Сара Шепард
Две истини и една лъжа (21)

20.
Кръвта не лъже

Трийсет минути по-късно таксито остави Ема пред къщата на Итън. Сипеше се дъжд като из ведро, странен феномен за Тусон. Във въздуха миришеше на озон и мокър асфалт. Чакълът в предния двор проблясваше под лунната светлина.

Ема изтича през ливадата, опитвайки се да се скрие от дъждовните капки, и почука по бялата врата. Притисна ухо към дървото и се заслуша, докато не чу стъпки по коридора. Вратата се отвори, разкривайки фоайето. Бледосините очи на Итън се разшириха изненадано, щом я видя. Тъмната му коса беше разрошена, сякаш досега бе спал.

— Ема? — рече той, излезе навън и сложи ръка на рамото й. — Какво става?

— Трябваше да те видя. — Тя се извърна и погледна назад. — Може ли да вляза?

Итън отстъпи встрани.

— Разбира се.

Ема затвори вратата зад себе си и се отпусна в ръцете му. Тежестта на случилото се с Теър се стовари с цялата си сила върху нея и тя зарови лице в шепите си. Плака почти пет минути, носът й се запуши, сълзите изгаряха очите й. През цялото време Итън я галеше успокояващо по гърба.

Бях щастлива, че има кой да утеши сестра ми. Само да можех и аз да си имам някого. Все пак току-що аз бях видяла онзи ужасен спомен — аз бях брутално убита от човека, когото обичах. Чувствах се толкова празна отвътре. Теър, когото бях взела от автогарата, нямаше нищо общо с лудия човек, в който се беше превърнал накрая. Как можах да проявя глупостта да се забъркам с него?

Когато хълцанията на Ема преминаха в хлипания, Итън я заведе в кухнята и заобиколи плота. Върху него имаше купчина менюта с храна за вкъщи. На дългата маса стояха две кутии кока-кола и празна кутия от пица. Откъм дневната се дочуваха репликите от някакъв криминален сериал. Той бутна с крак вратата на стаята си и светна лампата.

— Ето, седни — каза той на Ема, махвайки с ръка към леглото. — Кажи ми какво става.

Краката на Ема омекнаха и тя се отпусна върху тъмносиньото шалте. Сграбчи възглавницата му и я притисна към гърдите си.

— Видях Теър — каза тя и погледна нервно към Итън.

Той се намръщи, както и очакваше.

— В затвора? Нали ти казах да не ходиш!

— Знам, но…

— Защо не ме послуша?

Очите й отново се напълниха със сълзи. Точно сега нямаше нужда от лекция.

— Не знаех какво друго да направя — рече отбранително тя. — Имах нужда от отговори. И той ми ги даде. Каза ми, че е единственият, който знае коя съм аз.

— Какво? — Итън се ококори.

— Аха — кимна Ема. — Спомена и за писмата, които ми е пратил. Сигурно е имал предвид бележката, която бе оставил на колата на Лоръл и посланието на дъската по време на подготовката за бала. Той го е направил, Итън. Знам го.

Итън облегна глава на дланите си.

— Съжалявам.

След това Ема извади от джоба си бележката на Теър до Сътън и я разгъна.

— Днес открих това — каза тя и я подаде на Итън.

Той я зачете намръщено. Когато приключи, сгъна внимателно листа и й го върна.

— Леле. Все едно признава, че може да я нарани, освен ако отношенията им не се променят.

— Знам. И след това… наистина я е наранил.

При думите на Ема аз потръпнах и споменът отново се завърна в главата ми. Но къде ме беше отвел Теър? Сигурно имаше нещо общо с колата ми, нали? Все пак в нея бе открита кръв — моята кръв, със сигурност. Само ако можех да видя и останалата част от спомена. Чувствах се като пъзел, който бе почти нареден, с изключение на едно липсващо парче.

— Всеки път, когато го виждам, той ме поглежда така, сякаш знае, че не съм Сътън — прошепна Ема. — Теър сигурно я е убил и ме е примамил тук — рече тихо тя. — Само си помисли. След като е изчезнал от града, той може да е бил навсякъде. С лекота би могъл да се промъкне обратно в Тусон, да ме шпионира, да ми оставя бележки и да ме заплашва.

