Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (36)

35.

Касетофонният запис го преведе умело по улиците, като предварително го предупреждаваше за кръстовищата, съветваше го в кое платно да мине и го призоваваше да кара внимателно.

Джек нямаше представа дали полицаите го търсят. Шофьорът, чиято кола беше „открадната“, беше длъжен да им се обади, освен ако не бе съумял да се измъкне в суматохата. А може би някой минувач им се бе обадил. Хенрик сигурно беше много нещастен. Никак не му се искаше Джек да попада в ръцете на полицията.

Докато шофираше, Джек се зачуди защо беше необходимо да се организира всичко това. Защо не го чакаше шофьор, който добре познава Париж? Защо трябваше да се престори, че открадва колата? За какво беше касетата и целият този план, който толкова лесно можеше да се провали?

— „След няколко минути ще излезете на площад «Република Еквадор». Пресечете кръстовището и завийте наляво покрай магазина за обувки на «Рю дьо Курсел».“

Естествено, Мария не искаше бягството да изглежда нагласено. Това би насочило подозренията към нея. Тя щеше да мине за страничен наблюдател като Карл, Хенрик и колегите му.

Още не можеше да отгатне какъв бе мотивът й. И докато слушаше записа, го осени мисълта, че Мария не участва в тази игра сама. Всичко бе уредено до най-малките подробности. Това означаваше, че Мария работи за някого, вероятно за някоя организация, враждебно настроена към баща й. Отново му хрумна, че това е дело на Косенкова, но този път отхвърли тази вероятност. Каквото и да бе намислила, Мария не беше свързана с руснаците.

— „Излизате на «Терне». В средата на площада има голяма сергия за цветя. Вляво ще видите бар «Лорен», а вдясно банка Си Ай Си. Завийте надясно… Вляво ще видите табела Порт д’Аснер, околовръстно шосе…“

Пътуването продължи малко повече от петнайсет минути. Последните указания бяха да свърне по една улица близо до „Клиши“. Щял да види червената врата на гараж. Трябвало да натисне клаксона и вратата щяла да се отвори. Веднага щом влезе вътре, лампите светнаха и неколцина мъже в къси кожени якета бързо го изкараха навън. Нямаше време да види нищо повече. За броени секунди го натикаха на задната седалка на друга кола. Отсрещната врата на гаража се отвори и потеглиха. Шофьорът натисна газта.

Вече беше тъмно. Човекът до Джек мълчеше. Сградите минаваха покрай тях като насън. Магазините и кафенетата от двете страни бяха като послания от един свят, към който Джек можеше да протегне ръка, но не и да докосне. Както и потокът на уличното движение, покритото със сняг шосе, ледът и отразените светлини. На една висока коледна елха, украсена с червени и жълти фенери, пластмасов ангел размахваше криле срещу вятъра.

Шофьорът имаше малко кожено кепе и слушалка в дясното ухо. От време на време запяваше на френски нещо, което Джек не можеше да разбере.

Виждаше лицето му в огледалото за обратно виждане. Бдителни, шарещи насам-натам очи и стиснати устни, които съответстваха на съсредоточеността, с която караше. Познаваше улиците така добре, както някои мъже знаеха пътя до пивницата или до работното си място. В този град на безразсъдни шофьори той се справяше с умение и прецизност: стрелкаше се между другите коли, завиваше рязко, избираше малките улички, обикаляше в кръг — правеше всичко, за да се увери, че не ги следят.

Едва когато излязоха на главния път, мъжът на задната седалка започна да се отпуска. Облегна се назад и извади от джоба си къса лула.

— Имате ли нещо против? — попита той на английски с акцент на образован човек.

Джек не го виждаше много добре, но предположи, че е на средна възраст и среден на ръст.

— Пушете.

Мъжът всмукна няколко пъти от лулата и колата се изпълни с отровен дим.

— Извинявайте за театралната постановка — добави непознатият, след като се увери, че лулата му се е разпалила. — Обикновено не постъпваме така. Но когато се налага…

— Не сте се представили — прекъсна го Джек.

— Съжалявам. Колко глупаво от моя страна. Името ми е Феликс. Или поне така ще ме наричате.

— Тогава всъщност не сте Феликс.

