Пол Ливайн
9-те скорпиона (13)

11.

Езерото при пътеката на влюбените

Хризантемите цъфтяха, но не и розите. Дървото кацура, с клони, разперени като чадър, се бореше с огромния японски клен за пространство. Катерици стискаха в зъбите си орехи и се катереха по стволовете на буковете, въртяха наляво и надясно глави и се озъртаха.

Лайза Фримонт тичаше по тухлената пътека, като вдигаше високо крака. Изкачи се по малък хълм, плувнала в пот, въпреки студа. Носеше къси панталонки „Рийбок“ и бюстие с емблемата на Станфорд, което оставяше гол плоския й стомах. Беше ноември и тя бе леко облечена. Можеше да види дъха си в светлината на здрача. Реши на другия ден да облече топъл екип.

Беше се замислила и кроеше планове. Опитваше се да запази спокойствие и да се стопли. Стараеше се да не мисли за Шанк. Бе я търсил по телефона и бе оставил съобщение с режещия си като стъкло глас: „Трябва да поговорим, пиленце. Облечи нещо хубаво и си сложи красиви обици“. Останалата част от съобщението бе в заповеден тон. Нареждаше й след работа да отиде в стаята му в хотел „Мейфлауър“. Тя не му се обади, и не възнамеряваше да се среща с този маниак никъде, най-малко в хотелската му стая.

„Иска да ме уплаши. Забавлява се с това и използва страха ми, за да ме държи в подчинение. Аз няма да се страхувам.“

Но страхът висеше над нея като тъмен отровен облак. Докато беше на работа, подскачаше ужасена при звъна на телефона. Шанк можеше да се появи само за да й напомни, че може да я открие навсякъде.

Позвъни на Макс в офиса му в Маями и го помоли да предаде на Шанк, че всичко е наред, но тя няма време да се срещне с него. Освен това бе рисковано. Трябваше да избягва контактите със служители на „Атлантика“.

„Само Шанк да е далеч.“

Макс се поинтересува как вървят нещата.

— Добре! — отвърна тя. Каза му, че току-що е завършила първия си доклад за съдебно заседание и съдията го е харесал.

„Едно изречение с три лъжи. Това си е направо рекорд.“

Да, първият доклад наистина бе написан, но от Джери Клайн. Ако това стигнеше до ушите на Шанк… тя се свиваше от ужас само при мисълта за подобна възможност. Лайза знаеше на какво е способен и не се съмняваше, че ще изпълни заканите си.

През последните три седмици нееднократно се бе опитвала да поговори с Джери Клайн и да го разубеди. Бе го ласкала открито и се бе възхищавала от работата му; бе се привеждала зад гърба му, докато той чукаше по клавишите на компютъра си, и се бе вглеждала в монитора.

— Бих искала да можех да си играя с фразите като теб, Джери — каза му веднъж.

— Аха. — Той дори не я погледна.

Бе изровила решението на Единадесети окръжен съд по делото за статистиката при преброяване и му го беше дала, а той й благодари формално и се върна към работата си. Заведе го на обяд в „Юниън Стейшън“, флиртува с него, но той сякаш и не забелязваше. Може би поради наднорменото си тегло бе асексуален, но пък беше безкрайно интелигентен.

Лайза тичаше по пътеката от вътрешната страна на стената от червени тухли в Дъмбартън Оукс Гардънс, на две пресечки от дома си. Допадаха й тишината и спокойствието по това време на деня и по това време на годината. Малцината туристи, които идваха заради летните цветя — рози, магнолии, лилии и олеандри, си бяха отишли. Пред времето на цъфтежи тя предпочиташе периода, когато листата на дърветата капеха. Мина под един бял дъб, чиито листа бяха морави и червени. Измина още няколко стъпки и като внимателно избягваше счупените тухли, тръгна към откритата сграда на оранжерията. Външните й стени бяха покрити с виещи се растения и ластари.

Претича край Грийн Гардън, покрай Бийч Терас, където една млада жена седеше върху одеяло и рисуваше с пастели. Тръгна към Роуз Гардън. Градината бе оголена и стаена в очакване на зимата.

Предния ден, след като всички си бяха тръгнали, Лайза седна пред компютъра на Джери, въведе неговата парола — „веритас“ и зареди файла за „Атлантика“. Докладът още не бе завършен, липсваха цитати, но нямаше съмнение какво е мнението на Клайн. Той осмиваше аргументите на компанията, подмяташе шегички за разследването и за съдията от по-низшата инстанция и твърдеше, че духът на мъртвите зове за разплата. Думите му поразиха Лайза.

