Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (21)

Глава 21

— Голяма веселба! — възкликна Бригите пред Кат. — Ще успееш да вместиш и бебе, преди да чукнеш четирийсетака! Няма шега! Ще го изстреляш в последната минута! Мисля, че е… голяма веселба!

Кат се усмихна неуверено.

— Ами… още не съм съвсем готова за промяната.

— Не, не, не — възрази Бригите. — Не ме разбирай погрешно. Поздравления — на теб и Рори естествено. Кой би помислил, че ще излезе такъв куражлия? Просто мисля, че е забавно. Почакай малко.

Бригите се скри в кухнята. Вечерта едва започваше и „Мама-сан“ беше празен, чуваха се само гласовете на кухненския персонал, който се подготвяше за вечерта, и барабаненето на дъжда по прозорците. Кат докосна корема си за сетен път. Хубаво беше да си вътре в нощ като тази. Бригите се върна с бутилка шампанско и чаши.

— Да пием за теб. За умната ми Кат.

Кат се поколеба.

— С удоволствие, но предполагам, че не бива. — Потупа корема си. — Нали разбираш.

Бригите простена.

— О, хайде, сега де! Поводът е специален. Само една чаша. Няма да ти навреди.

Бригите опитно разкъса обвивката, махна телта и започна да отвива корковата капачка. Тя излезе с тих пукот. Бригите наля две чаши и подаде едната на Кат.

— Не искам, наистина. Все пак благодаря.

Кат се протегна, за да погали Бригите по ръката. Дължеше много на тази жена, не искаше да я засегне. Но в същото време — трябваше да даде всички шансове на бебето си.

— Нали няма да започнеш да се превземаш пред мен, Кат?

Бригите държеше по една чаша и в двете ръце. Отпи от едната.

— Не, нищо подобно. Просто ми се струва нередно. Благодаря ти, че искаш да ме уважиш. Наистина. По-късно, става ли? След раждането.

Бригите бързо пресуши чашата си и вдигна другата за тост, който бе почти подигравателен.

— След раждането — повтори. — Разбира се. Само ми обещай, че няма да се превърнеш в една от онези самодоволни преродени майки, които отричат бурното си минало.

— Не съм сигурна дали съм имала бурно минало — отвърна Кат. — Разбирам какво имаш предвид. Достатъчно дълго съм водила независим живот. Само че той омръзва, не мислиш ли?

Лицето на Бригите беше безизразно. Тя отпи от шампанското и замълча. Кат взе празната чаша от ръката й и я напълни с вода. Не бяха много хората, с които би споделила чаша — само сестрите й и Бригите.

— Не мога да кажа, че ще ми липсва — призна Кат. — Мъжете, които или са скъсали с най-страхотното момиче на света, или с най-голямата кучка на земята.

— Хмм — произнесе уклончиво Бригите.

— Смешна работа. Като момиче, когато се грижех за по-малките си сестри, си мечтаех само да бъда свободна. Никой да не ме спира. Но независимият живот не се оказа подходящ за мен. Винаги съм усещала, че би трябвало да съм по-щастлива. Да ти кажа истината, бях започнала да се отчайвам. А аз мразя да се чувствам отчаяна.

Бригите й се смееше.

— О, стига де, Кат! Не мислиш ли, че това, което правиш, не е малко отчаяно?

— Какво правя?

— Забременяваш в последния момент от мъжа, който в момента ти е подръка.

— Не е в последния момент!

— Е, там някъде. Хайде, стига де! Много по-отчаяно е от всичко, което си правила досега. Голяма веселба!

Кат усещаше студенината, скрита в думите й. Не искаше да става така. Искаше Бригите да се радва за нея.

— Ако обичаш, ще престанеш ли да го повтаряш. — Гласът й трепереше от вълнение. — Бебето ми може да е всичко, но не и голяма веселба. В нея няма нищо смешно.

— О, забавно е все пак. Жени като теб, Кат, ме разсмиват. Честно. Биенето в гърдите, приказките за независимост и свобода, а после се хващате като удавник за сламка за първата възможност да станете hausfrau.

