Джефри Арчър
Греховете на бащата (25)

25.

Мейзи още помнеше болката, която бе изпитала, когато съпругът й не се върна от работа. Знаеше, че Артър е мъртъв, макар че минаха години преди брат й Стан да склони да й каже истината за това как съпругът й бе намерил смъртта си в корабостроителницата.

Но тази болка беше нищо в сравнение с новината, че единственият й син е бил погребан в морето след като „Девониън“ бил поразен от германско торпедо часове след обявяването на войната.

Никога нямаше да забрави последния път, когато бе видяла Хари. Беше дошъл да я види в „Гранд Хотел“ онзи четвъртък сутринта. Ресторантът бе пълен, посетителите се бяха наредили на дълга опашка и чакаха да се освободят места. Той също се беше наредил, но като я видя да влиза и излиза от кухнята без секунда свободно време, си беше тръгнал: сигурно си мислеше, че не го е забелязала. От малък беше разумно дете и знаеше, че тя не би одобрила прекъсване през работно време; а и знаеше, че тя не би искала да научава, че е напуснал Оксфорд, за да постъпи във флота.

Сър Уолтър Барингтън мина на следващия ден да й каже, че Хари е отплавал сутринта като четвърти офицер на „Девониън“ и ще се върне след по-малко от месец, за да постъпи на борда на „Резолюшън“ като обикновен моряк, тъй като възнамерявал да поеме на издирване на германски подводници в Атлантика. Онова, което не осъзнаваше, бе, че подводниците вече издирват него.

Мейзи смяташе да си вземе почивен ден за връщането на Хари, но не бе писано така. Не й помагаше знанието колко много други майки са изгубили децата си заради тази жестока и варварска война.

Доктор Уолас, корабният лекар на „Канзас Стар“, я чакаше на Стил Хаус Лейн, когато се върна от работа в онази октомврийска вечер. Нямаше нужда да й казва защо е дошъл. Беше изсечено на лицето му.

Седнаха в кухнята и докторът й каза, че е бил отговорен за здравето на моряците, извадени от океана след потопяването на „Девониън“. Увери я, че е направил всичко по силите си да спаси живота на Хари, но за съжаление той така и не дошъл в съзнание. От деветимата моряци, за които се грижел онази нощ, оцелял само един — някой си Том Брадшоу, трети офицер на „Девониън“, който явно бил приятел на Хари. Брадшоу написал съболезнователно писмо, което д-р Уолас обещал да връчи на мисис Клифтън веднага щом „Канзас Стар“ се върне в Бристол. Беше спазил думата си. Мейзи се почувства виновна в мига, в който докторът си тръгна. Не му беше предложила дори чаша чай.

Остави писмото на Том Брадшоу над камината до любимата й снимка на Хари с училищния хор.

На следващия ден колегите й в хотела бяха мили и се опитваха да я утешат, а управителят мистър Хърст й предложи да си вземе няколко дни отпуска. Тя му отговори, че това е последното, от което има нужда. Вместо това поемаше колкото може извънредни часове с надеждата, че работата ще притъпи болката й.

Това така и не стана.

Много от работещите в хотела младежи напускаха, за да постъпят в армията. Местата им се заемаха от жени. Вече не се смяташе за позорно петно млада жена да работи и Мейзи откри, че поема върху себе си все повече и повече отговорности с намаляването на мъжкия персонал.

Управителят на ресторанта щеше да се пенсионира на шестдесетия си рожден ден, но Мейзи предполагаше, че мистър Хърст ще го помоли да остане на работа до края на войната. Смая се, когато той я повика в кабинета си и й предложи мястото му.

— Напълно си го заслужила, Мейзи — каза той. — И управителният съвет е съгласен с мен.

— Бих искала да ми дадете няколко дни да си помисля — отговори тя.

През следващата седмица мистър Хърст не повдигна въпроса, а когато най-сетне го направи, Мейзи предложи да я поставят на изпитателен срок за един месец. Той се разсмя.

— Обикновено за изпитателен месец настоява работодателят, а не работникът.

