Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (16)

Глава 16

Не трябваше да става по този начин, рече си Джесика.

В представите й за майчинство майката и бебето бяха неделими — спящото детенце, положено на майчината гръд, майката изтощена, но изпитваща тих възторг. Почти библейско единение на майката и детето — това очакваше Джесика, връзка толкова близка, че не можеш да кажеш къде свършва майката и къде започва детето, така неразличима, както когато детето е било в утробата.

Обаче малката Попи беше в интензивното отделение, лежеше по корем в кувьоза, навлечена с дрехи за зима, която само тя чувстваше, а Меган беше три етажа по-долу — разрязана и изнемощяла, необяснимо притихнала.

Една от сестрите беше поставила плюшена маймунка в кувьоза и тя се усмихваше на Попи, два пъти по-голяма от нея. Джесика си помисли, че племенницата й изглежда като най-уязвимото нещо, което някога беше виждала — неподготвена за света.

— Голяма е колкото пиле на грил — каза Джесика. — Горкото дребосъче!

— Не се притеснявайте за Попи — успокои я жизнерадостна сестра от Ямайка. — Може да е малко недоносена, но се справя чудесно. Бебетата на майките с прееклампсия обикновено са жилави малки калпазани.

— Не ми прилича на жилава малка калпазанка — усъмни се Джесика.

Но беше благодарна за успокоението.

Вярно бе, че малката Попи се бе справила много добре през първите три дни от живота си. Дишаше без външна помощ, поемаше малки количества мляко — изцедено от Меган, но давано от една от сестрите в интензивното — и наддаваше на тегло.

Имаше и още нещо. Дори след първите няколко дни беше ясно, че има много по-тежки случаи с щастлив край, отколкото бебе, родено в трийсет и петата седмица, тежащо малко под килограм и половина.

Джесика не беше виждала в отделението по-малки бебета от Попи, макар да я увериха, че раждането на недоносени е често явление. През първия й ден в отделението за кратко се появи едно момченце, родено с дупка в сърцето. А на втория ден донесоха още едно момченце — пухкаво здраво трикилограмово бебе със синдрома на Даун.

Докато сестрите и лекарите правеха всичко по силите си за тези бебета — Джесика се чудеше какво биха могли всъщност да сторят, — родителите стояха безпомощно или тихо плачеха до своето новородено. Майката и бащата на момченцето със синдрома на Даун водеха със себе си около петгодишно момиченце. Когато си минал безпроблемно по този път веднъж, помисли си Джесика, сигурно се отпускаш. Сигурно вярваш, че лошите неща се случват на другите семейства. И тогава светът ти рухва. И се случва точно на теб.

Джесика се чудеше дали да не каже няколко думи за подкрепа на другите семейства с недоносени бебета. Можеше да им каже, че малкото им момченце е хубавец — дори когато вълнената шапка беше захлупила лицето му, — или че дребното им момиченце е красавица — нищо че лежеше като белезникаво филе в камерата за замразени храни в магазина.

Но Джесика не намираше окуражителни думи за семействата, които имаха по-тежки проблеми.

Не можеше да каже на майката и бащата на бебе със синдрома на Даун или момченце с дупка в сърцето, че всичко ще се оправи. Нямаше право да изрече тези думи, нямаше право да им предлага евтино безпочвено утешение.

Защото това научаваше човек в интензивното отделение — не всеки, който имаше дете, получаваше гаранция за щастлив край.

Джесика гледаше спящата си племенница. Вече свикваше — несигурното конвулсивно дишане, отчаяната жажда за живот. Като кученце или котенце, със смачкано личице, но и трогателно красиво.

Попи щеше да се оправи.

Джесика се тревожеше по-скоро за Меган.

 

 

Като новоизлюпено птиче, мислеше си Кат.

Джесика държеше бебето с една ръка, а с другата го хранеше от малка бутилка с няколко капчици мляко. Заради затворените очи и учудващо голямата зинала уста — устата на Попи беше единственото голямо нещо в нея — Кат си помисли, че изглежда като току-що излюпено птиче в гнездо, което си чака червейчето.

— Една трошка е — въздъхна Кат. — Не прилича на човек.

— Не се тревожи за Попи — увери я Джесика. — Тя е жилава малка калпазанка.

— Не трябва ли Меган да я кърми? Не е ли по-добре за бебето?