Безсмислено бе да се опитва да въздейства на Джери. Трябваше да се обърне направо към Сам Труит. Но как? Беше отчаяна! Времето препускаше. Само след няколко дни Джери щеше да завърши доклада и това щеше да бъде краят. Записките му само щяха да увеличат предразположението на съдията към жертвите.

„Как да спечеля Сам Труит?“

Сякаш чу думите на Шанк: „Направи онова, в което си най-добра“.

Но то можеше да се обърне срещу нея. Труит не бе направил и крачка, за да се сближат. По време на съвещанията със сътрудниците той се държеше с нея както и с другите двама. Понякога с навити ръкави влизаше в кабинета й и сядаше на някой стол, облягаше се с ръце зад главата си. Тя трепваше, но той питаше само докъде е стигнала в работата си и дали й харесва. Нищо лично. Нямаше и следа от типичното поведение на мъж, който харесва някоя жена. Не я разпитваше за приятелите й, нито за хобито й. Не я канеше на чашка след работа.

„Моето хоби, господин съдия, е да се опитам да остана жива.“

Сега тичаше покрай Арбър Терас. Вятърът свистеше между крушите и клоните им се промъкваха през плета. Време беше да се прибира и да пъхне яденето в микровълновата печка и…

Някакво движение я стресна. Леко потрепване в здрача, нищо повече. Тя отново затича и се огледа. Нямаше никого. Мястото бе пусто.

Лайза зави по пътеката, която щеше да я изведе обратно на улицата. Беше само на стотина метра. Чуваше движението на превозните средства от другата страна на двуметровата тухлена ограда.

След това безпогрешно разпозна звука на стъпки по пясъка и затича по-бързо. Трепереше от страх и студ. Отново нищо.

След това чу пращене на вейки и шумолене на листа. Имаше някой. Някой тичаше. Някой…

В плета от дясната й страна. Какво беше това?

Тя затича бързо, просто полетя по пътеката, забравила за умората. Сърцето й биеше като кълвач, който чука с клюна си по някое дърво.

В здрачината от дясната й страна се появиха неясни очертания. Тя инстинктивно наведе рамене и се опита да се завърти наляво, направи стъпка встрани от пътеката, загуби равновесие и се търкулна на земята. Изправи се на едно коляно, но нечии рамене я блъснаха и тя падна по гръб. От тежестта му не можеше да си поеме дъх.

Една ръка грубо сграбчи косата й и я издърпа болезнено нагоре.

— Не! Спри! Кой…

— На мен ли говориш? — произнесе гласът на нападателя. В гласа му се долавяха недоумение и заплаха. — На мен ли ми говориш? — Този път гласът прозвуча подигравателно.

Тя не отговори. Не беше в състояние да отговори. От страх. Цялата трепереше. Мъжът я притисна силно към студената земя.

— Добре, на кого говориш?

Внезапно разбра. Робърт де Ниро й се подиграваше. Той или негов почитател, който смяташе, че „Шофьорът на такси“ е комедия; някой извратен глупак, който гледа прекалено много филми и изпитва удоволствие да измъчва хората като им причинява болка.

— Защото тук съм само аз — каза Шанк и изви главата й така, че да може да вижда циничния му поглед и покритото с белези лице.

Лайза се опита да се успокои и внезапно усети облекчение, че нападателят й е Шанк, човек, когото познава.

„Може да ме нарани, но не може да ме убие. Има нужда от мен.“

— Спомняш ли си как Де Ниро и Харви Кайтел се биеха? — попита той. — Твърде много удари и прекалено много кръв. Ако не е засегната артерия, не можеш да кървиш толкова.

— Пусни ме да стана! Пусни ме! — Гневът бе равен по сила на страха й.

Той блъсна главата й надолу. Устата й опря в пръстта. Беше безпомощна и ужасена.

— Не ми казвай какво да правя, кучко! Аз ще ти кажа какво да правиш. И когато ти кажа, че трябва да се срещнеш с мен, най-добре е да изпълниш нареждането ми. Макс не може да ти помогне. Трябваше вече да си го разбрала.

— Опитвам се да бъда предпазлива. — Лайза се мъчеше да прикрие страха си. — Не трябва да ни виждат заедно.

— Глупости! Просто дяволски те е страх да ми кажеш, че не са ти дали делото.

