Сара Шепард
Две истини и една лъжа (2)

1.
Тя го видя

— Теър — каза Ема Пакстън, без да сваля очи от момчето. Рошавата му коса изглеждаше черна в тъмнината на спалнята на Сътън. Скулите му изпъкваха над пълните му устни. Дълбоките му лешникови очи се присвиха зловещо.

— Здрасти, Сътън — каза Теър, а името прозвуча като изтеглено с ченгел от устата му.

По гърба на Ема пробягаха нервни тръпки. Тя го разпозна от разлепените плакати „Издирва се“ — той бе изчезнал от Тусон, Аризона, през юни. Но това се беше случило много преди Ема да отпътува за града, за да се срещне с отдавна изгубената си близначка Сътън. Много преди да получи анонимно съобщение, че Сътън е мъртва и Ема трябва да заеме мястото й, и да не казва на никого за това, защото…

Ема се беше опитала по най-бързия начин да научи всичко за Сътън — кои бяха приятелите й, кои бяха враговете й, какви дрехи харесва, с какво обича да се занимава, с кого излиза. Тя беше дошла в Тусон просто за да се срещне с един член от семейството си — като всяко приемно дете тя отчаяно искаше семейство, някакво, каквото и да е, — но се беше оказала затънала до уши в разследването на убийството на сестра си. Какво облекчение бе да открие, че най-близките приятелки и сестра й имат алиби, но Сътън си беше създала доста врагове… и списъкът с потенциални убийци бе доста дълъг.

Теър също беше в него. Всичко, което Ема знаеше за него, бе научила от постовете във Фейсбук, клюките и уебстраницата „Помогнете да намерим Теър“, която бе направило семейството му, след като бе изчезнал от града. Около него витаеше аура на опасност — всички казваха, че непрекъснато се бе забърквал в разни неприятности и че имал ужасен нрав. А според слуховете Сътън бе имала нещо общо с изчезването му.

„Или може би — помислих си аз, без да свалям поглед от момчето с безумния поглед, което стоеше в стаята ми, — Теър има нещо общо с моето.“ В съзнанието ми изникна спомен. Видях се да стоя в стаята на Теър и двамата се гледаме злобно.

— Прави каквото искаш — сопвам му се аз, врътвам се и тръгвам към вратата. Той изглежда обиден и очите му проблясват гневно.

— Хубаво — отвръща ми с рязък тон. — Така и ще направя.

Нямах представа за какво се бяхме карали, но очевидно го бях ядосала здравата.

— Какво има? — попита Теър Ема и скръсти ръце на широките си гърди на футболист. Същото хитро изражение имаше и на плаката „Търси се“. — Да не те е страх от мен?

Ема преглътна тежко.

— Защо да ме е страх от теб? — попита тя с най-нахакания глас, който успя да докара, същия, който прилагаше при заварените братя, които обичаха да я пошляпват по дупето, приемните майки със съмнително поведение и зловещите типове, които се мотаеха из кварталите, в които живееше, след като биологичната й майка Беки я беше зарязала. Но всичко това беше поза. Часът беше три сутринта, събота. Приятелките на Сътън спяха дълбоко на долния етаж. Както и родителите й. Дори големият датски дог Дрейк похъркваше в голямата спалня. В това зловещо спокойствие Ема не можа да не се сети за бележката, която бе намерила върху колата на Лоръл сутринта на първия й ден в Аризона:

„Сътън е мъртва. Не казвай на никого. Продължавай да играеш ролята… или ти си следващата.“

И ужасно силните ръце, които седмица по-късно я бяха душили с медальона на Сътън в дома на Шарлът, заплашвайки я отново да си мълчи. И внушителната, тъмна фигура, която бе видяла в залата на гимназията секунди след като прожекторът се стовари на сантиметри от главата й. Теър ли стоеше зад всичко това?

Устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка, сякаш четеше мислите й.

— Сигурен съм, че има причини. — После той се облегна на стената и я погледна така, сякаш можеше да надникне в нея — сякаш знаеше защо е тук и защо се преструва на мъртвата си сестра.

Ема се огледа, преценявайки възможностите си за бягство, но преди да успее да се отдалечи, Теър я сграбчи за ръката. Той я стисна здраво и тя изписка пронизително. Теър затисна устата й с ръка.

— Да не полудя? — изръмжа той.

