Тони Парсънс
Светът е пълен с чудеса (26)

Глава 26

Кърк крачеше из спалнята, докато Меган опаковаше багажа си.

— Не си отивай — каза. — Не ме напускай. Моля те, не ме разделяй с дъщеря ми.

Сега, когато беше настъпил краят, Меган изпитваше странно спокойствие. Тя погледна колекцията от бански костюми на Попи. Нямаше да й трябват в Лондон. Един щеше да е достатъчен. Хвърли в куфара розов бански с къдрички и остави останалите.

— Ти знаеше какъв съм — продължи той вече с друг тон. — Виж само как се запознахме. Не може да се нарече дълго ухажване, нали? Какво можеш да очакваш от мъж, с когото си се чукала на първата среща?

После останаха нейните дрехи. През последните няколко месеца гардеробът й определено беше придобил тропически уклон. Всички тези тениски и къси панталони нямаше да й трябват. Не и в Лондон.

— Няма да можеш да издържаш себе си и бебето — рече ядосано. — С грошовете, които ти подхвърля здравната каса. Дори мизерниците от „Съни Вю“, които карат на социални помощи, ще те гледат отвисоко.

Ще оцелеем, мислеше си тя. Имам професия, семейство, ще оцелеем. Макар че не беше съвсем наясно как. Щеше да е различно да живее сама. Но не изпитваше нужда да го обяснява на Кърк. Сбогуванията винаги бяха болезнени и тъжни, но това беше за добро. Вече нямаше смисъл да обяснява каквото и да било.

— Ще се откажеш от този живот заради един мръсен и сбутан град? — Вече крещеше. — Ще се откажеш от слънцето и плажовете заради мрачните улици, дъжда и проклетото метро?

Остави много неща. Решението, че няма нужда от този излишен багаж, беше доста освобождаващо. Купищата летни дрехи. Банските костюми. И този мъж.

— Не сме правили секс от месеци. — Отново умоляваше. — Аз и ти, Меган. Връзката ни се крепи на онова, което направихме върху купчината палта. Съжалявам, много съжалявам, но ми липсваше човешки контакт. Можеш да го разбереш, нали? Някои хора могат да живеят без това. Други не. Тя беше шведка, двайсетгодишна, и си въртеше опашката пред мен. Какво трябваше да направя?

Меган затвори куфара. Нямаше нужда от тези дрехи. Можеха да пътуват с малко багаж. Най-добре. Обърна се към него и опита да му обясни.

— Просто мисля, че е редно да се обичаме. В общи линии ти си добър човек и беше добър приятел въпреки твоята шведка. Но нещата не потръгнаха както трябва от самото начало. Ако двама души имат дете, редно е да се обичат.

После Меган слезе на долния етаж и пое дъщеря си от бавачката.

 

 

— Всичко наред ли е? — попита Джак Джуъл.

Какво можеше да каже Кат на баща си? Можеше ли да му сподели, че единствените гащи, в които се побираше, бяха с размерите на цирков купол? Или че заради запека й се струваше, че са й напъхали тапа отзад? Или че се притеснява за така наречените „вагинални сълзи“? Не може да говориш с баща си за тези неща.

— Наред е — отвърна.

— Наистина? Имаш уморен вид.

— Всеки път като реша да подремна, бебето се заема с уроци по салса — усмихна се тя. — Но съм добре. Бебето е добре, така че всичко е тип-топ.

Джак влезе със залитане в апартамента, натоварен с торбите с покупки за бебето. Разтовариха ги на малката масичка и заразглеждаха с усмивка умалените копия на дрехи за възрастни, като джинсовото яке с избродираните хипарски цветя, маратонките „Найки“ колкото кибритени кутийки и бойните камуфлажни панталони като за кукла. Сърцето на Кат натежа, защото моментът изискваше повече хора. Двамата с баща й не бяха достатъчни, за да се порадват на бебешките дрешки.

— Добре ли си, скъпа? — попита Джак, а хубавото му старо лице придоби загрижено изражение.

Тя кимна и прие носната кърпичка. Май баща й беше последният мъж на земята, който носеше носна кърпичка. Виж го само! Кат се усмихна на сакото и вратовръзката му. Обичаше го заради официалните дрехи, които беше облякъл за посещението в апартамента й.

— Много си елегантен, татко. Както винаги.

Той прокара пръсти по коприната на вратовръзката.

— Хана се опитва да ме накара да се поотпусна малко. Да се обличам повече с дрехи… ами като тези. — Той посочи модерните бебешки дрешки. — Вероятно бебето може да ми даде няколко модни съвета.

— Харесвам стила ти — каза Кат. — Единственият англичанин, който не притежава бейзболна шапка.

