Белва Плейн
Ръката на съдбата (1)

Първа глава

Осъзна, че лежи на земята, защото усещаше влагата и долавяше мирис на свежа трева. После дочу непрестанен ромон, като че валеше проливен дъжд, и макар шумът да изпълваше празнотата, бе сигурен, че не е дъжд. След известно време разпозна крякането на дървесните жаби. Пролет. Дървесни жаби.

От тъмнината, която не бе плътна, а по-скоро непрозирно сива, се разнесе нечий рязък глас.

— Къде, по дяволите, се губи тази линейка? Човек може да си помисли, че пристига от Мемфис или от Ню Орлиънс.

— Болницата е на двадесет и седем километра! Ей, казах ти да не го пипаш.

— Само го завивам с още едно одеяло. Дяволски студ е.

Той обърна глава по посока на гласовете, но те се отдалечиха и единственото, което можа да види, беше нощната мъгла, която се стелеше в пустотата. Тогава болката се върна и той изстена.

— Спокойно, синко. Ще се оправиш. Ние сме полицаи. Преживя катастрофа, но всичко ще бъде наред.

Светъл лъч от фенерче очерта полукръг, в който за момент се появиха ботуши и автомобилни гуми, после изчезнаха и отново остана насаме с гласовете.

— Камионът сигурно се е движел със седемдесет, ако не и повече. Бил е натоварен с хранителни продукти, които е трябвало да разтовари в Марчфийлд, преди да се прибере у дома.

— Не можем да сме сигурни. Няма свидетели.

— Просто логика. Горкото момче се е движело по пътя с предимство.

— Сумракът. Най-лошото време. Само ти се струва, че виждаш всичко.

— Е, не е моя работа. Ще разнищят всичко в районното управление. Но нито за миг не искам да съм на мястото на шофьора на камиона.

— Ти само погледни колата. Да ти прилошее. Направо е смазана.

— Намери ли шофьорската му книжка? Казва се Роб Макдоналд, нали?

— Да, Макдоналд.

„Макданиъл — искаше му се да каже. — Името ми е Макданиъл. А какво става с майка ми и баща ми?“ Но щеше да му коства много усилия да попита, така че остана да лежи, вцепенен от болката.

— Къде, по дяволите, е линейката? Момчето може да си умре, преди да пристигне.

„Нима наистина умирам?“ — помисли си той.

 

 

През дългите дни в болницата, докато бе прикован към леглото, той отказваше да приеме реалността, защото бе абсолютно неприемлива. Прибираха се у дома след кратко пътуване до Монро, където майка му току-що бе приключила лечението на така дълго пренебрегваните си зъби. Спокойна вече, тя беше задрямала на рамото на баща му. Господи, дано не са усетили нищо! Казваха му, уверяваха го, че е така. Камионът се беше врязал в задната част на колата и докато той, Роб, бе изхвърлен на земята, те са загинали на място.

Възможно ли бе вината да е негова? Единственото, което си спомняше, бяха връхлитащите предни фарове откъм селския път. Пътят му беше препречен, преди да успее да спре, да завие или да направи нещо, освен да изкрещи: Господи! Господи!

Бяха му казали, че няма вина. Трябваше да изхвърли тези съмнения, да ги изхвърли веднъж завинаги и да продължи да живее. Не беше ли истинско чудо, че се отърва само с няколко жестоки контузии и счупени ръка и рамо! Но те щяха да заздравеят и Роб можеше да заеме новото преподавателско място в гимназията през есента. Всички го утешаваха, вдъхваха му кураж и отново се надпреварваха да го утешават.

Между другото — питаха го в болницата — има ли някакви роднини или приятели, които да се грижат за него у дома, поне през първите дни? Нямаше никакви роднини, освен няколко втори братовчеди, които се бяха преместили още преди години в северната част на Мисисипи. Имаше обаче достатъчно приятели, които щяха да се притекат на помощ. Не че щеше да има нужда от кой знае каква помощ, тъй като бе свикнал да разчита само на себе си, докато баща му се възстановяваше от тежкия удар. Щяха да се отзоват приятели и съседи, като Уилтънсови, които имаха ферма край пътя.

— Е, в такъв случай не виждам причина да не те изпишем още утре — бодро му съобщи лекарят в края на седмицата. — Най-добре се обади веднага, за да уредиш нещата. Ще стане най-рано в девет сутринта.