— М-м-м! — простена Ема, опитвайки се да си поеме дъх през задушаващата хватка на Теър. Той стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше аромата на канелената му дъвка и виждаше мъничките лунички, с които бе обсипан носът му. Обхвана я паника и тя се опита да се измъкне. Захапа силно ръката му, усещайки солената му пот.

Теър изруга, пусна я и отстъпи назад. Тя рязко отскочи от него. Лакътят му закачи синьо-зелената ваза на библиотеката. Вазата се преобърна, полетя към земята и се пръсна на десетки дребни парченца.

В коридора заигра лъч светлина.

— Какво става, по дяволите? — разнесе се нечий глас. Отекнаха стъпки и няколко секунди по-късно в стаята влетяха родителите на Сътън.

Те бързо отидоха при Ема. Косата на госпожа Мърсър беше разрошена и тя носеше широка жълта памучна нощница. Бялата тениска на господин Мърсър бе запасана набързо в долнището на пижамата му и косата му стърчеше на всички страни.

Щом зърнаха неканения гост, очите им се разшириха. Господин Мърсър пристъпи напред и застана между Ема и Теър. Госпожа Мърсър обгърна раменете на момичето и го притисна към себе си. Ема посрещна с благодарност прегръдката на осиновителката на Сътън и потърка петте червени петна, които се бяха появили върху кожата й на мястото, където Теър я беше стиснал.

Аз изпитвах смесени чувства към опитите на родителите ми да защитят Ема от Теър. Дали просто се бяха притеснили от писъка й… или в самия Теър имаше нещо зловещо, нещо, което те знаеха от предишните му появи?

— Ти! — изкрещя господин Мърсър на Теър. — Как смееш! Как влезе тук?

Теър просто го гледаше с леко подигравателно изражение. Ноздрите на господин Мърсър пламтяха. Квадратното му чене беше изпъкнало злобно, сините му очи хвърляха мълнии, а вената на челото му пулсираше. Първоначално Ема реши, че господин Мърсър се е ядосал, защото Сътън е поканила Теър в стаята си в три сутринта. Но след това забеляза начина, по който се бяха привели двамата, сякаш готови да се сбият. Във въздуха между тях витаеше нещо мрачно и изпълнено с омраза, нещо, което нямаше нищо общо със Сътън.

От стълбището се чуха още стъпки. На вратата се появиха Лоръл и Мадлин.

— Какво става тук? — промърмори Лоръл, разтърквайки очи. След това видя Теър. Светлите й очи се ококориха и тя притисна треперещата си ръка към устните.

Мадлин бе облечена с черна блузка и черната й коса бе прибрана в спретнат кок въпреки късния час. Тя си проправи път с лакти между Лоръл и госпожа Мърсър и зяпна от изненада. След това протегна ръка и се вкопчи в Лоръл, сякаш всеки момент можеше да припадне от шока.

— Теър! — Гласът й трепереше, а изражението на лицето й представляваше странна смесица от гняв, объркване и облекчение. — Какво правиш тук? Къде беше? Добре ли си?

Теър свиваше и отпускаше юмруци и мускулите на ръцете му танцуваха от усилието. Очите му шареха по лицата на Лоръл, Мадлин, Ема и семейство Мърсър, и той приличаше на ранено животно, което иска да избяга от нападателите си. Миг по-късно се завъртя рязко и се стрелна в обратна посока. Прекоси на бегом спалнята на Сътън, скочи на перваза на прозореца и бързо се спусна по дъбовото дърво, което често бе използвано за измъкване от стаята. Ема, Лоръл и Мадлин изтичаха до прозореца и видяха как Теър изчезва в мрака. Походката му беше нестабилна — докато прекосяваше моравата, той леко накуцваше с левия крак.

— Влизайте вътре! — изкрещя господин Мърсър, който излетя от спалнята на Сътън и хукна надолу по стълбището. Ема се втурна подире му, следвана по петите от госпожа Мърсър, Лоръл и Мадлин. На вратата на дневната се появиха Шарлът и близначките Туитър, които изглеждаха сънливи и объркани.

Всички се събраха край отворената врата. Господин Мърсър бе стигнал до средата на двора.

— Ще се обадя на ченгетата! — извика той. — Веднага се връщай, по дяволите!

Не последва никакъв отговор. Зад ъгъла се разнесе свистене на гуми. Теър изчезна също толкова внезапно, както се беше появил.

