Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (44)

Глава четиридесет и четвърта

Де да беше на кино! Светкавичната смяна на изражението върху лицето на Морийн от скука към шок щеше да бъде ужасно забавна. Устата й се отвори от изумление при вида ми — мръсна и мокра, застанала пред стаята й. Но точно в този момент се изплаших. Видях как тя си поема дълбоко дъх, приготвяйки се да изпищи.

И тогава видя Харисън. Изпусна въздухът от дробовете си със силно свистене.

— Какво правиш тук? — попита ококорено.

Беше едновременно шокиращо и не съвсем изненадващо да видя как тя успя за секунда да се фокусира от мен, буквално избягал затворник, върху готиното момче отзад. Той вдигна ръце с длани към нея, все едно говореше с терорист, заплашващ да се самовзриви всеки момент.

— Само не откачай — бързо каза той.

— Ти да не би да й помагаш? — попита Морийн и се обърна към мен с подновена енергия. — Осъзнаваш ли какво направи? Всичките ни принадлежности са превърнати във въглен, а сега си си позволила да стигнеш дотам да отвлечеш мис Виена?

— Не е ли страхотно? — попитах аз ухилена.

Възмутеното й изражение беше прекалено комично.

Не можех да се сдържа.

— Виж — обади се Харисън, — Кармен вътре ли е?

Тя затвори вратата буквално почти до края, така че да не можем да надникнем вътре.

— Може би е заспала. Какво се опитвате да направите?

— Нищо, от което ти би искала да бъдеш част — срязах я аз.

— Спри — прошепна ми Харисън и ме хвана за ръката, след което се обърна сериозно към Морийн. — Искаш ли да дойдеш с нас? — попита той.

— В някой друг свят тая ще идва с нас — просъсках през зъби аз.

— Шшт — каза той, притискайки ме още по-силно към себе си, но говорейки отново на Морийн. — Махаме се оттук. Искаш ли да дойдеш?

— Харисън! — изнегодувах аз.

Видях как Морийн се замисли. Да се махне оттук, и то с Харисън… но това би означавало да се забърка в проблеми. Големи проблеми. Накрая поклати глава. Харисън ме пусна и се наведе към нея — толкова близко, толкова интимно, както го беше правил с мен твърде много пъти.

— Добре — тихо каза той. — Ако си промениш решението, ела да ни намериш.

Тя кимна. Разбрах прекрасно какво беше направил. Беше я превърнал от враг и заплаха в потенциален съучастник. Това, което ме удиви, бе колко лесно го беше постигнал, само с няколко движения. С близост. След това той повиши съвсем леко глас и извика:

— Кармен? Вътре ли си?

Някой се размърда във вътрешността на стаята.

— Анжела е — извиках и аз. — Ела бързо.

Мърдането спря. След това видях пръсти да се появяват на процепа на вратата. Морийн въздъхна и се отдръпна.

— Хайде — подканих аз сънената Кармен.

Морийн не направи нищо, за да ни спре. Напротив, остана да ни гледа от вратата, докато се отдалечавахме, подобно на съпруга, която изпраща мъжа си в морето.

— Боже — обади се Кармен, клатейки глава, — ще ми докарате толкова много проблеми.

— Наказаха ли те ужасно? — попитах я аз.

— Може би — сви рамене тя. — Но сега няма значение, нали се махаме оттук.

— Надолу към двора на училището и после обратно нагоре към директорското крило — инструктира ни Харисън. — Никакви приказки от тук до там, освен ако не е абсолютно наложително.

С изненадваща бързина за обикновено тромавата Кармен, тя подтичваше редом с мен и Харисън, без да изостава. Дворът беше глух и потънал в тишина, както всичко останало. Явно всички наистина бяха долу, опитвайки се да се справят с революцията. Харисън вървеше пръв и ни поведе отново нагоре по широкото стълбище на административната сграда. Веднага познах мястото. Точно тук се бях срещнала със Спайсър и Зилинска за пръв път. А нагоре по стълбите Зилинска беше разкрила двойната си игра пред мен и ме беше пратила в тунелите. Изведнъж Харисън се закова на място и прошепна:

— Това не е добре.

— Какво?

— Ейприл е горе.

— Кой?

— Секретарката на училището. Чувам я да говори със Зилинска… чакайте, а сега тя… — СКРИЙТЕ СЕ!

