Пол Ливайн
9-те скорпиона (14)

12.

Законите на Лайза

Джо Дрейтън внимателно пристъпваше от един камък на друг. Всеки беше по-голям от микробус и значително по-тежък. Бяха наследство от периода на ледниците и търкането на две континентални плочи една в друга. Скалите бяха хлъзгави от пенещите се вълни и морските водорасли. С всяка крачка Дрейтън пристъпваше по-близо до прибоя, а вълните се плискаха солени и студени.

Денят бе мъглив и суров. Вълните ревяха и заливаха камъните. Дрейтън измъкна от джоба си бутилка „Джак Даниелс“, надигна я и отпи. Златистата течност затопли гърлото му. Бе оставил триножника и платното си върху скалите. Тази сутрин бе рисувал небето безжизнено сиво, а океана — в погребално черно. Скалите бе изобразил залети от пенещи се гневни вълни. Сега стърчеше на една скала, чиито ръбове бяха загладени от хилядите вълни. На триста метра навътре имаше скали, а след тях бе само безбрежният сърдит океан.

Дрейтън потърка брадичката си. Лицето му бе покрито с петдневна небръсната бяла брада. Преди беше плещест мъж с широк гръден кош, но от времето на катастрофата бе отслабнал с повече от петнадесет килограма. Бе на шестдесет и четири години, изглеждаше смален и панталоните му висяха. Бе побягнал толкова далеч от тропическия ад на Маями, колкото можа да стигне. Бе спрял в Медончино, в северната част на Калифорния. Гъсти гори от секвои и ели го отделяха от останалата част на света.

Бе избягал от горещината и влагата, но не можеше да избяга от болката и чувството за вина.

„Тони беше добър човек, а аз го убих.“

Десетки пъти бе понечвал да вдигне телефонната слушалка, но вместо нея бе надигал бутилката. Не можеше да се престраши да говори с момчето, да изрази чувствата си с думи. Така бе започнал и да рисува — с надеждата да запази своята анонимност. Опитваше се да намери път сред плаващите пясъци, без самият той да потъне.

„Страхливец! Проклет страхливец! Ако имах малко достойнство, щях да отида при Лари Кинг и да кажа: Това бе моя грешка. Аз свалих самолета“.

Дните му бяха изпълнени със самоненавист, а нощем не можеше да спи. Струваше му се, че леглото му е ковчег, пълен с камъни. Но вече бе намерил начин да се спаси от болката.

Джо Дрейтън бе намислил да се самоубие.

 

 

Грег Кингстън бе заел десетгодишния понтиак на баба си и пътуваше на север от Калифорния по Крайбрежната магистрала. Носеше черно найлоново яке с емблемата на „Гигантите“ от Сан Франциско, дънки и шапка с козирка. Баща му бе фанатичен почитател на бейзбола. Обаждаше се откъде ли не, за да разбере как е играл любимият му отбор, беше му разказвал за Мейс, Макови и Маричал — големите играчи от миналото на „Гигантите“.

Беше мрачен дъждовен ден и Грег се стараеше да кара бавно. Старата кола пъшкаше и протестираше, докато той взимаше острите завои и стръмните наклони на пътя. Преди да тръгне от Бодега Бей бе изял най-хубавата храна за последните месеци — прочутата рибена чорба на Мери Кингстън: варена сьомга с картофи, лук и кисели краставички с домати, подправена с кисел сос. Прекрасно ядене за дъждовния октомврийски ден. Изсърба чорбата с хляб и квас и каза на баба си, че се кани да намери човека, който знае причината за катастрофата.

— Каза ли на Лайза какво се каниш да правиш? — попита тя. — Това момиче има здрава глава на раменете си.

— Разбира се. Тя ми пожела успех.

Но не точно това му бе казала Лайза. Учуден, той си мислеше за думите й.

„Пази се!“

Беше нервна и разтревожена.

„От какво да се пазя? Аз търся механика, който знае какво се е случило и защо баща ми и всички тези хора умряха. Какъв е проблемът?“

Лайза не бе същата като по времето, когато той играеше в Малката лига и беше шампион по плуване. Завладяха го спомени от детството. Беше в шести клас, когато започна да излиза с група хулигани. Направи си пищов за часовете по история с най-важните дати от Гражданската война. Същата нощ Лайза намери пищова му и го направи на нищо.

