Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (13)

Глава 13

Лондон. Проклетият Лондон. Господи, беше забравил колко бе студено в този град. И на това англичаните му викаха лято?

Докато Кърк вървеше през „Уест Енд“ в търсене на работа и на момиче — всяка работа беше добре дошла, но му трябваше само едно-единствено момиче, — вятърът помиташе Оксфорд Стрийт и го пронизваше до кости.

Ала най-лошото не беше студът, нито задръстванията, нито дори безразсъдните колоездачи, повръщаното от кебап и градските лисици, които виеха под прозореца на малкото му студио, докато ровеха из остатъците от заведенията за бързо хранене.

Потискаше го плоското бяло лондонско небе, мъртвешката светлина — като в някоя морга. Тази светлина го караше да си мечтае да побегне обратно към Манила или към Сидни.

И все пак като много мъже, които се отнасяха към обвързването като към взривоопасен динамит, той мечтаеше да спре да бяга. Затова се върна. Да намери момичето и да спре да бяга. Нали все някой ден трябваше да го направи? Животът, отдаден на забавления, пътувания и секс, нямаше как да продължи вечно, нали?

Кърк открай време имаше страх от семейния живот. Не защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители се бяха разделили. По-скоро защото беше от онези тъжни копелета, чиито родители бяха останали заедно.

Обичаше майка си и баща си, но поотделно. Заедно като семейна двойка бяха истинска катастрофа. Под един покрив — не можеше да ги гледа, да ги слуша, да понася миризмата на онова, което баща му наричаше „шотландски еликсир“.

Имаше периоди в детството му, когато си мислеше, че никога няма да може да се измъкне. От пиянството на баща си. От майчиния си гняв. Едното подхранваше другото, взаимосвързани, година след година, пиенето и гневът ставаха все по-лоши с времето.

Защо пиеше баща му? Защото майка му беше ядосана. Защо беше ядосана майка му? Защото баща му пиеше.

Това помнеше от детството си, от това бягаше, затова заряза приятелката си в Австралия и избяга при плажовете и баровете на Филипините. Единствено през онзи мимолетен период в Лондон бе зърнал възможност за друг живот. Различен от брачния пъкъл на родителите му.

Баща му беше битов алкохолик, но когато не се бе почерпил, беше доста приятен. Добър и внимателен баща, по професия шофьор на такси, който пиеше само за да потисне някакво непреодолимо разочарование от живота си, което го гризеше отвътре. Майка му беше домакиня, която избухваше от нищо, обаятелна за пред хората, изкуствената усмивка не слизаше от лицето й в супермаркета и пред училището, но на масата за вечеря дланта й често се отплесваше, тя крещеше в кухнята, хвърляше и чупеше. Въпреки това Кърк я обичаше — тя можеше да бъде мила и нежна, когато съпругът й беше на работа или спеше в несвяст от шотландския еликсир. Майка му можеше да бъде много любяща. Особено ако си куче.

Родителите му трябваше да се разделят, когато Кърк порасна и се изнесе, но те останаха заедно и това го накара да повярва в светостта на развода.

Погледна ресторантския кибрит в ръката си — бяха му казали, че там може би ще намери работа. „Мама-сан“.

Смешно име за ресторант. Вероятно си мислеха, че им придава автентичност — като съчетават разговорна английска дума и японското почтително „сан“, може би си мислеха, че е израз на уважение към майката. И вероятно в този квартал беше така.

Но по баровете в Азия означаваше нещо съвсем друго. Там мама-сан беше стара жена, която ти намираше момиче за нощта. Или за час-два. Или за бързи петнайсет минути в някоя затъмнена ВИП стая. Тези жени, които в повечето случаи бяха нещо като кръстоска между скъпата ти стара баба и закоравял сводник, го бяха научили, че не плаща на момичетата от баровете за секс. Плаща им да се махнат, когато всичко приключи.

Сега вярваше, че е взел своята лепта от секс за развлечение, комерсиален секс и секс с туристки, които учеше да се гмуркат и с които не ти се иска да разговаряш в мига щом изплуваш на повърхността. Сега искрено вярваше, че може би най-накрая е готов да миряса с това невероятно момиче от партито — тази доктор Меган Джуъл.

Наистина понякога му бе трудно да си представи лицето й. И двамата бяха порядъчно пийнали. Нещо в нея — как да го обясни? — докосна дълбока струна в душата му и дори когато беше на другия край на света, дори когато беше в легло с други жени, даже когато си плащаше за секс, Меган не изчезваше от съзнанието му. Чувството не можеше да се обясни, но човек не можеше да го сбърка с друго. Определяше го като любов.

