Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Q, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

7

Последния ден и половина всичко беше като че ли нереално, първите взривове — включително и този във Ватикана — бяха по-скоро прелюдия към лудостта на изминалите девет часа. Вълната от страх, примесена с ярост, в крайна сметка оказа такава подкрепа, каквато Харис никога не бе усещал през годините на обществените си прояви. Включиха се дори и най-твърдоглавите. Религиозното общение — чиято смърт скептиците бяха обявили преди години — се възроди в най-истинския си вид. Спонтанни митинги и демонстрации ставаха във всяко селище, беззащитността на вярата очевидно подтикваше хората към действие. Групите от по стотина души, които започнаха, за броени часове се удесеторяваха — мъже и жени излизаха на площадите с декларации и петиции, други се събираха пред държавните институции и настояваха за по-голяма „духовна“ сигурност.

И навсякъде сляпата омраза и моралното възпламеняване вървяха заедно. Алиансът беше готов.

Вяра с огнена сила.

Онези, които нямаха късмета да споделят правилната вяра, започнаха да чувстват натиска. Във всеки голям град се случваха инциденти — срещу араби, индийци, дори срещу китайски общности — както в Европа, така и в Щатите. Кройцберг, район в Берлин, с най-голямата група турци извън Турция, стана прицел на продължителни буйства и нападения. Въпреки факта, че няколко от най-изтъкнатите коментатори напомняха на слушателите си да не забравят кой би могъл да се възползва от сблъсъка между християни и мюсюлмани и че може да се включи някой от старите фаворити в разпалването на антисемитизма.

Междувременно Харис бе повикан от премиер-министъра, за да помогне в разработката на план за успокояване на растящата истерия. На хората от „Даунинг Стрийт“ № 10 (Седалището на британското правителство в Лондон. — Б. пр.) им беше намекнато, че трябва да поизчакат. Харис трябваше да обмисли последните подробности за публичната си проява събота следобед на стадион „Уембли“. Беше я планирал от месеци — по онова време това се приемаше просто за проява, съвпадаща с обявяването на Алианса. Всъщност Щефан Клайст бе предложил датата. Първоначалната продажба на трийсетте хиляди билета бе отскочила на седемдесет хиляди през последните дванайсет часа. На английските телевизионни екипи беше наредено да оставят място за колеги от чужбина, огромният екран на площад „Таймс“ в Ню Йорк щеше да предава откъси от събитието.

Очевидно Савонарола все пак бе стигнал до своя ден.

 

Петстотинкилометровият път от Вишеград до Загреб бе неестествено спокоен; всичко, към което Пиърс поглеждаше, на практика бе изоставено. Като че ли Босна и Хърватско се бяха изнесли. И защо не? Кой по-добре от тези хора знаеше кога трябва да се измъкне от тътнещия конфликт, който се задаваше на хоризонта? Те живееха на граничната му полоса от векове.

На два пъти се бе обаждал в болницата. И двата пъти тя спеше. Иво също. Нямаше причина да ги буди. Щеше да звънне отново.

Излезе на автомагистралата към Загреб и се насочи към гарата. Преди час бе решил, че му трябва време, за да разгледа свитъка. В дванайсет без пет през нощта се качи на последния вечерен влак за Италия, свитъкът — обвит в кадифе — бе дълбоко в раницата му. Желязната кутия и всичко, което Рибаденейра беше оставил вътре, остана в буса на паркинга.

С изключение на монетите. Тях ги запази за Иво.

Намери празно купе в края на един от вагоните и седна. Изчака да мине кондукторът и се зачете в свитъка.

И да беше очаквал да почувства някакво просветление или чудо, докато разтваряше листата, остана разочарован. Свитъкът по-скоро не беше библейско писание, съществуващо в себе си и за себе си. Имаше съвсем друга, определена цел, независимо от предполагаемата чистота на посланието му. Просто беше още едно средство, което можеше да бъде използвано. И Пиърс знаеше, че не се различава от манихеите в това отношение. Те искаха да наложат своята църква; той искаше да спаси Аниели и да се върне при Петра и Иво. Кой можеше да каже кое е по-благородно?

Тъй като нямаше на разположение вакуумен похлупак, той се постара да пипа колкото се може по-внимателно и потъна в четене.

Трябваха му близо четири и половина часа, за да прегледа текста, само с едно прекъсване на словашката граница, някъде двайсетина минути от цялото пътуване. Митничарят повери документите му, без да се интересува от свитъка, поставен на малката масичка до прозореца. Предвид събитията от предния ден един американски свещеник не беше човек, който да го обезпокои.

След това Пиърс продължи да чете. Учудването му растеше с всеки прочетен ред. Средство или не, „Ходопория“ беше много повече, отколкото бе очаквал, особено последните стихове. Запознаването му с тях отначало го изнерви. Почти го обърка. Защо тези неща бяха тук? Докато не разбра какво всъщност чете. Толкова беше обзет от мисълта за манихеите, че най-очевидното се бе изплъзнало от съзнанието му.

„Q“.

Боже мой!

Осемстотин и четирийсет и пет стиха, за да разбере най-същностното едва при прочита на последните десетина.

„Агиа Ходопория“ беше така търсеното „Q“, от германската дума „Die Quelle“, означаваща „източник“. Отговорът на една педантична, болезнена мечта.

„Q“.

Гледаше древния ръкопис и му беше трудно да повярва, че точно това е търсил толкова дълго. Невероятно.

До този момент „Q“ не беше нищо друго освен хипотеза, начин, по който един учен търсеше смисъла в основната дилема на християнската теология. Ставаше дума за авторството на Евангелията. Накратко: ако Матей и Лука бяха използвали Марк като общ източник (което сигурно бяха направили), откъде се бяха появили еднакви откъси в двете Евангелия, които въобще нямаха нищо общо с писанието на Марк? С други думи, как би могъл един писател — без дори да е видял книгата на другия — да стигне до почти еднакви изрази при описанието на историята? Как? Единственият отговор: съществуваше друг източник, извън Марк. И такъв, който определено предшестваше Евангелията.

Един източник, съвременник на Христос, и разбира се, съвсем друг, различен от четирите Евангелия.

„Q“

Като го четеше, Пиърс разбираше, че това е нещо много повече от средство за библейско тълкувание. Това беше последната голяма загадка, дори много по-значима от свитъците от Мъртво море.

Връзка с Божественото. Словата на Иисус, недокоснати, чисти, написани по време на Неговия живот.

Яснота, докосната от ръцете му.

Макар че не беше специалист, Пиърс беше добре запознат с теологията, за да разпознае „Q“ в няколко от последните стиха. „Идването на Йоан Кръстител“, „Йоан проповядващ покаяние“, „Йоан, проповядващ идването на Единствения“, „Покръстването на Иисус“ Матей 3:1-17, Лука 3:1 — 22, първата от творбите, несвързани с Марк. По-нататък — „Встъпителна проповед“, „Иисус за благослова и разкаянието“, „Отплата“, „Възмездие“. Още истории — „Изкушението на Христа“, „Изцелението на роба на римския центурион“, „Изгонването на злите сили от глухонемия“. И разбира се — критичният пасаж за всеки учен, занимаващ се с „Q“ — Лука 10:4-6, Матей 10:10-13:

„Не носете ни кесия, ни торба, ни обуща, и никого по пътя не поздравявайте. И в която къща влезете, първо казвайте: мир на тая къща! И ако бъде там синът на мира, върху него ще почива вашият мир; ако ли не, ще се върне у вас“

Беше поразяващо да видиш тези писания едно до друго, оголени от обичайното им обкръжение, изписани върху парче пергамент, стар почти две хиляди години. Истинското чудо обаче лежеше в по-ранните пасажи — в огромната част от свитъка — онези, които въобще не съществуваха в каноничните Евангелия и даваха на словото смисъл, който Пиърс никога не бе подозирал; това ги издигаше далеч над тесните рамки на учеността.

Това, което правеше свитъка толкова забележителен, не беше просто сборът от слова на Иисус, непознати досега, а самата му структура, формата на проповед, на трактат, което поставяше древния пергамент в невероятен контекст; Пиърс почти не можеше да го повярва.

„Q“ беше наполовин евангелие, наполовина дневник, който отразяваше двайсет години от живота на един учител — Менип от школата на киниците. Както и Диоген — бащата на Киническата школа, който посред бял ден се бе разхождал с фенер, за да търси честния човек — Менип се бе скитал без кесия, без торба и сандали. Задачата му била да запознава хората с идеала на киниците: осмиване на установеното, подигравка с властниците, неверие в самата цивилизация, доброволно приемане на бедността, която може да гарантира както свобода, така също и една царственост. Да бъдеш цар в едно царство, непознато за онези, които още се мъчат в материалния свят.

Един изцяло завършен киник.

Както всяка друга школа на мисълта.

Движен от сила, която не можеше да обясни, Менип беше започнал своята „Агия Ходопория“ от дома си в Гадара — гръцки град, на изток от река Йордан, на брега на Галилейско море — пътувайки на запад до толкова далечни точки като Солун, на изток — до Джайпур, Индия. По пътя беше живял в Сепфорис, недалеч от Назарет, после бе прекарал няколко години с Нозрим ха Брит, есейската общност в Кумран — онези, които бяха сътворили свитъците от Мъртво море, Пазителите на Завета. Но не сам. Никога сам:

„Открих Го, когато Той беше само момче, но с такава мощ, с такава мисъл. Знам защо бях заведен до Неговия дом.“

Менип се бе скитал с един спътник, отначало като учител на момчето, после негов ученик, накрая негов „любящ последовател“. Менип, човекът, никога неспоменаван в Евангелията, сега се появаше в свитъка на „Ходопория“.

„Q“ не беше нищо освен историята на неизвестните години от живота на Иисус, развитието му от дванайсет до трийсетгодишна възраст, всичко излязло под перото на един преподавател от школата на киниците.

Пиърс седеше зашеметен.

Като четеше словата, у него възникваше съвсем друга представа за Иисус, за която дори и не бе предполагал:

Благословени са онези, които са добили увереност и са открили вярата за себе си!

Не се тревожете от сутрин до вечер и от вечер до сутрин за това, което ще облечете. Мислете за парцаливата наметка като за лъвска кожа.

Когато познаете себе си, тогава ще бъдете познати, и ще разберете, че сте деца на живия Отец. Делото е във вас, пътуването е само за вас. Не гледайте другаде, за да намерите пътя към себе си. Той няма да бъде там.

Когато направите мъж и жена в едно, когато мъжът не е мъж, а жената не бъде жена, тогава ще влезете в царството.

И така след всички напътствия и учения, мъжът и жената са равни в съвършенството си. Това, което е в мен, е нито мъж, нито жена.

Иисус всъщност беше млад еврейски бунтар, усвоил здраво учението на една от най-противоречивите школи на гръцката мисъл. Неговата задача: да проведе обществен експеримент, основан на отхвърляне на традиционните задръжки в интерес на личността като част от по-широкото човешко семейство. Ритуалите, свързани с яденето и пиенето, призивите за доброволна бедност, обичта към врага, дори изборът на дрехи, за който бе настоявал Иисус, бяха пряко следствие от влиянието на киниците.

И как е възможно един мъж, който няма нищо, който е гол, бездомен, беден, без град, да може да прекара живота си в мир? Виж, Бог ти е пратил човек, за да ти покаже, че това е възможно. Погледни ме. И какво искам аз? Не съм ли безгрижен? Не съм ли безстрашен? Не съм ли свободен?

Самият Диоген би могъл да каже това.

Това, което обаче ставаше най-ясно от „Q“, беше странният начин, по който посланието се бе променило в ръцете на авторите на Евангелията, а и след тях. Не само че бяха вмъкнали някои събития — Тайната вечеря и Причастието не се срещаха никъде, — но за това пък бяха премахнати части, които, Пиърс можеше само да предполага, са били в противоречие с нуждите на ранната църква. Ролята на жените като проповедници (в духа на киническата традиция), постоянното напомняне за отговорността на личността да поддържа делото, всичко това бе зачеркнато от оригиналния ръкопис.

