Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
9 Scorpions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Пол Ливайн. 9-те скорпиона

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

6.

Кутията за обувки

Самюъл Адамс Труит може да беше станал съдия във Върховния съд, но у дома той хвърляше боклука и разхождаше кучето — червеникавокафяв мелез между ретривър и овчарка. Името му беше Сопчопи, накратко Соп. Съдията често се препираше със съпругата си Кони — жена с благородна осанка и остър ум. На равни интервали през последните години съдията й правеше тест на кръвта и й биеше инжекции „Пергонал плюс“ точно в пет сутринта, с цел да се увеличи производството на яйцеклетки, така че с помощта на специалиста по изкуствено оплождане, чашката на Петри и божествената намеса двамата да могат да станат родители.

За съжаление оплождането „инвитро“ не бе сполучливо. След ултразвуковите процедури, след всички лекарства, които предизвикваха хаотични странични ефекти в поведението на Кони, след часовете, прекарани в кабинета, когато държеше ръката й, докато преглеждаха с ендоскоп яйчниците й, след иглите, с които внасяха оплодените яйцеклетки в матката — нищо.

За известно време, поне според Труит, тези занимания ги свързваха. Те бяха от малкото останали общи теми и интереси. Смееха се заедно на неудобството, което изпитваше Труит, когато минаваше през пълната с подозрителни жени чакалня на гинекологичното отделение и изчезваше в стаята за почивка, за да мастурбира над една пластмасова чашка.

— Как беше? — питаше го тя.

— Ръцете ми бяха студени — отвръщаше той. — Наложи се сестрата да ми помогне.

Кони му бе показвала стотици мостри от тапети, лентички, оцветени с различни бои, и фотоси от „Аркитекчъръл Дайджест“, когато обмисляха наредбата на детската стая. Сам не можеше да различи басма от кретон и като ерген няколко години бе използвал за завеси парчета от стари чаршафи, но проявяваше интерес към митичната детска стая за митичното бебе, защото това караше Кони да се чувства щастлива.

Но по-късно, след като Кони многократно не можа да постигне целта си, след главоболието и гаденето, след изпълнените с възторг надежди, последвани от дълбоко отчаяние, след като бяха платени медицински сметки за повече от двадесет хиляди долара, вече не говореха толкова често за бебета и бебешки люлки. Настроението на Кони стана непредсказуемо. Можеше да избухне в плач при вида на бременна жена или да се смее истерично в неподходящ момент.

Труит знаеше, че е ходила на лекар този ден, за да провери дали последната имплантация на оплодени яйцеклетки, наричана на жаргон „преембрио“ от доктор Колстоун, е дала резултат.

„Господи, дано да е бременна!“

Сам Труит искаше да бъде баща. Искаше Кони да бъде щастлива, искаше да запазят брака си. И трите неща бяха в опасност.

Току-що бе напъхал издута торба с боклук в пластмасовия контейнер на тротоара, бе разходил Соп, бе го нахранил и изчеткал и му каза колко съжалява, че в околността няма птици, които да преследва.

Труит отвори вратата на черната желязна ограда, която водеше към онова, което наричаха свой преден двор. Бе един правоъгълник, обрасъл със суха трева, не по-голям от единично гробно място. На една пресечка от тях бе изкуственият канал „Охайо“, където туристите караха лодки или се разхождаха или тичаха по пътеката с гигантски платани и върби.

Тясната градска къща бе широка само осем метра, с пет метра по-къса от полета на топката, когато я подаваше нападателят, но пък се извисяваше на три етажа. Кони я наричаше „кутията за обувки“.

И все пак се намираше в Джорджтаун, точно там, където тя искаше да живее! В Джорджтаун бе живяло семейството й по времето, когато баща й бе сенатор от Кънектикът. Къщата на сенатора бе три пъти по-голяма от тяхната, но навремето имотите са били по-евтини, а наследството на майка й бе осигурило на баща й не само кариерата, но и начин на живот, доста по-различен от този, който можеха да си позволят избраниците в Сената.

