Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
9 Scorpions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Пол Ливайн. 9-те скорпиона

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

Първа част

„… девет скорпиона в една бутилка.“

Описание на Върховния съд, направено от Оливър Уендъл Холмс Младши.

Съдия от 1902 до 1932 година

1.

Учене през деня, разсъбличане през нощта

През нощта преди събеседването във Върховния съд на САЩ Лайза не бе уверена, че ще се справи. Тя искаше тази работа — че кой току-що изпечен адвокат не би я искал?! Но мисълта, че за да заплати за старите си дългове трябва да опорочи мястото и самата идея, я караше да се съмнява в онова, което бе постигнала.

„Дали наистина съм се променила? Дали съм Лайза Фримонт, която завърши с magna cum laude Станфорд, или съм Ейнджъл от «Тайки Клъб» в Тендърлойн?“

Преди да посети сградата на Съда смяташе, че би могла да се справи, но там бе обзета от преклонение и изпълнена с благоговение.

„За бога! Полазиха ме тръпки. Как да обясня на човек като Макс, че от мраморните статуи и прашните юридически книги, от допира с историята са ме полазили тръпки? Той се вълнува само когато индексът «Дау Джонс» се качва.“

Точно в шест часа Макс отвори със собствения си ключ и влезе в апартамента й. Целуна я, след това си наля уиски, а за нея приготви коктейл „Гибсън“ с повече водка и по-малко вермут. Разхлаби вратовръзката си, свали сакото си, модел на Армани, и го сложи върху облегалката на един стол. Събу лъснатите си до блясък мокасини.

Лайза носеше опъната по тялото дантелена камизола и високо изрязани бикини, обточени с бял сатенен кант, а сега си облече розовия халат, на чийто фон златисточервените й коси блестяха като мед. Облече го, защото Макс нагласи климатика на седемнадесет градуса. Нямаше значение къде бяха двамата — в нейния апартамент или в хотелска стая, всичко ставаше според желанието на Макс. И ето — сега, когато във Вашингтон бе дошла ранната есен, в хола й се бе настанил студ, сътворен от човешка ръка.

Студ не само в прекия смисъл на думата.

Не излязоха да вечерят навън. Бе твърде рисковано, но не защото съпругата на Макс — Джил, можеше да ги открие. Джил бе безкрайно щастлива, че е сама в Маями, при това от дълго време знаеше за връзката им. Ставаше дума за много по-голям риск. Между нея и „Атлантика Еърлайнс“ не можеше да съществува нито връзка, нито — съгласно юридическата терминология — близост. Ако бъдеха разкрити, тя нямаше да е от полза за големия план на Макс.

„Ако въобще мога да се справя с него.“

За миг се замисли как ли би постъпил Тони. Не беше лесно да си представи. Тони Кингстън бе скаут, елитен пилот, човек, който не пресичаше неправилно улицата, не разхвърляше и не говореше за данъците си. Тони си отиде и сега адвокатите на ищцата го обвиняваха в небрежност. Лъжливи копелета! Хищници, които забиват зъби в тялото на мъртвия. Донякъде й се искаше да помогне на Макс, за да се приключи случаят, но съзнаваше, че е безразсъдно. Ненапразно през всичките тези години се бе учила да разбира правната логика.

След вечеря заяви на Макс, че не може да го направи. Спориха до два през нощта.

— Етичен проблем?! — невярващо запита Макс, като крачеше напред-назад из малкия хол. — Три години кроим планове и накрая — етичен проблем?

— Макс, виждам, че не ме разбираш.

Той спря, за да обмисли думите й.

— Страхуваш се да не те лишат от адвокатски права?

— Бих имала най-кратката кариера в историята на правото — каза тя. — А мога да вляза и в затвора.

— Това било значи — разсмя се той снизходително, така, както го правеше, когато се подиграваше. — Ти се страхуваш. Още си спомням времето, когато можеше да се разхождаш чисто гола сред пияни банкери. Беше в състояние да държиш под контрол всички със съобразителността си и поведението си, а сега се впечатляваш от някакъв си помощник главен държавен адвокат, който кара шевролет.

„Страхотно, Макс, преценяваш хората по нетната им стойност.“

— Ако караше порше, повече ли щеше да те респектира?

Макс я изгледа намръщено, с поглед, който би накарал обляната му в сълзи секретарка да си тръгне. В миналото и Лайза се плашеше. Но сега вече не.

— Какво ще ми направиш, Макс? Ще ме уволниш ли? Късно е. Имам стаж, внасям си осигуровките. Знам и тайните ти.

— Не всички — възрази той студено.

