Белва Плейн
Ръката на съдбата (18)

Осемнадесета глава

1994 г.

Неочакваната среща бе въздействала толкова силно на Лили Блеър, че веднага щом колоната се раздвижи, сви от магистралата в една отбивка. С изненада откри, че ръцете й, все още стискащи кормилото, треперят.

Естествено това беше шок. Как би могъл да се чувстваш, ако видиш човек, когото не си виждал от години, да се материализира от въздуха? Шокирана беше, разбира се.

А той си седеше там, в скъпата кола, очевидно преуспял, защото как иначе би могъл да си я позволи? Но не в колата беше проблемът — нито тя, нито Уолтър биха искали нещо толкова фрапантно, дори да можеха да го имат, — а в целия му вид: висок, безразличен и толкова важен, сякаш нищо в света нямаше значение, освен самия Роб Макданиъл. В онзи момент й бе отправил толкова студен поглед, че все още я обгръщаше хлад.

— Е, стигнал си доста далеч, а? — каза на глас. — Обзалагам се, че се държиш с всички така, както днес с мен.

В главата й се блъскаха различни мисли. Припомни си, че някога я бе наричал „цветенце“… И това лице, малко издължено, със заострена брадичка и замислени очи… „Прекалено красив, за нещастие, както за себе си, така и за останалите“, бе казала майка й.

— Питам се как ли се държи с нея. — Седеше неподвижна, сякаш имаше намерение да прекара целия ден в колата, на безлюдния път, под мрачното, тъмнеещо небе. — Но не, той няма да причини на онази красавица — защото тя наистина беше красива, мисис Макданиъл, потънала в цветя и дантели — това, което причини на мен.

И като да се бе случило вчера, отново изпита надигащата се вълна от гняв и отчаяние.

„Да, вярно е, но никога не съм имал намерение…“

„Няма значение какви са били намеренията ти. Важното е, че го направи. И ме изостави, изпълнена с ярост, каквато не съм и подозирала, че мога да изпитам.“

Силен вятър огъваше дърветата. Тропотът на първите предупреждаващи дъждовни капки я откъсна от бурята, бушуваща в нея, и я накара да се върне на магистралата. Беше тръгнала към един магазин с намерението да си купи палто, но бе изгубила настроение за покупки, затова направи обратен завой и се отправи към къщи.

Уолтър точно се беше прибрал, когато пристигна.

— Изглеждаш зле — отбеляза той. — Радвам се, че прояви достатъчно здрав разум да се върнеш по-рано. Палто можеш да си купиш винаги.

Имаше нещо вълнуващо в заплашителното време. То задържа вниманието им още около час. Уолтър отиде да нагледа кокошките си, Лили извади свещи и притопли по-рано яденето, в случай че електричеството угаснеше. Докато вечеряха, двамата слушаха прогнозата по радиото.

Добре беше, че имат с какво да се занимават. Лили беше все още напрегната, а не искаше той да го забележи. Все пак с напредването на вечерта, когато капаците на таванския етаж започнаха да тракат, състоянието й не му убягна.

— Много си мълчалива. Да не би нещо да не е наред?

— Заради бурята е. Очакват се големи поражения. Страшно е.

— Това не ти е присъщо. Никога не съм те чувал да казваш, че си уплашена от нещо.

Не бе уплашена. Просто разстроена. Изпълнена с желание за отмъщение, осъзнавайки в същото време невъзможността да го получи. Не й се говореше за тези безполезни, грозни чувства. А и никога не ги беше споделяла с Уолтър, никога не му бе разкривала дълбочината на продължителната си връзка с Роб. Каква би била ползата? Думите обаче напираха сами.

— Не за бурята мислех, Уолтър. Днес видях Роб. — Разказа му какво се беше случило и заключи: — Как може да живее в мир със съвестта си, след като се е отнесъл по такъв начин към друго човешко същество? Освен ако не е лишен и от съвест, и от сърце.