Защо без жени? Защо такова значение се отдаваше на Тайната вечеря и на Причастието? Несъмнено, за да се потвърди изключителната роля на мъжете апостоли след смъртта на Иисус.

И още — в „Q“ нямаше място за могъщата организация на многото подбрани ученици. Менип надълго и широко описваше няколко проповеди на Иисус — още през двайсетте му години, — които определено бяха против такава йерархия. Неговото движение беше било популистко, предназначено за хората като общност. Всичко рисуваше Христос не като строител на огромна организация, а като демонстрант срещу подобни монолити:

И Той им каза: И защо трябва да търсите в другите, какво не може да откриете в мен? Каква стена може да приюти силата ми? И ако те се опитат, аз бих разрушил тези сгради, и никой не, би могъл да ги построи отново.

Защото Бог няма дом, каменен зид, издигнат като храм, мрачен и безсилен, погибел, която носи беди на мнозина, а един, който не може да се види от земята, нито да се измери с очите на смъртен, защото не е изграден от ръце на смъртни.

Ясно бе, че Иисус бе почувствал Собствената си сила и бе направил всичко, което може, за да предпази хората от грешни тълкувания и клопки. Неговото общество бе братство от вярващи, а не църква с последователи. Истинската власт идваше от самия Бог. Катализатор на тази власт бе личната, творческата изява на вярата на отделния човек, а не указите на една институция:

За онези, които се наричат епископи, а също дякони, ако не са получили властта си от Бога, те са, истина ви казвам, безводни канали.

В това се криеше разковничето. Вярата в нейния най-личностен, а и затова най-могъщ вид. Тук ясно личеше осъждането на неговото собствено издигане в сан. „Безводни канали“. И освен това „Q“ предлагаше най-съвършеното потвърждение на неговата собствена вяра, отхвърляща системата, изградена около една изолирана йерархия.

Простотата на словата на Иисус беше загубена, прекарана през Марк, Матей, Лука, Йоан, Петър и Павел, за да се осигури връзка с месианското минало — пророчествата на Исаия — и да се положат основите на една несъкрушима църква. Но това ли беше посланието?

Не и според „Q“. Иисус бе учил на мъдрост, да. Иисус като апокалиптичен Спасител — не.

Нищо по-ясно нямаше по този въпрос от разказа на Любящия ученик за посещението на гроба на Иисус три дни след Неговата смърт:

И по това време голям шум се вдигна из цял Ерусалим, плач и мъка за смъртта на този Син человечески. И заедно с това се чу дума за възкресение. Неговият гроб бил празен, Неговото същество се било издигнало и възпеело. „Но това няма да бъде така — ми бе казал Той, — макар че някои ще искат да кажат друго. Само лудостта и глупостта на хората се нуждаят от такива знаци, глупостта им да слагат вярата в тялото, а не в духа.“

С една-единствена фраза Менип бе разрушил две хиляди години църковен авторитет. „Но това няма да бъде така — ми бе казал Той, — макар че някои ще искат да кажат друго.“ Не от дистанцията на канонически или гностични евангелия, а от човек, прекарал живота си с Иисус, живял до горчивия Му край и след това. Без необходимост от тълкуватели. Без нужда от обяснение. Без потребност от един Лутер, обожествяващ пред всички вярващи духовния си сан с един двусмислен текст. Посланието беше ясно като ден. И ако деветдесетте и пет тезиса на Лутер бяха достатъчни, за да се разклати самата основа на християнството, това беше Словото на Христа, чисто и неуязвимо.

В съзнанието му изплуваха думите на Аниели, че без словата, изречени от Петър — в смисъл, че той може да потвърди Неговото завръщане, без доктрината на телесното възкресение, няма начин да се узакони поредицата от епископи.

Няма начин да се говори за папство.

Издърпваш болта и цялата структура се разпада.

Отначало му бе странно как толкова величествена промяна би могла да изисква толкова малко мастило. Именно затова Матей и Лука толкова лесно бяха подминали този текст. Но колкото повече четеше, толкова повече му се изясняваше съвършеният смисъл. „Q“ не беше историята на Иисус Предопределения. Това беше за Евангелията. Това беше историята на един живот, основан на вярата и пътешествията, на мечтата за революция, вдъхновена от такива идеи като любов, уважение и духовно равенство. Нещо повече, тя показваше образ на Христа, който никой никога не бе виждал — буен или самоуверен, или каквото там очертаваше иконоборческия образ, надигнал се през столетията, за да разбие митологията. Това беше най-същественото от Иисус. Месията все още беше тук, но това беше месианско послание, измъкнато от книгите на кинизма, от индуисткия мистицизъм и есейската мъдрост. Възкресението и събитията, подобни нему, само разсейваха и замъгляваха посланието. Същността бе в живота, не в смъртта.

И за Пиърс това правеше Иисус още по-могъщ, още по-свят. Чиста божественост.

Това, което „Q“ потвърждаваше съвсем ясно, бе, че революцията е в самата вяра — в духа, а не в тялото — останалото от структурата по-скоро беше уловка, насочена към използването на хората, отколкото към спасението им, нещо, което самият Пиърс винаги бе вярвал. Промяната от „Q“ към Евангелията беше промяна и отдалечаване от личността към една тромава и изолирана структура. Нищо чудно, че манихеите виждаха това като отговор на проблема си. Тук имаше нещо, което можеше да разруши съществуващата религиозна система.

В пети век църквата е била вярата. Изместваш едното, изместваш и другото. За Рибаденейра от шестнайсетия век това не е било от значение. За повече от хиляда години „Q“ наистина бе пазила тази мощ.

Въпросът бе можеше ли това да бъде такава заплаха днес? С изключение на пасажите за Възкресението, „Q“ очертаваше образа на Иисус и на вярата, която съвременната църква с радост би възприела. Това, че в „Q“ се говореше за правата на личността, за нейната отговорност, ясното отношение към жените и ролята им в църквата — анатема на мисленето от петнайсети или шестнайсети век — щеше да свърши идеална работа за решаването на редицата спорове, разкъсващи католицизма отвътре. И всичко това чрез думите на Христа. Къде беше хипераскетизмът, който обещаваха манихеите? Всичко в „Q“ беше ясно като ден. Пиърс осъзна голямата ирония, че любимият им трактат, свитъкът, предназначен да разруши Църквата, всъщност е могъщ инструмент, способен да спаси Църквата от самата нея. Така беше, ако някой можеше да изличи пасажите за Възкресението. Те също бяха недвусмислени. И предвид последните събития, Пиърс не беше сигурен дали Църквата би могла да преживее такъв вид атака, истинска или не.

Освен това разбра защо манихеите така силно се мъчеха да турят ръка върху списъка, особено сега. Каквато и лудост смятаха да предизвикат, тя не би означавала нищо, без да може по някакъв начин да се оправдае появата на единната им църква; нещо, което да покаже, че старата е била лъжовна и фалшива от самото начало. Единственият отговор за един полудял свят? Римейк на църквата. Да се прегърне единението чрез ново отношение към вярата. Несъмнено по-голямата част от свитъка щеше да остане „скрита“ или „загубена“. Щяха да запазят само необходимото. Да използват Иисус, за да подсигурят Мани. Разделът за Възкресението щеше да изчезне.

На манихеите много подхождаше да объркват посланията в името на гносиса.

Вратата на вагона внезапно се отвори и Пиърс за първи път от часове вдигна глава от пергамента. Минаваше друг паспортен контрольор. Италианската граница. Той погледна през прозореца. Слънцето вече се издигаше над хълмовете в далечината. Часовникът показваше 6:15. Толкова бе погълнат от „Q“, че изобщо не бе забелязал изгрева. Неочаквано почувства страшна жажда.

— Кога ще бъдем в Триест? — попита той, докато мъжът взимаше документите му.

— След четирийсет минути. — Служителят понечи да удари печат върху паспорта на Пиърс, но спря. — Вие сте от Ватикана?

Пиърс не беше сигурен какво да отговори.

— Току-що съобщиха, че са преброили мъртвите, отче. Оцелели са осем кардинали. — Той се прекръсти. — Онези типове са животни. — Още един бърз поглед към документа.

Пиърс също се прекръсти и каза:

— Трябва да се научим да прощаваме.

— Да, отче. — Той му подаде документите и докато затваряше вратата, каза:

— Така казват.

 

Гарата беше пълна с ранобудни пътници. Сега, отново в Италия, Пиърс знаеше, че може да се качи на самолет — нямаше компютърна мрежа, която да проверява паспорта му, нямаше хора от Сигурността. Дори манихеите да можеха да прегледат всички списъци на пътуващите, той щеше да е в Рим час след отлитането — твърде кратко време, за да могат да направят нещо.

Само в случай обаче, че решеше да надуе тръбата за атака. Загадката бе решена. Беше време някой друг да използва това и да сложи край на тази лудост.

Той спря пред най-близката вестникарска будка, взе един вестник и погледна раздела за частни съобщения — телефонния номер на неговите „приятели в Рим… денонощно“. Фактът, че Салко бе прекъснал разговора с тях, бе достатъчна причина, за да им звънне.

Разгледа страницата. Беше пълна с истории за травестити, разпространяващи се като горски пожар из цяла Европа, статия за Ватиканската банка и сирийското проникване там. „Каква подходяща дума“, помисли си той.

Но обявата в каре я нямаше.

Прелисти още няколко страници. Продавачът се дразнеше все повече и повече.

— Или купувайте, или се дръпнете — каза той накрая.

— Имате ли някой от вчера? — попита Пиърс.

— От вчера ли? Кой купува вчерашни вестници?

— Вчерашен вестник имате ли? — настоя той.

Раздразнението на продавача нарастваше.

— Имам днешни. Ако искате нещо друго, опитайте извън гарата. Вижте в магазинчето за цигари.

След пет минути Пиърс влезе в едно малко магазинче за цигари. По стените бяха натрупани вестници от цял свят. Последният екземпляр от вестник „Хелсинки саномат“, от Финландия, беше отпреди два дни. Той го смъкна от лавицата и незабавно забеляза карето в долния ъгъл на дясната страница.

Където и да си в Атон,

имаш приятели, отче. В Рим.

Денонощно: 39 69884728

Записа номера на дланта си, купи си телефонна карта и излезе. След половин минута беше в една будка и набираше.

В телефона прозвуча глас, записан на магнетофон.

— Съжаляваме, номерът, който набирате, вече не работи. Моля, проверете в указателя и опитайте отново… Съжаляваме…

Той бавно затвори.

Защо бяха откачили линията? По принцип възможностите му бяха ограничени — имаше голяма вероятност манихеите да проследят номера, да открият кой стои на другия край и да го елиминират. След като Салко бе прекъснал линията, този канал бе прекъснат.

Полетът със самолет вече не изглеждаше толкова разумно решение. Какво можеше да направи без „приятелите в Рим“? Да иде във Ватикана и да им каже, че папата е манихей, но да не се тревожат — свитъкът ще реши всичко? Или по-добре да даде „Ходопория“ на фон Нойрат и да му обясни, че не е това, което той се е надявал да бъде? Добре беше да опита, но по-хубаво следващия път. Сега, моля, кажете на всеослушание, че ислямът не е нашият враг, така че всички да можем да се приберем спокойно по домовете си.

Необяснимо защо Пиърс се разсмя. Беше чудесно. Една манихейска мечта се бе превърнала в действителност. Всичко се бе стоварило на главата му. Сега, след като притежаваше „Ходопория“, не можеше да я използва. Тя само го правеше по-уязвим. Ако избягаше със свитъка, Братството скоро щеше да го открие — тук или в Рим. И ако пергаментът беше у него, всичко и всички щяха да са изложени на опасност. Което му оставяше само един избор: да атакува пръв. Той вдигна телефона и избра номера на Аниели. Отново чу същото съобщение както преди.