Харесваше му, че е лекарка. Всъщност много даже. Намираше го за респектиращо и секси. Знаеше, че е глупаво, но нищо не можеше да направи. Тази привлекателна млада жена, в чиито ръце хората поверяваха живота си — това й придаваше авторитет, който никоя друга жена в живота му нямаше. И за разлика от всички останали на купона, тя не се държа с него като с някакъв глупав гларус с пясък вместо мозък в главата.

Наистина смяташе, че може би е жената на живота му. Но в някаква тайна камера на сърцето си подозираше, че се чувства по този начин само защото не бе имал възможността да я опознае, и защото разбираше, че е почти невъзможно да я открие в този десетмилионен град.

Кърк си задаваше въпроса, който вълнуваше всички мъже, спали с безброй жени.

Ако получа това, което искам, ще продължа ли да го искам?

 

 

Жените, с които Рори излизаше, бяха по-млади от него.

Много по-млади. Не че го търсеше, но това имаше на пазара, с това разполагаше. Тези жени бяха достатъчно млади да му бъдат… е, приятелки.

Не можеше да си представи с какво жените на неговата възраст — четирийсет и девет и девет месеца — запълваха вечерите си, когато той излизаше на срещи. Сигурно ходеха по петите на тринайсет-шестнайсетгодишните си деца и им дуднеха, че не могат да излязат в този вид навън. Или си мислеха за неудачниците, които са им съсипали живота. Може би изпитваха облекчение, че са приключили с ужасиите и униженията при търсенето на партньор. И може би бяха най-накрая щастливи — по-щастливи, отколкото той щеше да бъде някога. Каквото и да правеха — това беше друг свят, паралелна вселена, към която той никога нямаше да принадлежи.

По-лесно бе да се запознаеш с по-млада жена. Те не бързаха за никъде. Застаряващите, жените с около десет години по-млади от Рори, бяха като оглушали от тиктакането на биологичните си часовници. И не само тези, които нямаха деца. Щастливо разведените жени с деца бяха същите.

Телата им подсказваха, че мачът има продължение, яйцеклетките им все още се надяваха на наказателен удар. Ала дори да имаха вече по едно-две деца, те алчнееха за още едно бебе, още един шанс за идеално семейство.

Рори не можеше да ги вини. Влизаше им в положението. Самотното му сърце копнееше за същото.

Истинско семейство.

Той гледаше разкъсаните брънки на бившето си семейство и жадуваше за невъзможното — отново да станат едно цяло. Разбираше много добре желанието да създадеш семейство. И все пак повечето от жените искаха твърде много, твърде скоро. След една вечеря, едно кино и еднократен секс понякога чувстваше как го преценяват като потенциален съпруг и това винаги го караше да се измъкне. Имаше нещо абсурдно старомодно у много от съвременните жени — равняването на секса с женитбата и децата. И естествено, заради малката операция на тестисите той не можеше да има деца от никоя.

Една от по-възрастните жени, — прехвърлила трийсет и деветата година — този фатален бряг! — всъщност се разплака, когато й каза за вазектомията.

— Значи никога няма да мога да ти родя дете!

И това само след вечеря със суши, един германски филм и по-скоро неудовлетворителен секс.

Затова се придържаше към по-младите. Не поради причините, които обикновено се изтъкваха — стегнатата плът, младежката гъвкавост на телата им, — а защото те не смятаха, че времето изтича между пръстите им.

Не можел да има деца? Добре. Понеже и те не искаха деца от него. Не искаха деца от никого. Не сега. Още не.

— Бебето е нещо с голяма уста в единия край и никакво чувство за отговорност в другия — заяви една абсолвентка от Кеймбридж, която се занимаваше с такситата за Би Би Си. Беше на двайсет и девет. Рори знаеше, че надменността й ще изчезне и ще запее друга песен някъде в следващите десет години. При всички ставаше така. Но дотогава него нямаше да го има.

Мъжете от неговия набор — рожби на шейсетте и седемдесетте, ветерани от бракоразводните съдилища, понякога повече от веднъж — уверяваха Рори, че е съвсем естествено да излиза с по-млади жени.

Един от тях — петдесетгодишен адвокат, който ходеше с трийсет и две годишна литературна агентка — заяви, че за да намериш идеалната партньорка (от само себе си се разбираше, че си мъж на средна възраст с голям доход за пръскане), трябва да разделиш възрастта си на две и да добавиш седем години.

Значи един стегнат трийсетгодишен мъж трябва да има гадже на двайсет и две. Добре запазен четирийсетгодишен мъж трябва да потърси двайсет и седем годишна. А петдесетгодишен младеещ чичко — трийсет и две годишна.

