Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (12)

Глава 12

Доктор Лоуфорд досега не беше идвал в жилището й. Меган се засрами от занемарения му вид, теснотията, от гащите, които съхнеха на радиатора, и небрежно хвърления на пода учебник.

Но докато силните му кокалести пръсти внимателно преглеждаха лицето й, се засрами най-вече от това, че се нуждаеше от грижите му.

Срам, рече си Меган. Лекар и срам, хубава работа!

Имаше драскотина на едната буза, но като оставим настрана пулсиращата цицина на челото й, болката беше най-вече в ръцете й, които бяха поели повечето удари. Ако не друго, поне това бе успяла да направи. Може би все пак уроците при Рори не са били напразни.

Лоуфорд й мереше кръвното, когато се чу звънецът отдолу. Видя Джесика и Кат на малкия мръсен монитор и ги пусна.

— Сестрите ми — обясни на Лоуфорд.

Те се изкатериха по стълбите. Джесика погледна Меган и избухна в сълзи.

— Няма нищо, Джес.

— Копелета! — изруга Кат. — За тях няма нищо свято!

— Така е — съгласи се Меган. — Не и в „Съни Вю“.

— Ами бебето? — попита Джесика.

— Бебето е добре — успокои я Меган. — И аз съм добре.

— Бебето е добре? Попи е добре?

— Нищо й няма. Направиха ми ултразвук. В болницата. Всичко е нормално.

— Трябва да напуснеш това място, Меган — обади се Кат. — Много е опасно.

— И аз това й казвам — включи се Лоуфорд. Трите сестри втренчиха погледи в него. — Тези животни не заслужават нашата Меган — продължи той. — Тя трябва да си потърси някоя малка хубава практика на Харли Стрийт.

Меган не разбираше дали се шегува.

— Хайде — подкани я той. — Дай да ти премеря кръвното.

Меган ги запозна, седна на единичното легло и нави ръкав. Кат прегърна през рамо Джесика и двете зачакаха мълчаливо Лоуфорд да си свърши работата.

— Ще трябва да го следиш — рече.

— Колко е?

— Сто и осемдесет на деветдесет и пет.

— Същото като в болницата. Би трябвало вече да се е нормализирало.

— Да.

— Е — изрече Меган замислено, — преживях насилие. Това не действа съвсем успокоително, нали?

— В случая може да очакваме, че високото кръвно налягане е временно — съгласи се Лоуфорд. — Но ако не спадне… Да изчакаме и да видим.

Меган кимна.

— Да изчакаме и да видим.

Джесика избърса очи.

— Какво става? Какво не ти е наред с кръвното?

— Ще го следим — обясни Лоуфорд. — Извинете ме, трябва да разговарям с полицията. След като този младеж приключил с теб, го завели в близкото спешно отделение, за да получи рецепта. Когато не му изписали достатъчно бързо метадона, той нападнал сестрата. Приятно ми беше да се запознаем, дами. Ще се видим в работата, Меган.

Остави ги сами. Кат сложи чайника.

— Меган? — обади се Джесика. — Какво има? Каква е тази работа с кръвното ти налягане?

— Знаеш ли какво е прееклампсия, Джес?

Джесика поклати глава и Меган си помисли: „Естествено е да не знае.“ Джесика беше прочела стотици страници за ендометриозата. Беше експерт по спонтанните аборти и метода инвитро. Можеше да ти разкаже в подробности за подвижността на сперматозоидите и лекарствата за повишаване на плодовитостта. Знаеше всичко от игла до конец за опитите за забременяване. Но не знаеше нищо за проблемите на бременността.

И от къде на къде?

— Прееклампсията е пренатално повишено налягане — обясни Меган. — Високо кръвно налягане при бременните. В много отношения не може да се разграничи от високото кръвно налягане на средностатистическия, подложен на стрес затлъстял мениджър, с тази разлика, че прееклампсията няма нищо общо с напрежението на съвременния живот. Това е повишение на кръвното налягане, което се получава единствено през бременността.

— Това мляко е на една седмица — съобщи Кат, връщайки се в стаята с една смачкана кутия. — Искаш ли да отида до магазина?

— Не мога да поема повече чай — възпротиви се Меган. — Наистина ли ти е интересно да слушаш тези подробности, Джес?

— Разбира се! Ти си ми сестра! Попи е моя племенница!

— Добре. Свързано е с притока на кръв към плацентата — така бебето се храни от майката в матката.

— Но този глупак те е нападнал! — прекъсна я Джесика. — Не може кръвното ти да не скочи, нали?

