Сара Шепард
Две истини и една лъжа (6)

5.
Гейм, сет, победа

Същия ден след училище Ема излизаше от корта на гимназия „Уийлър“, основния съперник на „Холиър“, засенчила очите си с ръка от яркото слънце, усмихвайки се срамежливо на слабите аплодисменти. Тази седмица всички отбори на „Холиър“ играеха с „Уийлър“ и Ема току-що бе завършила изморителен мач с една дребна червенокоска. Всъщност не би трябвало да бъде изморителен — треньорката Маги й беше намекнала, че момичето е толкова слабичко, че може да бъде победено с навехнат глезен и хилка за бадминтон. Преди да пристигне в Тусон, единствения тенис, който Ема бе играла, бе на маса за пинг-понг в едно мръсно мазе, със Стефан, руският й заварен брат. И по време на срещата тя успешно използва няколко руски ругатни, на които той я беше научил, без това да й навлече някакви неприятности.

За мен това беше поредното напомняне колко различно бе протекло детството ни.

— Добра игра, Сътън — казаха няколко души, които Ема не можа да разпознае. Тя се свлече в стола до игрището, изрита от краката си свръхмодерните кецове за тенис, които беше намерила в гардероба на Сътън — не че бяха успели да помогнат по някакъв начин на играта й — и изпъшка.

— Още ли не си във форма? — пропя нечий глас.

Ема вдигна глава и видя Ниша Банерджи, която се беше облегнала на оградата с подигравателна усмивка на лицето. Дългите й тънки пръсти почиваха на тънката й талия, белият й екип за тенис блестеше — сигурно го киснеше в белина след всеки мач, — а на лентата, с която бе обхванала лъскавата си, тъмна коса, не се забелязваше и капчица пот. Тя бе втори капитан на тенис отбора на Сътън и никога не пропускаше възможността да намекне на Ема, че не заслужава титлата. Ема прехапа устни и си напомни, че Ниша се държи злобно, защото вътрешно страда — беше изгубила майка си предишното лято и болката беше неописуема. В някоя паралелна вселена липсата на майчина ласка сигурно щеше да ги сближи.

Но не и в тази вселена, исках да й кажа аз. Ниша Банерджи и Сътън Мърсър бяха заклети врагове и винаги щяха да си останат такива. Ако Ниша нямаше солидно алиби за нощта на убийството ми — тя беше поканила целия отбор по тенис на гости с преспиване, — тя щеше да е на първо място в списъка ми със заподозрени.

Ема грабна спортния си сак и влезе в училището. Съблекалнята на „Уийлър“ миришеше на стари чорапи и ягодов дезодорант. Душът в ъгъла капеше, а на циментената стена висеше рекламен флайър за училищно състезание по водно поло. Ема хвърли подгизналите си чорапи в сака, съблече тенис екипа си, обу розовите пантофки на Сътън, къси дънкови панталонки и тениска с остро деколте. Когато тръгна към умивалниците в банята, мускулите на краката й силно запротестираха и тя потръпна. Преди края на сезона я очакваха още осем тенис мача. Може би наистина щеше да й се наложи да сменя бедрена става.

Когато зави зад ъгъла, забеляза група момичета с плувни шапки с надпис „Отбор по плуване Холиър“. В стаята не се виждаше нищо от парата и всички душове работеха. Ема успя да долови откъслечни разговори: за начина, по който някой плувал бътерфлай и за някакъв готин плувец от „Уийлър“ на име Девън.

Когато чу името Теър Вега, косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя се промъкна към душовете.

— И да знаеш, че Сътън Мърсър има нещо общо с това — изчурулика някакво момиче.

— Че то винаги става така — каза друга, с по-раздразнен глас от първата. — Не е истина как Теър е отишъл у дома й, след като всички казват, че заради нея животът му е бил в опасност. Къде му е акълът на това момче, че да се хваща пак с нея?

Ема усети как в гърдите й се надига раздразнение. Сътън бе поставила живота на Теър в опасност? Внезапно тя си спомни нещо, което Итън й беше казал в петък, точно преди да се целунат: говори се, че Сътън без малко да убие някого с колата си. Тя си спомни за куцукането на Теър, докато се отдалечаваше тичешком от къщата на Мърсърови. Възможно ли бе да става въпрос за това?

Айфонът на Сътън изжужа и Ема бързо го измъкна от джоба си. Шмугна се в една от кабинките в банята, за да не я видят плувкините, че шпионира, и погледна екрана. Номерът беше непознат, с код 520.

— Ало? — прошепна тя.

— Сътън? — изръмжа нечий глас. — Обажда се детектив Куинлън.

Тя стисна здраво телефона и сърцето й заблъска в гърдите. През целия си живот се беше страхувала от полицията. Беки често си беше имала вземане-даване с тях и Ема винаги се беше притеснявала, че ченгетата могат да хвърлят и нея в затвора, просто така, за съучастничество.

— Да? — отвърна тя с писклив глас.

— Искам да дойдете в управлението, за да ви задам няколко въпроса — излая Куинлън.

— За… какво?

— Просто елате.

Ема нямаше как да откаже на полицията. Тя въздъхна и каза, че скоро ще бъде при тях. След това прибра телефона в джоба си, излезе от съблекалнята и се озова в мраморните коридори на „Уийлър“. Покрай стената имаше дълга редица от шкафчета, много от които бяха украсени със стикери, миниатюрни помпони и графити „Напред, Уийлър“, „Английският смърди“ и „Джейн е курва“. Светлината на късното следобедно слънце нахлуваше през отворения прозорец и хвърляше златисти отблясъци върху стените с цвят на метличина.