— Права си — отвърна Итън. — Сигурно не му е представлявало проблем.

— Той ме държи в ръцете си. Ако кажа една дума срещу него, ще разкрие на ченгетата коя съм. А те ще ме обвинят за смъртта на Сътън. Всичко се развива точно така, както предсказа. — Тя затвори очи и отново се разхълца. — Той ми каза, че адвокатът му прави всичко възможно да го пуснат още следващата седмица. Става въпрос за няколко дни! Какво да правя?

— Ш-ш-шт — прошепна Итън. Хвана ръката й и я сложи върху дънките си. — Всичко ще бъде наред — каза той. — Теър е все още в затвора. Ти все още си в безопасност. Все още има време да докажем какво е извършил. Аз съм тук, с теб. Няма да те оставя да се изправиш сама срещу това. Ще те пазя.

Ема облегна глава на рамото му.

— Не знам какво щях да правя без теб.

— А аз не знам какво щях да правя без теб. Ако нещо ти се случи… — Гласът му секна. — Не бих могъл да го понеса.

Какво огромно облекчение й донесоха думите му. Ема преглътна едно ридание и му се усмихна с благодарност. Устните й се доближиха до неговите, но в този момент тя забеляза кожения дневник, оставен до леглото. Беше отворен на страница към края му и ситно подредените думи оформяха къси куплети, като в стихотворение. Внезапно отново я връхлетя чувството за вина. Номерът. Лоръл я беше накарала да му открадне стихотворенията. Тя потрепери и се отдръпна от него.

— Трябва да ти кажа още нещо — рече тя. — Което няма да ти хареса.

Итън вдигна глава.

— Разбира се. Можеш да ми кажеш всичко.

Ема погледна към преплетените пръсти на ръцете им и възненавидя думите, които трябваше да произнесе. Но тя трябваше да го предупреди. Пое си дълбоко дъх.

— Приятелките на Сътън са ти подготвили номер. Свързан е с поетичния конкурс.

Итън се отдръпна назад.

— Какво?

— Опитах се да ги спра. Но те наистина…

Итън я прекъсна, размахвайки ръце. Погледна я замаяно, сякаш Ема току-що го беше ударила по главата с лопата.

— Откога знаеш за това?

Ема наведе очи.

— Ами, от няколко дни — отвърна тихо тя.

— Няколко дни?

— Съжалявам — проплака Ема. — Опитах се да го спра. Идеята не беше моя!

Болката на лицето му бавно премина в разочарование и отвращение.

— Мисля, че трябва да си вървиш — каза сковано той.

— Итън, аз… — Ема се опита да хване ръката му, но той вече се отдалечаваше към вратата. — Итън! — извика тя след него и изтича в коридора. Настигна го едва във фоайето, улови го за ръката и го обърна към себе си. — Моля те! Ти ми каза, че мога да съм откровена за всичко! И аз си помислих…

— Сбъркала си — прекъсна я Итън и издърпа ръката си. — Би могла веднага да сложиш край на това. Те те смятат за всемогъщата Сътън Мърсър. Достатъчна е една дума от теб и номерът щеше да бъде отменен. Защо не го направи? Защото не искаш да разбират за мен? Ти… — гласът му изтъня и той се прокашля — срамуваш ли се от мен?

— Разбира се, че не! — извика Ема, но може би Итън имаше право. Защо не бе опитала по-сериозно да се справи с този проблем? Как му беше позволила да излезе извън контрола й?

Ръката на Итън легна върху бравата.

— Просто си върви. И не се опитвай да разговаряш с мен, докато не си спомниш коя си — Ема Пакстън, добрата близначка.

— Итън! — проплака Ема, но той вече я беше избутал навън и затръшна вратата пред лицето й. Навън валеше по-силно и дъждовните капки се смесвала със сълзите, които се стичаха по бузите й. Тя се чувстваше така, сякаш току-що е изгубила единственото хубаво нещо в живота си. Сви шепи и ги притисна към стъклото, поглеждайки в къщата. Видя как Итън мина ядосано по коридора, събаряйки купчина книги, струпани на масата в дневната.