— Да, но не би трябвало да се задържи на тези стойности. Никой още не знае какво причинява прееклампсията. Какво я отключва. Дали нещо подобно може да я предизвика. Затова засега може само да се надяваме да не остане високо.

— А ако остане? — попита Кат.

Меган се замисли за преждевременно родените бебета, които беше виждала по време на стажа си в „Хомъртън“. Миниатюрни сбръчкани създания с вълнени шапки на главите, защото бяха твърде малки, за да поддържат телесната си топлина. И родителите им, които ги гледаха през пластмасовите кувьози. Сети се за онези, които оживяваха — и ставаха напълно нормални и здрави бебета. Спомни си и онези, които нямаха този късмет.

Меган си пое дъх. Изведнъж се почувства много изтощена. И уморена от обяснения.

— Ако кръвното ми остане високо, тогава е прееклампсия. И бебето трябва да се роди преждевременно. Ще ми направят спешно цезарово сечение, защото бебето ще бъде твърде малко за нормално раждане.

— Но тя ще бъде добре, нали? — разтревожи се Джесика.

Двайсет и девет седмици, помисли си Меган. Дъщеря й не беше готова за външния свят. Дори не беше близо до този момент. Белите дробове на бебето не бяха заякнали, за да диша — нямаше да бъдат още седмици наред. Ако се родеше през следващите два месеца, щеше да бъде недоносена. Ако се родеше през следващите седем дни, щеше да се бори за живота си. Меган и Попи трябваше да устискат заедно колкото се може по-дълго.

— Надявам се. Ще бъде малко недоносена. Трябва да се подготвим за всякакъв случай.

— Искаш да кажеш — малко мъничка?

Двайсет и девет седмици. А ултразвукът показа, че теглото й е малко под нормата за възрастта. Акушерката в болницата каза, че в момента бебето е под килограм. Малко човече, което тежеше по-малко от пакет захар. Дъщерята на Меган.

— Да. Попи ще бъде малко мъничка.

Меган се опита да звучи уверено. Не им разказа за еклампсията. Не им каза, че едно време най-честата причина за смъртността сред бебетата и родилките е била еклампсията.

Наричали я токсемия на бременността — буквално означава отровена кръв, отровена бременност. Конвулсии по време на раждането, плацентата се къса и майката и бебето умират за петнайсет минути от кръвозагуба. В днешно време се случваше много рядко, защото лекарите правеха всичко по силите си да попречат на прееклампсията да се развие чак дотам. Но можеше да се случи. Въпреки модерните им технологии все още важаха същите жестоки правила на живота и смъртта.

Меган, разбира се, не разказа тези подробности на сестрите си. Това беше негласен принцип на професията й.

— Обадих се на татко — рече Кат. — Много се притеснява.

— О, Кат! — възкликна Меган и изведнъж се почувства отново като най-малката сестра. — Не искам да се връща заради мен. Добре съм. Бебето е добре.

— Пак ще му се обадя, да му кажа, че ти и бебето сте добре.

Баща им беше в Лос Анджелис за няколко кастинга. Джак Джуъл не се беше снимал от 1971 година, когато имаше роля в „Не без панталоните ми“ (Ужасно продължение на потресаващо лишения от хумор телевизионен сериал „Ежедневни сценки“). Веднъж се мярна в ролята на зъл британски терорист — британците бяха единствената нация, която никога не се оплакваше от холивудските расистки стереотипи.

Меган започна да убеждава Кат да не разказва на баща им точно какво се е случило, но в този момент някой звънна от улицата.

— Сигурно е мама — предположи Джесика.

Кат простена изумено.

— Е — оправда се Джесика, — ти си се обадила на татко. Аз се обадих на… нея.

Тя отиде до вратата и отвори на майка им, която донесе със себе си мириса на „Шанел“ и марлборо. Носеше бутилка червено вино, сякаш отиваше на вечеря.

— Знаеш ли, че във входа спи един ужасен мъж със сплъстена коса? — попита Оливия. — Сигурна съм, че е бездомник. Не може ли да накараме охраната да го изхвърли? — Оливия се приближи до леглото. Кат и Джесика побързаха да се изправят и да й отстъпят мястото. След като връчи виното на Джесика, Оливия целуна Меган по бузата, която не беше пострадала.

— Какво са ти направили, детето ми?

— Отивам за мляко — заяви Кат.

Вече препускаше по разнебитеното стълбище, когато чу майка си да я вика. Кат не спря. Придвижвайки се удивително бързо на токчета за жена на нейната възраст, Оливия я настигна на най-долната площадка, като я повика отново по име, но без да я докосва. Кат се обърна и втренчи поглед в майка си.

