Пол Ливайн
9-те скорпиона (32)

30.

Дупката на алигатора

Труит прокара пръст по пукнатината в триъгълното парче точно така, както бе постъпил и Джо Дрейтън преди три години. Искаше доказателство и то вече бе в ръцете му — твърдо, тежко и… пукнато.

Светият Граал! Лайза ахна като го видя. Двамата едновременно поставиха ръце върху него и се спогледаха удивени. Сега им оставаше само да го занесат във Вашингтон, да намерят специалист металург, който да го тества по време на почивните дни в края на седмицата. След това по някакъв начин трябваше да убедят колегите на Труит да го приемат, въпреки че не беше включено в докладите. Бяха се изкачили на Еверест, но все още не знаеха как ще слязат.

А имаше и още нещо. Труит трябваше да се върне в съда. Това, което възнамеряваше да направи — да гласува по дело, за което имаше неофициална информация — бе невероятно неетично, но за него беше правилно от морална гледна точка. Никога не би направил нещо, което е нередно само по себе си — да вземе подкуп например. Но действаше по начин, който беше погрешен, само защото законът го правеше такъв. Би ли му дал Джон Калвин правото да не се съобрази със съставения от юристите закон, когато той е в конфликт с естествените закони? Или това беше глупав начин да се осмислят нещата? Истина ли беше, че той би направил всичко, което поиска Лайза, защото е луд по нея и за него тя е по-важна от писаните закони?

След закуската от бисквити, доматен сос и кафе Труит занесе парчето на борда. Лайза за втори път прегърна Маклинток — героична постъпка като се имаше предвид, че той не се бе къпал от времето на последния дъжд. След това се качи на моторницата.

— Върнете се, когато кефалът започне да кълве — каза им Маклинток, докато отвързваше лодката. — Не възразявам да хвърля един поглед на картата на баща ти. Няма да я задържа, искам само да я разгледам.

— Защо не ни дойдеш на гости във Вашингтон? — предложи Труит.

— Със сигурност ще го направя, ако ме представиш на президента Труман. — Маклинток се разсмя така, че от устата му се разлетяха слюнки.

Труит поведе лодката към заливчето покрай покритите с мъх дъбове, които приличаха на неподвижни вдовици, увили главите си с шалове. Беше блестяща утрин, вятърът едва повяваше и той помисли, че има всичко.

„Притежавам доказателството. Имам и Лайза. Единственото, което ми остава, е да превърна титаниевата сплав в злато, да изтръгна правосъдие от лятия метал и да започна нов живот с жената, която обичам.“

Беше ли достатъчно? Какво щеше да стане, ако насила се върнеше на мястото си в съда заради процеса на „Атлантика“? Главният съдия вече знаеше, че е опетнен. Щеше ли да доведе това до неговото дискредитиране? Дали не си бе купил еднопосочен билет като напусна града?

Бе тръгнал след гласа на сърцето и смелостта си и не съжаляваше. Все още бе на пътя на проучването, което го караше да си задава въпроси за всичко, което му се струваше важно. Когато преподаваше в Харвард, бе мечтал да бъде назначен във Върховния съд, но никога не бе вярвал, че е възможно. В страната имаше един милион адвокати, а във Върховния съд — само деветима съдии, само сто и осем от основаването на републиката. За безкрайно кратко време бе един от елита, раздаваше правосъдие от високо, отсъждаше при най-заплетените дела. Бе мъж, чиито думи щяха да останат в историята.

Искаше да се върне в съда, но колко важна беше в действителност работата му? Странно, въпреки напрежението и съмненията си за бъдещето, тук той се чувстваше щастлив. Беше съвсем близо до корените си. Чувствата му, които дълго време дремеха, бяха пламнали. Чувстваше се силен и бе в състояние да направи всичко, което трябваше да бъде направено.

Докато моторницата се движеше към открито море, той слушаше писъка на невидими птици и правеше преценка на живота си. Предната нощ, точно преди да заспи в къщата на Маклинток върху рогозка, изплетена от палмови листа, Труит бе попитал Лайза:

— Би ли се чувствала щастлива тук?

— Тук, в Залива на мишелова?

— В малък град на брега на океана, град с квадратен площад и бръснарница с нашарена в бяло и червено върлина, град, в който щом като те срещнат, мъжете свалят шапка и казват: „Да, мадам“.

— Това са фантазии, Сам. Знам, че не вярваш в подобни места.

— Ами постерът в офиса ти?

— Тасмания е място за бягство, но само в моето съзнание. Аз не мисля, че някой от нас може да избяга като се отдалечи.

— А какво ще кажеш да станем семейство на място, където ще можем да слушаме птиците и нощем да гледаме звездите? Би ли била щастлива да водиш един несмущаван от нищо живот?

— А ти би ли бил щастлив, Сам?

— Не знам. Част от мен принадлежи на това място. Другата част принадлежи на съда. Може би си фантазирам, след като поправихме ужасната грешка.

