Пол Ливайн
9-те скорпиона (38)

36.

Един от братството

Беше средата на месец март и снегът се бе разтопил. От време на време валеше леден дъжд. Земята бе омекнала. Бе неопределим сезон — късно за зима и рано за пролет.

Бяха минали деветдесет дни, откакто Сам не бе виждал Лайза, нито бе чувал за нея.

Последният му спомен за нея, най-доброто, което се бе запечатало в мъглявината на сътресението, бе как тя се бе привела над него, държеше с две ръце главата му и викаше името му. Гласът идваше сякаш изпод земята и ехтеше в мозъка му. Той бе почти в безсъзнание, а тя каза нещо, но тъпанчетата му бяха спукани и той не можа да различи думите.

След две седмици възстанови слуха си, малко повече време му бе нужно, за да преодолее сътресението, да възвърне яснотата на погледа си и да заздравеят ребрата му.

„Колко време ще е нужно на сърцето ми?“

Смътно си спомняше и двамата полицаи, застанали над него, и как санитарите го слагат на носилката.

„Къде беше Лайза?“

Трябваше да бъде с него в линейката, но я нямаше. Полицаите искаха тя да даде показания, но когато се върнаха в кабината за изпитания, всички бяха възбудени. Работниците се тълпяха, някой извика, че тялото на Макс Уонакър било открито в чакалнята за служители. Лайза бе изчезнала.

Никой не я бе виждал оттогава.

Грег Кингстън бе посетил Труит в болницата и двамата сравняваха превръзките и раните си; показваха си белезите като ветерани от армията. Грег вече се бе върнал в колежа на Западния бряг и Сам му се обади на няколко пъти, за да разбере дали не знае нещо за Лайза.

— Тя е добре — бе отвърнал Грег. — Но не иска да я намерят.

— Ти си говорил с нея?!

Грег не отговори.

„Защо постъпи така? Не се ли интересува от мен? Или от делото?“

Труит започна да пише решението по процеса на „Атлантика“ още в болницата. Бе се превърнал в нещо като знаменитост. Телевизионните станции представиха историята сравнително вярно. Наричаха я заговор за убийство, в който убиецът е бил „размазан“, или както бе написано в един от таблоидите, все едно че е бил хвърлен в огромна месомелачка.

Мистериозна жена бе спасила живота на съдията Труит. Един от вестниците спекулираше с твърдението, че е пилот, друг — че е механик, а трети твърдеше, че жената е била таен агент, натоварен с охраната на съдията. Феминистките я обявиха за една от тях и я нарекоха „жената чудо“.

Когато полицията разпитваше Труит, той твърдеше, че не си спомня нищо от инцидента, защото е бил в безсъзнание. Лайза не бе идентифицирана, което навярно беше и нейното желание.

Седмица след като излезе единодушното решение на съда, с което се променяха решенията на по-низшите инстанции и се насрочваше дело, „Атлантика Еърлайнс“ обяви фалит. Компанията просто нямаше друг избор. Адвокатите на ищците притежаваха роторния диск и с публикуването на данните за опита за убийство на съдията „Атлантика“ бе изправена пред сигурно поражение. Компанията бе обявена в ликвидация, самолетите й бяха разпродадени, а семействата на жертвите заведоха дело, като се очакваше да получат обезщетение за около петстотин милиона долара.

„Постигнахме справедливост! Спечелихме делото… Но се разделихме.“

Седнал в заседателната зала, Труит слушаше дебатите на колегите си за правата на бедните по делото от Мисисипи. В един миг осъзна, че изписва хиляди пъти името на Лайза върху листа на подложката си, така както бе правил това и по-рано.

„Господи, струва ми се, че беше преди хиляда години, а не само преди няколко месеца.“

„Лайза, Лайза, Лайза…“, драскаше той.

— Щатът не може да отменя правото за еднакво правосъдие върху основата на финансовото състояние на личността — каза Гуен Робинс и се обърна към Труит. — Статията на Сам в „Харвард Лоу Ривю“ от 1994 година може да ни послужи като образец за решението. Пред нас е жена, толкова бедна, че дори не може да заплати за написването на иска и по този начин не може да протестира срещу отнемането на родителските й права.

Главният съдия Гуидо Тарази изви глава и кимна на Бракстън.

— Съгласен съм — каза Бракстън. — Много малко от последствията на съдебните решения са по-тежки от прекъсването на семейните връзки.

— Законът на Мисисипи — намеси се Дебора Каплан, като се покашля — дава несправедливо предимство на страната с по-добри финансови възможности — обикновено на мъжа. Ако бащата загуби делото, той може да плати за иск и да обжалва. Няма обаче основание да се отнема правото на майката да апелира само защото е бедна!

— Докъде ще ни доведе това? — попита Виктор Смол. — Кой ще има правото на безплатен иск? Собствениците на недвижими имоти, съдени за пресрочени ипотеки? Хора, чиято собственост е отчуждена за обществена полза? Те също считат правата си за важни.

— Те не попадат в същата група — обади се Труит, който бе излязъл от своята замечтаност и прелистваше приготвения преди време от Лайза доклад за това дело. — Прекъсването на връзките между детето и родителите е непоправимо разрушаване на семейните отношения. Правото на достъп до съда е едно от основните, съгласно Конституцията.