Лили щеше да пристигне след час. В деня на инцидента бе дошла към седем, дълго преди да й разрешат да влезе. Не можеше да не се усмихне: тя беше практична и надеждна като любеща съпруга. Почти автоматично вече мислеше за нея като за съпруга, а и тя без съмнение също се приемаше като такава. Двамата „бяха заедно“ още от седемнадесетгодишни, през всичките години в гимназията и по-късно, в Баптиския колеж във Флемингтън, който завършиха в края на есенния семестър. Ако не беше недостигът на средства, сигурно отдавна щяха да са женени.

Получил облекчение за физическата болка, Роб се отпусна върху възглавницата и се отдаде на душевната. Сега, когато родителите му бяха мъртви, мисълта за тях бе много по-дълбока и искрена, отколкото през всичките тези години, които бяха преживели заедно. Разбира се, той се беше притеснявал наравно с тях и бе споделял борбата, която водеха, за да запазят малкото стопанство; бе съжалявал за провала на баща си с газостанцията след появата на по-силния конкурент — модерна бензиностанция със сервиз и опитни механици; изкарваше достатъчно пари, за да плаща обучението си в колежа. Винаги ги беше радвал с успехите си. Но беше ли това достатъчно? Нима в живота нямаше нищо друго, освен да създадеш едно дете и да намираш удоволствие само в неговите удоволствия? Те бяха получили толкова малко за себе си.

По-често мислеше за майка си. Докато си я представяше, за пръв път му хрумна, че тя като че ли никога през живота си не беше спала цяла една нощ. Все още виждаше пред очите си циферблата на часовника, когато се събуждаше рано сутрин, и стрелките, показващи пет и четвърт. А на долния етаж тя вече разпалваше огъня и тропаше с тиганите. Вратичката на кокошарника, закрепена на паянтова ограда, изскърцваше всеки път, когато влизаше да прибере яйцата. Тя беше типична селянка. Цял живот щеше да си спомня широката усмивка, с която наблюдаваше рояка от кокошки и която не слизаше от лицето й, докато прекопаваше царевицата в задния двор, в чиито лехи лежаха лъскави тикви.

— Пролетта е жълта на цвят — обичаше да казва тя, докато разсажда нарциси или подрязва форситията.

Беше му се струвало също така, че скришом продължава да чете, защото често рецитираше някое стихотворение: „Скитах самотен като облак…“ Как изобщо успяваше да го постигне при тия обстоятелства, в които бе преминал животът й?

— Ти си също като майка си — казваше често баща му. — Забива нос в книгата винаги, щом й се удаде възможност.

И Лили беше като нея. Нима не казваха, че мъжът, без дори да си дава сметка за това, си избира жената, която напомня майка му? Да, сигурно. Лили също можеше да бъде ведра и енергична. И тя беше в състояние да се замечтае над някое цвете, при това се случваше често. Не я ли бе нарекъл „цветенце“ заради детински чипия нос и широката, вечно усмихваща се уста? Розово-бяла и толкова дребничка, че би могъл да обгърне талията й с длан. „Цветенце.“

— Радостен съм да видя, че отново се усмихваш — отбеляза лекарят, който току-що бе влязъл.

 

 

Хората са толкова добри, мислеше Роб. Уилтънсови, Исак и Бес се бяха грижили за всичко, докато той лежеше в болницата — от уреждането на погребението до храненето на кокошките. С такива приятели той бе не просто гледан и хранен, но и прехранен. Ето, дори в мига, в който си го помисли, през кухненската врата влизаше мисис Уебстър, понесла друго ядене, покрито с бяла кърпа.

— Царевичен хляб — каза тя и го остави на масата. — Да го изядеш веднага, докато е още топъл. Лили, притопли кафето и го отнеси на верандата. За Роб ще е полезно да поседи отвън. Достатъчно време прекара затворен.

Едновременно трогнат и развеселен, Роб си даде сметка, че след смъртта на родителите му тя се опитва да се грижи за него като истинска майка.

— Вече закусих — каза той. — Младият Айк намина снощи и зареди кафеварката, така че единственото, което трябваше да направя, беше да запаля газовия котлон. Изумително е колко много неща можеш да правиш само с една ръка.

