Сара Шепард
Две истини и една лъжа (19)

18.
Посетител за Вега

Следственият арест бе залепен за полицейското управление, макар да имаше отделен вход и собствена охрана. Ема се спря колебливо пред стоманената врата, дишайки тежко. Най-накрая вратата се отвори и се появи дебел, оплешивяващ пазач с книга в ръка, който я погледна изненадано.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, подрънквайки с връзката дълги, сребристи ключове на колана му — Часовете за посещение почти изтекоха — рече сърдито мъжът.

Ема погледна към часовника „Картие“, който бе намерила в кутията с бижута на Сътън. 19.42 часа.

— Ще ми отнеме само няколко минути — каза тя, опитвайки се да докара най-сладката си усмивка.

Пазачът я погледна намръщено. Ема хвърли един поглед върху книгата. На корицата й имаше як мъжага, пристегнал към гърба си ножница с меч, който целуваше гъвкава блондинка. Когато Ема беше малка, тя беше чела подобни романи на „Арлекин“ — обикновено такива се намираха по рафтовете в къщите на приемните й майки. Известно време си представяше, че брюнетката, облечена като пират на корицата на „Корабокрушенци с разбити сърца“ е Беки.

Най-накрая пазачът я пусна. Той извади един клипборд, върху който бе прикрепен лист с имената на посетителите. Ема се опита да не трепери, докато пишеше СЪТЪН МЪРСЪР в колонката за посетители и ТЕЪР ВЕГА под затворниците. Знаеше, че рискува много, но сама повече не можеше да открие нищо. Останалото трябваше да научи от Теър. А срещата им очи в очи в затвора, където щеше да ги разделя стъклена стена, бе възможно най-безопасното място, където можеше да се проведе този разговор.

Пазачът погледна към името, което бе написала Ема, и кимна.

— Последвайте ме. — Той я поведе през стоманената врата по дългия коридор.

Втори пазач, облечен в същата синя униформа, с табелка „Стенбридж“ на широките си гърди, чакаше Ема в малка, квадратна стая, разделена през средата от дебело стъкло. Тя се зарадва, че това не е Куинлън — не й се разправяше с него точно днес.

— Седнете тук — каза Станбридж и посочи кабинката, долепена до стъклото. Срещу нея, от другата страна, се намираше също такава кабинка.

Ема седна на твърдия оранжев пластмасов стол. Дървените стени от двете й страни сигурно бяха предназначени да осигурят уединение, не че Ема имаше нужда от него в празната стая. Върху панелите с цветен флумастер бяха надраскани графити: СП ОБИЧА СН. ВЛЮБЕНИ ЗАВИНАГИ. Издълбаните в дървото дати започваха от 4 май 1982 година.

Вратата от другата страна на стъклото се отвори и Ема трепна. Сърцето й се качи в гърлото. В стаята влезе Теър, придружаван от едър пазач, подстриган на паница. Кожата му изглеждаше бледа, скулите — изпъкнали. Щом видя Ема, той рязко се спря. Лицето му се напрегна. За миг Ема се изпълни с увереност, че той ще се обърне и ще си излезе. Но тогава пазачът притисна дланта си между лопатките му и го бутна към нея.

Теър пристъпи с неохота напред и седна на стола срещу Ема. Когато протегна ръка, за да вземе слушалката от другата страна на стъклото, оранжевият му ръкав се качи нагоре, разкривайки татуировка, която тя не беше забелязала в участъка. От долната страна на китката му имаше малка емблема на орел, с инициалите СПБ, написани с дребни букви под нея. Това ли бе странната татуировка, за която бе споменала Мадлин?

Аз го огледах внимателно, поглъщайки го с очи. Опитах си да си представя какво е да съм влюбена в него. Да имам тайна връзка. Да рискувам приятелството си само и само за да бъда с него. Дори мъртва, дори останала без спомени, аз усещах как в мен се пробуждат някакви чувства, магнетично привличане, което ме караше да копнея да бъда колкото се може по-близо до него. В същото време, когато погледнах в тъмните му очи и заплашителното му изражение, изпитах страх. Знаех, че в спомените ми има нещо важно, което все още не бях видяла, някакъв ужасен момент, който бях потиснала.

