Белва Плейн
Ръката на съдбата (7)

Седма глава

1979 г.

Елън излезе от издателството, преливаща от жизненост и оптимизъм. И това беше в реда на нещата, защото бяха харесали книжката й! Нейните червеношийки бяха намерили своя дом в светлосиня подвързия с красива птичка отпред и снимката й на задната корица.

— От това става чудесен коледен подарък — бе казал издателят. — Не се ли радвате, че написахте собствена история и сама я илюстрирахте?

Да, тя се радваше. Дори бе пристигнала на срещата с готова идея за следващата книжка.

— Ще бъде за нашия сетер Били. Той умря неотдавна, след дълъг и щастлив живот. Зная, че има милиони книжки за кучета, но тази ще бъде нещо различно, обещавам. Моята дъщеря го обожаваше. Имам намерение да включа и нея в историята.

— Тя единствено дете ли ви е?

Издателят изглеждаше като добродушен старец и я караше да се чувства някак особено уютно, предразполагаше я. Затова отговори ентусиазирано:

— Имам си и син почти на шест месеца. Един ден ще трябва да напиша нещо и за него.

— Вие сте щастлива жена с двете си чудесни деца и с обещаваща кариера.

Докато вървеше по булеварда, тя осъзна, че продължава да се усмихва. Пък и кой ли би могъл да се въздържи? Всичко блестеше в тази ветровита нюйоркска пролет, толкова различна от пролетта у дома. Тук се бяха разхождали заедно: тя — съпруга от два дни, и той с туристическата си камера, вдигнал глава, за да изброи етажите на високите сгради. Бяха се наслаждавали на прекрасни ястия, бяха танцували; ето в тази галерия разглеждаха картини. Спомняше си, както всъщност помнеше какво ли не, че Роб особено се бе възхитил от някакъв пейзаж в модернистичен стил: тъмни корони на дърветата, млечнобяло петно, загатващо езеро, и лек намек за промяна на времето в небето. Тя бе решила да пожертва част от парите за медения месец и да я купи за офиса му, но той се бе противопоставил:

— Не, прекалено е скъпа.

Погледна часовника си. Имаше достатъчно време да направи някои покупки: играчки за децата; дребен подарък за мисис Върнън, останала да се грижи за тях, и нещо луксозно за Роб. Той винаги се бе противил срещу лукса — не за нея, а за себе си. Отново погледна часовника си. Първо магазина за играчки, защото там нямаше да се бави много, а после щеше да купи на Роб красива вратовръзка или може би един, дори два пуловера. Пък той нека си възразява! Едва ли щеше да дойде до Ню Йорк, за да ги върне.

Когато приключи с покупките, все още разполагаше с доста време, така че тръгна по Пето Авеню към парка и седна на една пейка, за да наблюдава онова, което баща й наричаше „парад на минувачите“. Движението беше натоварено, хромът блестеше на слънцето. Покрай нея минаваха интересни хора: раздърпани тийнейджъри, елегантно облечени жени, някои от които бутаха пред себе си красиви бебешки колички.

След известно време до нея на пейката седна една млада майка и обърна количката така, че Елън да може да вижда розовото бебе с розова шапчица.

— Очарователна е — отбеляза Елън. — На колко е?

— Шест месеца. Настоява да я подпирам с възглавници. Откакто се научи да сяда, не мога да я накарам да легне. Мисля, че е просто любопитна и не иска да изпусне нищо от онова, което става покрай нея — каза майката е известна гордост.

Както се очакваше от нея, Елън се засмя:

— Преждевременно развито хлапе.

— Съвсем не. На тази възраст те вече трябва да сядат.

— Сигурно съм забравила. Моето момиченце е на четири години.

Можеше ли Джули да сяда на шест месеца и беше ли толкова жизнена? Защото това бебе гукаше и размахваше усърдно дрънкалката си. Бог й е свидетел, че дъщеря й беше достатъчно жизнена в момента. Трудно й беше да си припомни каква е била преди години, като се имаше предвид колко бързо течеше времето и как месеците се сливаха един в друг неусетно.

Но Пен не се държеше като това дете. Мисис Върнън го наричаше „старче“, тъй като той никога не се усмихваше…

Но жената до нея беше приятелски настроена, така че Елън бе принудена да поведе разговор. Слънцето залязваше, в парка беше студено, вятърът ронеше цветовете от дърветата. Неочаквано безпокойство замени предишната й веселост. Нямаше търпение да се прибере у дома. Внезапно й се стори по-разумно да прекара оставащите часове до полета на летището, вместо да седи тук.

