Сара Шепард
Две истини и една лъжа (28)

27.
Някой излетя от кафеза

Къщата за нула време се напълни с народ. Горещите тела циркулираха и флиртуваха, стиснали червените пластмасови чаши в ръце. Ема се промъкваше през тълпата, хванала ръката на Итън; не се беше чувствала толкова щастлива от векове.

— Отивам да си взема бира — каза Итън и погледна телефона си, преди да го пъхне в джоба. — Искаш ли?

Ема му се усмихна.

— После ще трябва да шофирам, за да се приберем, забрави ли? Освен ако не искаш да прекараме нощта някъде навън… — Тя махна с ръка към скалите, които заобикаляха къщата.

Итън се ухили и се наведе напред. Устните му докоснаха бузата й и той прошепна:

— Какво точно намекваш?

Бузите й пламнаха от двусмислието, което се съдържаше в думите й.

— Някои от нас имат вечерен час — прошепна тя.

— Лошо — отвърна също шепнешком Итън. Устните му докоснаха нейните. Наоколо започнаха да им подсвиркват. Ема долови проблясъка на светкавица. Новината, че Сътън Мърсър излиза с Итън Ландри беше нещо голямо. Но никой не им се присмиваше — вместо това всички зяпаха Итън, сякаш внезапно бяха разбрали колко е готин.

Група момчета обръщаха шотове в ъгъла, а тълпата танцуваше на импровизирания дансинг под звуците на класика на Майкъл Джексън. Внезапно Ема усети как чантата й вибрира. Тя пусна ръката на Итън и го помоли да й донесе един спрайт. След това се отдалечи от купонджиите и извади телефона на Сътън от чантата й. ЕДНО ПРОПУСНАТО ОБАЖДАНЕ, бе изписано на екрана.

Номерът не й беше познат и имаше оставено съобщение в гласовата поща. Ема улови погледна на Итън от другия край на стаята и му даде знак, че идва след малко. След това си проправи път към задната част на къщата, където се надяваше да е по-тихо.

Тя зави зад ъгъла и отиде в кухнята. По плотовете бяха подредени бутилки с алкохол, заедно с полуизпразнени пликчета „Фритос“ и празни пластмасови чаши. Едно момиче с къса черна коса си наля текила и маргарита в блендера и натисна бутона, омесвайки ги здраво. Жуженето на блендера и свежата миризма на лимон изпълниха кухнята и последваха Ема по тъмния коридор. Като се опираше с пръсти в стената, за да запази равновесие, тя се шмугна в задната стая. През отворения прозорец струеше лунна светлина и обливаше в златно дървения под и високите прозорци. В стаята имаше само два предмета: голямо, напукано огледало, подпряно в ъгъла и малка кукла с мраморни очи, която седеше на перваза. Ема извърна очи от куклата и усети как я побиват зловещи тръпки.

Тя натисна иконката за прослушване на гласовото съобщение и доближи телефона на Сътън до ухото си. През говорителя избумтя басов мъжки глас: „Здравейте. Това е съобщение за Сътън Мърсър. Обажда се детектив Куинлън. Исках да поговорим. Моля, обадете се на следния номер… това е личният ми мобилен телефон. Цялата нощ ще е в мен. Въпросът е спешен, така че моля, звъннете веднага щом чуете това съобщение.“

Спешен въпрос? Пръстите на Ема изтръпнаха. Тя стисна телефона, готова да набере номера, когато някъде отвън се чу силен трясък. Звукът я накара да подскочи и да се обърне. Къщата вибрираше от басовите тонове. В стените отекваше смях. Макар да бе сама, наоколо все пак беше ужасно шумно за истински разговор по телефона. Тя излезе от стаята, поглеждайки още веднъж към зловещите очи на куклата и се отправи към задната врата.