Мадлин се обърна и впери поглед в Ема. Сините й очи бяха пълни със сълзи, а лицето й бе червено и подпухнало.

— Ти ли го извика тук?

Ема ахна.

— Какво? Не!

Но Мадлин изтича бързо през вратата. Тишината бе пронизана от няколко силни пиукания и светлините на колата й озариха мрака.

Лоръл стрелна Ема с раздразнен поглед.

— Виж какво направи.

— Нищо не съм направила — възрази Ема.

Лоръл потърси подкрепа у останалите. Шарлът се прокашля. Близначките Туитър пишеха нещо на айфоните си; сигурно бързаха да пуснат новината във всичките си социални сайтове. Лоръл я гледаше студено и недоверчиво и Ема можеше да се досети защо. Преди да изчезне, Теър бе най-добрият й приятел и Лоръл страшно си падаше по него. Но в спалнята на Сътън той не й беше обърнал никакво внимание. Според информацията, която Ема бе събрала през последните няколко седмици, между Теър и Сътън се беше случило нещо важно, точно преди той да изчезне.

— Не си направила нищо ли? — Лоръл се обърна рязко към Ема. — Вкара го в неприятности! Отново.

Госпожа Мърсър потърка лицето си с ръце.

— Моля те, Лоръл. Сега не е моментът. — Тя пристъпи към Ема, пристягайки колана на розовия си халат, който бе грабнала от спалнята, докато слизаха надолу. — Добре ли си, Сътън?

Лоръл завъртя очи.

— Погледни я само. Тя е супер.

Най-накрая и Дрейк слезе по стълбите и мушна студения си нос в ръката на госпожа Мърсър.

— Ама и ти си едно куче-пазач — промърмори госпожа Мърсър. После се обърна към Ема, Лоръл и другите три момичета. — Мисля, че трябва да се приберете по домовете си — рече тихо тя.

Без да кажат нито дума, Шарлът и близначките Туитър се върнаха в дневната, за да си съберат багажа. Ема се чувстваше прекалено замаяна, за да ги последва, затова се изкачи бавно по стълбите и се скри в стаята на Сътън, за да обмисли случилото се. Стаята изглеждаше точно така, както я беше оставила: стари броеве на „Воуг“ лежаха на спретната купчинка върху рафтовете за книги, огърлиците й висяха в гардероба, тетрадките й бяха струпани върху бюрото и на екрана на компютъра се въртяха образите на Мадлин, Шарлът, Лоръл и Сътън, прегърнати през раменете — вероятно празнуваха някой идеално изигран номер от Играта на лъжи. Нищо не липсваше. Каквато и да бе причината за нахлуването на Теър, той не бе дошъл да краде.

Ема се отпусна на пода и пред очите й отново проблесна измъченото лице на Мадлин. Теър бе успял да открадне поне едно нещо — и без това крехкия мир, който бе успяла да сключи с приятелките на Сътън и Лоръл. Докато беше жива, близначката й бе успяла да разроши доста пера и Ема бе вложила огромни усилия да възроди приятелствата й.

Аз настръхнах, прочитайки мислите й. Тук ставаше въпрос за моите приятели. Хората, които бях познавала през целия си живот, бях ги обичала, и те също ме обичаха. Но не можех да не призная, че бях взела доста спорни решения. Бях откраднала гаджето на Шарлът, Гарет. Определено имах доста странни отношения с брата на Мадлин. Бях докарала припадък на Габи по време на един от номерата в Играта на лъжи — а след това бях предупредила сестра й, че ако разкаже на някого какво съм направила, ще превърна живота й в ад. Безброй пъти бях пренебрегвала чувствата на Лоръл. Едно от нещата, които научих като мъртва бе, че докато съм била жива, съм извършила много грешки. Които никога нямаше да мога да поправя. Но може би Ема щеше да успее.

След като диша тежко няколко минути, Ема се измъкна от стаята на Сътън и бавно слезе по стълбите. В кухнята я посрещна ароматът на печени лешници. Бащата на Сътън се взираше в чаша черно кафе, а лицето му все още бе изкривено в гневна маска, която го правеше почти неузнаваем. Госпожа Мърсър шареше с пръсти по гърба му между лопатките и шепнеше нещо в ухото му. Лоръл гледаше апатично през прозореца и въртеше в ръце стъклената фигурка на ананас.

Когато госпожа Мърсър забеляза Ема, тя леко й се усмихна.