— Не, разбира се — засмя се мъжът. — Никой в тази окаяна професия не е онзи, за когото се представя. Понякога се чудя дали наистина сме човешки същества. Справихте се много добре. Боя се, че всичко стана съвсем внезапно за вас. Искахме да ви измъкнем оттам, но не можехме просто да изпратим кавалерията. Трябваше да бъде някой, когото познавате и комуто имате доверие. Нашата приятелка мисис фон Фройдигер се съгласи да ни съдейства. Но тя не е свободна. Трябваше да доведе съпруга и детето си в Париж, защото той нямаше да я пусне сама. Уточнихме нещата едва вчера. Сигурно вече сте се досетили, че всичко трябваше да изглежда като спонтанно ваше решение. Инак тя щеше да се разкрие.

— Да се разкрие ли? Не ви разбирам. Какво става, по дяволите?

— Доктор Гулд, току-що бяхте спасен от британското разузнаване. Мария фон Фройдигер е наш агент и участва в една много деликатна операция, в която вие бяхте неволно замесен.

— Предполагам, че всичко това е свързано с един ръкопис, който изчезна в Русия.

Феликс кимна. Джек зърна за миг лицето му на светлината от уличната лампа. Съвсем обикновен на вид човек с пясъчноруси мустаци и с очила.

— Да. Познахте — каза той и протегна ръка надолу, за да вземе нещо. — Желаете ли да пийнете? Имам хубаво уиски. И брендито е прилично.

Джек се поколеба. Установи, че още трепери. От бягството му бе изминал едва половин час.

— Ще ви се отрази добре — добави Феликс.

— Малко уиски, ако обичате.

— Газирана вода?

— Не.

— Съжалявам, но нямаме лед.

— Ще го пия така.

— Разбран човек. Казаха ни, че няма да вдигате шум.

— Кой?

— Ами, едни хора. По-нататък ще видите един от тях. Джек отпи голяма глътка. Питието веднага опари гърлото му и го накара да се закашля, после го успокои.

— Къде отиваме? — попита той.

— Не знам точно. Попитайте Елвис. Ще ви измъкнем с малък кораб. На летището и големите пристанища е много рисковано. Розевич сигурно вече е изпратил хората си.

— Попитах къде отиваме, а не как ще стигнем дотам.

— В Англия, разбира се. В Лондон. Къде другаде?

— Е, моят избор може би щеше да бъде друг. Минавало ли ви е това през ума?

— Да, разбира се. Моля ви, примирете се с нас за известно време. Не можем да ви прехвърлим така лесно в Дъблин или в Израел. Имаме билети за Лондон и докато не стигнем дотам, не можем да предприемаме нищо. След това всичко зависи от вас.

— Нима?

— Не бъдете толкова недоверчив. Знам, че сте преживели много, но идеята да не вярвате никому не е много добра. Превръща ви в параноик. Вие не сте наш пленник. Пристигнем ли в Лондон, свободен сте да отидете където поискате. Няма да се опитаме да ви спрем.

Отправиха се на север. Шосето беше право и пусто. Дърветата упорито се бранеха от засилващия се вятър.

— Не сте си направили всичкия този труд само за да ме освободите — отбеляза Джек.

Феликс изпразни лулата си в кристалния пепелник. Започна да я пълни отново, като загребваше тютюн от мека кожена кесия.

— Имате право. Ще бъдем разочаровани и разтревожени, ако заминете.

— Защо?

— Защото животът ви ще бъде в опасност, а няма да можем да ви помогнем.

— Каква опасност?

— Сигурно вече сте се досетили. От страна на Щефан Розевич, разбира се. И от Ирина Косенкова. И от някои други хора, за които не знаете. Приятели на Розевич. Забъркали сте се с ужасно неприятни хора.

— Ясно.

— Не искам да прозвучи мелодраматично, но ние сме единствената ви надежда. Извинявайте, че ви го казвам направо. Но човек във вашето положение…

— А Мария? Тя не е ли в опасност?

— Не повече от обикновено. Това е друга наша грижа. Нещо, върху което трябва да се позамислите.

— Какво имате предвид?

— Ако ни помогнете и отговорите на някои въпроси, ще я видите отново. Мисля, че сте доста привързан към нея.

— Изглежда, знаете много за мен.

— Това е част от задълженията ни. В нашата професия невежеството не е благословия.

— Тя ли ви каза за чувствата ми към нея?

Феликс драсна клечка кибрит и я поднесе към лулата си, като всмукна силно. Запали още две клечки и лулата се разпали.

— Да, всъщност тя ни каза. Мислеше, че това ще помогне за организирането на бягството ви. Предположи, че ще й повярвате и ще се оставите в нейни ръце. Така и стана. Инак нямаше да избягате. Пък и шокът от внезапната й поява ви стимулира допълнително. Ала не ме разбирайте погрешно. Мария много ви обича. Честна дума.