— Ти никога няма да напуснеш съда. Не и по своя воля.

— Защо си така сигурна?

— Ще има и други грешки, Сам. Винаги ще има грешки.

 

 

Безсмъртието в мислите на Шанк бе въпросът, който се отнасяше до това дали се е прославил завинаги като е извършил нещо, не правено преди, и то ако никой не научи, че той е човекът, който го е извършил.

Бе потънал в мисли, защото не можеше да разговаря с Джим Тайгър поради шума на двигателя. Движеха се из мократа прерия и водораслите се привеждаха по пътя им. Шанк седеше на носа на моторницата и мечтаеше, унесен от приспивното бръмчене на мотора. Бяха тръгнали към Залива на мишелова, защото двама приятели на Джим бяха ходили на лов за алигатори предния ден и бяха видели мъж и жена в една лодка в тази посока. Той не бе сигурен, че са били те, но описанието съвпадаше. Едър, късо подстриган мъж и пленителна блондинка.

Донякъде Шанк копнееше да се прослави, но в същото време съзнаваше, че жаждата му за признание е глупава. По дяволите! Славни времена бяха, когато комисията оглеждаше дори и задника му с фенерче. Спомняше си, че когато влизаше в полицейското управление, чуваше шепот: „Това е Шейкениън. Казват, че убил две момчета“. Беше оставил вечерята си, за да намери двамината от Управлението за борба с наркотиците, които седяха в крайслера си, същите момчета, които от месеци го следяха. Изпика се върху една от гумите им. Той беше някой и всички го знаеха. Сега залогът бе много по-висок, но никой не знаеше името му.

Шанк копнееше да извърши нещо, което никой не бе правил. Да убие съдия от Върховния съд. Дори искаше той да се върне в съда. Щеше да го убие лично, щеше да накара съдията да го гледа в очите.

„А не като оная невестулка Осуалд — нищо не е да си седиш на прозореца и да чакаш автоколоната.“

Щеше да стане един от легендарните. Те бяха убивали президенти и проповедници, конгресмени и кметове. Но никой не бе убивал съдия от Върховния съд.

„Дори и Тед Копел да не знае името ми, аз ще се прочуя.“

Моторницата се носеше в открити води вече повече от час. Тайгър намали скоростта и навлезе в заливче, оградено от покрити с мъх дъбове и блатни растения със зелени листа.

— Не сме далеч — извика Тайгър.

Шанк носеше тридесет и осем калибровия си пистолет в кобура, но взе дванадесеткалибровата ловна пушка на Тайгър, която беше по-добра при открити пространства. Прикладът й беше очукан и на едно място дори пукнат. Проклетата пушка изглеждаше така, сякаш с нея бяха копали. Шанк отвори раницата на Тайгър и грабна шепа патрони, като веднага забеляза, че не са добре запечатани, и попита:

— Какво им е на тези патрони? Изглеждат като домашна направа. — Той ги зареди един по един. — Тежат като олово.

— Аз ги изпразних, сложих им малко олово от рибарска мрежа и пак ги запечатах. Стрелят като патрони от картечница.

— Ако някой избухне в лицето ми, с пушката ще ти счупя главата.

— Успокой се. Идеални са. Полюбувай се на сцената. — Той подаде бинокъла на Шанк.

„Сцената?“

За Шанк, който беше роден в Бруклин, прелитащите над главата му ибиси и морската трева във водната прерия бяха толкова безинтересни, колкото и блатата в Джърси. С една разлика — и двете бяха идеални места за погребване на трупове.

 

 

Вече бяха излезли в открито море. Сам седеше на капитанското място и веднага забеляза моторницата, която се носеше срещу тях. Беше твърде далеч и не можеше да различи лицата, но видя, че на борда има двама мъже. Водачът носеше шареното сако на микосуките и — странно — другият мъж, изглежда, бе облечен в тъмен костюм.

Труит отпусна дросела. Мъжът с тъмния костюм вдигна с две ръце нещо пред лицето си. Бинокъл. Слънцето се отразяваше в лещите. После се обърна и каза нещо на мъжа до себе си. Пилотът увеличи скоростта и тръгна право към тях и заливчето. Мъжът остави бинокъла и вдигна нещо друго — пак с две ръце. Труит не можеше да си представи какво е, но забеляза, че лявата ръка на мъжа стои малко пред дясната. Мъжът държеше пушка!

Сигурно беше Шанк!

Беше ги намерил така, както бе намерил Джери Клайн и Грег Кингстън.

— Дръж се, Лайза! — извика той, хвана руля и завъртя лодка на сто и осемдесет градуса. Плоското дъно се плъзна по водата. Сам настъпи дросела и увеличи скоростта като се носеше по плитчините с повече от осемдесет километра в час. Изплашиха дузина птици и пурпурночервени водни кокошки, които мързеливо се излежаваха в залива.