Труит изкачи двата реда стъпала до спалнята, обзет от силно желание да разбере какво е станало на прегледа, но в същото време и доста изнервен. Тя седеше пред тоалетката, гримираше се и очевидно не забелязваше присъствието му.

„Щом мълчи, значи ли това, че е бременна? Не! На съпруга не е разрешено да прави неблагоприятни заключения само защото жена му отказва да даде показания.“

На тридесет и осем години Кони бе пленителна жена с изящна фигура, а маниерите и стойката й говореха за отлично възпитание и скъпо струващо образование. Труит направи стъпка встрани, за да я заобиколи, без да бутне лакътя й.

— У дома имах своя собствена стая — заяви тя вместо поздрав, сякаш бе прочела мислите му за тесните граници на градската им къща.

„У дома.“

Домът беше в Уолтам, Масачузетс. Домът беше там, където бяха похарчили стотици долари за не напълно щастливия си брак. Домът не беше тук, където живееха в момента.

— Живеем в края на деветдесетте — отвърна той. — На мода са малките жилища. Прочетох го в „Ю Ес Ей Тудей“.

— Сам, ти не четеш „Ю Ес Ей Тудей“.

Тя не отделяше поглед от огледалото и мажеше устните си с някаква лъскава течност. Какво ли бе станало с обикновеното червило? Той не беше в крак с дамската мода. Би могъл да каже какво е закусвал Том Пейн в деня, когато е написал „Това са времена, които подлагат на изпитание човешките души“, но не бе забелязал какъв е тоалетът, с който миналата събота жена му беше в „Кенеди Сентър“, където по случайност бяха гледали пресъздаването на пиеса от 1776 година. Не би могъл да каже и имената на двете двойки нейни, не негови приятели, с които „бяха споделили“, по нейните, а не по неговите думи, вечерята след представлението. Той заобиколи леглото и отвори вратата на онова, което брокерът на недвижими имоти бе нарекъл „вграден шкаф“. Там не се побираха дрехи на хора, чиито рамене бяха по-широки от стандартно приетите. Дрехите на Кони заемаха нейната и по-голямата част от неговата половина. Той се съблече и остана по бельо, разбута няколко от роклите за коктейл и окачи костюма си. Обзет от клаустрофобия, Труит нямаше желание да заобиколи Кони с танцовата стъпка на Емит Смит, така че приседна на ръба на леглото, върху покривката, изпъстрена с рози и зюмбюли, и погледна жена си в огледалото. Накрая не издържа и попита:

— Какво стана днес?

— Обядвах със Стефани. — Очите й срещнаха неговите в стъклото.

„Възражение! Не е отговор. Ваша Чест, моля наредете на свидетеля да отговори на въпроса!“

— Строят павилион за гости в задния си двор — продължи Кони.

Труит обмисли новината. Как трябваше да отговори един съпруг на съобщението на жена си, че сестра й прави павилион за гости в задния двор на атрактивната си къща, чиято стойност надвишава два милиона долара? Че ще бъде прекрасно допълнение към ваната за хидромасаж „Джакузи“, басейна и сауната? Че е прекрасно да си съпруга на лобист, чиито претенции за слава се основават само на факта, че е зет на бивш сенатор, и това му осигурява осемстотин и петдесет хиляди долара годишно, пет пъти повече от заплатата на съдия във Върховния съд?

— Павилионът е хубаво нещо — предпазливо изрече той.

— Показа ми плана. Има газов грил, микровълнова печка, голям хладилник, плюс машина за сладолед и мокър бар с два крана за бира.

„Защо протака толкова? Ще бъда ли баща, или не?“

— И без увеселително влакче?

— Не е нужно да бъдеш саркастичен — каза тя. — Нито сноб.

— Какво?!

— Отвратителен сноб.

— Какво искаш да кажеш? Че гледам отвисоко на хора, които са по-добри от мен?

