Белва Плейн
Ръката на съдбата (3)

Трета глава

1972 — 1973 г.

За вечеря бяха приготвили всичките му любими ястия: супа от грах, печена патица, топъл хляб и пай със сметана.

— Доколкото виждам, не си изгубил апетита си — отбеляза мисис Уебстър, очаквайки похвалата, която смяташе, че заслужава.

— Не и когато готвиш ти — отвърна Роб.

— Установи се наблизо и ще можеш да се радваш на такива вечери поне един път седмично до края на живота си.

В отговор той се усмихна. Тя очакваше от него информация, която все още не беше готов да й даде. Определено нямаше да практикува право на това затънтено място, беше видял други възможности, които, както се казваше, „откриваха пред него нови хоризонти“. Нямаше намерение да разрешава дребни спорове, колкото и достойна да изглеждаше подобна кариера. Тя просто не беше за него.

— Предполагам, че скоро ще си изясниш плановете. До май не остава много време. Нали тогава завършваш?

— Да, на двадесет и седми.

Тонът й го дразнеше. Беше добра жена, но потрепването в гласа й, а още повече нещата, които казваше, можеха да го изкарат от равновесие. В последно време се чувстваше доста напрегнат.

За щастие можеше да избира между доста съблазнителни оферти. Няколко уважавани фирми вече бяха проявили интерес към него. Проблемът се състоеше в това, че не бе пътувал преди и от едно-единствено посещение някъде не можеше да прецени дали би могъл да се установи на дадена работа или дадено място.

— Двадесет и седми май. Ще дойде по-бързо, отколкото мислите.

Лили тихо се обади:

— Знаем това, мамо.

Питаше се дали мисис Уебстър упражнява натиск върху Лили. Не беше изключено да е така, родителите обичат да виждат децата си „устроени“, а не застанали на прага на нещо. Лили прекалено дълго бе чакала да започне новия си живот. Що за съществуване беше това, една интелигентна млада жена да прекарва дните си в библиотеката между други жени и деца, после да се прибира у дома при майка си? Размотаване, ето какво беше. Продължително, търпеливо размотаване. Думата се завъртя в съзнанието му.

— Бих искала да узная — не на секундата, разбира се, но в близко време — какви са плановете ти. Имам предвид сватбата. Дали ще искате да я направим тук или там, където живееш, Роб. Сигурно си завързал доста приятелства в университета.

— Решението зависи изцяло от Лили — отговори той и се обърна към нея. — Сватбите са женска работа. Все едно как, стига само да стане.

Двамата се загледаха един в друг през масата. Днес се чувстваха доста объркани. Беше грешка от негова страна да идва тук, където не можеха да се надяват на уединение, освен ако излезеха на разходка, а това съвсем не удовлетворяваше потребностите им. Трябваше да се срещнат, както и преди, в мотела. Той се ядосваше на себе си.

Лицето на Лили беше пребледняло. Роб мислено отбеляза, че изглежда уморена. Може би това не беше физическа, а психическа преумора. В този момент изведнъж му хрумна странната мисъл, че в четири часа ще има барбекю. Еди щеше да разказва някоя от смешните си безконечни истории; младата съпруга с диамантения пръстен щеше да седи до съпруга си, а неколцина други мъже щяха да се навъртат около Елън Грант. Картината беше поразително ясна, сякаш се намираше там.

При първа възможност щеше да купи нещо красиво за Лили. Почувства в сърцето си болезнено съжаление. Защо? Заради това, че нямаше диамантен пръстен и не живееше в красива, елегантна къща? Що за глупости? Тя беше толкова мила, неговата Лили. Зад привидната й практичност се криеше уязвимост. Господи, не позволявай никога нищо да я нарани!

— Изглеждаш тъжен — отбеляза тя.

— Не, не тъжен. Влюбен.

Когато се усмихна, руменината се върна върху бузите й.

— Ще бъдем заедно през май — каза му. — Не е толкова далече. Повтарям си това всяка нощ, преди да заспя.

 

 

— Прекарахме чудесно — докладва Уолт. — Някой на същата улица имал басейн и всички отидохме там. Този път нямаше хвърлени във водата с дрехите. Елън беше изненадана, че те няма.

