Белва Плейн
Ръката на съдбата (22)

Двадесет и втора глава

1997 г.

Сантиметър по сантиметър айсбергът неумолимо приближаваше и щеше да изплува изведнъж, както в нощта, в която бе потънал „Титаник“.

— Какво не е наред с теб, Роб Макданиъл? — каза си той на глас.

Защото неговият оптимизъм си беше чиста заблуда. Седеше в офиса зад бюрото си, върху което беше разтворена папка с надпис „Поверително“. Месеци наред бе плащал сметките си, вземайки пари назаем, дори беше изтеглил известна сума от застраховката си „Живот“. Постоянно го преследваха задълженията му към банките, както и малките кредитори, които непрекъснато му се обаждаха по телефона или звъняха на входната врата, принуждавайки го да се крие на горния етаж.

Колкото и да бе странно, от думите на Еди излизаше, че и той, и Девлин имат едни и същи проблеми. Дълговете му бяха нараснали дотолкова, че дори приятелят му не знаеше точната сума — може би седемдесет и пет милиона, ако не и повече. Върху някои от ипотеките му вече беше наложен запор, а най-лошото тепърва предстоеше, освен ако не станеше някакво чудо.

Защо, за бога, проницателен човек като Девлин не се бе кооперирал с някого, за да избегне личната отговорност? Много просто: той винаги се бе радвал на такъв огромен успех, че се смяташе за недостижим. „Така си е, размишляваше Роб. Самият аз, който трябваше да преценя най-добре, бях замаян от този успех. Но пък, от друга страна, кой съм аз, че да се съмнявам?“

— Съжалявам, че те забърках в това — каза Еди.

— В нищо не си ме забъркал. Решението беше мое.

— Ще ти кажа кой действително е в беда. Глоувър. Банката му е замесена в доста тъмни дела. Невъзвръщаеми кредити, заобикаляне на банковия закон — сещай се за останалото. Когато работата излезе наяве, това ще бъде най-големият скандал в щата. Не зная доколко и дали изобщо Девлин е замесен. Имам известни подозрения, но независимо че съм му адвокат, не съм присъствал на поверителните му разговори. Трябва да се радваш, че не си на мястото на Глоувър.

„Горкият Глоувър! — мислеше Роб. — Каква бъркотия! Банкови инспектори, разследващи адвокати, гневни вложители, приятели, превърнали се във врагове — с една дума: ужас.“

После мислите му се върнаха към собственото му положение. Ако не намереше някаква помощ, и то бързо, с него щеше да е свършено. Все някъде трябва да имаше някой, който би желал да му подаде ръка. Някой, когото не би се срамувал да помоли. О, да, щеше да се срамува, но унижението може би нямаше да е толкова ужасно.

Джаспър? Двамата винаги се бяха харесвали. Преди се срещаха от време на време, но откак Роб се скара с Грант, не бе стъпвал в кантората. Макар че Джаспър не беше богат човек и може би бе безсмислено да го пита. Но какво пък, риск печели — риск губи.

Слезе долу в разгара на горещия летен ден. Тротоарът отразяваше обедните слънчеви лъчи, никъде нямаше сянка. Беше най-разумно да използва колата си, за да стигне до другия край на града. Но имаше нужда от движение, а и разходката щеше да му осигури повече време да премисли как да подхване темата.

Когато пристигна в офиса на Джаспър обаче, мислите му в най-добрия случай можеха да се определят като несвързани. Те не му предложиха нищо, което би могло да придаде достойнство на молбата му. Но пък — каза си той — във всяка молба има нещо унизително.

— Джим — проговори накрая, — не можеш да си представиш колко ми е неудобно да търся помощ от теб.

Джаспър кимна.

— Но ако не получа… Добре, ще ти кажа истината. Може би мога да закрепя положението за още два месеца. Това е.

Джаспър отново кимна. Сега той беше наред да се чувства неловко. Беше се обърнал към прозореца и гледаше към улицата, която Роб си представяше, без да я вижда: широка лента, извиваща се между старите дървета, опасана с два реда големи викториански къщи. Нищо не се беше променило, откакто беше напуснал. Струваше му се, че са изминали стотици години, откакто бе работил тук. А всъщност бяха минали само тринадесет.