Ема вдигна слушалката си и си пое дълбоко дъх.

— Трябва да поговорим — каза тя с възможно най-сериозния глас, който успя да изкара. — Имам някои въпроси за онази нощ — продължи тя, имайки предвид нощта, в която Сътън бе умряла. — За всичко — добави след миг.

Теър впи поглед в очите й. Под неговите имаше тъмни, синкави петна; той изглеждаше така, сякаш не е спал от дни.

— Получи съобщенията ми. Не би трябвало да имаш никакви въпроси. Но вместо това се държа като абсолютна откачалка и съсипа всичко.

Съобщения? Ема усети как я пронизва хлад. Той сигурно имаше предвид посланието „Сътън е мъртва, играй играта или ти си следващата“. И онова, което беше написал на черната дъска, след като едва не бе убил Ема с онзи паднал прожектор.

Тя отвори уста, за да заговори, но оттам не излезе нито звук. Теър се облегна назад и я изгледа студено и пресметливо.

— Или всичко това е било просто игра? Не си ли чула? Аз не съм от хората, с които могат да се играят игрички. Не и когато аз съм единственият човек, който знае коя си в действителност.

Ема почувства слабост в цялото си тяло. Пръстите й изтръпнаха и тя едва успя да задържи слушалката до ухото си. Всичко беше пределно ясно. Теър знаеше коя е Ема… и коя не беше. Той го беше извършил. Той беше убил Сътън. Тя седеше срещу убиеца на сестра си.

— Теър, какво си направил? — Гласът й не беше по-силен от шепот.

Аз също умирах да разбера. Думите на Теър, стойката му, цялото му същество като че ли излъчваха гняв. Как можеше да каже, че ме обича, а след това да ме нарани?

— Умираш от желание да разбереш, нали? — Теър се ухили, белите му зъби проблеснаха. — Както и да е, чу ли добрите новини? Изслушването ми е преместено за следващата седмица. Скоро ще изляза оттук.

— Излизаш следващата седмица? — повтори Ема, която бе започнала да трепери. Това означаваше, че разполага само с още осем дни.

— Да. Адвокатът ми се опитва да прекрати делото. Аз съм непълнолетен, а са ме подгонили по някакви скалъпени обвинения като възрастен, но адвокатът ми ще докаже, че всичко това са глупости. Това е представата на Куинлън за отмъщение — този тип ме мрази. И теб мрази, Сътън. — Той я изгледа продължително. — А щом изляза оттук, най-накрая ще можем да поговорим очи в очи. Също като в добрите стари времена.

Думите, които произнасяше Теър, не бяха заплашителни, но гласът му бе изпълнен със сарказъм и омраза. Той се наведе напред, на сантиметри от лицето на Ема. Приближи се толкова близо, че дъхът му се отпечата върху стъклото. Зениците му се бяха разширили и приличаха на черни сфери. Ема стисна по-здраво слушалката, усещайки потта между пръстите й и пластмасата. Изведнъж той затвори с трясък телефона.

Върху рамото й се отпусна нечия ръка. Тя подскочи и се извърна. Станбридж беше вперил поглед в нея.

— Времето за посещение изтече, госпожице.

Ема кимна безмълвно и излезе след него от стаята. Аз се носех зад нея, прорязвана от електрически импулси. Срещата ми с Теър — и уплахата, която бе изпитала Ема, когато пазачът сложи ръка на рамото й — бяха отключили няколко врати в съзнанието ми. Усетих миризмата на прах и пустинни цветя в каньона Сабино. Почувствах хладния въздух върху голата ми кожа. Усетих нечия ръка върху рамото си — може би ръката на Теър. Може би това се бе случило точно преди да ме убие.

И аз отново се върнах в миналото…