Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sins of the Father, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Греховете на бащата.

Английска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-309-6

История

  1. — Добавяне

30.

Патрик Кейси закусва, обядва и вечеря в ресторанта на хотела в понеделник, вторник и сряда.

Мейзи предположи, че ще я заведе на вечеря в „Плимсол Лайн“ с надеждата, че това ще събуди стари спомени. Не беше стъпвала в онова заведение, откакто Патрик беше изчезнал в Ирландия. Оказа се права — и за поканата, и за спомените.

Мейзи бе твърдо решена да не се съблазни отново от чара и красотата му и възнамеряваше да му каже за Майк и плановете им за бъдещето. Но с напредването на вечерта откри, че й е все по-трудно и по-трудно да повдигне темата.

— Е, как я караш, откакто за последно бях в Бристол? — попита Патрик, докато пиеха аперитивите си в бара. — Не че някой би могъл да пропусне факта, че въртиш най-добрия ресторант в града и в същото време успяваш да посещаваш вечерно училище.

— Да, всичко това ще ми липсва, когато… — тъжно започна тя.

— Когато какво? — попита Патрик.

— Курсът е само три месеца — каза Мейзи.

— Обзалагам се, че още след втория ти ще си онази, която ще води уроците — рече Патрик.

— Ами ти? С какво се занимаваше? — попита тя, когато метрдотелът дойде да им съобщи, че масата им е готова.

Патрик не отговори на въпроса й, докато не се настаниха в тихия ъгъл на салона.

— Сигурно помниш, че преди три години бях издигнат до заместник-управител на компанията, поради което трябваше да се върна в Дъблин.

— Не съм забравила защо трябваше да се върнеш в Дъблин — донякъде прочувствено рече Мейзи.

— На няколко пъти се опитвах да се върна в Бристол, но след избухването на войната това се оказа почти невъзможно. По-лошото бе, че не можех дори да ти пиша.

— Е, този проблем може да бъде решен в най-скоро бъдеще.

— Когато ще можеш да ми четеш в леглото.

— А как върви компанията ти в тези тежки времена? — попита Мейзи, за да насочи разговора към по-безопасна територия.

— Всъщност доста ирландски компании се справят доста добре покрай войната. Ирландия е неутрална и това ни дава възможност да поддържаме делови отношения и с двете страни.

— Нима сте готови да правите бизнес с немците? — невярващо попита Мейзи.

— Не, като компания винаги ясно сме показвали на чия страна са предпочитанията ни, но едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че доста от сънародниците ми с готовност въртят бизнес с германците. Заради това преживяхме две трудни години, но след като американците влязоха във войната, дори ирландците започнаха да вярват, че Съюзниците могат в крайна сметка да излязат победители.

Това беше шансът й да каже на Патрик за един конкретен американец, но Мейзи не се възползва от него.

— И какво те води в Бристол сега? — попита тя.

— Най-просто казано, ти.

— Аз? — Мейзи бързо се опита да измисли някакъв убедителен начин да насочи отново разговора към не толкова лични теми.

— Да. Нашият управител ще се пенсионира в края на годината и президентът ми предложи да заема мястото му.

— Поздравления — каза Мейзи, облекчена, че вече са на по-сигурна почва. — А ти искаш да ме наемеш като твой заместник — добави, опитвайки се да го обърне на шега.

— Не. Искам да станеш моя съпруга.

Тонът на Мейзи се промени.

— Патрик, през тези три години не ти ли е минавало поне веднъж през главата, че в живота ми може да има и друг?

— Всеки ден — призна Патрик. — Точно затова дойдох да открия дали има някой друг.

Мейзи се поколеба.

— Да, има.

— И ти е предложил да се омъжиш за него?

— Да — прошепна тя.

— Прие ли предложението му?

— Но, но му обещах да му отговоря, преди да се върне в Америка в края на месеца — по-твърдо отвърна тя.

— Това означава ли, че все още имам шанс?

— Честно казано, Патрик, шансовете са против теб. Изчезна за близо три години, а после внезапно се появяваш най-неочаквано, сякаш не се е случило нищо.

