Белва Плейн
Ръката на съдбата (13)

Тринадесета глава

1987 г.

През пролетта цветята в коридора бяха подменени с разцъфнали азалии. Едно малко сандъче бе поставено дори на прозореца на Роб.

— Чудесен офис имаш — отбеляза Девлин. — Първокласен. Дори този на Ленихън не може да се сравнява с него.

Роб се усмихна.

— Защото фирмата е стабилна.

— Говориш като джентълмен. О, съвсем не смятам да търся други адвокати. Не ме разбирай погрешно. Аз си гледам своя бизнес. И винаги имам на разположение Еди, който да държи всички под око.

При мисълта, че Еди или който и да било би могъл да държи „под око“ Уил Фоулър, Роб с усилие потисна усмивката си.

— Значи и в двата случая си в добри ръце — каза той.

— Не се ли занимаваш с недвижими имоти?

— Не, това е работа на Фоулър. Аз съм от онези, които се размотават из съда.

Девлин се разсмя.

— Точно това харесвам у теб най-много. Не си придаваш важност. Сякаш аз самият не знам, че изобщо не се размотаваш. Еди твърди, че си неповторим оратор. Имаш дар слово, а? Някой път трябва да дойда да те послушам. Казаха ми, че обичаш да заставаш на страната на онеправдания.

— Ако е в правото си естествено.

— Това е добре. Имаме нужда от сърцати хора. Още повече — в правителството.

Роб кимна.

— Така е.

На бюрото му имаше разтворена папка. Девлин бе прекъснал работата му, но вината за това беше изцяло негова, тъй като бе наредил на секретарката си да го пуска винаги, когато дойде. Беше прекалено докачлив и като нищо можеше да прехвърли делата си при някой друг, ако долови и най-малкото пренебрежение. Идеята да го доведе тук беше според Еди от огромна полза за Роб.

Така че всеки път, когато Девлин имаше среща с Фоулър, Роб очакваше посещение. За щастие това не ставаше много често.

— Как е съпругата?

— Чудесно. Благодаря.

Добре че не можеше да разбере колко го презира Елън! В клуба тя се опитваше да го избягва, но той винаги я намираше. Тя беше не просто красива жена, но притежаваше и „класа“, което неудържимо го привличаше.

— Моята пък замина за Флорида. Няколко месеца няма да я има, така че къщата е на практика затворена. Никакви социални контакти. Не че имам много време за тях. Прекалено съм зает да обикалям страната. Не можеш да си представиш какво става в сферата на недвижимите имоти. Цените спадат главоломно. Все едно да вадиш злато с кофа. Виж, може би някой ден ще дойдеш с мен просто да погледнеш. Вземи и Елън. Обзалагам се, че ще й бъде интересно.

— Много ти благодаря, но точно сега е невъзможно. Тя е прекалено заета у дома.

— О, да. Чух за момчето ви. Ужасен късмет. Ние никога не сме имали деца, но мога да си представя.

„Не, не можеш“, помисли си Роб и любезно изчака Девлин да си тръгне.

Разговорът бе прекъснал работата му по едно доста объркано дело. Той се облегна назад и протегна дългите си крака под бюрото, за да се отпусне и да избистри мислите си. Обикновено се радваше на особената атмосфера, която го бе обгърнала още с първото му влизане в офиса на фирмата. Усещаше я като лъчение, което го зареждаше със сила и енергия. Днес обаче беше прекалено погълнат от собствените си проблеми.

Мислеше, разбира се, и за делото. Клиентът му, дребен чиновник в някаква малка банка, беше обвинен в злоупотреба. Той го озадачаваше. Беше необичайно нервен, като човек, който се осланя на адвоката си, но не му казва цялата истина и се чувства притеснен от това. Сякаш в него се водеше някаква вътрешна борба между желанието да признае всичко и страха да го направи. Той прикрива някого, мислеше си Роб и все повече се убеждаваше в това. Има някой или дори някои, които са по-могъщи от клиента му. Подобни неща не бяха необичайни. И неочаквано си представи малко, скромно бунгало, вече ипотекирано; уплашена жена, която очаква новината в края на деня, и деца, от които същата тази новина трябваше да бъде старателно пазена. Тъжна история. Но светът е такъв. Това беше дело точно за Грант или Джаспър.

 

 

Седмицата започна с погребението на Грант. Беше починал в кантората си внезапно и без да усети нищо. В претъпканата църква, застанал до Елън и Джули, която обожаваше дядо си, Роб се опита да разбере собствените си чувства и стигна до не особено оригиналното заключение, че всеки един човек представлява загадка. Ето там, в ковчега, под купищата червени карамфили, беше намерил вечен покой един великодушен, почтен и честен до мозъка на костите си човек, който повече от всичко бе държал на съвършенството. Пен не беше съвършен. Следователно онзи, който чрез измама го бе довел в иначе безупречното му семейство, не заслужаваше прошка. Да, в името на благоприличието трябваше и му беше простил, но дълбоко в душата си — никога. Наследственост или влияние на обкръжението? Не можеше да прецени. Но въпреки всичко изпитваше милост към Грант и състрадание към скръбта на Елън.