— Не, ти гледаш отвисоко на хора, които постигат цели, които ти намираш за… — тя замълча в опит да намери точните думи — … непоследователни или фриволни.

— Отправям молба. Признавам се за виновен. Каква е присъдата при повторно нарушение?

— Живот! Без право на обжалване.

Труит с удоволствие се засмя. Това беше старата Кони. Животът им наподобяваше фехтовка с непрестанно кръстосващи се шпаги. Понякога той копнееше за миналите дни, когато двамата се смееха и се състезаваха в остроумие. Обикновено печелеше Кони.

Той гледаше как жена му вдигна нагоре косата си в невъобразима купчина, която закрепи с няколко сребърни шноли. Обикновено Кони носеше косата си спусната от двете страни на главата и приличаше на студентка в колеж. А сега, с вдигната коса, имаше величествен вид — като принцеса; с дълъг и слаб врат, издадени скули и безукорна, гладка като порцелан кожа.

Той се замисли над същността на отношенията им. Обичаше ли я? Може би не изпитваше изпепеляваща страст, но в живота им още имаше грижа и привързаност, а понякога — и топлота.

Сам Труит срещна Констанс Парам в третия й семеен дом — една лятна вила в Нантъкет. Труит беше асистент по право в Харвард, без особени интереси в политиката, но изпитваше неприязън към повечето назначени от Рейгън федерални съдии. Сенаторът Лоуел Парам бе демократ, председател на Законодателната комисия, и след като бе прочел една от филипиките на Труит в „Ню Рипъблик“, започна да го кара да съставя въпроси за назначените юристи, за които се предполагаше, че са неквалифицирани.

Макар че Труит не бе съзерцателен тип, той се замисли за силите, които го свързваха с Кони. Констанс Парам бе с осем години по-млада от него и когато се запознаха, се дипломираше по история на изкуствата. Спомняше си мигновеното привличане, което изпита, щом видя дръзката брюнетка с бърза мисъл и смъртоносен език. Тя бе наследила англосаксонските черти на майка си, имаше високо чело и бе получила в дар от баща си веселия смях и интелигентността му. Кони издържаше на мартини, говореше умно и биеше повечето мъже на тенис.

Като се връщаше назад в спомените си Труит си даваше сметка, че се е влюбил в семейството. Сенаторът беше либерал, но не беше лигльо. Бе възпитаник на Харвард, обичаше да ловува, да лови риба и да пие бърбън. Съпругата му бе потомка на пуритани от Масачузетс, които бяха натрупали богатството си в текстилни фабрики в Ню Ингланд и бяха проявили предвидливостта да вложат парите си в имоти в Аризона преди бизнесът им да отстъпи в надпреварата с чужденците. Алис Парам обожаваше съпруга си, а той отвръщаше на обичта й с уважение и привързаност. Констанс Парам бе израснала сред богатство и привилегии; бе учила в Европа по специалност, която изискваше да пребивава в Париж, и бе живяла сред безкрайна върволица от ухажори от семействата на Кабът, Лодж и Кенеди. И нито един Труит!

— Ще бъде добре за децата.

— Какво?

— Машината за сладолед. Може би и крановете за бира, доколкото знам.

— Какво имаш предвид? — Кони бе разгневена.

— Само че павилионът е добро решение за децата на сестра ти, нашите племенници — малкия русокос взвод добре гледани завоеватели от Вирджиния.

Всъщност бяха само четири, всички със скоби на зъбите, всички в частни училища. Всеки имаше собствени коне в собствени обори. Частните учители сами по себе си бяха поразителни. Харолд Белоус, зет му, имаше имение от триста и двадесет декара във Вирджиния. В основата на просторната къща имаше кръчма в английски стил — с оцветени стъкла и дървена ламперия, свалена от една кръчма в Котсуолдс. За Труит тя въплъщаваше грозната същност на американското печалбарство. Мебелировката бе взета от място, където се бяха забавлявали жителите на цяло селище, а сега до стария дървен бар, покрит с многобройни петна от разливана бира, присядаха, и то рядко, свръхзадоволени апологети на производителите на захар или петрол и — Бог да им е на помощ! — производители на оръжие.