— Нямам намерение да преставам да работя. Не мога да си позволя да си остана вкъщи. Рори обича работата си, но не изкарва много.

— И как ще стане това? Мислила ли си?

Разбира се, че бе мислила. Не колкото за съмнението, което видя в очите на Рори, и не колкото за това, дали бебето й ще бъде нормално или не. Но беше мислила за живота си като работеща майка, въпреки че той й се струваше много далечен.

— Ще се върна на работа три месеца след раждането. Ако не възразяваш. Сестрите ми ще ми помагат. Рори няма курс след осем вечерта. Ще се оправя.

Бригите допи шампанското си. Вече не се усмихваше.

— Но ще се налага да си тръгваш по-рано, нали? Защото на бебето ти ще му никнат зъби, ще плаче или ще му липсва мама. А когато поотрасне, ще носи костюма на магарешки задник в училищната пиеса за Коледа и мама ще трябва да отиде да го гледа, нали?

Кат поклати глава, очите й се насълзиха от обида. Никога не бе предполагала, че Бригите е способна да изрече всичко това. Освен сестрите си, Рори и баща си, нямаше друг човек, когото да обича повече от Бригите. Тя я беше научила как да бъде зряла жена, независима и силна. А сега отдръпваше любовта си като всички останали, които рано или късно го правеха.

— Държиш се така, сякаш бременността ми е някакво предателство.

Бригите прихна.

— Не предаваш мен, Кат. Предаваш себе си. След две години ще буташ детска количка по някоя улица в предградията и ще се питаш какво е станало с живота ти.

Кат пресуши чашата си и внимателно я остави.

— Знаеш ли кой е истинският проблем, Бригите? Не са самодоволните майки. Старите озлобени чанти като теб са проблемът.

— Старите озлобени чанти като мен?

— Да, старите агитатори като теб, които се боят, че едно бебе ще им развали стила на живот. Трябваше да си родиш едно дете, Бригите. Щеше да те направи по-добър човек.

— Стига, Кат. Нека не се караме. Не те уволнявам. Знаеш, че имам нужда от теб.

Кат си взе палтото.

— Знам, че не ме уволняваш, Бригите. Защото аз напускам.

Кат не се обърна, когато Бригите я повика, и излезе от „Мама-сан“. Много умно от нейна страна!

Беше чувала за жени, загубили работата си по време на отпуск по майчинство — подобни случаи колкото щеш. Обаче не си спомняше някоя да е попълнила редиците на безработните само защото е забременяла. Тя погали корема си надолу-нагоре и се запита какво ще прави. Какво ще правят тримата? Малкото й семейство.

Пред ресторанта в дъжда я чакаше Джесика.

— Не исках да се получи така — каза тя.

Кат не беше сигурна какво точно искаше да й каже сестра й. Не е искала да се измокри до кости? Не е искала да изпитва гняв и болка? Не искаше да е бездетна в семейство, изведнъж пълно с майки?

Кат не знаеше какво точно има предвид Джесика, но знаеше как точно се чувства.

Затова прегърна сестра си, долови уханието на „Калвин Клайн“ и кафе и я притисна силно, защото много я обичаше, нейна плът и кръв, също част от малкото й семейство, и през тези няколко мига в дъжда пред празния ресторант двете забравиха за бебето, което вече растеше между тях.

 

 

Когато не плачеше, Попи лежеше между родителите си и те я гледаха като заредена бомба, способна да избухне в лицата им всеки момент.

Бебето спеше, но не и възрастните. Едва си позволяваха да дишат, за да не разбудят бебето.

Все още имаше нещо наистина поразително в плача й. Кой би повярвал, че такова малко телце е способно да произведе този пронизителен чист звук, пълен с мъка, гняв и ярост? Родителите — капнали и изплашени, неспособни да си разменят и дума, която да не е свързана с бебето и смущаващия й режим на спане — бяха поразени.

Със сигурност това беше най-шумното бебе в човешката история.

Първите млечни зъбчета на Попи бяха наболи през влажните й розови венци, от което мъничкият й почти несъществуващ нос беше започнал да тече и това беше достатъчно да създаде тотален хаос в техния малък дом.