Самолетът имаше закъснение. Таксито до къщата улавяше всеки червен светофар, така че беше късно вечерта, когато най-после се прибра у дома. Джули вече спеше.

— Всичко е наред — каза мисис Върнън. — Никакви проблеми. А ти добре ли пътува? Мистър Макданиъл каза да ти предам, че има някаква среща в кантората, така че да не го очакваш преди единадесет.

— Как е Пен?

— Ами както обикновено. Малко се поизмъчих с него снощи. Исках да го накарам да млъкне, за да могат Джули и баща му да поспят, но иначе е добре.

— Опитва ли се вече да сяда?

— Не. Защо? Да не би да си очаквала някаква голяма промяна за два дни? — Понякога мисис Върнън говореше на Елън като майка на дъщеря. Тя си имаше свой интимен, мил начин да я дразни. — Може би по време на отсъствието ти трябваше да научи и азбуката?

— Не, но не трябваше ли вече да сяда? Започвам да се тревожа. Днес видях едно бебе на неговата възраст и през целия път си мислех, че Пен е слаб. Или…

— Нищо му няма на Пен. Храни се като вълче, а болните деца нямат апетит.

Безпричинни съмнения, ето какво беше онова, което я измъчваше. И то само заради онова дете.

— Познавам Джули като дланта си, както познавах и теб, така че зная какво говоря, когато става въпрос за Пен.

На горния етаж, където бяха стаите на децата, коридорът беше слабо осветен. Пен се беше свил под завивките. От кръглото му личице се виждаше само мястото, където обикновено се появяваха трапчинки, когато децата се усмихваха. Само дето той никога не се усмихваше. Поне това мисис Върнън бе принудена да признае. „Темерут“ го наричаше тя. Едно бебе? Темерут?

 

 

Повече от седмица Елън не водеше Пен никъде, най-малко пък до езерото. Разходката до мястото беше приятна и младите майки обичаха да се събират тук. Разговорите, естествено, се въртяха около скъпоценните им бебета. О, сравненията бяха нещо неприятно, мислеше си Елън, но нима всички, в това число и аз, не ги правим тайничко. Понякога дори не съвсем тайно, защото веднъж бе уловила многозначителните, любопитни погледи, отправени към Пен… Обзе я паника. Още утре, без да отлага нито ден, щеше да поиска извънредна консултация с лекаря.

— Да — каза доктор Полк, — неговото развитие е доста забавено, Елън. Вече го забелязах.

— Просто сте го забелязали?

— Исках да изчакам и да видя.

— Да видите? Какво? — Не бе имала намерение гласът й да прозвучи така остро, както очевидно бе прозвучал, защото в отговора на лекаря пролича опит да я успокои.

— Последното нещо, което бих искал, е да ви разтревожа. Очевидно не всички деца се развиват с еднакви темпове. При Пен нещата вървят по-бавно, това е всичко. Може и нищо да не означава.

— Може? Което значи, че може и да означава! — Сега вече в гласа й се чувстваше истински ужас. — А ние така и не знаехме, че нещо може и да не е наред. Били сме в „блажено неведение“.

— Вие виждате в това някаква катастрофа, Елън. Съвсем естествено е родителите да се притесняват, но няма смисъл да се паникьосвате предварително. Защо така изведнъж се разтревожихте?

— Разглеждах снимките и си припомних как беше при Джули. Пен е напълно различен. Когато не е разстроен, той е просто… глуповат. Едва сега го виждам. Как не съм го забелязала по-рано?

— Защото няма какво толкова да забелязвате. Щом установя нещо определено, ще ви се обадя. А сега се приберете и се успокойте. Кажете и на съпруга си да направи същото.

Обзе я някаква слабост, почувства ледена празнина в гърдите си, която й пречеше да се изправи. Имаше нещо нередно, което доктор Полк не искаше да й каже. Тя го харесваше. Когато го наблюдаваше как се държи с децата — весел със здравите и спокоен с болните, — тя винаги си казваше, че той е избрал най-подходящата професия. Но точно сега неговото спокойствие и любезност я тревожеха.

— Ние се въртим в кръг — каза Роб. — Доктор Полк се опитва да отложи неприятния момент, когато ще трябва да ни каже дали има нещо нередно, или не.

Тя знаеше, че Роб не разкрива напълно страховете си. Винаги съществуваше надеждата, че си въобразяват или пък че дори и да има нещо, то ще отмине.