От гласа му я полазиха тръпки.

Двамата се гледаха. Макс Уонакър и Лайза Фримонт, бивши любовници и настоящи конспиратори. Той се чумереше, сивите му мустаци се извиха надолу. Беше красив — мургав, прошарената му коса бе намазана с гел и сресана назад. Добър бегач и тенисист на младини, Макс бе започнал да трупа килограми — прекалено много служебни вечери и твърде много алкохол. Тя си спомняше Макс, когато го видя за пръв път преди десет години. Той беше на тридесет и девет, а тя — на седемнадесет.

„Господи! Беше в някакъв друг живот.“

Тя добре съзнаваше колко се е променила. А какво се бе променило у Макс? Не беше само косата му. В онзи ден, преди „Атлантика“, той се издигаше. Бе изпълнен с големи мечти, безкрайна енергия и оптимизъм. Бе преобърнал света, за да превърне мечтите си в реалност. Защо се чувстваше нещастен? Освен юридическите причини имаше и нещо друго, но напоследък Макс не споделяше почти нищо. Тя му наля още едно уиски с надеждата да го умилостиви.

— Днес ходих в съда — да се поогледам. Господи! Влязох през онези масивни бронзови врати с отливки на сцени от древна Гърция, видях мраморните статуи и бюстовете, навсякъде… Темида, Моисей, Конфуций…

— Конфуций? — стъписа се Макс.

— Влязох и в библиотеката, цялата в резба, с огромни арки. Тихо и спокойно място. Почти свято, сякаш си в църква или катедрала.

— Точно така! — усмихна се Макс. — Точно така искат да мислиш, както във всички онези църкви, из които ме влачеше в Италия. За прослава на Бога?! Не, направили са го, за да плашат пейзаните. Влизаш в църквата и какво е първото, което правиш? Снишаваш глас, шепнеш. Както в мечтания от тебе съд. Съдиите са като свещениците — та те дори се обличат като тях. Всички други са измет. Искат да те изплашат и да сметнеш, че си на свято място. Лицемери! Не искат да разбереш какво правят под тогите си!

Лайза застана до прозореца и се загледа в Дъмбартън Оукс Парк. Макс бе избрал апартамента, но за разлика от преди, вече не плащаше наема. Нито книгите. Преди три години, когато тя завършваше първата година от обучението си по право, броени месеци след катастрофата, Макс се зае да прикрива всички следи, които ги свързваха — анулирани чекове, бордни карти, квитанции. Негова беше идеята, че един ден тя би могла да му помогне. Отначало й прозвуча налудничаво. Също така, както бе възприела като същинска лудост идеята една авиоспедиторска фирма с три остарели самолета да се превърне в „Атлантика Еърлайнс“ — закъснялото дете на бума във въздушния транспорт… Докато не се стигна до ужасната катастрофа на полет Шестстотин и четиридесет.

— Много си убедителен, Макс. Трябвало е да станеш адвокат.

— Нямаше начин, мила. Нали затова вложих в теб почти сто хиляди долара.

— Не съм убедена, че ще получа работата — меко изрече Лайза. — Мисля, че щом ме види, съдията Труит ще разбере, че не съм от неговата среда.

„На това ли се надявам? Лесен начин да се отърва от кавгата, че отказвам да свърша мръсната работа на Макс.“

— Грешиш, твоята среда е там, където ти пожелаеш. Ти си най-амбициозната жена, която познавам.

— Ти ме научи.

— Не. Ти беше амбициозна още на седемнадесет години, но не го беше осъзнала. Аз само маркирах пътя ти. Изкачването е изцяло твое дело. — Той я изгледа, а тя отклони поглед. Срамежливостта бе нейна характерна черта още от детските й години. — Не се тревожи. Съдията ще те погледне и направо ще поиска да те осинови.

— Макс, той е на твоите години.

— Още по-добре. Ще поиска да те чука. — Изражението му се смекчи, може би защото Лайза бе споделила страха си. Толкова рядко показваше, че се чувства несигурна.

— Не се притеснявай — продължи той. — Ще получиш работата. Ще бъдеш най-сексапилният и най-умният адвокат сътрудник в историята на Върховния съд.

— Може би.

— Ще разговаряш с мъж, а дълбоко в себе си всички мъже си приличат.

„Не е така. Ти и Тони не си приличате… Съмнявам се и че ти и съдията Труит имате нещо общо. Освен една и съща конфигурация на хромозомите.“

Не беше казвала на Макс, че след като скъсаха, бе станала любовница на Тони. Когато му го представи, Макс знаеше само, че той е бивш военен пилот. Героят на родния й град — каза му тя — щял да е чудесно допълнение за „Атлантика“. И се оказа права, нали?