Малко преди зазоряване Меган най-накрая се унесе в неспокоен сън, но минути след това часовникът я стресна.

Сега с мъка изкачваше стъпалата на „Съни Вю“, замислена за бебето, това загадъчно гардже, което неусетно се бе настанило в центъра на техния свят, на живота им, променен до неузнаваемост.

Когато Джесика дойде, за да поеме Попи, съвършеното току-що измито лице на бебето — лице, от което сърцето на Меган се свиваше от любов по начин, непостижим за ничие мъжко лице — грейна от радост.

Попи беше щастлива да види Джесика. Бебето разпознаваше леля си. И докато Меган вървеше по осеяните с боклуци бетонни коридори на „Съни Вю“, се питаше дали бебето не харесваше повече Джесика от собствената си майка. Дали Попи даже обича Джесика? В края на краищата, кой можеше да я вини?

Джесика беше спокойна и любяща с бебето. Меган — перманентно нервна и напрегната, съвсем не майката, която искаше да бъде, и не всичко можеше да бъде оправдано с липсата на сън.

Меган вечно очакваше да се случи нещо ужасно. Понякога, когато Попи беше заспала, изтощена от плач, Меган лежеше до креватчето й и се мъчеше да чуе дали дъщеря й диша, да се увери, че е още жива. В продължение на часове най-голямото желание на Меган беше дъщеря й да заспи, но когато бебето спеше като труп, Меган примираше от ужас.

Беше заробена от любовта към дъщеря си и никога нямаше да бъде свободна. Първата любов в живота й, от която не можеше да си тръгне, единствената любов, която нямаше да загърби, безкрайна любов. Тази мисъл я радваше и депресираше.

Тя почука на олющената врата.

Не последва отговор, макар че отвътре се чуваше музика — Джъстин Тимбърлейк обещаваше да те забавлява цяла нощ. Тя почука отново, по-силно и по-продължително. Накрая отвориха вратата и Меган се оказа сред миризма на постоянна мизерия.

По мебелите висяха купища непрани дрехи. Въздухът вонеше на цигари и хашиш. Едно мършаво куче ровеше из остатъците от доставена храна.

— Искам истински лекар! Дипломиран! Знам си правата!

— Вече съм дипломиран и напълно правоспособен лекар, госпожо Марли.

Лицето на госпожа Марли се изкриви от подозрение.

— Че кога стана това?

— Миналата седмица.

Някак си успя да премине през сборното оценяване. Имаше вечери, когато до късно през нощта пишеше отчетите за практическата си работа, докато Кърк люлееше пищящата им дъщеря, и изтощителни сутрини в кабинета, когато записваше на видео консултантските си умения — не беше лесно да фокусираш камерата, докато преглеждаш простатата на някакъв пенсионер. Лоуфорд я наблюдаваше и си водеше бележки за отчета на ръководителя на стажа.

Освен това имаше изпит, който представляваше тест „избери верния отговор от посочените“ и Лоуфорд имаше право — Меган, принцесата на изпитите, можеше да го вземе и насън. Което почти стана: очите й се затваряха над листовете, главата й клюмваше, а по пуловера й избиха жълти петна от кърма.

— Честито, докторе — изрече подигравателно госпожа Марли.

— Благодаря.

— Да се надяваме, че сега, като си истински лекар, няма да допускаш повече грешки.

Меган не обясни на госпожа Марли, че в крайна сметка трябва само да издържи последната година като стажант семеен лекар, демонстрирайки така наречената „минимална компетентност“. Всички тези години в академията, ужасите в спешните отделения и отделенията по травми и злополуки, после дванайсетте месеца като стажант, приемане и изпращане на болни и умиращи, Роналд Макдоналд на медицинската професия, и накрая ти казват, че си горд притежател на „минимална компетентност“.

Ами да, мислеше си Меган, това съм аз, малката госпожица Минимална Компетентност.

— Какъв е проблемът, госпожо Марли?

