Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (57)

56.

— Мария, това е сестра Зофия. Дошла е чак от Честохова, за да бъде с теб. Боя се, че говори само полски. Ще трябва да се оправиш някак. Когато беше малка, полският ти беше много добър. Но това няма да има значение, когато отидеш в метоха. Там ще ти заповядат да дадеш обет за мълчание. Монахинята стоеше настрана. Дългото и старомодно облекло изглеждаше съвсем не на място в красиво обзаведената с изящни тъкани и скъпи украшения стая. Имаше повехналия вид на човек, обърнал гръб на живота. Обстановката явно нямаше значение за нея.

— Тя знае ли, че не искам да ходя там?

— Сестра Зофия не се интересува от желанията ти. Знае само, че един кардинал, покровител на нейния орден, я моли да те придружи до Честохова. Ще изпратя един от хората си с вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност. И че няма да направиш глупостта да се опиташ да избягаш. Пристигнеш ли в метоха, игуменката ще отговаря за теб. Казва се майка Алиса. Сградата е построена през 1644. Орденът е известен като Сестри на покаянието.

— Татко, не разбираш ли, че постъпката ти е нелепа? Ти се подиграваш с истинското религиозно призвание.

— А стореното от теб е подигравка с всичко свято.

— Нима? Има ли нещо свято за теб, освен самият ти?

— Мария, моля те, не ми противоречи. Това е единственият изход. Карл ще те убие. Не го ли разбираш? Той знае за връзката ти с Джек Гулд. Провървя ти, че Чечановски ме подкрепи. Той успя да убеди Карл и баща му.

— И колко ще стоя там?

Баща й се вторачи в нея с поглед, който издаваше повече, отколкото би искал.

— Колко ли? — повтори тихо. — Още ли не си разбрала? Никога няма да излезеш оттам. Метохът ще бъде твоят затвор. Там ще те погребат.

Мария отвори широко очи, изумена. Бяха в малката стая в задната част на къщата. На стените имаше огледала с позлатени рамки. Накъдето и да се обърнеше, Мария виждаше себе си.

— Искам да се молиш за мен, любов моя. Нощем и денем. Независимо дали съм жив, или мъртъв. Ти…

Розевич успя да я хване, докато Мария припадаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Прегърна я с треперещи ръце и я целуна.

През нощта се събуди, обляна в пот. Ганашо и бе дал силни успокоителни й тя заспа неспокойно.

Огледа се и видя, че някой седи до леглото й и чете. Мисис Негъл.

— Норийн, какво правиш тук?

— Баща ти ми каза да те наглеждам. Много се притеснява за теб.

Мария едва говореше.

— Ще ми помогнеш ли да седна, Норийн? Цялата съм схваната.

— Горката. Баща ти каза, че утре трябва да бъдеш готова за път. Колата ще те чака в осем сутринта.

Мисис Негъл я повдигна и я подпря на възглавниците.

— По-добре ли е така?

Мария кимна.

— Чувствам се ужасно.

— Наистина не изглеждаш добре.

— Баща ми обясни ли ти какво става?

— Не. Каза само, че заминаваш за Полша и известно време няма да бъдеш в Париж.

— Той ме изпраща в манастир, Норийн. До края на живота ми.

Мисис Негъл млъкна изумена, после изсумтя неодобрително.

— Не може да направи това. Няма да му позволят.

— Всичко е уредено вече. Моля те, Норийн, ще занесеш ли една бележка на отец дьо Гале?

— Разбира се. Сега ще ти дам нещо за писане.