Най-после Роб каза:

— Трябва ни и друго мнение. Доникъде не стигнахме с Полк, колкото и да е добър.

— Знаеш ли — подхвърли Еди, — мога да се свържа с някои хора в Ню Йорк и Вашингтон. Позволи ми да намеря най-добрия.

След като му благодари, Роб му обясни защо не могат да пътуват със самолет.

— Не можем да идем и с кола. Пен е доста буен. Не си струва усилието. Пък и там едва ли ще стане някакво чудо.

— Какво ще кажеш за частен самолет? Няма да висите по летищата, няма да има пътници, които ще се оплакват, че детето вдига шум. Ще пристигнете за нула време. Девлин с радост ще ви услужи със своя. Какво мислиш?

На Роб това му се струваше неразумно, затова се поколеба. И все пак човек никога не знае. Може пък да си струва. Може би.

— Ти си страшно добър към нас, Еди. Ще попитам Елън.

— Тя ще каже „да“. За детето би отишла и в Китай.

— Вярно е. Аз също.

Доктор Евън Мюлер седеше в плюшения си кабинет десет етажа над улицата. Елън бе уверена, че сега вече ще настъпи часът на истината. Мъжът зад бюрото излъчваше енергия и професионализъм, които, изглежда, липсваха на Рей Полк. Проницателният поглед и позата му говореха недвусмислено, че той се интересува от факти, а не от емоции. Беше почти заплашителен.

— Значи се връщаме там, откъдето тръгнахме? — запита Елън.

— Какво искате да кажете? Откъде сте започнали?

— Нашият лекар каза, че развитието му е забавено.

— Това е един от начините да се обясни.

— А какви са другите?

— Забавено или закъсняло е едно и също. Изразите се използват, за да заменят думата „бавноразвиващ се“.

Цялата стая се огъна, сякаш стените бяха направени от плат, заклати се като палатка и тя чу собствения си остър вик:

— Бавноразвиващ се! Което означава…

— Което означава, че детето няма да расте нормално — спокойно довърши доктор Мюлер.

— Но какво означава „нормално“? — настоя Роб. — Тази дума има ли изобщо някакво определено съдържание?

— Сигурно. Това съдържание може и да е определено ако не съвсем конкретно, то приблизително точно. Всичко зависи от това, дали случаят е в лека, средна или тежка форма. Тези с лека форма успяват да се приучат сами да се грижат за себе си, порастват и дори могат да се хванат на някаква проста работа. Така нещата вървят надолу, докато се стигне до най-тежките случаи, когато за болния трябва да се полагат грижи през целия му живот. Само времето може да покаже.

Роб наблюдаваше как тя се опитва да преживее удара. Когато Елън вдигна поглед към него, забеляза, че ръцете му трепереха. След този кратък момент той каза твърдо:

— Но засега не бихте могли да кажете нищо конкретно за Пен. Това ли се опитвате да ни кажете?

— Точно това.

Едва сега Елън осъзна колко трудно би било на Рей Полк, който познаваше и двама им и много обичаше Джули, да изрече думите, които бяха захвърлени като камъни в стаята. Вероятно не беше лесно и за този мъж тук. Някъде под тях ревяха двигателите на коли, бързащи хора натискаха клаксоните, а Пен Макданиъл току-що беше обречен. В една или друга степен — обречен. И едва сега сълзите й бликнаха.

— Позволете да ви попитам — настоя Роб. — Има ли нещо, което забелязвате, каквото и да било — моля ви, не ни спестявайте нищо, — което би могло да ви даде представа за тежестта на заболяването?

— Детето ви съвсем скоро се е научило да сяда, но все още нито пълзи, нито се изправя, така че според мен е доста изостанало в развитието си. И все пак не ми се иска да прибързвам с прогнозите си.

— Защо? Защо? — изплака Елън.

— Това философски въпрос ли е, или медицински?

— И двете — отговори тя.

— На първия не бих могъл да отговоря. Някой свещеник би казал, че така е отредил Бог. Докато лекарят може да ви изреди цял списък от обяснения: рубеола, алкохолизъм при майката, усложнения при раждането и така нататък. Но вие сте си направили всички възможни тестове и доколкото виждам от резултатите, не попадате в нито една от тези категории.

— Значи е едно от нещата, които просто се случват? Генетика? — попита Роб.

— Мозъкът е нещо сложно, мистър Макданиъл, невероятна паяжина от гени. Вие имате предвид дали не е вродено, нали? Защото бих могъл да ви кажа, че в почти шестдесет процента от най-тежките случаи става въпрос за наследствени увреждания.