— Пустите ми нерви. — Тя се изпъчи отбранително и скръсти ръце пред внушителната си пазва. — Не съм душевноболна. Не съм луда. Просто не мога да се надигна от леглото сутрин. Не мога да изляза от къщата.

— Имате агорафобия ли?

Госпожа Марли погледна неразбиращо.

— Да ме е страх от паяци ли?

— Не обичате да излизате навън?

Тя кимна.

— Пих хапчета, но свършиха.

Меган се консултира със записките си.

— Изписаните лекарства е трябвало да ви стигнат за още две седмици.

— Да, ама не са.

— Вземате ли ги според предписаната доза?

— Не ми действаха, шибаните хапчета. Затова удвоих дозата.

— Госпожо Марли — въздъхна Меган, — доктор Лоуфорд ви е предписал мощен трицикличен антидепресант. Той контролира нивото на серотонина в централната нервна система. Не можете просто…

— Знам си правата — упорстваше госпожа Марли.

Дейзи влезе в стаята и започна вяло да гали изпосталялото куче. Меган отиде при нея и клекна. Детето беше облечено само с една мръсна тениска. Изглеждаше непрана от дни.

— Дейзи, миличка, не трябва ли да си на училище?

— Мама каза, че не трябва да ходя, госпожице.

Госпожа Марли избухна.

— Как ще ходи на училище, като не мога да излизам навън? Глупава тиква!

Меган се изправи.

— Много съжалявам. Не искам да го правя, но се опасявам, че се налага да повикам социалните служби.

Лицето на госпожа Марли потъмня.

— Социални работници? Не искам никакви лайняни чиновничета тук.

— За това дете не са полагани грижи. След като не сте добре…

Дейзи започна да хлипа едва доловимо, сама на себе си.

Меган постави ръка на рамото на детето и се обърна към майката:

— Никой не иска да ви отнеме Дейзи. Не и ако може да го избегнем.

— Ако може да го избегнете? Брат ми ви подреди преди и пак ще го направи!

Госпожа Марли пристъпи към Меган и Меган се отдръпна от майката и детето. Стомахът й се сви и й прилоша. Не приличаше на никой друг страх, изпитван досега.

Защото ако нещо се случеше с нея, какво щеше да стане с бебето й?

 

 

Джесика и Наоко бутаха количките сред следобедните тълпи.

Попи спеше в количката с три колела, докато Клои седеше изправена в своята, очите й като копчета светеха от любопитство, а в ръце държеше усмихнатия пингвин. Никога не се разделяше с него.

Когато жените спряха да изпият по чаша кафе, Клои постави пингвина на пода и натисна копчето на едно от късите му дебели крила. Той внезапно оживя и започна да пее с механичния си глас:

Скок, подскок — всички подскачат!

Скокни до океана и бързо се гмурни.

Скок, подскок — всички подскачат!

Не искаш ли да си скоклив пингвин?

Докато пингвинът пружинираше, Клои клатеше глава и се усмихваше на себе си.

— Това е ново — отбеляза Джесика. — Тази работа с главата.

— Отскоро разбра, че главата й може да се движи и настрани — обясни Наоко.

След като излязоха от кафенето, спряха да си вземат довиждане. Наоко погали спящото личице на Попи, а Джесика се наведе да целуне Клои и по настояване на детето — пингвина.

Тогава ги видяха.

Майкъл и жената си вземаха своето довиждане пред „Хилтън“. Страстното им целуване изглеждаше не на място сред бизнесмените и бизнесдамите в скучните им сиви униформени костюми. Майкъл и Джинджър, рецепционистката, която се раздаваше щедро.

Джесика погледна Наоко. Джинджър беше с десет години по-стара от приятелката й и не можеше да й стъпи на малкия пръст по хубост. Тогава защо? Защо един мъж ще рискува да изгуби съпругата и детето си заради стара шаврантия като тази?

Клои се възползва от паузата в сбогуването и включи пингвина си.

Скок, подскок — всички подскачат!

Наоко се наведе и изключи пингвина, като каза само една дума на дъщеря си:

— Достатъчно!

