Белва Плейн
Ръката на съдбата (9)

Девета глава

1984 г.

Един ден се случи нещо неочаквано. Тъй като не беше ял нищо след ранната закуска, Роб спря близо до съда да хапне набързо един сандвич и бе поздравен от Уил Фоулър, седнал сам на една от масите.

— Макданиъл! Ще ми правите ли компания?

Тази неочаквана среща бе повече от странна. Хората от „Фоулър, Харт и Фоулър“ рядко можеха да бъдат видени сами. Те бяха вероятно най-влиятелните адвокати в щата и във всеки добър ресторант в града, включително и във всяко кафене, неофициално винаги държаха запазени маси за тях и за онези, които ги придружаваха: политици — утвърдени и новоизгряващи; хора, които си търсеха работа, или обикновени клиенти. Уил, който бе по-младият Фоулър, на няколко пъти се бе явявал като противник на Роб в съда, така че двамата се познаваха добре, въпреки че никога не бяха сядали на една маса. Сега, в малката стая в застиналия следобед, се оказа, че няма какво да си кажат.

Пръв започна Фоулър:

— Имах тежка сутрин. През последната година работата като че ли се натрупа и в края на деня понякога имам чувството, че не съм свършил нищо.

„Без съмнение това важи за вас, помисли си Роб, но същото не може да се каже и за кантората на Грант.“ Но отговорът, който очакваха от него, беше: „Да, наистина е така.“

— Миналата седмица изслушах заключителната ви реч по делото за инцидента с моторната лодка. Пледоарията беше възхитителна.

— Благодаря. Оценявам комплимента.

— Напълно го заслужавате. Случаят беше много заплетен.

Ако някой се интересуваше от мнението на Роб за този човек, въпреки че го познаваше съвсем бегло, той никога не би включил в характеристиката му определения като „сърдечен“ или „импулсивен“. Тези проницателни очи не пропускаха нищо; те отчитаха поведението на масата, маникюра, дори дикцията. Но тъй като Роб не се притесняваше какво впечатление прави, той слушаше внимателно и си вадеше своите заключения.

— Все пак, предполагам, нищо не може да се сравни с практиката в Ню Йорк, Вашингтон или който и да е от главните градове. Навремето и аз бях обсебен от идеята да замина на север. Радвам се, че не го направих. — Фоулър се усмихна, развеселен сякаш от момчешката си наивност. — „Обсебен“ е най-точният израз. Дълбоко в себе си бях сигурен, че никога няма да напусна гнездото си. Нашият град е доста оживен и е прекрасно място за живеене. Разбира се, за мен той е и роден. Има нещо много приятно в това да бъдеш обграден от близките си, особено ако се разбирате, което, слава богу, напълно важи за нас.

Мъжът отново се усмихна с приятната си усмивка — нито мазна, нито престорена. Но Роб имаше чувството, че зад нея се крие нещо, че събеседникът му постепенно го води към нещо. Но към какво? Не, това беше абсурдно.

— Вие имате ли роднини в града, някои други Макданиъл?

— Нямам си никого, освен съпругата и децата. Жена ми е дъщеря на Уилсън Грант, но това сигурно ви е известно. — Роб се изчерви, задето така непохватно бе съобщил очевидното.

— Да, да, много приятен човек. Съвсем земен. Истински учен. Винаги съм смятал, че от него би излязъл един образцов преподавател. Вие сте завършили правния факултет, нали? Аз учех на север, в Йейл. Уверявам ви, там не е нищо особено. Нашият институт би могъл по всичко да се мери с тях. Впрочем нека ви разкажа няколко весели истории от следването си.

Беше добър разказвач, много начетен. Остроумието му би допаднало на Елън. Мъж като него сигурно имаше приятна съпруга. Вероятно можеха да бъдат чудесни семейни приятели, въпреки че бяха поне с десетина години по-възрастни, помисли си Роб. Но пък и ние така или иначе не излизаме често…

Фоулър се изправи.