„Боже Господи! Как е разбрал?“

Тя се бореше с паниката, опитваше се да отхвърли мисълта, че той търси причина да я нарани и се забавлява. За него тя бе като пуканките, които яде, докато гледа филм.

— Ще получа делото. — Тя направи опит думите й да прозвучат убедително. — Само ми е нужно време.

Той сграбчи косата й, нави я на топка в юмрука си и гневно я дръпна.

— Приличам ли ти на проститутка? — изрече в ухото й.

Лайза не отговори. Бе ужасена.

— Питам те, приличам ли ти на проститутка?

Беше реплика от някой филм, но Лайза не се сещаше кой, не можеше да си представи какво иска да му отговори. Питаше се дали Шанк прави разлика между действителността и изкривените образи от екрана.

— Не — меко отвърна тя. — Не приличаш на проститутка.

— Тогава защо се опитваш да ме прецакаш?

— Моля те. Само…

— Защото ти ще се чукаш с мен! Аз ще те чукам. Не нежно и внимателно като Макс. Ще пробия тунел в теб. Цял месец ще го усещаш.

Той я притискаше и през панталоните му Лайза усети как се възбужда. Търкаше се в задника й и дишането му се учести.

— Моля те, дай ми малко време и…

— Точно времето е онова, с което не разполагаш. Времето е твой враг. Времето е пламъкът, който пърли пръстите на краката ти, така че не ми разправяй глупости — че държиш всичко под контрол. Ти прецака работата си така, както и Макс прецака своята. Това е последно предупреждение. Не ми пука как ще го направиш, но при следващия ни разговор е най-добре да ми кажеш, че съдията е в джоба ти!

В този миг тя не мислеше за съдията. Шанк се търкаше в нея, притискаше пениса си към хълбоците й и го плъзгаше в цепнатината на късите й панталонки. Лайза отчаяно се бореше с паниката, която я парализираше. Шанк не спираше и дишаше все по-тежко.

„Господи, отново съм танцьорка!“

Той се притисна още по-силно в нея и върху бузата й капна слюнка от устата му. Не й остана дъх. Губеше сили, а Шанк се възбуждаше все повече.

„Тази свиня иска да ме изнасили!“

Хиляди мисли се въртяха из главата й. Искаше й се да грабне шепа пръст и да я хвърли в лицето му, но бе невъзможно, защото лежеше с лице към земята. Искаше да се извърти и да го отхвърли, но не знаеше дали няма да се вбеси. Шанк движеше устните си до ухото й и небръснатото му лице дращеше врата й като шкурка. Връхлетяха я спомени и тя простена.

„Татко, брадата ти ме боде.“

Спомни си, че баща й я притискаше по същия начин. Спомни си киселия му дъх от изпития алкохол и болката, която изпитваше, когато проникваше в нея. Съзнанието й я пренасяше сред пречистващите водопади на Тасмания и я спасяваше от болката.

Сега това животно се държеше по същия начин и тя отчаяно се опитваше да възстанови самообладанието си.

— Ще го имаш. Ще получа гласа му. Повярвай ми.

— Не е достатъчно. — Той вдигна главата й, като я дръпна за косата. Изправи се и приседна на едно коляно.

Лайза си отдъхна, освободена от тежестта на тялото му и от допира на възбудения му член.

Шанк стана, вдигна и Лайза. Повлече я по пътеката. Тя направи опит да протестира. Напразно. Шанк я дърпаше към каменните колони, после слязоха три стъпала надолу към елипсовидното езеро. Стигнаха до малък амфитеатър, ограден с дървена решетка, по която се виеха бръшлян и орлови нокти. Наоколо се извисяваха кленове и орехи.

— Разочароваш ме, Лайза, но не толкова, колкото ще разочароваш стария Макс. Този глупак е оставил живота си в твоите ръце. А твоят живот е в моите!

Той се огледа, а след това я блъсна на земята точно до ръба на езерото. Водата беше черна, по повърхността й плуваха листа като изоставени лодки.

— Как наричат това място? — попита я той.

Тя знаеше, но не отговори.

— „Езерото при пътеката на влюбените“ — каза Шанк. — Сладко звучи, нали? Може би ще станем любовници, както ти и Макс. Само че ние двамата сме различни. Той е убеден, че с курвата трябва да се държи като с принцеса и с принцесата като с курва, което, както можеш да се досетиш, е причината да се отнася с теб като с принцеса. Но аз се държа с курвата като с курва.