— Във Върховния съд е различно. Знаеш ли какво учехме през първата година от следването?

— Как да раздувате сметките на клиентите си?

— Учехме, че Правото е изкуството на доброто и справедливостта.

— И че кротките ще наследят земята — допълни саркастично Макс, доближи се до прозореца и плъзна ръка върху раменете й. — Ако правната система функционираше толкова добре, О Джей Симпсън щяха да го отровят с газ, Клаус фон Бюлов щеше да отнесе иглата, а баща ти… баща ти щяха да го обесят за тестисите.

Тя се извърна и го погледна.

— А пострадалите от полет Шестстотин и четиридесет щяха да осъдят „Атлантика“ за стотици милиони долари.

— Това доказва моята гледна точка, нали?

Вярно беше, но цинизмът му я влудяваше. Ако пък Макс бе прав, защо си бе губила времето цели три години да учи право, а след това една година да стажува във Федералния съд? А дори и Макс да грешеше, как би могла да го накара да разбере? Макс не й бе отказвал нищо. Бе я поддържал, бе я хранил, беше й помогнал да порасне. В отплата тя му беше любовница почти цяло десетилетие. Бе проявил разбиране, когато го остави и когато се върна при него след смъртта на Тони. Сега за пръв път искаше нещо от нея, но то противоречеше на всичко онова, което бе научила през последните четири години.

— Щом справедливостта е нещо рядко срещано — поде тя, — може би бих могла да работя за нея. Може би ще помагам да прибират престъпниците в затвора или ще защитавам несправедливо обвинените.

— Ти си прекалено умна за това. Разговорът е безпредметен. Не искам да те видя в юридическия отдел или пък в някой от обществените офиси на защитата, седнала зад метално бюро с чаша промито като урина кафе.

— Спомням си първия път, когато ми каза, че съм умна. Тогава това беше очарователно, а сега ми звучи като обида.

— Умен е всеки човек, който изучава книгите и те отварят пред него нови врати и — толкова. Умен е и човек, който е добил знание по улиците, знание, каквото никоя диплома не би могла да му предостави. Ти си опознала света и по двата начина. Това е, което ме поразява.

Преди да срещне Макс, никой не бе изразявал възхищение от нейната интелигентност. Нито учителите, нито майка й, нито баща й. Най-малко баща й, който се бе възхищавал единствено на физическите й качества.

Макс й бе казал, че може да бъде каквато пожелае. Бе й вдъхнал вяра и й бе дал шанс за нов живот. Вече го имаше и не желаеше да рискува и да го загуби.

— Помниш ли кога ми каза, че съм по-умна от теб?

— Естествено. Вечерта, когато се запознахме.

 

 

Макс Уонакър влезе в „Тайки Клъб“ и се настани на една табуретка пред сцената. Имаше ръждиви пръти, а от таваните висяха вериги. От тонколоните се разнасяха стържещи звуци, а на многоцветното ефектно осветление липсваха крушки. Отзад беше дансингът с дивани, тапицирани с черен сатен. Миришеше на изветряла бира и евтин парфюм, на влага и плесен и на силно дезинфекциращ препарат.

Като познавач на местата, където можеше да се види добър стриптийз, Макс предпочиташе изисканата атмосфера на „Десетте“ в Манхатън, където петдесет и пет екзотични танцьорки се разхождаха бавно по сцената, облечени в дълги, украсени с пайети рокли, осветлението премигваше, а специална машина от време на време обливаше телата им с дим. Тази вечер обаче реши да обиколи бедните квартали. Беше отегчен и щом видя светещия неонов надпис „Живи момичета“, накара шофьора на лимузината да спре.

„Живи момичета? Като антоним на какво? Мъртви момичета?“

Надписът му оказа същото въздействие, каквото оказват песните на сирените, подмамващи моряците към подводните скали. Той влезе в клуба, приближи сцената и огледа залата. Стриптийзьорките имаха изтощен вид, сякаш се бяха възползвали от тях доста грубо. Червенокоси и отпуснати, те неумело вървяха по сцената и не следваха ритъма на „Аеросмит“. Бяха се разсъблекли до златистите си гащи. Гърдите им бяха прекалено големи и се полюшваха тежко. На бара две жени по бельо си поръчваха питиета за чужда сметка. И двете бяха с буйни коси, дълги нокти и силиконови гърди, подобни на пъпеши. Макс изпи едно разредено с вода уиски и тъкмо се канеше да си тръгва, когато на сцената под звуците на Били Джоуел се появи Лайза.