— Обажда се Иън Пиърс. Намерих „Ходопория“. — Той изчака. — Ало… Ало…

След петнайсет минути мълчание затвори и бавно опря глава в стъклото.

Те не биха…

Внезапно се изправи. Разбира се. След като не искаше да намесва никой друг в тази работа, нямаше друга възможност. Вдигна телефона и започна да набира.

Надяваше се, че Блейни се е върнал в Рим.

 

— Осем минути, господин Харис.

Бързо кимване и глътка леденостудена вода от една чаша. Стадион „Уембли“ бе натъпкан докрай, включително специалните трибуни. Харис изчака мъжът да се отдръпне, след това се обърна и изгледа тълпата. Графинята, настанена удобно, беше втренчила поглед в него.

— Вашата нова армия — каза тя.

— Не мисля, че е само моя. — Бегла усмивка.

— О, не знам. Все пак това едва ли ви тревожи, нали?

— Не ви разбирам. — Той я погледна за миг, изглеждаше напрегнат.

— Така ли? — Тя изчака. — Църквите. Ватиканът. Заложихте на бърза печалба, нали така, полковник? И тук, мислех си, че ще говорим реторично, а не да предизвикваме масова истерия. Очевидно не съм приемала буквално понятието „свещена война“.

— Това не е начинът, по който работя, графиньо. — Той леко присви очи. Тя не отговори и Харис продължи: — Не бих казал, че това не улеснява нещата. Истерията събира отрядите по особен начин. Но не извличам полза от нещо, което не съм направил. Предполагам, че това са вашите хора.

— И кои са точно моите хора според вас? — Тя не беше много убедена. — Или господин Клайст не е успял да ви информира своевременно?

— Мисля си дали аз не би трябвало да ви задам този въпрос. — Тя не отвърна нищо. — Имам връзки, графиньо, но дори и аз не бих могъл да организирам за няколко дни това, което се случи през последните дванайсет часа. Нещо подобно отнема седмици, ако не и месеци, само за да се планира. Не бих казал, че се изпълвам с увереност, като чувам, че и вие не сте съвсем наясно кой ръководи атаките. — Отново пауза. — Или може би това сте вие, но още не искате да си признаете? — Той остави чашата. — Както и да е, трябва да слизам долу. — Тръгна към вратата, после се обърна. — Предполагам, че ще се обадите по няколко телефона, докато това още продължава. А, предайте на кардинала и най-добрите ми чувства. И моите поздравления. Кажете му, че оценявам всичко, което направи. — И Харис кимна и излезе.

Тя седеше и гледаше вратата. Бе дошла да го обуздае, да се увери, че той разбира ролята си. Какво друго беше бомбата в Рим освен послание, начин, по който полковникът им напомняше, че знае точно кои и къде са те? Тя почти можеше да разбере останалите от църквите, първите семена на свещената война, уцелени добре или не. Очевидно не в това се състоеше проблемът.

По-обезпокояващо беше неговото не толкова уважително споменаване на Ерих. Очевидно Харис не бе повлиян напълно от намеците на Клайст, както на нея й се искаше да вярва.

Тълпата ревеше. Тя се изправи и отиде до прозореца. Харис излизаше от един от проходите, телохранителите се виждаха ясно. Тя наблюдаваше как той си проправя път към огромната трибуна, издигната десетина метра над терена в отсрещния край на стадиона. Два огромни екрана се издигаха от двете страни на овалната сцена. Появата му беше невероятно бляскава. Работеше един-единствен оператор — отстъпваше назад, за да хване Харис в крупен план. Харис махна към огромната тълпа. Беше ясно, че се е възползвал много добре от престоя си в Америка. Когато накрая стигна до подиума, придружаващите изостанаха назад; само операторът приклекна, за да улови кадъра. Мъжът се струваше странно познат на графинята, дори и в гръб — начинът, по който се движеше, начинът по който раменете му се наместваха към камерата. Тя вдигна бинокъла си, за да го види по-добре.

Половин минута диви възторжени приветствия. Графинята продължаваше да оглежда оператора.

— Приятели… — вдигна ръка Харис.

Но не можа да свърши изречението. Приветствията преминаха в писъци, защото по високоговорителите отекнаха четири гърмежа. Операторът тичаше към Харис с пистолет в ръка, всичко бе опръскано с кръв. Чак тогава го позна. Косата и лицето му бяха по-тъмни, но това беше той, лицето му бе изкривено в див вик, очите бяха полудели.

Щефан.

Миг по-късно охраната хвърли Клайст през ръба на платформата. Той падаше — някак си забавено за нея, — тялото му се извиваше във въздуха и се стовари тежко на игрището.

Графинята гледаше невярващо. Какво правеше Ерих?

Може би беше време и тя да се замисли за това.

 

— Тук завийте наляво — Пиърс се наведе напред и посочи другия край на площада.

— Не, не, синьоре — каза шофьорът. — „Авигонези“ е надясно.

— Знам. Просто завийте наляво.

Мъжът вдигна рамене и направи както му бе казано.

Пиърс бе наел таксито от летището; полетът и пристигането му минаха без приключения, що се отнасяше до манихеите. Внезапната промяна на плановете му беше свързана изцяло със свитъка. Не искаше да изпробва още дълго късмета си, като го държи при себе си. Ако нещо се случеше, това щеше да бъде единствената му разменна монета. По-добре беше да го пази надеждно. Освен това нямаше причина да излага Блейни на по-голям риск, отколкото бе нужно.

— Тук — каза Пиърс.

Шофьорът спря до тротоара и Пиърс се измъкна от колата. След три минути се изкачваше по стъпалата към канцеларията на църквата „Сан Бернардо“. Почука на вратата.

Мина половин минута преди да чуе звука на тътрещите се нозе. Вратата се отвори и той видя сънения свещеник; очите му бяха подпухнали от съня, но не по-малко огромни зад дебелите лещи.

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

— Бях тук миналата седмица. — Старият човек не даваше знак, че го е познал. — Свещеникът… който бе заспал на…

— А, да. — Бавно кимване. — От Америка. Онзи без якичката. Разбира се. Влезте, влезте.

Пиърс пристъпи вътре, изчака, докато свещеникът седне зад бюрото си, седна и той и каза:

— Отче, имам нужда от помощта ви…

 

След двайсет минути Пиърс беше пред входа на улица „Авигонези“ 31. Джанета го въведе. Както винаги косата й беше хваната на стегнат кок. Беше нисичка, не повече от метър и петдесет, с тъничка фигура, като че ли изрязана от хартия, скрита под груб черен пуловер и пола, и й трябваше известно усилие, за да бутне дебелата дъбова врата. После го покани във фоайето, заведе го до вратата на библиотеката и почука.

Пиърс чу познатия глас.

— Си?

— Падре Пиърс, падре. — И без да чака отговор, тя се усмихна и пое към кухнята.

— Иън. Заповядай — чу се гласът на Блейни зад вратата. Пиърс отвори вратата и пристъпи вътре. Блейни седеше пред празната камина. Изглеждаше много по-стар, отколкото когато се бяха видели последния път.

— Здравей, Иън. Здравей.

Огромното помещение беше същото, каквото го помнеше — направо университетска читалня с пръснати из нея жълтеникави кожени столове и дивани, с библиотечни шкафове по всички стени. Блейни стана и двамата се прегърнаха.

— Много се радвам да те видя, Джон Джей.

Седнаха.

— Изглеждаш уморен, Иън.

— Добре съм. Засега. — Пиърс се усмихна.

— Как са майка ти и баща ти?

— Добре са. Мисля, че са отишли да подишат въздух на Кейп. Краят на лятото е. Веднъж бяхме там, помниш ли?

— Да. Спомням си едно много студено среднощно плуване.

— Семейна традиция.

— Да — каза Блейни. — Е… знаеш, че винаги много се радвам да те видя, но твоето съобщение… Това не ми прилича на светско посещение. Какво е станало?

— Може ли първо чаша вода?

— Разбира се. — Блейни натисна бутона на интеркома до себе си. — Джанета, донеси вода и плодове. — Не изчака за отговор. — Настояха да поставя това нещо преди няколко месеца. Много се стараят да се чувствам колкото се може по-стар.

— Изглеждаш добре — каза Пиърс.

— Не, не изглеждам. Ти също. — През очите му премина изражение на мъчителна тревога. — Не става въпрос отново за свети Амвросий, нали? Не си потънал отново в онези безсънни изследвания? Не е здравословно, Иън. — Бащата си е баща. Пиърс отдавна бе свикнал с бащинското държане на Блейни.

— Трябва да си починеш — продължи Блейни. — Да се излегнеш на плажа.

— Малко среднощно плуване ли? — Пиърс млъкна, защото Джанета отвори вратата.

— Чудесно — каза Блейни и посочи масата между двамата. — Благодаря, Джанета.

— Си, падре. — Тя остави подноса на масата и наля две чаши. После тръгна към вратата.

Пиърс изчака да останат сами, наведе се към Блейни и каза:

— Открих „Q“.

Блейни, който тъкмо посягаше към чашата си, се облегна на стола и го погледна.

— „Q“?

— „Ди Квеле“. Проблемът със съвпаденията. Открих свитъка.

— Това е… забележително. Къде?

— „Как“ би бил по-правилният въпрос. Или „защо“.

— Сигурен ли си, че е „Q“?

Пиърс кимна.

— И е сборник от слова и проповеди на Иисус?

На Пиърс му се стори, че долавя лека нотка на разочарование в тона на Блейни.

— Да. Но в невероятен контекст. Това са изгубените години, Джон. Иисус от дванайсет до трийсет.

— Иисус от… Невероятно!

— И това е само върхът на айсберга. Оказва се, че „Любящият ученик“ всъщност е бил мъж от киническата школа, който се е скитал с Него. Има безценни разговори с Иисус, записи на ранните проповеди. Отразени са две години, когато Той е бил в Джайпур с група будистки монаси. Източното и киническото влияние си личат безпогрешно.

— Киници? Искаш да кажеш, че проповедите са… — Блейни за момент се замисли. — Не искаш да кажеш, че има опасност от необходимостта да преосмислим цялата традиция, нали?

— Не. Именно това е изключителното. „Q“ ни дава същия Иисус, същата вяра, която сме познавали винаги, с изключение на малки отклонения тук-там. Всъщност трябва да се промени отношението, което имаме към Църквата.

— Към Църквата? — Ентусиазмът на Блейни като че ли се върна. — Мислиш, че това би могло да създаде проблеми?

— Не знам — въздъхна Пиърс. — Точно там е тънкостта. В „Q“ има неща, които биха могли да разклатят силно основите, които познаваме.

— Значи има нещо опасно?

— Да, но това не е реалната опасност. Не заради това дойдох при теб. — Той отново се наведе напред. — Връзките ти с Ватикана са още…

— Мога ли да го видя? — прекъсна го Блейни и бавно остави чашата си на масата.

— „Q“ не е проблемът, Джон. Повярвай ми. Може би няма да ми повярваш, но има една група хора…

— Все пак бих искал да го видя.

Пиърс се поколеба. За момент изпита неудобство от настойчивостта на Блейни.

— Не е у мен — каза той.

— Защо?

— Трябва да е на сигурно място. Точно това се опитвам да ти кажа.

— Къде е?

— Не бива да се тревожиш за свитъка, Джон.

— „Агиа Ходопория“, — Блейни замълча. — Къде е, Иън?

Гледаха се. Близо половин минута. После Пиърс бавно се облегна в стола си.

— Надявах се, че ще ми го донесеш — каза Блейни.

Пиърс продължаваше да го гледа.