Елън поклати глава.

— В нашите семейства няма подобни случаи.

В продължение на няколко минути никой не проговори. Паузата беше толкова странна, че тя се обърна към Роб.

Той заговори бавно:

— Имаше… Аз съм имал… такъв брат. Никога не съм го виждал. Починал е десет години преди да се родя. Предполагам, че никога не съм споменавал за него, нали?

Нещо сграбчи гърлото на Елън, парализира го така, че тя не можа да произнесе нито дума. Очите на Роб бяха широко отворени, сякаш и те бяха парализирани, изгубили способността си да мигат.

— Не — прошепна тя. — Никога не си го споменавал.

— И не ми е минавало през ум. Никога, никога не съм се сещал за него. Никой не говореше за това. Беше стара история.

Ти си знаел… Ти си знаел… Как само биеше сърцето й! Струваше й се, че ще се пръсне в гърдите й и ще спре завинаги.

— Ако не се беше случило това, вероятно никога нямаше да си го спомня.

Нейното малко момченце, нейното красиво, осакатено момченце!

Роб гледаше някъде над нея, към прозореца, в който между завесите се виждаше малка триъгълна част от небето. Когато се обърна, мълчанието му като че ли молеше за прошка.

— Какво знаеш за него? — попита тя шепнешком.

— Немного. Както казах, никога не говореха за него.

— Все трябва да са споменали нещо.

Тя видя, че той се срамува. И трябваше! Той е знаел и всичко това се случи по негова вина.

— Само, че е бил бавноразвиващ се. — Гласът му се извиси. — Искаш цялата истина, така ли? Бавноразвиващ се! В най-тежката възможна форма. Почти не е можел да говори. И за щастие е умрял от пневмония няколко години по-късно. Това е всичко.

— Животът понякога е доста суров — обади се докторът. Той също се чувстваше неловко. И бързаше да се отърве от тях. За което никой не би могъл да го обвини.

— Но трябва да посрещаме онова, което ни предлага, нали? При това с кураж и надежда, предполагам. Поне така казват — отвърна с горчивина Елън.

— Може и да не е толкова лошо. Ако е в лека форма…

Тя бързо го прекъсна:

— Само че вие не го вярвате. Дадохте ни ясно да разберем. Затова очаквам най-лошото. Не е зле да бъдем подготвени за момента, в който ще ни дойде до главите.

— Ако изобщо дойде — поправи я доктор Мюлер.

— С жена ми искахме да имаме и други деца — намеси се Роб. — Какво бихте ни посъветвали по този въпрос?

— Не, моля ви. Не искайте това от мен. Решението си е само ваше.

— Добре, можете ли да отговорите поне на това? Възможно ли е да падне гръм два пъти на едно и също място?

— Възможно е. И се е случвало. По тази причина много хора се замислят дали да имат друго дете. Други пък изобщо не се колебаят. А след като късметът им се усмихне, са доволни, че са поели риска.

— Благодаря ви, докторе — каза Елън. — Най-добре да тръгваме към летището и да се приберем у дома. Роб трябва да се върне на работа. А и след като научихме истината, няма какво повече да правим тук. — И с рязко движение тя избърса очите си.

Стиснаха си ръцете. Доктор Мюлер ги изпрати до вратата и подхвърли:

— Съжалявам, че не можах да ви кажа нищо хубаво, след като сте били толкова път. Най-странното е, че във вашия град живее един от най-големите специалисти в страната в тази област. Казва се Филип Лоусън. Не е доктор по медицина, а е психолог, практикуващ в университетската болница. Завежда клиниката за деца с увреждания. Изненадан съм, че не сте отишли първо там.

— Никой не ни е казвал за него.

Докторът сви рамене.

— Много жалко, макар че все още не е късно. Не смятам, че ще ви каже за случая и перспективите повече, отколкото вече чухте. Но това, което би могъл да направи, е да ви насочва, вас и детето, през годините, които предстоят. Ще имате нужда от стабилна ръка, на която да се облегнете. Ще поговоря с него, ако искате.

Отвън брилянтният ден беше почти болезнен. Елън искаше тъмнина, малко местенце зад плътно затворена врата. Непрекъснато се питаше какво ще прави. Когато миналата седмица преживяха земетресение, тези хора сигурно се бяха чувствали по същия начин, застанали сред руините. Но не, къщата, та дори и целият град можеха да бъдат построени отново, докато детето…

— Дай да го подържа, Елън — предложи Еди. — Ръцете ти сигурно са отмалели.