Обезумяло се заоглеждахме за подходящо място. Единственото възможно беше под самите стълби. Бързо се смъкнахме надолу и коленичихме в тъмнината до стълбището. Дъските започнаха да скърцат под стъпките на секретарката. От тъмното ни ъгълче наблюдавах скъсаните й обувки, докато минаваше покрай нас. Слава Богу, дори не й хрумна да се огледа наоколо, а направо излетя през вратата на основната сграда. Носеше тежко палто и джобно фенерче в ръка.

— Излиза навън — уведоми ни Харисън. — Вероятно, за да те търси.

— Е — потреперих аз. — Няма да ме открие скоро.

Харисън ме погледна изумено, не можейки да повярва на егоизма ми.

— Да, но ще открие Джун и баща ми!

Разбира се! Ама че бях тъпа. Сложих ръка на рамото му.

— Трябва да предупредя татко — бързо каза той. — Вие двете ще се наложи да се справите сами. Слушайте ме. На горния етаж има коридор и определено не искате да влизате в последната врата в дъното.

— Да, знам, там е директорският кабинет.

— Вместо това ще влезете в стаята вляво. Ето ви ключ — дадоха ми го преди много време, тъй като съм единственият, който разбира нещо от компютри тук. Преди да влезете, ще чуете шум от стаята. Ако видите светлина под процепа на вратата, това е нормално. Вътре има нещо подобно на дивиди устройство и ще трябва да опитате да извадите дисковете от него. Ако не успеете, зарежете всичко и се махайте оттам.

— Успех — прошепнах аз.

— Гледайте да не ви хванат — отвърна той и изчезна през вратата след Ейприл.

Двете с Кармен се заизкачвахме бавно нагоре, като се ослушвахме и спирахме при най-малкия звук. Щом стигнахме почти до края на дългото стълбище, Кармен спря.

— Ще трябва да отидеш сама — обърна се към мен тя.

Сериозно ли говореше? Нямаше начин да се справя сама горе. Предполагам ужасът се беше изписал на лицето ми, защото тя продължи:

— Ти си много по-бърза и освен това знаеш пътя горе. Аз никога не съм се качвала в директорското крило. Ако се появи опасност, само ще те забавя. Тук мога да остана на стража и ако се зададе някой, да изтичам да те предупредя.

В думите й имаше известна логика, особено в това да остане и да следи за опасности, но въпреки това ми се струваше, че просто търси начин да се измъкне и беше измислила твърде добро оправдание за това. Всичките ми съмнения се върнаха с пълна сила.

— Идваш с мен — казах аз.

— Не, не идвам — прехапа устна тя и ме изгледа сериозно.

— Защо седеше в стаята с Морийн, след като всички останали момичета са събрани в общата стая?

— Защото Ребека и Бланк бяха чули за отвличането на Виена и на мен веднага ми стана ясно, че ако успееш да се измъкнеш, ще дойдеш да ме потърсиш. Когато казах на Морийн, че няма да ходя никъде, тя стана подозрителна и заяви, че нямало да ме остави сама. Я чакай, ти да не би да не ми вярваш?

— Значи си продължила да дружиш с Ребека и Бланк без мен? Животът продължава, а?

Осъзнавах, че звуча тъпо и жалко, но просто не знаех как да се справя с чувството, че не мога да имам доверие на никого.

— Срещите ни в гората продължиха и без теб, Анжела.

— Сериозно ли? — опулих се аз, усещайки как гърлото ми се стяга.

— Не се дръж така. Прекарахме повечето време в къщичката, обмисляйки начини да те измъкнем оттам.

Тя изглеждаше толкова тъжна и отчаяна от мисълта, че е възможно да й нямам доверие, че сърцето ми внезапно се изпълни със съжаление и срам.

— Разбира се, че ти вярвам — бързо казах аз, — просто… наистина сега не е моментът да ти обясня. Чакай ме тук. Ще се върна колкото се може по-бързо.

Тя кимна с облекчение.

— Окей. Слава Богу, че не си ядосана. Имаш петнадесет минути, след това се качвам да те търся. Ще се ослушвам. Ако Зилинска случайно те хване, опитай се да не въвличаш никой друг в обясненията си. Аз ще предупредя другите през това време.