Труит не чу изстрела, нито как просвистя куршумът край носа на лодката, но видя ефекта. Оловото подскочи във водата като захвърлен камък и изчезна. Той инстинктивно се приведе и извика:

— Легни долу! Легни на дъното.

Вторият куршум ги отмина, а третият се удари с тъп звук в един надвиснал клон и го разцепи все едно с брадва.

„Господи, защо стрелят? Трябва да се измъкнем от залива. Имаме нужда от място, за да маневрираме.“

Точно отпред имаше канал. Не знаеше дали е разклонение, което води нанякъде, или задънен залив. Насочи се на изток, защото от картата на Сандърс знаеше, че там има широк залив. Това бе единствената им възможност.

Тръгна към канала, който бе полускрит от шубраците, и без да намалява, зави наляво. Моторницата се плъзна под надвисналите клони. Сам се извъртя и с едната си ръка изви дросела, а с другата държеше руля. Скоростта намаляваше, макар че той подаваше пълна газ.

— Сам! Къде е водата? — извика Лайза.

Бяха изскочили на твърда земя и летяха през калта. Алуминиевият корпус застърга в камъни и дънери, лодката се накланяше от едната на другата си страна, сякаш всеки миг щеше да се преобърне. В утринния въздух отекна нов изстрел. Лодката на Шанк ги следваше през калта. Последва друг изстрел и куршумът се удари в кутията на витлото.

За миг калта отстъпи на тънък слой вода и скоростта им се увеличи, но все още не се виждаше разклонение към залива. Бяха попаднали в капана на това разклонение, заобиколено от задушаваща растителност и безплодни призрачни дървета, които протягаха клоните си като ръце на скелети.

Труит хвърли бегъл поглед напред. Снопове светлина проникваха през дърветата, блестяха и му пречеха да вижда добре. Изглеждаше, че канавката свършва в планина, но наоколо нямаше планини. Имаше само равнина и бавното течение на Тревната река. Какво, по дяволите, имаше пред тях?

Още един изстрел. Труит погледна кърмата. Другата лодка ореше земята. Лайза му извика да се обърне.

— Сам! — Тя сочеше носа на лодката и бурно жестикулираше.

„По дяволите!“

Направо от калта пред тях се издигаше насип от пръст, висок около девет метра. Бяха приклещени в сляп ръкав, а пред тях се извисяваше здрава стена. Нямаше накъде да вървят, освен… Труит отново хвана дросела. Двигателят на кадилака изръмжа и лодката започна да криволичи, само кърмата й беше в плитката вода.

— Дръж се — извика той на Лайза и посочи носа на моторницата.

Тя грабна въжето, но вместо да се хване за него, започна да го увива около титаниевия диск и го привърза за палубата. След това се хвана за перилото, готова да посрещне онова, което ги чакаше.

Сам видя как тя се притисна към диска, видя и решителното й изражение.

„Това парче метал е нейната котва и аз не мога да я накарам да го пусне на дъното.“

Шумът бе оглушителен, скоростта — нереална — деветдесет, сто и петнадесет, сто и двадесет километра в час, а лодката подскачаше по водата. Носът се хлъзна по насипа и те излетяха към небето. За частици от секундата останаха във въздуха, летяха, извисиха се над насипа и прелетяха над един мръсен път, след това се наклониха надолу и отскочиха два пъти в чиста синя вода. И двамата се раздрусаха. Роторният диск се плъзна по палубата и повлече Лайза със себе си.

— Добре ли си? — извика Труит. Искаше да отиде при нея, но тя му махна с ръка да не го прави.

Труит погледна назад с надежда. Нямаше никого.

„Страхотно. Може да са се блъснали в насипа.“

Само след секунда лодката преследвач излетя във въздуха, прескочи пътя и падна с плясък недалеч от тях. Преследването започна отново.

„По дяволите. Този, който кара моторницата, знае какво прави!“

Сега и двете лодки бяха в открития залив, плъзгаха се над ниската морска трева и кралска папрат, скубеха жълтите пъпки на лилиите, минаваха край индийски смокинови и бразилски пиперови дървета. Изплашени от рева им, няколко бели чапли се плъзнаха по морската трева към средата на залива. Труит вече имаше къде да маневрира и подкара моторницата като направи два широки завоя наляво и надясно, а след това я обърна и започна да се движи зигзагообразно, за да затрудни стрелеца.

 

 

На моторницата на Тайгър Шанк едва се държеше изправен и едва можеше да се прицели. Кожените му мокасини се плъзгаха по мокрото дъно на лодката, която подскачаше по водната повърхност, сякаш останала без контрол.

— Изправи я! — изкрещя той на Тайгър.

Проклетият индианец само махна с ръка.

— Знам какво прави кучият син. Само изправи лодката, иначе не мога да държа здраво пушката.

Докато лодката пред тях се виеше от ниските игловидни водорасли към гора от остра като нож морска трева, Тайгър водеше моторницата в права линия, както му бе наредил Шанк. Шанк стреля, но куршумът полетя твърде ниско.