— Ако отсега започнеш да мамиш, никога няма да спреш — каза му тя.

После го накара да напише сто пъти в тетрадката си „Законите на Лайза“: „Няма да лъжа. Няма да мамя. Няма да обещавам да извърша нещо, което не мога да направя“.

— И винаги постъпвай правилно.

— Как ще разбера кое е правилно?

— Ако спазваш „Законите на Лайза“ ще знаеш. Винаги ще знаеш.

Да се опита да разбере кой е виновен за катастрофата бе правилно. Защо Лайза тръгваше срещу правилата си?

 

 

Дъждът се усили и студът проникваше през дрехите на Джо Дрейтън. Той стоеше върху скалите и солената вода пръскаше краката му. Чувстваше се изтощен. От колко време не бе спал нощем? Предната нощ се събуди от същия кошмар: плуваше сред преплетените корени на мангрови дървета в блато от гноясала кръв. Внезапно корените се разплитаха и откриваха кървави ръце и крака. Той потъваше в нощния ад.

Стоеше и слушаше рева на океана. Можеше да се потопи в ледените му води. Можеше да се прероди. Ако имаше кураж, щеше да се присъедини към двеста осемдесет и осемте жертви, които бе запратил във водния им гроб.

Отново отпи от бърбъна, пресуши бутилката и я запрати във водата, където тя се залюля върху вълните. Разкайваше се, че не се бе обадил на сина на Тони. Щеше да се радва, ако се бе запознал с него, ако бе измолил прошката му.

Внезапно голяма вълна заля скалата, намокри го и той затрепери от студ. Трябваше да си облече шлифер. Мисълта го разсмя. Душата му се бе вледенила, защо да се притеснява, че ще настине?

„Как да го направя? Дали да се хвърля във водата, или просто да стоя и да чакам прилива?“

Понякога голяма вълна заливаше брега и навлизаше на триста метра зад обичайното място на прилива. Молеше се това да се случи. Щеше да бъде като знак от Бога.

„Щом Бог е разделил Червено море, защо да не може да пусне и една огромна вълна?“

За хиляден път премисляше как се бе стигнало до това. Бе негова грешка. Той бе разрешил на Макс Уонакър да разруши работата му. Започна да назначава механици на почасово заплащане, правеха прегледите само на хартия, купуваха неоригинални резервни части. После, след катастрофата, взе чек за седемстотин хиляди долара, които Макс нарече „бонус“. Не бяха „кървави пари“. Беше бонус.

Дрейтън забеляза, че чекът е адресиран до японска банка. Винаги забелязваше подробностите, в това се състоеше работата му. Забравена отвертка в контролния панел, погрешно направена студена спойка на регулатора за горивото, недобре затворен люк на багажното отделение. Забелязваше всичко.

„Ако пропуснеш нещо, умират хора.“

Друга вълна се удари в скалата и шляпна в краката му. Той потрепери от студ като мокро куче.

„Защо взех парите? Защо избягах? Трябваше да кажа истината и да поема вината.“

Истината. Никой на този свят не знаеше повече от Джо Дрейтън за самолет сто и две. Спомни си как бе седнал в подобния на куб офис по-малко от тридесет часа след катастрофата. Беше два през нощта и там бе само персоналът, зает с прегледите на самолетите. Дрейтън си сипа кафе и отвори шкафа с папките, засрамен от факта, че знае какво ще намери. Всичко бе пред него — черно на бяло, и само той можеше да каже кое е истина и кое — лъжа. По времето на катастрофата самолетът бе на двадесет и четири години. Двигател номер две бе работил четиридесет и девет хиляди шестстотин и четиринадесет часа и деветнадесет хиляди петстотин седемдесет и пет цикъла. Записките по поддръжката не показваха отклонение в работата. Това бе истина.

Същите записки показваха, че роторният диск е свалян и проверяван седем пъти по време на двадесет и четири годишния живот на двигателя, като последната проверка е била осем месеца преди катастрофата. Според доклада дискът е бил демонтиран и подложен на флуоресцентна проверка за проникване в метала с помощта на ултравиолетови лъчи. Дискът е бил покрит с боя и не е допуснал проникване на лъчите в боята. В противен случай, пак според доклада, е щял да бъде сменен поради износване на метала.

