Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (71)

70.

Краков, Полша

След два часа Джек намери онова, което търсеше — хубав модерен хотел. „Гранд“ на улица „Славковска“ беше открит само преди няколко месеца и коренно се различаваше от повечето сгради, разяждани от киселинния дъжд, който всеки ден се изливаше от стоманодобивните заводи в съседна Нова Хута.

Имаше още много пари, повечето германски марки. Пристигането му в такъв необичаен час, без багаж и с ирландски паспорт, не можеше да остане незабелязано. Рискуваше, защото полицията може би вече разполагаше с описанието му и го разпространяваше в хотелите. Но след като размисли, реши, че не биха си направили този труд. Пък и нямаше намерение да стои там повече, отколкото беше необходимо.

Марките се оказаха приемливи за момичето на рецепцията.

— Стая ли желаете, сър? Да… Разбира се. За колко дни?

— Само за днес. До обяд.

— Ще трябва да платите за цялата нощ, сър. Два милиона злоти.

Изумителната сума всъщност представляваше малко повече от сто лири. Джек й даде триста марки.

— Достатъчно ли е?

Тя бързо пресметна курса, върна му злоти и го попита дали желае още нещо.

— Не искам да ме безпокоят.

На операторката от международни линии й бяха необходими само няколко минути, за да намери номера и да свърже Джек с Карл фон Фройдигер. Джек каза името си. Немецът се забави. Вероятно даваше разпореждания да проследят разговора.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Доведете съпругата си и й дайте слушалката.

— Имате грешка. Аз нямам съпруга.

— Не ме будалкайте. Последният път, когато ви видях, имахте. Казваше се Мария.

— Да, досещам се кого имате предвид. Но онази жена отиде в манастир. Скоро ще стане Христова невеста.

— Казах ви да престанете с номерата си. Знам, че сте я взели от метоха преди два дни.

— Какво по-точно желаете, доктор Гулд?

— Мисля, че знаете. Имам нещо, което вие си искате обратно. То може отново да стане ваше, ако изпълните няколко лесни условия.

След кратко мълчание фон Фройдигер се обади с променен глас.

— И какви са те?

Джек долови нетърпението му. Германецът бе станал делови.

— Първо, пуснете Мария. Второ, ако тя реши да дойде с мен, не се опитвайте да ни пречите по никакъв начин — нито сега, нито в бъдеще. Трето, ако Мария поиска, синът й също трябва да дойде с нея.

Този път последва по-дълго мълчание. Джек се зачуди дали вече бяха проследили разговора.

— Както ви казах, доктор Гулд. Мария избра монашеския живот.

— Не вярвам да сте толкова глупав. Позволете ми да ви обясня. Ако Мария пострада, ще изгоря ръкописа. Обещавам ви. Нямате друг избор, ако искате да си го приберете. Трябва да я пуснете.

— Как мога да бъда сигурен, че ръкописът е у вас?

— Ще разберете, когато ви го дам.

— А приятелите ви? Убеден съм, че не са съгласни с вас.

— Не се притеснявайте за това. Те не знаят къде съм, нито къде е ръкописът. Настъпи още по-продължително мълчание. Фон Фройдигер сигурно разговаряше с някой друг. На Джек му се стори, че чу шепот. Карл се обади отново. Гласът му беше напрегнат.

— Онова, което искате, е безумно. Няма да го допусна. Но действително искам да притежавам ръкописа. Предлагам ви един милион марки за него. При условие че е в добро състояние и…

Джек тръшна слушалката с разтреперана ръка и се опита да нормализира дишането си. Как можеше да му предлага пари? Ами ако Карл хитруваше? Ако наистина не можеше да доведе Мария до телефона?

Джек отново вдигна слушалката. Този път фон Фройдигер отговори веднага.

— Нека да изясним едно. Тук не става въпрос за пари. Правя го заради Мария. Единствено свободата й има значение за мен. Моля ви, искам да говоря с нея.

— Ами ако ви кажа, че е мъртва? И че я взех от метоха, за да я убия?

На Джек му призля.

— В такъв случай ще унищожа ръкописа и вие ще загубите всичко.

Последва мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.

— Тя не е тук. Ще трябва да изчакате, докато я доведа.

— Нямам време за губене. Ако е жива, можем да се споразумеем. Обещавате ли, че няма да и сторите нищо?

Карл отново не отговори. Чу се пращене и нечие дишане.

— Имате думата ми — рече накрая германецът. — Ще ви я предадем. Няма да ви пречим. Но ако отново споменете сина ми, няма да се измъкнете жив. Кога ще донесете ръкописа?

— Не, няма да стане така. Слушайте много внимателно. Ние не сме равностойни съперници. Вие имате преимущества — пари и въоръжени хора. Това означава, че ако искате сделка, трябва да приемете моите условия. Почувствам ли заплаха, ще изчезна. Заедно с ръкописа. Аз ще ви кажа как ще извършим размяната.

— Добре. Какво искате да направя?

— Първо, да ме оставите да напусна Полша невредим.

Не се опитвайте да ме спрете и да ме следите. Не мога да се сравнявам с вас, но все пак разполагам с някои ресурси. Ще оставя ръкописа в Полша, при трети човек, с когото ще се свързвам на всеки четири часа. Не се ли обадя повече от осем часа, той ще го унищожи. Разбрахте ли?

— Да. Друго?

— Мария трябва да е готова да се срещнем когато и където аз реша. Това ще стане през идните няколко дни. Не я ли доведете, ще заповядам да унищожат ръкописа. Ясно ли е?

— Напълно. А после?

— Засега ще ви кажа само това. Ще се обадя отново.

Джек остави слушалката. В стаята не беше много топло, но той се обливаше в пот. Искаше да се изкъпе и да поспи, но знаеше, че ще направи сериозна грешка. Имаше по-важна работа.

Карл фон Фройдигер затвори телефона, сетне пак вдигна слушалката и набра друг номер.

— Обажда се фон Фройдигер. Е?

— Гранд хотел в Краков. Стая 319.

— Направи необходимото.

Остави слушалката и се обърна към човека, който седеше до бюрото.

— Какво мислиш? Дали казва истината?

Паркър сви рамене.

— Вероятно. Опознахме го, докато беше с нас в Лондон. По принцип е честен. Но сега залогът е твърде голям.

— Ще се справиш ли?

— Мисля, че да. А ти?