Внезапно Тайгър завъртя руля и лодката занесе встрани. Шанк се търкулна на дъното и изруга.

— Кучи син!

Надигна се и видя малка лодка с извънбордов двигател — някакви местни селяни ловяха риба. Едва не се бяха ударили. Шанк видя уплашеното лице на един от старите рибари, докато профучаваха покрай лодката.

Тайгър намали скоростта.

— Скапаняк! — Шанк насочи пушката към плуващата пред тях лодка. — Карай след тях!

— Свидетели! — Тайгър посочи малката лодка.

— На кого му пука? Давай напред!

— Искам още пари. Десет хиляди.

— Добре. Само карай!

„Ако не ми беше необходим, още сега щях да те пратя в щастливите ловни полета.“

Тайгър натисна дросела, завъртя рязко руля надясно и само след минута моторницата се носеше над водораслите. След малко пак намали.

— Сега пък какво? — попита Шанк.

Тайгър пак само сви рамене и Шанк огледа хоризонта. Да го вземат дяволите! Не се виждаше нищо, освен синьото небе и птиците.

 

 

Труит спря двигателя и остави лодката да полегне сред високите водорасли. Бяха надълбоко в залива, скрити от човешки поглед. Пътечката, която бе останала по водната повърхност, изчезна. Тревата се изправи и за стотни от секундата погълна леките следи.

Труит се приведе от капитанското място и прегърна Лайза.

— Добре ли си?

Тя плъзна ръце по раменете му и силно се притисна в него. Той усещаше как трепери. Заслушаха се в шума на другата лодка. Двигателят отначало се засили, а после отслабна. Преследвачите им ги търсеха безплодно.

— Сам, толкова съжалявам…

— Съжаляваш? За какво?

— Че те забърках в това. Че допуснах да стрелят по Грег. Че разруших живота ти.

Той беше втрещен.

— Виж, Грег ще се оправи, а аз никога не съм се чувствал толкова жизнен. Знаеш ли колко много те обичам?

Размениха си солени от пот целувки. Опасността бе увеличила страстта им.

Внезапно шумът от другата лодка замря.

— Спряха! — Труит отново я прегърна. Представяше си как преследвачите им оглеждат и за най-слабото движение в залива.

— Ще изчакаме да се мръкне и ще се измъкнем оттук.

— Сам, виж това.

— Какво? — Той се обърна.

Една птица със синкавите и пурпурни цветове на пауна кацна на капитанското място. Имаше светлочервен клюн и тюркоазен гребен.

— По дяволите! Червена водна кокошка.

— Защо? Какво не е наред?

Само след миг долетяха още три птици, а десетина други се настаниха върху водораслите. Едната високо изписка, след нея се обади втора. После към тях се присъединиха още десет или дванадесет — оркестър от кръжащи и грачещи пурпурночервени птици.

— Местните рибари ги хранят — каза Труит. — Сега те съобщават на всички да се присъединят към тях, за да обядват.

След миг около тях имаше вече петдесет птици, после станаха стотина и всички искаха да бъдат нахранени.

— Добре дошли в Бодега Бей. — Лайза бе зашеметена от гледката.

— Да, тези приятели приличат на кандидати за филм на Алфред Хичкок.

Над шума от птиците се разнесе ръмженето на другата моторница. Звукът се усилваше.

— Сякаш сме запалили огън.

Той включи двигателя, но не го форсира. Шумът от приближаващата лодка стана по-силен.

„Още не могат да ни видят, но знаят, че сме тук, и чакат да побегнем.“

— Сам, няма ли да се измъкваме оттук? — Гласът на Лайза прозвуча притеснено.

Той изчака до последния момент и натисна здраво дросела. Шумът изплаши водните кокошки.

— Дръж се, мила!

Лодката полетя.

Другата моторница бе на двеста метра от тях.

Труит се насочи точно срещу тях.

Шанк стреля веднъж, но вятърът му попречи и изстрелът не бе сполучлив. Гледаше как лодката на Труит върви право към тях, право към него. Той стоеше на носа. Щеше да бъде първият обезглавен, когато другата лодка прелетеше над тяхната.

— Какво става? — обърна се той към Тайгър.

— Само плаши. Не е страшно. Ще завие.

Шанк гледаше как дистанцията между двете лодки намалява. Беше въпрос на секунди.

— Завърти я! — изкрещя той на Тайгър, който не променяше посоката. — Шибан луд индианец! Завий!…

— Не!

Но Шанк видя израза му. Началото на страха.

Той се обърна към приближаващата моторница. Тя летеше право към тях. Лудото копеле се канеше да ги убие.

В последната секунда Тайгър изви надясно, лодката занесе и едва не се преобърна. Шанк падна и се хвана за борда. Лодката забави ход. Другата моторница мина на разстояние по-малко от два метра от тях и Шанк, проснат на палубата, успя да огледа Сам Труит. Разбра доста неща за човека, който се бе насочил към тях и не помръдна, за мъжа, когото жадуваше да убие.