„Според доклада, но докладът не е верен.“

Записките бяха фалшифицирани. Такъв тест не бе правен. Нито през април 1996 година, нито по време на предната проверка през 1994.

Той добре си спомняше втория инцидент. Уонакър го бе накарал да пусне самолет сто и две. Двигател номер две на същия бе демонтиран заради корозия в дюзите на турбините. Но времето не стигаше, парите не стигаха и така проверката не бе направена. Дрейтън подписа доклада.

 

 

Грег се движеше на север. Валеше като из ведро. Чистачките на стария понтиак се движеха по прозореца, но не смогваха да го изчистят. Той намали скоростта. Струваше му се, че бразди ниските тъмни облаци. Въздухът бе натежал от соления морски бриз. Пътят се виеше, прекосяваше плитки поточета, следваше покритите със секвои хълмове в посока към океана. Грег гледаше вълните, които заливаха скалите и се разбиваха в невидими ръбове. Мина през места с романтични имена: Зеленото дере, лагуната Болинас, Руското дере.

Сред звуците на дъжда, който заливаше прозореца на колата като безкраен поток от сълзи, Грег мислеше за баща си. Той бе безстрашен и смел боен пилот, а след това — предан на „Атлантика“ командир на самолет. Като дете Грег искаше да прилича на него. Спомни си, че за осмия му рожден ден баща му му подари детски военноморски костюм с цяла дузина джобчета и ципове. Той обличаше костюма всеки ден в продължение на седмици, докато баба му не го накара да го съблече, за да го изпере.

Мислите му се върнаха при Лайза и той си даде сметка колко много държи на нея. В началото, когато баща му му каза, че се е влюбил в момиче от долината, Грег го изгледа с невярващи очи.

— Има ли проблеми за теб? — Баща му бе сбърчил загрижено челото си.

— Ще ти кажа истината, татко. Чувствам се стъписан.

Опита се да си изясни какво значи Лайза за него. Спомни си, че когато бе дванадесетгодишен, тренираше в басейна, за да подобри времето си. И в този миг я виждаше как седи и го чака, не със свирката и секундарника, а гола, с кръстосани крака, потопени във водата. Дълбоко в себе си Грег съзнаваше, че за него Лайза винаги е била повече от бавачка и сестра. Какво беше тя? Навярно любовта на детската му фантазия. Още можеше да си ги представи двамата с баща си. Бяха невероятна двойка.

След като баща му загина в катастрофата, той за известно време загуби връзка с Лайза. Тя се върна в университета, а той учеше в колеж. Винаги му се обаждаше на рождения ден, но когато я канеше, тя си намираше извинения. В началото го болеше, но си мислеше, че й напомня за баща му, и затова не й се сърдеше. Един ден със свои приятели обикаляше баровете на луксозните хотели. Бяха се понапили, задяваха минувачите и се държаха като типични колежани, когато решиха да тръгнат към Феърмонт.

— Гледай! Гледай! — извика едно от момчетата, докато вървяха към фоайето.

Грег се обърна и видя една двойка да се качва в бяла лимузина.

— Какво има?

Той гледаше млада жена в елегантна черна рокля за коктейли, дългата й златисточервена коса бе сресана в стилна прическа. Лайза.

Лайза Фримонт във Феърмонт.

Беше с по-възрастен мъж със смокинг. Грег разпозна Макс Уонакър — беше го виждал на един пикник на фирмата, когато той произнесе реч и раздаде награди. Баща му го презираше и го наричаше ненаситен лицемер. Уонакър бе преметнал ръка през рамото на Лайза и й помагаше да се качи в лимузината.

— Хайде! — подкани Грег приятелите си. — Да вървим да пийнем по нещо.