При тези думи отново ме заля вълна от недоверие, но нямаше време да се разправяме сега. Освен това, ако се стигнеше дотам, наистина нямаше смисъл всички да бъдем заловени. Кимнах към Кармен за последно и бързо се запромъквах нагоре към кабинета на Зилинска. Щом стъпих в коридора, видях, че повечето лампи са изгасени, с изключение на мъждукащата светлина от една малка резервна крушка. В края на коридора имаше две врати, една срещу друга, точно както Харисън ми беше обяснил. Изпод едната от тях струеше ярка светлина. По лекото бръмчене веднага познах, че вътре явно има много мощна машина или компютър, който издава този звук. Точно преди да отворя вратата обаче, чух гласове.

Д-р Спайсър.

И Кармен.

Изтичах бързо до стълбите и погледнах надолу. Те бяха цели два етажа под мен и не можех ясно да различа думите им. Но видях съвсем ясно как Спайсър разтърси силно раменете на Кармен и тя кимна с клюмнала глава. След това вдигна ръка и посочи към стълбите. Спайсър пусна раменете на Кармен и погледна нагоре — право към мен.

Притиснах се в стената задъхана. Не. Не беше възможно. Когато чух забързаните стъпки на Спайсър, скочих. Нямаше как да се измъкна от коридора, освен по същото стълбище, по което тя се качваше в момента. Освен… имаше прозорец в края. Изтичах до него и погледнах навън. Точно под мен беше изгорената изоставена сграда, изпъкваща на снежния фон като някаква развалина от далечна война. Падащият сняг беше покрил останалата част от кампуса. Земята беше три етажа надолу. Щях да съм късметлийка, ако оцелеех след подобен скок.

Все пак отворих прозореца. Предпочитах да рискувам да скоча, отколкото да се оставя да бъда хваната от Спайсър. Или дори да не успеех да се осмеля да скоча навън, поне можех да го използвам като заплаха, за да я държа настрана, докато измисля какво да правя.

Чувах как стълбите скърцаха при всяка стъпка на Спайсър. Но тя така и не се появи. Изведнъж всичко утихна и чух как токчетата й затракаха по каменния под на коридора под мен.

Кармен я беше изпратила на грешния етаж.

Не ме беше предала. Напротив. Беше ме спасила.

Но нямаше време да й благодаря. И без това бяхме загубили твърде много в приказки.

Извадих бързо ключа и отворих металната врата. Озовах се в малка стаичка, изненадващо гореща и пълна от горе до долу с електронно оборудване. Ярка светлина идваше от огромна лампа в средата на тавана и хвърляше сноп светлина върху грамаден монитор, на който се виждаха образите от всички камери в кампуса. Когато се взрях в него, за момент всичко ми се стори изненадващо нормално. Не можех да видя какво се случва в гимнастическия салон, тъй като там камери нямаше, но за сметка на това в основната сграда всичко беше спокойно — нямаше тичащи в паника момичета. Никъде не се виждаха нито Джун, нито мистър Дериан.

Точно до екрана на монитора мигаше записващото устройство, за което ми каза Харисън. Не можах да открия нищо, което да наподобява на бутон за отваряне, затова направо го хванах и го изтръгнах от контакта, вдигайки го в ръце. Беше изненадващо тежко, с остри метални ръбове и само след няколко секунди осъзнах, че едва ли ще успея да го нося, дори с две ръце. Но трябваше да опитам.

Помъкнах го бавно към вратата, след което спрях. Погледът ми попадна на една голяма секция с наредени редици картонени кутии, сортирани по месец и година. Оставих машината на земята и се опитах да ги стигна на пръсти. Успях да сваля най-скорошната кутия и видях вътре подредени различни дискове, означени по дата. Грабнах няколко и ги набутах в ластика на полата си, след което вдигнах отново машината и се измъкнах тихо през вратата. Бях почти преполовила коридора до стълбището, когато осъзнах, че не съм сама.

— Анжела — чух познат глас. — Спри.

Беше Зилинска. Този път не носеше смешния си кок от изкуствена коса и беше наметната само с домашен халат. Лицето й лъщеше, явно от някакъв крем или лосион. Но изражението беше това, което ме учуди. Не беше ядосана, нито властна, изглеждаше просто тъжна. Разочарована. Онова специфично разочарование, с което сякаш ми казваше, че ако тя беше на мое място, щеше да се справи толкова по-добре от мен. Игнорирах я и продължих към стълбите.

— Анжела — каза отново тя. — Дължиш ми поне обяснение. Какво правиш?