Оливия изглеждаше по-стара, отколкото я помнеше. Маскировъчните бои бяха положени с мистрия. Колко време мина? Пет години. От сватбата на Джесика. А на сватба не е кой знае колко трудно да избягваш някого.

— Не ти липсва нахалство, момичето ми — каза Оливия.

— Така ли?

— Наистина ли мислиш, че нямам право да видя дъщеря си?

— Прави каквото искаш. Меган решава. Само че няма да стоя там и да те гледам как играеш ролята на загрижен родител.

— Една майка никога не престава да бъде загрижена.

— Тогава върви и покажи на Меган колко си загрижена.

— Някой ден ще ми благодариш. Ти и сестрите ти.

Кат трябваше да се усмихне.

— И защо?

— Имаш ли представа какви са другите жени с дъщерите си? — Гласът й придоби подигравателно звучене на жена от работническата класа. — „Защо още не си забременяла? Кога ще станеш майка? Къде е малкото бебенце?“ Спестих ти го. Дадох ти свобода да се развиваш.

— Това ли ни даде всъщност?

— Никога не съм била от онези затъпели, заслепени от любов към отрочетата си майки.

— Може би не е редно да говориш за отрочета, когато Меган там горе се бори за живота на бебето си.

Изведнъж майка й смени тона. Изрисуваните устни се разтвориха и откриха заслепяваща усмивка, а гласът й стана тих като въздишка.

— Погледни на това така. Позволих ти — и на сестрите ти — да бъдете себе си. Не може да не го виждаш. Не бях някаква тъпа ужасна майка, чието самочувствие е вързано за децата, които е произвела.

Кат долавяше парфюма на майка си и миризмата на цигари. Имаше чувството, че я задушават.

— Извини ме. Трябва да отида за мляко.

Кат се обърна и прескочи мъжа със сплъстената коса, който спеше на прага.

— Какво очакваше баща ти? — продължи Оливия. — Тези мъже! Вземат едно красиво момиче, пълно с живот, и очакват да се превърне в малка къщовница веднага щом роди. Един ден ще го разбереш, Кат.

Кат купи половинка полуобезмаслено мляко от денонощния магазин с решетки на прозорците. После изчака на ъгъла Оливия да отпътува с мини-таксито и се качи в апартамента, където нямаше чужди хора, освен семейството й.

 

 

— Не е ли красавица? — изрече Майкъл, като се наведе над мазератито, за да види по-хубаво Джинджър през стъклото на офиса. — Тази бяла плът! Тези лунички! Знаеш ли какво направих веднъж? Опитах се да ги преброя. Дали не полудявам?

— Не трябваше да я молиш да се връща на работа — укори го Паоло. — Не е редно.

— Коя от заместничките й предпочиташ? Дебеланата, която забрави да изпрати декларацията за данъка добавена стойност? Или онази с очилата, която не можеше да приема съобщения от Италия, защото говорели „смешно“?

Паоло поклати глава. Истина беше, че рецепционистките, които се опитаха да заемат мястото на Джинджър, не се отразиха благоприятно на бизнеса. Но връщането й вероятно щеше да завърши с още по-голяма катастрофа.

— Ами ако Наоко научи, че тя отново е тук? Ами ако Джесика разбере?

— Няма. Жена ми по цял ден е заета с Клои, за да идва тук. А твоята е в провинциалното ви имение.

— Не е провинциално имение. Просто голяма къща в предградията.

— А дори да разберат, няма нищо нередно. Казах ти да не се тревожиш, Паоло. Вече не спя с нея. Върнала се е при съпруга си и специалните им съботни нощи. Така че къде е проблемът?

Изведнъж Майкъл се усмихна, наведе глава и наклони мускулестото си тяло към него и Паоло почувства първичното мъжко излъчване на брат си, стария му младежки чар, начина, по който го караше да чувства, че двамата са в съюз срещу всички останали. Паоло разбираше защо жените харесваха брат му и му прощаваха всичко.

— Работата върви по-добре с Джинджър, нали? — попита Майкъл. — Получаваме съобщенията, пощата ни заминава.

— Да се надяваме, че се е върнала заради работата, а не за удоволствието.

Майкъл се намръщи от раздразнение. Въпреки обичайната му напереност Паоло знаеше, че брат му е бил сериозно разтърсен от разкритието на Наоко за Джинджър. Майкъл беше на косъм да изгуби семейството си и това го бе ужасило.

