Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (59)

58.

След двайсет минути излезе мисис Негъл. Носеше пазарска чанта. Беше облечена в зелено вълнено палто и увита с тъмночервен шал. Джек се двоумеше — дали да я проследи, или да изчака Паркър. С Паркър нямаше работа, затова включи двигателя и бавно пое по улицата на няколко метра зад мисис Негъл. Тя не бързаше. Свърна на ъгъла и тръгна по „Рю дьо Прони“. Джек видя свободно място и спря. Изскочи от колата и се затича след икономката.

— Мисис Негъл — подвикна той, за да не я стресне. Тя се обърна спокойно.

— Може ли да поговорим?

— Сигурна съм, че ти имаш какво да кажеш, независимо дали искам да те слушам, или не. Но ще вървиш с мен, защото трябва да готвя вечеря за петима, пък още не съм пазарувала.

— Мисис Негъл, добре ли е Мария?

— Да. Нищо лошо не се е случило с нея, затова се успокой. Тя ми каза, че ще питаш за нея, макар да нямаше представа кога ще се появиш. Разбрах, че напоследък сте станали много близки.

— Какво ти каза?

— О, нищо. Не е необходимо да ми казва. Аз се досещам. Познавам я от бебе. Не може да скрие нищо от мен. Не твърдя, че одобрявам онова, което си намислил. Тя е омъжена жена. Но от друга страна, никак не харесвам онзи германец, съпруга й.

— Още ли е в Париж, или се върна в Есен?

Мисис Негъл му разказа за метоха в Честохова.

— Преди да тръгне, тя ми даде бележка за теб.

Дребната икономка спря и започна да рови в огромната чанта, която сякаш нямаше дъно. Бележката беше затрупана с писалки, ролки за коса и религиозни брошури.

Мария не пишеше за чувствата си. Съобщението беше кратко и ясно: „Отиди при отец дьо Гале. Мисис Негъл ще ти каже къде да го намериш.“ Нейният почерк. А това беше най-важното.

Дьо Гале и Джек се уговориха да се срещнат в „Льо Сенк Етоал“ — старомоден бар на „Ги Моке“, близо до железопътната линия. Отецът беше там, когато Джек влезе. Бледолик мъж с евтини очила, целият кожа и кости, върлинест духовник с отнесения поглед на човек, който познава живота само от книгите и разказите на другите хора. Дьо Гале поръча две чаши арманяк, сетне се опита да обясни на Джек какво се бе случило с Мария.

— Няма ли как да я измъкнем оттам? — попита Джек. — Никой не може да бъде държан в манастир против волята му. Не живеем в средновековието.

— Имаш право, разбира се. Мога да се обърна към Ватикана, към един от заместник-секретарите на Конгрегацията за религиозните и светски институции. Те са упълномощени да решават такива въпроси. Убеден съм, че префектът ще нареди разследване. Но се страхувам, че щом Чечановски надуши, че му упражняват натиск от такава инстанция, Мария ще бъде преместена в друг метох. Кардиналът има богат избор, уверявам те. И този път няма да знаем къде е. Ще загубим дирите й завинаги.

— Но нима ще я оставим там?

— Не, разбира се. Но за да уредим освобождаването й, трябва да прибегнем до нелегални канали. А имаме по-важна работа.

— Но Мария…

— Засега тя е в безопасност. Повярвай ми. Те мислят, че никой не знае къде е. Затова по-добре да стои там, докато се приготвим за действие. Джек се вгледа в свещеника. Гладко избръснато лице, дълги крехки пръсти и хлътнали бузи. Онова, което отначало Джек бе помислил за отнесеност, беше нещо друго — самообладание или бдителност.

— Как се замеси във всичко това?

В отговор дьо Гале бръкна в джоба си и извади тънък портфейл. Измъкна една снимка и я сложи пред Джек. Стара черно-бяла фотография на брадат монах.

— Името му е Максимилиан Колбе. Францисканец. Поляк, загинал в Аушвиц. Пожертвал се доброволно, за да спаси живота на един семеен евреин. Преди няколко години беше канонизиран. Доктор Гулд, чувал си какви ужасни неща са правили някои свещеници преди и след войната. Не се извинявам за тези неща. Не е в моята власт да го направя. Случва се. При дадените обстоятелства не се съмнявам, че пак ще има подобни инциденти. Страхувам се, че това ще стане скоро. Църквата не е общност от светци, докторе. Всички сме грешници. Свещениците не са по-добри от обикновените хора, макар някои да се преструват, че е така.

Той въздъхна и затвори очи. Явно се умори.

