Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Клифтън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sins of the Father, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Греховете на бащата.

Английска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-309-6

История

  1. — Добавяне

21.

Джайлс излезе от лазарета след трийсет и пет дни. Вече знаеше хиляда думи на немски, но не бе имал възможност да работи върху произношението си.

Беше прекарал безкрайни часове да си спомни как Дженкинс си вършеше работата. Упражняваше се да казва „Добро утро, сър“ с почтително кимане, както и „Желаете ли да опитате това вино, полковник“, докато наливаше вода от каната в стъкленица.

— Винаги изглеждай скромен, никога не прекъсвай и не говори, докато не те заговорят — напомняше му Бейтс. — Всъщност прави точно обратното на всичко, което си правил в миналото.

На Джайлс му се прииска да го цапне, но знаеше, че е прав.

Макар че на Бейтс му разрешаваха да посещава Джайлс само два пъти седмично за по половин час, той използваше всяка минута, за да го запознае с реда в личната трапезария на коменданта. Каза му имената и чина на всеки офицер, предпочитанията и вкусовете им и го предупреди, че майор Мюлер от СС, който командваше охраната на лагера, не е джентълмен и определено не е податлив на добрите обноски, особено ако са старомодни.

Друг посетител бе генерал-майор Търнбул, който изслуша с интерес какво е наумил да прави Джайлс, след като излезе от лазарета. Тръгна си впечатлен и след няколко дни се върна с други планове.

— Групата е сигурна, че швабите няма да ви позволят да работите в трапезарията на коменданта, ако разберат, че сте офицер — каза той на Джайлс. — За да има планът ви шанс за успех, трябва да се представяте за редник. Тъй като Бейтс е единственият, който е служил под ваше командване, той е и единственият, за когото трябва да се погрижите да си затваря устата.

— Той ще направи всичко, което му кажа — отвърна Джайлс.

— Вече не — предупреди го генерал-майорът.

 

 

Джайлс с изненада откри на каква дисциплина се подчинява животът в лагера — особено за редниците.

Режимът събуди спомени за дните в „Ипър“ при Дартмур — краката на пода в пет сутринта и старши сержант, който определено не се отнасяше с него като с офицер.

Бейтс продължаваше да го изпреварва всяка сутрин до умивалнята и на закуска. В седем се строяваха на плаца за преглед от генерал-майора. След като старши сержантът изкрещяваше: „Свободни сте!“, всички се пръскаха, за да се захванат с трескава работа до края на деня.

Джайлс никога не пропускаше осемкилометровия крос, равняващ се на двайсет и пет обиколки на лагера, нито часа тих разговор на немски с частния си учител, докато клечаха в тоалетната.

Бързо откри, че военнопленническият лагер при Вайнсберг има много общо с казармата „Ипър“ — студен, суров и гол терен, бараки с дървени нарове, натъпкани с конски косъм дюшеци и никакво отопление освен слънцето, което, подобно на Червения кръст, се вясваше само от време на време. Освен това си имаха и старши сержант, който не пропускаше нито една възможност да нарече Джайлс дребен мързелив мерзавец.

Също като в Дартмур, около лагера имаше висока телена ограда и само един портал. Разликата беше, че нямаше отпуски през уикендите и въоръжената охрана определено нямаше да ти отдаде чест, докато излизаш с жълтото си МГ.

Когато му дадоха да попълни формуляра за работа, Джайлс написа в графата за име „редник Джайлс Барингтън“, а като предишна професия — „сомелиер“.

— Какво означава това на нормален език, по дяволите? — попита Бейтс.

— Сервитьор на вино — важно обясни Джайлс.

— Че защо не го написа по нормалния начин? — попита Бейтс, докато късаше формуляра. — Да не си мислиш, че кандидатстваш за работа в „Риц“? Ще се наложи да попълваш отново — добави той с тон на човек, на когото му е писнало от глупости.

След като предаде формуляра, Джайлс зачака нетърпеливо да бъде разпитан от някой от кабинета на коменданта. Използваше безкрайните часове, за да поддържа във форма ума и тялото си. Mens sana in corpore sano[1] беше кажи-речи единствената латинска поговорка, която си спомняше от училището.

Бейтс продължаваше да го държи в течение със случващото се от другата страна на оградата и дори успяваше понякога да измъкне по някой картоф или кора хляб, а в един случай и половин портокал.

— Не мога да прекалявам — обясни той. — Последното, което ми трябва, е да си изгубя работата.

 

 

След месец двамата бяха повикани пред комисията по бягствата да представят плана Бейтс/Барингтън, който бързо стана известен като план „Нощувка със закуска“ — нощувка във Вайнсберг и закуска в Цюрих.

