Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (1)

Първа глава

Всички момичета мълчаха.

Жената отпред също стоеше мълчаливо и оглеждаше всяка от нас поотделно с леден поглед. Когато най-после проговори, гласът й беше също толкова студен, с лек, едва доловим акцент, който показваше, че е прекарала години на места отвъд границите на континента.

— Добре дошли в „Хидън Оук“ — започна тя. — Името ми е д-р Спайсър и заедно с д-р Зилинска отговаряме за психиатричното отделение на това училище. През първия месец от престоя ви тук ще трябва да изпълнявате всяка една задача, която училището изисква от вас, независимо колко усилия, напрежение или дискомфорт ви коства това. Отзивите за „Хидън Оук“ са толкова добри именно защото следим изключително стриктно всяка една от вас да изпълнява задълженията си и да бъде заобиколена от най-благоприятните за нейното състояние влияния. Всяко неподчинение само ще утежни и без това незавидната ситуация, в която се намирате. Затова ще обръщаме специално и непрекъснато внимание на поведението на всяка една от вас и обкръжението й. Отсега ви предупреждавам да не се противопоставяте на процеса. Той е за ваше добро.

Лежах в леглото си, притисната до стената. Блъскането и крясъците пред вратата ми ставаха все по-истерични. Всеки момент те щяха да нахълтат и да ме отведат. Нямаше да имам време да се сбогувам с Тревор. Дори нямаше да мога да се преоблека. Щях да си остана с мръсната тениска, която миришеше на застояло. И чак сега точно тази мисъл ме накара да изгубя контрол. Започнах да крещя.

Знаех защо искат да се отърват от мен и една малка част от мозъка ми почти беше съгласна с тях. Но все още смятах да го направя, колкото се може по-трудно. Нямаше да се дам толкова лесно. След като родителите ми пристигнаха, за да „се справят с инцидента“, аз се затворих в стаята си, отказвайки да изляза, нито да разговарям с тях, нито да ям. Добре, че имах малко запаси от шоколад под леглото.

И сега, чаках момента, в който баща ми най-после щеше да разбие вратата, а майка ми да нахлуе бясно и да ме издърпа навън, стиснала лакътя ми с желязна сила. Щеше да ми крещи да я погледна в очите, все едно съм малко момиченце, което е счупило любимата й ваза. Де да беше това. Уви, беше много по-лошо. И ето, вратата се отвори с трясък и погледът ми срещна нейния. Очите й бяха мокри от сълзи, примесени с обичайното разочарование от мен. Но имаше и нещо друго. Обвинение. Тя ме винеше за станалото. Когато ме издърпа от леглото и ме запрати към гардероба, ноктите й оставиха червени следи по ръката ми. Тя ме винеше. И сега щях да бъда наказана.

— Ще ви запозная с няколко от основните правила в „Хидън Оук“, преди да продължа по-нататък. Тук носим униформи и за да предотвратим всякакви бъдещи опити за несъобразяване с това, личните ви дрехи и вещи ще бъдат иззети от вас и заключени, докато не стане време да напуснете. Няма да имате достъп до нещата си по никакъв повод. Най-необходимите ви женски принадлежности и разрешени лекарства ще ви бъдат дадени от училището. Ако искате да четете книга, можете да проверите дали я има в училищната библиотека веднага, щом занятията започнат.

Тя се усмихна, все едно беше казала някаква шега. Никоя от нас не се засмя.

— Няма да имате право да използвате мобилните си телефони и няма да имате достъп до интернет, докато сте тук. Телефоните ви вече са заключени. Ще ви помолим да напишете имейлите си и паролите за достъп до тях, за да проверяваме писмата ви. Ако не съдържат нищо обезпокоително, те ще бъдат принтирани и след това ще ви бъдат раздадени, за да ги прочетете. Ако не желаете да споделяте достъпа до електронната си поща с нас, просто се примирете, че няма да получавате, каквито и да било писма. Родителите ви са инструктирани да се свързват директно с училището в случай на нужда. Трябва да разберете — те са дали съгласието си вие да бъдете тук най-малко за осемнадесет месеца. В очите на щата в момента ние сме вашите настойници. Вашето присъствие тук се смята за недоброволно. Следователно не можете да напуснете без наше разрешение. В миналото си всички вие сте използвали неподчинението и лошото си поведение, за да избегнете нещо. Тук това единствено ще увеличи времето ви за престой в училището и ще ви създаде още по-големи неудобства. Ясно ли е?