Но вечерта бе провалена. Защо Лайза бе с Макс Уонакър? Грег никога не я попита, нито й каза, че я е видял, но още продължаваше да мисли за това. „Атлантика“ бе провела годишното събрание на акционерите в Сан Франциско и Грег предположи, че Лайза се е запознала с Макс чрез баща му. Сигурно се чувстваше самотна и щом Макс я е поканил на вечеря или на банкет, защо да не отиде? В това нямаше нищо лошо. И все пак мислеше, че е проява на нелоялност към паметта на баща му, и не можеше да се отърве от мислите си. Дъждът се усили и Грег разбра, че не е преценил правилно времето за пътуване по лъкатушещия път. Все още се надяваше да стигне Медончино преди да се стъмни, но откъм океана идваше мъгла. Двадесетте километра от Гуалала до Пойнт Арена между ферми от едната страна и останали от прилива езерца от другата му отнеха четиридесет минути. Караше между гъсти облаци по хлъзгавия път от Пойнт Арена към Елк — отсечка с опасни завои. По-нататък пътят за Албион се виеше по крайбрежната ивица с високи скали, а още по-нататък прекосяваше тревисти морски тераси и завиваше към стария град Медончино с безразборно струпани къщи. Тогава се зае да търси Джо Дрейтън.

 

 

Джо Дрейтън мислеше за Бога. Бе застанал на хлъзгавата скала и се опитваше да запази равновесие. Краката му се бяха вкочанясали. Дрейтън гледаше необятната шир на океана и разсъждаваше за Създателя.

Той вярваше в съществуването на Бога. Само Бог би могъл да го прати на сцената на катастрофата, само Бог можеше да го направи свидетел на сътворения от самия него Холокост — да види тела без глави, ръце без тела, да вдишва изпаренията от горивото, да го обгръща щипещият черен дим, който не изветрява и мирише на смърт. Той газеше до колене във водата. Краката му бяха потопени в гъст торф. В праисторическото блато живееха чапли, сиви рибари и други птици. Те крачеха из плитчините и дебнеха плячката си, напълно забравили за незначителното присъствие на хората.

Джо си спомняше топлината на зимното слънце, която усещаше върху врата си, но той бе влажен от студена пот. По-късно обиколи мястото на катастрофата с моторницата на стария Крекър от Флорида, брадясал несретник, който вонеше на ром. Бръмчащата моторница се движеше около различни дървета и сред боклуци, разпръснати от вихъра на експлозията.

Мястото скоро се превърна в нереално бойно поле, където водолазите на Националната дирекция по безопасност на транспорта се гмуркаха със специалните костюми на НАСА и се ровеха из мръсотията, а в това време снайперистите следяха за алигатори и отровни змии. Търсачите преровиха внимателно останките за части от телата на загиналите и вадеха всевъзможни неща — от покрити с кръв бедрени кости до все още работещото записващо устройство от командната кабина. Като си спомняше за тази картина, Джо бе уверен, че е видял ада. Сега бе готов да влезе там.

 

 

Грег спря на два пъти, за да попита за пътя, преди да се отправи към Пойнт Кабрило Драйв и да тръгне към фара, като си проправяше път между скалите. Човекът от бензиностанцията му бе казал, че там рисуват всички художници. Той отби понтиака и го спря на настлан с пясък паркинг. Дъждът бе спрял. По небето се рееха чайки и оглеждаха езерцата, останали от прилива. Една шейсетинагодишна жена седеше на висок стол пред един триножник и рисуваше фара на фона на сърдитото сиво небе. Двама туристи — мъж и жена, към четиридесетгодишни — се бяха увили като вързопи заради студа и се движеха бързо по ръба на отвесната скала. Самотен мъж с бинокъл стоеше над скалите и оглеждаше водата за китове.

Близо до ръба на скалата Грег видя триножник, високо столче и платно с недовършена рисунка на разгневеното море. Платното бе прогизнало от дъжда.

„Къде си, Джо Дрейтън?“

Грег тръгна по скалата и се загледа в прилива, който бушуваше в скалите под него. В далечината, на стотина метра от брега, върху една заоблена скала стоеше мъж с червено яке. Бе останал като на остров сред прииждащата вода.

„Ти ли си, Джо?“

Вероятно имаше пътека към канарите, но Грег не можеше да я намери. Тръгна, след това се затича към мъжа.

Извика високо името на Джо Дрейтън, но кой би могъл да го чуе сред грохота на вълните? Пътеката лъкатушеше встрани от брега и за момент Грег загуби мъжа от погледа си.

