Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (4)

Глава четвърта

Наредиха ми да чакам в малката стаичка, докато не дойде някой да ме заведе до стаята ми. Наложи се да стоя с д-р Спайсър цели петнайсет минути, преди една слаба блондинка с крака до небето да се появи на вратата.

— Съжалявам, че се забавих — усмихна се мило тя.

— Морийн — кимна към нея докторката, — имаш нова послушничка днес.

Едва тогава Морийн погледна към мен.

— О, здрасти. Как се казваш?

Тя въобще не изглеждаше като някой, с когото бих искала да се сприятеля, но смътно предполагах, че има достатъчно голямо влияние, за да си струва да опитам. Ако исках да направя престоя си тук поне малко по-приятен, трябваше да я впечатля.

— Анжела — казах аз и преди да се усетя, добавих остро: — Само не ме наричай Анджи.

Винаги ставаше така. Когато исках да направя добро впечатление на някого, сякаш мозъкът ми нарочно превключваше на канала за заяждане.

— Окей, няма — кратко отвърна тя с глас, който подсказваше, че не изгаря от желание да ме нарича, както и да било оттук нататък. Трябваше да поправя това.

— Готови ли сме? — попитах сладко аз.

Тя ме зяпна, вероятно чудейки се дали не страдам от раздвоение на личността.

— Имам предвид, чакаме ли още някой? — попитах отново, тъй като тя продължаваше да ме гледа озадачено.

— Не. О, Боже, ти все още не знаеш. Трябва да си сложиш превръзка на очите, докато те заведа до стаите на новите ученички.

— Ти сериозно ли?

— Явно все още не си получила униформата си от училището. Няма проблем, ще използваме моята.

Тя извади черна сатенена панделка от задния си джоб и я завърза върху очите ми. След това ме хвана за ръка и ме поведе нанякъде. Кое нормално училище кара учениците си да носят превръзки на очите, по дяволите!?! Ако Морийн не беше толкова свежа и хубава и ако не й личеше, че очевидно е тукашната звезда, никога не бих й позволила да ме заведе, където и да било с вързани очи. Все ми се струваше, че да завържеш очите на новопристигналите ученици не е най-добрата тактика за въвеждане в обстановката. Усетих, че се усмихвам несъзнателно и при мисълта как изглеждам с вързани очи и нахилена като тиква, веднага си заповядах да си сложа обичайната маска. Наоколо беше напълно тихо, чуваха се само стъпките ни по гладкия под — вуп, туп, вуп, туп, вуп, туп. Явно в края на коридора направихме завой, защото усетих лек полъх на вятъра по лицето си.

— Във вътрешния двор ли сме? — попитах.

— Добра ориентация — отвърна Морийн. — Основната сграда на училището е построена около голям фонтан. В момента водата не се чува, защото не го пускаме преди всички момичета да пристигнат. През първия месец тук ще сте само новите.

— А твоята стая къде е? — попитах.

— На друго място.

— А защо си тук? — опитах се да се пошегувам аз или поне да поддържам разговора.

— Не мога да ти кажа — отговори тя хладно. — Освен това, не трябва да задаваш този въпрос никога повече, нито на мен, нито на някой друг.

— Не говориш сериозно, нали?

Тя ме пусна за момент, след което отново хвана ръката ми. Кожата й беше студена.

— Това училище ти дава последен шанс да започнеш на чисто. Друг няма да получиш. Не го проваляй.

— Окей, както и да е.

Сега вече стъпвахме по трева. Усетих как в маратонките ми започна да прониква влага. Пръстите на Морийн най-после развързаха превръзката на очите ми. Искаше ми се да си бях взела душ след дългото пътуване в автобуса, така че косата ми да не е толкова мазна под пръстите й. Дори усетих онази специфична миризма на мръсна кожа и коса, когато тя махна панделката.

— Красиво е, нали? — попита тя.

— Да. Доста.