— Ти ме нападаш — каза сърдито Кони.

— Какво?! Как?

— Напомняш ми недостойно и малодушно, че аз не мога да имам деца, че тръбите ми са съсипани, но твоята сперма е върховна. Ти си първокласна американска машина за производство на сперма със съпруга, която не може да зачене.

„О, не! Господи, не!“

Сърцето му спря. Тя бе отговорила на въпроса на деня, на цялото десетилетие, на живота им. Той приближи тоалетката и я прегърна. Раменете й бяха студени като парчета лед.

— Кони, съжалявам. Много съжалявам.

Тя срещна погледа му в огледалото.

— Ако наистина съжаляваше, нямаше да използваш децата на Стефани, за да ме унижиш.

Той се запита дали във всеки брак има по някоя незаздравяваща рана.

— Не съм. Само поведох разговор за разглезените ни племенници и проклетия павилион, който сигурно е по-голям от нашата къща.

— Точно така. Ти ме нападна точно заради павилиона. Мислиш, че омаловажавам парите, които получаваш в сравнение с Харолд, и затова използва децата да ме нараниш, да ми напомниш, че съм непълноценна жена.

— Не! Кълна се…

— Вината е колкото моя, толкова и твоя — продължи атаката си тя. — Ти беше копелето, което ме начука на острова и аз забременях.

Жестокостта на думите й го стъписа. Кавгите им ставаха все по-свирепи, нападенията на Кони — все по-безмилостни.

— Кони, какво мога да ти кажа? Не си непълноценна. Ти си блестяща, умна жена, която спира дъха на всекиго, а на мен не ми пука колко пари получава Харолд. Не ме интересува дали ще покани в проклетия си павилион Смитсониън или „Червенокожите“ от Вашингтон да играят в задния двор. Нека забравим за това.

Видя в огледалото как очите й плувнаха в сълзи. Край на закачките за този ден.

Тя върна спомените, които заплашително висяха над главите им като очаквана в лятна буря гръмотевица. Навремето Кони тъкмо завършваше дипломната си работа върху френския импресионизъм. Бяха започнали да се срещат и една августовска нощ, след като бяха плували в студения океан в тъмнината около остров Нантъкет, те се увиха в едно одеяло на плажа и се любиха. Труит още си спомняше соления й вкус, дългата й мокра коса, паднала върху лицето й, и своето тяло, което се търкаше в нейното със силата и страстта на нов любовник.

„Господи, колко топлина излъчваше всеки от нас!“

Представяше си сливането на телата им, скърцането на пясъка и звука на прилива. Виждаха само звездите, изгряващата луна и огъня в очите си. Какво ли не би дал, за да върне това преживяване! От много повече време, отколкото си признаваше, те се любеха нередовно и небрежно.

Но тогава… Боже! Тогава сексът бе в синхрон с вълните. Сам бе извикал името й, то се понесе над морския бряг и той избухна в тялото й. Зад притворените му очи блестяха огнени точици.

Бе го направил без предпазни средства и Кони вече не се обръщаше към него с „мили мой“, а го наричаше „копелето, което ме начука на острова“. Всъщност Сам си бе сложил презерватив, но той се скъса, защото бе пропуснал да отстрани въздуха от върха и презервативът направо се взриви по време на необузданото им съвкупление.

Кони забременя. Това бе първата им криза, която щеше да предизвика всички други. Точно както физиците обясняват популярно теорията за хаоса. Че ако пеперудите в Бразилия плеснат с криле, могат да предизвикат тайфун над Тихия океан. В техния случай експлозията в Нантъкет предизвика заледяване в Джорджтаун петнадесет години по-късно.

Тогава и двамата се справиха със ситуацията учудващо добре. Тя бе решителна и зряла.