Никоя от нас не проговори. Д-р Спайсър впи очи в момичето пред себе си — високо и намръщено, с къса момчешка прическа. То отвърна на погледа й ядно и за няколко секунди това заприлича на състезание, сякаш двете бутаха с поглед нещо невидимо между тях. Накрая видях как момичето леко потрепери и извърна поглед, като каза глухо:

— Ясно е.

След това ситуацията се повтори с всяка от нас поотделно. Бях последна.

— Ясно е — кратко отговорих аз, когато ледените очи се вкопчиха в мен.

— Направихме, каквото можахме за теб — чух да казва майка ми, не за първи път.

Тя приготвяше закуска и дори не си направи труда да остави шпатулата, когато се обърна към мен. Видях как цялата бе покрита с остатъци от яйце и чили и идеята, че мама беше прекарала поне половин час, за да ми направи закуска, която не пожелах да изям, почти ме накара да се разплача.

— Не искам да ходя — отвърнах тихо аз, притискайки с ръка пресните червени следи от ноктите й. Бяха започнали да се пълнят с кръв. — Знам, че не мога да остана в Тексас и не мога да се върна с вас в Рондок, но… няма ли къде другаде да ида?

Очите на майка ми започнаха да се пълнят със сълзи. Но не от мъка. От яд.

— След това, което се случи тук, не бих могла да помоля никой да се грижи за теб.

Това беше. Те просто приключиха с мен. Искаха да се махна от живота им.

Д-р Спайсър задържа погледа ми за секунда. Потреперих.

— Радвам се, че се разбираме — продължи тя. — Това място в миналото е представлявало училището „Хийт“ — едно от най-големите и престижни момчешки училища в Съединените американски щати. През 1990 година, в резултат на събитие, което предпочитам да не коментирам, училището е било затворено. Години по-късно, сегашната ни директорка получила правото да го отвори наново, като го превърне в уникално място за терапевтични процедури и контрол на момичета с лошо минало. Вие. Момичетата, които посещават „Хидън Оук“, имат много общи черти, макар да са ги проявявали по различни начини. Всички сте отказали да се подчините на общоприетите норми в обществото и всички други методи да бъдете вкарани в правия път са се оказали неуспешни. Вие сте самотни. Мразите себе си. Поради някаква причина сте решили, че нямате контрол върху живота си и бъдещето си. Може би не сте били достатъчно оценявани в предишните ви училища. Може би смятате, че родителите ви не са ви обръщали достатъчно внимание. Неспособни сте да си представите едно добро бъдеще, затова разчитате на временните задоволявания на нуждите си. Отчаянието ви е толкова голямо, че можете да живеете само от днес за утре, опирайки се на наркотици, самонараняване и криминални прояви.

— Не съм го убила! — извиках аз.

— Просто си събери багажа — отвърна кротко майка ми.

— На повечето от вас е било казано, че страдате от маниакална депресия. За една малка част, това може би е вярно. Останалите просто сте със сгрешена диагноза. Това, от което страдате, е чисто и просто негативно отношение към света, което далеч не може да бъде определено като депресия. Вие сте нечестни със самите себе си. Веднъж щом успеем да прекроим мисленето ви, тези депресивни симптоми ще изчезнат от само себе си. Няма да приемаме твърдението, че сте болни, като оправдание да не вършите задачите си. Ако получите двойка на есе, тя ще бъде, защото не сте се постарали достатъчно, а не защото сте имали депресивна криза или личностно разстройство. Поради тази причина, няма да ви изписваме никакви лекарства за подобряване на концентрацията, с каквито, предполагам, сте свикнали досега. Повтарям — никакви.

Моментът изобщо не беше подходящ да си позволя да се разсейвам, но не можех да се сдържа да не огледам бъдещите си съученички затворнички. Честно казано, изобщо не бях впечатлена. Очаквах момичетата да бъдат като извадени от някой евтин хорър — с гривни с шипове на ръцете, белези и гневни изражения. Е, да, такива погледи имаше няколко, но като цяло бихме могли да минем за една съвсем обикновена група от ученички, строени на първия си учебен ден. Единственото момиче, което вече бях срещнала, беше бъдещата ми съквартирантка. Казваше се Кармен. Смешно е, тъй като това име би подхождало на някоя страхотна красавица. Според мен, на нея повече щеше да й отива името Марта или може би Берта, или някое подобно тъпо име на героиня от скучен роман.

