Кардинал Джакомо Перети стоеше мълчаливо пред леглото с балдахин; слабата, почти безплътна фигура на Бонифаций Десети лежеше неподвижно под бялата тъкан, главата му бе отпусната върху копринената възглавница. Стаята — в която допреди три часа бяха само двамата — сега беше претъпкана с лекари, охрана, служители, адвокати — всички говореха тихо, група монахини бяха коленичили в молитва, забравили за всичко друго. Той беше последният, говорил с него, последният, който му бе държал ръката; на своя приятел от четирийсет години, който му беше отправил и последното си предупреждение преди да се отпусне в забрава.

— Пази се, Джиджи. Фон Нойрат иска да спи в това легло много повече, отколкото предполагаш. — Спокойна усмивка и папата си беше отишъл.

Перети нямаше нужда да му се напомня: залите вече бяха пълни със слухове, частният му секретар му беше съобщавал при два различни повода за яростна „предизборна кампания“ — това не беше позволено под никаква форма от канона, но сплетните бяха алчно поглъщани от вътрешните кръгове на Ватикана. Не бяха минали и три часа от смъртта на Ецио и вече всички правеха предизборни предположения.

Той се взираше в пепелявото лице: високо чело, обградено от кичури сиво-бяла коса, посинели устни. Някога острото, изсечено лице сега изглеждаше по-меко. Чудесна фасада за едно тяло без дух. Всъщност това беше без значение в суматохата на хаотичното движение наоколо.

Перети знаеше, че времето, в което може да стои до стария си приятел, е ограничено. Кардиналът камерленго — представляващ най-мрачната служба в църковната йерархия — щеше да дойде до час, за да заключи частните апартаменти, да счупи папския печат и да започне приготовленията за „новемдиелес“, деветте дни на траур. Той вече бе съобщил, че конклавът ще се събере на деветия ден — много по-скоро от обичайно, но имаше властта да наложи това решение. Повечето от членовете мислеха, че това е заради сегашния камерленго, кардинал Антонио Фабрици, който беше прехвърлил седемдесетте и гледаше вече да работи възможно по-малко. Но Перети имаше и друго обяснение — Фабрици беше един от дългогодишните съюзници на фон Нойрат.

— Искам всички да напуснат — тихо каза Перети. Гласът му обаче прозвуча достатъчно ясно в стаята, за да предизвика внезапна тишина. Един от охраната понечи да възрази, но Перети вдигна ръка. — Само за няколко минути.

Не помръдна — очите му се втренчиха в тялото; лицето бе лишено от изражение.

Монахините първи тръгнаха към вратата. Всяка се обръщаше към Перети и кимваше леко преди да се излезе — кармелитките винаги се съобразяваха с кардиналските желания. Последваха ги в бавна нишка адвокатите и лекарите; последни напуснаха тримата от охраната. Останал сам, Перети пристъпи към леглото. Отново се загледа в безжизненото лице, сякаш се надяваше на някакво потвърждение. Почти очакваше очите да се отворят и немирна усмивка да пробяга по устните на приятеля му.

Отидоха си най-после — живо щеше да каже Ецио, тъничките му крака щяха да се спуснат пъргаво на пода.

Перети коленичи до леглото, главата му се отпусна в молитва.

— Защо беше толкова загрижен за Атон, Ици? — Той вдигна поглед и отново се вгледа в притихналото лице. — И защо си отиде, без да ми кажеш?

Аниели наля още кафе и седна на кухненската маса. Разказът за австриеца бе изпразнил още една каничка еспресо.

— От друга страна — опитваше се тя да убеди както себе си, така и него — мъжете от охраната може да са били точно такива — мъже от Службата за охрана. Може би просто са търсили нещо, за което им е казано, че заплашва Църквата. Малко по-агресивни от необходимото, но все пак…

— Не. — Пиърс поклати глава, загледан в антрацитночерната течност в чашата си. — Дори и да се абстрахираме от Чезаре и Руини — а аз не мисля, че това би било правилно, помислете си, кой би търсил свитъка? — Той се втренчи в нея. — Има две възможности. Едната е някой да е научил за откритието, тръгва по дирите му и после прави като вас — дешифрира картата и открива връзката с Атон. И в този момент разбира, че молитвата е само първа стъпка, а не крайната награда. И решава, че свитъкът повече не му е нужен — вече има информацията, необходима му, за да иде в Атон преди всички останали и да измъкне това, което се намира там. Тоест, дори и да е изгубил свитъка, няма причина да го търси така активно.