— Полицията ще пристигне всеки момент, Сътън — каза тихо тя.

Ема примигна, питаше се как да реагира. Дали родителите на Сътън очакваха от нея да почувства облекчение… или да започне яростно да защитава Теър? Тя залепи на лицето си безизразно изражение, скръсти ръце и погледна бащата на Сътън.

— Разбираш ли колко опасно е това момче? — попита господин Мърсър и поклати глава.

Ема отвори уста да отговори, но Лоръл я изпревари. Тя профуча покрай Ема и сграбчи облегалката на един от дървените столове, подредени около масата.

— Това момче е един от най-добрите ми приятели, татко — изръмжа тя. — И хрумвало ли ти е някога, че Сътън — а не Теър — е виновна за всички проблеми?

— Моля? — изписка възмутено Ема. — И как точно аз съм виновна за това?

Прекъсна ги далечен вой на сирени. Господин Мърсър тръгна към коридора, следван от госпожа Мърсър. Сирените се приближаваха все повече, докато накрая спряха точно пред къщата им. Ема чу как някаква кола спира в алеята и видя проблясващите червени и сини светлини пред верандата. Тъкмо се накани да последва родителите на Сътън, когато Лоръл я хвана за ръката.

— Ще хвърлиш Теър на вълците, нали? — изсъска тя с пламнали очи.

Ема я погледна.

— За какво говориш?

— Не знам защо винаги идва първо при теб — продължи Лоръл, сякаш не бе чула въпроса на Ема. — Ти просто му стъжняваш живота. И никога не си до него, за да му помогнеш да се оправи. Оставяш на мен да сглобявам парчетата, нали?

Ема завъртя медальона на Сътън, който висеше на врата й, като не спираше да умолява мислено Лоръл да й обясни какво става, но сестра й просто я гледаше обвиняващо. Очевидно от Сътън се очакваше да бъде наясно.

Само че… аз не бях.

— Направили сме кафе — дочу се гласът на госпожа Мърсър от фоайето. Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как родителите на Сътън водят двама полицаи към кухнята. Единият от тях имаше рижа коса и лунички, и не изглеждаше по-голям от Ема. Другият бе по-възрастен, с големи уши и одеколон с аромат на гора. Ема веднага го позна.

— Здравейте отново, госпожице Мърсър — каза второто ченге, поглеждайки изморено към Ема. Това беше детектив Куинлън, полицаят, който не й бе повярвал, когато му беше разкрила истинската си самоличност в деня на пристигането си в Тусон. Той бе предположил, че историята с отдавна изгубената близначка е поредният номер на Сътън — тусонската полиция имаше цяла папка, посветена на простъпките на Сътън като част от Играта на лъжи, клубът, който тя и приятелките й бяха създали пет години по-рано с цел да погаждат жестоки номера на нищо неподозиращи жертви. В един от най-ужасяващите номера Сътън се бе престорила, че колата й се е счупила точно върху влаковата линия, минути преди мотрисата да се появи с пълна скорост. Всичко свърши с откарването на Габи в болницата, след като бе получила епилептичен припадък. Ема бе научила за това предишната седмица, след като умишлено позволи да я заловят за кражба в магазин, за да може да надникне в досието на Сътън. Докопа се до него и успя да го разгледа, но не умираше от особено желание да се срещне отново с тусонската полиция.

Куинлън седна на един от кухненските столове.

— Госпожице Мърсър, защо всеки път, когато получа обаждане по време на смяната ми, вие имате нещо общо с това? — попита той с изморен глас. — Вие ли уредихте срещата си с господин Вега? Знаете ли къде е бил през всичкото това време?

Ема се облегна на масата и впери поглед в Куинлън. Той й имаше зъб — всъщност на Сътън — още от първия ден, когато се срещнаха.

— Не съм направила нищо лошо — каза бързо тя, отмахвайки кичур кестенява коса от рамото си.

Господин Мърсър разпери ръце.

— Сътън, моля те — каза той. — Помогни на полицията. Искам това момче завинаги да се махне от живота ни.

— Нали ти казах, че не зная нищо! — възрази Ема.

Куинлън се обърна към бащата на Сътън.

— В района патрулират три коли. Ще го намерим рано или късно, бъдете сигурен.

Ема долови в гласа му нещо, което я накара да потрепери. Аз потреперих заедно с нея, защото в главите и на двете ни се въртеше един и същ въпрос: Ами ако Теър намери Ема пръв?