Пол Ливайн
9-те скорпиона (23)

21.

Унищожението на един човек

Човекът, който се обади в кабинета на съдията Труит, попита за госпожица Лайза Фримонт.

— Кой се обажда? — попита Ели.

— Скот Беренгър.

— Кой е? — попита Лайза ядосано.

— Баба каза, че си ме търсила.

— Грег! Това беше ужасно.

— Това с името ли?

— Скот Беренгър е седял на четиринадесето място „С“ по време на полет Шестстотин и четиридесет.

— Значи и ти като мен си обсебена от делото.

— Ние сме на една и съща страна, Грег. Искам да помогна. Можем да го направим заедно.

Единственият звук бе бръмченето на междуградската линия.

„Той не знае дали може да ми се довери.“

— Грег, някой ден ще ти обясня всичко. От седемнадесетгодишна познавам Макс Уонакър. Ако не беше той, днес нямаше да съм тук.

— А ще работиш ли срещу него?

— Да, повярвай ми.

Отново пауза.

— Вярвам ти — каза накрая Грег. — Щом казваш, че ще работим в името на една и съща цел, аз ти вярвам.

„Благодаря ти, Господи!“

— А сега какво? — попита тя. — С какво мога да помогна?

— Имам страхотен план.

 

 

Шанк не искаше да се намира на това място, но нямаше избор. Щом Кацушика Коширо те повика, трябва да се явиш. Няма значение дали в Осака, в Лондон или тук — на Хавайския остров Молокаи. Наричаха го Кет — котката, но Шанк не си позволяваше подобна фамилиарност. От една страна, заради името му, и от друга — заради способността му да се промъква невредим из минното поле на незаконните дейности. С лешниковите си очи и с потрепващия си от време на време нос Кет наистина напомняше на Шанк за прехранен котарак.

Шанк седеше на задната седалка в колата със затъмнени стъкла и палеше цигара от цигара. Отпред се бяха разположили двама мълчаливи биячи, третият седеше до него. Колата се движеше по чакълест път, успореден на морските скали. Защо бе извикан? Къде беше сгрешил? Все по-тревожно мислеше за себе си и за предстоящата среща с Коширо.

Пътят свършваше пред купчина вулканични заоблени скали и щом автомобилът спря, шофьорът посочи на Шанк скалите, където стояха Коширо и още един мъж. Всички слязоха и Шанк тръгна към пропастта, а тримата му пазачи останаха да чакат, облегнати на колата. Слънцето отдавна бе залязло зад Каиуи Ченъл и само луната, която беше в третата си четвърт, хвърляше някаква светлина. От океана повяваше лек бриз и въздухът ухаеше на жасмин и джинджифил. Шанк вървеше по най-високия риф в света, а мислите му бясно препускаха.

„Не може да се случи на мен.“

Макар да бе безстрашен човек, го полазиха тръпки. Само видът на спокойния дребен мъж, чийто силует се очертаваше на лунната светлина, го изпълваше със страх. Представяше си, че се носи с лице надолу из океана, точно както Джо Дрейтън.

„Какво, по дяволите, иска Кет?“

Кацушика Коширо стоеше на ръба на скалата и се взираше в полуострова и в Тихия океан. Беше нисък закръглен мъж на около шестдесет години. Шитият по поръчка костюм прикриваше шкембето му и променяше вида на кръглите му рамене. В морскосиния костюм на широки бели райета и ризата, купена от Джърмин стрийт, на Коширо му липсваше само чадър и щеше да изглежда като лондонски банкер, а не като главата на най-мощната мафиотска фамилия в Осака. Коширо бе мъж, когото уважаваха и от когото се бояха. Шанк отлично знаеше, че може да нареди да го убият.

Щом Шанк приближи, Коширо внимателно съблече сакото си и го подаде на по-младия мъж, който коленичи в краката на шефа си. Коширо внимателно се завъртя и изнесе ръката си назад. Държеше нещо, но какво, по дяволите, беше то? Тези копелета обичаха да си играят със самурайски мечове. Шанк застина. След това Коширо се завъртя напред и Шанк чу във въздуха съскане, последвано от удар. Огледа се и видя една топка за голф да изчезва в нощното небе.

По-младият мъж от охраната, с възсинкава татуировка на лотос, която се виеше по целия му врат, постави за удар друга топка. Коширо стоеше с наведена глава, след това замахна и удари топката със стика. Тя се извиси право нагоре, сякаш нямаше земно притегляне, блесна на лунната светлина и се изгуби в тъмното небе.

— Осемстотин метра — отбеляза Коширо. Английският му език бе с акцента на лондонския му учител.