„Господи! Та тя е още дете!“

Изглеждаше жизнерадостна.

Имаше малки гърди, гладка червеникавозлатиста коса, светли сини очи, пълни устни и освен изрисуваните мустаци почти нямаше грим.

Не забеляза веднага, че опънатата по тялото й дреха е с шарките на леопард. На главата имаше две малки леопардови уши. Беше смутена, а той бе очарован. Умееше да танцува, движеше се в кръг и в такт с музиката. Очите й бяха затворени — нещо, което не бе позволено. Изглежда, Макс знаеше за професията й повече от самата нея.

„Очаква се да контактуваш с очи, малката. Очаква се всеки мъж да смята, че искаш да възбудиш точно него.“

Беше млада и очевидно неопитна. Макс се развълнува. Искаше не само да я свали. За бога! Та той бе преспал с половината от секретарките във фирмата си, с няколко стриптийзьорки, а освен това — и с учителката на дъщеря си. Това момиче бе различно. Изглежда, беше попаднало на неподходящо място.

„Как красиво момиче като теб…“

Мъжкото му его вече се бе заело със спасението й. Какво ли само не би направил за нея!

„И обратното.“

Леопардовата рокля я нямаше. Тя бе възседнала месинговия парапет. От време на време бедрата й се отъркваха в гладката тръба или се извиваха около нея — в ритъма на музиката. А стегнатият й задник се движеше в такт с пулса му. Очите й бяха широко отворени, бе почервеняла. Гледаше Макс.

„Виж ти, виж ти!“

Тя срамежливо му се усмихна, стана от парапета и приближи ръба на сцената. Той плъзна банкнота от двадесет долара под жартиерите й. Освен обувките с висок ток жартиерите бяха единственото й облекло. Ягодово червените зърна на гърдите й стърчаха възбудено. Устните й бяха извити в невинна, но съблазнителна усмивка. Не каза нито дума. Само се завъртя, наведе се и постави длани върху коленете си. Изви гърба си. Завъртя задник по посока на часовниковата стрелка, а после — обратно. Бедрата й потрепваха. Той почувства присвиване в слабините.

По-късно, след края на номера, отново облечена с леопардовата рокля и с ушите, Лайза го приближи колебливо, изправена на обувки с петнадесетсантиметрови токове. Като се усмихваше под изрисуваните мустаци, тя го попита дали не би желал да й поръча едно питие.

— Как се казваш? Джелилоръм или Мистофелис?

— Ръмпълтийзър — отвърна мигновено тя.

— Гледала си шоута? — отбеляза изненадано той.

— Не. Няма как. Приятелят ми смята, че да отидеш на театър означава да гледаш три лесбийки в кожи и вериги.

— Тогава как…

— Като дете прочетох стихотворенията на Елиът.

— Като дете — повтори той с усмивка.

— Да. Сториха ми се глупави. Мисля, че е трябвало да си остане при „Изгубеният свят“.

— Много ли четеш?

— Уча. Това е всичко, което правя. Уча през деня, а нощем се събличам.

Забеляза, че тя го оглежда. Отбеляза й факта, че ноктите й са добре поддържани. Не се опитваше да се прикрива и вероятно изчисляваше бакшиша си като съдеше по модела на часовника му.

— Танц ли желаете или нещо друго?

Той се засмя.

— Ти наистина си Ръмпълтийзър.

— Че няма да съм Алфред Пръфрок!

— Как ти е името? Не си го казала.

— Ейнджъл — излъга тя.

— Не! Аз съм твоят ангел.

Така беше. По онова време Макс беше собственик на спедиторска фирма в Маями и току-що се бе справил със стачката на шофьорите. Той спаси Лайза — тийнейджър беглец. Измъкна я от Тедърлойн и я настани в апартамент на Ноб Хил. Лайза не беше като другите и не ламтеше за пари. Тази умна стриптийзьорка четеше Достоевски по време на паузите в съблекалнята. Взе си дипломата за средно образование във вечерна гимназия и възнамеряваше да се запише в държавен колеж. Тогава Макс промени пътя на живота й като й предложи да учи в Бъркли.

— Ти си по-умна от мен — каза й онази вечер. И след това й го повтаряше, докато самата тя не повярва, че е така.

 

 

Лайза наля от скъпото уиски, което той бе донесъл. Макс разклати златистата течност в чашата, отпи и изпълнил ритуала, се обърна към нея.

— И сега какво? На една и съща страница ли сме?

— Не мога да го направя, Макс. Не мога да проституирам и да се предлагам сама.