Задната част на къщата преминаваше във веранда, която се простираше до планината. От края й започваше тясна пътечка; Ема отиде чак до нея с надеждата да се отдалечи колкото се може от шумния купон. Под краката й пропукваха нападали клони и изсъхнали листа. Тя извади телефона на Сътън и набра номера от последното пропуснато повикване.

Куинлън отговори още след първото позвъняване.

— Обажда се Сътън — каза Ема с треперещ глас.

— Здравейте, госпожице Мърсър. — Гласът на Куинлън беше напрегнат. — Мисля, че трябва да знаете, че Теър си плати гаранцията. Нямахме друг избор, освен да го освободим.

— Какво? — ахна Ема. — Кога?

— Преди няколко часа.

Сърцето й затупка толкова бързо, че сигурно щеше да изхвръкне от гърдите й. Теър е бил на свобода от няколко часа?

— Господин Вега е променил намеренията си? — Дали Мадлин знаеше? Защо не й беше казала нищо?

— Не е бил господин Вега — отвърна Куинлън.

— А кой? — попита настоятелно Ема, подминавайки дървения знак, който отбелязваше началото на пътеката.

Настъпи продължително мълчание. Ема се заслуша в дишането от другия край на линията.

— Вижте какво — каза най-накрая Куинлън. — Видях онзи ден в управлението колко бяхте уплашена от Теър. Ако има нещо, което искате да ми кажете, каквато и да е причина, която имате да се плашите от него, трябва да говорите сега. Обикновено не бих повярвал на нито една ваша дума, но сега знам, че или криете нещо, или наистина се страхувате от нещо. Кое от двете е, Сътън?

Ема прокара език по зъбите си. Искаше й се да може да каже истината на Куинлън. Искаше й се той да й повярва.

— След като се кри няколко месеца, той се появи във вашата стая, Сътън — продължи Куинлън. — Ако има някаква причина да ви нарани, ние ще успеем да ви защитим.

Ема затвори очи. Точно от защита имаше най-голяма нужда. Но Куинлън нямаше да й повярва, ако му кажеше истината. Щеше да реши, че си измисля. Или по-лошото, ако приеме, че тя е близначка на Сътън, той ще реши, че тя я е убила.

— Ще се оправя — промърмори тя.

В другия край на линията Куинлън въздъхна.

— Добре — каза той след кратка пауза. — Знаете къде да ме намерите, ако промените решението си. — Линията заглъхна.

Някъде в далечината койот нададе вой. Пръстите на Ема трепереха, докато прибираше телефона на Сътън в чантичката си. Дали не беше направила огромна грешка? Дали след като Теър беше на свобода, тя не трябваше да каже истината на Куинлън?

Щрак.

Ема застина и рязко се обърна. Докато разговаряше с Куинлън, се беше отдалечила доста по пътеката и сега я заобикаляше пълна тъмнина. Къщата вече не се виждаше. Тя се завъртя объркано, опитвайки се да разбере накъде трябва да тръгне, за да се върне на купона. Вятърът шумолеше в клоните на пустините храсти.

— Ехо? — извика Ема. Мълчание. Тя тръгна в едната посока, после спря и пое на другата страна. — Ехо? — Всички звуци бяха изчезнали. Сякаш се намираше насред нищото.

Нечия ръка легна на рамото й. Ема замръзна и тялото й се вцепени. Изведнъж осъзна каква грешка е направила, когато е дошла сама тук, в тъмното. Това сигурно беше Теър. Беше дошъл да я нарани, точно както беше постъпил със сестра й. Тя не беше приела достатъчно сериозно посланията му. Не беше изпълнила желанията му.

— Сътън — прошепна нечий глас.

Името ми не спираше да отеква в главата ми. Изведнъж ме връхлетя старото ярко усещане и познатият гъдел. Приближаваше нов спомен, може би финалното парче от пъзела за онова, което ми се беше случило във фаталната последна нощ. Аз се потопих в спомена и му позволих да ме отведе назад.