— Така е — съгласи се тя.

— Има и втора възможност — продължи той. — Някой да е подочул нещо, но да не е стигал въобще до свитъка и поради това да няма възможност да го дешифрира. Без него няма картата. Без карта и молитва той би трябвало да приеме, че това е просто един от любопитните пергаментови свитъци, за които се говори, че съществуват, но са изгубени през вековете. Най-доброто, което би могъл да направи, е да извърши малко изследователска работа и да провери дали това не е само слух.

— Нито едната от двете възможности обаче не може да обясни огромното старание на нашите приятели от Ватикана. Освен ако — той се наведе над масата — те са знаели, че има карта, преди да са чули за откритието. Карта, която е много скъпа за тях. Въпросът е, като се има предвид това, което ми казахте, кой друг освен манихеите може да знае за картата?

— Разбирам… Всъщност вие сте прав. Никой не е мислел за „Съвършената светлина“ като за карта. Никой не би могъл да мисли така, като се има предвид, че се е вярвало, че няма има писмено копие.

— Тоест единствената личност, която би могла да има толкова много сведения за свитъка — заключи той, — е някой, който е знаел за картата още преди да е била намерена писмената й версия.

— А това — съгласи се тя — значително стеснява кръга.

Последвалата тишина само подчерта страшното значение на изреченото. След няколко минути Аниели каза:

— Това означава, че онези хора от Ватикана са част от нещо, датиращо отпреди хиляда и седемстотин години.

— И все още търсят документа — добави той, — което означава, че все още нямат представа къде ще ги отведе той. Ето защо толкова усилено се стремят да сложат ръка върху него. — Отново мълчание. Пиърс отпи глътка кафе. — Предполагам, че това ми осигурява някакво предимство.

— Какво? Не говорите сериозно. Ако това за Руини е истина, а също така и за онзи ваш приятел — монаха, трябва да смятаме…

— Вижте — каза той. Разговорът му с Данте — наистина ли беше вчера? — отново изплува. — Никой външен човек не би видял връзката между потвърдения сърдечен удар на един свещеник с акростих отпреди петнайсет столетия, да не говорим за непотвърденото изчезване на един монах и за евентуалното съществуване на нещо по-старо от Евангелието, някъде из Гърция. Дори и църквата ще бъде затруднена много. — Той спря. Спомените за образите от телевизионния екран отпреди малко се върнаха. — Ако фон Нойрат е замесен — мисълта, изречена гласно, беше още по-неудобна — кой би могъл да каже колко дълбоко е проникнало всичко това? И колко загадъчна всъщност е била болестта на папата?

— Тук вече малко се изхвърляте.

— Така ли? Щом и двамата приемаме, че тези хора са свързани с манихеиството, значи си представяте отлично какво са мислили за католическата църква през всичките тези векове. Мога само да си представя как се е развил техният „хипераскетизъм“, стремежът им към „единна, чиста църква“. Ако успеят, тук едва ли ще е най-приятното място. Освен това ще трябва да разрушат и сегашната църковна структура. Като се има предвид какво са сторили на Руини и Чезаре, без да споменавам изобщо малкото си надбягване с охранителите, можете ли да се обзаложите, че греша? — Мълчанието й беше достатъчно красноречиво. — Единственият начин да разнищим това е да стигнем първи в Атон.

Начинът, по който реагира Аниели, го изненада.

— Бихме могли да го унищожим.

— Какво?

— Свитъка, моите бележки, всичко. Нека това, което е в Атон, си остане в Атон. Не ми се вярва, че лично аз предлагам подобно нещо, но това може би е единственият начин.

— И да оставим онези хора безнаказани? Само през Атон може да си обясним какво представляват те и на какво са се надявали през цялото това време.

— Ако не успеят да го открият — настояваше тя, — не биха имали никакви изгледи за успех.

— Разбира се, че има начини да го открият. Разполагат с мен и с вас.

Това беше очевидно, но все пак до този момент Аниели не се бе сетила и сега направо зяпна.

Понечи да каже нещо, но спря, взе чашката си и бавно отпи глътка кафе.

След няколко секунди той каза:

— Аз… не исках да прозвучи така.

