Джефри Арчър
Греховете на бащата (18)

18.

Ема седеше сама в хотелската стая и четеше жадно „Дневникът на един осъден“. Не знаеше кой е Макс Лойд, но в едно бе сигурна — че авторът не е той.

Само един човек можеше да е написал тази книга. Разпозна толкова много познати изрази, пък и Лойд дори не си беше направил труда да промени всички имена — разбира се, освен ако нямаше любима на име Ема, която обожаваше.

Прочете книгата от кора до кора и след като приключи с последната страница малко преди полунощ, реши да се обади на един човек, който все още би трябвало да е на работа.

— Моля ви, направете ми само една услуга — замоли се тя, когато чу гласа му по телефона.

— Кажете — отвърна той.

— Трябва ми името на наблюдаващия инспектор на Макс Лойд.

— Макс Лойд писателя ли?

— Именно.

— Дори няма да ви питам защо.

Започна да чете книгата за втори път, като си водеше бележки с молив по полетата, но заспа много преди героят да започне работа като помощник-библиотекар. Събуди се в пет сутринта и не спря да чете, докато в библиотеката не влезе надзирател и не каза: „Лойд, директорът иска да те види“.

Докато се къпеше във ваната, се замисли върху факта, че цялата информация, до която се бе домогвала с такива усилия, е налична срещу долар и петдесет в най-близката книжарница.

След като се облече, слезе да закуси и взе новия брой на „Ню Йорк Таймс“. Прочете отзива за „Дневникът на един осъден“.

Трябва да сме благодарни на мистър Лойд, че ни обръща внимание върху случващото се в затворите днес. Лойд е надарен писател и истински талант и трябва да се надяваме, че след излизането му на свобода няма да изостави перото си.

„Изобщо не го е вдигал“, помисли възмутено Ема, докато подписваше сметката.

Преди да се върне в стаята си, помоли рецепционистката да й препоръча добър ресторант в близост до книжарницата на „Дъбълдей“.

— „Брасъри“, мадам. Има репутацията на първокласно заведение. Желаете ли да ви резервирам маса?

— Да, ако обичате — рече Ема. — Бих искала маса за един човек за обяд, както и за двама вечерта.

Рецепционистката бързо се учеше да не се изненадва от дамата от Англия.

Ема се върна в стаята си и се зае да прочете дневника още веднъж. Беше учудена, че повествованието започва с пристигането на Хари в Лейвънхам въпреки факта, че на няколко места в книгата имаше препратки, които намекваха, че е записвал и предишните си преживявания; нищо чудно да не са били забелязани от издателя, още по-малко от читателите. Това я убеди, че би трябвало да има и друга тетрадка, която не само описва ареста и осъждането на Хари, но и би могла да обясни защо си е навлякъл подобно изпитание, след като адвокат от калибъра на мистър Джелкс със сигурност е знаел, че той не е Том Брадшоу.

След като прочете за трети път отбелязаните страници, реши, че й е нужна още една дълга разходка в парка. На Лексингтън авеню се отби в „Блумингдейлс“ и направи поръчка; увериха я, че ще може да я прибере в три следобед. В Бристол изпълняването на същата поръчка щеше да отнеме две седмици.

Докато вървеше из парка, в главата й започна да се оформя план, но трябваше да се върне в „Дъбълдей“ и да огледа по-добре плана на книжарницата, преди да довърши последните детайли. Когато влезе, служителите вече се подготвяха за посещението на автора. Имаше маса, а оградената с въжета площ ясно показваше къде ще е опашката. На плаката на витрината имаше набиваща се на очи червена лента с надпис ДНЕС.

Ема си избра място между две лавици, откъдето можеше да вижда ясно Лойд, докато той подписваше книгите си.

Излезе от книжарницата малко преди един и пресече Пето авеню до „Брасъри“. Сервитьорът я заведе до маса, която дядовците й изобщо не биха намерили за приемлива. Храната обаче се оказа първокласна, точно както й бе обещано. Когато донесоха сметката, Ема пое дълбоко дъх и остави голям бакшиш.