 

 

Когато бебето най-после заспа, те се любиха — нищо общо със страстното единение от първия път върху палтата на партито, по-скоро секс, който според Меган беше подходящ за библиотека — безшумен и тих, съблюдаващ табелите „Тишина, моля!“.

Тя обаче харесваше този мъж, който я беше дарил с дете и бе прекосил света, за да ги намери, и с всеки изминал ден все повече го харесваше.

Знаеше всичко за втората му работа с разнасянето на сандвичи, макар че не се издаваше, и тази слугинска работа не го правеше жалък в нейните очи. Трогваше я. Не го правеше да изглежда неудачник пред нея, по-скоро й се струваше истински мъж. Би направил всичко за тях. Затова тя му се доверяваше.

— Мислех си, че ще мога да променя нещо тук — прошепна тя. — Наистина го вярвах. А виж ме сега. Като всички останали. Раздавам антидепресанти и викам социалните служби.

— Не можеш да помогнеш на тези хора — прошепна в отговор той. — Те са прекалено бедни, прекалено болни, твърде отдавна се тъпчат с нездравословна храна, наркотици, цигари и пиячка. Прекалено глупави са.

— Не, има и добри хора. — Сети се за госпожа Съмър, боксьора и Дейзи. Сети се за добротата и почтеността, които успяваха да се съхранят в тези долнопробни квартали. — Не всички са еднакви.

— Сега трябва да мислиш за Попи. За нас. Говоря сериозно, Меган. Трябва да се махнем.

Тя се усмихна на думите му. Струваше й се, че той беше прекарал живота си в мечти да отиде на някое ново място. Някъде, където морето беше по-синьо, плажовете по-бели и водата по-чиста. Как, по дяволите, се бе озовал в „Хакни“?

— Къде например?

— Говоря сериозно, Меган.

— Не ти се подигравам. Честно. Харесва ми. Харесва ми идеята да се махнем от тази мизерия.

Той я прегърна въодушевен.

— Някъде, където има свястна школа по гмуркане. Където мога да преподавам. Това са най-хубавите кътчета на земята. Във всеки голям плувен център с радост биха ме взели на работа. Индийския океан. Карибите. Дори у дома — в Австралия.

Тя вече не се усмихваше.

— Мислиш, че искам цял живот да се излежавам на плажа? Смяташ, че бих се отказала от професията си?

— Навсякъде има нужда от лекари. Защо трябва да практикуваш на място, където не те уважават? Където е мръсно, пълно с пияници и невежи копелета?

— Мразиш Лондон.

— Вярно е. Не съм тук заради мястото. Тук съм заради теб и детето ни.

— Тук мога да направя нещо добро. Не си прав — а дори да беше, какво според теб правят лекарите? Мислиш ли, че трябва да лекувам само богатите? Добрите? Не става така. Не за това съм обучена.

— А за какво си обучена? Не за такъв живот. Със сигурност.

Меган разрови паметта си. През годините на следване със сигурност бе имала представа за себе си като лекар.

В тези представи тя беше спокойна, любезна и безкрайно способна. Даваше надежда на отчаяните. Такива работи. И за миг не си бе представяла, че ще бъде заплашвана физически от пациентите си. Мислеше, че ще са й благодарни, че ще я обичат дори или поне ще я уважават. Никога не бе предполагала, че някои от тях ще я възприемат като надута крава от средната класа, която ги лишава от жадуваните хапчета и им вгорчава живота, като се обажда на социалните работници. Освен всичко Меган никога не беше предполагала, че ще се чувства толкова изморена.

— Предполагам, че исках да променя нещата. Да, точно така. Исках да ги направя по-добри. Какво лошо има в това?

— Нищо. Само че ти не можеш да спасиш света, Меган. Погледни нас. В смисъл, виж ни как се мъчим с бебето всяка нощ. Това мъниче не престава да плаче и ние се чувстваме, сякаш небето се срива над нас.

Бебето се размърда в креватчето до тяхното легло.

— Говори по-тихо — прошепна Меган.

— Как ще спасиш света? — изрече шепнешком Кърк. — Та ние дори не може да се погрижим за себе си.