Сара Шепард
Две истини и една лъжа (12)

11.
Парти за четирима

Същата вечер звуци от най-новото хип-хоп увлечение на Лоръл се прецедиха от стаята й и достигнаха до ушите на Ема. Тя притисна длани към слепоочията си. Какво ли не би дала за един следобед с Алекс, най-добрата й приятелка от Хендерсън, да послуша малко „Вемпайър уикенд“ или каквато и да е друга група, която да не включва „Бейби, бейби, бейби“ в текста си. Зачуди се дали близначката й е споделяла ужасния музикален вкус на Лоръл.

Трябва да се отбележи, че музикалният ми вкус винаги е бил безупречен. Не мога да изброя всички невероятни концерти, на които съм била — а аз съм сигурна, че са доста, — но всеки път, когато по радиото пуснеха Адел, Мъмфърд&санс или Лике Ли, аз знаех, че са в списъка ми с най-въртени парчета. Откъси от текстовете им ме преследваха като примамливи гласове на сирени от миналото.

— Не мога да дойда, Кейлъб — чу Ема гласа на Лоръл. — Казах ти, че довечера ще излизаме семейно на вечеря.

Ема въздъхна, отиде до гардероба на Сътън и прегледа купчината тениски, сгънати и подредени по-чинно и от тези в „Гап“. Когато ставаше въпрос за дрехи, Сътън държеше всичко в идеален ред. Ема извади една тюркоазна тениска от купчината, навлече я през глава и избра чифт тъмни тесни дънки в комплект с пантофки цвят металик.

— Да, знам, че е кофти. — Гласът на Лоръл вибрираше през стената. — Хич не ми се ходи. Колкото по-малко време прекарвам с нея, толкова по-добре.

Ема се досети, че става въпрос за нея. Когато двете с Лоръл се бяха прибрали вкъщи след тренировката по тенис, госпожа Мърсър обяви, че семейството им сериозно се нуждае от повече време заедно — с други думи, Ема и Лоръл трябваше да заровят томахавката — затова всички заедно отиват на вечеря в „При Артуро“, скъп ресторант в един от курортите на Тусон. В миналия си живот Ема сигурно щеше да работи в „При Артуро“ като сервитьорка, вместо да вечеря там със семейството си. Искаше й се да може да каже на госпожа Мърсър да не си прави труда да организира сближаващи семейни вечери. След решението да скроят номер на Итън, тя също не бе сигурна, че иска да се сдобри с Лоръл.

От стаята на сестра й се чу смях. Ема се погледна в огледалото и прекара четката през косата си. Дали Кейлъб знае за чувствата на Лоръл към Теър? Какво ли мисли за участието й в кампанията „Освободете Теър“ и за онази глупава тениска? Дали беше подписал петицията? И всъщност какво знаеше Лоръл за Теър и Сътън? Тя отново се замисли върху мъглявия й коментар: „Вкара го в неприятности! Отново.“ Какво имаше предвид? И как може Ема да научи отговора на този въпрос?

— Ще ти се обадя, след като се прибера — обеща Лоръл, прекъсвайки мислите на Ема. — Чао! — Музиката изведнъж утихна и в коридора се възцари тишина. Ема чу отварянето и затварянето на гардероба, после вратата на Лоръл изскърца. Тя видя сянката й да минава покрай вратата на Сътън и след това чу гласа й от кухнята.

Внезапно й хрумна нещо. Скочи от леглото на Сътън и изтича до коридора. Вратата на Лоръл беше широко отворена. Нощната лампа осветяваше килима. Ослушвайки се за стъпките на сестра си, Ема изтича на пръсти до стаята и след секунди вече беше вътре. Затвори вратата зад гърба си и чу как бравата изщраква.

Стаята на Лоръл бе зловещо огледално копие на нейната, включително бялото кресло и пурпурните възглавнички на леглото. Ема отиде до дъното, където до календара с кученца висеше колажът със снимки на отбора по тенис. Отгоре пишеше ОКТОМВРИ. Лоръл бе покрила датите с бележки за задачи за домашно, тенис срещи и купони.

Бавно и предпазливо тя дръпна лимоненозеленото кабарче, което придържаше листите от отминалите месеци, и обърна на август. Картинката за август беше снимка на три малки боксерчета. Лоръл беше написала СЕМЕЙНА ВАКАНЦИЯ с големи печатни букви върху квадратчетата от първата седмица на месеца. Погледът на Ема веднага се насочи към трийсет и първи август, деня, в който Сътън бе изчезнала. Лоръл беше нарисувала синьо сърчице в горния десен ъгъл на деня. Беше го оцветила с дебели, плътни линии, натискайки силно флумастера.