— Какво?! — Лицето на Макс почервеня. Гледаше я невярващо.

— Бих направила всичко за теб, но не и това.

— Това е единственото, за което някога съм те молил.

— Съжалявам. Искам да ти помогна, но…

Макс беше прекрасен. Къде ли щеше да е тя в този миг, ако не беше Макс? Онова, което й бе дал — образование и вяра в собствените сили, я бе променило. Не знаеше кога точно се отказа от начина му на живот, но там някъде между „Тайки Клъб“ и Върховния съд промяната бе извършена окончателно.

— Искаш прекалено много, Макс.

— След всичко, което направих за теб, не мислиш ли, че ми дължиш поне това? — Гласът му режеше като бръснач.

Никога не бе говорил така. Обзе я гняв. Погледът й бе убийствен, а гласът — леден.

— Защо просто не направиш сметката, а аз ще заплатя и лихвите. Колко е първата вноска, Макс?

— Не става дума за пари и ти прекрасно знаеш това. Възмущавам се от отношението ти, ти сякаш ме гледаш отвисоко.

Лайза отиде до барплота и изля питието си в мивката.

— От главата до петите, Макс. Не е толкова много.

— Спря да пушиш, не пиеш. Има ли още нещо, което смяташ да не правиш и за което аз трябва да бъда уведомен?

Лайза не отговори. Изражението й не се промени.

— Новата и по-добра Лайза Фримонт — саркастично процеди той.

— Не ме ли харесваш такава?

„Не. Не те харесвам. Господи! Какъв човек си станала?“

А може би така и трябваше. Искаше Лайза да порасне, бе окуражавал независимостта й и виж какво бе станало. Розата още цъфтеше, но вече си имаше и бодли.

Харесваше момичето Лайза — Ейнджъл, а не Лайза Фримонт — жената. По дяволите! Беше жилаво дете. Трябваше да я спаси. Сега щом видеше статуи и книги, очите й се насълзяваха. Колко време още й трябваше, за да разбере, че нейните превзети клетви и символи са само избеляващо мастило върху плесенясала хартия?

Макс се опитваше да овладее гнева си и да прикрие отчаянието си. Искаше само да съумее да й обясни колко важно е делото за него, че не става дума единствено за пари, дори не и за оцеляването на фирмата. Искаше да й каже истината.

„Ако не спечелиш, съм мъртъв.“

Не! Кажеше ли й, тя щеше да поиска да научи всичко. А ако си признаеше, какво щеше да си помисли за него? Ако й кажеше, че катастрофата е негова грешка, че той бе наредил да се фалшифицират докладите за прегледите на самолета, че бе лъжесвидетелствал пред Националната дирекция по безопасност на транспорта, че ръцете му са в кръв, тя никога нямаше да му помогне.

Да, би могъл да разсъждава разумно. Всички авиокомпании съкращаваха разходите си. Не бе нужно Мери Скиаво от Министерството на транспорта да го убеждава, че е по-добре фирмите да имат застраховка, за да се разплащат в случай на присъда при обвинение в причиняване на смърт по непредпазливост, вместо да дават парите си, за да избегнат известни опасности. Сметката е проста, мила.

Не беше си и помислял, че може да се случи на неговата фирма. Не бе очаквал и чувството си за вина, кошмарите, сънотворните, изпотяването през нощта…

Не! Никога не би могъл да каже истината на Лайза.

— Защо мислиш, че сме заедно от толкова време?

— Инерция, Макс. Свикнали сме един с друг.

— Не. Дълбоко в себе си ние си приличаме.

— Ако това е комплимент…

— И двамата виждаме нещата в истинската им светлина. Вземаме картите от раздаването и ако се наложи да извадим едно асо повече от ръкава си, то — по дяволите, ние го правим. Не играем по чужди правила.

— Не възприемам себе си по този начин. — Думите й прозвучаха колебливо, сякаш търсеше начин да се защити.

— Вълкът кожата си мени… — самодоволно се усмихна той.

— Аз не съм хитрувала нито в колежа, нито в университета — сърдито заяви Лайза. — Работих като вол в Апелационния съд и съм горда с постиженията си.

— Класацията на декана не означава нищо в истинския живот, Лайза. Нищичко. Завърших Харвард като магистър по бизнес администрация. Понякога се питам ти кога се измъкна. Помня бара, знам откъде дойде. Помня бармана. Помня и ударите, и раните.

 

 

Тя също ги помнеше. От време на време Крокет работеше като барман. Бе фитнес инструктор с дълга опашка и горещ темперамент. Страдаше от заблуждението, че ще стане следващият Шварценегер.