Той я хвана за врата и притисна главата й към водата. Държеше я здраво. Пръстите му потънаха в нежната й кожа. Тя се хвана за ръба на езерото, но той я натисна още по-силно. Тя се хлъзна към ледената вода, която заля и раменете й. Лайза сдържаше дъха си и лудо премисляше какво може да направи, а Шанк я буташе все по-навътре.

„Не ме убивай, моля те! Ще го направя. Ще направя каквото поискаш. Всичко!“

Дробовете я заболяха. Тя тежко издиша. Мъчеше се да остане в съзнание и да не се нагълта с вода. Простена. В мастиленочерната вода се образуваха мехурчета.

„Пусни ме да си вървя, гадино!“

Той продължаваше да я държи и тя направи единственото нещо, което мислеше, че ще помогне. Отпусна се и главата й клюмна на една страна. В миг той я вдигна и я просна по гръб на земята.

Почти в безсъзнание, тя си каза, че по-скоро би умряла, но няма да му даде да я спасява с дишане „уста в уста“. Задъхваше се. Жадно си пое въздух. Лежеше в тревата, по мократа й коса бяха полепнали черупки от жълъди. Искаше й се да вдиша всичкия въздух на света.

Като дишаше, се чуваше звук като от пробита автомобилна гума. Трепереща от страх и студ, младата жена се изправи в очакване на следващото мъчение. Ако искаше да я изнасили, не можеше да направи нищо, за да го спре.

Тишина.

Огледа се. Той си беше отишъл.

 

 

— Ти действаш погрешно — каза Макс. Гласът му прозвуча глухо — говореше в микрофона на телефонната уредба.

— Изключи проклетия микрофон — нареди Шанк. Той седеше с вдигнати крака на огромното легло в хотел „Мейфлауър“. От устните му висеше цигара. Докато говореше, превключваше с дистанционното устройство каналите по телевизията.

— Не ми пука. Изключи микрофона.

Искаше да усети интонацията му. Когато беше полицай, му доставяше голямо удоволствие да подслушва. Слушаше дълго и чуваше всичко, можеше да си представи играчите, кой държи топката и кой прави гафовете.

Сега си представяше Макс.

Седеше в офиса си в надстройката над един покрив на Бискейн Булевард на хиляда и петстотин километра от Шанк и говореше така, като че ли наистина бе шефът.

— Лайза не реагира на заплахи. — Макс продължаваше да говори по микрофона.

Шанк загаси угарката си и превключи няколко канала за новини. Резултатите от баскетбола се изписваха в долния край на екрана. След това включи платения канал. Понякога Макс си затваряше очите пред истината. Бе взел пари от дявола, но нямаше да признае, че е продал душата си. Поддържаше версията, че все още е собственик на фирмата, а Шанк — наемен работник.

„Аз наистина съм наемен работник, Макс, но не твой.“

Той нямаше да даде на Шанк дължимото, нямаше да признае, че той е ръката на японската мафия, която бе истинският собственик на „Атлантика“. Шанк му бе обяснил всичко: бе казал на Макс, че Якудза е като мафията. Вместо Дженовезе, Лукезе и Гамбино те бяха Ямагучи-гуми, Инагава-каи и Сумийоши-ренго-каи. Но всички в Якудза бяха главорези, бе му казал той. Господи! Спомни си онзи татуиран младок с безжизнени черни очи, който сам бе отрязал малкия си пръст като покаяние за недобре изпълнена задача.

„Господи! Те ядат отровна риба за по четиристотин долара порцията.“

Шанк беше горд, че е един от първите „гайджин“, вербувани от Якудза, която искаше да разшири дейността си в Щатите. По времето, когато Кацушика Коширо дойде при него, шефът на престъпниците от Осака вече бе натрупал богатство, като пренасяше контрабандно наркотици от Тайван в Япония и на Хаваите. Сега инвестираше в игрища за голф в САЩ, в казина и публично управлявани компании, като използваше предимно корпорациите. Шанк уважаваше Коширо и се боеше от него. Той беше потомък на „борьокадун“ — силни и страстни мъже, чиито корени можеха да се проследят до бърлогите за хазарт през седемнадесети век. Кучият син бе умен. Променяше се с времето. Под прикритието на ритуалите и поклоните Коширо беше съвременен бизнесмен в международната игра на окрупняване и завоевания.

Преди години Шанк бе осигурил охраната на Коширо, когато той бе пътувал до Ню Йорк, за да провери развитието на инвестициите в недвижими имоти. Когато по-късно го поканиха в Осака, Шанк вече бе проявил своя темперамент на типичен убиец.

