Сара Шепард
Две истини и една лъжа (20)

19.
Хвани ме, ако можеш

Обръщам се и виждам лицето на Теър. Неговата ръка е върху рамото ми и той не изглежда особено щастлив. Стиска здраво, пръстите му се забиват в меката кожа около ключицата ми.

— Боли ме! — викам аз, но ръката му затиска устата ми, преди да успея да извикам за помощ. Той ме дръпва бързо назад от скалата, притиска тялото ми към гърдите си. Пръстите ми дращят по ръцете му, краката ми ритат като обезумели. Лакътят ми се забива в ребрата му. Боря се като диво животно, но не мога да се освободя от него. Той е твърде силен.

— Какво си мислиш, че… — Гласът ми звучи приглушено под дланта му. Най-накрая успявам да се освободя от хватката му и да изтичам по каменистата пътека по-далеч от него. Но той отново се приближава до мен с протегнати ръце. Главата ми пулсира. Заравям се в ума си с надеждата да открия нещо, което би могло да го успокои. Какво бях направила, за да го ядосам толкова много? Онова, което казах за Гарет ли е причината? Или защото толкова упорито го карах да ми каже къде е бил през последните няколко месеца?

— Теър, моля те — казвам. — Не може ли просто да поговорим за това?

В очите му гори гняв.

— Тихо, Сътън.

След това отново се хвърля към мен. Опитвам се да изпищя, но ръката му отново притиска устата ми и гласът ми излиза като приглушено хълцане. Маратонките му тъпчат сухите листа под краката ни, а мускулите му танцуват, докато ме придърпва към себе си. Дъхът му опарва ухото ми. Краката ми натежават от притока на кръв и цялото ми тяло изтръпва от ужас.

Внезапно в далечината се разнася силен и ясен вик. Трудно е да се разбере дали е човек или някакво животно. Теър се обръща по посока на звука, разсеян за миг. Хватката му се отпуска достатъчно, за да успея да го захапя за дланта. Усещам вкуса на солената му пот и миг след това зъбите ми се забиват в кожата му.

— Господи! — ръмжи той. Дръпва ръката си, опитвайки се да запази равновесие. Аз побягвам, краката ми пулсират от адреналина. Пръстта скърца под обувките ми, а листата пропукват под тежките ми стъпки. Аз летя по пътеката с развята коса, размахвайки ръце. Някакъв клон ме одрасква по лицето, тънък като хартия и също толкова остър. Мога да усетя влагата по кожата ми. Не съм сигурна дали са сълзи… или кръв.

Нещата между мен и Теър винаги са били напрегнати, но никога не съм го виждала такъв.

Струя студен въздух ме блъсва в гърдите, докато тичам напред. Чувам стъпките на Теър и разбирам, че ме настига. Но аз съм минавала толкова много пъти по тази пътека, а и тъмнината ми дава предимство. Хуквам през мескитовите дървета и храсти. Зад мен се чува трясък, когато тялото на Теър се блъска в дърво или скала. Чувам го как ругае под носа си и ме проклина.

Минавам напряко покрай скалата, където двамата с татко спирахме, за да отдъхнем и да пийнем вода.

— Сътън! — Гласът е мъжки, но сигурно скалите са го изкривили, защото не звучи съвсем като на Теър. Продължавам напред, дробовете ми горят, по лицето ми се стичат сълзи, сърцето ми бие лудо от страх.

Стрелвам се покрай големия клон, който блокира пътеката и се затичвам надолу по стръмния склон към тънката струйка вода, която минава за поток — единствената вода в каньона. Забивам токовете си в калта, за да запазя равновесие, докато се плъзгам надолу. Протягам ръце, за да се заловя за нещо — каквото и да е — и се озовавам върху един щръкнал корен до коритото на потока. Стигам дъното, скачам на крака и се затичвам към паркинга. Вече съм близо. Просто трябва да се добера до колата ми.

Тичам с всички сили по пътеката към паркинга. Едва не се разплаквам, когато под краката ми застъргва чакъла. Не мисля, че някога съм била толкова щастлива да зърна любимата ми кола. Стрелвам се през паркинга и трескаво започвам да ровя из чантата си за ключовете. Пръстите ми напипват тежката верижка, но ръцете ми треперят толкова силно, че я изпускам и тя пада до гумата.

— Мамка му! — прошепвам аз.

— Сътън! — прогърмява нечий глас.

Обръщам се и виждам как Теър се появява от сечището. Той тича бързо към мен, стиснал ръцете си в юмруци. Аз изпищявам. Времето застива. Крайниците ми отказват да помръднат. Опитвам се да напипам верижката с ключовете, но вече е късно. Изправям се в мига, когато ръцете му ме обгръщат. Пръстите му се забиват в плътта ми.

— Не, не! — крещя аз. Кожата му изгаря моята. — Теър, моля те!

— Повярвай ми — шепне той в ухото ми. — За мен е по-болезнено, отколкото за теб.

Усещам как ме повлича към гъстата гора до паркинга. Но преди да видя какво се случва след това — несъмнено последните ми мигове, — споменът избухва като бомба и ме изоставя в нищото.