— Никога не съм казвал, че ще отида.

— Но трябваше да я уведомиш.

Да, наистина трябваше да я уведоми. Но това, че беше забравил, не беше най-голямата обида. Просто се вдигаше много шум за нищо. И той изрази мнението си доста рязко.

— Тя те харесва — каза Уолт. — Говореше за теб.

— Тя не знае нищо за мен.

Еди започна да протестира:

— За бога, Уолт, ти познаваш Лили. Престани да го уговаряш!

— Добре, нямах лоши намерения. Просто си помислих, че той трябва да е наясно. Никой не би се отказал от Елън, ако можеше да я има. — Уолт се засмя. — Аз поне не бих. Проблемът е там, че тя не ме харесва.

Против волята си, Роб бе обзет от любопитство. Какво ли би могла да каже за него Елън? Трябваше да остави Уолт да продължи. И все пак каква детинска суета!

Когато отиде в града два дни по-късно, той можеше да мине от Асъмбли Стрийт. Там беше по-сенчесто и щеше да удължи пътя му съвсем малко, но той пое по улицата, минаваща покрай болницата. Когато наближи предните стълби, си пожела да не я срещне, но въпреки това забави крачка. Възможно беше да не го види и той да продължи пътя си.

— Колко съжалявам, че не се видяхме миналата седмица — каза Елън.

Той спря рязко, сякаш повторната им среща на това място беше изненадващо съвпадение.

— Ами аз… — започна.

— Приятелят ти Еди ми каза, че не си се чувствал добре.

Колко мило от страна на Еди да измисли такова любезно извинение!

— Трябваше да предупредя. Извинявам се.

— Извинението се приема.

— Обикновено не съм толкова груб.

Защо трябваше да казва това? Всъщност не се беше държал грубо. Също като малко момче, което е проявило непослушание.

— Исках да те видя — каза тя. — Всъщност затова организирах купона. Харесваш ми.

Лили никога не би признала подобно нещо.

— И ти ми харесваш — каза той, точно както се очакваше от него.

— Тогава да изпием по още едно айскафе. Става ли?

— Разбира се.

Влязоха в колата й.

— Последния път си помислих, че не ме харесваш, и това ме разтревожи — продължи Елън. — Бях малко ядосана и малко огорчена. Но реших да го превъзмогна и да опитам пак.

— Радвам се, че го направи.

В кафенето седнаха на същата маса, както първия път. Пак беше тихо, както тогава, и същото лениво движение се точеше покрай прозорците.

— Лесно изгарям — обясни тя, докато сваляше шапката си. — Нося я винаги през този сезон.

Роб, който обикновено беше общителен и лесно подбираше думите си, сега не можа да измисли нищо по-добро от това да каже, че скоро ще настъпи есента и времето ще се промени.

Тя го наблюдаваше, сякаш беше прозрачен и можеше да види всичките му мисли. Красивите й устни бяха леко кривнати в усмивка, която растеше и скоро щеше да обхване огромните очи, зелени като морето. Обзет от странно напрежение, той сведе поглед към масата, върху която лежеше ръката й. Носеше оригинална златна гривна с лъвска глава, която му напомни за илюстрациите в учебника по антична история.

— Да, купих я в Гърция. Първата ми година в чужбина беше в Англия и през ваканциите доста пътувахме. Беше чудесно.

Колко високо би оценила Лили всички онези непознати чудеса! Тази мисъл го изпълни с негодувание.

— Знам, че съм имала късмет — каза Елън. — Понякога се питам дали заслужавам всичко, което съм имала.

— Живяла си в един свят, който е доста по-различен от моя — рязко отбеляза той.

— В какъв смисъл?

— Ами например аз рядко съм напускал щата.

— Това няма значение. Правил си го мислено.

Тогава, засрамен, че бе казал нещо, което би могло да изглежда като оплакване, той додаде:

— Не се оплаквам.

— Разкажи ми за себе си. За фермата. Защото идваш от ферма, нали?

— Да. Как се досети?