Паоло погледна умореното лице на брат си и видя следите от изтощителното тичане, лъжите и непрестанния страх да не го хванат, последвани от разкритието, безкрайните сълзи, разговори до късно през нощта и затръшването на вратата на спалнята, когато Наоко го принуди да спи на дивана. Паоло вярваше на брат си, че връзката с Джинджър е останала завинаги зад гърба му. Кой би имал куража или нервите повторно да преживее всичко това?

Вярваше също, че ако брат му успее да се върне в правия път, ще бъде добър съпруг, страхотен баща и такъв, какъвто беше като дете. Майкъл отново можеше да бъде достоен за обич.

— Не можеш да имаш и двете, Майкъл — нежно му каза Паоло. — Трябва да го разбереш. Семейство и странични забежки. Не вървят заедно.

— Нали ти казах, не се притеснявай. Вече не я чукам.

— Ако ме лъжеш — отвърна Паоло, — и на двамата ще ни го начукат. Взе ли митническите декларации за алфа-ромеото? Трябват ми.

— Мисля, че са в офиса. Ще погледна.

Паоло наблюдаваше как бившата приятелка на брат му, ако можеше да се нарече така, говори по телефона в предния офис.

Помисли си, че Джинджър все още беше хубава, но вероятно никога не бе блестяла с нещо забележително, нещо, което да обясни готовността на Майкъл да играе руска рулетка със семейството си. В нея нямаше нищо, което да те накара да помислиш, че е в състояние да обърне света на един мъж с краката нагоре.

Паоло се чудеше как изобщо нещо такова би си заслужавало. Да създадеш семейство — съпруга, дете, дом — а после да го застрашиш заради тръпката от новото. Вярно, Паоло не беше като брат си и никога не е бил майстор в свалките като него — въпреки че се закле за въздържание. Вероятно винаги щеше да бъде така, докато онази му работа не изсъхнеше с годините.

Но все пак — как може някоя жена да си заслужава тези сърдечни мъки? Как можеше някоя новопоявила се жена да измести семейството ти? Никоя не е чак толкова добра в леглото.

Паоло не можеше да го обясни, но чувстваше, че нещо повече от семейството на брат му беше изложено на риск. Неразумното поведение на Майкъл някак си застрашаваше всичко, за което бяха работили досега. А той обичаше онова, което бяха постигнали. Мирисът на коли, когато сутрин пристигаше на работа, онова вълнуващо ухание на кожа и масло. Пътуванията до Торино и Милано, после дългото шофиране през Алпите, Франция и накрая у дома в Англия. Клиентите, които обичаха не по-малко от него и от брат му тези красиви играчки.

Сами си бяха шефове, изкарваха добри пари и бяха сбъднали момчешките си мечти — собствен бизнес с коли. Паоло съзнаваше, че са късметлии. Но брат му не виждаше по-далеч от следващата си ерекция.

Майкъл се върна с митническите декларации.

— Недей да губиш Наоко и Клои — подхвана го отново Паоло. — Джинджър не си заслужава жертвата. Никоя нова жена не си заслужава.

— Колко пъти да ти казвам. Не съм я докоснал с пръст, откакто се върна.

— Пак ще ти повторя. Обичай семейството си по начин, по който те заслужават. Престани да се правиш на жребец, както някога в Есекс.

— Не разбираш, нали?

— Обясни ми.

— Не искаш да ме чуеш.

— Давай.

— Добре — майките са първо майки, после жени — започна Майкъл.

Джинджър срещна погледа му и се усмихна, преди да се върне към работата си.

— С какво те привлича? — попита Майкъл. — Какво привлича мъжете?

— Не знам — отвърна Паоло. Не бе мислил за това.

— С крака, гърди, плът.

— Говориш как се избира жена или как се избира пиле? Точно като на щанда за пилешко.

— Стига де! Защо си падна по Джесика? Защото е мацка! Джесика е мацка!

Гърдите на Паоло се изпълниха с гордост. Вярно беше. Джесика беше страхотна мацка.

— Колата й се е счупила — предложи обяснението си Майкъл. — Ти си бил в таксито. Видял си я и си я харесал. Хайде де, признай си! — Майкъл леко смуши брат си и двамата се засмяха. — Така става. Винаги така става. Ако тежеше сто кила, дори нямаше да намалиш.

Паоло не можеше да го отрече. Беше доволен да чуе, че брат му смяташе Джесика за мацка при неговия опит с жените.