Представянето им мина добре и комисията се съгласи, че трябва да бъдат придвижени с няколко места нагоре в списъка, но никой не спомена, че е дошло време за действие. Тъкмо обратното — генерал-майорът им каза в прав текст да не досаждат на комисията, докато редник Барингтън не си осигури работа в трапезарията на коменданта.

— Защо всичко се влачи толкова, Тери? — попита Джайлс след края на срещата.

Ефрейтор Бейтс се ухили.

— Много се радвам, че ме наричаш Тери… Разбира се, когато сме на четири очи, но никога пред останалите, нали разбираш? — добави, като имитираше доста добре Фишър.

Джайлс го сръга в ребрата.

— Не забравяй, че нападение от редник срещу подофицер е военно престъпление — напомни му Бейтс.

Джайлс го сръга отново.

— Отговори на въпроса ми.

— Тук нищо не става бързо. Ще се наложи да проявиш търпение, Джайлс.

— Можеш да ме наричаш Джайлс, когато закусваме в Цюрих.

— Нищо против, стига ти да черпиш.

Всичко се промени в деня, когато комендантът на лагера трябваше да даде обяд на група представители на Червения кръст и се нуждаеше от допълнителен сервитьор.

 

 

— Не забравяй, че си редник — напомни му Бейтс, когато извикаха Джайлс при майор Мюлер. — Трябва да мислиш като прислужник, а не като човек, който е свикнал да му прислужват. Ако заподозре дори за миг, че си офицер, и на двамата ще ни наритат задниците и ще се върнеш на дъното на стълбицата. Едно мога да ти обещая със сигурност — генерал-майорът никога няма да ни покани отново да си пробваме късмета. Така че се дръж като слуга и се прави, че не разбираш и думичка немски. Разбра ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Джайлс.

Върна се час по-късно, ухилен до ушите.

— Получи ли работата? — попита Бейтс.

— Изкарах късмет — каза Джайлс. — Интервюира ме не Мюлер, а комендантът. Започвам утре.

— И не е заподозрял, че си офицер и джентълмен?

— Не и след като му казах, че съм ти приятел.

 

 

Преди да сервират обяда за представителите на Червения кръст, Джайлс отвори шест бутилки мерло, за да може виното да подиша. След като гостите се настаниха, наля един пръст в чашата на коменданта и зачака одобрението му. След кимане от негова страна обслужи гостите, като винаги стоеше от дясната им страна. След това продължи с офицерите според чина им, като накрая се върна при коменданта в качеството му на домакин.

По време на угощението внимаваше нито една чаша да не остане празна, но никога не сервираше на някого, преди да му бъде казано. Подобно на Дженкинс, рядко го виждаха и никога не го чуваха. Всичко мина според плана, макар Джайлс много добре да си даваше сметка, че майор Мюлер непрекъснато го следи с подозрителния си поглед.

— Комендантът е впечатлен — каза Бейтс, след като късно следобед ги върнаха в лагера.

— Защо мислиш така? — поинтересува се Джайлс.

— Каза на главния готвач, че сигурно си работил за някое богато домакинство, защото макар да си от нисшата класа, си бил обучен от изтънчен професионалист.

— Благодаря ти, Дженкинс — промърмори Джайлс.

— Какво точно значи „изтънчен“? — попита Бейтс.

 

 

Джайлс стана толкова умел в новото си призвание, че комендантът на лагера настояваше да бъде обслужван от него дори когато се хранеше сам. Това позволяваше на Джайлс да изучава маниерите му, интонацията му, смеха, дори лекото му заекване.

След няколко седмици редник Барингтън получи ключовете за винарската изба и му бе позволено да избира какви вина да се сервират на вечеря. След няколко месеца Бейтс подслуша коменданта да казва на главния готвач, че Барингтън бил erstklassig[2].

Всеки път когато комендантът организираше вечерно парти, Джайлс бързо преценяваше чии езици могат да се развържат с редовното пълнене на чашите и как да стане невидим всеки път, когато някой започне да бъбри. Предаваше всяка полезна информация, научена вечерта, на ординареца на генерал-майора по време на осемкилометровия крос. Сред тези късчета имаше сведения къде живее комендантът, как е бил избран в градския съвет на трийсет и две годишна възраст и как през 1938 бил назначен за кмет. Не можел да шофира. Бил ходил в Англия три или четири пъти преди войната и владеел свободно английски. В замяна Джайлс научаваше, че двамата с Бейтс са се изкачили с още някое стъпало по стълбицата на комисията.