Но мисис Уебстър не беше жена, с която можеш да спориш.

— Е, ще закусиш още веднъж. Прибирам се у дома, защото имам един милион неща за вършене, но Лили ще остане да ти прави компания. Лили, ще се върна да те прибера към четири часа.

— Застрахователният агент каза, че ще дойде в пет — каза Роб.

— Не се оставяй да те изиграе.

Мисис Уебстър спря с ръка върху дръжката на вратата. Лили хвърли поглед към Роб и му намигна. И двамата се настроиха за продължително сбогуване.

— Предполагам, че ще продадеш това място и ще се преместиш в града, а? Струва ми се доста разумно, след като така или иначе ще преподаваш в гимназията, а Лили ще започне работа в библиотеката.

Това беше вярно. Със сигурност нямаше да отглежда зеленчуци, да продава яйца и да работи на газостанцията. Фермата трябваше да се продаде. Може би някой друг щеше да постигне повече тук. Докато размишляваше върху това, обзет внезапно от меланхолия, петелът изкукурига. Беше дребна наперена птица, която наричаха Наполеон, защото командореше целия кокошарник. Който и да купеше земята, навярно щеше да си приготви от него супа. Меланхолията на Роб се задълбочи.

— Всичко това много ще ми липсва — каза той.

— Само първите няколко дни — отвърна мисис Уебстър. — Ще се устроиш чудесно и ще започнеш нов живот.

Той знаеше, че тя го разбира, че е доволна от него и очаква сватбата с нетърпение. Нещата се нареждаха от само себе си. Веднъж, след като двамата с Лили си създадяха свой дом — малък, уютен, с много прозорци и книги, тя, независимо от изкушението, нямаше да им се бърка. Беше прекалено разумна, за да го прави. Сигурно подозираше, че спят заедно, но до този момент не бе казала нито дума по въпроса. А може би дори умишлено ги бе оставяла насаме. Беше 1970 година и светът беше доста променен в сравнение с времето на нейната младост.

Не беше оставал насаме с Лили от катастрофата насам и веднага щом колата на мисис Уебстър изчезна от полезрението им, той се спусна към нея.

— Рамото ти! — извика тя.

— Не се притеснявай, мога да се справя чудесно и с една ръка.

Тя винаги бе нетърпелива, също като него. Беше извадил страхотен късмет с нея. Опитваха всички възможни пози, за които бяха слушали или чели. Толкова много жени ставаха хладни и недостъпни веднага щом почувстват сигурност в мъжа. А Бог му е свидетел, тя може да бъде напълно сигурна в него!

— Тук или навън? — запита Лили.

„Навън“ означаваше малкият хамбар на Уилтънсови. След като си бяха направили нов, доста по-просторен, използваха стария за склад. Точно техният син Айк, едва петнадесетгодишен, с израз на всезнайко пръв спомена, че от него става „чудесно местенце за влюбените да бъдат заедно и да си поговорят. Само не бива да палят огън в сеното.“ Беше чудесно хлапе, но както повечето деца, бе доста лукав и охотно приемаше подаръците, които Роб му даваше, за да пази тайната им.

— Тук — отговори Роб. — По-удобно е.

Когато спусна завесите, зелени сенки плъзнаха по пода към леглото, което, за голямо изумление на Лили, Роб беше оправил.

— Ще заключа вратата, макар че няма кой да дойде.

Той наблюдаваше нейния ритуал. За разлика от навика му да се изхлузва бързо от дрехите си и да хвърля всичко на пода тя събличаше дрехите една по една, после ги сгъвате внимателно и заставаше съвсем гола срещу светлината, давайки му възможност да я погледа. Усмивката й беше широка и ослепително бяла, но бързо изчезваше, оставяйки нежно изражение върху устните и в очите й. След това се отдаваха един на друг без остатък.

 

 

Застрахователният агент Бракет не беше много по-възрастен от Роб. Шест или седем години по-голям, изглеждаше около двадесет и осем. Между другото, ако се поразмислиш, ще си дадеш сметка, че това вероятно са най-хубавите години в живота. Макар че Роб никога не си бе правил труда да размишлява върху неща като „хубави години“ или „живот“. Беше приемал като нещо напълно естествено, че ще се ожени, ще си има семейство, в името на което Лили щеше да напусне работата си в библиотеката, докато той щеше да продължава да преподава в гимназията. Разбира се, винаги съществуваше възможността да се издигне до поста директор, но това беше малко вероятно.