— Но аз мисля, че би трябвало да са поне малко по-добри. Смятам, че Максимилиан Колбе е бил по-свестен от повечето си колеги. Неговата саможертва компенсира до известна степен нещата, които направиха Крунослав Драганович и другите. Съзнавам, че не е достатъчно. Би трябвало да има повече свещеници като Колбе. Опасявам се, че светците не се появяват така често, както на хората им се иска. Но ти може би не вярваш в светци.

— Не съм срещал нито един. Вероятно не съм имал късмет.

Дьо Гале млъкна и отпи от чашата си. Гласовете около тях бяха силни и груби. На техния фон гласът на свещеника беше слаб и леко потреперващ. И все пак Джек го чуваше много добре.

— Какво знаеш за либералната теология, докторе?

Джек сви рамене.

— Почти нищо. Не съм теолог, занимавам се с древни текстове.

— Е, няма да ти изнасям лекция. Наименованието е взаимствано от една книга на Леонардо Боф, свещеник от Перу. Опит да се пригоди марксистката теория към целите на християнството. Само че хората, които я изповядват, не са комунисти. Всичко се свежда до идеята, че християните трябва да направят тъй наречения от Боф „избор на най-бедните“. Също като Исус духовниците трябва да поставят бедните пред богатите. Слабите пред силните. Тази теория вся голям смут. В страни като Бразилия, Аржентина и Чили управляващите не са доволни. По традиция църквата се свързва с държавата и военните. Ако свещениците и епископите някога са имали нещо общо с масите, то е било да проповядват послушание. А сега някои от тях обикалят бедняшките квартали и молят за малко справедливост от името на хората, принудени да живеят в тях. Папата мрази комунизма, затова смята, че либералната теология е само опит да го вмъкнат в църквата през задния вход. Осъжда я. В Третия свят Христовата църква все още се свързва с управляващите хунти, а не с бедните и страдащите. С убийците, а не с жертвите им. В резултат на това все повече хора се отказват от вярата и обръщат гръб на църквата.

Дьо Гале отново млъкна и се вгледа в отражението си в излъскания метален бар.

— Някои от нас мислят, че трябва да има по-добър начин. Ние вярваме в бъдещето на църквата. Оцеляването й е в ръцете на угнетените, а не на тираните. Искаме да се обединим с обикновените хора и да се борим заедно за свобода и справедливост. Христос не живее в дворците на диктаторите, а в колибите на бедните. Преди няколко години група свещеници от Ватикана, в това число и аз, създадохме едно свободно сдружение с цел да следим как се развиват десните тенденции в Курията. Написахме доклади за различните конгрегации и комисии, най-вече за Държавния секретариат и Светата конгрегация на религиозната доктрина. Оттук-оттам изтичаше информация и ние своевременно предупреждавахме някой свещеник активист във Венецуела или приятелски настроен епископ на Филипините. Създадохме мрежа в целия свят и започнахме да разменяме сведения. Понякога ни съобщаваха, че местната йерархия се движи в опасно консервативна посока и известявахме някой по-либерално настроен кардинал, който може да предприеме нещо или поне да посъветва други, срещу които се заговорничи. После, през 1985, от Европа започнахме да получаваме информация за една лига, наречена Източен кръст. Предполагам, че знаете за какво говоря.

Джек кимна, но не каза нищо.

— Постепенно свързахме откъслечните сведения и получихме цялостна представа за картината. Сега вече знаем, че на много високо ниво в църквата има заговор да се възстановят връзките с различните фашистки организации в Европа. Консервативните свещеници масово стават членове на Източния кръст. Много епископи, архиепископи и кардинали са готови да ги подкрепят. А документът, известен като писмото на Исус, ще изиграе важна роля за възраждането на католическия фашизъм.

— Мисля, че ръкописът е у Розевич.

— Да. Това е почти сигурно. И ние трябва да действаме, ако искаме да го вземем от него навреме.

— Кои сте вие?

— Неколцина от нас създадохме втора група, много по-малка от първата. Наричаме я Дружество на Максимилиан Колбе. Той е символ на онова, към което се стремим. Колбе пожертва живота си заради евреин. С други думи, за него църквата е имала всеселенска мисия. Чечановски, Розевич и останалите искат да я използват само като ешафод за някакъв извратен вид национализъм. Тяхната цел е да има полска, литовска, славянска, балтийска и арийска църква. А ние сме против това. И ще се борим. Не го ли направим…

Той замълча. По телевизията предаваха боксов мач. Уморени мъже следяха размяната на удари, без всъщност да се интересуват от мача. Други се бяха вторачили в празните си чаши или спореха с приятелите си. Разговорите им бяха изпъстрени с думи като „брикети“, „мръсни араби“, „гадни алжирци“ и „престъпници“. Омразата и презрението се изливаха като помия. Те бяха дъските, гвоздеите и чуковете, с които след време щяха да издигнат ешафодите и високите зидове на лагерите за интернирани.