Шанк се усмихна като си спомни как убеждаваше собствениците да продават домовете си, за да може на тяхно място Коширо да построи небостъргач. Магнумът помагаше да се преодолеят всякакви бариери. Имаше обаче един мършав старец, който не искаше да продава. При третото си посещение Шанк взе със себе си един млад разбойник от Якудза с татуирана на врата змия. Старецът отново не пожела да преговаря и младежът развъртя самурайския си меч както Дарт Вейдър въртеше лазерното острие. Шанк още настръхваше, когато си представяше сцената. Мечът отряза ръката на стареца от рамото и кръвта бликна чак до тавана.

„Не се плаша лесно, но тези копелета ме сложиха в джоба си.“

Фамилията на Коширо вложи милиони в „Атлантика Еърлайнс“ и повикаха Шанк да защити инвестициите им. Работата му беше пределно ясна — да спечели съдебния процес независимо с цената на какви средства. Ако успееше, щяха да му възложат охраната на всички американски дейности — казината, търговията с наркотици, контрабандното прехвърляне на азиатци в Щатите…

Можеше да започне да си строи къща на брега на Коста Рика, върху мястото, което бе закупил с мръсни пари. Ако загубеше, кръвта му щеше да се пролее. Това беше проблемът с японците. Ако сгафиш, очакват сам да се нанижеш на меча си. Коширо го бе накарал да гарантира победата. Шанк се бе опитал да обясни, че може би ще успее да купи един глас, но със сигурност няма да може да купи пет. Коширо се престори, че не разбира. Или ще обещаеш да свършиш работата, или не се захващаш с нея… Така че Шанк обеща.

„Трябва да спечеля, иначе самурайският меч ще ми направи оная работа на чипс.“

Докато гледаше предварителните сцени на филма по платения канал, които симулираха оргазъм, Шанк слушаше глухия глас на Макс.

— При Лайза трябва да използваш разум и логика.

Шанк си представяше как Макс седи зад бюрото си, изработено по поръчка асиметрично парче от синьо-зелено стъкло, наподобяващо ледник, за което бе похарчил кой знае колко пари. Пари, които Шанк трябваше да върне до последния долар! Макс беше на работното си място и стоеше до късно. Работата му се състоеше главно в телефонни разговори със Западното крайбрежие. Взираше се в корабите за пътешествия и се мислеше за голяма работа в луксозния си офис с оригинални платна на Пикасо и изглед към пътя за Бимини.

„Защо всички шефове — от капитани до президенти на фирми, са такива лайна?“

— Макс, не ме карай да повтарям. Пусни си оная работа и вземи в ръка проклетата слушалка.

— Добре, добре — каза миролюбиво Макс и Шанк чу прищракване. — Само запомни, че Лайза е от улицата. Не можеш да я изплашиш.

— Вече го направих. — Шанк бе видял страха й и се бе възбудил от него. Кога ли за пръв път бе видял същия поглед върху лицето на някоя курва? В гимназията. Стефани. Любимката на учителите и съветничката на всички ученици, на всички безделници. Тя беше гимнастичка, и то доста добра. Скачаше по дължината на гредата, летеше между пръчките на успоредката, приземяваше се и извиваше гърба си, а малките й гърди изхвръкваха.

Притесняваше се, че не й допада. По дяволите! Може би още беше така. Тичаше с хулиганите несретници, които се опитваха да се държат мъжки. Опитваше се да се движи с нейната компания, но там не го приемаха. Започна да обикаля около гимнастическия салон, където един ден я завари разплакана и с треперещи пръсти. Някакво момиче от Уестчестър било предпочетено пред нея за младежкия олимпийски отбор. Стефани била резерва.

— По дяволите! Искам да си счупи крака — намръщи се Стефани.

Не беше трудно да го направи. Шанк открадна една кола, отиде до Уестчестър и влезе в училището, където зад стъклена преграда стоеше снимката на момичето, заедно с ленти и медали. Бе скрил под палтото здрава бухалка. Изчака да свършат заниманията по гимнастика и когато русото момиче тръгна по коридора към паркинга, където го чакаше майка му, Шанк го извика по име. След това удари капачката на коляното й. Повали я на земята и отново удари, този път глезена й, който изхрущя като кокосов орех, счупен с мачете. Момичето бе така изплашено, че дори не изскимтя. Гледаше го с неповторим ужас и той изпита невероятно удоволствие.