— Попи е твърде малка, за да бъде кърмена. Още няма сили да суче. Нали, мила?

Бебето беше заспало, с пълно тумбаче, но не изпускаше биберона. Джесика нежно дръпна бутилката и тя се отлепи от месестата уста на бебето с тихо „пляк“.

Кат погали меката бузка на Попи, сякаш се боеше да не я събуди или може би да не я счупи. И отново го почувства — завладяващото благоговение пред това чудо на живота.

— Как е Меган? — попита Джесика.

Кат поклати глава.

— Сякаш я е прегазил валяк. Мислех си, че цезаровото сечение е лесна работа, изборът на богатите, твърде изискани, за да се напъват и така нататък. Те наистина я разрязаха, нали?

— Цезаровото сечение е сериозна коремна операция. — Джесика повтори едно от любимите изречения на господин Стюарт.

— Не очаквах, че ще бъде като сцена от „Извънземното“.

Двете сестри загледаха мълчаливо спящото бебе. После Джесика тихо продума:

— Очаквах, че ще се почувствам ужасно, като я взема в ръце. Мислех си, че няма да мога да го понеса. Защото Меган има бебе, а аз не. Но виж я само — как може човек да изпитва лоши чувства, когато я гушне? Как може това бебе да предизвика отрицателни емоции? Тя вече не е въображаемото бебе, нали? В нея няма нищо теоретично. Безспорно тя е Попи. Не е някаква абстрактна идея. Тя е Попи Джуъл и ще остане тук. Ето, подръж я малко.

Кат непохватно пое бебето.

Не й се удаваше така естествено, както на Джесика. Не защото се страхуваше, че ще я изпусне на главата — макар че и този момент го имаше, — а защото, за разлика от Джесика, чувствата, които предизвикваше бебето, заплашваха да я погълнат. Кой би повярвал, че ще стане така? Че Джесика ще приеме раждането с лекота, а светът на Кат ще се преобърне с главата надолу.

Като подържа бебето, почувства физически копнеж, по-силен от всяка страст към любовник, работа или желание да притежава нещо.

Тя държеше това толкова малко бебе, което още не приличаше на човешко същество, и искаше свое собствено. Лудост беше — какво щеше да го прави? Къде щеше да го сложи? Къде щеше да спи?

Но чувството беше по-силно от всичко. Струваше й се, че е пропиляла много години за незначителни неща. В преследване на удоволствия и пари, безкрайните смешни желания за по-хубава кола и по-голям апартамент, подчинени на последните й прищявки и нужди.

На трийсет и шест години съм, помисли си, докато държеше леката като перце племенница. По-близо съм до четирийсет, отколкото до трийсет, и няма да умра, без да държа един ден в ръце свое бебе.

Сега й трябваше само… — какво беше то отново?

О, да. Мъж.

 

 

Оливия Джуъл стоеше в сумрачния коридор пред интензивното отделение и ги наблюдаваше през стъклото. Двете й по-големи дъщери, които си подаваха бебето на най-малката — първото внуче на Оливия — една на друга, сякаш можеха да го счупят.

Бебето беше увито като ескимос. Доколкото Оливия виждаше, беше грозно малко копеленце. Ако питаха нея, всички бебета бяха отблъскващи. Но смачканото лице на това тук беше в състояние да пресече дори мляко.

Различно беше, когато, бяха по-големи. Тя бе убедена, че е родила най-красивите момиченца на света. Но дори тогава майчинството беше двайсет и четири часова работа. Това му беше лошото на децата — не можеш просто да ги издокараш и да им се любуваш. Все искаха нещо от теб.

Но, о, сети се как изглеждаха дъщерите й точно преди да ги напусне — източената единайсетгодишна, невъзможно сладката седемгодишна и тригодишната с издуто тумбаче — и нещо в Оливия, нещо, което мислеше, че отдавана е прегоряло, започна да боли. После някой проговори и то изчезна.

— Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа? — попита сестрата на бюрото.

— Само гледам — отвърна Оливия Джуъл.

 

 

— Той има дъщеричка — обясни Паоло на барманката в онзи момент от вечерта, когато мъжете престават да се притесняват да заговарят бармана. — Попи. Казва се Попи. Тя е един малък боец.