— Няма нищо — отвърна тя замислено; чашата все още бе в ръката й. — Вие сте прав, разбира ее. — Очевидно бе, че полага всички усилия да овладее нарастващото си безпокойство. — Те са открили вашия монах, вас и едва ли има основание да се мисли, че не биха могли да стигнат и до мен, за да получат името на манастира.

— Те искат свитъка. Знаят, че е у мен. Ще ме преследват. Но ако стигна пръв в Атон…

— Добре, стигате пръв. И после какво?

Той се опита да се усмихне и поклати глава.

— Не знам. Може би ще ги принудя да излязат на светло.

— Това не е отговор на въпроса ми. — Тя остави чашата, избърса с длан няколко трохи от масата и стана. — Значи нямам голям избор, така ли?

Гласът на Чезаре отново прозвуча в главата му.

— Съжалявам, че ви вкарах в тази история.

— Аз съм се набъркала отдавна — въздъхна тя. — През цялата си кариера да мечтаеш да откриеш подобен свитък, а след това, когато вече е в ръцете ти, да бягаш от него.

— Това е нещо много повече от древен свитък.

— Всички те са повече от обикновени свитъци, Иън. Повтарям това на студентите си вече трийсет години. Глупаво ще е, ако не използвам тази възможност, за да докажа твърдението си, нали?

Той знаеше, че тя се вкопчва във всяко нещо, за да се пребори с тревогата. Кой беше той, за да оспорва решението й?

— Трябва да се обадя по телефона. — Тя тръгна към вратата. — И да препиша бележките си, така че да можете да ги разчетете. — Искаше да се съсредоточи върху преследването, а не върху последствията от него. Една карта. Нищо повече. Спря се и се обърна към него. — Трябват ви и дрехи. Един католически свещеник в Атон… едва ли ще направи добро впечатление, нали?

След час му подаде голям плик, пълен с жълти страници. След това излезе и след два часа се върна с няколко пакета. През това време той беше успял да се запознае със съдържанието на плика и да начертае една карта. Порази го дори и малкото, което прочете — колко просто беше всичко, погледнато през увеличителното стъкло на специалиста.

Тя се бе справила добре. Панталони, ризи, бельо — всичко необходимо. Той отдавна се бе отказал от условностите на редовото духовенство. Докато пробваше един зелен пуловер, тя извади и последните неща, после измъкна и пачка пари. Той я погледна въпросително, но преди да си отвори устата, тя хвана ръката му и тикна парите в нея.

— Лири, драхми, дори малко долари. Където й да отидете, тези неща вървят.

— Не мога да приема…

— О, можете. — Тя се усмихна. — Може и да не се нуждаете от това, но така ще си осигурите безопасността. — Той се опита да й ги върне, но тя отстъпи назад. — И как точно се канехте да отидете до Гърция и да се върнете? С кредитна карта? — Тя поклати глава. — Винаги могат да я проследят. А също така и тегленето от банкомат. — Тя се оказваше много по-благоразумна и предпазлива от него. Как всъщност си бе мислил да отиде до Атон? Осъзна, че няма избор освен да прибере парите.

— В Солун имам бивш студент, Доминик Андракос — продължи тя, докато нареждаше багажа му. — Казах му, че сте ми колега. И че се казвате Питър Селдън.

— Какво? — Пиърс се изненада.

— Ами нали трябваше да направя нещо. Не бих искала да забърквам и Доминик в това. Питър Селдън е производител на грозде и вино, когото познавам от Калифорния. Прави превъзходно „шардоне“. Това бе първото нещо, което ме впечатли навремето.

По-добре беше да се съобразява с нейната схема. Всъшност той имаше нужда от фалшива самоличност много повече от онзи приятел Андракос — давеше си сметка, че истинското му име би могло да привлече нечие внимание в Атон. Тя наистина се справяше по-добре от него в това отношение.

— Казах му, че се интересувате от свети Амвросий и възможната му връзка със свети Фотий — продължи тя.

— Няма връзка.

— Да, но Доминик не знае това. — Тя постави сгънатите празни торби в едно чекмедже. — Неговите интереси са към един по-късен период — девети век, разколът между свети Фотий и Николай Първи и така нататък. Има много добри връзки в Атон. Каза, че ще се радва да уреди нещата. Очаква ви утре, късно следобед.