— Аха. — Шанк не искаше да го нарече лъжец.

— Двеста метра нагоре и шестстотин надолу — изкиска се Коширо.

Мъжът от охраната отново постави топка и отново Коширо направи солиден удар.

— Тук имате адски замах, господин Коширо — каза Шанк, за да остави възможност на шефа да подхване разговора.

— Въздухът тук е различен. — Коширо не отделяше очи от океана. — По-лек и по чист. И цветята. — Той вдъхна уханието на нощта, носът му потрепна. — Как бихте описали букета, господин Шейкениън?

— Не знам. Като прекрасен, може би.

Коширо подаде тежкия стик на своя охранител убиец и подкани Шанк да тръгне с него.

— Казват, че уханията събуждат спомените много по-силно, отколкото мислите ни. Какви мисли ви носи това небе?

„Бренда, проститутката, чийто евтин парфюм ме задавяше в асансьора толкова лошо, че исках някой да умре от задушаване.“

— В Бруклин нямаме много цветя — каза Шанк.

Той усещаше погледа на татуирания върху гърба си и си мислеше как шофьорът приближава отзад и пръсва черепа му. Още в колата му бяха взели оръжието и той си представяше заредена пушка, насочена към него, после гръм в нощта и тялото му се търкулва на земята.

— Забравих, че вие нямате душа на поет — каза Коширо. Лунната светлина се отразяваше в розовия му диамантен пръстен. Всички пръсти по ръцете на главата на фамилията бяха налице. — Но за вашата работа, предполагам, че не е необходимо.

Вървяха по ръба на скалата, следвани от мъжа от охраната, който носеше и стика за голф. С мелодичен глас Коширо изрецитира:

— А сега люлеещият се мост

е успокоен от виещите се листа,

както нашият живот на косъм…

— Аха — каза Шанк.

— Това е хайку — поясни Коширо. — Поетът Башо създава настроение и поражда чувства от контраста на образите. А какво да кажем за вашия живот на косъм, господин Шейкениън?

— Не знам какво имате предвид.

— Елате по-насам. — Коширо спря и се обърна към океана. — Искам да се насладите на мястото, единственото място в света, което заемате!

Шанк спря и любопитно приближи ръба на пропастта. На десетина метра от тях татуираният също спря. В тъмнината под тях вълните се разбиваха в брега, но от височината, на която бяха застанали, се чуваше само приглушеният им грохот.

— Полуостровът Калауапа е прекрасен затвор — продължи Коширо. — Изолиран и продълговат, той е формиран от застинала лава и от три страни е заобиколен от океана. От четвъртата му страна има скали, високи около шестстотин метра. Преди повече от стотина години там са изпращали прокажените. Мястото е поразително красиво, но напълно изолирано.

Шанк не сметна, че трябва да отговори нещо, и не отвори уста.

— Започвам да се чувствам като прокажен — заяви Коширо. — За разлика от вашата мафия, Якудза е била уважавана като законна професия, макар че се развиват дейности, които, строго погледнато, са незаконни.

„Да, убийството, строго погледнато, е престъпление.“

— Ние сме имали членове на Якудза, които са били кметове и държавни служители. Ние имаме взаимноизгодни договори с големите корпорации. Ние гордо представяме визитните си картички, а имената ни са гравирани върху месингови табелки. Но сега всичко се променя. Новите закони заставят фирмите да прекъсват връзките си с нас. Националната полиция следи зорко вноса на наркотици. Може да дойде време, когато ще се наложи да напусна Япония и да устроя живота си някъде другаде. Но поне се надявам, че няма да бъде на полуострова на прокажените. — Той замълча, замислен за бъдещето. — Това прави нашите инвестиции в Съединените щати още по-решаващи.

— Разбирам — каза Шанк. — Всичко е под контрол.

— Така ли? — Тонът на Коширо подсказваше, че знае, че нищо не е под контрол, че Шанк е лъжлив гайджин, чийто език трябва да бъде отрязан и безполезното му тяло да бъде хвърлено на акулите.

Коширо за пръв път вдигна глава и погледна Шанк. Очите му бяха бездънни.

Шанк се вцепени и въпреки хладния бриз започна да се поти.

— Е, добре, направих някои неща, които не бяха в плана. — Шанк се питаше какво знае Коширо. — Не исках да ви притеснявам с подробностите.

— Вие не искате да признаете провала си. Това винаги е грешка.

— Момичето ще осигури гласа на съдията. Сделката е сключена. — Той се опита да прикрие съмненията си.

— Аз съм притеснен — призна Коширо.

