Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (47)

Глава четиридесет и седма

Никога не се бях качвала на ски досега, затова се наложи Харисън да носи всички провизии на гърба си, докато аз се опитвах да се концентрирам единствено върху това да се движа напред, без да падам. Всеки път, когато решимостта ми се изпаряваше, се фокусирах върху фигурата му, плавно носеща се пред мен. Въпреки многобройните изкълчвания на глезените ми, ледените пръски върху лицето и десетките падания по гръб, когато гледах леките му движения и увереността, с която се плъзгаше напред, се мотивирах отново. Щом веднъж стигнехме до града, нещата щяха да са изцяло в моите ръце, но засега се чувствах по-сигурна и спокойна, знаейки, че той е до мен. Кармен беше натъпкала една калъфка от възглавница с провизии за пътя. Имаше четири четки за зъби (нямах идея откъде ги беше намерила), кутия с полуготов ориз, четка за коса, найлонови торбички и бутилка с вода. Беше едно такова разнообразие от вещи, наподобяващо торбата, която използвахме на сборището ни.

Харисън бе необичайно тих, докато се приготвяхме, потънал в собствените си мисли. В началото предположих, че мисли за баща си и Джун. Това, което се случи, сигурно беше много тежко за него. Чудех се какво щеше да стане, ако налетим на тях някъде в града. Щяхме ли да се направим на непознати? Така или иначе, беше твърде малко вероятно да се засечем при положение, че бяха тръгнали преди повече от час и то със сноумобила, докато ние кретахме на ски. Точно преди да потеглим обаче, Харисън се обърна към мен и каза:

— Сигурно няма да проработи, нали знаеш?

— Какво имаш предвид?

— Дисковете. Да, имаме някакви записи. Но Зилинска би могла да завърти нещата така, както й е угодно. Все пак никой не очаква към „лошите“ момичета да се отнасят добре, нали? Тя има документирани всички провинения, които някога сте правили. Тъй като не са достатъчно глупави да сложат камери в подземията и тунелите, имаме записи само на това, което се случва със „златните“ момичета. А то далеч няма да е достатъчно да затворим училището.

Замислих се за това, докато стягах ските си.

— Хвърлиха ме във фризер, докато бях от „златните“ момичета — казах накрая аз. — А и кой знае какво са си говорили учителите по време на записите.

— Откъде знаеш дали изобщо има аудио? — попита той. — И не съм сигурен, че епизодът с фризера би бил достатъчно вълнуващ, че някоя медия да се заинтересува от него. Ще се изненадаш колко малко се интересуват хората от момичета като теб.

— Хей, я стига — спрях го аз, хващайки ръцете му.

Опитах се да звуча игриво, но вътрешно бях бясна.

Много добре знаех, че ни предстоеше трудна задача, но това не означаваше, че искам да се чувствам все едно съм на някаква безнадеждна мисия. Той отпусна ръце в моите в мълчаливо примирение. Жестът му сякаш казваше по завоалиран начин колко наивна съм всъщност и как не мога да разбера дълбокия смисъл на думите му. Накрая вдигна очи към мен и каза:

— Възможно е всичко да се развие добре и те да затворят училището. Не казвам, че не трябва да го затварят. А и ти със сигурност ще привлечеш голяма доза внимание със завързването и заключването на директорката и половината персонал.

— Нека не го обсъждаме точно сега, става ли? — уморено попитах аз.

— Да, окей.

Докато се спускахме надолу, се надявах, че той просто е бил твърде разстроен заради баща си и Джун и на това се дължеше раздразнителното му и песимистично настроение. Може би искаше да поговори с някого за това, но не знаех как точно да започна темата, без да го ядосам още повече. Някой ден щях да го измисля. Щяхме да го измислим заедно.

Докато продължавахме надолу, мачкайки тук-там подалите се над снега тревички, болката в краката ми започна да отслабва и на нейно място се появи енергия и ентусиазъм. Чувството да усетиш как животът ти се завърта на 180 градуса само за час беше повече от зареждащо. Да видиш как всичките грешни решения, които си вземал през живота си, най-после избледняват на фона на нещо по-голямо и по-важно! Да държиш собствената си съдба в ръце — това беше нещо, което никога не си бях представяла, че може да ми се случи. Бях се превърнала от момиче, мъкнещо се по паркингите на Тексас след момче, което не заслужава вниманието му дори за секунда, в момиче, спускащо се на ски през гората по време на снежна буря, на ръба на оцеляването и държащо съдбата на цяла институция в ръце. Бяха ме наричали лоша и преди, но така и не им бях повярвала. Често бях ядосана, злобна, груба — да. Но всички грешаха като ме смятаха за лоша. Мястото ми не беше в „Хидън Оук“. Не и преди. Но сега, заключвайки цялата администрация, обръщайки училището нагоре с краката, открадвайки ценни материали от него, сега вече правех това, което се очакваше от едно „лошо“ момиче. Да, предполагаше се, че „Хидън Оук“ е институция именно за такива опасни момичета. Но в началото смятах, че целта е „опасното“ да бъде излекувано. Да ни направи добри и учтиви. С мен се беше случило обратното. Бях се превърнала именно в онова, което те се опитваха да излекуват в мен от самото начало. Бях придобила „лоши“ качества, които осъзнах, че са твърде ценни, когато човек се бори за някаква справедлива кауза. Бях станала агресивна. Самоуверена. Находчива. Силна.

Когато най-после влязохме в града, луната вече даваше път на първите слънчеви лъчи на хоризонта. Намерихме уличен телефон до една бензиностанция. Харисън се облегна на един празен варел на няколко метра от мен и ме погледна окуражително. Набрах номера и зачаках. Когато слушалката отсреща се вдигна, казах:

— Мамо. Аз съм. Имам да ти казвам нещо. И този път, просто трябва да ми повярваш.