Очевидно бе успяла да изхвърли по-раншния разговор от съзнанието си. Сега и той бе обхванат от изследователска страст. Това започваше да прилича на игра. Купчина банкноти. Ново име. Бивш студент. Достъп до Атон. Това, че трябваше да покаже ватиканския си паспорт на границата — нещо лесно за проследяване — не разбиваше защитата му. Щеше да е в Гърция. Това беше всичко, което щеше да се знае.

Той мушна свещеническите си дрехи в раницата. От опит знаеше колко убедителни могат да бъдат в чужбина. Заедно с ватиканския печат на документите за самоличност те бяха досстатъчни, за да впечатлят някой безразличен пазач. Следващото, което потъна в чантата, беше дебелият плик.

— Знаете ли — каза тя, заровила се в шкафа — може да откриете нещо повече от това, което очаквате.

Внезапната й готовност да поднови разговора за истинския проблем го завари неподготвен.

— Осъзнавам това. Но колкото и манихеите да…

— Нямам предвид това — каза тя твърдо, все още с гръб към него. Той спря да подрежда раницата и зачака обяснението й. — Какво ще се стане, ако това се окаже нещо по-древно и от Евангелията? Как ще повлияе на Църквата, ако промени разбирането ни за Христос и неговите послания? — Тя се обърна към него. — Знам, че винаги сте си имали затруднения със структурата, но това ще надхвърли този проблем. Онези очевидно смятат, че това може да срути Църквата. Независимо от това как манихеите биха искали да го използват, Иън, вие, като католик, до каква степен бихте желали да стигнете до откритието?

За първи път от часове Пиърс осъзна първичната си реакция пред свитъка. Не разбиране. Не страх. Само почуда. Възможността за един истински Христос. Чистотата, връзката, която винаги бе търсил. Единственото Писание. Какво по-могъщо би могло да има от това? И ако все пак не беше в древния свитък, а го очакваше някъде в Атон? Ако не попаднеше в ръцете на манихеите, то едва ли представляваше заплахата, която Аниели виждаше в него. Най-малкото не и за него.

Може би именно затова толкова искаше да го открие, затова толкова бързо бе приел задачата като своя. Заради манихейската заплаха? Заради себе си? Не се напрягаше да отговори на въпроса. Нито пък можеше. Двете неща в момента бяха неразривно свързани. Въпросът трябваше да почака.

— Не знам — отвърна просто той.

— Може би искате да обмислите въпроса по-подробно. — Тя го изгледа, после отвори чантата си и измъкна една бейзболна топка от нея. Подхвърли му я. Без да мисли, той протегна ръка и я хвана. — Открих я в „Ринашенте“ — каза тя. — Поразително е какви неща има в наши дни по магазините.

Погледна пръстите му, свити върху малката сфера, и се усмихна.

— Все още си спомняте.

— Свещеник, подхвърлящ си малка топка в кафене, за да може да разгадае една древна рисунка? Да, това не се забравя. Пазете се само да не ви хванат монасите. Може да ви я конфискуват.

Пиърс пътуваше с влака към Бриндизи. Сънят бягаше от очите му. Аниели беше настояла да го заведе на обяд и му бе разказала сбито историята на Атон, с напразното усилие да придаде малко нормалност на създалата се атмосфера. Не си казаха нищо повече, докато се хранеха — около тях се чуваха достатъчно разговори, за да ги разсейват от грижите. Както и можеше да се очаква, разговорите за папата бяха монополизирали всяка маса. Всички правеха предположения и приличаха повече на комарджии, а не на опечалено паство — Перети: две към три, за Нойрат: равен резултат. Бяха включени и други имена. Пиърс беше впечатлен от познанията на обядващите относно вътрешните дела на Кардиналската колегия. Силвестрини: четири към едно (твърде стар); Монгелуци: шест към едно (твърде млад), Дейли и Тацрич: десет към едно (твърде непознати).

Беше твърде разсейващо и за двамата.

Сбогуваха се накратко и най-вече предпазливо: очевидно и двамата не искаха да се връщат към събитията от последния ден. Той стигна на гарата в един и половина на обяд.

Избра влак, в комбинация с ферибот. Обиколните пътища биха отнели дни, да не говорим за усложненията, които можеха да се получат в бивша Югославия. Беше снабден само с личната си карта от Ватикана, а знаеше, че паспортният контрол по Адриатика е доста по-лек от този по другите летища. Надяваше се, че австриецът не би могъл да наблюдава всичките изходни пунктове — въпреки че на този етап нямаше представа колко широка може да е мрежата му. Фериботите от Бриндизи пътуваха в две направления: за Албания и за Гърция, и тъй като мъжете от охраната на Ватикана едва ли имаха шесто чувство, пристанището не би трябвало да привлече особено внимание. Да, корабите бяха големият му залог. По това време на годината имаше много туристи, между които спокойно могкеше да се изгуби.