На следващия ден каза на Стефани. Каза й, че е направил за нея нещо, което не би направило никое от мамините синчета, които бяха доста напред във висшата математика. Че си е заложил задника заради нея. Стефани се отдръпна, обзета от ужас и ненавист. Изкрещя му, че ще го издаде.

Той беше шокиран. Беше сгрешил.

— Не и ако искаш отново да ходиш — заяви й Шанк. Проклинаше се, че не бе взел това, което искаше, а се бе опитал да спечели Стефани като някакъв проклет рицар.

Шанк натисна бутона и включи порнофилма, който вече бе започнал. Една жена — психиатър, си водеше записки, а пациентът й — бизнесмен, който имаше вид на човек от охраната, облечен в костюм за хиляда долара, лежеше на кушетката. Лекарката бе блондинка с вдигната на кок коса и имаше делови вид. Носеше очила и антрацитносив костюм. Достатъчно бе човек да погледне нацупените й устни и веднага му ставаше ясно, че е от онези жени, които носят черно бельо. Шанк бе виждал много психиатри из съдилищата на Ню Йорк. Повечето бяха ниски евреи с бради и обръснати места по главите, а не високи блондинки. Бе изключил звука на телевизора, но с лекота би могъл да предаде диалога. Мъжът вероятно не можеше да го вдигне и лекарката щеше да му помогне.

— По дяволите, Шанк! Тя е с нас.

— Не. Тя е с теб. Ти си задникът, който ни забърка в тази каша, а пък сега трябва и да се съобразяваме с нейно височество.

Беше му писнало Макс да се преструва, че още е шеф. Ако беше в същата стая, Шанк би могъл да му даде един добър урок като му извие пръстите, докато изщракат.

— Не трябваше да й се доверяваме. Просто трябваше да купим петия глас.

— Не можеш да купиш съдия от Върховния съд — възрази Макс. — Никой не може!

На екрана лекарката свали очилата си и разпусна косата си върху раменете. Вече бе само въпрос на време.

— Откъде знаеш, по дяволите?

В Ню Йорк Шанк лично бе подкупил половин дузина съдии и два пъти повече прокурори. Бе изнудвал един съдия, чийто син бе арестуван, когато си купуваше наркотици от подставено лице, и взе пари от друг, който пък беше заловен да прелюбодейства с едно избягало дете в Сентръл Парк. Мнението на Шанк за съдиите, както и за хората изобщо, се основаваше на невероятна неприязън.

— Повечето от съдиите са мошеници. Готови са да продадат и последното си копче.

— Във Върховния съд е различно.

— Защо мислиш, че хората там са по-различни от мен и теб? Те не вярват в законите повече от мен.

— Щом Лайза е казала, че ще го направи, значи ще го направи.

— Сигурно. Тя просто няма друг избор.

Макс се замисли над последните думи. Шанк гледаше как жената съблича деловия си костюм, извива ръце зад гърба си и разкопчава луксозния черен сутиен, захвърля го към библиотеката, където той кацва върху една дебела книга със заглавие: „Сексуални смущения при мъжете“. Жената имаше големи кръгли гърди, прекалено големи за слабия й задник и слабата й фигура на манекен. Накъде върви светът, щом човек не може да разчита, че нечии гърди са истински?

— Аз вярвам на Лайза. — Гласът на Макс звучеше слабо.

„Доверяваш се на жена!“

— Казвам й неща, които не споделям и с жена си. Има такова качество като лоялност и тя го притежава. Тя…

„Какво говори той?“

— … никога няма да ме предаде.

„Не е възможно да е толкова глупав!“

— Ти не си й казал, нали? — Шанк полагаше усилия да остане спокоен, да не разкрива гнева си, да не позволи на Макс да разбере, че ако се провали, ще изхвръкне от огромния прозорец в кабинета си и ще попадне във водите на залива.

— Какво да съм й казал? — попита Макс.

Шанк забрави за филма. Бизнесменът очевидно бе оздравял и се съвкупяваше с лекарката. Силиконови гърди и екранна симулация за седем долара и петдесет цента, прибавени към сметката ти.

— Слушай, Макс! — Шанк изключи телевизора. — Ти току-що ми каза, че споделяш с Лайза неща, които криеш от жена си. Затова помислих, че си й казал каква е истинската причина за катастрофата.

— В никакъв случай! Господи, Шанк, за какъв ме вземаш?

„За човек, който живее живот на заем.“

— Аз не съм глупак — продължи Макс. — На никого не съм казал. За това знаем само ние двамата.

— Къса ти е паметта. Защото ти със сигурност знаеш, че сме трима.