Джаспър се извърна и с леко движение на ръката, изразяващо недоверие, се осведоми тактично:

— Как изобщо позволи да се стигне дотук?

— Един господ знае. Е, знам, разбира се. Ще ми се да прехвърля вината за това на късмета, което в известен смисъл е вярно, но основно се дължи на погрешна преценка.

Може би положението на стола, обърнат към редицата книги, му напомни нещо: един ден беше седял с Еди и споменавайки името на съдията Салмън, той бе казал: „Повече от всичко искам да нося роба като неговата.“ И гласът на Еди: „Един хубав ден ще изкарваш само за месец онова, което той печели за година.“

Като че ли бе прочел мислите му, Джаспър каза:

— Сигурно печелиш достатъчно във фирмата, за да изплатиш дълговете си.

— Да, но парите не идват навреме.

Джаспър потъна в мълчание. Очевидно беше шокиран и не можеше да намери подходящ отговор.

— Знам, че изглежда невероятно, още повече за човек, който не се е занимавал с инвестиции. Повярвай ми, Джим, нещата се въртят в кръг. Просто ми трябва някой, който да ми помогне да изплувам.

Още докато изричаше думите, си даде сметка, че звучат някак кухо. Можеше да си представи как изглеждат на събеседника му.

— Може би… струва ми се, че трябва да уредиш нещата с вашата фирма — предложи Джаспър. — Да вземеш заем срещу заплатата си или…

— Това е невъзможно.

Последното нещо, което искаше, беше някой от колегите му да разбере, че има финансови проблеми. Но беше излишно да го обяснява на Джаспър. Точно както си бе мислил, нямаше никакъв смисъл да идва.

— Бих искал да ти помогна.

И беше съвсем искрен. Джим беше милостив човек. Но беше излишно да губи повече времето му. Роб се изправи.

— Е, благодаря ти, че ме изслуша.

Джаспър изрече очакваните любезни думи.

— Съжалявам, че нищо не мога да направя. Но ще ме държиш в течение, нали?

Стиснаха си ръцете и Роб си тръгна. Малка група деца се бяха събрали около сергията за сладолед, която добре си спомняше. Той забави крачка, за да наблюдава веселото оживление. Още нещо, което не се бе променило.

Слънцето беше достигнало най-високата си точка. Беше му горещо и в същото време студено. В една от витрините на улицата видя отражението си: висок, добре облечен мъж, с невидимо, тупкащо сърце. „Ако някой има съмнения относно психосоматичните проблеми, трябва да се обърне към мен“, помисли си той. И махна на едно такси, за да се върне в офиса си.

Едва бе излязъл от колата, когато някой му извика.

— Роб Макданиъл!

— Ти ли си това, Айк?

— Не мислех, че ще ме познаеш — каза Айк Уилтън.

— И защо не? Не си се променил много.

Истина беше. Малкото, петнадесетгодишно момче, което му бе осигурявало убежище, в което да се уедини с Лили, изглеждаше малко по-високо и по-пълно, но никога не би могъл да сбърка ъгловатото лице с малки живи очички, чието изражение в зависимост от интерпретацията можеше да мине за весело или за лукаво.

— Имах предвид, че може би не ти се иска да ме познаеш.

— Но защо? — попита Роб, симулирайки невинност пред враждебността, която долавяше.

— Ами защото сега си важен човек, името ти се появява във вестниците. Голямо име.

— Говориш глупости, Айк.

— За теб може и да са глупости, защото главата ти е пълна с важни неща. Но ние у дома сме обикновени хора, които все още имат време да позвънят по телефона или да изпратят картичка за Коледа. Знаеш ли, че татко почина?

— Не, Айк. Ако знаех, щях да ти се обадя. — Роб неочаквано бе обзет от срам, който се превърна в гняв към самия него. Припомняйки си как бащата на Айк се беше грижил за фермата, докато беше в болницата, и как майка му го бе хранила, след като се бе прибрал вкъщи, той почувства, че упрекът е съвсем справедлив. — А как е майка ти?