— Беше ми много приятно да поговоря с вас, Роб. Впрочем аз се казвам Уил, както сигурно са ви казали. Съкратено от Уилърд, име, което никога не съм харесвал. И обикновено не се обръщам на него.

— Ще го запомня, Уил.

— Добре. Между другото възможно е скоро да ви се обадя. А сега да се връщаме на работа.

Какво означаваше това? — чудеше се Роб. Продължаваше да си задава този въпрос, когато по-късно същия следобед Еди Морз намина за едно от „случайните“ си посещения.

— Минавах наблизо и реших, че може би ще успея да те хвана. Ако си прекалено зает, кажи направо и ще си тръгна.

— Не. Бързах да свърша, защото трябва да се прибера преди шест. Днес е рожденият ден на Джули. Как си? Не съм те виждал от месец. Не, от повече от месец.

— Знам. Имах много работа. Девлин е на път да откупи половината от територията на Съединените щати. Или почти. Постоянно съм в движение.

— Изглежда, добре ти понася.

Действително Еди като че ли се беше подмладил. Целият кипеше от енергия. Здравите зъби, които разкриваше късата горна устна, блестяха. Когато повдигна ръката си, наоколо се разсипаха златисти отблясъци.

— Харесва ли ти новият ми часовник? Реших малко да се поглезя. „Патек Филипе“.

— Красив е. Пилееш парите като вода, Еди.

— А защо не? Е, какво ново при теб?

— Нищо особено. — И тогава, без някаква особена причина, Роб спомена за кратката си обедна среща.

— Той иска нещо — отправи му един от всезнаещите си погледи Еди.

— Кое те кара да мислиш така?

— В противен случай не би прекарал цял час с теб. За тези приятелчета времето е злато.

— Смешно е, но и аз имах чувството, че се опитва да ми каже нещо, макар че така и не го направи.

— И какво е то според теб?

— Нямам представа.

— Според мен ще ти предложи работа. Така ми се струва. Защо иначе ще ти се обажда?

— Но това е смешно. Той знае, че съм зет на Грант.

— И какво от това?

— Би било нечестно. Бих казал, дори непочтено.

— О, за бога, слез на земята, Роб! Чуй ме. — Ярък слънчев лъч проблесна в новия часовник, когато Еди се наведе към бюрото. — Ти си извоюва репутацията на един от най-добрите юристи в този град и това ти е добре известно. Или поне би трябвало да ти е известно.

— Е, не вярвам, че има намерение да ми предлага каквото и да било, пък и бездруго не бих приел.

— Значи трябва да отидеш да си прегледаш главата. Те ще ти дадат два пъти повече, отколкото получаваш тук, и то само като начало!

— И така съм си добре. Справяме се чудесно.

— Неприятно ми е да го споменавам, но какво ще кажеш за момчето си?

— Не искам да говорим за него сега. Както ти казах, днес е рожденият ден на Джули и искам да се чувствам щастлив.

— По дяволите, съвсем забравих датата, а знаеш, че никога не я пропускам. На колко години става? На десет? Ще получи подаръка си утре, един ден по-късно.

— Става на девет и ако се обадиш да й честитиш довечера, това ще й бъде напълно достатъчно.

— Не, не. От чичо си Еди тя винаги е получавала подаръци. Няма да я разочаровам с телефонни обаждания. Ще тръгвам, преди магазините да са затворили. Играе ли си още с кукли?

— Да, но не се изхвърляй много.

— Я си гледай работата! Ще намина тази вечер. Но няма да остана за вечеря. Нямам време.

Двамата тръгнаха към колите си и потеглиха в противоположни посоки. Единият, в приповдигнато настроение, отиде да купи мечтаната от всяко малко момиченце кукла, а другият — малко притеснен от думите на приятеля си, се отправи към къщи.

У дома украсата за следобедното парти все още не беше свалена. Над алеята вятърът издигаше празничните балони, някой бе хвърлил на земята облепена в розова хартия кошничка. Мисис Върнън почистваше трапезарията.

— Как мина? — осведоми се Роб.

— Добре. Е, горе-долу, както винаги. Елън и Джули са горе, но не си говорят. Пен гледа телевизия.