Не след дълго стана време да се прибира. На паркинга се срещна с Фоулър, който се осведоми с многозначителна усмивка дали Девлин му бе направил обичайното посещение.

— Можеш да бъдеш сигурен — отвърна Роб в същия дух. — Интересна личност, не мислиш ли?

— Няма две мнения. Респектиран съм от амбициите му. Впрочем проклет да съм, ако имам някаква идея как бих се оправял с толкова пари. Ако ги имах, нямаше да знам за какво да ги харча.

— Нито пък аз.

При мисълта за скромната сума, която за първи път през живота си бе успял да спести, го обзе чувство за сигурност. Това бе единственото топло и успокояващо усещане, което го бе спохождало през последните няколко дни.

Сякаш се радваше, че най-после се е озовал на открито, Уил очевидно нямаше намерение да си тръгва. Беше мек зимен ден, с меланхолично, отрупано с облаци небе, но лекият вятър действаше ободрително и двамата мъже останаха да поговорят за някои недотам значителни неща.

— Да — върна се към подхванатата тема Уил, — наистина впечатляващо. Той ми даде списък с имотите си. Сигурно има още една юридическа фирма, която се занимава с делата му, ако не и няколко. Това е нещо като лампата на Аладин. Щом Девлин вземе един долар и го потърка с ръка, той веднага се превръща в десетдоларова банкнота.

— Но недвижимата собственост, — сигурна ли е?

— Да, ако купуваш само най-доброто. Разбира се, за такова нещо се изисква първоначален капитал.

— Знам. Имах предвид дали е безопасно при днешните условия? В тази област не знам почти нищо. Единствената ми собственост е къщата, в която живея.

Дори тя не е твоя собственост. На Елън е.

Уил сви рамене.

— Изглежда, в момента е най-сигурната инвестиция. Също като стоковата борса.

— Но недвижимото имущество — земята, — това е нещо реално. Струва ми се, че е дори по-сигурно от стоковия пазар.

— Може. Ще ми се само да те посъветвам, ако си наумил нещо, да не се забъркваш с Девлин.

— Нищо не съм наумил, уверявам те.

— Както и да е, на мен ми е забавно да го наблюдавам. Човешка комедия. Е, аз тръгвам. Лека нощ, Роб.

 

 

— Имаш страхотно малко хлапе — каза Еди.

— Вече не е малко хлапе. През май ще стане тийнейджърка.

Сутринта бяха играли тенис и Джули го бе накарала да се поизпоти доста, докато я победи. Сега я гледаше как играе на двойки с приятелите си. Но в същото време и как кара първия си велосипед, червеното малко колело с три гуми, как се учи да ходи, пристъпвайки между своите родители с малките си бели обувчици…

— Не знаех, че ще идвате в клуба днес — продължи Еди, — иначе щях да дойда за обяд. Къде е Елън?

— Вкъщи с Пен. Мисис Върнън е болна от грип.

— Това означава ли, че нещата не вървят? — попита съчувстващо Еди. — Знам, че си го водил тук няколко пъти.

— Зависи от настроението му. Понякога е много послушен, но друг път, като днес, е направо непоносим. Повярвай ми, колкото по-голям и силен става, толкова по-трудно е за нас да се справяме с него. Най-тежко е за Елън, макар че тя никога няма да го признае.

— Оженил си се за забележителна жена.

— Знам. От известно време си блъскам главата, защото искам да й купя нещо хубаво.

— Бижута. Никога няма да сбъркаш.

— Това не важи за Елън. Тя има много ценни бижута, останали от баба й — не толкова скъпи, но много красиви, — а изобщо не ги носи. Единствените случаи, когато ги слага, са заради някой прием във фирмата. Но това не се случва често.

— Тогава й купи нова кола. Един двуместен мерцедес ще й даде възможност да обикаля из града и да демонстрира стил.

— Опасявам се, че няма много време да обикаля из града. Но аз наистина искам да й подаря нещо и наистина не знам какво.

— Рожден ден ли има?

— Не.

— Парите парят в джоба ти, а? Спестявал си и сега ти се иска да харчиш на воля. Съвсем естествено е. Искаш ли да видиш нещо? Погледни. — Еди извади от джоба си някакъв плик, а от плика — документ. — Моят процент от продажбата. Участвах като партньор на Девлин при строежите в Уейн Каунти. Продадохме всичко и това е моят дял.