Ема се загледа в сърцето, замислена какво ли би трябвало да означава. После обърна на септември, видя датата, на която бе отбелязано партито на Ниша Банерджи по случай края на лятната ваканция, първия ден на училище, първия тенис турнир. Всичко си беше наред. Но в този момент погледът й беше привлечен от нещо на гърба на августовската страница. На хартията, точно под квадратчето на трийсет и първи август, се виждаха инициалите ТВ.

Теър Вега!

Пулсът на Ема се ускори. Очевидно Лоръл беше написала първо инициалите, а след това ги беше скрила под синьото сърце. Но защо?

Ще ми се да знаех.

— Какво търсиш тук?

Ема бързо върна календара на октомври и се обърна. На вратата стоеше Лоръл и я гледаше със свити устни, поставила ръка на хълбока си. Тя бързо прекоси стаята и изблъска Ема.

Ема бързо се опита да намери извинение.

— Мачът с Хавърфорд — каза бързо тя, сочейки петъка, който идваше след две седмици. — Исках да проверя датата.

Лоръл огледа бюрото си, сякаш за да провери дали всичко е на мястото си.

— На затворена врата?

След миг колебание Ема вирна глава.

— Да не те е подгонила параноята? — сопна й се тя, влизайки в кожата на Сътън. — Сигурно въздушната струя на климатика я е бутнала.

Лоръл изглеждаше така, сякаш се кани да каже още нещо, но в този миг от долния етаж се разнесе гласът на госпожа Мърсър.

— Момичета? Трябва да тръгваме!

— Идвам! — пропя Ема, сякаш нищо лошо не се е случило. Тя мина покрай Лоръл, опитвайки се да изглежда спокойна, невинна и надменна. Но не можеше да не усети погледа на момичето в гърба си.

Аз също не можех. Очевидно Лоръл не се беше хванала на лъжата на Ема.

Госпожа Мърсър стоеше до стълбището и гледаше нещо на екрана на блекбърито си. Когато момичетата тръгнаха да слизат надолу, тя им се усмихна.

— И двете изглеждате страхотно — пропя тя въодушевено. Може би твърде въодушевено. Ема знаеше, че госпожа Мърсър ще остане разочарована от вечерята.

Господин Мърсър се появи иззад ъгъла, подрънквайки с ключовете си. Той беше съблякъл болничната униформа и се беше издокарал в панталони цвят каки и фланелка в розово-оранжев цвят, но очите му изглеждаха изморени, а косата му бе разрошена.

— Готови ли сте? — попита той леко задъхано.

— Готови — отвърна госпожа Мърсър. Лоръл намръщено скръсти ръце. Ема просто сви рамене.

Четиримата тръгнаха към сува на господин Мърсър и се качиха в него. Докато Ема си закопчаваше предпазния колан, господин Мърсър улови погледа й в огледалото за обратно виждане. Тя бързо наведе глава. С изключение на няколкото разминавания в коридора, Ема почти не беше разговаряла с бащата на Сътън след събота сутринта — той беше поел доста смени в болницата. А сега я гледаше така, сякаш знаеше, че крие нещо от него.

Докато господин Мърсър завиваше и излизаше на улицата, госпожа Мърсър извади златиста кутийка от чантичката си и си сложи бледомораво червило.

— Времето съвсем не е типично за началото на октомври — избъбри тя. — Не помня откога не сме имали такива дъждове.

Никой не отговори.

Госпожа Мърсър се прокашля и опита отново.

— Наела съм онази страхотна група мариачи за партито ти, скъпи — каза тя и потупа ръката на господин Мърсър. — Помниш ли колко великолепни бяха на благотворителното събиране на средства за „Музея на пустинята“?

— Чудесно — отвърна господин Мърсър с равнодушен глас. Като че ли на него също не му се ходеше на семейна вечеря.

Госпожа Мърсър млъкна с пораженческо изражение на лицето.