— Горе-долу. Живее с мен и Алтея. Алтея е съпругата ми. — И с лекотата на фигурист, пързалящ се по леда, разговорът премина от думата „съпруга“ към Лили. — Знаеш ли, че Лили се омъжи?

— Чух.

— За много добър човек — според майка ми. Лекар. Доктор Блеър. Мама поддържа връзка с мисис Уебстър. Понякога заедно гостуват на Лили в Кентърбъри.

„Той се опитва да ме дразни и това му харесва, помисли си Роб. Но какво пък, всички ние понякога изпитваме озлобление. Иска да ме свали от облаците, в които смята, че витая, и да ми напомни, че ме е познавал и «тогава». Но как да му обясня, че в отношението ми към него никога не е имало пренебрежение, просто животът ни е тръгнал по различни пътища, и че никога, докато съм вървял напред, не съм мислил за миналото? Как да обясня това дори на себе си?“

— Искрено съжалявам, Айк — каза той съвсем откровено. — Кажи какво правиш в града?

— Двамата с Алтея доведохме децата да го разгледат.

— Чудесно. Спомням си, че и моите родители ме водеха, когато бях малък.

Сега беше моментът да опита да се реваншира за миналото, като ги покани на вечеря у дома, за да ги запознае с жена си. Но съпругата му си беше отишла, къщата приличаше по-скоро на гробница и по всяка вероятност хладилникът беше празен.

— Е, след като най-после се срещнахме — каза сърдечно, — няма да допуснем да измине още толкова време. Приятно прекарване в града. Жалко, че точно сега много бързам. Но закъснявам за часа… за часа при зъболекаря. Боли ме зъб.

Стиснаха си ръцете и Айк се отдалечи. В изпепеляващата жега Роб остана загледан след него, докато изчезна от погледа му. Не помръдна и след това. Желанието му да се върне в офиса се беше изпарило. Съзнанието му беше съвсем празно.

По някое време видя да пренасят платформа, украсена със знамена, и се запита какво ли става. После си спомни, че утре е четвърти юли. Щеше да има пищна заря. Това беше празничната нощ, в която позволяваха на децата да стоят до късно. В ранния следобед съседите се събираха и ядяха пуканки, сандвичи, печено пиле, картофена салата и пай. Малката Джули, облечена в рокличка на червени, бели и сини квадратчета…

Не свари дори да премигне, когато я съзря да излиза от сградата, в която току-що бе смятал да влезе.

— Татко — извика тя. — Търсих те горе. Имам малко време и си помислих, че ти също би могъл да се освободиш. Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Чудесно. Ти водиш.

Беше наясно с мотивите й. Откакто бе научила за него и Елън, тя често намираше „някой и друг свободен час“. Знаеше, че за разлика от майка й той е съвсем самотен. Винаги бе успявал да разчете мислите й.

Докато седеше срещу нея на масата, той по-скоро я наблюдаваше, отколкото слушаше. Опитваше се да се покаже весела, както правят хората, когато искат да ободрят някого.

— Последната книга, която рецензирам, е за опазването на околната среда. Съгласна съм с всичко написано, но я намирам за много досадна. Аз бих се справила по-добре. Сигурна съм. И смятам да напиша нещо по темата. Но първо трябва да се дипломирам. Времето изобщо не ми стига.

— Но отделяш голяма част от него за Андрю.

Тя се разсмя:

— Той ти харесва, нали?

— Много, въпреки че рядко го виждам.

— Трябва да се срещате по-често.

— Винаги, когато кажеш.

— Ние се променяме, знаеш ли. Как да ти го обясня? Започнахме просто като на шега. Той е толкова интересен. Но ти го усети. Иска ми се да имам неговото чувство за хумор. Нещо сякаш се случи, татко. Все още се забавляваме, но напоследък има и друго. Трудно ми е да го опиша.