„Притеснен. Колко приятна дума, но притеснението на Коширо можеше да пререже врата на човек.“

— Вашите доклади не бяха напълно искрени. Вие не ми съобщихте, че жената не е успяла да вземе делото. И затова вие сте взели всичко в собствените си ръце. Прав ли съм да предположа, че вие сте убили стажанта?

— Трябваше да го направя — отбранително изрече Шанк.

Страхът се промъкваше в гласа му. Ненавиждаше начина, по който се чувстваше. Той бе човекът, който всяваше страх в душите на хората, а сега в присъствието на мъжа в шития в Лондон по поръчка костюм ръцете му бяха студени и влажни.

— Може би е така, но вие трябваше да ме информирате, това щеше да бъде възложено на другиго. Ако ви бяха арестували, властите щяха да поискат да сключат сделка с вас, за да ме хванат. Вие застрашихте цялата операция в Щатите, като действахте като някой… — Коширо търсеше точните думи — … американски каубой.

— Никога не бих допуснал някой да пострада, най-малкото вие, господин Коширо — нервно каза Шанк, като се питаше къде е чувал същите думи.

„Господи! Беше едно от момчетата, които потопих в блатото на Ню Джърси: «Шанк, ти знаеш, че няма да допусна никой да пострада, най-малкото ти».“

— Имам предвид… — заекна Шанк. — Трябва да знаете, че аз никога…

Коширо вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Това бе замислено само като застраховка на резултата във висшето ви съдилище. Сега искам да ми гарантирате, че е, както казахте, сключена сделка. Ако не е, ако имате някакви съмнения, ми кажете сега, за да направим алтернативен план.

— Няма съмнения. Повярвайте ми! — настоя Шанк.

— Значи имам вашата гаранция?

— Разбира се!

— Искам да чуя — нареди Коширо.

— Имате думата ми. „Атлантика“ ще спечели делото. Аз гарантирам.

Коширо се усмихна с котешката си усмивка и Шанк си отдъхна облекчен. Нямаше да го убият. Поне не тази вечер. Току-що бяха сключили договор. Шанк обеща да извърши определена услуга, а гаранцията беше животът му.

— Добре — каза Коширо. — Моля, присъединете се към мен за една късна вечеря.

Шанк се бе хранил доста пъти с хората на Коширо и знаеше, че техните късни вечери приличат на черва от сепия. По време на престоя си в Осака бе решил, че по-скоро би ял натрошено стъкло, отколкото морски таралеж.

— С удоволствие — поклони се Шанк.

 

 

Шанк знаеше, че Коширо притежава представителни жилища в различни страни и затова бе очаквал да види нещо по-голямо. Оказа се, че това е селска къща на гърба на скалите на северния бряг на Молокаи. Имаше красив покрив със сини гледжосани керемиди и широка веранда. Помещенията бяха направени изцяло от дърво. Стените бяха от кедър, таваните — от смърч, вратите — от черешово дърво, а подовете от клен.

Точно зад входната врата имаше препарирана мечка, надигнала се застрашително на задните си крака. До нея имаше дървена статуя на кобра, навита на кълбо, готова да нападне. В устата си като украса държеше златна чашка за саке. Имаше порцеланови вази, гледжосани глинени съдове, лакирани кутии и картини на цъфтящи череши.

Шанк не искаше да яде. Искаше да се върне на летището в Хулехуа и да отлети за дома си. Имаше работа да се върши, гаранция, която трябваше да се спази, но той не можеше да си позволи да обиди своя домакин, затова седна с кръстосани крака на рогозката татами. Гърбът му се вкорави, краката му горяха от болка. Един прислужник внесе саке и чинии с храна, която изглеждаше едновременно мистериозна и опасна. На Шанк му бе достатъчен само миг, за да разбере причината за късната вечеря.

„Аз мразя суши. Коширо знае, че мразя суши. Все едно, ще се жертвам.“

Беше по-добре, отколкото да пожертва малкия си пръст.

Коширо му поясни накратко съдържанието на всяко блюдо, с което започваше храненето — огромни миди, скариди, морски таралеж и змиорка. На Шанк му се струваше, че всичко е току-що изпълзяло от някой канал. След това се заеха с предястието — студена патица с тофу и топло свинско шкембе, приготвено със соя и джинджифил. Шанк едва се бе преборил с желанието си да повърне, когато прислужникът му поднесе висока украсена чаша, над чийто ръб се подаваше перка от риба.

— Хирадзаке — каза Коширо. — Топло саке с печена перка от фугу.

„Печена рибешка опашка! Какво ли ще е следващото? Пържени очи?“

— Фугу? — подозрително попита Шанк. — Никога не съм чувал.