Кърк се ухили гордо и взе чашата си, но тя вече беше празна.

— Нали? Боец. — Повтори той. — Боец ми е тя.

— Честито! — усмихна се барманката. Висока, руса, около трийсетгодишна. Тя забърса бара с мокра кърпа. — Почакай да видиш, когато започне да плаче в три сутринта. После и в четири. И отново в пет. Ще видиш тогава дали е малък боец!

Двамата я изгледаха как се отдалечава.

— Да не повярваш, че има деца — учуди се Кърк.

— Невинаги можеш да познаеш — каза Паоло. — Забелязал съм го.

— Искам тя да има хубав живот. Искам да бъде здрава и калена, да расте сред природата. Не като повечето днешни деца. Затлъстели. Наркоманчета. Искам да я науча да се гмурка! Знаеш ли какво ще направим, като поотрасне? Ще ходим да плуваме с делфините. Много ще й хареса. Попи ще пощурее по делфините.

— За теб, приятел. За трима ви.

— За трима ни — повтори Кърк и се взря в празната си чаша. — Да. Аз съм баща. Не мога да повярвам! Какво разбирам аз от деца?

— Ще се научиш. Как е Меган? Как е майката?

— Тя е страхотна. Много я бива. Ами… умълчала се е. Не говори много.

— Свиква. Свиква с идеята, че е майка.

Кърк замълча и Паоло се сети — отвъд еуфорията, отвъд бирата — този мъж го смяташе за непознат. Но тази вечер нямаше с кого другиго да поговори.

— Много й мина през главата. Прееклампсията. Безкрайните изследвания. Неведението кога ще се роди бебето. Цезаровото сечение. Майко мила, отвориха я като консерва говеждо! Макар че всички казват, че много го бива. Господин Стюарт. Оставял почти незабележими белези, казват. Почти не се забелязвали. А сега Попи е в кувьоз. Меган… не знам. Има вид на прегазена от валяк. Като в анимационните филмчета — и сега не може да се изправи. Между нас казано, все си мислех, че ще се зарадва повече. Че ще бъде по-щастлива…

— Все още свиква — повтори Паоло. Не можеше да проумее една жена да роди и да не е най-щастливата жена на света. Той помаха на барманката. — Може ли да ни донесете още две бири?

— Но какво очаквах аз? — каза Кърк. — Ние не сме като теб и съпругата ти. Не сме близки. Меган почти не ме познава.

Барманката постави бирите пред тях.

— Почакай да започнат коликите — намеси се тя.

— Дайте си време. Меган е млада. Най-малката от сестрите.

— Да, млада е. Но не чак толкова. В смисъл, бабите и дядовците ни, родителите ни не биха рекли, че двайсет и осем годишна жена е твърде млада да има дете, нали? Според тях дори малко е закъсняла.

Паоло се замисли.

— Смятах мама и татко за хора на средна възраст, когато бяха на двайсет и осем.

— Смешна работа. В наше време хората нямат деца в… как ги наричахте — детеродните си години.

— Съвсем вярно. Виж Кайли Миноуг. Твоята сънародница.

— Бог да я благослови, приятел.

— Всички я смятат за най-желаната жена на земята. Но Кайли е… на колко? Трийсет и нещо.

— Най-малко.

— Тя изглежда фантастично. Две мнения няма. Както и да е. Жена в разцвета на силите си. Никой не може да го оспори. Но трябва да се запиташ за яйцеклетките й.

— Яйцеклетките на Кайли?

Паоло кимна.

— Яйцеклетките на Кайли не са в първа младост. От гледна точка на яйцеклетките, те са на средна възраст. Известно ли ти е какво става с яйцеклетките на жената след трийсет и пет? Новините никак не са добри. Затова е цялото бързане. Жената иска бебе, но не може да намери подходящия мъж.

— Това им е най-големият проблем на съвременните момичета, нали? — Кърк се протегна за бирата си. — Прекарват детеродните си години с мъже, които не им харесват.

Барманката събра чашите и забърса надве-натри пред тях.

— Почакай да започнат да му никнат зъби — предупреди.

 

 

След като отнесоха бебето, дадоха на Меган снимка. Снимката беше залепена на бяло картонче с думите „Казвам се…“ и „Тежа…“. На мястото за име някой беше написал Попи, но теглото не беше попълнено. Нищо, с което да се похвалиш, помисли си Меган.