— Допускам, че нямаш много други възможности. — Изчака за отговор. Не чу никакъв отговор и посегна към чашата си. — „Q“. Това е малко изненадващо. Макар че предполагах, че в това има смисъл.

Отново дълго мълчание. Накрая Пиърс попита:

— Откога? — В гласа му нямаше гняв или обвинение. — От Слитна? В Чикаго?

— Малко по-сложно е, отколкото си мислиш. — Блейни държеше чашата в скута си.

— Откога? — повтори Пиърс. — Искам да знам кога съм спрял да взимам сам решенията си.

— Не драматизирай нещата, Иън. Винаги си взимал решенията си сам.

— Всичко, което си ми говорил за „чистотата на Словото“, за „свободната, необвързана вяра“. Само че ти не говореше за вярата ми, нали.

— Вярата в Словото е вяра в Словото. Стига се винаги до същото нещо. Къде е свитъкът?

— Кога? — попита Пиърс отново, все така спокойно.

— Това всъщност няма значение, нали?

Пиърс не отговори.

— Добре — кимна Блейни. — Преди… година и половина. Когато намерихме и последния пакет от „Съвършена светлина“. Когато разбрахме, че се приближаваме към търсенето.

— Значи ти и фон Нойрат? — попита Пиърс.

— Ерих ли? Не. Той няма представа кой си ти. Това е основният въпрос.

— Основният въпрос?

— Стават неща, които не разбираш.

Пиърс го погледна.

— Значи ти си един от онези, които изпратиха австриеца във Ватикана?

— Австриецът ли? — Блейни се замисли. — А, да. Господин Клайст. — Той поклати глава. — Не. Всъщност моите хора направиха така, че да можеш да се измъкнеш онази нощ. Защо мислиш, че изпратих Мендравич в Кукеш? През цялото време се опитвах да те опазя.

— Да ме опазиш ли? — Първите признаци на гняв. — Толкова ли беше нужно да се замесват жената и момчето?

— Хората на фон Нойрат ги бяха проследили — отвърна Блейни. — Използваха ги като стръв, дори още по-лошо. Така направиха и с твоята приятелка Аниели. Точно затова Мендравич ги разкара. За да може да ги защитава.

— Значи си знаел за Аниели и не си се намесил!

— Намесата би разкрила, че се намесвам. Нямах избор.

— От кого ме защитаваше? — попита Пиърс. — Фон Нойрат?

— Къде е, Иън?

— Защо?

— Трябва ми.

— А как разбрахте, че молитвата „Съвършена светлина“ е попаднала в ръцете ми?

Блейни не каза нищо.

— Как?

— Не ме поставяй в трудно положение, Иън. Искам „Ходопория“.

— И мислиш, че ще ти я дам, така ли?

— Да. Мисля, че ще ми я дадеш. — Преди Пиърс да може да отговори, Блейни натисна интеркома. — Можеш да ги доведеш, Джанета. — После освободи бутона и погледна Пиърс.

— Казвал ли съм ти да ходиш в семинарията дори и когато се съмняваш? Не. Казвал ли съм ти да продължиш с класическите езици след семинарията? С древните загадки? Не. Ти сам направи избора си. Това също е била волята на Мани. Сигурен съм, че можеш да го разбереш.

Двамата се гледаха мълчаливо.

След малко Джанета отвори и въведе Иво. Непосредствено зад него бе Мендравич. Влязоха и двама телохранители.

— Жената е горе — каза Блейни.

Пиърс погледна момчето. Иво явно бе притеснен, но все пак, както винаги, се държеше спокойно.

— Здрасти, Иън — каза момчето.

— Здрасти, Ивчо. — Иън се опитваше да се съсредоточи.

— Возих се на самолет — каза Иво. Ръката му се губеше в лапата на Мендравич.

— Страшно ли беше? — попита Пиърс. Изчака малкия да кимне, после се обърна към Блейни. Думите почти засядаха в гърлото му. — Знаел си всичко предварително, нали? Дори преди да се върна в семинарията?

Блейни не каза нищо.

— Знаел си за тях и не си ми казвал нищо. — Пиърс никога не бе усещал такъв прилив на гняв. — Година и половина? Това отива много по-назад.

— Стават някои неща, които…

— Които не разбирам. Да. Вече го каза.

— Искаше ли да позволя хората на фон Нойрат да ги открият?

— Ти си превърнал сина ми в един от вас. — Пиърс едва сдържаше гнева си. — Не можеше ли да намериш друг, който да знае как да си играе със свитъците? Който би могъл да разчита криптограмите? Или просто си знаел, че като използваш тях двамата, ще ме държиш на верижка? Просто за всеки случай.

— Иън…

— Искам да я видя — каза Пиърс.

Блейни не отговори.

— Искам да разбера как е.

— Когато получа „Ходопория“.

— Все още ме защитаваш нали? — Пиърс изчака. — Или тях? — Продължи да се взира в Блейни. После стана. Мъжете от охраната пристъпиха по-навътре в стаята — Пиърс не им обърна внимание. — Искаш свитъка, така ли? Трябва ми половин час.

— Мисля, че може да изпратим някой от моите хора.

— Не искам да „защитиш“ и личността, която пази свитъка. — Пиърс го изгледа ядосано. — Ако търсиш „Ходопория“, оставяш ме да изляза. — Погледна Иво, после отново Блейни. — Освен това си се подсигурил, че ще се върна.

Блейни помисли за момент, после каза:

— Добре. Но с теб ще дойдат моите хора. За да съм сигурен, че ще се върнеш невредим.

Без да отговори, Пиърс пристъпи към Иво и приклекна до него. Опита се да се усмихне.

— Забавно ли беше в самолета?

— Малко ме боляха ушите.

— И на мен ми се случва. Малко дъвка обикновено помага.

— Мама не ми дава да дъвча дъвка.

— Мисля, че мога да говоря с мама за това.

— Мама каза… — Иво се усмихна — каза, че това, което се случи вчера, не било моя грешка.

— Права е, Ивчо. Нищо от това няма нищо общо с тебе. Уверявам те.

Детето кимна. После шепнешком добави:

— Каза, че не е и твоя грешка.

Пиърс нежно придърпа Иво. Изведнъж малките ръчички се обвиха около раменете му, слабичката бузка изгори страната му. Момчето се отпусна. На Пиърс му трябваше доста време, за да го пусне и да стане. После се обърна към Блейни.

— Ще ти донеса свитъка, но жената и момчето тръгват с мен. И ни оставяш на мира.

— Знаеш, че ще го направя, Иън.

— Не, не знам. — Той го погледна за момент, после се обърна към Иво. — Ще изляза за малко, Ивчо, но скоро ще се върна. Грижи се за мама, нали? — Детето кимна. Пиърс се обърна и мина покрай Мендравич. Не можа да се насили да го погледне.

После, без да обръща внимание на пазачите, прекачи прага.

След две минути тримата бяха на улицата. Тръгнаха към един „ягуар“, паркиран близо до ъгъла. Единият мъж се пресегна и отвори вратата, Пиърс наведе глава, за да влезе вътре…

И внезапно го блъснаха на пода на колата. Опита се да стане, но го повалиха пак и болезнено извиха ръката му. Успя да види, че двамата телохранители са проснати на паважа в безсъзнание; над тях стояха двама мъже с високи жълти обувки. Една лимузина рязко спря зад ягуара и преди да разбере какво става, Пиърс беше прехвърлен на задната й седалка. Стъклата на купето бяха затъмнени. Вратата се затвори с трясък и колата потегли.

 

— Това още не обяснява защо сте тук — каза фон Нойрат. — А и не сте избрали най-подходящото време.

Графинята го гледаше мълчаливо и напрегнато. Той изглеждаше странно — не много внушителен, скрит зад бюрото си дълбоко в бункера. На фона на околната обстановка изглеждаше направо смален. Човек, който се нуждаеше от закрила. Едва отговаряше на образа на един манихейски папа с „Ходопория“ в ръцете си. А може би точно така си бе представяла водача на новата обединена църква.

Строгият частен кабинет в Габиа — няколко стола, диван и легло на вътрешната стена — напълно съответстваше с това, което бе видяла на идване от летището. Беше върхът на туристическия сезон, но край Колизея не се виждаше никой, нямаше и тълпи на площад „Венеция“ или по „Корсо“; Рим беше пуст. Още по-потискащи бяха бариерите на всяка улица, водеща към площад „Свети Петър“. Неестествена картина, комбинирана с присъствието на редовните военни части пред стените на Ватикана. Те караха хората от охраната при портите да изглеждат съвсем незначителни и малобройни.

— Видях как Харис умира и как Щефан натисна спусъка — отвърна тя. — Мислите, че това не е достатъчна причина, за да ви посетя ли?

Фон Нойрат се забави с отговора си. Накрая каза:

— Не знаех, че сте тук.

— Значи всички сме много изненадани, така ли?

Той си наля чаша вода.

— Би трябвало да знаете, че откликът беше извънреден. До последния час. Поразяващо е как петстотин години на стабилност могат да се стопят, когато се покаже самият Дявол.

— Не предполагах, че стремежите ви са толкова високи.

— Изглежда, сте поизостанали, графиньо — изсмя се той. — Аз ще бъда техният спасител. Бащата на новата църква, която осъзнава нуждата от обединен фронт срещу общия враг. Докато ние с вас си говорим, посланието вече е разпространено.

— Всичко върви според плана, така ли?

— Не бъдете толкова иронична. Не вярвам да сте толкова невинна.

— Не говорим за мен.

— Защо всъщност сте тук? Не мисля, че загубата на един любовник значи нещо за жена с вашето… положение. Или може би бяха двама в един ден? Моите съболезнования.

— Винаги сте бил джентълмен, Ерих. Така е, но това няма ни най-малко значение за мен.

— Тогава защо дойдохте? Само привличате вниманието. Както вече ви казах, не е най-удобният момент.

— Моментът е неудобен за много неща.

— Харис вече е мъченик — каза той след кратко мълчание. — За нас той е ще по-ценен мъртъв, отколкото жив. Отзвукът от низините е огромен. Наистина направихте много добър избор.

— Аз ли? Мислех си, че и двамата знаем, че това няма нищо общо. Особено по отношение на покойния полковник. Той ме помоли да ви изпратя поздравленията му и да ви благодаря за всичко, което сте направили. — Тя изчака. — Той бе предвиден отчасти да ме разсее, нали така? Да ме занимава с хиляди неща, докато се изкачите на трона?

— Имате много живо въображение. Винаги съм харесвал това у вас.

— Да, сигурна съм, че е така. — Графинята го наблюдаваше как оставя чашата на бюрото и как тя бавно потъва в малкото кръгче вода, образувало се под нея. — Сигурно и убийството на Артуро е част от въображението ми? — Фон Нойрат вдигна поглед. — Безредието очевидно действа. Блейни бе много по-бърз в това от мен.

Той пусна чашата.

— Вие двамата наистина сте прекарали доста време заедно. Джон Джоузеф винаги е бил добър, когато се съсредоточи в молитвите си. Но не бих се доверявал на всичко, което казва.

— Защо Щефан?

— Не обичам предателствата.

— Срещу кого?

— Харесаха ли ви файловете, които ви изпрати? Дадох му възможност да си поправи грешката и той се възползва.

Тя не каза нищо и той продължи:

— Блейни стигна до „Ходопория“. Нали всичко бе заради това? Оказва се, че свещеникът му е стар приятел. Отне ни доста дълго време, за да разберем това. — Той замълча. — Отвсякъде изненади.

Твърденията му я накараха да застане нащрек. Не беше приятно изживяване за една жена, прекарала целия си живот с убеждението, че знае всичко. Постепенно започна да разбира за какво говори той.