Чудех се с кое от тези момичета щяхме да станем приятелки. Ако изобщо успеех да си намеря такива. Надявах се да се сприятеля поне с една от тях, но нямаше гаранция. Откакто се помня момичетата винаги са били гадни с мен. Неволно погледът ми се спря в другия край на стаята, където едно до друго бяха застанали две страшно високи момичета (сестри, вероятно), а до тях стоеше ослепителна азиатка (филипинка, може би?) с озадачен израз на красивото си лице, който подсказваше, че определено е чужденка. Видях как две от момичетата бързо си предадоха бележка и усетих внезапен прилив на завист. Ето че приятелствата вече се заформяха. Единственият човек достатъчно близо до мен, за да му предам бележка беше Кармен. Но тя просто не изглеждаше като да е от този тип.

Насочих вниманието си обратно към д-р Спайсър. Като че ли най-накрая беше стигнала до интересната част.

— Повечето от вас имат богато минало, включващо също сериозни злоупотреби с алкохол или силна наркозависимост. Може би вече сте се озовавали в болница или дори в затвора. Извършвали сте кражби, за да задоволите зависимостта си. Опитвали сте дори самоубийство, за да сложите край на омагьосания кръг, в който се въртите. Някои имат сериозни хранителни разстройства. Други са били жертви на силно психическо и дори сексуално насилие. В предишните ви училища, съзнателно или не, сте използвали тези си истории, за да впечатлите останалите, за да покажете колко по-различни и специални сте в сравнение с обикновените хора. Изпитвали сте извратена гордост от миналото си и от това, което сте в момента. Това е неподходящ извор на самочувствие. Дори не си помисляйте да се измъкнете от задължението си да почистите тоалетните, само защото в миналото сте рязали вените си. Съчувствие няма да получите. За сметка на това, ще провеждаме чести индивидуални терапевтични сеанси, които ще бъдат мястото, където ще можете да изразите всичките си потиснати чувства. Това, както и всички останали правила тук, нямат за цел да ви създадат неудобства. Те са за ваше добро. Освен това, не се позволяват никакви разговори и връзки с противоположния пол, докато сте при нас. Не сте дошли тук, за да правите секс или да се влюбвате. Тук сте, за да бъдете излекувани.

Не ми позволиха да кажа сбогом на Тревор. Държаха се така, сякаш дори не съществува. Но той съществуваше за мен. В този момент той беше всичко, което съществуваше за мен. Дори не ме закараха на автогарата, просто ми извикаха такси. Докато чаках за рейса си пред мръсните стъклени врати, осъзнах колко сама съм останала всъщност. Колко сама съм била винаги.

Няколко кичура от косата на д-р Спайсър се изплъзнаха от опашката й и се разлюляха на перфектни къдрици пред лицето й. Опитах се да не ги зяпам. Тя се прокашля и отново впи очи в нас. Предупреждението в погледа й беше повече от ясно:

Не си играйте с мен. Защото ще съжалявате.

— Ще завърша с най-важното правило в „Хидън Оук“: по никаква причина и по никакъв повод не ви се позволява да обсъждате или разказвате личните си истории една на друга. Всяка една от вас има своите тъмни тайни, които трепери от нетърпение да разкаже късно вечер, когато лампите загаснат. Но няма да го направи. Не и ако иска да си тръгне оттук скоро. Вашите родители са ви изпратили тук като последна, крайна мярка, тъй като не могат да се справят с проблемите ви никъде другаде. Това е последният ви шанс за добър живот. За нов живот. Провалите ли се тук, ще срещате провали до края на жалкото подобие на съществуване, което ви очаква. Ясно ли е?

Всички бавно кимнаха. Тя продължи с по-мек тон.

— Знам, че досегашният ви живот е бил пропилян в борба с някакви непреодолими сили, които са ви пречели да бъдете щастливи. Никой от нас дори за минута няма да забрави факта, че са ви се случвали лоши неща. Но като оставим това настрана, по-голямата част от проблемите ви идват от самите вас. Създадени са от вашия осакатен и опасен мозък. Вие самите сте най-големия си враг. Заедно обаче, ще успеем да го победим.

Тя не попита дали имаме някакви въпроси. Нито ни каза какво да очакваме оттук нататък. Имах чувството, че дълбоко в себе си, дори не вярваше, че си струва усилията да се опитва да ни помогне. Погледнах към бъдещите си съученички, към тези „осакатени и опасни“ момичета. Очаквах някои от тях да прекъснат д-р Спайсър и да се възпротивят на правилата й. Как, за Бога, щяхме да оцелеем тук без телефони, без дрехи, без писма и без да можем да говорим за миналото си?! И въпреки отчаяната ми надежда някой да пристъпи напред и да не се подчини, никой не обели и думичка освен тихото: „Ясно е.“