Лайза заживя с него само седмица след еднодневното пътуване от Бодега Бей. Той й намери работата в „Тайки Клъб“. Даваше му всичките си бакшиши, които никога не стигаха за дрогата и стероидите.

— Довечера се събират няколко момчета — каза й той един ден, когато тя си тръгваше от клуба.

— Какви момчета?

— Бизнесмени, не са от нашия град. Наели са стая в „Рамада“, до летището.

— Искаш да отидеш ли?

— Не аз. Те не се интересуват от моя задник.

— Не ходя на частни събирания. Шийла ми каза…

— Много й разбира главата на Шийла! Да не мислиш, че някой ще плати, за да гледа циците ти? Дават четиристотин плюс бакшишите.

Лайза поклати глава. Той я сграбчи с огромните си ръце и я стисна здраво. Тя се опита да се извие, но той я залепи за стената. Не я пускаше, използваше ръста и силата си, също както някога постъпваше и баща й, за да я усмири и да пречупи волята й.

— Дадох ти покрив — каза Крокет. — Намерих ти работа. Защитавам задника ти от мъжете, които биха те нарязали на парчета за закуска. Ти си ми дяволски задължена!

Замисли се. Нещата се повтаряха.

„Макс, Крокет, добричкият ми татко. На колко мъже съм задължена?“

Онази нощ тя отиде в мотела. Носеше голям касетофон. Съблече се пред тримата пияни търговци, като през цялото време не изпускаше малкия флакон с паралитичен газ — трик, на който я бе научила Шийла. Един от пияниците — шкембест четиридесет и пет годишен мъж с брачна халка, се нахвърли отгоре й. Тя отстъпи встрани и когато другите двама се опитаха да я хванат, пръсна с флакончето в отворената уста на единия, а другия ритна право в слабините. Той се свлече и започна да повръща. Първият замахна към нея с всички сили, но не я улучи. Лайза се втурна към вратата, но той й подложи крак, просна я на пода, заби нокти под колана й и разкървави бедрото й. Бе на възрастта на баща й. Връхлетяха я мъчителни спомени и тя се уплаши. Бе се заклела това никога да не се повтори.

„Ще го убия, но няма да му позволя да го направи.“

Лежеше по гръб, мъжът се бе надвесил над нея. Тя успя да освободи едната си ръка и го напръска. Той заскимтя и падна с ръце върху очите. Лайза бързо се изправи, взе нощната лампа и го удари с нея по челото. Избяга от мотела с чантата и с парите, но остави касетофона.

— Тъпа кучка! — изкрещя Крикет, щом Лайза се прибра. Зашлеви я, когато видя, че в пачката има само една двадесетдоларова банкнота, поставена отгоре, а под нея — деветнайсет по два долара. — Глупава малолетна кучка!

След три нощи на своя бял кон в „Тайки Клъб“ се появи Макс Уонакър. Или по-скоро в бяла лимузина? Каквито и да бяха намеренията му, тя знаеше, че този човек е спасителят й. Лайза бе само на крачка от улицата. Сервитьорка, стриптийзьорка… до проституирането нямаше много път.

Онази вечер й се струваше, че Макс знае всичко. Видя я докато си слагаше грим, за да прикрие раните си.

— Кой ти направи това?

— Приятелят ми. Но той не искаше да ме нарани.

— Къде мога да го намеря?

Още чуваше гласа му, строг и решителен.

„Къде мога да го намеря?“

Оказа се толкова просто. Не бяха нужни обяснения. Лайза знаеше, че Макс няма да го направи сам. Нежните ръце с изискан маникюр не принадлежаха на гангстер, но той работеше с хора и познаваше хора. В света на Макс всичко можеше да се уреди. Лайза видя бармана още веднъж. Беше с патерици и се опитваше да се изкачи на Ръшън Хил.

„Да, Макс, задължена съм ти. Беше ми писнало да се промъквам незабелязано в хотелите.“

Тъкмо бе започнала да учи право и имаше чувството, че е постигнала нещичко. Защо тогава се заплете в тази невъзможна връзка? Искаше да бъде независима, а Макс прояви учудващо разбиране. Предостави й време и пространство. Бе уверен в себе си. Пусна я да си отиде, като й каза, че се надява да се върне при него.

Бе най-прекрасното време в живота й. Откри Тони Кингстън или по-точно — той я откри. Откри, че бавачката на Грег е пораснала. От дванадесетгодишна Лайза бе поела грижата за сина на Тони — Грег. Помагаше в дома им и се възхищаваше на снимките на красивия пилот, издокаран в униформата си.