И наистина беше. Недалеч се виждаше огромен фонтан, заобиколен от тънки зелени дръвчета. Наоколо по полянката имаше поникнали цветчета. В пълен контраст с красотата на природата обаче, беше мястото, пред което стояхме. Приличаше повече на някоя от онези римски развалини от учебниците по история. Със сигурност не бяха римски, но си бяха развалини. Покривите на постройките бяха покрити с неравно наредени тухли, а мазилката по стените отдавна беше изпопадала или проядена от влагата. Само някои от тях бяха със сравнително прясна боя и се издигаха гордо във високата трева. Току-що бяхме излезли от най-голямата постройка — приличаше на нещо подобно на църква — и се насочихме към една по-мъничка, която изглеждаше като девически пансион от средните векове.

— „Хидън Оук“ е изключително важен за нас — каза тя.

Догади ми се от начина, по който каза нас — толкова нежно и влюбено, все едно беше монахиня, говореща за Господ. Все едно наистина училището й беше дало някакъв страхотен нов смисъл в живота, по-специален от на останалите хора. Честно казано, не вярвах и дума от това. Без значение какво си мислеше, че й е дало това място, независимо дали до автоматите за сода имаше вълшебен елексир за вечна младост или от кранчето за вода течеше чисто щастие, цялата идея на това място беше лъжа. Чудно ми е за какво ли бяха изпратили тук момиче като Морийн. Вероятно беше забременяла от капитана на отбора по тенис или пък е откъснала главата на плюшеното си мече. Вече почти бяхме стигнали до вратата на пансиона. Видях как вадички от мръсна вода се стичат по улука и цопват леко в малка локвичка долу.

— Това ще е твоят дом за следващия един месец — уведоми ме тя. — Може да ти бъде или трудно, или приятно. Зависи от нагласата ти. През този месец няма да имаш истински учебни занятия, така че опитай се да си представиш, че си на нещо като кратка ваканция.

— Как се става префект? — прекъснах я аз.

— Като не се забъркваш в неприятности — смръщи се тя. — И ти препоръчвам да се опиташ да не го правиш. „Хидън Оук“ уважава момичетата, които уважават „Хидън Оук“.

Дълбоко се съмнявах да успея да се придържам към съвета й. Отдалече сградата наистина изглеждаше сякаш е боядисана в бяло, но сега осъзнах, че всъщност е същата като всички останали с тази разлика, че вятърът и дъждът толкова силно бяха удряли в стените, че бяха изтрили боята. На места дъските стърчаха от порутените стени като зловещи криви пръсти. Минахме през скърцащата врата и се озовахме в огромна зала, в която бях сигурна, че са снимали поне десет филма на ужасите. Сивкави стени, мръсен прокъсан килим и няколко огромни метални черни свещника създаваха атмосфера, сякаш всеки момент някой побъркан убиец с брадва ще изскочи отнякъде. Все си бях представяла, че едно подобно училище, дори да е за „опасни момичета“, ще има стени в меки пастелни тонове и големи подвързани с кожа книги навсякъде. Вместо това все едно бяхме в къщата на някой умрял преди десет години. Тонове прах и мръсотия покриваха всичко. На втория етаж бяха спалните. Или по-скоро приличащи на килии стаички с по две легла, без никакви други мебели. Нямаше дори шкафче, за Бога! Щом минахме покрай една от стаите, Морийн спря и погледна към двете момичета вътре. Смотаното момиче с намръщената майка тъкмо постилаше леглото си с тъмносини чаршафи, а до него седеше онова с момчешката прическа и я гледаше.

— Ей, какво правиш тук? Това не е твоята стая — строго каза Морийн. — Защо не си на вечеря?

— Отивам след секунда — отвърна тя, наблюдавайки Кармен, която се опитваше да пъхне последния край на чаршафа под скърцащия матрак. — Явно съм объркала пътя. Не мисля, че на тази тук някога й се е налагало да сменя чаршафи. Да не ти липсва прислужничката, миличка? — обърна се тя към зачервената от усилие Кармен.

— Това моята стая ли е? — попитах.

— Кой превари, той завари — засмя се момичето с момчешката прическа.

Игнорирах я и се обърнах към очилатото момиче.

— Здрасти, аз съм Анжела.

Все пак щяхме да живеем заедно и трябваше да се опитам да се държа приятелски.

— Оставете на мен да ви запозная — ледено се обади Морийн. — Това е Кармен. Само това ти трябва да знаеш за момента. А сега и трите тръгвайте. Отиваме на вечеря.