Той й каза, че решението е в нейните ръце. И наистина, като мъж тогава, а в този миг и като съдия, смяташе, че всичко зависи от желанието на жената. Не стана дума за женитба. В крайна сметка те почти не се познаваха. Но ако вземеше решение да роди детето, той й обещаваше пълната си подкрепа. Щеше да ги посещава — нея и бебето, да купува подаръци за рождените дни и дори да се погрижи за колежа. Бе си поставил най-високата оценка за хипотетичните си родителски умения, които бяха много по-добри от противозачатъчните.

Абортът бе бърз и без видими последици. Е, не се размина и без психологически проблем. Кони изпадна в депресия. Той се чувстваше виновен. Не бе се замислял тогава, но изглежда, че и двамата се бяха впримчили в съдбовна връзка. Не би могъл да я изостави! Бе попаднал в паяжината на нейната потиснатост и сред плаващите пясъци на незадоволимите й желания.

Ожениха се половин година по-късно. Фалшивата близост, която ги свързваше по времето след аборта, се изпари. По причини, които нито те, нито лекарите проумяваха, тази атлетична, здрава и любеща се всяка нощ двойка не можеше да създаде дете. Няколко години по-късно узнаха, че абортът е причинил инфекция, която е повредила маточните й тръби.

Усложниха живота си. Като невидим призрак над тях бе детето, което така и не се появи. Дори не си изградиха илюзия, не създадоха дете на фантазията си, което да ги поддържа. Съвместният им живот бе започнал с акт на зачеване на брега на океана и отхвърляне на нежеланото дете или — както биха се изразили баптистите на Сам — с акт на библейско възмездие. Изплакаха море от сълзи в опита си да повторят едновремешния подвиг.

— Знаеш ли какво ме вбесява най-много? — най-сетне запита тя.

„Всичко“ — помисли си той.

— Фактът, че ти не виждаш връзката между думите и чувствата си.

Трябваше да излезе някъде. Само за минута спалнята се бе смалила. Той се изправи и се опита да се измъкне, промъквайки се между леглото и жена си, но удари пищяла си в отворената врата на тоалетката.

— По дяволите! „Плеси срещу Фъргюсън!“

Когато бе гневен, Сам ограничаваше богохулството си като споменаваше най-страховитите присъди на Върховния съд. Сопчопи излая.

— Казах ти, че къщата е много малка — заяви Кони, докато той подскачаше на един крак.

Семейството на Труит притежаваше фермерска къща близо до Уолтам — къща на повече от двеста години. Тя бе поне десет пъти по-голяма от тяхната, както неведнъж му напомняше Кони. Земята им бе на седемдесет и два декара. От едната страна границата беше поточе, а от другата — езеро с патици. Но Кони бе нещастна и там и винаги се оплакваше, че къщата е твърде голяма, твърде стара и твърде далеч от Бостън.

Вашингтон бе тяхното приближаване към големия град. Приеми в посолствата, вечери в „Ситронел“, скитане и покупки из антикварните магазини.

Сам Труит не се интересуваше от вечерни тоалети, нито от соте с гъши дроб и смокини, варени в сос с портвайн. Допадаха му обикновените неща. Обичаше да обуе срязани дънки, да хапне печена мексиканска риба и варено блатно зеле — все неща, които го свързваха с детството, прекарано в Евърглейдс. Цели тридесет години му трябваха, за да научи, че така нареченото „блатно зеле“ в изисканите ресторанти се сервира под името „палмово сърце“ и струва цели осем стотачки. За вечеря обичаше да похапне поне половин килограм яхния. Майка му разцепваше палмовото дърво с мачете и вареше гозби с шкембе или свински бут в огромен казан на открит огън. Хранеха се на маса за пикник под един дъб, а около тях пърхаха зеброви пеперуди, които предизвикваха тайфуни, предполагаше той.

Вашингтон трябваше да вдъхне нов живот на брака им, може би да предизвика магическото зачеване, с което не се справиха на север. Така или иначе, очакваха, че преместването ще ги сближи.