Аз ги гледах как стоят умълчани. Цялата тази ситуация ми се струваше позната. Зачудих се още колко пъти родителите ми се бяха опитвали да сдобрят мен и Лоръл. Някога бяхме близки — имах откъслечни спомени за нас двете как шпионираме нашите по време на семейните почивки, как играем в сутерена играта „Моделът-беглец“, която бях измислила аз и дори как уча Лоръл да държи тенис ракета и да използва бекхенд. Но през годините се беше случило нещо — аз започнах да отблъсквам Лоръл. Донякъде причината за това можеше да е завистта — Лоръл бе истинска дъщеря на родителите ми, а аз бях осиновена. Притеснявах се, че обичат нея повече. Може би Лоръл просто реагираше на поведението ми. Всичко останало последва като лавина, докато не стигнахме до етапа, когато почти не си говорехме.

Петнайсет минути по-късно, прекарани в пълно мълчание, господин Мърсър намали, за да мине през един легнал полицай и спря на паркинга в курорта. Малката изкуствена пещера с неонова реклама „При Артуро“ бе окичена с коледни светлинки. На входа един мъж, облечен в бизнес костюм разговаряше по своя блекбъри. До него стоеше жена, която си оправяше косата. Две сервитьорки, облечени с тъмни панталони и снежнобели ризи пушеха цигари до един вретеновиден кактус.

Ема последва семейството на Сътън по криволичещите през градината стъпала, оградени от дребни жълти и виолетови цветя. Рамките на прозорците в тухлените стени бяха изработени от дебело тъмно дърво. Над главите им се виждаха покривните греди, а от миниатюрни тонколони се лееше класическа музика. Залата беше пълна с народ и наоколо сновяха сервитьорки с подноси, отрупани с прекрасно изглеждащи агнешки пържолки и омари.

Метр д’отелът, мъж с тънък мустак и тъмносив костюм, провери резервацията им и ги поведе към масата им. Докато прекосяваха залата, Ема вървеше сковано, чувствайки се съвсем не на мястото си.

— Това е прекрасно — пропя госпожа Мърсър, щом се настаниха, и взе списъка с вина. — Нали, момичета?

Ема измърмори нещо утвърдително. Но Лоръл бе вперила поглед в нещо — някой, — който се намираше в другия край на залата.

— Мисля, че скоро ще имаш посетител, Сътън — рече тя с гаден глас.

Ема вдигна глава тъкмо навреме, за да види как между масите се приближава момче с ъгловата челюст и късо подстригана руса коса. Стомахът й се сви от притеснение. Това беше Гарет, бившият на Сътън. И той въобще не изглеждаше щастлив.

— Здравей, Гарет! — поздрави госпожа Мърсър и разтревожено сви устни, поглеждайки към Ема. Тя се размърда смутено на стола си. Беше казала на таткото на Сътън, че двамата с Гарет вече не са заедно и той със сигурност беше споделил с жена си. Но те не знаеха за поведението му по време на бала в петък. Гарет се беше държал малко… грубо.

— Здравейте, господин и госпожа Мърсър. — Младежът им кимна учтиво. После се обърна към Ема. — Може ли да поговорим? — Той посочи с очи малкия коридор в дъното част на ресторанта. Очевидно имаше предвид насаме.

— Ами, дошла съм тук със семейството ми — отвърна Ема, като леко се помести към майката на Сътън. — Тъкмо се канехме да поръчваме.

— Просто искам да те питам нещо набързо — каза Гарет. Гласът му прозвуча любезно, но погледът му бе хладен и пресметлив. Внезапно Ема осъзна за какво е всичко това: той със сигурност бе чул, че Теър е влязъл в стаята на Сътън. Гарет беше изпаднал в шок, след като Ема го заряза и сега бе убеден, че тя го е мамила. Несъмнено щеше да я обвини, че се е срещала с Теър зад гърба му — и може би Сътън наистина го беше направила.

Аз огледах ризата му „Абъркромби“ и панталоните каки, и в съзнанието ми проблеснаха спомени за времето, когато ходехме заедно в планината, карахме колела и си правехме пикници в парка. Бях сигурна, че е имало момент, в който съм умирала от удоволствие, че той е моят приятел. Но какво се беше случило, за да избера вместо него Теър? Отново се замислих върху онзи спомен, за вината, която изпитвах, че съм мамила Гарет и тръпката от целувката на Теър. Гарет беше прав за мен: наистина му бях изневерила. Имаше пълното право да е бесен.

— Съжалявам — отвърна Ема. — Но току-що седнах.

— Добре, щом така предпочиташ, ще те питам тук — рече предизвикателно Гарет и постави ръце на хълбоците си. После погледна към господин и госпожа Мърсър. — Просто исках да разбера как е минало вчерашното ти посещение в полицията, Сътън.