Тя изглеждаше развеселена.

— Е, не от сламките по теб. Усетих го.

— Много забавно. Когато те видях за първи път, почувствах, че си художничка.

— Чувства. Опитваме се да ръководим живота си чрез интелекта си и почти сме сигурни, че успяваме, а истината е, че винаги се поддаваме на чувствата.

— Не знам — отговори предпазливо.

— Разкажи ми за фермата.

Нямаше какво толкова да се разказва, освен за еднообразното ежедневие, за животните, за смяната на сезоните и за любовта към малкото късче земя, където беше роден.

— Говориш като поет — каза тя. — Напомняш ми Робърт Фрост, за гората и малкото конче. Спомняш ли си?

Помнеше, Фрост беше един от любимите поети на Лили.

Станаха и излязоха навън. Слънцето се беше скрило зад облаците и беше малко по-хладно.

— Ще се поразходим ли? — попита тя. — Само до парка и обратно?

Вървяха бавно, спирайки за малко пред витрината на магазина за домашни любимци, пред рекламните плакати за екскурзии в екзотични страни, пред малката книжарничка. Присъединиха се към малката тълпа пред църквата, за да погледат двойка младоженци, около които щракаха фотоапарати и се сипеха оризови зърна.

— Толкова Са странни мъжете — каза Елън. — Погледни се. Нито една сълза.

„Нито една сълза — помисли си той, все още объркан от внезапната болка, която усети при мисълта за Лили и всичките й планове. — Защо трябва да изпитвам болка? — запита се той и веднага си отговори: — Защото искаш всичко да се нареди добре за нея, което и ще стане, Роб, глупак такъв, което и ще стане.“

В парка се спряха пред паметника на загиналите във войната. Двама войници, застанали един до друг и прегърнати през рамо. За момент останаха безмълвни.

— Веднъж, в Канада — обади се Елън, — видях върху един паметник надпис, който никога не можах да забравя. „Това нищо ли не значи за вас?“ Думите ме разтърсиха. „Нищо ли не значи за вас?“

Роб кимна.

— Въздействащо. И съвсем намясто.

— На съвсем прост език. Така ефектът е по-силен.

„Ние реагираме по един и същи начин — помисли си той и неочаквано бе обзет от гняв. — И какво от това? Стотици хиляди жени само в този щат биха реагирали така. Каква е разликата между тази и всички останали? Никаква. Никаква.“

Настъпи мълчание. Движеха се из застиналия въздух, в странното безмълвие, предхождащо дъжда, когато вятърът стихва и птиците търсят укритие. Езерото гъмжеше от патици.

— Идва от север — каза Елън. — Сигурно ще застудее.

— Да. — Той гледаше не патиците, а нея, с момчешката й глава и тесен ханш, дългите крака и женствените гърди под копринената риза. Това беше просто едно тяло, женски форми, по които всеки нормален мъж би се загледал.

— Виж онзи черен облак — посочи той. — Най-добре ще е да се връщаме при колата ти.

— О, но ти така и не даде поръчката си.

— Ще почака до утре.

Точно когато стигнаха пред квартирата на Роб, небето се разтвори и дъждът се изля. Той изтича вътре. Беше напълно забравил за поръчката.

 

 

Същата нощ сънува, че е във фермата. Намираше се в своето легло до прозореца и Лили лежеше до него. Някой се изкачваше по стълбите, само че сега това беше дървената стълба, отвеждаща към хамбара на Айк. Ето че главата му се появява отгоре и той гледа към тях с нахалния поглед на любопитен хлапак.

— Коя е онази?

— Коя? Къде?

— Жената.

— Аз съм тук, той има предвид мен — разнесе се мекият глас на Елън Грант.

— Махай се! Какво си въобразяваш, за бога! — извика Роб и се събуди.

Стори му се, че наистина се е събудил от собствения си вик. Трепереше целият. Погледна светещия циферблат на часовника: беше четири без петнадесет сутринта. Стана да наплиска лицето си със студена вода.