Влакът тръгна в 6:46 следобед.

В 8:00 си запази кабина за ферибота в 10:30 вечерта — 140 000 лири за пътуване до Игуменица на югоизточния бряг на Гърция. За следващия етап от пътя щеше да мисли утре.

Прекара двата часа в едно малко кафене в гръцки стил близо до пристанището, като прелистваше бележките на Аниели, за да минава по-бързо времето. Опитваше се да запомни подробностите около „Свети Фотий“ — описанията на по-характерните места, които тя бе извлякла от свитъка, бяха забележително подробни. Но недостигът на сън вече започваше да си казва думата и той усещаше как очите му се затварят. По-лесно му беше да насочи вниманието си към обичайния поток на туристите, отколкото към подробностите на набързо надрасканата карта.

Към девет часа започнаха да се появяват пътниците за неговия ферибот.

Движеха се като в ням филм — кафенето беше до брега и вътре не проникваше друг звук освен плисъка на вълните при вълнолома. Пиърс откри, че се заслушва в тях, постепенно обладан от нежния шум на Адриатика — ударите бяха по-малко натрапчиви от океанския прибой, с който бе свикнал в Кейп: вълните не се разбиваха с такава сила.

За момент той остави съзнанието си да се върне в миналото — спомняше си часовете, които бе прекарал на плажа, блясъка на залязващото слънце, как яркото синьо се превръщаше в бледолимонено — и всичко, което трябваше да прави, беше да плува към брега в обгърналото го спокойствие.

Може би именно това се надяваше да открие в Атон.

Близо до билетното гише прозвуча сигнал. Той вдигна очи и видя, че екипажът е почнал да пропуска пътниците на борда. Настоящето отново доби реални измерения. Туристите се движеха оживено, наблизо се готвеше да потегли още един ферибот. Той взе раницата си и отиде до мъжката тоалетна в задната част на кафенето — свещеническите дрехи изместиха зелените джинси, които бе обул у Аниели.

След десет минути крачеше по мостика на „Лаурана“ — още един спомен за летата в Кейп — фериботът, големият братовчед на корабите, с които бе пътувал до Вайнярд — външността му и документите отговаряха на въпросите, които можеха да му зададат служителите. Няколко безсмислени въпроса, подпис, печат върху различните формуляри, следван от изразително кимване, запазено за представители на духовенството. Нищо необикновено.

Намери лесно каютата си — помещение не повече от два метра дълго, с тясно легло в желязна рамка, завинтено за отсрещната стена, и малък умивалник, монтиран в ъгъла. Без прозорец.

Идеална изолация. По-успокояваща, отколкото би могъл да очаква.

В шест сутринта очите му внезапно се отвориха. Паниката му продължи по-малко от секунда, но това бе достатъчно, за да го вдигне от койката. Устата му усещаше вкуса на застоялия въздух. Седна в катраненочерната тъмнина на малкото помещение. Знаеше точно къде се намира, нямаше нужда да си припомня изминалия ден и половина. Това, че съзнаваше околната обстановка, нямаше нищо общо с моментния шок — бе свързано по-скоро с начина, по който бе спал — на ръба на будността, очите му от време на време се отваряха, сънищата бяха смесени с действителността в каютата, където не достигаше въздух. Последния път, когато бе погледнал часовника си, беше 3:30. Благодарен беше за последните спокойни часове.

Беше сънувал Данте, неясните картини се връщаха отново и отново. Винаги същите: монахът го водеше из „Свети Фотий“ — манастир, който никой от двамата не бе виждал — но не успяваха да стигнат до находката.

„Водиш ме по грешен път, Данте. Тя каза наляво.“

„Не искаш да отиваш наляво. Моля те, Иън, прави както ти казвам.“

„Но това е точно там. Знам, че е там.“

„Те са стари приятели. Повярвай ми“.

„Но това е…“

„Повярвай ми. Те ще променят всичко.“

„Колко силно искаш да го намериш, Иън? — Изведнъж изникна лицето на Петра. — Колко много?“

Трудно му бе да си обясни съня или нейната поява. В един момент бе отворил очи с усещането, че тя е тук, в потъналата в непрогледен мрак каюта. Първия път се стресна. Тревога, очевидно нямаща нищо общо с настоящата обстановка.