 

 

Дълбоката въздишка имаше за цел да облекчи гърдите на Роб от напрежението. От коридора виждаше осветената от телевизора глава на Пен. Чудеше се дали момчето наистина схващаше смисъла на онова, което виждаше на екрана. То прекарваше пред телевизора почти цялото си време. Може би прекаляваше. Но, изглежда, това му доставяше удоволствие и не можеше да му навреди.

— Здравей, Пен.

Някакви мъже на коне, следвани от лаещи кучета, преследваха една лисица. Пен седеше неподвижен, запленен от сцената. Когато Роб го повика отново, той се извърна с израза на слабо задоволство.

— Бау-бау, татко.

— Кучета — каза Роб. — Кажи „кучета“.

— Кучета.

— Точно така.

Седна на дивана и обви ръце около слабичките му рамене. Детето го погледна усмихнато. Усмивката беше нещо съвсем ново за него — в продължение на много време върху лицето му не можеше да се види нищо, освен апатия и недоволство. Много рядко позволяваше на някого да го погали, но сега успяваше да показва привързаност. Значи окуражителните думи на Фил Лоусън и грижите му за Пен даваха резултат.

„Полезните часове“ наричаше Елън времето, прекарано с Лоусън. Фил действаше успокояващо на детето. Каквото и да имаше у Пен, а лекарят допускаше, че не е много, то бавно започваше да се проявява.

Роб се наведе да го целуне по бузата и лицето, толкова подобно на неговото — с високите си скули и леко повдигнатата брадичка, го порази. В очите на детето се четеше безгранично доверие към света, към който никога нямаше да принадлежи, за който нямаше нито оръжие, нито защита. За момент Роб се постави на мястото на трагично загиналите си родители, които бяха изпитали същата болка, и бе обладан от смъртна тъга. Онези, които го бяха познавали в младостта му — защото той смяташе, че това време е останало далеч зад гърба му, — не биха познали в него, какъвто беше сега, някогашния непоправим оптимист. Кучетата скачаха възбудено и лаеха, Пен се смееше.

— Бау-бау — викаше той. Той, който вече трябваше да може да чете.

— Кучета — повтори баща му.

— Бау-бау — отвърна Пен.

Роб се заизкачва по стълбите. Рядко се случваше Елън и Джули да са сърдити. Като се имаше предвид, че днес за тях беше празничен ден, най-вероятно причината за кавгата им беше Пен. Дори най-малката промяна в домакинството, като нов вид царевични пръчици за закуска в купата му или пристигането на гости, беше в състояние да го извади от равновесие. Човек никога не можеше да бъде сигурен.

Почука на вратата на Джули. Когато тя я отвори, забеляза, че е все още в празничната си рокля и плаче.

— Какво има? — прошепна и обви ръце около нея.

— Мама ми се сърди, понеже се разкрещях на Пен.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Трябва да има още нещо все пак. — Макар и да не му беше до това, той се усмихна. — Ти крещиш на Пен постоянно, но мама не ти се сърди. Нормално е да му се ядосваме от време на време. На всички ни се случва. Просто трябва да контролираме гнева си, Джули. Знаеш какво имам предвид.

— В повечето случаи успявам, но днес наистина бях бясна. Той се подмокри, при това в моята стая!

— Отдавна не го беше правил.

Очевидно всеобщото въодушевление го бе разстроило. Въпреки че по-късно го бяха отвели в дома на мисис Върнън, той бе присъствал на приготовленията.

— И дядо дойде да ми донесе подарък. Той каза, че Пен изобщо не е трябвало да се ражда. Винаги го казва. А мама се разплака.

Сълзи на рожден ден? Но пък и Елън не бе направена от желязо, нали? Пък и кой е? Но в нея имаше много повече метал, отколкото у всеки друг…

Елън ги беше чула. Когато излезе от стаята им и го целуна по бузата, той си помисли с ирония, че дори когато човек е стресиран, очаква определени неща. Една съпруга е длъжна да посреща мъжа си и да го целуне, а той да й отвърне. Всичко е въпрос на навик и за двамата. И веднага се засрами от тази мисъл.