„Труит не прилича на съдия. В Ню Йорк съдиите са стари глупаци, политически лакеи, които дебелеят и мързелуват, седнали върху огромните си задници. Това момче с квадратна брадичка и широки рамене е упорито. Ще стане истински лов.“

 

 

Труит се бе надявал, че рязкото движение ще обърне лодката, така че пътят им да се освободи. Не се получи. Само за секунди лодката на Шанк се завъртя и тръгна подире им. Труит се стегна в очакване. Беше видял Шанк на носа, толкова близо, че би могъл да го закачи на въдица. Бе видял и пламтящия гняв в очите му. Трябваше да защити Лайза от това чудовище.

За да избегне куршумите, Труит завиваше ту наляво, ту надясно и вдигаше скоростта. Високите водорасли обаче пречеха и моторницата бе нестабилна. Боеше се, че може да се преобърнат.

Куршумът изсвистя до ухото му и той се наведе. Следващият удари външната страна на стоманения резервоар. Труит погледна към кърмата и видя, че горивото се излива във водата от образувалата се дупка.

Мъчеше се да се пребори с обзелата го паника. Чувстваше се като ранен заек пред глутница ловни кучета.

„Ще ни хванат веднага щом свършим горивото. В клопка сме и сме беззащитни.“

Видя групи иглолистни дървета, малки острови, по няколко декара единият, чак в другия край на залива.

Бензинът продължаваше да изтича. Резервоарът се опразваше с всяка минута. При наличието на пробойната и чудовищния двигател от кадилак имаха гориво най-много за още няколко минути.

— Лайза! Имаш ли запалка или кибрит, нещо от този род?

Тя го изгледа така, сякаш искаше нещо необикновено, и поклати глава.

— Отвори багажника.

Тя плъзна капака и Труит видя онова, от което се нуждаеше.

— Подай ми сигналния пистолет.

Тя го взе точно в мига, когато един куршум се заби в алуминиевата палуба.

Бяха се отървали от водораслите и плуваха в чисти води. Труит зави вдясно, далеч от ивиците дървета. Преследвачите им направиха същото.

„Трябва да ги заблудим. Ще се престоря, че вървя надясно, и в последния момент ще тръгна наляво.“

Той вдигна сигналния пистолет и стреля назад. Изтеклото гориво избухна с оранжеви пламъци, вдигна се гъст облак дим.

Под прикритието на дима Труит зави наляво, моторницата се плъзна по водата, след това Сам отново я изправи. Бяха почти на километър от дърветата. Лодката подскочи над риф със стриди, носът й задра по твърдите черупки, след това се изви на една страна, като че ли всеки миг щеше да се преобърне. Отдалечиха се от рифа и тръгнаха право към малкия остров. Ивица от варовик и кал, покрита растителност и червени мангрови дървета. Двигателят се задави и спря точно когато стигнаха брега. Труит скочи в калта, която стигаше до коленете му.

— Те поеха в друга посока. — Лайза се вглеждаше в преследвачите им, които едва се виждаха през дима.

След това обаче лодката взе курс надясно и тръгна към тях.

— Видяха ни — каза Труит. Наведе се през перилата и се помъчи да издърпа роторния диск, който според него тежеше поне седемдесет килограма.

— Не можем да стигнем далеч с това — обади се Лайза.

— Точно зад дърветата — отвърна й Труит.

Като пляскаше из водата и дишаше тежко, той помъкна клиновидното парче метал край мангровите дървета, чиито корени бяха на метър от земята. За миг се скриха от погледа на хората в приближаващата лодка. Труит огледа брега и застана между едно езерце и един дъб, като добре запомни мястото. Потопи диска в дълбоката метър вода и бързо го зарови в тинята.

— Хайде — каза той. — Да намерим някакво прикритие.

Погледна плетеницата дървета и лози на малкия остров. С колко ли време разполагаха? Къде биха могли да отидат? Нямаха оръжие, нямаха лодка, нямаха нищо. Нямаше накъде да бягат, нямаше място, където да се скрият. Може би можеха да се покатерят на някое дърво или да се мушнат в шубраците, но ако противниците им ги търсеха упорито, щяха да ги намерят. Тогава го видя. Насип пръст се издигаше на метър над земята, на около шест метра от брега.

— Чакай! — каза той. — Под острова има пещера. Ако успеем да открием входа, ще се скрием там.

— Пещера? Тук е равно. Къде…

— Под водата. — Той предпочете да не се впуска в обяснения. — Хайде! — И я поведе към брега. — Често го правехме като деца.

„Е, добре, не беше често, но веднъж се обзаложих с Джимбо и го направих. Спечелих карбоновия му телескоп.“

— Сам, къде отиваме?

— Търсим тунела.