— Резервирала съм маса и за вечерта — каза тя на сервитьора. — Възможно ли е да бъде в някоя ниша?

Сервитьорът не изглеждаше особено убеден, докато Ема не извади еднодоларова банкнота, която като че ли премахна всякакви съмнения. Вече започваше да схваща как вървят нещата в Америка.

— Как се казвате? — попита Ема, докато му подаваше парите.

— Джими — отвърна сервитьорът.

— Има и още нещо, Джими.

— Да, госпожо?

— Мога ли да задържа менюто?

— Разбира се, госпожо.

На връщане към „Мейфлауър“ Ема мина през „Блумингдейлс“ и си взе поръчката. Усмихна се, когато служителят й показа мостра от визитната картичка.

— Надявам се, че ви харесва, мадам.

— Чудесна е — усмихнато отвърна Ема.

Прибра се в стаята си, почна да преговаря подготвените въпроси и след като реши в какъв ред е най-добре да ги зададе, ги записа върху гърба на менюто. После легна и потъна в дълбок сън.

Когато настоятелният звън на телефона я събуди, вече се бе стъмнило. Погледна си часовника — 17:10.

— По дяволите! — изруга и вдигна слушалката.

— Знам какво е чувството, макар че лично аз бих му избрал малко по-цветисто определение — каза гласът от другата страна. Ема се разсмя. — Името, което търсите, е Брет Елдърс… Не съм ви казвал нищо.

— Благодаря ви — рече Ема. — Ще се опитам да не ви досаждам повече.

— Надявам се — отвърна детективът и връзката прекъсна.

Ема написа с молив „Брет Елдърс“ в горния десен ъгъл на менюто. Много й се искаше да вземе душ и да се преоблече, но вече закъсняваше и не можеше да си позволи да пропусне срещата.

Грабна менюто и три визитки. Прибра ги в чантата и се втурна навън и надолу по стълбите, без да чака асансьора. Спря такси и скочи на задната седалка.

— „Дъбълдей“ на Пето — каза тя. — И ще ви помоля по-живо.

„О, не — помисли си, докато таксито набираше скорост. — Какво ми става?“

Влезе в претъпканата книжарница и зае избраното си място между отделите за политика и религия, откъдето можеше да наблюдава Макс Лойд.

Той подписваше всяка книга с видимо удоволствие, наслаждаваше се на сиянието на славата си и на тълпящите се обожатели. Ема знаеше, че на мястото му би трябвало да седи Хари и да обира овациите. Дали изобщо знаеше, че творбата му е публикувана? Тя щеше ли да научи истината тази вечер?

Оказа се, че не е имало нужда да бърза, защото Лойд продължи да раздава автографи още цял час, докато опашката не започна да оредява. Започваше да се бави все повече и повече с надеждата, че така ще привлече и други почитатели.

Докато Лойд бъбреше многословно с последната жена от опашката, Ема се приближи.

— Как е скъпата ви майка? — възторжено питаше почитателката.

— Много добре, благодаря — отвърна Лойд и добави: — След успеха на книгата вече не й се налага да работи в хотела.

Почитателката се усмихна.

— А Ема, ако смея да попитам?

— Ще се женим наесен — отвърна Лойд, след като подписа книгата й.

„Виж ти, аз пък не знаех“, помисли Ема.

— О, толкова се радвам! — възкликна почитателката. — Тя е пожертвала толкова много за вас! Моля ви, предайте й най-добрите ми пожелания.

„Защо не се обърнеш и не го направиш лично?“, едва не й предложи Ема.

— Благодаря, ще й предам — отвърна Лойд, докато й подаваше книгата със същата усмивка, която можеше да се види на снимката върху задната корица.

Ема пристъпи напред и подаде визитка на Лойд.

Той я прочете и й се усмихна със същата изкуствена усмивка.

— Колега агент. — И стана да я поздрави.

Ема стисна протегнатата ръка и някак успя да отвърне на усмивката му.

— Да. Някои издатели в Лондон проявяват интерес към правата за издаване на книгата ви. Разбира се, ако вече сте подписали договор или имате друг агент в Англия, няма да ви губя времето.