— Партито беше чудесно — каза Елън ведро. — Имахме малко недоразумение, но такива неща се случват, нали, Джули? И двете знаем, че Пен не го направи нарочно, а и вече всичко е почистено.

— Не затова плачех — отвърна Джули. — Причината е в дядо.

„Ние се гледаме в очите, ние — Роб и Елън, докато очите на това малко момиченце са виждали много повече, отколкото сме допускали.“

— Дядо ти донесе прекрасна куклена къща — каза Елън, все така бодро. — Нека отидем горе да я покажем на татко. Всички трябва да помагаме, за да я отнесем в стаята ти.

Тя просто искаше да заглади нещата. Но всичко беше толкова сложно! Щедростта на стария човек към семейството и обществото беше напълно несъвместима с характера му. Но той беше баща на Елън. Е, нека бъде така.

Слязоха долу да вечерят. Пен бъбреше как хората „отглеждат бау-бау“. Само веднъж разсипа яденето. Джули, вече съвсем забравила разочарованието си, им разказваше клюки от училищния живот. Елън улови ръката на Роб под масата. След вечеря пристигна Еди и донесе на рожденичката скъпа европейска кукла. Новият комплект за крикет на Джули бе оставен на моравата и в меката майска вечер поиграха, докато стана време децата да си лягат.

Двамата мъже заедно се отправиха към колата на Еди.

— Беше великолепен рожден ден, бих казал — отбеляза Роб. — И твоята кукла беше кулминацията. Както винаги. Благодаря ти, Еди.

— За мен беше удоволствие. — Той се намръщи и се поколеба, преди да изрече следващите думи. — Има нещо, което сигурно би желал да чуеш, а може би не.

— Лоши новини? — бързо попита Роб.

— Съвсем не. Просто не съм сигурен, че темата те интересува, и се опасявам да не ми се разсърдиш.

Изражението на Еди често се променяше. Тази вечер например то беше комично, изпълнено с привързаност към децата, а ето че сега бе станало плахо, сякаш очакваше да му се скарат.

Много внимателно Роб попита:

— Няма да ти се разсърдя. За какво става въпрос?

— За Лили. Омъжила се е преди няколко години. Току-що разбрах.

Не толкова фактът, колкото името го стресна. От дълго време никой не го бе изричал.

— Това е чудесно — каза той, без желание да разпитва повече.

— Онзи приятел, който още работи на бензиностанцията, сигурно има памет като слон. Спомня си Марчфийлд, както и че съм се интересувал за нея. Случайно дочул, че се е омъжила, но не знае нищо повече.

— Това е чудесно — повтори Роб.

— Не знае за кого и къде.

Никой не проговори, докато Еди не попита:

— Мислиш ли за нея? Често, имам предвид.

Ами и да, и не. Когато усещаше неодобрението на Уилсън Грант или че Елън се чувства предадена — макар и никога да не го бе изрекла гласно, — той си мислеше и за Лили. Дали тя щеше да бъде по-търпелива? Дали майка й щеше да бъде по-малко критична от бащата на Елън? И тогава си казваше: Абсурд! Нейната майка, с острия си език!

А сега най-сетне Лили беше омъжена. Толкова съкрушена, толкова обезверена я беше оставил да чака — колко дълго? — без съпруг и деца! Но ако се беше оженил за нея, може би щяха да имат дете като Пен… Може би тя щеше да отиде с молба, също както бе сторила Елън, до малкото ново училище извън града за деца със „затруднения в обучението“. Колко обнадеждаващо звучеше! Но след тридневния изпитателен срок се оказа, че Пен няма място там, което им бе обяснено по възможно най-любезния начин. Никой не каза „той създава прекалено много проблеми, а пък ние не се нуждаем толкова отчаяно от парите ви“. И все пак смисълът беше същият.

Видя ли какво изгуби, Лили?

— Мислиш ли понякога за нея? — повтори Еди.

— Не. Поне не често.

— Много добре. Времето лекува. Лека нощ, Роб.