Лицето й изглеждаше като на човек, който слуша любима музика или е развълнуван.

— Не е необходимо да го описваш — каза Роб. — Знам.

Неочаквано се протегна и докосна ръката му. Малката бръчка, която се спускаше в междувеждието и разделяше тези невероятни зелени очи, му напомняше за Елън повече от всичко друго.

— Тревожа се за теб, татко.

— О — отвърна той, разбирайки я погрешно. — Майка ти и аз… ние не искаме това да те засегне дотолкова, че да се притесняваш. Колкото и да е тъжно, трябваше да решим проблема. Вече сме задвижили нещата. — „Глупости, помисли си той. Какво означават думите «задвижили сме нещата»? Разривът помежду ни се дължи на различни причини, които не бива да стават бреме за Джули. Нашата Джули. Моята Джули.“ И повтори: — Няма за какво да се притесняваш.

— Не говорех за това. Имах предвид историята за банката „Данфорт“, която се появи във вестниците.

— И какво общо има тя с мен? — попита той почти рязко.

— Не знам. Нищо, надявам се. Андрю каза, че разследването едва започва.

— Учудва ме как журналисти от рода на Руфъс Макс знаят за тези неща, още преди да са се случили.

— Имат си своите начини и връзки, също като детективите, предполагам. Андрю твърди, че може да се има доверие на Макс. Той работи за него и знае какво говори.

— Е, ако е вярно, значи бедният Глоувър ще има проблеми. Аз само съм внасял пари и съм теглил заеми.

— Давал е кредити на много политици и на хора, свързани с тях. В замяна на това те са държали властите далеч от бизнеса му. Или поне така ми обясни Андрю. Едната ръка мие другата.

— На всички ни се иска да вярваме, че хората, които сме избрали, са честни и почтени. И повечето от тях действително са такива. Повечето. Слава богу все пак, че аз нямам нищо общо с това. Ей, какво ще кажеш да поиграем с Андрю тенис някой ден? По двойки. Ти ще осигуриш четвъртия.

— Ще бъде чудесно, но не в тази жега.

— Добре, при първия удобен случай. Кажи му да внимава. Все още съм много добър.

— Ще го предупредя.

Станаха да си вървят и Роб й направи комплимент за роклята.

— Как го наричат този цвят? Прилича ти.

— Манго. Никога не съм яла манго, а ти?

— Само веднъж и изобщо не ми хареса. Не че съм капризен. Ял съм и гърмяща змия и ми се стори много вкусна.

— Пфу! — разсмя се Джули.

„Поддържай настроението“, мислеше си той. Не би могъл да понесе съжалението й.

 

 

Неусетно настъпи септември. Времето беше все така горещо, но листата на дърветата се изпъстриха в жълто и песента на птиците не се чуваше. Роб също трябваше да си потърси друго място. Обзет от летаргия, той дълго го беше отлагал, но след като така или иначе къщата щеше да бъде отчуждена заради неплатената ипотека, вече нямаше друг избор. „Дори да стане някакво чудо, пак не бих останал тук“, мислеше той, докато крачеше по алеята.

Пред входната врата беше паркирана колата на Еди. Тъй като не беше в настроение за гости, раздразнено се запита за какво ли, по дяволите, беше дошъл.

— Имам новина за теб — каза Еди. Беше свалил вратовръзката си и в смачкания костюм съвсем не приличаше на себе си. — Не е много добра. Интересна е, но не е добра.

— За какво се отнася? Добре де, влез и ми кажи. — Настаниха се в библиотеката. — Изглеждаш направо съсипан. Сипи си едно питие. Или да ти налея аз?

— Не искам. — Еди потъна в креслото. — Не искам. Знаеш ли какво? Дик Девлин наистина превръща всичко, до което се докосне, в злато.

— Обясни ми, моля те.

— Няма да повярваш. Искаш ли подробности, или да карам накратко?

— Давай накратко.