 

 

На Джо Дрейтън му се стори, че някой го вика, но ако не беше Бог, трябва да бе вятърът. Мислите му отново се върнаха на онзи адски ден и той за хиляден път видя сцената. Това бе неговото наказание — да агонизира и да се наслаждава на собственото си мъчение.

С лодката на Крекър бяха търсили останки от двигателя и хидравличната система. Виждаше и себе си, коленичил в няма молитва — причината за катастрофата да не е в поддръжката или по-скоро в липсата на такава. В първия час откри три парчета от кожуха на двигателя, една хидравлична помпа, няколко перки и част от маркуч. Маркира местата със закотвени шамандури, за да могат хората от Националната дирекция по безопасност на транспорта да си свършат работата. От диска нямаше и следа. Чак когато залязващото слънце прободе очите му като с кама, Джо го откри сред папрат, заобиколена от цяла плетеница бели лилии. По средата като украшение на масата за обяд на дами лежеше триъгълно парче титаниева сплав и проблясваше в лъчите на залеза. Едно-единствено парче от роторния диск, дълго почти тридесет сантиметра. Дар от дявола.

Тогава разбра причината за трагедията. В сърцето си той я знаеше и преди да види драскотината върху повърхността. Джо пристъпи в плитчината и издърпа парчето в моторницата, за да го огледа. В средата на диска се виждаше неколкосантиметрова кухина.

„Трябва да го взема. Трябва да маркирам мястото и да уведомя търсачите.“

Ако го бе направил, тестовете щяха да потвърдят онова, което вече знаеше, че дискът се е разбил поради остаряване на метала. Докладът щеше да бъде написан на суховатия език на техниците от лабораторията: „Фрактографията, металографията и химическият анализ показаха присъствие на нитрогенно стабилизиран дефект на повърхността около цепнатината“.

Изследователите щяха да се чудят как е могло да се случи само осем месеца след теста за флуоресцентно проникване. Ако дискът бе преминал изпитанието, нямаше да се счупи и да се завърти така, че да разруши хидравличната система.

Лаборантите щяха да измият диска с дейонизирана вода и щяха да направят спектроскопично изследване за наличие на фосфати. Ако изпитанието за флуоресцентно проникване бе направено, както се твърдеше в подписания от него доклад, би трябвало да се открие наличие на съединението. Но те нямаше да го намерят. И тогава докладът щеше да бъде определен като лъжа. Щяха да направят на пух и прах „Атлантика“. Фирмата нямаше да може да се разплати и наред с „Истърн“, „Брениф“, „Фронтиер“ и старата „Пан Ам“ щеше да попадне на бунището. Джо Дрейтън щеше да бъде уволнен, а може би и подведен под съдебна отговорност.

И така, той се обади по клетъчния телефон на Шанк в седалището на шибаната компания, което бе разположено в една шатра. Директорът по сигурността обикаляше екипа, който се занимаваше с трагедията, за да се увери, че никой няма да даде изявление пред пресата без негово разрешение, и се разпореждаше с работниците в шатрата, пълна с комари. Дрейтън си спомняше жуженето на гласовете по време на разговора. В шатрата гъмжеше от ченгета, лекари от екипа за първа помощ, представители на Националната дирекция по безопасност на транспорта и спасителни въздушни екипи. Отвън репортерите обикаляха като лешояди, а над тях кръжаха истинските хищници.

— Зарови го някъде — нареди Шанк.

Дрейтън не се противопостави. В дока го очакваше куриер на „Атлантика“ с плик, в който имаше десет стодоларови банкноти за стария Крекър. Той бе изключително доволен да вземе парите и бе готов веднага да тръгне към Мексиканския залив и да зарови диска. Дрейтън отказа да го придружи, сякаш така щеше да облекчи вината си, и тръгна към дома си, за да се напие.

През първата година непрестанно се боеше, че ще намерят и друго парче от диска. След това започна да се моли това да стане. Уви! Предполагаше, че останките са потънали в тинята, вплетени в стъблата на водораслите.

Джо бе вече в Калифорния, когато научи, че специалистите от Дирекцията за безопасност на транспорта са открили следи от експлозия в кожуха на двигателя, намиращ се на опашката. Бе поклатил глава в недоумение.