Ема отново погледна към телефона си. Полицейското управление се намираше на около шест километра от гимназията „Холиър“. Как щеше да отиде до там? Лоръл все още не й говореше и със сигурност беше побързала да докладва на Мърсърови, че Сътън отново се е забъркала в някаква каша. Разпитът може би имаше нещо общо с Теър, което означаваше, че няма как да се обади на Мадлин. Шарлът все още не беше завършила своя тенис мач, а Итън щеше да води майка си на лекар. Единствената й възможност оставаха близначките Туитър.

Ема порови в списъка с контакти на Сътън и намери номера на Лили.

— Разбира се, че ще те закарам — отвърна веднага Лили, след като Ема й обясни положението си. — За какво са приятелките? Двете с Габи тръгваме веднага!

След няколко минути лъскавият джип на близначките Туитър спря до тротоара. Лили седеше зад волана, облечена с тениска на „Грийн дей“ и съдрани дънки, а Габи се кипреше в райе до нея. Айфоните и на двете момичета лежаха в скутовете им. Когато Ема се настани на задната седалка, тя усети, как близначките вперват погледи в нея.

— Значи отиваш да посетиш Теър в затвора, така ли? — попита Габи с натежал от любопитство глас.

— Знаехме си — обади се и Лили, преди Ема да успее да отговори. Тя погледна в огледалото за обратно виждане и сините й очи се разшириха. — Знаехме си, че няма да издържиш далеч от него.

— Но ако не искаш, няма да туитваме за това — рече припряно Габи. — Можем да пазим тайни. — Верни на името си, близначките Туитър бяха най-големите клюкарки в училище и изкарваха на страниците си в Туитър мръсните тайни на всички.

— Дочух, че процесът му ще бъде след един месец и баща му ще го остави да гние в затвора дотогава — каза Лили. — Смяташ ли, че ще го затворят?

— Обзалагам се, че ще изглежда страхотно в оранжево — пропя Габи.

— Не отивам да видя Теър — каза Ема колкото се може по-безгрижно, облегната на задната седалка. — Трябва да… ъ-ъ-ъ… подпиша нещо във връзка с издънката в магазина. Продавачката сваля всички обвинения. — Поне това беше истина. Итън познаваше продавачката в „Клика“ и я беше убедил да се откаже.

Габи се намръщи с разочаровано изражение на лицето.

— Добре, след като така и така си там, можеш да минеш да го видиш, нали? Умирам да разбера къде е бил през всичкото това време.

— А ти знаеш, нали? — Лили подскочи на мястото си, размахвайки показалец към нея. — Ах ти, лоша, лоша Сътън! През цялото време си знаела къде е и не си казала на никого! Как се свързвахте? Чух, че е чрез тайни имейл адреси.

Габи смушка сестра си.

— Къде го чу това?

— Сестрата на Карълайн е приятелка с едно момиче, което ходи с вратаря на футболния отбор на Теър — обясни Лили. — Очевидно Теър му е разказал доста неща, преди да избяга.

Ема погледна към близначките Туитър.

— Мисля, че мигрената ми пак се появи — рече ледено тя, използвайки възможно най-добрия си глас тип „Аз съм Сътън Мърсър и вие ще правите каквото ви наредя“. — Какво ще кажете до края на пътуването да помълчим?

Близначките сякаш се свиха, намалиха звука на радиото и до края на пътя не обелиха нито дума. Минаха покрай Университета на Аризона и Ема погледна през прозореца към сградата с пясъчен цвят. Възможно ли бе Сътън да е контактувала с Теър посредством таен имейл адрес? Тя не беше открила нищо в компютъра или стаята й, но Сътън беше изключително хитра и потайна. Двамата можеха да се свързват по безброй начини — чрез еднократни мобилни телефони, фалшиви имейл адреси или акаунти в Туитър, добрата стара поща…

Аз се разрових из паметта си за някакви контакти с Теър — тайни или явни. Видях се да седя на бюрото пред компютъра с празен екран. Обзело ме бе познатото чувство на безпокойство, сякаш имаше нещо, което трябваше да кажа на някого, който и да е. Може би Теър. Но екранът на компютъра стоеше пред мен, бял и недокоснат като току-що навалял сняг, а курсорът примигваше подигравателно.

Колата мина покрай едно ранчо, наречено „Самотния хребет“, където три кончета паломино пасяха на правоъгълния двор. Някаква жена, облечена с надиплена бяла пола и блуза с цвят на стафида, продаваше бижута от тюркоази до табела, на която с ръкописни букви бе написано: „Високо качество, ниска цена.“ Слънцето пръскаше огнени лъчи над хоризонта.

Когато спряха на полицейския паркинг, Лили услови погледа на Ема в огледалото за обратно виждане.

— Искаш ли да те изчакаме?

— Да, може дори да дойдем с теб, нали знаеш, за морална подкрепа — додаде Габи.

— Ще се оправя. — Ема слезе от колата и затръшна вратата. — Благодаря, че ме докарахте!

И без да се обръщаме, двете с Ема прекрасно знаехме, че Габи и Лили не сваляха очите си от нея, докато тя минаваше през стъклената врата с надпис „ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ТУСОН“.