В продължение на половин час Бракет бе изреждал необходимите формалности: предвидените от закона съдебни разходи, исковете, свидетелите, стойността на живота според утвърдените таблици, крайната сума, евентуалното й инвестиране след плащането на данъците, обща ли е била застраховката, или…

Роб се въртеше върху неудобния диван и се къпеше в пот.

— Вие се изморихте — отбеляза Бракет.

— Не, просто ми е горещо.

— Вече почти свършихме.

— Защо не оставите документите, за да ги прегледам на спокойствие?

— Добре, добре. Но нека ви кажа, че тези застрахователни компании… — Бракет се наведе напред и понижи глас. — Не би трябвало да говоря така, защото работя за една от тях и не мога да се оплача от отношението им, но истината е, че… Нали нямате нищо против да говоря съвсем откровено?

— Напротив, точно това искам, мистър Бракет.

— Франк. Така се казвам, Франк Бракет. Вижте, поогледах се наоколо и забелязах, че… ами не сте много заможен. Ако бях на ваше място, бих приел предложението, преди да са променили решението си. Сигурно не бихте искали да преминете през продължителната и доста скъпа процедура, да чакате с години и накрая да вземете по-малко, отколкото сте очаквали. Нямате свидетели. Възможно е да сте били пиян…

— Това е лудост. Всеки, който ме познава, би могъл да ви каже, че пиенето не е сред пороците ми.

— Не исках да ви обидя. Но подобни неща са много трудно доказуеми. Може да сте задрямали на волана. Как ще докажете, че не е било така?

— А вие как ще докажете, че е било?

Бракет се засмя.

— Вие самият говорите като адвокат.

— Когато бях доста по-млад, гледах съдебни дела по филмите и си мислех, че си струва да опитам. Привличаше ме предизвикателството да изправя остроумието си срещу това на някой друг. Но както казах, това беше отдавна.

— Но вие още не сте навършили двадесет и две! Какво ви пречи да опитате?

— Защо ми задавате този въпрос, след като сам назовахте причината? — Здравата ръка на Роб посочи грозния диван, изпокъсания килим и избелелите жълти завеси. — Стопанството, ударът на баща ми, всичко. Благодарен съм, че успях да завърша колеж и да си намеря добра работа, без да натрупам дългове. Много съм благодарен.

— Значи сте се отказали от идеята за правния факултет.

— Всъщност никога не съм я взимал на сериозно. И сега съм доволен.

— Понякога само ни се струва, че сме доволни — меко възрази Бракет. — Насилваме се да мислим така, защото не искаме да отровим живота си със съжаления.

Роб го изгледа изненадано. Стоеше срещу него, опрял глезена на единия си крак върху коляното на другия. На подметката на обувката му всеки момент щеше да се появи дупка. Изглеждаше уморен. Може и да бе по-възрастен, отколкото Роб си мислеше. И подобно на кукуригането на Наполеон същата сутрин, което го бе изпълнило със съжаление, сега го обзе съчувствие към непознатия. Сигурно беше тягостна, мрачна орис по цял ден да обикаляш разни хора, изпаднали в беда, да им говориш едно и също, а след това да ги убеждаваш да се съгласят да сложат подписа си. Какво ужасяващо еднообразие!

Неочаквано, сякаш мислите му се движеха в същата посока, Бракет каза:

— Човек спи, храни се и прави едни и същи неща отново и отново.

Роб не отговори. Атмосферата се зареди с някакво вълнение, облъхнато от странен хлад. Не знаеше как се получи така. Седеше неподвижно, загледан в мъжа отсреща, проследявайки погледа му към протрития килим, над който слънчевите лъчи осветяваха танцуващите из въздуха прашинки. След това се замисли как ли би изглеждала тази сцена през погледа на непознат наблюдател: двамата млади мъже в окаяната стая бяха достойни за четката на Уайът или за някоя екзистенциална драма.

Бракет се обади внезапно:

— Двадесет и две. Бих дал всичко, за да съм отново на тези години, Роб. Висок като вас, с вашите мускули и гъста чуплива коса.

— Благодаря за комплимента, но едва ли сте много по-възрастен от мен.

Бракет се усмихна.