— Добре. Дик Девлин си е намерил ангел спасител. Станало е миналата седмица, но аз научих едва днес. Двамата вече не сме толкова близки, колкото преди. — Замълча за момент, сякаш размишляваше мрачно върху човешкото непостоянство. — Изглежда, се е добрал до някаква мощна компания от Южна Азия — или по-скоро тя се опитва да се добере до него. Та тази мегакомпания разполага с милиарди. Ще платят всичките му дългове, ще му помогнат да стъпи на крака и ще му предложат партньорство. Така че Девлин отново е на върха. Много удобно, а?

— Странно… А какво ще правим аз, ти и останалите? Няма ли и нас да облагодетелстват?

— Биха могли да го направят, ако искат. Но ние сме прекалено дребни риби, за да се занимават с нас. Така че ще си останем с дълговете.

Нямаше какво повече да се каже. Докато оглеждаше стаята, сякаш някъде из нея бе скрито решението, Роб забеляза, че кошчето за отпадъци е препълнено и Елън най-сетне бе отнесла огромното кресло на дядо си.

— Мислех си, че познавам Девлин като дланта на ръката си — продължи Еди. — Но той е прекалено умен, трябва да му се признае. Кове желязото, докато е горещо. Господи, не бих се изненадал, ако зад всичко това се крие политическа игра. Защо иначе ще се интересуват от него? На практика познава всички политически фигури и би продал, когото и да е, ако му предложат.

Еди се изправи и посочи към бюрото.

— Боже мой, ако го изберат, той ще разпродаде цялата страна. Слушай какво ти говоря!

— Успокой се, Еди. Ще получиш сърдечен пристъп — обади се Роб.

— Как, по дяволите, можеш да си седиш и да приемаш нещо такова толкова спокойно?

— Не съм спокоен. Потресен съм.

— Почакай, докато гръмне пресата. Всеки ден очаквам статията на Руфъс Макс.

— Приятелят на Джули работи за него.

— Е, този път ще бъда на тяхна страна. Въпреки че не си падам по търсачите на сензации.

— Руфъс Макс е много почтен човек. В противен случай Андрю не би работил за него. Сигурен съм.

— Знаеш ли кой най-много ще загази? Горкият Глоувър. Банката му е отпускала кредити без допълнителни гаранции или дори, ако щеш вярвай, с гаранции по телефона. Ще му лепнат няколко годинки със сигурност. А на Девлин — нищо! — завърши Еди и се изсмя остро.

Роб беше толкова уморен, че не можеше да мисли за нищо друго, освен за леглото горе, за тъмнината и тишината.

— Как си с парите? — попита Еди.

— Вече не останаха никакви.

— Нещата ще се оправят, Роб. Винаги така става.

— Зная.

— Аз обикалям и се опитвам да взема назаем. Утре заминавам за Ню Йорк. Ако имам късмет, ще ги разделя с теб.

— Не, не, ще се справя. Ти се погрижи за себе си.

— Добре, няма да се караме.

На входната врата Еди се обърна и погледна назад.

— Дълъг път извървяхме заедно. Не бива да забравяш това.

— Няма да го забравя.

Като че ли можеше.

 

 

В задния двор имаше маса и столове, където Елън и Филип закусваха при хубаво време. Бяха си създали традиция: той купуваше вестник, правеше кафето и изнасяше подноса, докато тя приготвяше закуската.

— Как ти се струва това? — попита я той една сутрин.

— Напълно естествено и хубаво. Е, понякога и шокиращо. Трудно ми е да се позная.

— Откровен отговор. Но сега, когато имаш брачно свидетелство в шкафа и венчална халка на пръста, не ти ли се вижда още по-хубаво и не толкова шокиращо? — Той се усмихна.

— Да, разбира се. Може ли да ти кажа нещо?

— Скъпа, можеш да говориш каквото пожелаеш.

За момент тя замълча, топлейки пръстите си с чашата кафе. Трептенето на листата по дърветата й напомняше за двора в нейния първи и истински дом.