Патрик не се опита да се защити, а докато сервитьорът поднасяше храната им, каза само:

— Де да беше така лесно.

— Патрик, винаги е било лесно. Ако ми беше поискал ръката преди три години, с най-голяма радост щях да скоча на първия кораб за Ирландия.

— Тогава не можех да ти поискам ръката.

Мейзи остави ножа и вилицата си, без да опита храната.

— Винаги съм се чудила дали си женен.

— Защо не ме попита тогава?

— Бях толкова влюбена в теб, Патрик, че бях готова да понеса дори това оскърбление.

— И да си мислиш, че съм се върнал в Ирландия само защото не бих могъл да ти предложа да ми станеш жена.

— Това промени ли се?

— Да. Брайони ме напусна преди повече от година. Срещна човек, който проявяваше към нея по-голям интерес, отколкото аз — нещо, което едва ли може да се нарече трудно.

— Господи, защо животът трябва винаги да е толкова сложен? — промълви Мейзи.

Патрик се усмихна.

— Съжалявам, че отново разстройвам живота ти, но този път няма да се откажа така лесно, не и докато ми остава и най-мъничък шанс.

Наведе се през масата и взе ръката й. Секунди по-късно сервитьорът отново се появи, погледна с безпокойство недокоснатата храна и попита:

— Всичко наред ли е, сър?

— Не — отвърна Мейзи. — Не е.

 

 

Отново лежеше будна и мислеше за двамата мъже в живота си. За Майк, така надежден и мил, който щеше да й остане верен до края на живота си, и за Патрик, така вълнуващ, така жив, с когото никога нямаше да изпита скука. През нощта промени на няколко пъти решението си; никак не й помагаше фактът, че разполага с толкова малко време.

На сутринта майка й беше безцеремонно категорична, когато Мейзи я попита за кого би се омъжила, ако е на нейно място.

— За Майк — без колебание отвърна тя. — Той е много по-надежден в дългосрочен план, а бракът е нещо дългосрочно. Пък и така или иначе, никога не бих се доверила на ирландец.

Мейзи обмисли думите й и тъкмо щеше да й зададе друг въпрос, когато Стан нахълта в стаята. Изгълта кашата си и отново започна да й досажда.

— Днес няма ли да се виждаш с банкера?

Мейзи не отговори.

— Така си и мислех. Само гледай да се прибереш направо вкъщи със стотачката ми. Не го ли направиш, ще тръгна да те търся.

 

 

— Колко мило, че ви виждам отново, мадам — каза мистър Прендъргаст, докато водеше Мейзи към креслото малко след четири следобед. Изчака я да се настани и продължи: — Успяхте ли да помислите върху щедрото предложение на клиента ми?

Мейзи се усмихна. Само с една-единствена дума мистър Прендъргаст бе издал чии интереси защитава.

— Определено помислих — отвърна тя. — И ще ви бъда задължена, ако кажете на клиента си, че съм съгласна да продам терена за четиристотин паунда и нито пени по-малко.

Мистър Прендъргаст отвори уста.

— И тъй като има вероятност да напусна Бристол в края на месеца, може би ще бъдете така добър да му кажете, че моето щедро предложение ще важи само една седмица.

Мистър Прендъргаст затвори уста.

— Ще се опитам да мина по същото време другата седмица, за да ми кажете какво е решението на клиента ви. — Мейзи стана и му се усмихна сладко. — Приятен уикенд, мистър Прендъргаст.

 

 

Беше й трудно да се съсредоточи върху думите на мистър Холкомби — и то не само защото средният курс се оказа доста по-труден от началния, за чието напускане тя вече съжаляваше. Когато вдигаше ръка, то бе по-често за да зададе въпрос, вместо да отговаря.

Ентусиазмът на Арнолд относно работата му беше заразен и той имаше истински талант да накара всички да се чувстват равни и да направи така, че и най-незначителният принос да изглежда важен.

След двайсет минути преповтаряне на „основните неща“, както ги нарече, той каза на класа да обърне на с. 72 на „Малки жени“. Числата не бяха проблем за Мейзи и тя бързо намери нужната страница. След това мистър Холкомби вдигна една жена от третия ред и й каза да прочете първия абзац, докато останалите следяха всяко изречение дума по дума. Мейзи постави пръст в началото на страницата и се опитваше отчаяно да следва текста, но бързо се обърка.