„Всъщност това не е пещера, а дупка на алигатор. Само се надявам животното да не дреме у дома си.“

Той поведе Лайза из дълбоката до коленете вода, като се опитваше да отгатне къде е копал алигаторът.

— Трябва да е тук някъде. — Той оглеждаше насипа.

Бученето на приближаващата моторница се усили. Не се виждаше, бе някъде зад дърветата. Нямаха много време. Нямаха и избор. Труит направи няколко крачки и краката му хлътнаха. Водата стана дълбока до гърдите.

— Тук е. Хайде. Ще плуваме под острова.

— Сам, това е лудост!

— Просто ми повярвай.

Но и той самият бе изпълнен със съмнения. Тунелът можеше да е блокиран. Ако Лайза се паникьосаше и направеше погрешен ход или се вцепенеше от страх, можеше да се удави. Ако се върнеха, Шанк щеше да ги спипа. А ако пък алигаторът бе в леговището си, щяха да се превърнат в доставена в дома му пица.

Той се протегна и счупи един клон от надвисналото дърво. Бе дълъг около метър, а диаметърът му не надвишаваше пет сантиметра.

Моторницата на Шанк се появи в далечината.

— Хайде. Нямаме време за спорове.

 

 

Лайза бе уплашена. Не бе добър плувец. Там, където бе израснала, Тихият океан бе много студен, а тя никога не бе имала удоволствието да ходи да плува в басейн. Бе водила малкия Грег, за да следи времето на обиколките му, но водата миришеше на химикали и изглеждаше отблъскваща. Когато ходеше с Макс по хотелите, там имаше басейни с хидромасажна апаратура и толкова. Нищо не приличаше на това. Сам я водеше из водата, която вече стигаше до брадичката й. Каза й да си поеме дълбоко дъх.

После се потопи и тя го последва. Водата беше чиста и прозрачна. На дъното се полюляваха листа от папрат. Труит плуваше към нещо, което приличаше на черна дупка. Тя разбра, че това е входът на пещерата. Той насочи клона пред себе си.

Пълна тъмнина. Тя плуваше зад Сам, като се държеше за единия му крак. Едното й рамо се отърка в тунела — дупка в твърдия варовик. Питаше се още колко трябва да плуват. Насипът, който видя на брега, стигаше почти до водата, но тунелът не бе прав. Въздухът не й достигаше.

„Сам! Сам! Ще се удавя!“

Внезапно Сам я хвана здраво за лактите и я дръпна право напред. Главата й се удари в нещо. Нямаше светлина, но имаше въздух. Тя вдиша няколко пъти, преди да се опита да проговори.

— Добре ли си? — попита я Труит.

— Добре съм. Не мислех, че ще се справя.

— Беше страхотна. Ние сме под насипа.

Стъпваха из водата в малка пещера, широка може би метър и петдесет. Труит протегна пръчката си нагоре и започна да мушка тавана. Западаха буци пръст. През отвора проникна лъч светлина.

— Може да се наложи доста да почакаме — обясни той.

 

 

Шанк скочи от моторницата на Тайгър. Мокасините му се хлъзгаха в калта. Той хвърли поглед към заседналата лодка с дупка в резервоара. Оглеждаше я внимателно, както детектив оглежда за следи след извършено убийство. Скочи на борда и се приведе. По палубата се забелязваха пресни драскотини. Стружки светъл алуминий плуваха в локва от два-три сантиметра мръсна вода. Палубата бе наранена от твърд предмет.

„Като титан… Тези копелета са намерили диска.“

Той се огледа. Поне не бяха отишли много далеч.

Обмисли възможностите. Може да са го изхвърлили на километър и половина от брега или да са го заровили на две крачки от мястото, където стоеше. Така или иначе, нямаше да го намерят. Нямаше и значение. Ако убиеше и двамата, никой нямаше да го намери. Хванал в ръце пушката, той стъпи на брега и каза на Тайгър:

— Давай да намерим тия копелета и да свършваме с това.

 

 

Лайза и Сам чуваха всяка дума. Шанк и мъжът, наричан Тайгър, стояха някъде близо до насипа. Спореха дали да ги търсят заедно, или да се разделят и дали да не стрелят напосоки из шубраците.

Минаха няколко минути, преди мъжете да се отдалечат в различни посоки. Труит бе прегърнал Лайза и й помагаше да стои във водата. Страхът им растеше.

Лайза гледаше мъжа, когото обичаше. Косата му се бе сплъстила от водата в гъсти къдри. Лицето му бе зацапано от буците пръст от тавана на пещерата. Капка вода падна върху миглите му и той премигна няколко пъти. Беше най-прекрасният мъж на света.

— Ще трябва да се махаме оттук след малко.

— Защо? Не сме ли на сигурно място?

— Възможно е да ни причакват отвън, а ние не можем да останем тук след мръкване.

— Защо не?

Той си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Защото Ал ще се върне.

— Кой?