— Дори и изобщо да не те познавах, не мисля, че щях да имам избор. Помня какво казах — че ако не беше онази жена, щях да остана. Но сега ми се струва, че накрая все пак щях да си тръгна. Начинът, по който се обърнаха нещата между Роб и мен… бих го оприличила на продължително спускане по склон. Движиш се все по-бързо и по-бързо и не можеш да спреш, докато не се блъснеш в нещо. В нещо, подобно на каменна стена.

Стана и се запъти към лехата с цъфнали рози. После коленичи и погледна небето.

— Какво правиш, за бога? — подвикна Филип.

— Ела да погледнеш. Виж как тази тъмночервена роза се откроява на фона на чисто синьото небе.

— Да, забележителен контраст.

— Спомням си как веднъж като дете стоях на двора и не виждах нищо друго, освен розите и небето. Знаеш ли какво си помислих тогава? Че винаги, независимо колко дълго ще живея, ще помня това. И наистина не съм го забравила, както виждаш. Но този ден също ще го запомня, Филип. Сигурна съм.

Той още се усмихваше на вълнението й, когато телефонът иззвъня и тя изтича да го вдигне.

— Мамо — обади се Джули, — толкова странни неща се случиха. Снощи срещнах на улицата Еди Морз. Беше много разстроен. Неудобно му е от Филип да те попита дали имаш някакви пари, които да заемеш на татко. Твърди, че спешно се нуждаел от помощ.

— Какви пари? Какво е имал предвид?

— Нещо ужасно. Милиони, доколкото разбрах. Нямах представа, че татко има дългове. А ти?

— Ами беше споменал веднъж, но след всичко, което се случи между нас… — Поколеба се и замълча, макар да знаеше, че трябва да се научи да разговаря откровено с дъщеря си. Затова продължи: — Не знам подробности, но наистина ми каза, че има проблеми.

— Ако се съди по думите на Еди, става въпрос за истинска катастрофа. О, горкият татко! Горкият татко!

— Може да не е толкова лошо. Еди винаги преувеличава.

— Не, беше съвсем конкретен. Има връзка с онзи Девлин и някакъв азиатски милиардер. Прекалено е сложно за мен.

Само половината от съзнанието на Елън беше насочено към онова, което й говореше Джули. В другата половина се въртяха объркани мисли: О, аз също не разбирам от такива неща. Знам, че не съм достатъчно умна, но имам инстинкт за тях.

— Еди знае, че не разполагам с толкова пари — каза тя. — Ако можех да помогна, щях да го направя, Джули, но наистина не мога. Онова, което остана от дядо ти, е незначително. Съжалявам.

След няколко минути се върна при Филип. Съобщението на Джули я беше натъжило. Неочаквано се сети за нещо.

— Ами ако отида при Девлин и го помоля да помогне на Роб? Какво ще му коства? Нищо.

— Ще влезеш в устата на лъва?

— Не се шегувай. Говоря сериозно. Не можеш просто да зачеркнеш толкова години от живота си.

— Ти може би не, но хората го правят непрекъснато.

Ако Роб не бе в беда и на път да загуби всичко, както бе казала Джули, тя нямаше да се опитва да му помогне. Щеше да си припомни всички неприятности, които й е причинил, и да се чувства свободна да го пренебрегва. Почти чуваше резкия, гневен глас на баща си: Никога не изоставяй човек в беда, независимо какво е направил. Можеш да му кажеш какво мислиш за него, но в никакъв случай да го изоставиш.

 

 

Така че тя се изправи пред Ричард Девлин в офиса му и изложи молбата си. Той не я покани да седне. Иззад отрупаното с книжа бюро я изгледа от главата до петите, както бе направил в един друг момент, на едно друго място.

Когато свърши, той я попита защо се интересува от работите на Роб.

— Доколкото разбрах, вие сте омъжена повторно.

— Вярно е, но това няма нищо общо.

— Няма ли? Интересно. Много интересно. Доколкото си спомням, Макданиъл е един много добър човек. Макар че никога не съм го познавал отблизо. Но в бизнеса това не е важно.

Тя обаче продължи да настоява:

— Спомняте ли си, когато убедихте Роб да купи къща, защото името му ще бъде добра реклама за фирмата ви? Е, това е същият човек, със същото добро име.