Само за седмица бяха забравили за изпитателния период — макар че работното време бе дълго и новите й отговорности я изтощаваха, Мейзи никога не се бе чувствала по-задоволена. Знаеше, че когато войната свърши и момчетата се върнат от фронта, отново ще заработи като сервитьорка. Би се съгласила да се върне и към проституцията, ако по този начин имаше някакъв шанс Хари да е сред завърналите се.

Не й трябваше да може да чете, за да научи, че японските военновъздушни сили са унищожили американския флот в Пърл Харбър и че гражданите на Съединените щати са се надигнали като един срещу общия враг, защото всички говореха за това.

Не мина много време и тя срещна първия американец.

Хиляди янки пристигаха в Западна Англия през следващите две години и мнозина от тях бяха разквартирувани в армейските лагери в покрайнините на Бристол. Някои от офицерите се хранеха в ресторанта на хотела, но малко след като ставаха редовни посетители изчезваха и никой не ги виждаше отново. Мейзи постоянно и с болка забелязваше, че някои от тях не са по-големи от Хари.

Това обаче се промени, когато един от офицерите се върна. Мейзи не го позна веднага, когато влезе в ресторанта с инвалидна количка и помоли да го настанят на обичайната му маса. Винаги бе смятала, че е добра в запомнянето на имена и още по-добра в запомнянето на лица — трябва да си добър, когато не можеш да четеш и пишеш. И в момента, в който чу провлачения южняшки акцент, нещо прещрака в главата й.

— Лейтенант Мълхоланд, нали?

— Не, мисис Клифтън. Вече съм майор Мълхоланд. Тук съм да се възстановя, преди да ме върнат в Северна Каролина.

Тя се усмихна и го настани на обичайната му маса, макар че той не й позволи да му помогне с инвалидната количка. Майк, както я помоли да се обръща към него, наистина стана редовен посетител и се появяваше два, дори три пъти седмично.

Мейзи се разсмя, когато мистър Хърст й прошепна:

— Знаеш ли, хвърлил ти е око.

— Мисля, че дните ми за флиртуване са отминали отдавна — отвърна тя.

— Не се заблуждавай — възрази той. — Ти си в разцвета си, Мейзи. Казвам ти, майор Мълхоланд не е първият мъж, който ме е питал дали излизаш с някого.

— Не забравяйте, че съм баба, мистър Хърст.

— На твое място не бих им го казвал — отвърна управителят.

След месец майорът се появи с патерици. След още месец патериците бяха заменени с бастуни, а не след дълго и те се превърнаха в минало.

Една вечер майор Мълхоланд се обади по телефона, за да си резервира маса за осем часа; каза на Мейзи, че имал повод да празнува. Тя предположи, че сигурно се връща в Северна Каролина, и за първи път си даде сметка колко много ще й липсва.

Не смяташе Майк за красив мъж, но той имаше невероятно топла усмивка и маниерите на английски джентълмен или, както самият той посочи веднъж, на южняшки джентълмен. Откакто американците се бяха настанили в британските бази, беше станало модно да ги оплюват и мнозина жители на Бристол, които никога не бяха виждали американец, често се подиграваха, че били прекалено похотливи, прекалено високо платени и прекалено надути; братът на Мейзи, Стан, бе сред злословещите и нищо не беше в състояние да промени мнението му.

Когато празничната вечеря на майора приближи към края си, ресторантът бе почти празен. Точно в десет един офицер се изправи, за да вдигне наздравица за здравето на Майк.

Преди да си тръгнат заради вечерния час Мейзи каза от името на целия персонал, че всички се радват, че Майк се е възстановил напълно и вече е достатъчно добре, за да се прибере у дома.

— Не се прибирам у дома, Мейзи — отвърна той със смях. — Празнувахме повишаването ми в заместник-командир на базата. Боя се, че ще се наложи да ме търпите до края на войната.

Мейзи беше приятно изненадана от новината и се стъписа, когато той добави:

— Следващата събота има танцова забава и се питах дали ще ми направиш честта да бъдеш моята дама.

Мейзи изгуби дар слово. Не можеше да си спомни кога за последен път я бяха канили на среща. Не беше сигурна колко време му се наложи да чака отговора й, но преди да успее да отвори уста, той каза:

— Боя се, че това ще е първото ми излизане на дансинга от няколко години.

— На мен също — призна Мейзи.