Роб погледна и подсвирна.

— Почти удвоих парите си — продължи Еди. — Разбира се, не всеки път е толкова лесно. Но няма опасност, ако знаеш какво правиш, а Девлин много добре знае. Трябва да опиташ. Наистина.

— Мразя да рискувам онова, което имам. Не съм волна птица като теб. Трябва да мисля за още трима души.

— Чуй ме. Да не би да мислиш, че съм забравил? Бих ли те въвлякъл в нещо рисковано? Лош съвет ли ти дадох, като те насърчих да приемеш предложението на Фоулър?

— Не, разбира се, че не. Но знаеш, че не разбирам нищо от тези неща. Например: кой участва в сделките на Девлин? И защо той иска да ме включи? Едва ли има нужда от моите няколко долара, при положение че си играе с милиони.

— Ще ти отговоря. Първо: кой участва? Големи инвеститори, големи имена от политическата сцена, бизнесмени, които се нуждаят от политиците. Ръце в ръкавици, както се казва. Чакай, не бързай да се съмняваш. Няма нищо тъмно. Нищо. Всички сметки са в най-големите банки на страната. Следващият въпрос: защо иска да включи и теб? Трябва да ти кажа истината, нали? Значи е излишно да скромнича. Ще го направи преди всичко заради мен, но и защото много те харесва.

— Харесва съпругата ми — сухо подметна Роб.

— Добре де, добре. Вярно е, че харесва хубавите жени. Ти си виждал Оливия, нали?

Двамата мъже се засмяха. Еди потупа приятеля си по коляното.

— Виж какво ще ти кажа. Смятам да пообиколя някои от проектите, докато Девлин е във Флорида. Ще бъде по някое време този месец, така че ако си вземеш няколко дни отпуска, можеш да дойдеш с мен. Ще пътуваме с неговия самолет. Хайде, какво ще изгубиш?

 

 

— Не е трудно да свикнеш с това — отбеляза Еди, докато наблюдаваше извивките на Мисисипи под снишаващия се самолет. — Никакви туроператори, никакви билети, никакви чакални по аерогарите. Страхотно, нали?

Роб трябваше да признае, че наистина е „страхотно“. Нямаше човек, който да не се впечатли от онова, което бе видял до този момент. Бяха посетили елегантен комплекс в Калифорния. Беше сравнително малък, за да осигури дискретност на онези, които щяха да пазаруват в скъпите бутици и да пият чай с лед, седнали край фонтаните във вътрешните дворове.

— Този ще го задържим — беше му обяснил Еди. — Поне докато ни носи пари. Когато околността се промени или когато чуем, че е на път да се промени, ще замине по реда си.

Роб искаше да знае защо околността ще се променя. Без значение дали щеше да инвестира в собственост или не, а досега не бе уверен, че ще се осмели, той беше заинтригуван. Хрумна му, че Елън често се бе шегувала с неговото любопитство, наричайки го „интелектуално“.

— И защо околността ще се промени?

— Носят се слухове, че ще правят магистрала, за да се подобрят връзките с града. От години нищо не се случва, но ако стане, стойността на недвижимата собственост ще падне. Нали разбираш — тълпи, движение. Хората, които живеят в тези къщи, ще започнат да ги продават. Когато въпросът опре до парите, всичко зависи от политиците. Дали ще има магистрала или не, имам предвид.

Самолетът се бе снишил достатъчно, за да се види паркираната кола пред една къща, закътана между зелена царевица и жълта пшеница.

— Подранили сме. Обадих се да ни изпратят кола — каза Еди.

Тези удобства му доставят удоволствие, развеселен си каза Роб. Той е едно голямо дете. Но защо не? Работата действително беше приятна и никой не би могъл да каже, че е неперспективна. Жилища, търговия, индустрия — навсякъде бяха необходими постройки.

 

 

Половин час по-късно Роб стоеше и наблюдаваше усилената работа. Навсякъде по червеникавата почва личаха следите от камиони, булдозери, бетонобъркачки. Постепенно грубите форми добиваха крайния си вид. Беше впечатляващо.

— Е, какво мислиш? — попита Еди.

— Забележително.

— Знам. Говорех за теб.

— Не искам да пипам спестяванията си.

— Не се и налага. При твоето положение не представлява никакъв риск да теглиш заем. Ще те заведа до банката, ще те представя, после ще подпишеш документите, ще си вземеш парите и след като откупиш определения дял, вече ще си в бизнеса.

— Признавам, че се изкушавам.

— Направи го тогава.

Последва дълга пауза. Бяха се качили в самолета и вече се издигаха във въздуха, когато Роб се обади:

— Добре. Направи необходимото.