— Сега говорим за пари, а не за имена.

— Добре, за пари. Роб инвестираше заедно с вас. Ако му помогнете, той би могъл да ви се изплати от онова, което печели като адвокат. Естествено това ще отнеме време, но той ще ви върне сумата с лихва и…

— Отговорът ми все още е не — каза Девлин с все същата сардонична усмивка. — Защо мислите, че мога да променя решението си?

— Честно казано, заради оздравителния център, който построихте със съпругата си. Мислех си, че някой, способен да направи такъв жест, не би отказал да помогне на човек, изпаднал в беда.

Девлин се изправи. Странната усмивка беше все още на лицето му, разкривайки жълтите му зъби.

— Проклет да съм, ако на света има друга жена като вас. Свалям ви шапка. Вие сте в състояние да получите всичко, което пожелаете, само с едно щракване с пръсти.

И отново я огледа от главата до петите с поглед, който й внуши чувството, че дрехите й са станали прозрачни и тялото й е изложено на показ.

Той барабанеше с пръсти по бюрото си. После въздъхна и заговори много бавно, подчертавайки всяка дума:

— Ако навремето бяхте или пък за в бъдеще се отнасяте по-приятелски към мен, може и да ви направя услугата, за която ме молите.

Тя срещна погледа му, без да продума, оставяйки очите да говорят вместо нея.

Роб, мястото ти никога не е било сред тези хора.

После се извърна и излезе.

 

 

Загърната в хавлията си на дивана, Джули трепереше.

— Чаша вино ще те стопли по-добре, отколкото чаша чай — каза Андрю.

— Не, трябва да мисля трезво. Хазяинът трябваше да пусне отоплението.

— Какво, през септември?

— Много е влажно. Цял ден вали.

— Просто си изнервена, Джули.

Това беше вярно. В продължение на цял час не беше спряла да се заяжда с него. Нямаше право да излива тревогите си върху него, затова му се извини.

— Извинявай, Анди. Просто не знам какво да мисля. Само се опитвам. Мама също. Знам, че много хора преживяват банкрут и продължават да се движат с високо вдигната глава, но татко не е от тях. Не мога да ти опиша колко е тъжно.

— Мога да се поставя на негово място и искрено съжалявам. Знам колко обичаш баща си. Самият аз му се възхищавам.

— И последното, което ще прелее чашата. Най-добрият приятел на татко — аз го наричам чичо Еди — твърди, че във вестниците ще се появят и имената на длъжниците на Данфорт Банк. Означава ли това, че всеки път, когато човек дължи пари на някоя банка, името му ще лъсва в пресата?

— Не, разбира се. Всичко е доста по-сложно. Когато банката се разследва…

— Добре, мога да разбера онзи азиатски милиардер, хората на Девлин, цялата тази мътна история, но…

— Зависи от обстоятелствата — неочаквано я прекъсна той.

Гласът му беше изключително благ. Тя остана с впечатлението, че той иска да й каже нещо, но не смее.

— Говориш с недомлъвки.

— Добре, така или иначе ще го научиш. Всъщност точно затова дойдох тук толкова късно. Статията вече излезе, Джули. Ето ти утрешния брой.

Джули се наведе към лампата и прегледа първата страница, под която стоеше името на Руфъс Макс. Към края пишеше: „В дългия списък от длъжници на банката фигурира и името на един добре известен в града млад адвокат, съдружник в най-престижната юридическа фирма. Уважаван заради убедителността си в съдебната зала и за състраданието към онеправданите, той ще бъде разорен именно заради заемите си към Данфорт Банк.“

— Уважаван! — извика тя. — Значи ето какво може да причини Руфъс Макс на един „уважаван“ човек! Евтини измислици! Изобщо не е по-добро от това, което дядо наричаше „жълта журналистика“! Как се осмелява! — Цялата трепереше и думите се изливаха една през друга. — Как се осмелява да злепостави така един почтен човек! Та той не е достоен дори да лъска обувките на баща ми!