— Не дължа нищо — отвърнах аз, спирайки на първото стъпало. Гласът ми прозвуча почти истерично до нейния отмерен и спокоен тон. — На вас не дължа абсолютно нищо. Вие не заслужавате нищо. Кой ви каза, че съм тук горе? Спайсър? Ейприл?

Толкова много хора можеше да са ме предали. От мисълта направо ми се догади.

Тя се усмихна уморено.

— Изненадана съм, че Ейприл въобще ти е казала името си. По принцип не го казва на никого. Явно наистина ти има доверие. Но не. Дойдох тук по простата причина, че те чух как измъкваш тази машина от стаята.

Погледнах към тежката записвачка в ръцете си, сякаш не очаквах да я видя там.

— Предполагам, имаш за цел да избягаш заедно с машината и да я мъкнеш девет километра през снежна буря, докато стигнеш до цивилизацията?

Кимнах.

— Анжела, четири момчета умряха в тези гори преди години, знаеш това. Те също се опитваха да избягат от училището. Неслучайно „Хидън Оук“ е построен чак тук. Никой не може да избяга. Особено в буря като тази. Не го прави. Знаеш, че ще пострадаш.

— Страдам от първия момент, в който стъпих тук — изстрелях аз ядосано.

Изведнъж ме завладя познато чувство. Сетих се, че използвах същата тактика всеки път, когато говорех с майка ми например. Хващах се за някоя дума, която тя ми казваше и я обръщах моментално срещу нея. Зилинска въздъхна и се уви по-плътно в халата си.

— Аз съм единственият човек в живота ти, който се опитва наистина да ти помогне и да разбере вътрешното ти АЗ. Ако това те наранява, може би така е редно да бъде. Ти си твърде заета да ме демонизираш, но някой ден ще разбереш, че правя всичко това, за да те направя щастлива.

— Обвиняването в палеж, който не съм извършила, трябва да ме направи щастлива ли?

— За какво говориш? — подсмихна се тя.

— Калиста запали старата сграда. Чакаше ме вътре с клечки кибрит.

— Моля? — тя изглеждаше искрено объркана. — Това са много сериозни обвинения, Анжела. Не мога да ги приема така лесно.

— Освен това не можете да приемете думите на едно опасно момиче, нали, докторе?

— По принцип, да. Но в твоя случай, ще обмисля възможността да ми казваш истината.

Стана ми ясно какво се опитваше да направи. Същото, което Харисън беше направил с Морийн. Искаше да ме превърне в свой съюзник, да ме омотае така, че да се разколебая в правотата на решението си. Виждайки намерението й зад привидно невинната физиономия, само ме раздразни още повече.

— Съжалявам — казах аз и продължих надолу към стълбището.

И може би щях да успея да се измъкна, ако не беше глупавият кабел на записвачката, който се влачеше след мен. Зилинска го настъпи, когато мина покрай нея и машината се изплъзна от ръцете ми, а острите й ръбове порязаха пръстите ми. Паднах на колене и лакти напред и се обърнах светкавично към нея, готова да се защитавам. Но тя просто нави кабела на записвачката, клекна и го хвана в ръце. Зачудих се дали не я виждам за последен път така — по халат, коленичила и стиснала здраво цялата истина за училището в ръцете си. След това се обърнах и затичах надолу по стълбите, като почти не съборих чакащата ме Кармен.

— О, Боже Господи — възкликна тя. — Чувах ви оттук, но просто не знаех какво да направя. Спайсър също е все още наоколо и…

— Побързай — прекъснах я аз и я задърпах след мен по стълбите, без да намалявам темпо.

— Къде е записвачката? — попита тя, докато прескачахме по три стъпала наведнъж.

— Зилинска я взе. Но аз имам няколко диска — отвърнах, потупвайки кръста си. — Накъде отиваме?

— Ъм… ъмммм.

— Кармен!

Заковахме се в антрето на залата, оглеждайки се паникьосано.

— Не мога да мисля! Не мога да мисля!

— Нито пък аз. По дяволите!

— Джун спомена гаража!

— Къде е гаража? Може би… ами… май… до паркинга на училището?

Спуснахме се надолу към мазето и оттам към тунелите. Тичахме толкова бързо, че се удряхме в стените на завоите, ослушвайки се за стъпките на въображаеми преследвачи.