Защо бе толкова притеснен? Сънищата са само една смахната неразбория. Бе си мислил за фермата. Днес бе забелязал колко е бяла кожата на Елън. Тя самата бе казала: „лесно изгарям“. А Лили беше в леглото му, както обикновено, както хиляди пъти досега. Всичко беше толкова естествено, просто бъркотия, лишена от смисъл.

Беше се разбудил, така че нямаше смисъл да се опитва да заспи отново. Единственото разумно нещо беше да запали лампата и да почете. Но образите плуваха под клепачите му. Не трябваше да сънува Елън Грант! Всъщност изобщо не трябваше да се размотава из града с нея. Беше безобидно, но как би се почувствал той, ако знаеше, че Лили прави същото с друг мъж?

Не. Налагаше се да скъса почтено с Елън. Но какво беше това, което щеше да „скъса“? Нищо. Абсолютно нищо. Все пак не трябваше да допуска никакви недоразумения. Щеше да бъде нечестно да продължава с тези приятни, безцелни следобеди.

 

 

Когато тя го видя, погледна часовника си и се усмихна.

— Закъсня с пет минути. Чаках те.

— Как разбра, че ще дойда?

— Точно както и вчера. Наистина ли допускаш, че вярвам в тези съвпадения?

Той се засмя и тя продължи:

— Днес, за разнообразие, е хладно и ветровито. Защо да не пуснем гюрука и да не се разходим из околностите?

Значи сега нямаше да има възможност да произнесе малката си реч. Налагаше се да я отложи и да изчака по-удобен момент, за да спести неудобството и на двама им.

 

 

На осмия ден се отказа да чака подходящия момент, който така и не настъпваше. Елън бе обсебила мислите му. Гласът й ехтеше в главата му дълго след срещите. Непрекъснато си повтаряше любимите й фрази. Тя го караше да вижда неща, които иначе никога не би забелязал. Като изразителното Айнщайново лице на стареца, който четеше вестник на пейката в парка. Или приветливата дама, която толкова приличаше на пекинеза си. Елън отваряше очите и ушите му за света и той се смееше, вълнуваше се или проявяваше любопитство единствено заради нея и с нея. Не, не настъпваше подходящ момент. Налагаше се да го направи по грубия начин.

Веднъж, беше на третата седмица, откак го бе откарала до квартирата му, тя слезе от колата и застана до него. Беше мигът на прощалната целувка, превърнала се в ритуал отдавна. Той не си позволяваше нищо повече от едно сухо докосване до бузата й. Трябваше да заговори, да обясни, после да гледа как тя си отива и никога повече да не я види. Немислимото се беше случило.

Елън го изгледа открито.

— Какво е това, което не ми казваш, Роб?

— Срамувам се да го кажа — отвърна той с нисък глас. — Не знам как да ти обясня. Самият аз не знам какво чувствам.

Тя продължи да го гледа изучаващо, преди да заговори отново:

— Трепериш. Да влезем вътре. Каквото и да е, искам да го чуя от тебе. Освен ако не си убил някого.

— Все още не.

Диванът беше отрупан със записки и учебници. Той ги разчисти и двамата се настаниха на него. Тогава започна:

— Има… от няколко години насам си имам някого у дома. Името й е Лили. Много мила, умна, любеща жена… Доверчива… — Гласът му пресекна.

Елън бе забила поглед в пода. Той щеше да запомни захвърлените там гуменки. Видя себе си в далечното си бъдеще, обзет от спомените за тях, за запалената в тъмния ъгъл лампа, за стиснатите й ръце и гривната с лъвска глава върху китката.

После продължи. За щастие думите му се изливаха с лекота, сякаш пледираше на съдебно дело. Разказа й цялата история и най-сетне успя да стигне до края.

— „Освен ако не си убил някого“, каза ти, когато влязохме, а аз ти отвърнах: „Все още не.“

Деляха ги само няколко сантиметра. „Всеки би разбрал какво става в тази стая, мислеше си Роб, дори ако стояхме в два противоположни ъгъла. Би почувствал трептенето във въздуха.“ Когато улови ръцете й и я притегли към себе си, тя заплака.