Андрю въздъхна.

— Знам как се чувстваш. Но поне не са написали името му.

— А смяташ ли, че е необходимо? — отвърна тя с презрение. — Зад това описание всеки може да разпознае Роб Макданиъл. Макс трябва да бъде даден под съд за публична обида!

— Не е толкова просто, Джули — меко възрази Андрю. — Руфъс много внимава какво пише. Никога не е бил съден.

Джули се взираше в него.

— Искаш да кажеш, че одобряваш всичко това?

— Не става въпрос за одобрение. В банката тече разследване. Тук говорим за факти. Знам, че ти е трудно да ги приемеш. Самият аз съм много разстроен.

— Наистина ли беше необходимо това? Да се изложи един човек само защото е направил няколко несполучливи инвестиции?

— Макс прави журналистическо разследване. Това му е работата. Освен това баща ти не е обвинен в нищо.

— Представяш всичко в друга светлина.

— Не баща ти, а банката има проблеми. Мисли по този начин. Сигурен съм, че и той вижда нещата така. Едва ли е разстроен колкото теб.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че нямам основание да съм разстроена?

— Не, просто се опитвам да ти покажа перспективата.

Внезапно я връхлетя ужасна мисъл.

— Ти си знаел, че статията ще бъде отпечатана.

— Да.

— И не направи нищо по въпроса?

— Джули, какво бих могъл да направя?

— За бога, би могъл поне да му кажеш каква вреда ще нанесе!

— Не бих могъл да му кажа нищо. Той ми е шеф.

— Значи просто си стоял там, държал си си езика зад зъбите и си го оставил да съсипе кариерата на един добър човек?

— Това няма да съсипе кариерата му, уверявам те. Ще го преживее. Не бива да го подценяваш.

Тя започна да плаче.

— Лесно ти е да говориш така. Нима татко не преживя достатъчно? Развод, отчуждаване на къщата, Пен, а сега и това.

— Джули, мила, моля те, опитай се да… — Андрю посегна да я прегърне.

— Не ме докосвай! — отблъсна го тя. — Знаел си, а дори не си се опитал да спреш статията! Не ми казвай, че не си могъл. Не ти вярвам.

— Джули, бъди разумна. Аз само работя за него. Там съм никой.

— И на това не вярвам. Ако си се възхищавал от баща ми толкова, колкото твърдиш, и ако ме обичаше, щеше да кажеш мнението си и да си понесеш последствията. Винаги би могъл да си намериш работа някъде другаде. Това е въпрос на принципи. Ако татко беше на твое място, щеше да напусне. Това се нарича лоялност. Не ми казвай, че ме обичаш.

— Джули, аз наистина те обичам. Моля те.

— Не, не!

Той приемаше нещата прекалено леко. Не би постъпил така, ако Роб Макданиъл беше негов баща! Беше чела и преди тези „разследвания“! Целият ти живот, изложен на показ пред търсачите на сензации. Дори такъв невинен живот като този на баща й. А той беше толкова горд. И онези хора — мистър Фоулър и мистър Харти, толкова почтени, толкова коректни, също като дядо й Уилсън Грант. Един господ знае какво щяха да направят.

Изправи се и яростно се обърна към Андрю.

— Никога няма да ти простя това, че си стоял и си гледал как стъпкват Роб Макданиъл в калта! Той вече е съсипан, без значение какво казваш ти. Никога няма да ти го простя!

— Джули, говориш неразумно. Несправедлива си. Никога няма да ми простиш. Що за приказки са това?

Той, изглежда, си мислеше, че е негов ред да се ядоса, сякаш беше потърпевшата страна. Пламналото му лице и дръзкият му поглед я извадиха от равновесие. Собствените й сълзи и течащият й нос я вбесиха.

— Махай се, Андрю. Вече си ми напълно ясен. Върви си. Забрави, че се познаваме.

— Сериозно ли го мислиш, Джули?

— Никога през живота си не съм била по-сериозна.

Той я изгледа продължително, после взе чадъра си и излезе, затваряйки вратата след себе си.