Джак театрално потръпна.

— Не мога да понасям тези пущини. С тях приличам на дядото на Еминем.

Кат се засмя. Дъщерите му всеки път се удивляваха как можеше да се облича като Едуард VIII и въпреки това винаги измисляше на място съответната реплика от съвременната поп култура.

— Как е Хана? Все още сте заедно, нали?

Той се почувства неудобно.

— О, да. Заедно сме.

— Хана ми харесва. — Тонът на Кат беше безпристрастен. — Приятна е.

— Да. Аз самият я харесвам. Много. Тя е много специално момиче. Исках да кажа… жена.

Кат наблюдаваше внимателно баща си. Вече започваше да загрява.

— Ами това е много хубаво, татко.

Той кимна. Като че ли събираше смелост да поиска одобрението й. Щеше ли да го поиска от Меган и Джесика? Иди само от нея?

— Чудя се какво би казала, ако се оженим?

Кат не знаеше какво да каже. След развода в живота на баща й винаги беше имало жени. Много жени. Знаеше го. Но през последните двайсет и пет години беше свикнала с мисълта, че той никога няма да се ожени повторно.

— Ако смяташ, че така ще си по-щастлив, татко — отговори, като подбираше внимателно думите си. — Не ни натресе мащеха, докато растяхме, и винаги ще ти бъдем благодарни. Но сега не сме ти на ръцете. Заслужаваш да бъдеш щастлив.

— Хана ще ме направи щастлив.

— Обаче… не, не ми влиза в работата.

— Кажи.

Тя се наведе към него и почувства как бебето се размърда.

— Не се ли страхуваш, че историята ще се повтори? Това не те ли плаши? Първата ти съпруга те напусна. Ами ако и втората постъпи по същия начин?

Той сви рамене.

— Човек трябва да поеме риска. Всеки път поемаш риск. Ако всеки път се страхуваме, че ще бъдем наранени и унизени, никога няма да сме в състояние да обичаме някого.

Кат се усмихна, докато сгъваше дрешките на бебето. Той ще изглежда като малък мъж. Още преди да проходи.

— Ти си по-смел от мен — каза на баща си.

Джак Джуъл я погледна невярващо.

— Няма по-смел човек от теб, Кат.

Тя се изсмя и поклати глава.

— Вярно е — настоя той. — Спомням си как веднъж се прибрах от снимки, когато ти беше на около дванайсет години. Година, година и нещо, след като майка ти си отиде. Джесика и Меган били на улицата. Някакви момчета ги тормозели. Подигравали се на Джеси.

— Спомням си — каза Кат. — Джесика носеше поличката си от балета. Беше се облякла като балерина и плачеше. Мислела си, че другите деца ще се впечатлят от поличката й.

— Ти излетя от къщата по домакинска престилка и жълти ръкавици и гони онези хлапетии чак до съседната улица. Помислих си, че не съм виждал толкова смел човек. И не само заради това. Поведението ти всеки ден, докато растяхте.

— Това не е смелост, а просто справяне. Освен това ми харесваше да се грижа за сестрите си. — Доколко можеше да бъде честна с него? — Караше ме да се чувствам по-силна.

Той я наблюдаваше как сгъва дрехите, които беше купил за нероденото й дете.

— Съжалявам, че не ти беше по-лесно. Не исках животът ни да се стече така. Да бях избрал жена, която нямаше да ме напусне!

Тя се засмя в опит да му повдигне настроението. Не искаше той да продължава да живее с тъгата от миналото.

— Но ако се беше оженил за друга, мен нямаше да ме има, нали? Нито Меган и Джесика.

— Не, нямаше да ви има, ако се бях оженил за друга — усмихна се той. — И това би било ужасно.

Когато отвориха входната врата, видяха чисто новата количка, паркирана в коридора.

Беше от „Мамас и Папас“, син металик с три колела. Приличаше на колите, които продаваше Паоло. С елегантни заоблени форми, аеродинамична, с обещание за високи скорости. Кат се престори, че я е очаквала.

После целуна баща си за довиждане, вкара количката в апартамента и я паркира в единия край на спалнята. Оттам можеше да й се любува в тъмното, докато лежеше будна и поглаждаше корема си в очакване на своето бебе.

 

 

Паоло беше забравил какво е да живееш в апартамент.

Думкане на музиката от нечий апартамент. Миризма на манджа от съседите. Стъпки по тавана. Смях под краката ти. Чуждо ежедневие, което ти се натрапва. Съседите отгоре обичаха агнешко с къри и „Колдплей“. Паоло вече ненавиждаше „Колдплей“ и агнешко с къри.