— Така ли мислите? Защо не опитате от четиридесет нагоре? Изглеждам по-млад само защото съм слаб. — Той се присегна и взе една книга, оставена до лампата. — „Линкълн“ от Сандбърг, трети том. Чели ли сте първите два?

— Да, взех ги от библиотеката. Приятелката ми работи там.

— А аз изчетох само първия. Толкова е объркващо. Започнал е от нищо, а вижте какво е постигнал.

— Е, не можем всички да сме като Линкълн.

Мрачният тон започваше да безпокои Роб. Струваше му се неуместен. Мъжът беше застрахователен агент, значи трябваше просто да уреди застраховката и всичко да приключи.

Събеседникът му сякаш отново бе прочел мислите му. Той видимо промени настроението си, изгледа открито Роб и предложи:

— Какво ще кажете да изчисля колко точно ще ви струва тригодишното обучение в правния факултет заедно с всички останали разходи? Ще включа дрехите, медицинското обслужване и малка стипендия. Вие ще подпишете документите и всичко ще приключи съвсем почтено. Е, как ви се струва?

Роб беше изненадан.

— Вече ви казах — отвърна той, — че искам само сумата, която ми се полага след катастрофата. Ще остана тук. Обичам децата и ще ми бъде приятно да преподавам.

— Но в действителност сте искали да станете адвокат.

— Е, мечтаех за това известно време, признавам, но тъй като е невъзможно, забравил съм го напълно.

— Не, не сте го забравили. Знаете, че е така.

Настъпи мълчание.

— Сега това става възможно. — Бракет смръщи чело, наведе се към Роб и заговори настойчиво: — Приемете предложението ми. Можете да получите парите още идната седмица.

Последва ново мълчание.

— Ако не искате да ги похарчите за следване, можете да ги използвате за каквото поискате друго. Можете да изучавате музика, да пътувате или пък да си останете, където сте роден, и да бъдете доволен. Но не се заблуждавайте, че ще се получи.

Бракет взе друга книга и прочете заглавието й на глас:

— „Демокрацията в Америка“.

Този път Роб заговори отбранително, дори малко гневно:

— Тук е много хубаво.

— За мнозина, при това много добри хора, сигурно е хубаво. Но не за всички.

„Защо ме провокира така? Защо се опитва да повлияе на живота ми? Разбира се, той иска да приключи случая колкото може по-бързо и по-евтино. Но все пак ми се струва, че има и нещо друго. Действително мисли онова, което говори. Мисли ми доброто. Личи по очите му. Вероятно съжалява за някоя пропусната възможност.“

Раздразнението на Роб започна да се разсейва. На негово място се появи объркване. Можете да получите парите още идната седмица. Това означаваше хиляди долари само след няколко дни вместо сигурно повече, но след две, три или дори пет години.

Изправи се и каза;

— Трябва да помисля. Ще изляза да се поразходя навън, ако нямате нищо против.

— Вървете. През това време аз ще попълня някои документи.

Денят беше ясен, изпълнен със свежата, още влажна зеленина на младите листа. В такъв ден вероятно трябваше да усеща енергията на пролетта. Да се чувства непоколебим. Но вместо това, докато излизаше през задната врата към двора и надолу по пътеката, краката му се подкосяваха, сякаш умората на Бракет беше заразителна. Отиде до оградата и се облегна на нея.

Мястото вече бе започнало да добива вид на изоставено. Лехите с граха бяха буренясали. Кокошките кудкудякаха и кълвяха — клетите създания нямаха и най-малка представа за промените, които скоро щяха да настъпят. Мислеше за майка си, която ги бе хранила и бе садила граха. Спомни си за болните й зъби. Представи си ръждясалата газова помпа в най-отдалечения край на фермата и изкривената фигура на баща си след удара. Мислено видя пътеката, по която бяха вървели през целия си живот — от тук до малкия град и обратно, рядко по-далеч и никога достатъчно далеч.

В колежа, докато се разхождаха из алеите, двамата с Лили споделяха мечтите си. Разбира се, че имаха мечти! Че кой няма? Тя беше практична. Майка й беше вдовица и шиеше, за да изкарва прехраната им. Лили бе познала горчивия вкус на бедността, който сочеше неотменната необходимост от пари. Търсиш си работа и живееш със заплатата от нея. Имаш сигурност. Кой би могъл да оспори това?