Тони никога не се бе женил. Приятелката му още от училище — майката на Грег — бе избягала и Тони много бързо бе възмъжал. Лайза помнеше младежкото си вълнение, когато той се прибираше у дома с торба, преметната през рамо, и шалче около врата — шалчето бе знак за принадлежността му към някаква особена ескадрила.

„Толкова е силен и скромен. По нищо не прилича на баща ми.“

Бе учила достатъчно психология, за да разбере, че за нея Тони бе бащата, който никога нямаше да има. Тони не бе неин спасител като Макс. Отнасяше се с нея като с равна — нещо, което Макс не правеше. За нея Тони бе всичко. И тогава, внезапно, той си отиде!

Както се беше надявал Макс, тя се върна при него. Каза й, че се е променила. Бил харесвал повече старата Лайза. „Старата Лайза е мъртва“ — бе му отвърнала тя. Той не я попита с кого е била, а тя не му каза. Не говореше нито за миналото, нито за бъдещето си.

 

 

— Ако беше поискала, щях да се разделя с Джил. — Той крачеше край прозореца и се взираше в парка.

Думите му не й направиха никакво впечатление, а само преди десет години тя се молеше да ги чуе. Почувства се объркана.

— Господи! Лайза, обичам те. Винаги съм те обичал.

„Какво каза той? Защо точно сега?“

— Обичаш ли ме, Макс, или имаш нужда от мен?

— Щом свърши делото, ще поискам развод от Джил и можем да се оженим.

— Макс, моля те…

— Добре, няма да те притеснявам. Но за едно нещо имаш право. Нуждая се от помощта ти. Не бих те молил, ако не беше така. Това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.

— Кажи ми.

— Не мога. Не сега!

Тя се замисли. Макар да му бе трудно да го изрече, Макс я обичаше. Помогна й, когато никой друг не се интересуваше дали спи под мостовете, или е гладна. Сега я молеше да избере между него и идеите си за правилно и погрешно.

„Никой няма да разбере. Това е само едно дело.“

А нейните идеали? Какво щеше да стане с „новата и по-добра Лайза Фримонт“, ако използваше подигравателните думи на Макс? Можеше ли да се откаже само в този случай от идеалите си? А доколко самата тя вярваше в тях?

Въпреки мраморните статуи и бронзовите врати справедливостта беше измамен небесен идеал и подобно на светостта, рядко се срещаше на земята. Справедливостта бе на сигурно място като перла в мидата си. Скрита е и се иска късмет, за да я откриеш. Въпреки възвишените знания, които бе получила от правните книги, възгледите й се бяха оформили благодарение на собствения й опит. Не бе ли така с всички? Какво бе казал съдията Кардозо? „Колкото и да се опитваме, не сме в състояние да погледнем през чужди очи.“

„Каквото са видели моите очи…“

След четирите години в Бъркли — завърши със suma cum laude — и още три години в Станфордския университет, който пък завърши с magna cum laude и след годините практика във Федералния и в Апелативния съд на щата Колумбия тя имаше всички нужни препоръки. Защо тогава се възприемаше като измамник?

Искаше да вярва, но Макс, да го вземат дяволите, бе натиснал верния бутон. Той бе свещеник без вяра, неверник, попаднал в свещен молитвен дом. За Лайза правото не бе всемогъщо. Девизът, издълбан върху фронтона: „Равна и еднаква справедливост пред закона!“, бе благословия, отправена към туристите. В собствената си святост правото бе студено като мрамор.

Като се абстрахираше от извисените символи, тя определяше правната система като остаряла фабрика с пробити бойлери, счупени зъбни колела и ръждясали винтове. Правото се продаваше и се купуваше, разменяше се и се залагаше; търгуваше се и се излагаше на търг също като житото… и момичетата, които бягаха от домовете си завинаги.

Лайза знаеше, че в Съда щяха да постъпят молби за решението на седем хиляди дела, но че щяха да бъдат издадени по-малко от сто решения. Сътрудниците на съдиите, чието основно задължение беше да съберат и да обобщят заявленията, често се оплакваха, че били претоварени с работа.

„Няма проблеми“ — каза си Лайза.

„Ако получа работата, ще ги прочета всичките. Ще преравям проучванията, ще изваждам мненията на съдиите, ще им правя кафе, ако поискат.“

Тя добре познаваше законодателната история и стойността на прецедентите при разглеждането на делата. Щеше да овладее процедурата на независимото правораздаване, щеше да пише съдържателни бележки и да проследява източниците чак до времето на Хамураби. Да подготвя бележките за заседанията, на които се изслушват страните, да подготвя пламенни доклади за конференциите, по време на които се гласува съдебното решение. Щеше да будува със съдиите, посочени за свидетели на екзекуции, и после точно в осем щеше да отива на работа. Щеше да се подготвя да търси истината и да съди справедливо. Така щеше да постъпва при всички дела… с изключение на едно.