— Това е риба, която увеличава размерите си, като поема вода или въздух. Хирадзаке е предястие към фугусаши, самата риба.

„По дяволите! Защо просто не ме удуши и да се свърши?“

— Чото мате — каза Шанк. — Само за миг, господин Коширо. Чувал съм за тази риба. Убива хора.

— Уверявам ви, че е напълно безвредна. Личният ми главен готвач приготвя ястието. Той е специалист по отстраняване на яйчниците и дроба, където се намира отровата. — Коширо се усмихна, сякаш да имаш такъв готвач бе велико завоевание. — Фугу открай време се смята за голям деликатес в Япония.

Шанк се усмихна насила и вдигна чашата към устните си. Отпи глътка и езикът му мигновено се вцепени.

— Какъв ужас!

— Изтръпването или вцепеняването са в реда на нещата — усмихна се Коширо. — Перката съдържа минимално количество отрова и не е фатално. Не намирате ли, че напитката увеличава нетърпението към това, което ще последва?

„Да, сякаш ти слагат превръзка на очите, докато ротата зарежда пушките си.“

— Яденето на фугу винаги предизвиква особено усещане. По време на официална вечеря се чува нервен смях. Моите гости винаги се шегуват със смъртта. Към удоволствието има насрещно усещане за тревога и несигурност.

„Само за вас, ненормални копелета от Якудза.“

— Отровата е двеста пъти по-силна от кураре — продължаваше Коширо. — Ако имате нещастието да я погълнете, ще колабирате след двадесетина минути. Ще бъдете в пълно съзнание, но дихателната ви система ще блокира и вие ще наблюдавате как умирате от задушаване. — Коширо се усмихна и вдигна своята чаша с перка на ръба. — Да пием за нашия успех.

Шанк обмисляше възможностите си. Ако не изпиеше чашата, щеше да покаже малодушие и нелоялност, една самоубийствена комбинация. Тримата от охраната седяха в съседната стая зад плъзгаща се хартиена врата. Отново нямаше избор.

— И нека се надяваме, че вашият Върховен съд ще бъде по-безпристрастен, отколкото онзи, който преди години разреши да се лишават от свобода и да се наказват с принудителен труд японци с американски произход.

„Онзи съд е имал прекрасна идея.“

— Наздраве — каза Шанк и изпи до дъно чашата си. Перката го удари по носа.

Веднага след това се появи японец в униформата на готвач. Той носеше две плата със сурово, тънко нарязано фугусаши, наредено във формата на цвете, с нарязан лук и репички. Коширо се обърна към него на японски, готвачът издърдори нещо в отговор, поклони се и излезе.

Шанк взе в ръка пръчиците за хранене, поколеба се и Коширо се обади:

— Не мога и да помисля да започна преди госта си.

Ако, можеше да отпусне краката си, Шанк бе сигурен, че ще убие Коширо, като забоде една от пръчиците чак до мозъка му. Разбира се, ако го направеше, пазещите разбойници щяха да направят от самия него суши, но без лук и репички.

— Започвайте — подкани го Коширо. — Обзалагам се, че ще запомните това ядене за цял живот.

„Без значение колко дълъг ще е той.“

Капчици пот избиха по горната устна на Шанк. Той седеше изправен, сухожилията на врата му бяха изпънати. Взе с пръчиците парченце от рибата, потопи го в кафявия сос и го приближи до устата си. Подържа рибата за миг-два върху езика си в очакване на разкъсваща болка.

Коширо бе съвсем наясно с терзанията на Шанк. Взе своите пръчици и започна да се храни.

— Не е ли прекрасно?

Шанк не отговори. Все още тръпнеше, но не се случи нищо. Никаква болка, никакви конвулсии. Сърцето и белите му дробове очевидно бяха наред. Той си отдъхна и се наслади на меката риба. Беше сладка и вкусна и не приличаше на нищо, което бе опитвал до този момент.

„Превъзходна е.“

— Да, много е вкусна. Дяволски по-добра от морски таралеж.

— Сега сте един от нас. — Смехът на Коширо напомняше на пращенето на съчки в огън.

— Вие не се ли притеснявате? — попита Шанк. — Не ви ли се струва, че яденето на тази риба прилича на руска рулетка? Рано или късно… — Шанк направи красноречив жест.

— Нищо подобно — отвърна Коширо. — Казах ви, че за да подейства отровата, са нужни двадесет минути. След като главният готвач приготви рибата, той задължително изяжда няколко парчета. Ако е още жив, ни поднася яденето след двадесет минути.