Внезапно ръцете му се свиха в юмруци и сърцето му заби ускорено. Видя себе си в нова светлина. Беше се съгласил да стане учител, защото родителите му се гордееха с това. Но винаги му бе липсвал ентусиазъм. Видя себе си като мрачен, възрастен мъж, застанал пред редиците от млади лица, без да може да им даде онова, което заслужаваха. Изглежда, бе имал погрешна представа за себе си и бе сбъркал. Нямаше да бъде добър учител. Не беше достатъчно квалифициран. И не обичаше професията си.

— Но бих могъл да стана добър адвокат — размишляваше той на глас. — Правото е един инструмент. От теб зависи как ще го използваш. Навярно би могъл да направи по-лек живота на хора като родителите ми. Вълнуващо е, творческо. Никога не знаеш какво ще ти донесе следващият ден. О, сигурно гледам на това прекалено романтично, дори наивно, но защо не? Може би постъпвам лекомислено, но ако не опитам, така и няма да разбера. А ако не го направя сега, няма да го направя никога.

Бракет бе разхвърлял няколко формуляра върху масата. Когато Роб влезе, той го погледна въпросително. Това беше моментът — все едно стоиш изправен на дъската, готов да направиш перфектен скок, когато неочаквано те обзема страх, но се срамуваш да се откажеш.

— Приемам предложението ви — каза Роб.

Бракет кимна.

— Мъдро решение. Няма да съжалявате. Седнете и ще ви обясня. Направих сметката. Ако сте съгласен, подпишете тук и всичко е готово. Остава единствено да ви приемат в университета.

 

 

В дома на Лили двамата разглеждаха справочника на правния факултет. От отдалечения ъгъл, където шиеше на светлината на лампата, мисис Уебстър запита:

— Роб, продаде ли фермата?

— Да, още миналия вторник. На практика почти за нищо. Всичко беше ипотекирано. Не знаех. Сигурно татко го е направил, след като получи удара.

Никой не продума. Раздялата със земята водеше със себе си тъга, която не можеше да се сравни със загубата на каквото и да е друго богатство. И Роб знаеше, че спомените за дърветата и сменящите се сезони ще го преследват цял живот.

— Случва се ужасна катастрофа — заговори той, — някакъв непознат идва да поговори за нея, променя посоката на живота на един човек и си отива. Кажете ми, да не би да съм полудял внезапно?

— Но защо, Роб, тази мисъл винаги е стояла загнездена в съзнанието ти и аз знаех, че е така — каза Лили. — Ти просто не си смятал това за възможно, затова и не си говорил за него.

Мисис Уебстър се обади внезапно. Когато решеше, можеше да бъде много рязка.

— Ако искаш моето мнение, Роб, ще го чуеш. Да, наистина си се поддал на налудничав импулс.

— Мамо! — извика Лили.

— Всичко е наред. Роб знае какво изпитвам към него. Чувствам го близък, затова и се осмелявам да му го кажа. Ти захвърляш сигурността, за да се впуснеш в нещо непознато, Роб. Онзи човек те е изиграл. Родителите ти са мъртви. Ако не бяха онези спасителни няколко сантиметра, ти щеше да си отидеш с тях. Трябваше да направиш цяло състояние от това, а ти се примири с шепа фъстъци.

— Трябваше и можеше са две различни неща, мисис Уебстър.

— Изиграха те, Роб.

— Мамо! Вече го обсъдихме. Впрочем аз не мисля така.

— Не се опитвам да създавам проблеми — каза майката малко по-меко. — Кой, ако не аз ще ви желае най-доброто? Трябва да се ожените, това е. Прекалено дълго отлагахте, а това не е здравословно.

„Тя се страхува, че Лили може да забременее, че мога да нараня детето й — помисли си Роб. — Боже мой, да нараня Лили!“

Но в известен смисъл мисис Уебстър беше права. Трябваше да бъдат заедно. Три години бяха прекалено дълго време. Как така не беше помислил за това по-рано. Онзи ден, без дори да си дава сметка, че го прави, той беше решил за себе си, че Лили ще замине с него. Но когато от университета пристигна съобщение, че е приет, и двамата отидоха в града, за да потърсят подходящ апартамент, трябваше да установят, че дори и най-евтините квартири не са им по джоба. „Щедро отпуснатата сума“ едва стигаше, за да се покрият най-належащите нужди.