Уолтър сгъна вестника така, че да може да се събере в кошчето за боклук, и после го изхвърли. Допускането, че го е наранила и чрез този жест той се опитва да прикрие обидата си, я накара да извика:

— Това няма нищо общо с теб! О, аз се радвам, наистина се радвам, че нещата се развиха по този начин, защото иначе нямаше да те срещна. А ти си моят живот, моят живот, Уолтър! Ти си всичко за мен! В мен заговори гневът от това, че един толкова непочтен, толкова недостоен човек ходи по земята и се радва на живота!

— Скъпа, зная, че ме обичаш. Не това ме накара да се замисля. Спомних си една история, която никога не съм ти разказвал, защото бях наясно, че дълбоко в себе си продължаваш да таиш болка и обида. Не исках да сипвам сол в раната ти, като споменавам името му — усмихна й се мрачно той.

— Вярно е, това име наистина е сол в раната — отвърна тя, чудейки се каква връзка може да има между Уолтър и Роб.

— Спомняш ли си семейство Хубърт, които се преместиха преди няколко години? Онези червенокоси момчета, които си играеха в двора, докато майка им беше в кабинета ми за преглед? Е, за тях става въпрос. Случи се, преди ние с теб да се оженим.

Той запали лулата си и се настани на обичайното си място. Тя изпита чувството, че историята, която възнамеряваше да й разкаже, при всички случаи щеше да има добър край.

— Хубърт беше фермер — започна Уолтър. — Отглеждаше крави, пилета, имаше голяма нива с царевица — обичайните неща. Гледаше и прасета. Всичко започна от тях. Малко по-нагоре покрай реката имаше мебелен завод. От време на време, когато закъсваше за пари, той ходеше да работи в него. Но ще карам накратко. Един ден разбрал, че изхвърлят в реката отровни отпадъци, и го споменал пред директора, на когото това естествено никак не харесало. Разменили няколко думи, след което Хубърт писал до властите — направо във Вашингтон, защото реката е под тяхна юрисдикция. Веднага беше изхвърлен от завода, което го вбеси. Трябва да го познаваш по-отблизо, за да можеш да си го представиш: дребен, избухлив, наивно търсещ справедливост — незначителен човек с голяма уста. Пресата, разбира се, раздуха случая. Тъй като беше обвинил работодателите си и бе назовал имена, Хубърт бе даден под съд за клевета. После го обвиниха, че неговите прасета замърсяват водата, което в известен смисъл беше вярно. Случаят ставаше все по-заплетен. Сметките му по адвокати непрекъснато нарастваха. Предполагам, че тогава охотно би зарязал всичко, но беше твърде късно. Е, нека ти разкажа края. Призоваха го в щатския съд като свидетел. По онова време фермата му беше напълно западнала, а спестените пари бяха свършили. Един господ знае какво би станало с горкия Хубърт, ако случайно един уважаван адвокат не се бе заел със защитата му — съвсем безплатно. И спечели, фермер срещу индустриалец. Давид и Голиат.

Уолтър замълча.

— И знаеш ли кой беше този адвокат?

Тя не отговори.

— Да, Макданиъл. Никога досега не съм го споменавал, но сега ти го казвам. Хубърт се прибра, изпълнен с благоговение. „Онези адвокати там печелят стотици долари само за час — каза той. — А този човек направи всичко за нищо! Ако се наложи, и в ада бих влязъл заради него!“

Отвън вятърът ревеше. В градината някакъв клон изпращя и се счупи.

— Надявам се да не е старата магнолия — обади се Уолтър. — Добре че сложих камъни на покрива на кокошарника, иначе щеше да го отнесе.

Споменаването на кокошките върна далечен спомен в паметта на Лили. Някога, много отдавна, Роб беше нарекъл петела си Наполеон, защото според него кукуригал някак си триумфално, докато тя го смяташе за доста окаян. Какви неща помни човек…

— Е, какво мислиш за това? — попита Уолтър, очаквайки някакви коментари.

— Да, това е добрата страна на Роб — отвърна тя.

Колко добре помнеше тази „добра страна“! Всичко беше много объркано. Момчето от провинцията и преуспелият адвокат. Да, много объркано. По-добре да не мисли повече за това.