„Два скорпиона в кутията за обувки.“

Той предпочиташе откритите пространства на мочурищата, където бе израснал. Кони пък упорито наричаше Евърглейдс „Блатото“, въпреки че той нееднократно поясняваше, че това е широка около девет километра бавно течаща река. Предната пролет, веднага след като го назначиха във Върховния съд, той се върна във Флорида за „Деня на Сам Труит“ — празник, какъвто местните хора не бяха виждали, ако не се брои годишният фестивал на морската храна. Доброволният отряд пожарникари водеше парада, следван от училищния оркестър. Пухтящият трактор на Джон Дийр влачеше Сам и Кони по Конч авеню сред море от моделирани с хартия колони, изобразяващи Върховния съд. Кони се задушаваше от дима на трактора, който се виеше във влажния въздух.

Труит произнесе реч в горещината на Фишърменс Хол, като проследи своя успех, чието начало бе поставено в Тен Таузънд Айландс. Кони бе облечена в жълта лятна рокля и си вееше със сгънат плакат; оплакваше се от жегата и ровеше из чинията с пържена риба и из лимоновия пай, които поливаше с леден чай. По-късно Сам, с бутилка текила в ръка, и неколцина стари приятели, вече рибари с мазолести ръце и присвити очи, се надлъгваха за случки от детството и кой е построил най-бързата моторница от счупени самолетни витла и стари двигатели от шевролет.

Труит не се бе връщал у дома от погребението на майка си преди осем години. Баща му бе починал три години преди нея. Докато потупваше старите си приятели по раменете, той внимателно наблюдаваше Кони, която се чувстваше не на място, сякаш се боеше да не стъпи върху нещо хлъзгаво или противно. Същата нощ, докато седяха от двете страни на леглото в спалнята си в мотела, Кони каза:

— Не знаех, че съм се омъжила за Хък Фин.

— Да, точно това си направила.

Сам съзнаваше, че Кони би била по-щастлива, ако беше омъжена за собственик на недвижими имоти, който изкарва милиони долари, докато строи в защитените райони, или за банкер, който знае курса на германската марка при отварянето на борсата всяка сутрин, за всеки, чийто приход би бил равен на желанието й да харчи пари.

Знаеше, че привързаността на Кони се изпарява с всяка изминала година. По дяволите! Той си го заслужаваше. Беше човек, който не показва чувствата си и не задоволява емоционалните нужди на партньора си. Кой би обвинил Кони, че копнее за мъж, който глези съпругата си, а не за човек, който е чужд на природата й?

И така, още преди дванадесет години Сам бе научил за любовната й афера с учителя по тенис в клуба — мил студент по право, който бе нарушил правилата на университета и се съобразяваше със собствената си етика. Двамата бяха устояли на бурята.

В началото, след като той получи назначението във Върховния съд, Кони изглеждаше щастлива. Край на досадните събирания във факултета на чаша чай с ужасни клюки и всичко това промито с воднист пунш. Животът във Вашингтон щеше да бъде различен. Но вероятно тя имаше предвид социалния живот на баща си като сенатор, който непрестанно е давал приеми и вечери в Джорджтаун. Тя не бе подготвена да приеме монашеския живот на съдия във Върховния съд. Скуката се появи бързо. Кони не бе работила дълги години, но във Вашингтон се зае с дизайн и вътрешна архитектура. Най-голямата й надежда беше, че при следващите избори няма да изберат президента от Демократическата партия. Така искаше да го накаже, защото бе назначил съпруга й за съдия, от една страна, и за да дойдат републиканците с неудържимото желание да пренареждат и наново да мебелират, от друга.

Пищялът още го болеше. Бе излязъл от спалнята и така бе обявил примирие. Седеше до малкото си бюро, когато чу гласа на Кони:

— Назначи ли трети сътрудник, Сам?