— Всичко това е свързано с надпреварата за по-изгодна позиция, нали? — И преди фон Нойрат да може да отговори, продължи: — Моите извинения. Обикновено съм много по-умна от сега. И двамата никога не сте се интересували какво представлява „Ходопория“.

— Всъщност не е точно така. За да съм честен към добрия отец, ще кажа, че той винаги истински е вярвал, че съхранява „чистотата на Словото“. — Той поклати глава. — Колко пъти съм чувал тази фраза! Твърде мило, не мислите ли?

Особено ако си позволите да направите всичко това, което се опитваме да направим ние.

— И какво точно е то, Ерих?

— Започвате да говорите като него. — Той се разсмя.

— Почти мога да приема взривовете. Не съм такъв идеалист като Джон Джей. — Тя си наля вода. — Но Артуро, Щефан… трудно ми е да повярвам, че са пожертвани само за да се създаде още по-голяма паника. Може да си представите как смъртта им се отразява на някого като мен, нали?

— Доста заплашително, предполагам.

— Интересен избор на думи.

— Да.

— Казал паякът на мухата. — Тя отпи глътка и огледа стаята. — Харесва ми как сте се обзавели. Създава чувство за уют, за някаква островна затвореност. Дори може да се каже… изолираност.

— Не трябваше да правите така, знаете го.

— Не отговорихте на въпроса ми. — Тя го погледна и остави чашата на бюрото. — Какво точно се опитвате да направите сега?

— Знаете. Нашата истинска единна и света църква. Не е ли така?

— Защо ми звучи толкова кухо от вашата уста, Ерих?

— Все повече и повече заприличвате на Джон Джей. — Фон Нойрат се усмихна.

— Той е прав. „Ходопория“ не означава нищо за вас.

— Това само показва колко трудно се ориентирате в обстановката.

— Не мисля, че е така.

— Какво искате да кажете? — За първи път спокойствието му като че ли се пропука.

— Очевидно нещо, от което сте се отказали отдавна. Досега не го бях забелязвала. — Тя се обърна встрани и бръкна под блузата си. Когато отново застана с лице към него, държеше револвер, едва показващ се между дланите й.

— Няма да ви питам къде сте държали тази играчка. — Фон Нойрат не помръдна.

— Мерките за охрана на папата напоследък са засилени. — Тя замълча. — Такъв е манихейският папа, нали, Ерих?

— Не правете тази грешка. — Той натисна един бутон отстрани на бюрото си.

— Твърде дълго я правиха. Тук съм само за да оправя бъркотията.

— Знаете, че никога няма да имаме възможност като тази.

— Не, вие няма да имате повече възможност като тази. Другите — като нас — винаги са били много добри в изчакването на подходящия момент. Винаги сме избягвали изненадите. Така се губи основната идея. — Тя млъкна за момент. — И жертвите са напразни.

Вратата на помещението се отвори. Влезе човек от охраната с изваден пистолет.

Графинята се прицели и стреля.

 

— Насам, отче. — Един мъж го чакаше до отворената врата на колата. Пиърс нямаше какво друго да направи, освен да излезе. Бяха в някакъв тъмен гараж; в един ред бяха строени пет еднакви коли. Миришеше на бензин и масло. Той погледна през малкото прозорче — дървета, път, изчезващ зад хълма. Въведоха го през една врата на отсрещната стена; зад него застанаха още двама придружители. Никой не промълви нито дума.

Като стигнаха до вратата, първият мъж се обърна и започна да го претърсва — опипа краката и ръцете му, мина с изопъната длан по гърба и гърдите му. Накрая извади от джоба на сакото си малка кутия, щракна един ключ и я прекара по тялото му. Кутията остана тиха. Мъжът се обърна и отвори вратата. Стълби, водещи нагоре.

След две минути Пиърс стоеше в една библиотека с чудесен изглед от двата високи еркерни прозореца. С изключение на съвременното бюро между двата прозореца, стаята можеше да мине за галерия от Ватикана. Мъжете застанаха до вратата. Все още нито дума за обяснение.

Пиърс стоеше мълчаливо. Отдавна беше престанал да се учудва, но беше вцепенен — съвсем леко. Знаеше го. Но механизмът за преодоляване на шоковете като че ли се бе изтощил. До последно. На негово място се бе настанила тъпа умора, усещане за тежест, от която трудно можеше да помръдне. Но също така и спокойствие — блажен дар на психиката, прехвърлила всякаква граница. Вече бяха минали повече от трийсет часа, откак не бе спал, но знаеше, че не това е причината. Той сложи ръце в скута си и зачака.

Накрая вратата се отвори, но той дори не се обърна. Съсредоточи се чак когато кардинал Перети зае мястото си зад бюрото.

Кардиналът изглеждаше много по-стар, отколкото по телевизията, и по-стар, отколкото Пиърс си го спомняше — бе го срещал един-два пъти през последните няколко години. Внимателно лице с благородни черти и маслинена кожа. Само очите издаваха напрежението му.

— Съжалявам за всички тези предпазни мерки — започна Перети, — но трябваше да сме сигурни, че не носите микрофон или други подобни неща. Разбирате ме. Стават прекалено много неочаквани неща.

Пиърс го гледаше втренчено.

— Нещо за пиене, отче? — попита Перети. — Или за ядене?

Пиърс бавно поклати глава.

— Чудите се какво става, нали? — Перети дълбоко пое дъх.

— Може би не съм най-добрият за тази работа, но… — Той погледна към мъжете край вратата и кимна. Пиърс чу как вратата се отваря и затваря. Перети се опита да се усмихне.

— Преживяхте много неща. Знам. Бих искал… — Изглеждаше искрено загрижен. — Бих искал да се намеся по-рано. Но като разбрах, че сте намерили свитъка…

— Ще го дам на Блейни — каза Пиърс съвсем спокойно. — Но може би ще искате да знаете и други подробности. Въобще не се интересувам какво ще направи с него след това.

— Напротив, интересувате се.

Гласът прозвуча зад него. Пиърс се обърна. В средата на стаята стоеше професор Аниели.

— Знаете, че се интересувате, Иън.

Без да мисли, Иън стана и тръгна към нея. Прегръдката им бе бърза; тя го стегна като менгеме и това като че ли го върна малко към живота.

— Толкова се радвам да ви видя, Иън — каза тя.

— Не бях сигурен, че… — започна Пиърс.

— За известно време и аз не бях сигурна.

Той я пусна и седна, а тя се подпря на бюрото и скръсти ръце на гърдите си. Младата Аниели.

— Кардиналът беше така любезен да дойде и да ме отърве.

— Преди Пиърс да може да отговори, бързо продължи: — Всъщност хората в моя апартамент бяха доста приятни. Малко заплашване отначало, но след това — или по-точно, след като се обадихте — ме оставиха да си работя, без да ме разсейват и да ми пречат да завърша статията за английското списание. Наистина би трябвало да им благодаря. Разбира се, не ми даваха да излизам, но аз и така си стоя по цели дни у дома. Беше дори хубаво, че имаше някой да готви. — Тя погледна Перети. — Разбира се, все още стои въпросът за счупените прозорци. И искам изцяло нова входна врата.

— Да. Знам — отвърна Перети. — Както казах… ще се погрижим за това, професоре. — Той се наведе към Пиърс. — Значи, доколкото разбирам, Блейни още не разполага с него.

— Разбира се, че не — каза Аниели и махна ръка, за да успокои Перети. Очите й бяха втренчени в Пиърс. — Иън е достатъчно умен.

Очите й блестяха.

— Е… какво е това?

Погледът на Пиърс обаче беше прикован в Перети.

— Как ме открихте при Блейни? — попита той.

— Проследихме ви от Триест — отвърна кардиналът.

— Били сте на летището — каза Пиърс. Главата му се проясняваше. — Тогава защо не ме заловихте още там? Можели сте да вземете свитъка още тогава.

— Да, но искахме да разберем къде отивате и с кого ще се срещнете. Искахме да знаем кой още е забъркан.

— Ако аз бях забъркан, щях да им го дам.

— Сега вече знаем, че не сте.

— Сега ли? — повтори Пиърс.

— Преди три дни започнахме да ви свързваме с това, което става: един свещеник липсва от Ватикана, името му е регистрирано на ферибот за Гърция, един ден до кражбата в Атон, после сте в лагера в Косово. Ден по-късно открихме вашия приятел Андракос. Той беше доста учуден, като разбра, че сте свещеник.

— Сигурно.

— Той ни разказа за професор Аниели, която открихме преди два дни и доведохме тук. Чак тогава разбрахме до каква степен сте замесен. Но дори и тогава…

— Сте си мислили, че съм един от тях.

Перети кимна.

— Не отговорихте на обявите, които пуснахме във вестниците. И предвид начина, по който се отнесохте към хората ни в Кукеш — хора, които бяхме пратили да ви помогнат — да, така си помислихме.

— Момчетата с жълтите туристически обувки ли?

Перети кимна.

— Салко сигурно е знаел — каза Пиърс.

— Какво?

— Нищо.

— Да не споменавам — добави Перети, — че узнахме за старите ви връзки в Щатите с Блейни.

— Значи сте знаели, че е замесен?

— И да, и не. Само подозирахме. Знаехме обаче, че фон Нойрат и Лудовизи са се срещали много пъти.

— Защо? — попита Пиърс.

— Това е следата към ватиканската банка. Името на Блейни също се появи, но съвсем мимоходом.

— Значи сте знаели за манихейската връзка?

— Да ви кажа истината, не. Чухме за „Съвършена светлина“, но нямахме представа какво означава това. Тази информация, за нещастие, умря заедно с Бонифаций. Отначало предположихме, че има нещо общо с банката. Допуснахме, че фон Нойрат използва призрака на манихейството, за да отклони вниманието, докато измъква суми, за да подсигури избирането си. Нямахме представа, че това е нещо много по-… Всъщност не знам коя дума точно да използвам.

— Промиване на мозъци? — предложи Аниели. — Ще прибавя и това към моя списък заедно с „малцинствен съюз“ и „благодетели“.

Перети кимна разсеяно и отново се обърна към Пиърс.

— Вашето посещение при Блейни беше потвърждението, от което се нуждаехме.

— Но аз не знаех, че Блейни е свързан, докато не пристигнах тук — каза Пиърс. — Отидох при него за помощ и не взех свитъка само за да го предпазя от неприятности.

— Предположихме, че няма да сте толкова леснодостъпен и беззащитен, когато се върнете в Рим.

— Това си беше чист късмет.

— Професор Аниели понякога е много убедителна.

Пиърс поклати глава.

— Това не обяснява как Блейни е разбрал, че ще ми попадне в ръцете.

— Какво да ви попадне в ръцете? — попита Аниели.

— „Съвършената светлина“. Нищо от това не би се случило, ако не бях взел първия свитък.

Аниели бавно погледна Перети и каза:

— Може да е казал на Иън, за да ни помогне да се ориентираме в цялата тази история.

Перети не каза нищо.

— Кой да ми е казал? — попита Пиърс.

Перети гледаше пред себе си; после се обърна към Пиърс.

— Имаше… известно несъответствие в това, което ни разказа професорката.

— Не разбирам — рече Пиърс.

Перети отново погледна Аниели.

— Е, може би си заслужава да опитаме. — Той стана. — Елате с мен.

После се измъкна иззад бюрото и тръгна към вратата. Пиърс го последва, Аниели заситни след него.

Минаха по коридора и изкачиха няколко стъпала в дъното. На горната площадка имаше само една врата. Перети отключи и влезе.

До прозореца стоеше Данте Чезаре. Изобщо не се обърна да ги погледне.

— Ето го едното несъответствие — каза Перети.

— Аз… не разбирам. — Пиърс беше смаян. — Вие сте го спасили?