В 6:30 — вече бе взел душ и се бе обръснал — се качи на палубата при онези, които бяха взели от най-евтините билети — само едно място. Повечето спяха, по лицата им личаха следи от среднощно пиене и кой знае още от какво. Въпреки странната смесица от миризми свежият бриз успяваше да донесе соления аромат на морето. Той намери място до перилата и се загледа навън.

Никога не бе виждал Адриатика на слънчева светлина — не бе очаквал, че тук ще открие толкова жив, толкова релефен колорит. Дори и слънцето изглеждаше по-ярко — един непрестанен пулс, тласкащ напред водните гребени, оцветени в прозрачно синьо.

Беше точно така, както му го бе описвала Петра в онези моменти, когато заплашваше да го отмъкне към Дубровник, да намери лодка и просто да отплуват. Двамата. „Какво ще кажеш, а? Няма да е толкова зле.“ Той се усмихваше и й разказваше за Кейп. А тя се смееше.

— Или едното, или другото — казваше му. — Избери кое от двете.

В далечината се появи тънката ивица на брега. Той се взря за миг, после погледна часовника си. Още четирийсет минути до пристанището.

Откакто бе излязъл от Бриндизи, бяха изминали осем часа. Достатъчно време, за да се появи името на един свещеник в компютърния списък, и не беше необходимо шесто чувство, за да се разбере, че е на „Лаурана“, на път за Игуменица. Още по-лесно бе да се вземе самолет до Атина — или до някое частно летище близо до пристанището, — така че да се пресрещне фериботът. Пиърс разбираше, че не трябва да е толкова подозрителен. Огледа се и видя трима млади мъже — прозяваха се и се шегуваха. Погледна дрехите им. Приличаха на неговите — съвсем обикновени неизгладени панталони, измачкани ризи. Той се отдели от парапета и тръгна към тях.

Към 7:30 вече се бяха сприятелили.

Медиите бяха напълно изненадани от съобщението, което Найджъл Харис направи в последния момент. Повечето не очакваха размествания в тази сфера поне още шест месеца — срокът, обещан от Тони Блеър за провеждане на избори. Си Ен Ен реагира първа, като в 7:00 предложи телевизионен репортаж, в който доста мъгляво се обясняваше какво се очаква да разкрие полковникът — бившият полковник, както бе уточнено допълнително. Неговото доста явно напускане на Съвета и последвалите обиколки из Европа и Щатите го бяха превърнали в гореща новина. Публикациите през последните месеци в „Ню Йорк Таймс“, „Кориере дела Сера“ и „Франкфуртер Алгемайне“ не бяха навредили на достойнството му. Ако поискаше сутрешна телевизионна изява — Найджъл пред чаша кафе и филийка препечен хляб, — те биха се подчинили с най-голяма радост. Това ги устройваше. В крайна сметка „новата зора“ трябваше да е основна тема в изявлението му.

Беше мислил за Би Би Си. Малко по-почтено. Но по-домашно. Освен това нямаше тази международна аудитория, която предлагаше Си Ен Ен. Онези щяха да въртят интервюто му отново и отново, през целия ден, и щяха да го излъчват от всичките си станции. Ако не друго, то поне трябваше да са „международни“ — това бе повикът на деня.

Загряваха за предстоящото интервю още от девет вечерта. „Нощна линия“ бе отделила специално време за предстоящото изявление. Предвид часовата разлика те обещаваха да го излъчват до 2:00 през нощта, вашингтонско време, а и да предложат и собственото си тълкуване на нещата, които той щеше да коментира. Един коментатор допусна и възможността за пост в правителството на Блеър. Предвид факта, че премиерът набираше привърженици заедно с архиепископа на Кентърбъри, той очевидно се нуждаеше от помощта на всеки. Някой друг предположи, че пост в новия кабинет на САЩ би бил по-примамлив. Терминът „духовен съветник“ беше употребяван с известна доза игрив цинизъм. Други предсказваха, че ако бъде постигната някаква нова спогодба в Съвета, това ще е начин да се заздрави „новият християнски глас за хилядолетието“ чрез един обновен синедрион. Каквото и да беше, повечето големи телевизионни мрежи от Европа и Щатите му отделиха време. Харис беше новина, а новините означаваха рейтинг. Неговите съветници по връзките с обществеността му бяха казали да се подготви за многобройни ангажименти през следващите няколко дни. И все пак за какво ставаше дума?