На снимката Попи изглеждаше стара — сбръчкано малко старче, облечено в зимни дрехи. Горкото, помисли си Меган. Коя си ти?

На вратата леко се почука и се показа силно гримираното лице на майка й.

— Чук-чук. Има ли някой вкъщи? — попита Оливия.

— Видя ли бебето?

— Надникнах. Набързо. Тя е абсолютна красавица. — Докосна ръката на дъщеря си, като внимаваше да не закачи системата, която я зареждаше с морфин. — А ти, Меган, как си?

— Раната ме сърби.

Оливия погледна корема на Меган.

— Надявам се, че е под зоната на бикините.

— Мисля, че ще мине време, докато обуя бикини, мамо. Само дотътрянето до тоалетната ми се струва като поход.

— Какво има, скъпа? Нещо си потисната. Следродилна депресия?

Меган поклати глава. В това беше проблемът. Всъщност самата тя не знаеше какво става, макар да се досещаше, че има нещо общо с провалянето. Не беше свикнала да губи.

— Винаги съм си представяла, че ще родя по нормалния начин. Цезаровото — много е тежко. Вземат ти бебето. Напомпват те с успокоителни. Разрязват те. И ужасно много боли.

— Недей да превъзнасяш нормалното раждане. Родила съм ви и трите през стандартния канал. Няма нищо вълшебно да ти шият путката.

— Трябва ли да употребяваш тази дума?

— О, добре тогава — вагината. Кърмиш ли?

— Още е твърде малка. А аз още нямам достатъчно мляко. — Меган посочи машината отстрани до леглото, снабдена с нещо като наконечник на прахосмукачка. — Изцеждам се.

— Какво?

— Изцеждам мляко.

— Какво… изпомпваш го от циците и й го дават в шише?

— Точно така.

— Не е ли чудесна науката? Кърмих Кат, докато малкото чудовище почти не ми отхапа зърната. Мога да се закълна, че всичките ни проблеми започнаха, когато тя реши, че зърното ми е бебешка каша „Фарлис Ръск“.

Меган се засмя. Само характерният хумор на майка й можеше да я накара да се засмее в този момент.

— Болката не ме притеснява. Нито белегът. Нито, че ми взеха Попи и я сложиха в кувьоз. Тормози ме това, че всички очакват да съм друг човек. А аз не го чувствам.

— Знам за какво говориш, мила. От нас се очаква да се превърнем във всеотдайни майки кърмачки, да сменяме наакани пелени веднага щом изстреляме на бял свят първото си отроче. Не искам да обидя малката Пъпит, мила.

— Попи.

— Попи. Разбира се. На мъжете им е позволено да влизат и излизат от ролята си на баща. Но при нас трябва да е естествено. Очакват от теб да станеш всеотдайната майка Тереза само защото си издула корема. — Оливия се наведе по-близо до дъщеря си и сниши глас, сякаш изричаше богохулство. — Нека ти кажа едно: няма нищо естествено да се откажеш от живота си заради друго човешко същество. Не унивай обаче — първите осемнайсет години са най-лошите.

— Ти го чувстваш така.

— Е, да.

— Аз не искам да възприемам детето си като неудобство, бреме или досада. Искам да я обичам както заслужава да бъде обичана. Но… вече имам бебе, а още не се чувствам като майка.

— Тогава ти си като мен — изрече Оливия с нотка на триумф. — И нищо не можеш да сториш.

Изведнъж цялото тяло на Оливия се сгърчи от болка.

— Какво ти е? — попита Меган.

Оливия разтърка ръката си.

— Нищо, мила. От известно време ми изтръпва лявата ръка. От старост е. Е, от средната възраст.

— Трябва да отидеш на лекар.

На вратата отново се почука и Меган се задави от вълнение, когато видя познатото усмихнато лице на баща си, частично закрито от букет и голяма кутия шоколадови бонбони с форма на сърце.

— Детето ми! — възкликна Джак и прегърна дъщеря си. Меган изстена от болка. — О, Боже! Извинявай!

— Заради шевовете е, татко. Още са много пресни.

Джак се усмихна дежурно на бившата си съпруга — без следа от вълнение или лошо чувство. Актьори, рече си Меган.

— Оливия, какъв прекрасен ден!