— Едва ли — каза Перети. — Ние също бяхме много изненадани, че свитъкът „Съвършена светлина“ впоследствие се е оказал във ваши ръце, затова решихме да проверим пътя. Професор Аниели ми каза, че сте й съобщили, че хората от сигурността на Ватикана са посетили Чезаре и са говорили с неговия абат. Представете си изненадата ни, когато открихме, че последователността на вашата история не е съвсем точна. Според абата хората от Ватикана бяха посетили Чезаре, но след погребението на Руини, а не преди това.

— След това ли? — Пиърс се втренчи в Чезаре.

— Което означава — допълни Аниели, — че всичко, което ви е разказал, е било чиста измислица.

— Не е бил изобщо в опасност, така ли?

— Не и до скоро — каза Перети. — Открихме го, че прави разкопки в „Сан Клементе“. Отказва да говори.

— Но аз си мислех, че хората на фон Нойрат… — почна Пиърс.

Чезаре тихо се засмя; все така се взираше в прозореца.

— Искам да говоря с него. Насаме — каза Пиърс на Перети.

— Добре — каза Перети. — Но съм сигурен, че няма да получите никакъв отговор. Моите хора ще са отвън. — Хвърли още един поглед към Чезаре и после двамата с Аниели излязоха.

Пиърс изчака вратата да се затвори и седна на леглото. Чак сега видя белезниците, закачени на една метална релса до прозореца.

— Не се тревожи — каза Чезаре и ги раздрънка. — Взеха всички предпазни мерки.

— Мислех си, че не говориш.

— Никой от тях не е чел „Ходопория“. Но ти си я прочел, нали? Завиждам ти. Това означава, че разбираш какво се опитваме да направим.

— Ти си бил открай време с Блейни, нали? — Пиърс го гледаше напрегнато.

— Точно така.

— И не е имало никаква възможност за среща в парка.

— Не.

— Впечатляващо изпълнение. — бавно каза Пиърс. — Изпусна едно още по-добро, от хората на фон Нойрат.

— Учуден съм, че не са те убили.

— Отецът се погрижи за това.

Нова усмивка.

— Ти много бързо стана интересен за кардинала и Блейни схвана това.

— Той ми каза, че се опитвал да ме защити.

— О, така беше. Но знаеше, че малко огън под краката ти ще те накара по-бързо да намериш „Ходопория“. А и хората на фон Нойрат винаги бяха на няколко стъпки зад теб и нямаше нужда да се безпокои.

— Щом Блейни е знаел как да намери „Съвършена светлина“, защо ме е използвал? Защо не е изпратил теб?

— Знанието как да се намери нещо е доста по-различно от истинското намиране.

— Руини — каза Пиърс.

— Абсолютен глупак. — Погледът на Чезаре се отнесе за момент. — Бонифаций го прати да търси нещо съвсем друго, а той случайно се натъкнал на „Съвършена светлина“. — Той се засмя. — Късмет… Но след като Руини вече притежаваше свитъка, знаехме, че фон Нойрат ще направи всичко възможно, за да го вземе от него. А също така, че кардиналът ще е следващият папа. — Чезаре най-после погледна Пиърс, очите му бяха лишени от всякакво чувство. — Сега разбра ли? — Пиърс не отговори. Чезаре отново се обърна към прозореца и пое дълбоко дъх. — Ако позволяха на фон Нойрат да сложи ръка върху „Ходопория“, това щеше да го направи неконтролируем. Кой знае какво щеше да направи с този свитък? Никога не е вярвал на Словото. И не разбира неговата мощ. Така че Блейни искаше някой, който не е част от това, някой, за когото фон Нойрат нямаше да знае, и се надяваше той да го намери първи. За да му го донесе. За да се запази равновесието. И Мани бе приготвил теб.

Отново се обърна към Пиърс.

— Нещо неясно?

— Значи Руини намери свитъка и вие го убихте, така ли?

— Хората на фон Нойрат го убиха. Знаехме, че ще го убият. Затова изпратиха мен. Да те вкарам в играта. — Отново дълга въздишка. — Предполагам, че за известно време Блейни си е мислил, че и аз бих се справил. Но аз нямах твоята подготовка. Освен това имаше възможност фон Нойрат да ме свърже с Блейни. Твоята връзка беше много по-далечна. Знаехме, че ще им трябва поне седмица, за да я открият. Дотогава трябваше да си се върнал. Или да си мъртъв. — Обърна се с гръб към прозореца. — Е, поне вече няма да ми се налага да слушам за бейзбол.

— Значи си правил жертви, за да се запознаем?

— Да.

Пиърс не можеше да гледа повече фалшивата му усмивка и стана.

— Значи Блейни е минал през всичко това само за да може да удържа фон Нойрат, така ли?

— Да. За да е сигурен, че словото на Мани ще остане чисто.

— В най-чистия си вид.

— Учуден съм — обади се след миг Чезаре. — Мислех си, че след прочита на „Ходопория“ ще си по-малко враждебен. Но ти наистина смяташ, че ние сме група фанатици, нали? Това не е ли… странно?

— Защо трябва да мисля така? — Тонът му беше също толкова безразличен, като този на монаха. — Взривяването на църквите, Ватиканът, банката, истерията срещу ислямския фундаментализъм. Нещо изпускам ли? А, разбира се, истинската и свята църква за посветените. Трябва ли сега всички да станем манихеи, водени от такива като вас, които са запознати с гносиса? Не звучи ли това съвсем като фанатизъм, Данте?

— Десет милиона манихеи са повече от достатъчно.

— Впечатляващо.

— Не искаме да покръстваме тълпите.

— А само да ги водите за носа.

Нещо в Чезаре като че ли се промени. Той се обърна към Пиърс и го изгледа предизвикателно.

— Не като католическата църква, нали, отче? Ами ако ти кажа, че имаме инициативи за благото на децата, програми за борба срещу дрогата, центрове за планиране на семейството, всички посещавани от стотици хиляди — както в Европа, така и в Щатите? Вие различно ли мислите? Ние просто премахваме тъмнината, мрака, за да освободим светлината. В абстрактен план, предполагам, това звучи фанатично. Но не и когато има практическо лице. Ние сме вкарали милиони долари в тези области, а също и в други, така че да създадем нашата база, за да можем да използваме нашите клетки както трябва. Католическата църква не е способна да види разликата. Вие сте остарял и безсилен монолит. Дори не сте се приближили до половината от тези области, заради остарялата си доктрина. Е, ние отиваме на място и правим нещо за хората. Преди петстотин години искахме да ви унищожим, заради изкривяването на определени теологически истини. Сега просто желаем да ви измъкнем от вашето нещастие, да превърнем Църквата в нещо с реална сила, способно отново да обедини света.

— Това са две различни цели.

— Не и ако разбираш какво се опитваме да направим.

— Имаш предвид създаването на огромна паника? Да, няма нищо по-практично от това. Не съм уверен обаче, че точно това има предвид „Ходопория“.

— Съгласен съм. И ние нямаме това предвид.

— Но аз виждам друго.

Чезаре изглеждаше готов да продължава атаката, но спря. На устните му отново се изписа усмивка и той пак се зазяпа през прозореца.

— Това ще бъде поправено.

— А — кимна Пиърс, — схванах. Блейни е добрият манихей. Фон Нойрат просто е малко по-груб. — Чезаре не отговори и Пиърс продължи: — Наистина ли искаш да ме убедиш, че Блейни не е имал представа какво прави фон Нойрат? Наистина ли вярваш в това? Ако не съм пропуснал нещо, вие трябва да унищожите всяка църква, за да се появи вашата свята, единна и истинска. Което означава, че фон Нойрат винаги е бил част от това, което е вършил и манихеят Блейни, и може би е бил дори по-важен от него. И Нойрат, и Блейни се нуждаят от насилието и истерията.

Чезаре го погледна.

— Той се нуждае от „Ходопория“ по причините, които ти изтъкна. Толкова ли си наивен да мислиш, че не е имало папи манихеи и преди? Бенедикт Девети, Целестин Пети — те също са били отдадени на „Ходопория“, както и ние. И не са прибягвали до разрушителни сили както фон Нойрат. Отказвали са да правят каквото и да било — всъщност са знаели, че не биха могли да направят нищо, — защото посланието на „Ходопория“ не е само разрушение. Става дума за възраждане. Ти, повече от всеки друг, знаеш, че свитъкът обяснява какво означава единството над равнището на корумпираната църква. Без „Ходопория“ и нейното пълно обещание онези папи не са имали избор, освен да съхраняват мощта си и да служат на подкупната църква. Но човек като фон Нойрат не разбира това.

— Наистина ли? Може би онези папи са осъзнали големия парадокс. Че вместо да постигнат триумф тук, на земята — вашата единствена, чиста църква — е трябвало да разпространят мрак, който би затъмнил всяка следваща светлина, независимо от това колко е чиста. Блейни само е убеждавал себе си, че „Ходопория“ може да се издигне над това. Колко удобно!

— Ти наистина не си разбрал нищо, така ли? — Чезаре спря да се усмихва.

— Така изглежда.

Тишина. Чезаре отново се обърна към прозореца.

— Е, тогава си изпуснал възможността, която има Блейни сега.

— О, няма я.

За момент Чезаре се намръщи, но бързо възвърна самообладанието си.

— Но скоро ще я има. — Той бавно се обърна към Пиърс. — Как е момчето? Просто питам. То има добра памет за молитви.

Пиърс впери поглед в него. Чезаре се обърна към прозореца.

— Такъв прекрасен детски сопран…

Пиърс застина. Обзе го ярост. С последното самообладание, което имаше, той тръгна към вратата.

— Сбогом, Иън.

 

След половин минута Пиърс застана пред Аниели в библиотеката.

— Е? — попита тя.

Пиърс не каза нищо.

— Какво има, Иън? — Аниели усети, че става нещо.

— Каза ли нещо? — попита Перети от мястото си зад бюрото.

Пиърс се приближи към тях. Гледаше напрегнато кардинала. Накрая каза:

— Не мога да ви дам свитъка.

— Трябва да ми повярвате, че ние не сме замесени… — почна кардиналът.

— Не това е причината — каза Пиърс.

— Тогава е в самия свитък, така ли? — каза Аниели. Пиърс понечи да поклати отрицателно глава, но тя вече беше подхванала темата. — Знаех го! Какво има вътре, Иън? — Блясъкът в очите й отново се бе появил. — За какво е цялата тази шумотевица?

Той започна да обяснява, но тя го прекъсна:

— Какво са крили всичките тези години?

Пиърс видя очакването в очите й. Знаеше, че няма да го остави на мира. И накрая много тихо каза:

— „Q“.

— „Q“?! — Тя се облещи. — Искате да кажете, че това е… О, разбира се!

 

Тя обикаляше библиотеката с цигара в ръка и не спираше да говори.

— Това е забележително! Невероятно. Дори само откъсите за Възкресението…

Спря и погледна двамата мъже.

— Не е чудно, че манихеите са искали да сложат ръка върху него. Извън старата църква, само с новата. Това е идеално решение. Най-после цялата тази история с исляма добива смисъл.

Ентусиазмът й имаше съвсем различен ефект върху Перети.

— Това би могло да бъде опасно оръжие в нечии ръце — каза той студено. — Мога да разбера колебанието ви.

— Не, не можете — отвърна Пиърс, седнал на ръба на бюрото. И без никаква емоция добави: — Ще го дам на Блейни.

— Какво?! — изохка Аниели. — Да го дадете на… Ако тези пасажи наистина са там.

— Знам — каза Пиърс. — Но нямам избор.

— Страхувам се, че изборът е мой — каза Перети.

— За съжаление е така. — Пиърс се запъна. — Животът на сина ми зависи от това.

Стаята потъна в мълчание.

— Нямах… представа, че… — обади се Аниели.

— Аз също — каза Пиърс все така без никаква емоция.

— Как стана…

— В Босна, по време на войната. Още преди да облека свещеническите одежди.