През деня основната работа на Джайлс беше да прекарва по един час с учителя си. Не разговаряха изобщо на английски и човекът от Солихъл дори каза на генерал-майора, че редник Барингтън започва да звучи все повече и повече като коменданта.

 

 

На 3 декември 1941 г. ефрейтор Бейтс и редник Барингтън направиха последното си представяне пред комисията. Генерал-майорът и хората му изслушаха плана „Нощувка със закуска“ със значителен интерес и се съгласиха, че той има много по-добри шансове за успех от повечето недомислени идеи, които бяха чували досега.

— Кога според вас е най-доброто време за изпълняването на плана? — попита генерал-майорът.

— На Нова година, сър — без колебание отвърна Джайлс. — Всички офицери ще се съберат у коменданта за посрещането на празника.

— И тъй като редник Барингтън ще бъде виночерпецът — добави Бейтс, — едва ли много от тях ще са трезви, когато удари полунощ.

— С изключение на Мюлер, който не пие — напомни генерал-майорът.

— Така е, но пък никога не подминава тост за Отечеството, фюрера и Третия райх. Ако добавим Новата година и наздравица за домакина, май ще е доста сънен, когато дойде време да го откарат у дома.

— По кое време обикновено ви връщат в лагера след вечерните партита? — попита един младши лейтенант, който неотдавна се бе включил в групата.

— Около единайсет — отвърна Бейтс. — Но тъй като е Нова година, със сигурност няма да бъде преди полунощ.

— Не забравяйте, господа, че ключовете от винарската изба са у мен, така че ще се погрижа няколко бутилки да стигнат до караулното помещение същата вечер — намеси се Джайлс. — Не искаме охраната да пропусне празненството, нали?

— Всичко това е много добре — каза един подполковник от авиацията, който рядко се обаждаше. — Но как смятате да се измъкнете покрай тях?

— Като минем през портала с колата на коменданта — отвърна Джайлс. — Той винаги е прилежен домакин и никога не си тръгва преди последния си гост, така че би трябвало да имаме най-малко два часа предимство.

— Дори да успеете да откраднете колата му — каза генерал-майорът, — колкото и пияни да са стражите, ще успеят да направят разлика между командира си и сомелиера му.

— Не и ако нося неговия шинел, фуражка, шал и ръкавици — посочи Джайлс.

Младши лейтенантът явно не беше убеден.

— Нима част от плана ви е комендантът най-кротко да ви предаде всичките си дрехи, редник Барингтън?

— Не, сър — отвърна Джайлс на офицера, който бе с по-нисък чин от неговия. — Комендантът винаги оставя шинела, шапката и ръкавиците си в гардеробната.

— Ами Бейтс? — попита същият офицер. — Ще го забележат от километър и половина.

— Не и ако съм в багажника на колата — каза Бейтс.

— Ами шофьорът на коменданта, който би трябвало да остане трезвен като краставичка? — попита генерал-майорът.

— Работим по това — призна Джайлс.

— И дори да успеете да решите проблема с шофьора и да минете през охраната, колко е разстоянието до швейцарската граница? — попита младши лейтенантът.

— Сто седемдесет и три километра — отвърна Бейтс.

— При сто километра в час би трябвало да стигнем за по-малко от два часа.

— При положение, че няма спиране по пътя.

— Няма план за бягство без недостатъци — намеси се генерал-майорът. — В крайна сметка всичко се свежда до това как се справяме с непредвиденото.

Джайлс и Бейтс кимнаха едновременно в знак на съгласие.

— Благодаря, господа — рече генерал-майорът. — Комисията ще обсъди плана ви и ще ви уведомим за решението ви утре сутринта.

— Какво против нас има онзи млад шапкар? — попита Бейтс, след като излязоха.

— Нищо — отвърна Джайлс. — Тъкмо обратното. Подозирам, че иска да е третият член на групата.

 

 

На 6 декември ординарецът на генерал-майора каза на Джайлс по време на кроса, че на плана им е дадена зелена светлина и че комисията им желае добър път. Джайлс бързо настигна ефрейтор Бейтс и му съобщи новината.

Барингтън и Бейтс преглеждаха и преговаряха отново и отново плана си, докато не им писна от безкрайните часове подготовка и досущ като олимпийски атлети копнееха да чуят стартовия сигнал.

В шест вечерта на 31 декември 1941 година ефрейтор Тери Бейтс и редник Джайлс Барингтън се явиха в квартирата на коменданта, като си даваха много добре сметка, че ако планът им се провали, в най-добрия случай ще им се наложи да чакат още цяла година. А ако ги заловяха…

Бележки

[1] Здрав дух в здраво тяло (лат.). — Б.пр.

[2] Първокласен (нем.). — Б.пр.