Сцената, на която станах свидетел, беше ужасна. Отново проклех Играта на лъжи. Ако с приятелките ми не бяхме организирали този глупав клуб, сега сърцето на Ема нямаше да бъде разбито. Единственият й съюзник нямаше да я намрази.

Ема натисна няколко пъти звънеца, но Итън не отвори. Тя му изпрати есемес с молба да поговорят, но не получи отговор. След известно време вече нямаше смисъл да опитва — Итън ясно й бе показал чувствата си. Тя тръгна през моравата и веднага подгизна от дъжда. Зачуди се как ще се прибере. Когато извади телефона от джоба си, за да си повика такси, той светна в ръцете й. Ема се намръщи. Номерът беше на полицейското управление в Тусон. През ума й мина ужасяваща мисъл: ами ако ченгетата се обаждаха заради Теър? Ами ако е бил освободен?

— Ало? — надвика Ема шума на бурята, опитвайки се да успокои нервите си.

От другия край се чу гласът на детектив Куинлън.

— Добър вечер, госпожице Мърсър. Получихме резултатите от кръвния тест от колата ви.

Ема се напрегна.

— И какво показват те? — Тя се стегна, сигурна, че ще чуе името на Сътън.

— Резултатите показват пълно съвпадение с кръвта на Теър Вега — произнесе боботещият глас на Куинлън.

Ема се спря по средата на улицата, убедена, че не е чула добре.

— Теър?

— Точно така — отвърна Куинлън. — Имате ли някаква представа как се е озовала там? Господин Вега няма желание да отговаря.

— Аз… — Ема млъкна, защото нямаше никаква представа какво да отговори. Тя се спря под едно вретеновидно мескитово дърво, опитвайки се да си поеме дъх. Чувстваше се напълно объркана.

— Сътън? — избумтя гласът на Куинлън. — Има ли нещо, което трябва да знам?

Ема се сви под дървото, не че то успяваше да й осигури особена защита от бурята. Имаше толкова много неща, които трябваше да му разкаже. Но смееше ли? Дали можеше по някакъв начин да го убеди, че тя е близначката на Сътън, но не е искала да открадне живота й? Щеше ли да й повярва, ако му кажеше, че Теър Вега й е пращал заплашителни послания — и че Теър е убил Сътън? Едва ли. Вярно, че разполагаше с бележката от Теър, открита в шкафчето на Сътън, онази, в която той казваше, че ще превърти, но докато за Ема тя бе достатъчно доказателство, полицията едва ли щеше да я приеме за окончателна улика.

— С-съжалявам. Нямам представа как се е оказала там — отвърна най-накрая тя, затвори очи и се замисли. — Имаше ли някакви други отпечатъци в колата?

Куинлън въздъхна.

— Само вашите и на баща ви. Той е другият собственик на превозното средство, нали?

— Аха — отвърна разсеяно Ема. Тя си спомни думите на господин Мърсър за това как двамата със Сътън са реставрирали заедно волвото.

В другия край се разнесе покашляне.

— Добре, тъй като повече нямаме повод да задържаме колата ви, можете да си я приберете — рече мрачно Куинлън.

— Благодаря — отвърна Ема, но Куинлън вече беше прекъснал връзката. Тя продължи да държи телефона в протегнатата си ръка и да го гледа така, сякаш представляваше някаква извънземна форма на живот. Студеният вятър подмяташе мокри листа върху краката й. В далечината се чу рев на автомобилен двигател. Светът се движеше в обичайния си коловоз, но Ема се чувстваше изцяло променена. Кръвта на Теър. Но… как бе възможно?

Аз също стоях зашеметена. Замислих се върху последния си спомен. В това нямаше никакъв смисъл — Теър бе ненормалникът, който беше подгонил мен, а не обратното. Имаше само един възможен отговор: сигурно съм успяла да се вмъкна по някакъв начин в колата си и да го ударя с нещо, преди да ме убие. Изпитах задоволство — Теър може и да бе отнел живота ми, но поне по пътя към отвъдното бях успяла да отнеса със себе си и част от него.