— Тоест, вие не сте знаели досега за момчето, така ли? — попита Перети след дълго мълчание.

Пиърс кимна.

— И как така Блейни го е оплел в мрежата си?

— Той е знаел за него от самото начало. Искал е да е сигурен, че ще е възпитан като манихей. И е направил така, че никога да не разбера. Може би е имал предвид именно този момент. — Пиърс млъкна за секунда, после продължи: — При него е и майка му. И тя е била в неведение като мен.

— Сигурен ли сте в това? — попита кардиналът, после видя как го гледа Пиърс и кимна. — Добре. Но това едва ли променя нещо.

— Мисля, че променя — каза Пиърс. — Свитъкът е у мен.

— Не говорите сериозно — каза Перети. Пиърс само го гледаше.

— Всъщност… май го мисли сериозно — обади се Аниели. Беше ясно, че главата й работи на пълни обороти. — Казвате, че свитъкът недвусмислено засяга проблема с Възкресението? — Пиърс кимна. — Но също така казахте, че има ясни постановки за личната отговорност, самостоятелността и жените?

Отново кимване. Тя погледна Перети.

— Това би могло да бъде от полза за Църквата в този момент, ваше преосвещенство.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че е съвсем ясно.

— Не. — Перети поклати глава. — Не може да имате едното без другото.

— Защо не? — попита тя.

— Просто не може да премахнете нещата, които не ви харесват.

— Защо? — на свой ред попита Пиърс.

— Защо ли? — Перети като че ли бе изненадан, че тъкмо Пиърс пита. — Защото, отче, говорим за Святото Слово на Христа. Не може да го подменяте.

— Авторите на Евангелията са го направили — каза Пиърс. — Те са притежавали „Q“ и са избрали това, което са си харесали от ръкописа. Може би сега Църквата се нуждае именно от това, за да оцелее през следващото хилядолетие. Още една доза от подбрани текстове.

— От това, което госпожа професорът ми е казала за вас, вие сте последната личност, от която очаквах да чуя подобно нещо.

— Нещата се променят. — Пиърс въздъхна. — Вижте, единствената причина, според мен, да махнете онези четирийсет реда за Възкресението от текста е, че ще разполагате с много могъщ документ, нещо, което ще ни отведе много по-напред от тухлените стени, още откак сме изградили Ватикана. Модернизиране на Църквата, без да се губи допирът с Христа, такъв, какъвто сме го познавали винаги. „Q“ може да е именно отговорът на тази задача.

— Това са Слова на Христос — натърти Перети. — Не мога да позволя това. Нито пък вие. Знаете го.

— Работила съм със стотици свитъци, ваше преосвещенство — почти викна Аниели. — Никой от тези, които съм разглеждала, не е приличал на този, който описва Пиърс. Ние винаги сме се радвали, ако открием поне няколко парченца пергамент. Фактът, че този е запазен изцяло, го прави почти… нереален. Може би ще трябва да се загубят някои откъси, за да изглежда по-автентичен. — Тя вдигна ръка преди той да може да я прекъсне. — Добре, може да съм малко лицемерна, но вие разбирате основния въпрос. Може би това е единственият миг, когато може не само да си получите литургийния сладкиш, но и да го изядете.

Перети бавно поклати глава.

— Това ще създаде много проблеми с канона. Причастието е елемент на литургията. Документ като този би трябвало да потвърждава важната му роля.

— Не и ако пасажите липсват — отвърна тя. — Аз имам доста добра репутация, когато става въпрос за попълване на празнини в свитъците като този. Доколкото изрязванията ще бъдат направени фино, мисля, че няма да е толкова трудно да оставим подходящи празноти на местата, които застрашават съществуването на основните неща, които литургията утвърждава.

Перети помисли за момент й отново поклати отрицателно глава.

— Какво питахте…

— Какви други възможности имате? — повтори Пиърс. — Да го скриете? Кой тогава ще се грижи за чистотата на Словото на Христа?

— И двамата изпускате най-важното — продължи Аниели. — Без пасажите за Възкресението „Q“ ще е необходимо средство, за да се изтегли чергата изпод краката на манихеите. — Тя захапа цигарата си и дръпна силно два пъти, преди да я смачка в пепелника. — „Q“ е техният Граал, нали? Това е сърцевината на всичко, в което вярват. Смятам, че Блейни и този монах също вярват в това.

Пиърс помисли за момент, после кимна.

— Добре, ето ви възможност да покриете Светия Граал със стара патина и да го оставите в ръцете им. Да им покажете, че няма опасност за Църквата, че това всъщност само ще я заздрави. Хиляда години търсене и тяхната най-голяма надежда се превръща в едно празно обещание. Тогава чии основи ще бъдат разклатени?

— Не съм много убеден, че Ерих фон Нойрат се нуждае от Граал, за да задоволи амбицията си — каза Перети.

— Добре — каза Пиърс твърдо. — Тогава отивам при Блейни и му го давам, както е.

— Знаете, че не мога да позволя това — каза Перети.

— Значи сте изправени пред проблем. — Пиърс го погледна право в очите. — Защото ако не го взема до довечера, то така или иначе ще отиде в ръцете на Блейни. Точно такива нареждания дадох. Така ми се стори логично.

Перети го гледаше. После попита:

— Наистина ли вярвате, че Блейни ще направи размяната и ще ви пусне да си вървите?

— Да. — Нямаше колебание. — Той ми дължи това. И го знае.

Перети понечи да отговори, но телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да? — Няколко секунди слуша напрегнато и изненадано. — Сигурен ли сте?… Знаем ли коя е тя?… Добре… добре. — Без да спира да слуша, той погледна Пиърс. — Не, мисля, че можем да направим нещо по-добро. Изчакайте, ще ви се обадя.

Затвори телефона и каза:

— Фон Нойрат е мъртъв. — Бавно вдигна погледа си към Аниели. — Колко време ви трябва, за да… ревизирате свитъка?

Тя помисли за момент, после каза:

— Не знам. Два-три часа. Зависи от…

— Тогава го направете. — Той се обърна към Пиърс. — Когато свършите, звъннете на Блейни. Дотогава ще знам на кое място да поискате да се направи размяната. Приемате ли, отче?

Пиърс само кимна.

 

В сумрака вила „Боргезе“ имаше почти въздушен, призрачен вид, особено на фона на градините „Пинчио“, разположени точно над площад „Дел Пополо“, където дългите алеи — повечето кръстени на светци и папи — минаваха под покрова на борове и дъбове, осветени от улични лампи. Там звуците на Рим заглъхваха, заместени от случайни стъпки по чакъла, ставащи все по-редки след залез слънце, когато светлините на уличните лампи засияваха по-силно.

Пиърс крачеше по широката алея „Лъв IX“ и се вслушваше в шума на собствените си стъпки. Както винаги Аниели се бе справила съвсем навреме — за два и половина часа бе променила свитъка и смущаващите откъси бяха отделени с точността на хирург. Но когато трябваше да унищожат нежеланите парчета, тя се поколеба. И двамата гледаха парчетата, поставени в една малка купа на масата. Именно Пиърс беше този, който извади кибрита.

Разговорът с Перети бе кратък. Мястото и времето. Обаждането на Блейни също беше лесна работа, макар че беше ясно, че той не бе го очаквал. Сам ли щял да дойде Пиърс? Да. Кой му бил помогнал? Пиърс искаше само момчето и жената. Блейни трябваше да му се довери. След един час.

После бе говорил с Петра и Иво. Тя му бе обещала да е нащрек. Само Иво хареса идеята за ново приключение.

Блейни седеше на една пейка в средата на алеята, пресичаща „Лъв IX“, На петнайсет метра от него стоеше Мендравич, до бяха него Иво и Петра в един инвалиден стол. Никой друг. Пиърс тръгна към тях. На пет метра от Блейни спря и попита:

— Тя може ли да ходи?

— Да — отвърна Блейни.

— Тогава им кажи да тръгнат към мен.

— Дай да видя „Ходопория“.

Пиърс отвори кутията и я обърна към Блейни така, че да може да види свитъка вътре.

— Как мога да съм сигурен, че това е „Ходопория“?

— Прати ги тук.

— Дай ми кутията.

Пиърс не помръдна.

— Знаеш, че фон Нойрат е мъртъв, нали.

— Да — спокойно каза Блейни. — И не, ако предполагаш, че аз съм го поръчал.

— Прати ги тук — каза Пиърс.

Блейни погледна Мендравич и му кимна и хърватинът отиде до инвалидния стол на Петра, за да й помогне да стане. Тя се отказа от помощта му и бавно се изправи и хвана ръката на Иво.

— Добре — каза Блейни. — Сега ми дай кутията.

— Ще изчакаме, докато дойдат при мен. — Блейни го погледна внимателно, като че ли искаше да види нещо, но после пое дълбоко дъх и отново кимна на Мендравич. Петра и Иво бавно закрачиха напред.

— Прав ли съм, че Дейли се е опитал да ти помогне? — попита Блейни.

— Перети — отвърна Пиърс, — Чезаре ти праща много здраве.

Отново никаква реакция.

— Така или иначе трябваше да бъде или единият или другият. И несъмнено един от тях ще е следващият папа. — Пиърс никога не бе виждал Блейни толкова самодоволен. — Предполагам, че неговите хора са се разположили около парка, нали?

— Казах, че ще дойда сам.

— Все пак малко се съмнявам.

Пиърс не отговори нищо.

Петра и Иво минаха край Блейни и се запътиха към Пиърс. Тя сграбчи ръката му и той незабавно я притисна до себе си.

— Здрасти, Иън — каза момчето.

— Здрасти, Ивчо.

Пиърс тихо прошушна на Петра:

— Отидете до пейката срещу нас.

Тя кимна и хвана ръчичката на Иво. Когато се отдалечиха достатъчно, Пиърс пак се обърна към Блейни, пристъпи към пейката и седна до него.

— Тук няма никой друг, Джон. Разчитам на думата ти.

— Значи си по-наивен, отколкото мислех.

— Може би — каза Пиърс. — А може би не. — И му подаде свитъка.

— Върви си — каза Блейни. Пръстите му опипваха каишките. — Нали си взе жената и момчето.

— Още ли ме защитаваш?

— Повече, отколкото предполагаш.

— И защо стана така, Джон?

Старите пръсти трудно се справяха с възлите.

— Няколко от хората на фон Нойрат са тук — каза Блейни. — Но не аз ги повиках. През последните няколко часа много се чудеха какво да правят. Не бяха много склонни на тази размяна.

Пиърс небрежно огледа околните дървета, като че ли не бе особено впечатлен от новината.

— Тогава защо тази шарада? — попита той. — Защо просто не я хванаха?

— Защото съм сигурен, че няколко от хората на Перети също са тук. Няма смисъл да правим глупости. Само че не съм убеден колко време могат да чакат. Нямам същото влияние върху тях, както Ерих. Трябва да се махаш. Веднага.

— Не — каза Пиърс. Очите му бяха вперени в дърветата. — Искам да видя как преглеждаш текста.

— И защо?

— Може би няма да е това, което си си мислил.

— Разбирам — кимна Блейни. Вече бе успял да се справи с възлите. — Е, ти очевидно не знаеш как да го четеш.

За един кратък миг Пиърс си помисли, че може би е забравил основното правило на манихеите. Скритото познание. Бе ли пропуснал нещо в стиховете, нещо по-дълбоко от откъсите за Възкресението? Имаше ли някаква последна игрословица, която някак си бе пропуснал? Веднага разбра, че едва ли е така. Беше написано от Менип, киник от първи век, двеста години преди раждането на Мани. Дори и манихеите не стигаха толкова назад във времето.

— В текста има празноти — каза Пиърс. — Мога да ти кажа какво липсва.

Блейни се обърна към него.

— Какво?

— Откъси, които заплашват Църквата. Повечето от тях не са тук.

