Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (3)

Глава трета

След като събранието приключи, д-р Спайсър ме задърпа обратно към офиса си. Предположих, че ще отидем да вземем куфара ми, но вместо това, тя ме избута в една малка стаичка и просто излезе. Щом вратата се затвори, чух как ключалката прещрака силно. За секунда не успях да схвана какво значи този звук. Не беше възможно да ме е заключила, нали?! И точно тогава усетих жажда за свободата, която имах по време на пътуването ми. Исках да се махна оттук и да се втурна обратно към Тревор. Но беше твърде късно. Усетих как започнаха да ме обливат горещи вълни от яд. Разкопчах най-горните копчета на ризата си и се облегнах на вратата. Първо, защото беше хладна и второ, за да се опитам да чуя какво се случва от другата страна.

Може би бяха изминали поне двадесет минути, когато най-после чух вратата да се отключва. Изправих се бавно на крака и закопчах ризата си. В стаята влезе страшно слаба жена на средна възраст с огромни мораво бежови кръгове под очите си, сякаш се беше опитала да прикрие изтощението си под дебел слой фон дьо тен. Имаше рядка сивкава коса, която явно, според нея, изглеждаше руса, тъй като беше сложила изкуствени руси кичури отгоре. Беше облечена в униформата на училището — пуловер в белезникав цвят и бели памучни панталони. Приличаше на нещо средно между тенис инструктор и медицинска сестра.

— Анжела Карденас? — попита тя. — Аз съм д-р Зилинска. Моля те, седни.

Верижката на очилата й издаваше смешен звук всеки път, щом главата й помръднеше. Звучеше като „Моля те, (КЛИК), седни (КЛИК)“. Стаята, в която ме бяха довели, беше малка, с размерите на лекарски кабинет. Имаше два бели пластмасови стола, поставени един срещу друг. Независимо на кой от двата седнех, почти щях да докосвам краката на д-р Зилинска срещу мен. Настаних се на единия и притиснах колене към гърдите си.

— Правим го за твое добро — прозвуча в главата ми гласът на мама, преди да тръгна. Знаех, че лъжеше. Това беше просто учтив начин да ми каже „Всъщност искаме да се махнеш от живота ни.“

— Добре дошла в „Хидън Оук“ — извади ме от мислите ми гласът на д-р Зилинска.

Вероятно го беше казвала на стотици момичета през годините. Усмивката беше залепена на лицето й от толкова време, че в нея не беше останало нищо искрено.

— Благодаря.

— Разбрах, че си пътувала с автобус. Ако знаехме, че няма да пристигнеш с кола, със сигурност щяхме да изпратим някой да те посрещне на спирката в Денвър. Предположихме, че родителите ти ще те придружат дотук. Имаше ли някакви проблеми по време на пътуването?

Поклатих глава.

— Явно си доста независима. Това не е лесно пътуване за едно петнайсетгодишно момиче. Иска ли ти се родителите ти да те бяха изпратили дотук?

Изпуфтях силно престорено. Бях ходила на твърде много психиатри през живота си, за да знам, че беше прекалено рано за подобен род важни въпроси. Аматьорка!

— В „Хидън Оук“ едно от най-важните правила, които трябва да се научиш да спазваш, е да отговаряш на всеки въпрос, който аз или някой от другите преподаватели ти задаваме. Можеш да не кажеш това, което трябва, но задължително трябва да отговориш.

— И защо трябва да правя, каквото и да било от нещата, които ме задължавате? Очевидно е, че не желая да бъда тук.

— Не смятам, че е толкова очевидно, Анжела. Много от момичетата са очаровани от факта, че най-накрая се намират на място, където може да им се помогне.

— Ами… очарована съм за тях.

Д-р Зилинска ме погледна мълчаливо за няколко секунди, сякаш искаше да ми каже, че току-що съм разкрила повече, отколкото съм искала. След това сведе поглед към огромната папка в ръцете си, която явно представляваше моето досие.

— Преди да те заведат до стаята ти, ще използвам времето, за да ти задам няколко бързи встъпителни въпроса относно миналото ти. Просто за да се уверим, че мястото ти наистина е тук.

— Окей.

Това определено щеше да е забавно. Интересно ми беше на кое ли от всичките ми провинения щеше да се спре. Тъкмо щях да разбера какво точно представлява този „специален тип момичета, на които мястото е тук“ и как да се държа занапред.

— Кога си поискала да се преместиш да живееш при дядо си?

Ох. Още сме в началото и вече пита за това.

— Миналото лято — отвърнах. — Преди една година.

— И какво накара родителите ти да те изпратят да живееш при него през изминалата година?

— Защо смятате, че са ме изпратили? Аз поисках да отида.

— Права си, просто предположение. Добре, тогава защо ти искаше да отидеш?

— Израснала съм в малък скучен град във Вирджиния. В училище осъзнах, че всъщност не харесвам никой от съучениците или приятелите си. Просто исках промяна. Бях отегчена.

Естествено, не добавих, че се бях научила да запълвам тази скука в живота си, като се закачам с доста по-възрастни от мен мъже и тормозя момичетата, които не искат да бъдем приятелки.

— Била си отегчена?

— Да. Горе-долу това беше причината.