Когато учителят помоли един възрастен мъж на първия ред да прочете отново същия откъс, Мейзи успя да различи някои от думите, но се молеше Арнолд да не я вдига. Въздъхна с облекчение, когато друг ученик бе поканен да прочете абзаца. След като четящият си седна, Мейзи наведе глава, но това не й помогна да се измъкне между капките.

— И накрая ще помоля мисис Клифтън да стане и да прочете същия абзац.

Мейзи се надигна неуверено от мястото си и се опита да се съсредоточи. Изрецитира целия абзац почти дума по дума, без нито веднъж да погледне към страницата. Нямаше нужда да го прави — от години й се налагаше да запомня дълги и сложни поръчки.

Когато си седна, мистър Холкомби й се усмихна топло и каза:

— Имате забележителна памет, мисис Клифтън. — Като че ли никой от останалите не схвана значението на думите му. — А сега бих искал да продължим с разглеждането на смисъла на някои думи от абзаца. Например на втория ред ще видите думата „обручване“, която вече е излязла от употреба. Може ли някой да ми даде по-модерен пример на дума със същото значение?

Няколко ръце се вдигнаха във въздуха и Мейзи щеше да е сред тях, ако не беше чула познатите тежки стъпки, приближаващи класната стая.

— Мис Уилсън — каза учителят.

— Годеж — каза мис Уилсън точно когато вратата се отвори с трясък и в стаята нахълта братът на Мейзи. Спря пред черната дъска и погледът му зашари от човек на човек.

— Какво ще обичате? — любезно попита мистър Холкомби.

— От теб нищо — рече Стан. — Дойдох да прибера онова, което ми се полага, така че си затваряй устата и си гледай работата, учителю, ако не искаш да си имаш неприятности.

Погледът му се спря върху Мейзи.

Мейзи беше решила да му каже на закуска, че ще трябва да изчакат още седмица, за да разберат дали ценният клиент на мистър Прендъргаст ще приеме контрапредложението й, но докато Стан вървеше решително към нея, разбра, че няма да успее да го убеди, че парите все още не са у нея.

— Къде са ми мангизите? — остро попита той.

— Още не съм ги взела — отвърна Мейзи. — Ще се наложи да изчакаш още седмица.

— Как пък не! — изръмжа Стан, сграбчи я за косата, при което тя изпищя от болка, и я измъкна от чина.

Докато я влачеше към вратата, класът седеше като хипнотизиран. Само един мъж застана на пътя му.

— Разкарай се, учителю.

— Мистър Танкок, съветвам ви да пуснете сестра си, освен ако не искате да си навлечете още по-големи неприятности от онези, които вече имате.

— От теб и от кого още? — изсмя се Стан. — Ако не се разкараш, ще те задавя със собствените ти зъби. Няма да ти е приятно, гарантирам ти.

Не видя летящия към слънчевия му сплит юмрук и се преви надве, така че можеше да бъде извинен, че не бе в състояние да посрещне втория удар в брадичката. Третият го просна на земята като отсечен дъб.

Стиснал корема си, Стан лежеше на пода и очакваше ритник. Учителят се извисяваше над него и го чакаше да се съвземе. Стан най-сетне успя да се изправи и заотстъпва към вратата, без нито за миг да изпуска от поглед Холкомби. След като реши, че е на безопасно разстояние, погледна отново Мейзи, която все още лежеше свита на пода и хлипаше.

— По-добре не се прибирай у дома без парите ми, че лошо ти се пише! — изръмжа той. И без да каже нито дума повече, излезе и затръшна вратата.

Мейзи бе твърде уплашена, за да помръдне. Останалите ученици прибраха книгите си и тихомълком излязоха. Тази вечер никой нямаше да ходи в кръчмата.

Мистър Холкомби приклекна до Мейзи и сложи ръка на треперещите й рамене.

— По-добре да пренощуваш при мен, Мейзи. Ще приготвя легло в свободната стая. Можеш да останеш колкото поискаш.