В 7:04, след знака на режисьора в лондонското студио, Харис пристъпи към микрофона, извади две листчета от джоба на сакото си и започна:

— Добро утро. Казвам се Найджъл Харис и нека първо изразя благодарността си към Си Ен Ен за добрата организация в така краткото време, а също и към вас за това, че се съгласихте да ме изслушате през несъмнено напрегнатите ви сутрешни часове. Обещавам да бъда кратък.

— Както много от вас знаят — продължи той, — преди повече от година заех поста изпълнителен директор на Съвета по духовните ценности. По това време бях убеден, че организация от такъв вид може да постигне само ограничени успехи в едно светско общество, където, трудно ми е да призная, вярата и политиката никога не са намирали общ път за оформяне на бъдещето ни. Свидетел съм на неуспешни усилия — тук в Европа и в Съединените щати, които обикновено не даваха резултат, и почувствах, че времето ни отминава. Сега разбирам, че съм грешил. — Той спря. — Днес, както никога досега, ми е ясно, че тези цели могат да се постигнат само с взаимно сътрудничество между двете страни. Вярата трябва да проникне в политиката. Политиците трябва да гарантират правата на вярващите.

Той отново замълча — знаеше, че някъде в сградата на Съвета в Лондон телефоните се тресат от звънене.

„Не знаем дали ще се върне“ — щяха да отговарят служителите. Щеше да му достави огромно удоволствие, ако можеше да види изумените им лица през следващите няколко минути.

— Разбрах също така, че такова сътрудничество не може да бъде ограничавано. В Съвета се придържахме към доста тесни граници. Нашата програма бе по-скоро отчуждена, отколкото всеобхващаща. Когато стремежът да се заздрави семейството, да се възстановят всеобщите, изконни ценности и религиозните свободи се превърне в инструмент на егоистични политически стремежи, тогава загрижеността ни за духовното израстване може да се загуби в хаоса. Зная, че намеренията на Съвета в началото бяха добри, но е тъжно да се види мястото, където се намира той сега… Преди няколко месеца все пак реших, че има нужда от нова ръководна структура, от международна организация, която би отговорила на растящите нужди на новото хилядолетие, на новата зора. С надеждата да се ограничи духовната криза, продължаваща да поразява сърцевината на социалната ни тъкан, събрах заедно граждански и политически ръководители — имена, които ще бъдат обявени в края на предаването, споделящи моята загриженост. С надежда да вдъхновим последователите си, се нарекохме Алианс на вярата. В този момент Алиансът привършва окончателната редакция на едно предложение, което ще бъде изпратено до различни ръководители по целия свят: как по-добре да изградим здрав морален мост към новото хилядолетие. Напълно съзнаваме, че диалогът е едва в началото си, но той няма да означава нищо без вашата подкрепа. Все пак съм-тук тази сутрин, за да ви кажа, че копие от това предложение, заедно с декларацията за задачите на Алианса, ще се появи във вестниците из цял свят следващата седмица, считано от днес. Там ще бъдат и нашите телефонни и факсови номера, като и и-мейл адресите ни, така че да бъдем сигурни, че гласовете ви — гласове на почтеност, на обществена съвест и разбиране — ще бъдат чути.

— Предприемаме тази стъпка, защото чувстваме, че в един свят, свързван с почукването по клавишите на компютъра, не може просто да си седим така и да позволяваме най-скъпите неща — за нас и децата ни — да бъдат излагани на риск. Сами се нарекохме „безбожно общество“, „велика пустиня“, „общество на самооправданието“ и по този начин станахме лесна плячка за онези, които имат изгода от материалистичната ни гордост и духовна небрежност. Разцъфтява нова форма на тероризъм, където жертвите са безбожните. И затова става наложително да възродим навсякъде вярата и да действаме енергично и смело. Където и да намерим подходяща почва, трябва да поощряваме вярата, за да защитим самите себе си. Религиозните и, разбира се, моралните устои, не би трябвало да се разглеждат вече като овехтели реликви в един свят, осветен от разума, където технологията замести божественото. Бъдещето на нашите деца не ни позволява да сме нехайни и бездейни.