Съвсем естествено беше — колкото и банално да звучеше и колкото и да не му бе приятно да го вземат за стар коцкар. Това бе едно от жестоките правила на природата.

— С годините мъжете имат още по-голям избор от жени — продължи да пледира адвокатът. — Виж, при жените е друго. И е самата истина, независимо с колко млад жребец излиза Джоан Колинс или Деми Мур.

Последната жена, с която Рори имаше връзка, беше на трийсет и две — наполовина на възрастта му плюс седем, идеално! Отначало беше хубаво. Прие операцията му като някакъв фокус, сякаш вазектомията беше нещо като сиамските близнаци. Не бързаше да изпълни биологичното си предопределение. Не в момента. Не с него. Мислеше, че разполага с цялото време на света. И с радост захвърли презервативите.

Рори я заряза няколко месеца по-късно. Проблемът не беше в нея. Бе умна, забавна и много изобретателна под юргана. Но всъщност сексът не се различаваше особено от доставена пица. Напоследък съвременният секс все повече му напомняше на пикантна американска пица с допълнителна порция пеперони. Краткотрайно удоволствие, което забравяш на момента и скоро отново те обзема жажда. Освен задоволяването на този животински нагон, какъв беше смисълът? Може би никакъв.

Преди не беше така.

В онзи мрачен период на брака му, преди операцията, сексът винаги носеше със себе си обещание за нещо повече. След вазектомията и рухването на брака сексът и забавлението бяха завинаги разделени — точно както обществото ги разделя според Рори. Сексът за него никога повече нямаше да се равнява на семейство, също като сексът, който показват в лъскавите реклами, никога не означава семейство.

Сексуалните образи, с които ни бомбардират всеки ден — какво общо имат с възможността за създаване на ново човешко същество, на друг живот, със създаването на семейство?

Нищо.

Сексът вече беше бърз секс, боклучав секс, мимолетен и лесно задоволим — за Рори, за света — бързо консумиран и още по-бързо забравян. Страстно натискане пред хладилника, докато лакомо поглъщаш сладоледа с двойна порция шоколад.

Незабавно удовлетворение, еднократно удоволствие.

Някога означаваше много повече. Едно време беше всичко, което е днес — жаждата, трескавата възбуда, да се изгубиш в тялото на друго човешко същество и да забравиш за себе си — и все пак безкрайно повече.

След края на брака му Кат беше единствената жена, с която сексът беше нещо по-хубаво от поръчана по телефона пица.

О, да беше срещнал първо нея! Как му се искаше да беше майка на сина му! Болеше го от този нереален и безсмислен копнеж. Тя му липсваше. В крайна сметка, нещата бяха простички. Липсваше му толкова много! Борбеният й дух, глуповатата й усмивка, силата и добротата й. Издължените й крайници, лекото й дишане, когато спеше, начина, по който изглеждаше в неделните сутрини, когато преразглеждаха пресата, без да изпитват нужда да говорят. Всичко това му липсваше.

След скъсването им бе излизал с по-млади, по-хубави и по-необуздани в леглото жени, но никоя не можеше да се сравнява с нея. Никога нямаше да разбере тази загадка. Човек не можеше да го обясни. Не можеш да кажеш защо сърцето избира да обича този, когото обича.

Беше истински влюбен в нея — сега го виждаше, — но колкото и да му липсваше, знаеше, че може да живее без нея. Това му беше най-лошото на остаряването. Най-лошото от всичко. Да осъзнаеш, че можеш да живееш без някого, когато ножът опре до кокала, когато се стигне до сбогом и всичко хубаво, да си останем приятели, грижи се за себе си, осъзнаването, че в крайна сметка всички сме сами и собственият кеф е най-важен.

Когато най-накрая разбереш, че не се умира от разбито сърце, помисли си той, тогава си стигнал средната възраст.

Затова Рори се придържаше към по-младите жени. Иронията беше, че като млад не бе имал такъв успех сред жените.

Харесваха тялото му, резултат от годините постоянно спортуване. Харесваха внимателното му отношение. Но най-вече харесваха тъжната истина, че можеше да живее без тях.

Веднъж изчерпал запасите си от любов, сега вече знаеше: човек може да мине без когото и да е било.

Това също беше едно от жестоките правила.

 

 

Паоло зави с ферарито по алеята и веднага наби спирачки.