— Окей, окей — обади се готиното момиче. Забелязах, че имаше лек акцент. Франция, може би?

— Без повече приказки — сряза я Морийн. — И това да е последният път, когато виждам някоя от вас да бъде в чужда стая.

И трите не казахме нито дума. Морийн се обърна и изящно заслиза по стълбите надолу, все едно дефилираше на конкурса „Мис свят“.

— Всяка сутрин ще намирате графика си, закачен на таблото за съобщения във фоайето. Доста е натоварен — всъщност часовете за хранене са единственото ви свободно време. Ако случайно ви мине през ум да се разхождате навън, моментално си го избийте от главата. Разрешени са единствено кратки разходки във вътрешния двор, не по-далеч от дърветата. Ако само ви заподозрат, че сте отишли по-нататък, лошо ви се пише. Така че по-добре изобщо не си правете труда да излизате, за всеки случай. Наоколо няма нищо интересно, освен бурени и вълци.

Докато тя говореше, минахме през тъмния първи етаж. Ослушах се за звук от тракане на вилици и лъжици, но цареше пълна тишина, с изключение на тихото скърцане на дъските, докато вървяхме.

— Знам, че в началото ще се опитате да се държите гадно. Всички сме го правили. Но така само ще утежните положението си. Ще си създадете име. А повярвайте ми, не искате да имате лошо име в „Хидън Оук“.

Тя отвори една врата. Влязохме в тиха стая, която в началото помислих за библиотека. Тя ни побутна навътре и каза:

— Влизайте и сядайте, където има място. Успех. Ще се видим след месец.

„Момчешката прическа“ надникна вътре и измърмори:

— Ето, че се започва.

Кармен и аз я последвахме. Стаята беше пълна с дълги дървени маси, които имаха чекмеджета отдолу, и приличаха на всичко друго, но не и на маси за хранене. Столовете бяха подредени така, че всеки да гледа към стената и да не може да говори с никого. Всички момичета от общото събрание седяха и ядяха в пълно мълчание. Някои от тях ни погледнаха незаинтересовано. Единствените свободни места бяха най-отпред, където намръщена лелка седеше със списание в скута си и наблюдаваше момичетата, сякаш очакваше всеки момент някоя от тях да хвърли бомба. Настанихме се тихо. Пред мен стоеше стар пластмасов поднос, на който имаше купа със спагети, плуващи в нещо като разводнен доматен сос с парчета месо, половинка банан, почти изгнил от едната страна, и чаша течност, която мисля, че трябваше да мине за мляко, но приличаше на мръсна чешмяна вода.

— Ще ми подадеш ли една салфетка? — прошепна Кармен, навеждайки се към мен.

Пред нея нямаше нито една, а аз имах две. Подадох й едната с усмивка.

— Без приказки! — почти излая лелката пред нас. — Никакъв контакт през първата вечер!

Ръката ми със салфетката в нея замръзна на половината разстояние от тази на Кармен.

— Моля!?! — обади се „момчешката прическа“. — И откога да подадеш салфетка се смята за терористичен акт?

Лелката пусна с трясък списанието на пода и се приближи към момичето. Взе синьо кафеникавия банан пред нея и го постави в скута й. След това хвана другата й ръка и с всичка сила разпльока банана върху дрехите на онемялото момиче.

— Сега някой има ли салфетка? — почти изписка жената със злобен глас.

Естествено, никой не каза и думичка. Аз използвах времето, в което лелката изпълняваше наказанието, за да подам бързо салфетката на Кармен. Очаквах момичето да каже нещо или най-малкото да хвърли остатъците от банановата каша в косата на лелката. Но тя седеше мълчаливо с червени от яд бузи и се опитваше да изтрие от дънките си смачкания плод. Така и не хапна нищо. Не е като да изпусна някаква страхотна вкусотия, естествено. В потискащата атмосфера в стаята и аз едвам успях да пъхна няколко залъка в устата си. Всички побутваха храната си мълчаливо, оглеждайки се боязливо наоколо, докато стомасите ни къркореха, бленувайки за нещо топло и вкусно. Така започна новият ни живот.