Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (52)

51.

Париж

Четвъртък, 31 декември

— Сигурен ли си, че не е фалшификат?

Карл фон Фройдигер се наслаждаваше на празничната чаша шампанско в библиотеката на тъста си в Париж. Двамата с Рейнолд току-що бяха видели писмото на Исус.

— Напълно — отговори Розевич. — Нашият млад приятел Гулд свърши добра работа. Той проследи произхода му. Когато и другите експерти го проверят и изследват, няма защо да се съмняваме в автентичността му.

— Но Гулд ти е нужен, за да те подкрепи. В случай, че се съгласи да сътрудничи.

— Не мисля така. Той е отново в ръцете на британското разузнаване. Дори да успеем да го измъкнем, много се съмнявам дали ще ни съдейства. Предпочитам да бъде отстранен завинаги.

— Има ли възможност това да стане? Розевич кимна.

— Наел съм хора за тази работа. Не можем да излезем пред обществеността, преди да сме го премахнали. Би било твърде рисковано. Чечановски е подготвил всичко във Варшава, но аз му казах да ме изчака. През това време ръкописът ще бъде занесен в Полша при най-строга охрана. Осигурили сме услугите на неколцина учени католици. Всички се заклеха да мълчат. Не очаквам да изтече информация. Но предполагам, че нещата ще започнат да се развиват бързо, след като направим официалното изявление.

Рейнолд изпи виното си и остави чашата.

— Превъзходно шампанско.

— „Дом Периньо де лукс“. Купих го през 1943. Изнесено е от Франция и е разпродадено на шепа купувачи, способни да оценят качествата му. Можеше и ти да си поръчаш някоя и друга бутилка.

— Да, тогава много пиехме френско вино.

— Това е последното шише. Донесох го от Хърватия и се заклех, че ще го отворя, когато си възвърна ръкописа и Източният кръст отново стъпи на крака. Радвам се, че ти хареса.

— Много. Чувствам се привилегирован. Откровено казано, мислех, че няма да доживея този ден.

— И аз. Но ето, че го дочакахме. И сега имам чувството, че животът ми започва отначало.

— Сякаш се раждаш отново, а?

— Да. Точно така. Всички сме като преродени. Скоро ще празнуваме възраждането на обединена католическа Европа. Когато порасне, внукът ни ще управлява Свещената империя.

— Ако получи благословията на Светия отец.

— Сигурен съм, че ще я има.

— Щефан…

Рейнолд се колебаеше. Беше твърде стар. Свързваха ги толкова много неща. И все пак…

Розевич го погледна. Усети, че приятелят му иска да му каже нещо неприятно.

— Да? Какво има, Рейнолд?

— Става дума за Мария.

— Е, и? — попита Розевич, сетне се обърна към Карл. — Нали ми каза, че си я обуздал?

Карл кимна.

— Въпросът не е в това — продължи Рейнолд. — Имам предвид нещо много по-сериозно.

Сърцето на Щефан се вледени. Не можеше да е истина. След бягството на Джек той бе започнал да изпитва леки съмнения към дъщеря си. Но всичко бе станало толкова спонтанно, че беше невъзможно да се докаже някакъв заговор.

— Щефан, трябва да решим какво да правим.

— Мария не…

Рейнолд фон Фройдигер кимна. Онова, което правеше, го нараняваше повече от всичко, случило се в живота му. Знаеше колко много Розевич обича дъщеря си. Но нямаше избор.

— Вече не става дума само за предположения и догадки, Щефан. Ако остане тук, тя ще ги доведе право в Лигата.

— Мария не знае нищо.

— Тя знае всичко. Наредих да я следят в Лондон. Там тя се срещна с Гулд. Той беше с един британски агент. Хората ми трябваше да го убият, за да проследят Гулд. Снощи Мария е влизала в кабинета на Карл. Сигурно е снимала документи. В тях има достатъчно сведения, за да ни унищожат.

— Тогава вземете от нея микрофилма.

— Не е толкова лесно.

— Защо?

— Може би аз трябва да ти обясня — намеси се Карл.