— Недей, недей — зашепна й той и целуна устните, очите и отново устата, сякаш не можеше да се откъсне. Улови разстроеното й лице между дланите си. Как се беше случило това? Беше се смятал за мъж с достатъчно опит и в желанието, и в любовта. А ето че не е знаел нищо.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Не зная.

— С какво това е по-различно?

Той разбра истинското значение на думите й: каква е разликата между мен и другата.

Не можеше да отговори. Със същия успех би могъл да опита да обясни силата на музиката. И каза:

— Страхувах се от теб. Страхувах се от онова, което може да се случи. Още от първия момент, в който те видях в онова бледо копие на Версай.

— Какво ще правиш? — повтори тя.

— Точно сега ли? Ще се уверя, че вратата е заключена, и ще те отведа вътре.

Елън се изправи и тръгна след него към спалнята му. Тъй като винаги бе обичал реда, тя беше подредена, бялата покривка на леглото блестеше от чистота, дрехите му бяха прилежно подредени в гардероба.

— Никога преди не съм го правила — каза момичето. — Изненадан ли си?

— Не. По някаква причина — не съм.

Започна да разкопчава сакото й. Стоеше покорно пред него и го наблюдаваше. Той смъкна дрехата от голите й рамене. Гърдите й бяха покрити с дантела. Присегна зад гърба й и веднага намери закопчалката. Дантелата беше захвърлена на пода. И точно тогава телефонът иззвъня.

— По дяволите! Нека си звъни.

Но звънът цепеше пронизително тишината, обтягайки всеки нерв. Искаше му се да изтръгне кабела. Вместо това вдигна слушалката и изкрещя:

— Ало?

— Ти ли си, Роб?

— Извинявай, задъхан съм. Точно влизах, когато чух телефона.

— Изобщо не те познах. Звучиш някак сърдито.

— Не съм сърдит. Просто съм задъхан.

Елън бе започнала да се облича. С едно движение на ръката той я помоли: Почакай, не си отивай. Моля те!

— Направо полудях, Роб. Ти не ми се обади. Потърсих те във вторник следобед, също и вчера, но никой не ми се обади. Не можах да позвъня по-късно, защото ме задържаха на работата. В библиотеката се случиха някои неща. Добре ли си?

— Разбира се. Просто съм много зает.

— Интервюта за работа?

— Не, обичайните ангажименти.

Краката не го държаха. Подготвяйки се за продължителен разговор, той седна на леглото.

— Струва ми се, че си уморен. Не приличаш на себе си.

— Е, с всеки се случва от време на време.

Опитваше се да измисли какво да й каже и най-сетне го намери:

— Как е майка ти?

— Много добре. Тя също се притесняваше за теб.

— Е, кажи й, че няма за какво.

— Роб, да не би нещо да не е наред?

— Не, разбира се. Какво може да не е наред?

— Роби, ужасно ми липсваш. Много повече, отколкото когато замина. Не е ли странно? И ти ли се чувстваш така?

— Не знам. — Чувстваше се като крадец, хванат на местопрестъплението. — Трудно е да се каже. Винаги съм го чувствал.

Елън седеше на фотьойла до прозореца. Лицето й беше безизразно. „Това ли е краят? — мислеше той. — Поне е още тук. Би могла да си тръгне.“

— Искам да те питам нещо. Във вестника прочетох обява за разпродажба на килими в Клеърмънт, така че отидох и купих един почти на половин цена. Помолих ги да ми запазят още два, защото тъй и не можах да реша дали да взема килима с червения фон или със синия. И двата са много красиви. Ти как мислиш?

Той си я представяше, уловила слушалката в ръка зад затворената врата, защото без съмнение мисис Уебстър бдеше на поста си в съседната стая. Виждаше приветливото й дребно лице, смръщено от усилието да вземе решение.

— Нямам претенции. Ти реши — отвърна й той.

— Нямаш, защото искаш да оставиш избора изцяло на мен. Но аз искам да ми кажеш. Хайде, само една дума. Син или червен.

„Господи, помогни ми!“

— Червен.

— Ето! Знаех си, че имаш предпочитания. Роб, това е първото нещо, което купуваме за дома си!