— Да — извика той, докато прелистваше бележките за първото заседание от новата сесия. — Първокласна е. Казва се Лайза Фримонт.

— Разкажи ми за нея.

Кони се разхождаше из спалнята. Двамата разговаряха, разделени от площадката на стълбището и от годините на липсващо разбиране.

— От западния бряг е. Завършила е Бъркли, Станфорд, след това една година е работила в Апелативния съд във Вашингтон.

— Калифорнийско зайче?

— Тя е дъщеря на рибар и е дяволски умна.

— Обзалагам се, че е хубава.

Би могъл да излъже, разбира се: „Грозна е като смъртта“ и още първия път, когато Кони поканеше сътрудниците му на вечеря, щеше да му отреже главата.

— Всъщност е доста привлекателна.

— Като се прибра днес, беше като на тръни.

— Бързах за тоалетната.

Тя влезе в кабинета му. Бе облякла черна копринена рокля без ръкави, бе си сложила огърлица с три реда перли и подходящи обици.

— Господи, колко си хубава!

— Погледни се! Още не си готов.

— Готов за какво? — попита той, макар да му мина през ума, че Кони се е приготвила за някакъв прием, а той е с двадесетгодишната си фланелка от „Уейк Форест“.

— За приема в Уотъргейт. Започва в седем. Побързай. Аз ще ти приготвя смокинга.

— Какъв прием?

— Благотворителен. Този, на който ни поканиха Стефани и Харолд, дори ни купиха билети, по хиляда долара единият.

— Не става дума за онзи, спонсориран от Националната асоциация на производителите, нали? — Той смътно си припомни, че бе отказал на зет си.

— Кой се интересува кой е спонсорът? В полза на болницата е. Не е политически, не се устройва от секта, безобиден е и за по-благочестив от теб съдия в гнусния Върховен съд.

— Казах на Харолд, че не може да отидем. — Той се почувства виновен, че е забравил да каже на Кони.

— Какво?! Защо?

— Националната асоциация на производителите е защитник по едно голямо дело за наказателно обезщетение, а освен това е забъркана в още половин дузина висящи искове. Освен това аз не мога да приема подарък от лобист.

— Сигурно се шегуваш. Нима ще бъдеш компрометиран, ако хапнеш от козето им сирене върху цикория?

— Не, но присъствието ми може да се изтълкува като че ли им осигурявам достъп до Върховния съд.

В едната си ръка Кони държеше чифт черни обувки, а с другата насочи четката си за коса към Сам.

— Не го прави, Сам! Не ми причинявай това! Ще полудея в тази кутия за обувки!

— Знам, че звучи глупаво и старомодно, но един съдия във Върховния съд е длъжен да живее като монах.

Той си помисли за главния съдия, който грешеше за много неща, но поне за това имаше право.

— Някои от съдиите дори не присъстват на приемите, давани от президента, заради разделението във властта. А тези, които отиват, не си позволяват нито да ръкопляскат, нито да изказват по какъвто и да било начин одобрението си.

— Това е глупаво, Сам. Ще се обличаш ли, или не?

Очите й пламтяха от неприязън.

Разочарованието от живота, който не протичаше според плановете й, се отразяваше в погледа й, в дишането й, в начина, по който бе вдигнала четката.

— Не мога, Кони. Съжалявам, но не мога!

Тя запрати четката към него. Той дръпна главата си встрани като боксьор, който се извърта, за да избегне удара на противника. Кони набързо обу обувките и приглади роклята върху плоския си корем. Погледна Сам. Устните й бяха изкривени от гняв.

— Добре, господин съдия — провлече тя. — Живейте като отшелник. Станете епископ или кардинал, или какъвто, по дяволите, искате. Не ме засяга.

После се обърна и излезе вдигнала гордо глава, като велика актриса, която изпълнява ролята на мечтите си. Токчетата й затракаха по тясното дървено стълбище, сякаш стреляше с автомат.

— Едно ще ти кажа — извика тя. — Проклета да съм, ако се съглася да стана монахиня.