— И двамата сме на едно мнение с какво ни привличат — продължи Майкъл. — Но с какво ни задържат? С бебето. И обичта към него — тази голяма обич, най-голямата, любовта на живота ти. Не можеш да си представиш колко голяма е тази обич, Паоло, не подозираш каква обич бликва в теб, когато станеш баща. Затова оставаш. — Майкъл поклати глава. — Много по-лесно е да си тръгнеш, когато нямаш дете. Просто се махаш. Няма котва, нито верига. Но когато имаш дете, това е невъзможно.

— Хората го правят. Много мъже го правят. — Сети се за майката на Джесика, представи си я как пуши в скъпия си апартамент в „Сейнт Джон Ууд“, където нямаше деца да й правят лекета по килима или да нарушават спокойствието й, нито да напомнят за минаващите години. Джесика го беше завела веднъж, след като се бяха върнали от медения си месец. Това му стигаше. — Също и жени.

— Известно ми е — тихо проговори Майкъл. — Но не знам как. Никога няма да напусна Наоко и детето. Ще трябва те да ме напуснат.

Може би щеше да е различно, ако Джинджър беше родила. Тогава щеше да се наложи Наоко и Клои да се борят за сърцето му срещу Джинджър и нейното бебе. Но Джинджър не беше бременна.

„Фалшива тревога“ — беше обяснил Майкъл.

„Не — рече си Паоло. — Не беше фалшива тревога. Искало й се е.“

— Тя не може да стъпи на малкия пръст на Наоко по хубост — рече Паоло.

— Вярно е — съгласи се Майкъл.

— И не е толкова умна. И е доста по-стара.

— Спор няма.

— Тогава — защо се случи? Как можа да се случи? Не го разбирам.

Но брат му имаше отговор.

— Тя е мръсница. Ние, мъжете, обичаме точно това. Когато се стигне дотам. Това отключва удоволствието.

— Отключва удоволствието?

— Ние искаме жените да бъдат мръсници, — но не желаем майката на децата ни да бъде такава. Виж — не аз измислям правилата. С Джинджър един поглед ми е достатъчен, за да се превърна в Дядо Коледа.

Паоло изглеждаше объркан.

— Да пожелая да си изпразня чувала — поясни Майкъл.

— Но това не е честно! Не е честно към съпругата ти. Тя не заслужава това. Виж колко я нарани, колко болка й причини.

— Да — съгласи се Майкъл, избягвайки да погледне брат си в очите. — Тя заслужава повече. Точно затова се прибирам у дома след работа. Точно затова не прескачам до „Хилтън“ за няколко часа. Примерен съм, защото имам съпруга и дете. Но домът ми не е същият в последно време. Наоко все още отказва да спи с мен. Не и след… знаеш. Спим в отделни стаи. Аз съм в стаята за гости, а тя с детето — в старата ни спалня.

— Много тъжно.

— Е, ще й мине накрая. Когато съм страдал достатъчно дълго. Виж, аз обичам Наоко — по свой си начин. Е, не както когато я срещнах като студентка — тя беше първата азиатка, с която излизах, толкова различна от всички останали и не можехме да се наситим един на друг. Сега е друг вид любов. И не съм убеден, че е по-зле от много други бракове. Обичам я както съпруг обича жена си, както мъжете обичат майката на децата си. Обичам я като сестра. — Майкъл погледна брат си. — Вероятно това е малко тъжно. Защото кой иска да чука сестра си?

— Джесика не ми е като сестра.

— Почакай и ще видиш. Всички се боим да си го признаем, дори пред себе си. Ако не искаш да ги чукаш, значи не искаш дете от тях. А ако не искаш дете от тях, тогава не искаш да ги чукаш.

В такъв случай може би с Джесика сме си по-добре сами, рече си Паоло.

Никога не бе пожелавал да е като брат си и други нещастно женени мъже, които неумолимо излежаваха доживотните си присъди като цинични стари каторжници.

Паоло вярваше в романтиката. Вярваше във вечната любов. Продължаваше да вярва, че с Джесика може да има всичко. Вярваше в себе си и Джесика като двойка въпреки болезнения копнеж за нещо, което нямаха, въпреки тъгата и тайните сълзи зад затворените врати и мъката, която ги изяждаше, когато майка му се усмихнеше за пореден път и ги попиташе кога ще си родят дете — сякаш бяха само евтина имитация на семейство.

Но ако никога нямаме дете, каза си, нищо няма да застане помежду ни. Може би нищо няма да убие любовта ни или да ни принуди да спим в отделни стаи.

И все пак не му се вярваше. Защото знаеше, че Джесика никога нямаше да е щастлива без дете. Паоло осъзна, че трябва да намери бебе на Джесика. Тяхно бебе.

Дори ако се наложеше да преобърне света.