— Стигнахме — заковах се на място аз, когато се озовахме под дупката в тавана, откъдето се бяхме измъкнали по-рано с Джун. Отгоре се спускаше дебело въже, което Джун предвидливо беше спуснала. Хванах го и понечих да се покатеря нагоре.

— Чакай — спря ме Кармен. — Ако са хванали Джун, най-вероятно ни причакват горе. По-добре е само едната да се качи. Така другата ще може да избяга, ако се случи нещо непредвидено.

Уау, откога Кармен беше започнала да взима такива хладнокръвни и сериозни решения?

— Окей — съгласих се аз. — Аз ще съм първа.

— Дай ми половината дискове — каза тя. — Ако хванат някоя от нас, другата ще може да избяга с дисковете.

Кимнах и й подадох половината, след което бързо се изкатерих по въжето нагоре. Беше тежко и хлъзгаво от натрупалия сняг и трябваше да напрегна всичките си сили, за да се изкача до горе. Озовах се отново на покритият със сняг двор, съвсем близо до гаражните помещения. Огледах се, но след като не видях никого наоколо, единствено редица от стари неизползваеми автомобили, бързо се промъкнах навътре в гаража. Снеговалежът се беше усилил дотолкова, че не виждах почти нищо пред себе си. Настаних се между два полусчупени буса и зачаках да се появи Джун.

Поради някаква незнайна причина не можех да прогоня мисълта за Зилинска от главата си. Виждах я ясно как навива кабела на записвачката, клекнала зад мен на пода, и ме заливаха вълни от разнообразни чувства. Беше ми трудно да гледам на нея като на най-големия ми враг, когато бях убедена в нейното подсъзнателно желание да помогне. Тя просто не беше твърде наясно как да се отнася с мен и какво точно се случва в училището й, но искаше да ме види да се поправя, в това бях убедена. Въпреки това, без съмнение отдавна беше уведомила останалите учители, че съм избягала и най-вероятно бе извикала дори полиция. Беше просто въпрос на време някой да се появи и да ме намери. Както и Кармен. Като се замисля, дори се намирах на първото място, което биха претърсили.

Къде, по дяволите, беше Джун!?!

И тогава я видях. Тичаше към гаража от отсрещната му страна, с почервеняло от студ лице и замръзнали кичури коса, подаващи се изпод вълнената шапка. Тя се обръщаше и поглеждаше назад на всеки две секунди, сякаш се страхуваше, че някой я преследва, което ме накара да се свия още по-ниско между бусовете. Видях как спря пред една голяма машина, покрита с дебел вълнен плат и свали ръкавиците си. И двете забелязахме по едно и също време висока тъмна фигура, която се материализира в гаража и която едва след това идентифицирахме като Мистър Дериан. Носеше абсурдната си дебела зимна шапка и дълго до коленете палто.

За момент тя го изгледа хладно. След това почти неохотно вдигна ръце и го придърпа в обятията си, като притисна устни в неговите. Гледах ги стъписана, докато тя прокарваше ръце по набръчканото му лице и сивата му коса. Той леко отвърна глава от устните й, но остана в прегръдката й.

— Всичко готово ли е? — попита той нервно.

— Не — отвърна тя. — Анжела я няма.

— Остави я — сряза я той. — Време е.

— Успокой топката, тигре.

— Нямаме време!

— Запали сноумобила. И ми дай само минутка.

— Добре, Джун. Или може би трябва да те наричам Джу–Ан?

— Млъкни.

— Какво ще обясниш на Анжела, когато дойде? Нещо на френски? Измамницата ми тя!

Мистър Дериан определено беше в игриво настроение, но Джун го изгледа сериозно, без да се усмихва.

— Мислех, че намираш сладкодумието ми за забавно.

— Можеш да лъжеш мен, колкото си пожелаеш. Винаги ще си малкото ми момиче от Айова.

Тя се подсмихна, но гласът й беше тъжен.

— И ти вярваш, че съм била искрена, дори когато съм ти казала това ли?

Мистър Дериан отметна плата от сноумобила. Осъзнах, че в него имаше място само за двама. Максимум трима човека. Но определено нямаше място за Кармен. И Харисън. Дериан запали машината, когато и тримата рязко вдигнахме глави. Нещо се приближаваше към нас. В далечината проблясваха фенерчета.

— Мамка му, Анжела — изръси Джун, загледана в снега.

Притаих дъх и пристъпих напред.