— Казах ти, че търсих, мамо. Но с такъв малък опит като моя е невъзможно да си намеря работа в големия град. Имам късмет, че се устроих в тукашната библиотека.

— Ще се справим — каза Роб. — Три часа път с автобус не е другият край на света. Ще пътуваш с кола до спирката на магистралата.

Но премълча, че вече бяха решили да се срещат на едно място по средата на пътя между Марчфийлд и столицата.

Лили докосна ръката му.

— Не се притеснявай за нищо. Ще спестявам за наш собствен дом. Когато завършиш, ще можем да започнем съвместния си живот и пак ще бъдем достатъчно млади. — Очите й засияха. — Погледни, има курс по право за околната среда. Изглежда доста подходящо за теб, нали?

Докато разглеждаше справочника, челото й се набърчи и устните й се свиха. Приличаше на старателно дете, което пише домашното си. „Аз не те заслужавам — помисли си той. — В теб няма и капка егоизъм. Не, не те заслужавам, но и не познавам някой, който те заслужава.“ И неочаквано го заля вълна от толкова нежна обич, че почти му причини болка.

 

 

Бе шест часа сутринта един ден в края на август. Слънцето грееше от дясната му страна, докато караше на север. Колата беше наета за целия ден. Тук бяха всичките му ценни вещи: снимка на Лили, на родителите му, на старата къща; дрехите, спалното бельо и книгите. Те не бяха много, тъй като струваха скъпо: събраните съчинения на Шекспир, американската история, историята на Втората световна война, в която се беше бил баща му, и колекция от стихосбирки на любимия му поет Стивън Спендър.

Мислеше да пусне радиото, за да му прави компания по време, на самотното пътуване, но сега какъвто и да било звук само щеше да влоши настроението му. А то бе тревожна смесица от изпълнени с копнеж мисли за Лили, съмнения, страх и гордост, които усещаше болезнено с нервния си стомах.

Не беше минавал по този път от нощта на катастрофата и сега, докато наближаваше фаталния участък, би направил всичко, за да го избегне. Но тъй като беше невъзможно, той се стегна, натисна педала на газта и го премина с максималната скорост, която можеше да си позволи.

— Те не са усетили нищо — каза си на глас. — Всички ми повтаряха едно и също. И лекарите, и полицаите. Не са усетили нищо.

Маранята трептеше над пътя и над полята, из които под изпепеляващото слънце пасяха говеда, без да срещнат и островче от сянка. А после ги чакаше безмилостно клане. По някаква оскъдна милост поне живееха в неведение за това.

Земята беше толкова равна, че на места пред себе си той виждаше хоризонта като окръжност с огромното небе, опънато над него. Тогава за първи път се увери с очите си, че се движи по сфера, която, на свой ред, се рееше из вселената, и усещането за това бе толкова тягостно, че накрая все пак потърси облекчение в радиото.

Познатите звуци на кънтри музиката изпълваха тишината в продължение на цял час. Тогава пейзажът постепенно се промени: правият, монотонен път заизвива нагоре по невисоки хълмове сред гъста зеленина. Селските ниви прераснаха в провинциални имения, след това се появиха покрайнините, докато последните няколко мили се превърнаха в широк булевард, който отвеждаше в сърцето на града.

Роб не беше идвал в столицата от години. Когато беше на дванадесет, го бяха довели да я разгледа и оттогава не му се бе случвало да я посещава — чак до момента, когато пристигна, за да подаде документите си в университета. Сега, с погледа на възрастен, той огледа сградите на Конгреса и на федералния съд и те му се сториха внушителни и грандиозни, нещо, което бе убягнало на малкото момче. Внезапно, докато прекосяваше притихналия в неделната сутрин град, забиха камбани. Провинциалистът идваше в големия град.

Ето ме тук, помисли си той развеселен, изпълнен с нереалистични надежди. И все пак защо не?

Университетът се намираше на другия край на широк централен булевард. Той приличаше на всеки друг университет, описван в книгите или показван на снимки: няколко горди каменни готически постройки, обградени от морави и пищни стари дървета. Подминавайки го, Роб отново се присмя на себе си, задето вече изпитва чувство на собственост и лоялност.

И все пак защо не?