— Не, не, с удоволствие ще обмисля евентуално предложение от ваша страна.

— В такъв случай какво ще кажете да вечеряме заедно, за да поговорим по-подробно?

— Мисля, че очакват да вечерям с тях — каза Лойд и махна към персонала на книжарницата.

— Жалко — рече Ема. — Утре летя за Лос Анджелис, за да се видя с Хемингуей.

— В такъв случай се налага да ги разочаровам, нали? — каза Лойд. — Сигурен съм, че ще ми влязат в положението.

— Очевидно. Какво ще кажете да се видим в „Брасъри“, след като приключите с автографите?

— Съмнявам се, че ще успеете да намерите маса в последния момент.

— Не мисля, че ще е проблем — каза Ема. Още един почитател пристъпи напред с надеждата да получи автограф. — Очаквам с нетърпение да се видим, мистър Лойд.

— Моля ви, наричайте ме Макс.

Ема излезе от книжарницата и пресече Пето авеню до ресторанта. Този път не й се наложи да чака.

— Джими — каза тя, докато сервитьорът я водеше до масата в нишата, — ще вечерям с важен клиент и искам това да бъде вечер, която няма да забрави.

— Можете да разчитате на мен, госпожо — отвърна сервитьорът, докато Ема се настаняваше.

След като Джими се оттегли, Ема отвори чантата си, извади менюто и прегледа още веднъж списъка с въпроси. Когато видя, че Джими се връща, следван от Макс Лойд, обърна менюто.

— Явно ви познават тук — отбеляза Лойд, докато се настаняваше срещу нея.

— Това е любимият ми ресторант в Ню Йорк — каза Ема и му се усмихна.

— Ще желаете ли нещо за пиене, сър? — попита Джими.

— „Манхатън“ с лед.

— А за вас, мадам?

— Както обикновено, Джими.

Сервитьорът побърза да се оттегли. Ема се зачуди какво ли ще й донесе.

— Предлагам да поръчаме, а след това да говорим за работа — каза Ема.

— Добра идея — отвърна Лойд. — Аз зная точно какво ще поръчам — добави, когато сервитьорът се появи отново и постави коктейла пред него и чаша бяло вино пред Ема, от същото, което бе поръчала през деня. Ема беше наистина впечатлена.

— Джими, мисля, че сме готови да поръчаме.

Сервитьорът кимна и се обърна към госта й.

— За мен говеждо филе, сочно, с много гарнитура.

— Разбира се, сър. — Джими се обърна към Ема. — С какво мога да ви изкуша тази вечер, мадам?

— Салата „Цезар“, Джими, но с малко дресинг.

И щом сервитьорът се отдалечи, обърна менюто, макар че нямаше нужда да си припомня първия въпрос.

— Дневникът покрива само година и половина от присъдата ви. Вие обаче сте лежали повече от две години, така че се надявам, че можем да очакваме още един том, нали?

— Имам още цяла тетрадка материали — отвърна Лойд. — Мислех да вкарам някои от необичайните си изживявания в роман, който смятам да започна.

„Защото ако ги напишеш като дневник, никой издател няма да повярва, че си им авторът“, едва не отбеляза Ема на глас.

Сомелиерът изникна от нищото, призован от празната чаша на Лойд.

— Желаете ли да видите листа с вината, сър? Може би нещо към филето?

— Добра идея — каза Лойд и отвори дебелото подвързано в кожа меню, сякаш той бе домакинът. Прокара пръст по дългия списък бургундско и се спря в дъното на страницата. — Бутилка от реколта трийсет и седма, да.

— Отличен избор, сър.

Ема предположи, че това означава, че виното не е от евтините, но моментът не бе подходящ за разправии относно цената.

— И що за противен човек само е бил онзи Хеслер — каза тя, като хвърли поглед към втория си въпрос. — Мислех си, че подобни образи съществуват само в долнопробните книжки или в третокласните филми.

— Не, беше си съвсем истински — отвърна Лойд. — Но ако помните, успях да уредя прехвърлянето му в друг затвор.

— Помня — каза Ема, докато слагаха голямото филе пред госта й и салатата пред нея.