Вероятно бе дело на Шанк. Как го бе направил? По някакъв начин бе намерил достъп до частите и бе оставил следи от експлозив. Блестящо отвличане на вниманието! Напълно вероятно при това, защото група кубински емигранти наистина бе отправяла заплахи. В центъра на разследването застана тероризмът и ФБР отстрани следователите от Дирекцията по безопасност на транспорта. Естествено, друго доказателство за наличието на експлозиви не бе открито. Никоя терористична група не пое отговорността и причината за катастрофата не бе определена окончателно. Нещастните вдовици, вдовци и сираци загубиха съдебните дела. Животът за „Атлантика“ продължаваше.

Приливът бе вече в стихията си. Скалата на Дрейтън бе заобиколена отвсякъде с вода. Пенести вълни се разбиваха в ръбовете й и мокреха старите му работни ботуши с метални токове. Вълните се разбиваха така високо, че той усещаше вкуса на сол по устните си. Вятърът се усили и свистеше през отворите в скалите на десетки метри навътре в сушата.

Джо трепереше от студ и съжаляваше, че не бе взел още една бутилка. Съзнанието му бе замъглено от липсата на сън, от малкото храна и многото пиене. Десетки пъти бе стоял на същата тази скала и бе мислил да се хвърли в яростните вълни, точно както нееднократно бе решавал да се обади на Грег Кингстън и да му каже истината. Не намери кураж. Изпълни го самосъжаление и самоненавист.

Само една крачка по хлъзгавата повърхност можеше да облекчи болката му. Можеше да сложи край на видението на сребристия самолет, който се забива във водите, на кошмара с червенооките алигатори, които поглъщат ръце и крака, на детската обувчица, заплетена в листата на една ниска палма.

Можеше да свърши в този миг.

Ако имаше кураж.

Но ако имаше кураж, щеше ли изобщо да бъде тук?

Внезапно една вълна заля скалата, мина покрай него и се оттегли в открито море. Дрейтън се залюля на една страна, после — на друга. Размаха ръце като вятърна мелница, като се мъчеше да остане прав. След това политна и падна в солената ледена вода.

 

 

Грег затича по пътеката сред скалите. Привеждаше се, за да избегне клоните на дърветата, подскачаше над корените им и накрая излезе на ръба на скалата. Чу вопъл, който му заприлича на скръбна молитва, идваща от морето. След миг съобрази, че е вятърът, който минава през арките и тунелите, издълбавани в скалите в продължение на милиони години.

Внимателно приближи ръба на канарата и погледна към заоблената скала. Мъжът с червеното яке вече го нямаше там. Водата заливаше скалите, влизаше в отворите на камъните под краката му и се оттегляше.

И тогава забеляза нещо необичайно.

Сред сивата вода, която се разпенваше и ставаше бяла, като заобикаляше камъка в плиткото езеро от прилива, видя цветно петно.

Бе нещо червено. Плисна нова вълна и червеното, каквото и да беше то, изчезна. Грег почака водата да се завърти в езерото, да се плъзне около скалите и да се оттегли. Отново го видя — червено петно във водата.

По канарата се виеше стръмна пътека и той внимателно слезе, като се държеше за шуплестата канара. Под краката му се плъзгаха глина и морски камъни. На половината от пътя го плисна огромна вълна и той загуби равновесие. Хвана се за хлъзгавия ръб на канарата, изправи се и продължи надолу.

Грег бе близо до водата, когато видя червения плат и разпозна мъжко яке. След това забеляза тила на мъжка глава и торбести панталони. Безжизненото тяло се носеше по водата с лицето надолу, а водата бушуваше, напираше към брега и отново се оттегляше. Не успяваше да стигне до ръба и оставаше в езерото — нищожна част от безбрежния океан.

Грег не можеше да види лицето на мъжа, но знаеше кой е. Бе загубил Джо Дрейтън. Бе загубил единствената възможност да научи истината за баща си. Това бе негова непростима грешка. Ако бе намерил Дрейтън година по-рано… Ако бе пристигнал един час по-рано… Кой знае?

„Татко, предадох те.“

Грег Кингстън се разплака, риданията му преминаха в стон, който и той самият не можеше да чуе, защото бе заглушен от вятъра и плисъка на океанските вълни.