— И затова си поискала да живееш при дядо си в Тексас?

— Баба ми беше починала преди няколко месеца и родителите ми така или иначе се тревожеха дали дядо няма да се подхлъзне под душа, или да остави печката включена, без да има някой да се обади за линейка, ако това се случи. Такива работи. И аз предложих да отида при него и да уча в училището в Хюстън.

— И твоите родители са ти имали достатъчно доверие, за да ти поверят задачата да се грижиш за дядо си?

Не се сдържах да извъртя подигравателно очи.

— Естествено. Не съм чудовище все пак.

— Не е нужно да бъдеш чудовище, за да не можеш да се отнесеш отговорно към дадената ти задача. Просто смятам, че това е било много трудно за теб, непрекъснато да се грижиш за него.

Знаех чудесно накъде насочваше разговора. Щом тя не искаше да го каже, аз щях го направя.

— Чудите се дали нямам нещо общо с инцидента, който се случи, нали?

— Не точно, но щом това звучи логично за теб, нека да го обсъдим. Ако грижите за дядо ти са били прекалено непосилни за теб, то тогава…

— Да?

— Кажи го ти, завърши изречението.

А, не. Не е познала човека, който ще й се даде толкова лесно.

— Тогава нищо. Нямах проблем да се грижа за дядо.

— Училището там по-готино ли беше от старото ти?

— Разбира се. Хюстън има история. Сещате се… музеи, барове.

— Ти посещавала ли си „музеи и барове“?

— Вие сериозно ли ме питате дали съм ходила из музеите?

— Отговори на въпроса, Анжела. Имам много по-голямо търпение с новите ученички тук, отколкото останалите ми колеги. Не го пропилявай още на първата ни среща.

— Да. Посещавах музеи и барове.

— Струва ми се, че си доста под минималната възраст, за да можеш да посещаваш барове.

— Заради кичурите ми е. Правят ме да изглеждам по-голяма.

— С кого се запозна в баровете?

— Хм… момент, да помисля. С отбора по шах?

Д-р Зилинска затвори папката в ръцете си и свали очилата, които издадоха последното си супер силно КЛИК.

— Анжела, боя се, че ако не успеем да проведем дори входящото ти интервю без подобни изказвания от твоя страна, ще ми бъде наистина трудно да намеря място за теб в „Хидън Оук“.

Ще ме изхвърлят, още преди да сме започнали — перфектно! Само че, понеже връщането ми в Тексас при дядо не фигурираше като опция, оставаше да ме върнат при родителите ми, а това въобще не беше добра идея. Трябваше да кажа на жената пред мен нещо, което поне да звучи като истина, и то веднага. Поех си дълбоко въздух и се опитах да преглътна заядливото си настроение. Все пак прекарвах голяма част от живота си в подобни опити, така че не ми беше невъзможно трудно.

— Запознавах се и прекарвах времето си с по-възрастни от мен мъже, докторе. В баровете. С тях се чувствах така, сякаш не е нужно да вземам никакви решения оттук нататък. Оставях всичко в техните ръце.

Последната част беше пълна глупост, но предполагам, че поне звучеше добре. За малко да кажа, че с тях съм се чувствала като със заместител на баща ми, но се спрях. Щеше да е прекалено.

— Това е изключително зряло изказване — каза д-р Зилинска с леко подозрителна нотка в гласа си, но все пак малко по-оптимистично. — Може би си го чула от някой от всичките психотерапевти, при които си била?

— Може би — отвърнах аз и свих още повече колената си.

Исках да попитам д-р Зилинска къде ми е багажът, исках да се оплача още един път, че ми се беше наложило да вървя толкова много дотук и едновременно с това се опитвах да намеря най-добрия начин да отговарям на въпросите й. Трябваше да си подредя мислите, за да вляза в релси отново, защото усещах как лошото настроение заплашва да ме надвие.

— Сигурно ли е мястото, където държите багажа ми? — попитах накрая. — Имам много лични неща вътре.

— Куфарът ти е прибран. Ще имаш достъп до него, когато евентуално решим, че си готова да излезеш оттук.

— Искате да кажете, че наистина не мога да го ползвам преди това? Нищо от него?

Идеята, че няма да имам нищо лично мое тук, ме паникьоса.

— Какво всъщност представлява това училище, докторе?

Исках да я нарека по име, но не успях да се сетя точно как беше — ужасна съм в помненето на имена. Забравям името на човека, още докато се здрависвам с него.

— Ще стигнем до конкретните правила и практики на „Хидън Оук“ след малко, Анжела. Първо трябва да приключим с интервюто ти.

Спаси ме силно почукване на вратата. Д-р Спайсър показа глава и съобщи намръщено:

— Родителите на Кармен Поуп си тръгват и искат да говорят с теб, преди да заминат.

— Искаше ми се да имаме повече време тази сутрин, Анжела — обърна се към мен Зилинска, — но все пак, знаеш, че трябваше да си тук преди пет часа. Както и да е, скоро ще продължим. И когато това стане, ще трябва да ми разкажеш всичко, което се е случило на десети юни.

Да бе да. Можеше само да се надява на това. Но поне изглеждаше, че съм преминала теста. Бях доказала, че съм достатъчно голяма издънка, за да ме приемат тук.