Лойд взе ножа и вилицата и докато набождаше филето, попита:

— Е, какво е предложението ви?

— Предложението ми е точно такова, каквото заслужавате — отвърна Ема рязко.

Лойд я погледна озадачено, остави ножа и вилицата и зачака да продължи.

— Мистър Лойд, много добре знам, че не сте написали нито дума от „Дневникът на един осъден“, а само сте сменили името на истинския автор със своето.

Лойд отвори уста, но преди да успее да възрази, Ема продължи:

— Ако сте достатъчно глупав да продължавате да твърдите, че вие сте написали книгата, първата ми среща утре сутринта ще бъде с наблюдаващия ви инспектор Брет Елдърс. И темата на разговора няма да бъде как върви превъзпитанието ви.

Сомелиерът се появи отново, отвори бутилката и зачака да му кажат кой ще опита виното. Лойд се взираше в Ема като заек, попаднал в светлините на фарове, така че тя кимна да й налеят, разклати чашата си, отпи малка глътка и каза:

— Отлично. Реколта трийсет и седма ми е от любимите.

Сомелиерът се поклони, напълни чашите им и тръгна да търси друга жертва.

— Не можете да докажете, че не съм го написал аз — дръзко заяви Лойд.

— Напротив, мога — каза Ема. — Защото представлявам човека, който го е написал. — Отпи още глътка и добави: — Том Брадшоу, вашият помощник-библиотекар.

Лойд я изгледа стреснато.

— Така че нека очертая сделката, която ви предлагам, мистър Лойд, като в същото време искам ясно да се разбере, че няма място за пазарлъци — разбира се, освен ако не искате да се върнете в затвора по обвинение в измама и кражба. Имам чувството, че ако се озовете в Пиърпойнт, мистър Хеслер ще е щастлив да ви заведе лично в килията ви, тъй като не е представен особено добре в книгата.

Лойд нямаше вид на човек, на когото идеята се харесва особено.

Ема отпи още една глътка.

— Мистър Брадшоу щедро се съгласи да ви позволи да поддържате мита, че вие сте написали дневника, и дори няма да очаква да му върнете аванса, който сте получили. А и без това аз лично смятам, че той вече е похарчен.

Лойд сви устни.

— Той обаче желае да знаете, че ако направите глупостта да се опитате да издавате в друга страна, срещу вас и срещу издателя ще бъде подаден иск за кражба на авторски права — продължи тя. — Ясно ли се изразих?

— Да — измънка Лойд.

— Добре. Значи се разбрахме — рече Ема, отпи изискано малка глътка и добави: — Мистър Лойд, несъмнено сте съгласен, че няма смисъл да продължаваме този разговор, така че може би е време да си вървите.

Лойд се поколеба.

— Ще се видим утре в десет сутринта, на Уолстрийт четирийсет и девет.

— Уолстрийт четирийсет и девет?

— Там е кантората на мистър Сефтън Джелкс, адвоката на Том Брадшоу.

— Значи Джелкс е зад всичко това? Е, сега нещата се изясняват.

Ема не разбра какво има предвид, но каза:

— Ще донесете всички тетрадки и ще му ги предадете. Ако закъснеете и с една минута, ще поискам мистър Джелкс да се обади на наблюдаващия ви инспектор и да му каже с какво сте се занимавали след излизането ви от Лейвънхам. Кражбата на парите на клиент е едно, но да твърдите, че сте написали книгата му…

Лойд я гледаше втренчено.

— Можете да си вървите, мистър Лойд — каза Ема. — С нетърпение очаквам да ви видя в десет сутринта на Уолстрийт четирийсет и девет. Не закъснявайте, ако не искате да се срещнете преждевременно с мистър Елдърс.

Лойд се изправи и бавно тръгна към изхода. Олюляваше се като пиян. Сервитьорът му задържа вратата отворена, след което забърза към масата на Ема.

— Всичко наред ли е, мис Барингтън? — попита тревожно, след като видя недокоснатото филе и виното.

— По-добре от това няма как, Джими — отвърна Ема и му кимна да й налее.