Тези думи привлякоха вниманието на Роб.

— Благодаря, Еди. Аз ще го взема.

— Двамата имахте тежък ден. Нека и аз да мина по реда си, стига само да не започне да плаче. За него съм непознат.

— Няма да има нищо против — каза Елън. — Ако иска да плаче, ще го направи, независимо кой го носи. Когато е спокоен, също му е все едно. Понякога ми се струва, че дори не разбира кой го държи.

— Съжалявам, че днес не излезе нищо — каза Еди. — Жалко. Трябва да е като че ли се движиш в лабиринт, в който след всеки завой се натъкваш на стена. Ще отидете ли да се срещнете с този Лоусън, или ви се струва безсмислено да изживеете всичко още веднъж?

— Ще отидем — въздъхна Роб. Денят се бе оказал безкраен. — Както сам каза, готови сме да идем дори до Китай, ако се наложи.

 

 

— Ето това правя или поне се опитвам: лекувам детето и окуражавам семейството. Понякога родителите имат нужда от повече внимание, отколкото детето — каза Филип Лоусън и се усмихна.

Часовникът на стената зад него — интересен старинен часовник, който висеше на верижка като джобен — показваше три. Бяха прекарали тук цял час, но все още не бяха забелязали никакви признаци на нетърпение от страна на Лоусън. Той седеше на стола, малко настрана от бюрото, скръстил дългите си крака. Беше висок почти колкото Роб и също като него излъчваше разум и търпение. Но за разлика от симетричните, приятни черти на Роб този мъж беше плешив и с изпъкнал орлов нос. Тялото му беше отпуснато, което рядко се наблюдаваше при Роб.

Тези наблюдения, без каквато и да било връзка с разговора, проблеснаха в съзнанието на Елън за секунда, докато течеше срещата.

— Досега никой не ни е казвал нищо конкретно, освен че перспективата е лоша — говореше в този момент Роб.

— Добре тогава. От тридесет и пет до петдесет коефициентът на интелигентност е нисък. До края на пубертета такива хора тепърва се научават на някои елементарни действия. Иначе казано, те са на нивото на шестгодишно дете. Между двадесет и пет и тридесет и пет способностите са силно ограничени и…

Елън протегна напред ръка.

— Струва ми се, че казахте достатъчно. Не мислиш ли, Роб? Ако това все още не е най-лошото, не искам да го чуя.

— Съгласен съм с вас — каза Лоусън. — Няма смисъл да пришпорваме събитията. Бъдещето ще покаже. Междувременно мислете за нещата, които можете да направите, а не за онези, които не можете. Както казах, не се изсипвайте. Имате нужда от малко дисциплина, полезни навици и ред. И спокойствие вкъщи, особено заради другото ви дете. Няма да е лесно.

— Срам ме е да го кажа — призна Елън, — че докато ви слушах, ме обзе отчаяние. Струваше ми се, че около нас се спуска нощ и слънцето никога повече няма да изгрее.

— Не бива да се срамувате, мисис Макданиъл. Бих се учудил, ако не се чувствахте по този начин. Но не бива да допускате състоянието да ви владее през цялото време.

— Съпругата ми е писател и илюстратор — с мрачна гордост се намеси Роб. — Тази година излезе първата й книга.

Думите му подразниха Елън. Бяха глупави. Защо изобщо някой би се интересувал от нейната книга?

Но докторът кимна одобрително.

— Това е добре. Хубаво е жената, която обикновено поема повечето грижи в такива ситуации, да има и допълнително занимание.

— Не мога да си представя как би могла да продължи, като се има предвид състоянието на Пен.

— Ще трябва да намерите някой да ви помага, стига да можете да си го позволите.

— Да, ще се наложи.

„Може би мисис Върнън ще се съгласи, ако й предложим добро заплащане, мислеше Елън. Което означава допълнителен разход за Роб. Но той знае какво означава работата за мен.“

Беше време да си вървят. На вратата тя се извърна рязко.

— Докторе, моля ви. Казах, че не искам да науча най-лошото. Но това беше проява на малодушие, а ние наистина трябва да го научим.

Невероятно сините и спокойни очи на лекаря срещнаха нейните и отговорът му прозвуча тихо:

— Най-лошото? Евентуално, освен ако не стане някое чудо, специализирана клиника. Но вие вече го знаехте, нали?

— Да — отвърна тя. — Знаех го.