— Здравей, Джак! Можеш ли да повярваш? Ние сме баба и дядо. Не ти ли се иска да вземеш да си прережеш вените?

— Не, всъщност ми се иска да затанцувам от радост. — Той се обърна към Меган. — Видяхме я… Попи. Толкова е красива! Малко дребничка, разбира се, но ще навакса.

Меган се скри в прегръдките на баща си и притисна лице към гърдите му. От това имаше нужда. Някой да й каже, че накрая всичко ще се оправи. Изведнъж забеляза, че баща й не беше сам. Придружаваше го висока усмихната червенокоса жена някъде на нейната възраст. Меган я погледна, без да разбира, сякаш очаква тя да каже, че е дошла да й измери кръвното или да й даде успокоителни.

— Аз съм Хана — представи се червенокосата. — Честито, Меган! Тя е една малка принцеса. Не се тревожи — аз съм родена в седмия месец, а сега съм метър и осемдесет.

Меган погледна Хана с признателност. Това беше най-хубавото, което беше чула този ден.

Оливия оглеждаше червенокосата.

— Хана е коафьор на филма — обясни Джак.

— Там ли се запознахте? — попита Оливия. — Пипали сте отънялото килимче на Джак? Колко романтично!

— Майко! — предупреди я Меган.

— Колко си подхождате! — Оливия продължи. — Нищо че сте достатъчно млада, за да му бъдете… думата ми бяга.

— А ти си достатъчно стара, за да си държиш вежливия език в хирургично подобрената глава — не й остана длъжен Джак.

— Престанете! — намеси се Меган. — Коремът ми беше разрязан само преди няколко часа, натъпкана съм с успокоителни, само преди минути престанах да пишкам през тръба — а вас ви интересува единствено враждата, която влачите с години. Хайде стига, може ли? Поне за един ден.

— Извинете дъщеря ми — каза Оливия на Хана. — Днес не е на себе си. Току-що е родила.

 

 

Накрая всички си отидоха, дори Джесика и Кат, и Меган остана сама, с широко отворени очи, с Попи, някъде в сградата над нея, заспала в кувьоза на интензивното отделение, пазена от два пъти по-голяма плюшена маймунка.

Интензивното отделение работеше денонощно. Сестрите от нощната смяна се зарадваха на Меган, която се дотътри в отделението заедно със системата и седна да погледа как бебето й спи. Нощем интензивното беше много по-спокойно място, отколкото през деня, когато беше пълно с консултанти, лекари, приятели и близки. Меган определено го предпочиташе през нощта, защото не се налагаше да си слага маската на храброст и веселие.

— Искате ли да поемете храненето в три? — попита я сестрата китайка.

Меган поклати глава и се загърна по-плътно с халата.

— По-добре вие, вас ви бива повече.

Сестрата погледна внимателно Меган с котешките си очи.

— Ще е добре за вас. За двете ви.

И Меган остави сестрата да извади Попи от пластмасовата й кутия, нагласи я върху ръката й и Меган пъхна биберона на шишето между устните й. В шишето имаше жалко количество мляко. Кърмата й май пресъхваше.

Меган, която винаги беше толкова способна, която с лекота преодоляваше всички препятствия, които животът изпречваше на пътя й — развода на родителите й, медицинската академия, безчетните изпити, — почувства как сълзите напират в очите й и си рече: „Не мога ли да направя нещо като хората?“

Тя подържа бебето, внимателно наклонила шишето, докато Попи не нададе стон от изтощение и главичката й не се килна настрани, а вълнената й шапка не се свлече върху очите й.

— Засега стига — каза сестрата.

Меган издърпа шишето. И тогава то се случи.

Попи се усмихна.

Ъгълчетата на широката й малка уста се извиха нагоре и за няколко поразителни мига тя оголи беззъбите си венци. Усмивка! Усмивка от дъщеря й!

— Видяхте ли? — попита Меган.

— Какво?

— Тя ми се усмихна!

Сестрата смръщи лице.

— Вероятно се е оригнала.

Оригване, рече си Меган. Съчетание от газове и мляко, затворени в стомахче с размера на напръстник. Или физическо съвпадение — гримаса на дискомфорт или изтощение, която наподобява усмивка. Не, на Меган не й се вярваше.

За нея това си беше чиста усмивка.