Джесика къпеше малката Уей с навити до лактите ръкави и правеше пяна, за да си поиграе детето. Малката Уей цапаше от единия край на ваната до другия с издутото си бебешко коремче, като внимателно подреждаше сбирката си от пластмасови патета и жаби на ръба на ваната.

Паоло им се усмихна, макар че хич не му беше до усмивки, и ги целуна за довиждане. Нощта падаше и беше време да отива на работа.

Вратата на дома им приличаше на картонена. Толкова крехка защита от цялата мръсотия на света отвън. Той превъртя два пъти ключа и заслиза по стълбите, огласяни от шума и миризмите на чуждия живот, който се натрапваше на живота на семейството му. В подножието на стълбището беше изхвърлена газова печка, покрита с нещо като зелен мухъл и планина от писма, адресирани до отдавна напуснали наематели.

Трябва да се махнем оттук, каза си, докато отключваше черното такси. Трябва да ги измъкна оттук.

Не защото съм голям бизнесмен и трябва да работя за себе си. Не защото съм твърде добър за това място и за тези съседи с тяхното агнешко с къри и „Колдплей“.

А защото съм баща. Защото имам семейство.

Обичаше да работи през нощта. Харесваше му, че движението беше по-спокойно и можеше да караш, без да попадаш в задръствания и да дишаш изпаренията на пренаселения град.

Паоло започваше вечерта в Ситито, обикаляше „Чийпсайд“ и „Мургейт“ в търсене на клиенти, като качваше финансисти, запътили се към гарите и предградията, после се прехвърляше на „Уест Енд“ и така докъм полунощ, когато настъпваше няколкочасов мъртъв период преди зазоряване, когато самолетите от Хонконг и Барбадос започваха да кацат на „Хийтроу“.

По това време, когато нощта беше свършила, но новият ден още не беше започнал, Паоло се отправяше към убежището на таксиметровите шофьори, скрито под Уестуей — място с ограничен достъп, подобно на джентълменски клуб в „Сейнт Джеймс“. Там имаше автомивка, гараж и двайсет и четири часова закусвалня, където не те пускаха, без да си показал значката си на шофьор на черно такси.

Там Паоло почистваше отвътре таксито. Повръщано. Бирени кутии. Обувка с висок ток. Презервативи, използвани или неотворени. Кафяви остатъци от кебап и белезникави локвички сперма. Мобилни телефони, чадъри и — веднъж — вибратор „Господин Любовен мускул“. Никога не споделяше пред Джесика какво намираше отзад в таксито.

Когато свършеше с почистването, Паоло сядаше с другите таксиметрови шофьори на чаша кафе и сандвич с бекон, усмихваше се, когато го наричаха „маслено момче“ — което означаваше зелен таксиджия, който отнема хляба и маслото на по-опитните колеги, — и слушаше шеговитите им закачки.

— Та значи, качвам аз тази труженичка на Парк Лейн и когато стигаме на адреса, тя седи с разтворени крака и ми вика: „Можеш ли да си го приспаднеш от това?“ А аз й викам: „Нямаш ли нещо по-малко?“

Беше време, когато Паоло смяташе, че това е страхотен начин на живот и никога няма да му омръзне. Когато стомахът му беше пълен с подсладен горещ чай и сандвичи с бекон и кетчуп, а таксито му беше току-що почистено и смехът на колегите още звънтеше в ушите му, Паоло се качваше на таксито с усещането, че градът му принадлежи.

Лондон беше красив. Сега го виждаше.

Да виждаш луната над просторните паркове, изгрева над доковете, или утринната мъгла над реката, да гледаш тези неща, когато никой друг не ги вижда, да се простират пред теб, когато караш сам из пустия град — това ти дава чувството, че си жив.

В такива моменти беше щастлив, че отново е в занаята, щастлив непрекъснато да е в движение, щастлив, че вече си няма работа с данъчни инспектори и затъпяващата бюрокрация на малкия бизнес. Паоло работеше по цяла нощ и понякога забравяше всичко и се чувстваше напълно свободен.

И така докато стигнеше до летището за последния клиент. Туристите и бизнесмените слизаха с олюляване от самолетите с посивели лица и махмурлук от безплатната пиячка, умът им още беше на друго място, главите им — празни от спиртосването през полета над половината земно кълбо, и Паоло качваше някой от тях, за да го закара в хотела или у дома му.

После изгасваше най-накрая жълтата лампичка „свободно“, връщаше се в малкия им апартамент, където агнешкото с къри и „Колдплей“ се просмукваха през тънките като хартия стени, и дълго време наблюдаваше как съпругата му и дъщеря му спят, лицата им — най-любимото му нещо на света, и се просълзяваше, почти пиян от изтощение и любов.