— Не намирам подобно право в Конституцията — каза Пауел Маклеод.

— Конституцията се тълкува от нас — изстреля отговора си Труит.

— Добре — каза Тарази. — Вече два пъти се връщаме на този въпрос и не смятам, че някой ще промени становището си. Нека да гласуваме.

Само след миг шефът получи резултата от пет на четири в полза на бедната майка.

— Сам, с теб сме на едно мнение — каза Тарази. — Искаш ли да нахвърляш решението?

— Разбира се — отвърна той с нежелание. Беше преуспял в писането на решения. Думите му щяха да останат в историята, но той беше самотен. Искаше да получи още нещо от живота, нещо различно от преклонението към юридическата му находчивост.

Труит живееше в апартамент под наем. Вечеряше с готова храна, застанал до кухненския плот, и гледаше Си Ен Ен. Разводът още не бе приключил, но условията бяха договорени. Кони щеше да получи градската къща, мебелировката, половината от спестяванията им и половината от заплатата му. Той получи Сопчопи и имаше усещането, че се е справил добре. Но бе по-самотен от всякога, защото за първи път беше разбрал какво означава да обичаш, да бъдеш обичан, и… да изгубиш всичко.

Съдиите се канеха да преминат към делото за правата на затворниците. На вратата се почука. По навик Труит се изправи, но бързо си седна, когато Антон Капрето стана от стола си. Капрето бе бивш губернатор на Ню Йорк и сега заемаше мястото на младшия съдия.

Капрето се върна и подаде на Труит бележка от секретарката му Ели: „Моля, елате в кабинета си, преди да отидете на обяд“.

— Какво има, Ели? — попита той.

— Помислих си, че ще поискате да видите това колкото се може по-скоро. — Тя му подаде голям плик, облепен с чуждестранни цветни пощенски марки.

Щемпелът бе от Лаунсестън, Тасмания.

Сам влезе в кабинета си, свали сакото си и затвори вратата. Пое си дълбоко дъх и отвори плика. Извади бележка, написана на ръка, и втори, по-малък плик.

Бележката гласеше:

Мили Сам,

Тук е по-красиво, отколкото очаквах, но ти много ми липсваш. Всеки ден сядам до водопада, гледам дъгата и мисля само за теб. Съжалявам, че си тръгнах по този начин, но така бе най-добре. Не исках да се изправям пред съда и да отговарям на въпроси. Не исках и да си тръгвам преди следствието да определи убийството като справедливо. Не исках таблоидите да раздухват историята за женения съдия от Върховния съд, който има връзка със своя адвокат сътрудник. Щяха да открият и миналото ми. Мръсните ризи щяха да попаднат на първите страници на всички вестници. „Съдията и стриптийзьорката“. Щях да те съсипя, Сам.

Ако си ми сърдит, ако ме мразиш, че те оставих така, моля те, опитай се да ме разбереш. Аз те разбирам. Обичам те.

Лайза

Той отвори другия плик и извади самолетни билети и снимка на водопада. Билетите бяха издадени на името на Скрап Труит.

От Вашингтон до Лос Анджелис и оттам до Сидни. От Сидни до Лаунсестън.

Еднопосочни.

Той огледа билетите, прочете отново бележката и разгледа снимката с водопада. Искаше да тръгне веднага към летището, без багаж, без нищо. Просто да тръгне. Но тук имаше толкова много работа.

В списъка на делата за следващата седмица бе включено ново дело срещу тютюневите компании. Хронично болни стюардеси, които в продължение на години са били принудени да вдишват тютюнев дим. Съдеха производителите на цигари, че измамно прикриват рисковете за пасивните пушачи. После идваше делото за държавен доставчик, който бил уволнен, защото говорел открито за държавните проблеми. След това беше и процесът срещу един съдия от Тенеси, който изнасилил служителки от съда и обявил, че не може да бъде обвинен на основата на федералните граждански закони.

Какво му бе казала Лайза: „Винаги ще има нещо за разрешаване“.

„И някой, който да го прави.“

Трябваше да почака до лятната ваканция. Но дори и тогава… Еднопосочен билет? Нима Лайза мислеше, че е в състояние да се оттегли? Трябваше да поговори с нея.

„По дяволите! Защо просто не ми се обади?“

И изведнъж проумя причината за гнева си. Той не я мразеше, както тя се страхуваше. Обичаше я, но тя го бе оставила абсолютно сам. В началото се бе чувствал предаден. Сега се чувстваше празен и опустошен.

„Как можа да ме напусне по този начин?“

Ели позвъни и той вдигна слушалката.

— Съдия Тарази би искал да се присъедините към него в столовата — каза тя. — Иска да обсъдите как ще структурирате анализа си за необходимостта от равноправие пред закона по делото за таксите от Мисисипи.

— Кажи на шефа, че аз не работя за него — отвърна Труит.

— Сам!

— Добре, добре. Кажи му, че тръгвам.

Сам Труит пъхна билетите и пощенската картичка в големия плик, а него остави в чекмеджето на бюрото си. Затвори го, постоя известно време замислен и тръгна към вратата. Сети се, че е забравил нещо, и спря. Върна се, взе сакото си, облече го и го закопча. Поглади реверите му, изключи осветлението и тръгна към столовата, където го очакваше един от братството.