Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (69)

68.

Честохова

Петък, 15 януари

Накъдето и да тръгнеха по пътя за Рим, трябваше да преминат най-малко три държавни граници. И през ум не им минаваше да прекосят през остатъците от Югославия. Пътуването със самолет беше най-лесният изход, но и най-опасният. Не смееха да поверят ръкописа на друг, нито да го изпратят по пощата или по куриер.

— Каква ирония, а? — отбеляза дьо Гале.

Намираха се в къщата на един съмишленик в Краков. Навън валеше дъжд.

— Преди петдесетина години, когато трябвало да направят същото пътешествие, Розевич и съратниците му не са имали проблеми да стигнат до Рим. И ние трябва да организираме канали за прехвърляне на хора.

— Забравяш, че тогава Европа е била пълна с бежанци — рече Макбрайд. — Навсякъде царял хаос. Онези гадове са се възползвали от положението.

— И сега има много бежанци — каза Галчизински.

— Дали да не се представим за емигранти, за да се доберем до Германия или Австрия? — предложи Ерцбергер.

Дьо Гале поклати глава.

— Най-добре е да се крием тук, в Полша, докато нещата се успокоят, и после да заминем за Швеция.

— Знам ли? — каза Ерцбергер. — Не съобразихме, че ръкописът ще се превърне в център на такова голямо внимание тук. Може да започнат да ни издирват. От врата на врата.

— Няма да го направят — възрази дьо Гале. — Последното, което Чечановски иска, е Ватиканът да узнае, че ръкописът е изчезнал. Това ще осуети плановете на Източния кръст. Без документа те няма да могат да изнудват Светия отец. Нямат полза от шумотевица. Най-много да затворят границата, като измислят някаква история за откраднато църковно съкровище. Тук сме в безопасност.

— Но не и Мария — обади се Джек.

Той стоеше настрана от другите и гледаше през прозореца.

— Не се безпокой, Джек. Вече се обадих на нашите хора в Германия да проверят как стоят нещата. И ако ни се предостави възможност да я освободим, ще действаме.

Джек не каза нищо. Дъждовните капки се стичаха по стъклото. Усещаше, че Мария му се изплъзва. И любовта. Младостта. Всичко, което в миналото имаше значение за него — Кейтлин, Сиобан и научната му кариера — бе въплътено в Мария, а сега му бе отнето. Вече не можеше да си представи живота си без ръкописа, но сега той беше само едно бреме, което застрашаваше живота на Мария, и ако се наложеше, трябваше да бъде отхвърлено.

Джек се събуди и затаи дъх в мрака. Спеше в една стая с Гейбриъл Макбрайд. Джек сънува помещение, пълно с горящи ръкописи. Огънят беше като спомен за ненаказана вина. Замисли се за Христос. Не за бледия жител на Галилея, пред който се кланяше майка му, или за синеокия чудотворец, измислен от резервираните европейци, а за кривоносия смугъл фарисей, за когото огънят и вината бяха равностойни партньори в жестокия Божи план, за мечтателя на опасни блянове. Джек видя своя Христос да се клатушка като пияница в полуразрушеното гето, с развети коси и шапчица, едва крепяща се на главата, пъхнал Петокнижието под мишница, оплюван, замерян с камъни, подритван, обкръжен от грозно изкривени арийски лица със сини очи и руси коси и бягащ от едно разпятие, голямо колкото целия свят. Видя го облечен в раирани дрехи и с номер, татуиран на ръката, да се олюлява под ударите на камшика. А пред него — редици голи мъже и жени с трънени венци на главите и с белези от бич по гърбовете, мълчаливо пристъпващи през отворените врати на газовите камери, достатъчно големи, за да поберат цялото човечество.

Замисли се за доверието и предателството и за горящия и угасналия огън. В сърцето му нямаше нищо, освен призраци.

Стана от леглото. Треперейки от студ. В къщата нямаше отопление. Вече бе облякъл панталона и пуловера си. Макбрайд спеше дълбоко. Джек чуваше равномерното му дишане. Свещеникът беше спокоен.

Намери обувките си и ги нахлузи.

Ръкописът беше там, където го бе оставил — в заключения шкаф. Ключът беше в джоба му. Отвори внимателно шкафа и взе металния цилиндър. Стори му се необикновено тежък — сякаш съдържаше цели векове.

Обърна се и в същия миг лампата светна. Срещу него стоеше Августин дьо Гале с пистолет в ръката.

— Джек. Стори ми се, че чух шум. Какво правиш? Едва тогава забеляза цилиндъра.

— Моля те, Августин, не се опитвай да ме спреш. Свещеникът го погледна тъжно.

— Защо да те спирам, Джек? Той няма да я пусне дори в замяна за ръкописа.

— Мисля, че грешиш. Трябва да опитам. Дьо Гале се замисли, после каза:

— Да, трябва да опиташ. Но не с ръкописа. Той не е твой. Не можеш да правиш сделки с него. Джек поклати глава.

— Ръкописът няма собственик. Но ако остане у вас, вие ще го скриете. Това ще бъде престъпление. По-лошо от кражба.

— И аз искам да го видя публикуван, Джек.

— Не, не е вярно. Ти трябва да го предадеш на папата. Каквото и да се случи, той иска да е убеден, че писмото е на сигурно място и Източният кръст не може да се добере до него. Ти ще му кажеш, че трябва да бъде публикуван. но той няма да те послуша. Папата не обръща внимание на хора като теб и мен. Ще скрие ръкописа или ще го изгори.

— Но ти ще го дадеш на фон Фройдигер или на Розевич. Знаеш как смятат да го използват. Подготвен ли си за това? Какво казва съвестта ти?

— Това е моя работа.

— Да, не твърдя противното. Но ръкописът е мой проблем.

Дьо Гале насочи пистолета.

Джек се придвижи бързо, като се възползва от инстинктивното нежелание на свещеника да го застреля. Удари го с всичка сила в слънчевия сплит. Дьо Гале изохка и започна да се дави, докато се опитваше да поеме въздух. Залитна назад с вдигнати ръце и Джек издърпа пистолета от ръката му. Не искаше да го прави, но не можеше да понесе мисълта, че Мария е уплашена и може би умира в някакъв ужасен кошмар, устроен от Карл. Удари свещеника по слепоочието. Дьо Гале се строполи безмълвен на пода. На лицето му бе изписано недоумение.