— Господин Алигатор. Това е леговището му, а ние участваме в нещо като филм на ужасите. Той ще се вбеси, ако открие, че някой е спал в леглото му.

— Какво?!

Той се опитваше да се пошегува, но на нея не й бе до шеги. Внезапно я обзе чувство за клаустрофобия в тясната дупка. Какво ставаше с въображението й? Беше уморена, беше й студено и я обземаше паника. Искаше да се измъкне възможно най-бързо. Беше ядосана, много ядосана и сърдита на Сам. Съзнаваше безсмислието на реакцията си, но бе безсилна.

— По дяволите, Сам. Няма да изляза. От Шанк се страхувам повече, отколкото от някой алигатор.

 

 

Шанк се провираше през шубраците и корените на мангровите дървета, преплетени като змии. Беше се изпотил и комарите влизаха в ушите му и смучеха кръв от врата му. Стъпи накриво в една дупка на раци и си навехна глезена. Раздра панталона си в един корен. Правеше трета обиколка на малкия остров и усещаше гнева си като парче метал върху езика си. Проклинаше Сам Труит. Проклинаше Макс Уонакър, проклинаше и Джим Тайгър. Проклинаше всички и всичко.

След това излезе на калния бряг с надвисналите дървета при заседналата моторница на Труит. И изведнъж видя две стъпки, отпечатали се в калта. Бе ги пропуснал първия път, но сега ги проследи до плитчината, където изчезваха, а после отново се появяваха на острова.

„Защо като са слезли от моторницата, не са тръгнали направо към брега?“

От храсталаците излезе Тайгър и се приближи до него.

— Прерових всеки сантиметър от това миризливо място — каза той. — Няма ги.

Шанк се взираше във водата.

— Какво търсиш? — попита Тайгър.

Шанк не му обърна внимание. Противното копеле бе безполезно. Шанк заслони очите си от слънцето и хвърли поглед в прозрачната вода, която стигаше до средата на бедрото му. В тинята проблясваше метал.

— Тук е! — извика той.

— Какво е тук?

— Парчето, за което мечтаех! — Усмивката на Шанк бе като острие на нож.

 

 

Чуха, че двигателят заработи, и Лайза каза:

— Тръгват си.

Труит бе изпълнен с подозрения. Защо си тръгваха, преди да са приключили с тях? Възможно бе Тайгър да е тръгнал с лодката, а Шанк да чака зад някое дърво. Но дори да ги причакваха отвън, алигаторът можеше да се върне всеки миг.

— Добре, да вървим — каза Сам. — Вдишай и издишай няколко пъти, после си поеми дълбоко дъх.

Тя отново го следваше към светлината в края на тунела. Излязоха да си поемат дъх в плитката вода точно до входа. Зимното слънце блестеше, а небето никога не бе изглеждало толкова синьо. Труит огледа хоризонта. Шумът от моторницата заглъхваше, но тя се виждаше добре в широкия залив. На борда различи две фигури.

— Отишли са си — каза той развълнувано, застанал в плитчината. — Остава ни само да приберем диска и да си вървим у дома.

— Как?

— Мисля, че все още мога да запаля огън от две сухи дървета.

— Ако е така, Сам, още преди залез ще спечелиш значката на скаут.

— Вече я имам. — Той преджапа водата и застана на равно разстояние между езерцето и дъба.

С клона, който все още бе в ръцете му, разрови тинята. Нищо.

Опипа и с крак, но се заплете в някакви листа. Пъхна главата си под водата и огледа дъното, заопипва с ръце, но разтревожи единствено няколко рака и голи охлюви. От диска нямаше и следа. Пое си дълбоко дъх и потопи главата си още по-дълбоко — на сантиметри от дъното. Пак нищо.

— Няма го! — извика той като извади глава от водата. — Диска го няма.

— Сигурен ли си, че мястото е точно това? Може да си се завъртял и…

— Много добре запомних мястото.

— Ох!

— Съжалявам. След всичко, през което преминахме…

— Затова Шанк си е тръгнал. — Лайза се загледа към изчезващата от погледите им моторница. — Не е било нужно да ни убива. Щом е намерил диска, той печели.

Труит все още се оглеждаше и влачеше крака по дъното с надеждата да настъпи парчето метал. Лайза вървеше след него и се опитваше да му помогне.

— Да върви по дяволите! — изръмжа той. — Просто не мога да го повярвам.

„Бяхме толкова близо.“

Сам Труит бе отчаян. Бе провалил Лайза. Бяха изминали целия този път, държаха в ръце доказателството, а сега всичко бе свършило. Трябваше да се чувства щастлив, че е жив, но непрекъснато мислеше за провала си. Гневът му растеше и той се самообвиняваше. Кое го караше да мисли, че е в състояние да спаси света? Сигурно същата самонадеяност, с която вярваше, че може да живее съгласно собствените си правила. Може би не заслужаваше да бъде в съда. Може би не заслужаваше и любовта на тази прекрасна жена.