Бавно подкара на задна, камъчетата хрущяха под гумите, видя градинаря, чистача на басейна, телефонния техник, два непознати бели вана — водоснабдяване и канализация? — две коли, за които не знаеше чии са, голямото черно беемве X5 на предприемача и един новопоявил се товароподемник. Все едно да се опиташ да паркираш на Пикадили Съркъс.

В дъното на алеята имаше празен двоен гараж, но да се опиташе да стигне дотам бе като да организира евакуацията на Дюнкерк^[1]. Затова Паоло отново паркира на пътя. Докато отваряше вратата, сърдито изсвири клаксон и една кола профуча край него. След всекидневното пълзене в натоварения градски трафик скоростта по пътищата в предградията го ужасяваше.

Вратата на новия им дом беше отворена.

Паоло влезе вътре и в лицето го блъснаха шум и миризми. Чукане, заваряване, нещо тежко, изпуснато на земята. Високи гласове и смях. Незасъхнала боя и мокър гипс. Дъвки и цигари. Чувствайки се като чужд човек в дома си, Паоло се надвеси над перилата и веднага дръпна ръка, понеже бяха лепкави, а дланта му се покри със слой пурпурна боя.

— Доказано е, че стресът от преместването в ново жилище съперничи на загубата на близък или на развод — изфилософства предприемачът и си запали саморъчно свита цигара. — Казва ти го човек с опит. Малката господарка ли търсиш, приятелю?

Джесика беше в задната градина под един градински чадър и разглеждаше някакви архитектурни скици с човек, когото Паоло виждаше за пръв път.

Мъжът казваше колко ще струва кухненското оборудване. Отначало Паоло си помисли, че не е разбрал добре — цената изглеждаше твърде висока, по-скоро цена на кола. Но тогава мъжът обясни, че всъщност парите не са много за кухня от такова качество. И Паоло се запита кога се е променил светът и какво би казала майка му за кухня, която струва колкото кола.

Мъжът трябваше да повиши тон, защото орляк млади градинари, голи до кръста, размахваха нещо като ръчни прахосмукачки и подрязваха израстъците из огромната градина, из която хвърчаха листа и клонки. Зад тях чистачът на басейни влачеше из водата огромна мрежа и вадеше боклуците, издухани във водата от градинарите. Хаотични усилия за съвършенство във всичко.

Паоло погледна съпругата си, съсредоточена в изучаване на чертежите. Обичаше да я гледа, когато тя не знаеше — още не можеше да повярва на късмета си, наистина, че точно с тази жена споделяше дома, леглото и живота си. Много пъти заявяваше, че никога няма да му омръзне да я гледа, макар Джесика да възразяваше с усмивка, че едва ли би издържал повече от петнайсет минути.

Не, помисли си Паоло, докато я гледаше как говори с мъжа. Вечно би било по-близо до истината.

Тогава тя погледна нагоре, видя го и се усмихна. Винаги се радваше да го види, дори след толкова години.

— Джес? Може ли да поговорим за малко?

Но Джесика искаше да запознае Паоло с продавача на кухни и не след дълго тримата седяха и обсъждаха предимствата на различните видове дърво, гранит, плочки и кухненски уреди, докато не стана време човекът да отиде на следващата си среща.

В дъното на градината имаше барака, отчасти лятна къща, отчасти склад. Без да обръща внимание на протестите й — Джесика искаше да говори с майстора за кранчетата — Паоло я насочи към бараката.

— Кухнята ще стане много хубава — радваше се Джесика, а очите й блестяха от вълнение.

— Знам, Джес.

Тя загрижено сбърчи чело.

— Как сме с парите?

— Ако това искаш да знаеш, винаги можем да намерим пари.

Тя метна ръце през раменете му. Предприемачът подсвирна.

— Толкова си сладък!

Той я целуна бързо по устата.

— Просто искам да си щастлива.

Беше искрен. Ако новата къща щеше да я направи щастлива, все отнякъде щеше да намери пари. Ако тази нова кухня на стойност повече от дома на майка му и баща му, където бяха отгледали двама сина, беше онова, което й трябва, бе готов да подпише. Би дал на съпругата си всичко, което поиска. Но дълбоко в сърцето си се чудеше дали това не бе част от проблема.

Толкова сме свикнали да получаваме всичко, което поискаме, мислеше си. Всички ние. И не знаем как да се справим, когато не може да имаме нещо. Нещо, което желаем повече от всичко.

— Внимавай за стълбището. Боята още не е засъхнала.

— Ще внимавам.

Все още трябваше да говорят високо заради градинарите и техните резачки. Но не можеше да чака да останат сами. Искаше да й го покаже веднага. Нямаше време за губене.

Затова в лятната къща той й показа брошурата.