Блейни понечи да отговори, но спря и зачете свитъка.

— Не би могъл да направиш това. Познавам те, Иън. — А после стигна до първата празнота в текста.

— Не прилича на естествено увреждане, нали, Джон?

Блейни несигурно гледаше пергаментовите листа.

— Не се безпокой — добави Пиърс. — Аниели ми каза, че ще изглежда напълно автентично „Q“ по времето, когато Перети го представи на Библейската комисия.

Блейни продължи да чете, откри нова празнота и пак спря.

— Защо? — Беше почти въздишка. Лицето му се разкриви от смущение. — Защо си направил това? — Той бавно вдигна очи към Пиърс. — Винаги си вярвал в светостта на Словото. Аз те научих да вярваш в светостта на Словото. Как си могъл да направиш това?

Пиърс гледаше встрани. Накрая каза:

— Ако прочетеш целия ръкопис, ще разбереш, че това въобще не му вреди. Всъщност това е — как го каза Данте? — едно прераждане. Всичко е тук. С тази разлика, че сега католическата църква ще може да го използва. Перети ме помоли да ти предам благодарностите му.

Блейни го изгледа продължително, после отново сведе очи към свитъка. Пръстите му пробягаха по празните места. Като че ли галеше рана.

— Това е Словото на Христа. Кой си ти, че да решиш какво може да бъде махнато? Аз те избрах заради вярата ти в Словото. В Словото!

— Става дума за отричане на телесното Възкресение — каза Пиърс хладно. — Това е, което липсва. Опасна тема. — Наблюдаваше как Блейни се взира в свитъка, само главата му леко се поклащаше. — Сега ти имаш право на избор, Джон. Да позволиш на Перети да тури ръка върху свитъка и да влее нов живот в Църквата или да го унищожиш, надявайки се, че Църквата постепенно ще рухне сама. Проблемът е, че ако наистина го унищожиш, няма да имате „Ходопория“, която да ви води към целта. Няма да разполагате с онези писмена, в които всеки добър манихей вярва и смята, че са последният му водач. — Той изчака. — Нямаш особено голям избор, нали?

Блейни започна да навива свитъка. Очите му шареха, сякаш търсеха нещо, което да му подскаже, че Пиърс не е прав.

— Няма да откриеш нищо — каза Пиърс. — Постарахме се добре. Повярвай ми.

Ръката на Блейни затрепери, после главата му внезапно се разтърси от спазми. Пиърс се наведе и взе свитъка.

— Джон? — Цялото тяло на Блейни се тресеше. — Джон…

Започна направо да се тресе. Пиърс бе очаквал някаква реакция, но не и това.

Внезапно Салко тръгна към тях. Пиърс пусна свитъка и посегна към Блейни. Незабавно от дърветата, на около двайсетина метра, се появиха шестима — между тях беше и великанът, когото Пиърс помнеше от бягството си от Ватикана. Всички се насочваха към пейката, с извадени пистолети. Изгърмя първият изстрел.

Но не от хората, които бързаха към тях.

Напълно объркан, Пиърс се обърна. И тогава видя хората на Перети — излизаха от друга група дървета и оръжията им бълваха огън. Пиърс се просна на чакъла, като дръпна и Блейни. Старият свещеник вече не се тресеше. Всъщност изобщо бе спрял да мърда. Пиърс повдигна главата му и погледна очите му. Блейни бе мъртъв.

Чак тогава чу вика на Петра.

— Иво! Не!

Всичко бе като на забавен кадър. Пиърс пусна Блейни и скочи. Иво обаче беше твърде далеч, а изстрелите отекваха отвсякъде. Навсякъде около него падаха хора — и само Иво тичаше. С крайчеца на окото си Пиърс видя последния от хората на фон Нойрат да се приближава, без да прекъсва стрелбата, пистолетът му бе насочен право към детето. Пиъре скочи напред, внезапна разкъсваща болка в левия крак го повали на земята. За миг не виждаше нищо — само чакъла и Иво, сина си. Отново бе неспособен да го защити, отново можеше да го загуби. Отново.

Последен изстрел. Иво изпищя. Пиърс надигна глава.

Пред момчето лежеше Мендравич, гърдите му бяха в кръв. Иво викаше диво и дърпаше Мендравич за ръката.

— Ставай, Салко! Стани!

Беше невредим! Чудесно! Пиърс дълбоко си пое дъх, после погледна Мендравич.

Дори и сега хърватинът правеше всичко възможно да успокои момчето. Пиърс успя да стане и закуцука към тях. Петра го изправи и прегърна Иво. Той продължаваше да пищи. Пиърс стигна до тях, прегърна ги за миг и после коленичи до Мендравич.

Иво спря да плаче. Пиърс взе главата на Мендравич в ръцете си. Хърватинът с усилие вдигна поглед към него.

— Аз го научих да бяга така. — Говореше пресекнато, после се закашля. — Навън, на широкото, Ивчо. Навън, на свобода. — Погледна Пиърс в очите. — Нищо му няма, нали?

— Нищо — каза Пиърс.

— Добре… това е добре. — Мендравич се опита да преглътне. — Никога не бих помислил да… — Той стисна ръката на Пиърс с могъщата си хватка. — Трябва да знаеш това, Иън.

Пиърс кимна. По бузите му започнаха да се стичат сълзи. Последен акт на изкупление на греха.

— Знам.

Мендравич се опита да кимне, но внезапно потрепери. За миг погледът му се проясни. После хватката му отслабна и той се отпусна.

Пиърс нежно притисна главата на Мендравич към гърдите си. Тялото му се разтресе от ридания, проливаше сълзи за човека, когото бе познавал. За мъжа, когото никога нямаше да забрави.

После бавно отпусна главата на Мендравич на чакълената пътека, избърса сълзите си, затвори очите на хърватина и го прекръсти. А след това стана и тръгна към Петра и Иво.

Четирима мъже лежаха мъртви, останалите бяха в ръцете на хората на Перети. Свитъкът беше там, където бе паднал Блейни, до безпомощно протегната му ръка.

Вече нищо не го интересуваше. Стигна до Петра и Иво и ги прегърна. И отново заплака. И тримата плачеха.

 

Бяха минали два часа. Пиърс държеше ръката на Петра. Иво се беше настанил в скута й. Седяха в библиотеката на Перети.

Аниели също беше до тях, свитъкът бе до нозете й.

Докторът си бе тръгнал преди двайсет минути. Повърхностната рана на Пиърс бе оправена лесно; повече внимание бе отделено на хълбока на Петра, но тя се възстановяваше добре.

— Не мога да ви убедя да постъпите иначе, така ли? — попита Перети.

— Така мисля, ваше преосвещенство — отвърна Пиърс.

— Това е изключителна възможност, Иън — каза Аниели с надежда. — А аз бих могла да използвам помощта ти.

Пиърс само поклати глава.

— Не е защото се тревожите за нестабилността в Църквата, нали? — попита Перети. — Може би ще ви е интересно да узнаете, че сме решили да направим фон Нойрат мъченик. — Той видя реакцията на Пиърс и добави: — О, да. Жената, която го е убила, има достатъчно интересна биография, за да направим от нея и Блейни прекрасни модели за едно фанатично движение в самата църква.

— Трудно е да се повярва — каза Аниели, — но те наистина са се готвели да унищожат наскоро открит документ, един много свещен свитък, който, според някои, може да освети една изцяло обновена, либерализирана църква. Представяте ли си? — Тя се усмихна. — Добре че ги заловихме навреме.

— Звучи достатъчно смислено, нали? — попита Перети.

— Едва ли и за манихеите — каза Пиърс.

— Да — отвърна Перети. — Но нещо толкова добре заровено едва ли ще може да избухне толкова бързо. По този начин много ефикасно ще разредим сегашното напрежение.

— И после? — попита Пиърс.

— После… — Перети поклати глава. — После публикуваме „Q“ и казваме на света, че това е нещо, наричано всъщност „Агиа Ходопория“. Това ще изпрати ударна вълна през всички манихейски клетки. Безсилието има възможността да подкопае и най-мощните ереси. Предполагам, че това ще направи вашия приятел Чезаре по-разговорлив.

Пиърс кимна.

— Но не става дума за нестабилност, нали? — Перети продължи да го гледа напрегнато.

— Не, ваше преосвещенство.

— Тогава защо? — И когато Пиърс не отвърна, той продължи: — Разбирам, че свещеничеството може би сега не е това, което желаете — той погледна за момент Петра и Иво — и бих ви разбрал, но имате възможност да отведете Църквата там, където тя никога не е била.

— Но построена върху какво, ваше преосвещенство? Преди няколко часа имахме Словото в най-чистия му вид и решихме да го променим, за да защитим Църквата.

— Вярно — съгласи се Перети. — Но ако си спомняте, вие тогава казахте, че няма друга възможност.

— Точно така. Но винаги има спор, нали? Защитата на Църквата, пазенето на здравината й, не зависи от това дали трябва да променим посланието.

— То все още е едно могъщо послание.

— В известен смисъл, ваше преосвещенство. Предполагам, че именно допирът ми до „Ходопория“ ме накара да разсъждавам така.

Тонът на Перети стана малко по-официален.

— И какъв е той?

— Винаги съм мислил — каза Пиърс, — че ако открия нещо достатъчно чисто, всичко ще си дойде на мястото, независимо от съществуващите очаквания. Но в случая не е така. Нищо не остава съвсем чисто, щом трябва да се съобразява с изградена от човека структура. И Христос е знаел това. Ето защо той е оформил посланието с мисъл за всеки отделен дух. Това е Неговата непогрешимост, Неговата сила. Да се знае, че всеки поставя своята собствена вяра на масата, строго индивидуално, съвсем отделно — и именно в тази съвършена самостоятелност се крие смисълът на посланието. То определя взаимоотношенията, построени на голата истина: наша е отговорността да открием връзката със света извън нас. Не нечия друга. И определено не на Църквата. Странно е как манихеите ми показаха това. — Без да съзнава, Пиърс хвана ръката на Петра. — И тази връзка лежи в сърцевината на чистата обич и прави възможна яснотата.

Перети го гледаше. После каза:

— Знаете, разбира се, че единствената основна задача на Църквата е да поддържа и засилва тази връзка.

— Не съм сигурен, че вече бих се съгласил с това.

— Добре — каза Перети. — Тогава, за съжаление, ще трябва да ви загубим.

— Така е — добави Аниели и стана. Усмихна се, за да намали напрежението, и каза: — Оставяте ме сама с Негово преосвещенство.

После погледна Перети и се засмя.

— Казах ви, че с мен не се работи лесно.

— Ще го запомня — усмихна се кардиналът.

— Пепелници — каза Пиърс. — Препоръчвам ви ги като средство за помиряване.

— Много смешно — нацупи се Аниели. — Значи се връщате в Щатите?

— Ще видим — каза Пиърс и погледна към Петра.

— Имам някои добри приятели в Библейския институт в Бостън. Те ще се радват да се запознаят с вас.

Той се усмихна на Аниели, после пак се обърна към Петра.

— Мисля, че първото нещо е да сложим този младеж да поспи.

— Разбира се — каза Перети и се изправи. — Подредили са ви стаи на горния етаж. Вилата е ваша, докогато поискате.

— Благодаря ви, ваше преосвещенство.

— Не — каза кардиналът. — Аз ви благодаря… отче.

Пиърс вдигна Иво и хвана Петра за ръката.

— Чакайте, чакайте — викна Аниели и целуна Пиърс по бузата. — Ще ми липсвате.

Усмихна им се и веднага се обърна към Перети.

— Както виждам нещата, ваше преосвещенсво, имаме два избора. Е, всъщност един, ако разберем как… — Тримата вече излизаха в коридора.

— Много бързо говори — каза Иво.

Пиърс и Петра се засмяха.

— Да, Ивчо — каза Петра. — И мисли бързо.