— Отче. трябва да ти обясня нещо. Джек му разказа къде е видял Паркър.

— Изненадва ли те това? — попита свещеникът.

— Разбира се. Паркър и Феликс ми казаха, че работят против Розевич и че се опитват да попречат на Източния кръст да осъществи замислите си. Мислех, че знаеш това.

Дьо Гале поръча още питиета. Той изглеждаше съвсем не на място в задимения бар, но никой не му обръщаше внимание. Когато идваше в Париж, винаги посещаваше това заведение. Идвал бе тук с баща си много преди да стане свещеник. И веднъж — както често огорчен си спомняше — с жена.

— Сигурно вече си разбрал, докторе, че на никого в този бизнес не бива да имате пълно доверие. Дори на църквата. Затова не настоявам да вярвате и на мен. Поне докато не ме опознаете. Надявам се обаче, че вярвате на онова, което ви казвам. Има много независими източници, където можете да проверите. Поне за главното. След Втората световна война западните разузнавателни служби зависеха много от мрежата, създадена от нацистите. Нужни са им били агенти, които да внедрят в новите комунистически апарати на Изток. Мъже и жени, заклети антикомунисти. За тази цел нямало по-добри от бившите нацисти, агенти на германското разузнаване. Както и всички други, изявили желание да бъдат обучавани. Един от главните канали, чрез които британците вербували агенти в Източна Европа, бил Източният кръст. През 1946 източногерманските тайни служби получили сведения, че се готви операция на бивши нацисти в Берлин. Твоите английски приятели сигурно са ти разказали за този случай.

— За затвора Фридрихщайн ли? Да, знам.

— Но предполагам, че не са ти казали какво е станало след това. Британското разузнаване надушило, че източногерманските тайни служби подготвят нападение. Англичаните вече имали хора в Източен Берлин, но им трябвали още. Фридрихщайн е ключът за цялата мрежа на Източния кръст. Британците не можели да направят нищо за арестантите, но били в състояние да предложат помощ отвън на членовете на Лигата. Нямало време за губене. Един полковник от британското разузнаване на име Сандърс вече създал канал за прехвърляне на хора през Западен Берлин. Той уведомил членовете на Източния кръст, че могат да го ползват. Успели да измъкнат петстотин бивши нацисти само за един месец. Това била най-голямата им операция от този род. А шест месеца по-късно започнали да ги изпращат обратно. Само че бившите нацисти вече работели за британците.

— А какво е станало с разузнавачите, затворени във Фридрихщайн?

— Закарали ги в Русия. Оттогава никой не ги е виждал. Британците не си помръднали пръста, за да ги освободят, защото можело да провалят цялата операция, ръководена от Източния кръст. Навремето съществувала британска организация, наречена „Октомври“. Неколцина от главните им агенти били във Франция. „Октомври“ действали в Югославия, съвместно с партизаните на Тито. Ако им позволели да се върнат в Англия, нещата за Розевич и приятелите му щели да се усложнят. Затова било решено да ги оставят на произвола на съдбата. Наскоро узнахме, че ги държат в специална болница в Сибир, където ги разпитват. Стечение на времето руснаците разбрали с какво богатство разполагат. Използвали ги за изнудване и като спънка в работата на Западното разузнаване. Твоят приятел Феликс се надява да реши въпроса с помощта на Ирина Косенкова. Но по всичко личи, че Розевич го е изпреварил. Това прави британците изключително уязвими. Освободят ли затворниците, ще се вдигне нечуван скандал. Ще се разкрият не само връзките между английското разузнаване и Източния кръст. Хората ще научат, че собствените им власти мълчаливо са одобрили продължителното заточение на британските герои от войната. Паркър е бил там днес именно по този въпрос. Искал е Розевич да го измъкне от бъркотията. А в замяна ще предложи ново споразумение. Сделка, която ще осигури бъдещето на Източния кръст.

Около тях вече шепнеха гласовете на идния век. Клади, изгаряния на книги и трупове на мъже, жени и деца. Гласовете щяха да стават все по-силни, докато ревът им започнеше да се чува по целия свят. Цветът на човешката кожа щеше да определя цената на живота и участта на хората.

— Твърде късно ли е да ги спрем? — попита Джек. Дьо Гале сви рамене.

— Може би. Ние не сме много силни. Но аз държа да опитаме. Още тази нощ. Искам да вляза в къщата на Розевич и да открадна ръкописа. Ти познаваш обстановката. Знаеш как изглежда документът. Ще ми помогнеш ли?