Той обикаляше в кръг, съзнаваше, че е безполезно, но не можеше да се предаде.

— Престани да шляпаш! — Бе ядосан на себе си, но си го изкарваше на Лайза.

— Не съм аз, Сам.

Отново се чу тих плясък.

— По дяволите, Лайза!

— Сам! — възкликна тя ужасено.

Той се обърна.

Отново се чу плясък… и в същия миг видя една вълнообразна опашка… и една заоблена муцуна с две присвити очи над нея. Един алигатор се бе разположил между тях и брега.

Труит се премести между Лайза и животното в дълбоката до кръста вода.

— Ще се бориш ли с него, Сам?

— Да се боря ли? Да не си луда?

Алигаторът се потопи още. На повърхността се виждаха само муцуната и очите му.

— Нали Джимбо каза, че си измъквал алигатори от дупките им! — Тя бе смутена и уплашена.

— Той не беше под клетва, когато ти разказа това. Единственият случай, когато съм докосвал алигатор, беше когато си купих чифт мокасини дванадесети номер от Бали.

— Какво ще правим?

— Бавно, много бавно го заобиколи и тръгни към брега. Никакви резки движения. — Не бе убеден, че това е най-добрият съвет, но не можеше да измисли друго.

„Господи! В какво се забърках?“

Те се плъзгаха бавно към брега, отдалечаваха се от алигатора като се стараеха да не пляскат във водата. Единственото желание на Труит бе Лайза да излезе от водата. Алигаторът отвори широко уста като в прозявка.

— Отегчаваме го — каза Лайза.

Труит не отговори. Според него алигаторът изглеждаше гладен.

Бяха на две крачки от брега, когато той замахна здравата с опашката си и с мощен тласък се отправи към брега.

— Бягай! — извика Труит.

 

 

Когато чу шума на двете моторници, Маклинток веднага разбра много неща. Знаеше, че първата моторница, която навлезе в морската трева, е същата, която напусна пристана му тази сутрин. Ръмженето на двигателя от кадилак не можеше да бъде сбъркано. Знаеше също, че водачът на втората моторница е скапаняк, защото следваше лодката на Труит, вместо да погледне накъде се движи. Маклинток се занимаваше със своята си работа — ловеше морски костур или каквото кълвеше. Беше с малката си шестметрова лодка с извънбордов двигател. Разпозна Джим Тайгър, крадец на дребно, който никога не бе извършил нещо добро. Не познаваше мъжа в тъмен костюм, който се прицелваше с пушката си в сина на Чарли Труит, но бе сигурен, че е човек от града.

Маклинток не можеше да се движи с малката си лодка след двете моторници, но ги следваше от разстояние, след това намали на около километър от мангровите дървета, където бяха спрели двете моторници. Седеше в лодката и се проклинаше, че е излязъл да лови риба невъоръжен. Имаше дни, когато не напускаше дома си без пушка, но в последно време се бе укротил. Беше в период на изпитание и му бе забранено да носи оръжие, макар че навремето подобна забрана не го бе спирала.

„Станал съм прекалено цивилизован. Право казват, че точно когато ти трябва, оставяш пушката си вкъщи.“

Той търпеливо чакаше, прикрит зад клоните и корените на мангровите дървета. Чу двигателя на една от моторниците и по шума позна, че е тази на Тайгър. Моторницата заобиколи ивицата дървета и излезе в открития залив.

Маклинток стоеше неподвижен, а моторницата се насочи право към него. Той се досети, че търсят изхода от широкия залив. Когато приближиха мангровите дървета, мъжът с костюма се наведе, взе нещо от палубата и го закрепи на ръба на борда. Беше блестящото парче метал, което беше стояло в навеса на Маклинток цели три години.

То потъна в дълбоката метър и петдесет вода с тих плясък. След това моторницата изчезна от погледа му.

Само след няколко минути Маклинток подкара своята лодка към мястото, където мъжът с костюма бе потопил парчето метал, и забоде една въдица на мястото, за да го маркира. След това потегли към малкия остров. Нужни бяха двама мъже, за да вдигнат дяволското нещо на лодката. Щом приближи брега, видя триметров алигатор да се плъзга по водата и да изчезва. Вероятно се бе отправил към дупката си.

Маклинток изключи двигателя, спря в плитчината и се огледа за съдията и неговата приятелка.

Не ги видя, но чу женски глас.

— Отиде ли си?

„Къде ли са?“

Огледа се и ги видя — бяха се покатерили на едно ниско дърво.

— Виж ти! — възкликна Маклинток.

— Алигаторът ни подгони, но шумът от лодката ти го уплаши.

Двамата се смъкнаха долу и момичето се затича към него.

— Благодаря ти, Маклинток! — И за втори път през този ден го прегърна.

„Гледай ти! А като им кажа какво е заровено в залива, сигурно ще получа и целувка по устните.“