— Искаш да кажеш, което ти купуваш.

— Но това е смешно. Вече няма мое и твое. Всичко е наше.

Похарчила е малкото си спестявания. Подрежда гнездото си. Срамът го накара да се облее в пот, а от състраданието започна да му се повдига.

Обърна се към Елън, която продължаваше да стои там със същото безизразно лице. Какво ли чувстваше? Дали щеше да го обсипе с упреци, или щеше да избухне в сълзи?

В това време гласът на Лили го затрупваше с новини за Марчфийлд, за хора, за които не се сещаше, а може би и не познаваше. Никога ли нямаше да затвори телефона? И той се презря заради това си желание. Внезапно усети, че не може да издържа повече.

— Лили, трябва да затварям. Бързам за библиотеката.

— Добре, кажи ми набързо кога ще се видим. Аз ли да дойда, или ще се срещнем в мотела?

— Ще ти се обадя довечера. Някой звъни на вратата. Дочуване, миличка. — И затвори слушалката.

„Онова изтъркано клише за оглушителната тишина май се оказа истина“, помисли си Роб. Тишината наистина беше оглушителна. Изпитваше ужасно отчаяние. Обзе го чувство за нереалност, точно както след като му съобщиха за смъртта на родителите му. Аз ли ги убих? Възможно ли е да съм го направил?

„Това ли ще сторя и с Лили?“

Елън го чакаше.

— Моля те, Роб, кажи нещо.

Само допреди няколко минути тя беше в прегръдките му. Той разкопчаваше дантелата, покриваща гърдите й…

— Не можем да се загубим един за друг.

— Но не можеш да имаш и двете ни.

Той отчаяно улови главата си с ръце. Когато тя се пресегна да го докосне, той я погледна, без да чувства неудобство от факта, че очите му бяха влажни.

— Ти я обичаш — каза Елън.

— Не. Обичам теб. Но се тревожа съвсем искрено за нея.

— Каква е разликата?

— Не мога да го обясня. Но съм сигурен, че има разлика.

— Познаваш я отдавна, нали? От десет години? А мен едва от два месеца. Какво знаем един за друг?

— Достатъчно. Всичко. Влюбен съм в теб, Елън. Погледни ме. Повярвай ми.

Тя го прегърна и отпусна глава върху рамото му. Въпреки че не издаваше нито звук, той долови тръпнещите й ридания.

— Трябва да има някакъв начин — измърмори.

— Горката Лили! Дори и да останеш с нея, тя ще усети, че нещо не е наред.

— Защо каза: „Дори и да останеш с нея“? Не виждаш ли, че не бих могъл да го направя?

— Но и не можеш да я изоставиш. Не знаеш как.

Това беше истина. Тя беше толкова щастлива, неговата Лили. Как би могъл да отвори вратата, да влезе и с един удар да разбие цялото това щастие?

— Ами ако не ме беше срещнал, Роб?

— Тогава всичко щеше да върви постарому. Невъзможно е да ти липсва нещо, за чието съществуване дори не подозираш.

Жребият беше хвърлен, това е. Ако не се бяха срещнали, той щеше да се ожени за Лили през пролетта и да заживее примирено с мисълта, че така е решила съдбата. Щеше да обича и нея, и децата, които щеше да му роди.

— Роб, трябва да вземеш решение. Всичко зависи от теб.

— Казах ти, че вече съм решил.

— Имах предвид как да й го кажеш.

— Ще го направя, но ми трябва малко време.

— Не мисля, че трябва да се виждаме дотогава.

— Да не се виждаме? Какво говориш?

— Е, поне не толкова често. Бих се чувствала… някак си евтина. Разбираш ли ме?

— Струва ми се, че да, макар и да не ми се ще.

Навън дъждът плющеше по перваза на прозореца и по тухлената стена. Поне не беше излъгал Лили. Двамата стояха един до друг, прекалено изтощени и развълнувани, за да кажат каквото и да било.

След малко Роб излезе и се върна с една кърпа.

— Студена вода — обясни той. — Баща ти не трябва да разбере, че си плакала.

И много нежно избърса лицето на Елън.