Делото „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“ щеше да е различно. Вече познаваше материалите. Знаеше спорните въпроси и аргументите на двете страни. А най-важното бе, че знаеше кой трябва да спечели.

— Ще го направя, Макс. Ще го направя заради теб!

— Страхотно! Знаех си, че няма да ме изоставиш. — Той се успокои и се усмихна доволно. — Щом завършиш работата си в съда, можеш да дойдеш на работа в юридическия отдел на фирмата. След година-две Пит Флахърти ще се пенсионира. Ще ти хареса ли да станеш главен адвокат?

— Моля те, Макс, престани да планираш живота ми. Нека първо се справим с това.

— Както кажеш, мила.

Макс продължаваше да се усмихва. Бе постигнал целта си, при това, без да използва своя коз — истината. Ако Лайза знаеше, че животът му виси на косъм, щеше да се спусне да го спасява. Така, както стана, бе по-добре.

„Прави го от любов, не от съжаление.“

Макс се почувства ободрен. Толкова много още имаше да се прави. Лайза трябваше да получи работата, а след това да убеди съдията, който според Флахърти беше решаващият глас, да приеме становището им. Той вярваше в Лайза. Би й поверил всичко. Тази мисъл го накара да се усмихне, защото сам бе постигнал желаното.

До късно през нощта Лайза лежа до похъркващия Макс и се взираше в светещите цифри на часовника. Опитваше се да приеме неприятната истина. Да, щеше да изпълни молбата на Макс, но не защото го обичаше. В действителност й бе трудно да определи чувствата си. Нямаше да го направи и от чувство за дълг. Това никога не беше било част от споразумението им.

Щеше да го направи, защото лоялността й към Макс й позволяваше да преосмисли новите си принципи. Макс беше прав. Тя не вярваше на думите, издълбани в камъка. Душата й бе опустошена като неговата, а сърцето й бе вледенено. Дълбоко в себе си тя бе същата като Макс.

 

 

Националната дирекция по безопасност на транспорта не можа да открие причината за катастрофата

Вашингтон. Вчера Националната дирекция по безопасност на транспорта заяви, че не е в състояние да определи със сигурност причината за катастрофата на полет Шестстотин и четиридесет на „Атлантика Еърлайнс“, в която загинаха двеста осемдесет и осем души. Самолетът катастрофира над Флорида Евърглейдс през декември 1996 година.

Като цитира противоречиви факти и признава, че не е в състояние да открие всички необходими части, комисията в подробния си доклад казва, че не може със сигурност да определи какво е причинило блокирането на хидравличните системи по време на подхода на самолета към Маями. Според шефа на комисията и председател на Дирекцията Джоузеф Синтър имало „веществено доказателство“, което потвърждавало широко разпространеното мнение, че причината за взрива е бомба, избухнала в двигателя на опашката на самолета. Разлетелите се частици са повредили хидравличната система.

„В кожуха на втория двигател са открити частици от пентаеритиролов тетранитрат, но повечето от частите, включително и роторният диск, не бяха открити — заяви Синтър. — Вероятно са потънали в мочурищата на Евърглейдс и никога няма да бъдат намерени.“

Пентаеритироловият тетранитрат е компонент в пластичните експлозиви. Синтър добави, че няма съмнения за грешка на пилота. Няма механични повреди, с изключение на излязлата извън строя система за контрол на машината, последвала експлозията в двигател номер две. Синтър изрази опасение, че разследването се е забавило. В деня на инцидента въоръжени самолети от Въздушната флота на САЩ са изпълнявали полет от военното поделение в Кий Уест. Той отрече версията ракета „земя — въздух“ да е причина за катастрофата на гражданския полет. Никой от военните самолети не е докладвал за изстрелвана ракета.

Две седмици преди катастрофата група кубински емигранти е заплашила „Атлантика Еърлайнс“, която чрез свой чуждестранен филиал е започнала да изпълнява чартърни полети от Мексико Сити до Хавана. Двама от членовете на групата „Бригада на свободата“ са били арестувани, докато са изписвали със спрей лозунги срещу Филип Кастро върху корпуса на самолет на „Атлантика“, след като са се прекатерили през оградата на хангара на компанията в Маями. Групата категорично отказва да поеме отговорността за катастрофата.