На корицата имаше цветна снимка на азиатско бебе, сгушено в нечии ръце. Женски ръце. В дъното се виждаше типичен азиатски пейзаж, извит покрив на будистки храм, зелени планини, потънали в мъгла.

„Осиновяване в Китай“, гласеше заглавието. Жълти букви на червен фон. Китайски цветове. Джесика придоби объркано изражение, после загрижено. Сякаш идеалният ден й бе безвъзвратно отнет.

— Какво е това? — попита, поклащайки глава. — Какво е това?!

Беше виждал съпругата си да разглежда толкова много лъскави брошури. За кухни, бани, спални и всякаква покъщнина. Легла, мивки, килими, пердета и столове. Но Паоло знаеше, че не от това се нуждаеха, за да превърнат къщата в дом.

Едно-единствено нещо можеше да го направи.

— Нали не искаш да повториш инвитрото? — попита Паоло.

— Методът инвитро е медицинска бомба със закъснител. — Джесика прелистваше брошурата „Осиновяване в Китай“.

Текстът беше изпъстрен с черно-бели снимки на изплашени китайски бебета, спящи китайски бебета, усмихнати китайски бебета. Красиви бебета. Джесика ги гледаше втренчено, като че ли бебетата бяха вид, с който не се беше сблъсквала досега.

— Известно ти е — рече Паоло, — че според мен това са пълни глупости.

Тя се обърна към него.

— О, откога стана такъв специалист? Смяташ, че ме е страх да опитам отново, но грешиш. Тази работа е опасна, Паоло. Проучванията сочат, че методът инвитро води след себе си висок риск от тумори. Че има голяма вероятност бебетата, родени по този метод, да са с тегло под нормата. Да не говорим за отражението върху горките нещастни жени. Знаеш ли изобщо нещо за връзката между метода инвитро и рака на гърдата?

Тонът й беше гневен, но имаше друго нещо и то по-скоро приличаше на страх. Той не искаше тя да се страхува. Искаше да преминат през изпитанието заедно.

— И аз съм чел тези статии — отвърна колкото се може по-внимателно. — Съжалявам, Джес, но продължавам да смятам, че не това е причината да не искаш да опиташ отново. Мислиш ли, че заченатите по естествен път бебета нямат проблеми? Боже господи! Всички в днешно време искат желязна застраховка! Всеки иска доживотна гаранция. А светът не е такъв.

Тя оброни глава и тъгата й бе на път да залее и двамата.

— За толкова жалка ли ме мислиш?

— Стига, Джес! Знаеш, че не е вярно. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Мислиш, о, горката жена е станала госпожа. Какъв е смисълът на живота й без дете? Дай й бебе, за да миряса. Каквото и да е бебе ще свърши работа.

— Не е честно. Исках само да кажа, че по метода инвитро се раждат милиони здрави бебета.

Тя вдигна отбранително брадичка, този патентован неин жест при спор, и той почувства прилив на нежност към нея.

— Тялото си е мое.

— Да, тъкмо затова искам поне да обмислиш варианта с осиновяването.

Тя се засмя горчиво.

— Според теб това ли искам? Бебе, избрано по интернет? Екзотично бебче от „сладки сирачета дот ком“, които никой не иска в родината им?

Той положи длани върху брошурата, сякаш тя можеше да ги спаси.

— Просто я прочети, Джес. Само за това те моля. Знаеш ли каква поговорка имат в Китай? За осиновените деца? Роден от погрешния корем — намерил точната врата.

— Всички ще знаят, че не съм го родила аз.

Гласът й беше умоляващ, опитваше се да го накара да спре, почти обезумяла от желанието да престане да говори как би могла да се опита да обича нечие чуждо дете и… ужасният неизказан извод от тази обич — че никога нямаше да си имат собствено дете.

— На кого му пука какво знаят хората, Джеси? Кой се интересува какво мислят хората? Кой?

Очите й блестяха от ярост.

— Аз!

— Джес, там някъде има дете за нас. Бебе, което отчаяно се нуждае от родители, както ние от дете. Какво нередно има в осиновяването? Помисли си, само това искам. Това е една възможност.

Думите му бяха равни и тежки, без никаква надежда, нямаше какво повече да се обсъжда.

— Не и за мен. За мен не е възможност. Искам собствено дете. Не дете, родено от друга. Не дете, което не прилича на мен. Мое бебе! Не искам заместител. Не искам второто най-добро. Не искам да осиновя дете!

Тя му подаде брошурата „Осиновяване в Китай“. Кориците й бяха намачкани от стискане.

— По-скоро бих си взела една шибана котка!