Ема настръхна. Как беше разбрал за това? Семейство Мърсър се вцепениха.

— Била си в полицията? — избъбри госпожа Мърсър. — Защо не ни каза?

Гарет се престори на изненадан.

— О! — рече той. — Реших, че знаете. Ще ви оставя насаме. — После се обърна и се върна на масата на родителите си в ъгъла.

Ема погледна родителите на Сътън и усети как се изчервява. Някак си се беше надявала, че те няма да разберат за малката й среща с Куинлън.

— Пак ли си се забъркала в нещо? — попита госпожа Мърсър с разстроено изражение на лицето, като със сигурност си мислеше за посещението в полицейското управление предишната седмица, когато дъщеря й получи мъмрене заради кражбата в магазина.

— Обзалагам се, че е отишла да види Теър — каза Лоръл с глас, натежал от омраза.

— Не съм се забъркала в нищо — отвърна Ема, постепенно повишавайки глас. — Нито съм ходила да видя Теър. Бях там само защото Куинлън ме повика. Не ви казах просто защото не беше нищо важно.

— Да бе, точно така — промърмори Лоръл под носа си. — Защото ти си толкова добра дъщеря. И им казваш всичко.

Ема я стрелна с поглед.

— Ами ти? Каза ли им за кампанията „Освободете Теър“? Как караш хората в училище да даряват пари за гаранцията му?

Господин Мърсър я погледна с ужасено изражение на лицето. Лоръл почервеня.

— Това е проект за класа ми по управление — рече бързо тя. — Учим как петициите влияят на закона и трябваше да го приложим на практика.

— Би могла да пуснеш петиция за нещо различно от освобождаването на момчето, което нахлу в дома ти и изкара акъла на сестра ти — рече твърдо господин Мърсър. После вдигна ръка. — Ще поговорим за това след малко. Защо ходи в полицията, Сътън? Заради Теър ли беше? — Той се наведе напред, вперил поглед в очите на Ема. По гърба й полазиха тръпки от страх. Таткото на Сътън изглеждаше също толкова ядосан, както в нощта, когато завари Теър в спалнята на Сътън.

— Аз… — започна Ема, но не бе съвсем сигурна какво да каже.

До тях изникна една сервитьорка, но щом забеляза израженията на лицата им, вдигна разбиращо ръце и се оттегли към кухнята. Господин Мърсър опря длани върху масата и лицето му омекна.

— Е, Сътън? — рече той с по-мек глас. — Моля те, кажи ни. Няма да се ядосваме. Просто сме загрижени за теб. Теър създава само проблеми. Никое нормално момче няма да избяга от къщи, а след това да се промъкне в спалнята ти. Просто се опитваме да те защитим.

Ема сведе очи, сърцето й постепенно се успокояваше. Бащата на Сътън бе използвал същия нежен, но покровителствен тон както в гаража предишната седмица, когато тя му помагаше за ремонта на мотоциклета. Той просто се опитваше да бъде добър родител. Но въпреки това тя не можеше да му каже какво се беше случило в полицейското управление.

— Просто подписах някакви документи за инцидента в магазина — отвърна тя, мислейки бързо. — Нищо друго не се случи. Кълна се. Гарет се опитва да ме вкара в беля, защото е ядосан, че вече не сме заедно. Просто прави от мухата слон.

Тя скри разтрепераните си ръце под масата, с надеждата, че ще й повярват. Господин Мърсър не сваляше погледа си от нея. Госпожа Мърсър прехапа начервените си устни. Лоръл изсумтя; очевидно не бе повярвала на нито една дума. Но накрая родителите й въздъхнаха и свиха рамене.

— Следващия път, когато те извикат в полицията, може би няма да е зле да ни се обадиш — рече спокойно госпожа Мърсър.

Ема извърна смутено очи и погледът й попадна върху Гарет и родителите му. В този момент той вдигна глава и й се усмихна подигравателно „Гадняр“, помисли си тя. Въобще не й се искаше тази вечер да повдига темата на Теър. Но когато се обърна към родителите си, те вече обсъждаха дали да поръчат бутилка шираз или малбек от списъка с вина. Беше се отървала — поне засега.

Или пък не? Не можех да не забележа погледна, който Лоръл хвърли на Ема. И не можех да не си спомня онези малки инициали, които бе надраскала в календара върху деня, в който бях умряла. ТВ.

Лоръл знаеше нещо. И аз можех само да се надявам, че Ема ще открие какво е то, преди да е станало твърде късно.