— Позволявам си да кажа, че Алиансът на вярата няма да се занимава с такива парични проблеми като националното здраве, балансиране на бюджетите, данъчните реформи, намаляване на дефицита, европейското финансово сътрудничество или подобни въпроси, които, макар и важни в определени сфери и за определени политици, само отклоняват погледа ни от наистина съществените и значими неща. Нашето послание излиза извън границите на политиката и затова няма партизанска програма.

— През следващите няколко седмици ще узнаете какво точно ние, от Алианса, смятаме да постигнем. Надяваме се, че ще се присъедините към целите ни. Иначе, без подкрепата ви, те биха били безсмислени. Всичко, за което ви моля, е да обърнете внимание на нещата, които ще кажем. Да ги осмислите. Вярвам, че ще се съгласите с мен, че всички заедно трябва да намерим начин, за да вдъхнем духовна и мооална сила във всяка област от живота ни. Ако не заради нас самите, поне заради бъдещето, заради онази дръзка нова зора.

Иначе какво би имало там? Благодаря за вашето време и търпение. Има ли въпроси?

Незабавно се надигнаха двайсетина ръце. Харис видя познато лице на втория ред. Маргарет Браун, от новините на Би Би Си.

— Господин Харис — започна тя, — оценявам желанието ви засега да оставите нещата в по-общ план, но бихте ли уточнили какво имате предвид под термина „религиозна бдителност“? За коя религия говорите?

— Бдителност за вдъхване и окриляне на вяра, Маргарет. Вярвам, че това е в основата на всяка религия. Проблемът не е да открием какво ни разделя, а какво ни свързва. Когато бъде публикувано обръщението ни, вярвам, че ще стане съвсем ясно, че разглежданите въпроси надхвърлят рамките на отделните граници.

— Да — продължи тя, надвивайки следващата вълна от ръкомахания и въпроси — но не твърдяхте ли същото и когато бяхте в Съвета? Да няма християнска програма, да избягваме консерватизма в програмата. И после, щом се стигна до лобистките ви усилия в Парламента, се оказа, че въпросът е съвсем друг. Не е ли Алиансът на вярата все пак нов фронт за определени интереси?

— Не съм сигурен какво разбирате под „фронт“, Маргарет, но ще кажа, че изборът ми да надникна извън рамките на Съвета има нещо общо със сърцевината на посланието, отколкото със самото послание. Духовното приобщаване не е нещо, което би трябвало да се опростява. Джим — каза той, като посочи Джеймс Томкинс от „Таймс“.

— Да. Господин Харис, казахте, че обръщението ще бъде публикувано във вестници из целия свят. Това би означавало доста пари. Откъде, ако мога да попитам, идва финансирането?

— Този вид информация ще бъде изяснен в обръщението за нашата цел. — За всички в помещението беше ясно, че времето за отговори е изчерпано. Въпроси без отговори. И все пак ръцете се вдигаха.

Скочи един репортер от „Индипендънт“.

— Споменахте, че Алиансът на вярата ще бъде „международна организация“. Може ли повече подробности?

— Нека поставя въпроса така: ако, да кажем, „Банк ъф Ингланд“ тук или Федералният резерв в Щатите трябва да се съобразяват с японската, руската, европейската — която искате — икономики, когато определят политиката си, смятам, че валутната криза ще надхвърля всички граници. Връзките… това е терминът, който обичат да употребяват сега — съвсем кратка дума — не съществуват само в областта на финансовите ни интереси. Световната общност може да бъде само едно — световна. И както трябва да бъдем внимателни към културните различия помежду ни, така е необходимо да се стремим и да откриваме обща почва, която да ни позволи да изградим определени връзки, простиращи се далеч — и до света, който не е нашият собствен. Синът ми, както и много от нашите деца, ще си позволя това сравнение, е абсолютно отдаден гуру от света на Интернет. За да бъда честен, доста често го използвам и като мой учител. — Кискания. — Въпросът е, че когато той влезе в „чата“, за да си говори с някое момче от, да кажем, Франция или Австралия, или кой знае откъде, бих искал да знам, че говорят един и същ език. Че се чувстват като общност. И че намират успокоение в това. Това всъщност се надяваме да постигнем.

Още един или два по-конкретни въпроса, последвани от друга серия не толкова свързани обяснения на Харис, и пресконференцията завърши. Той знаеше какво мислят репортерите за него и за уклончивите му отговори. Нека бъде така. Не искаше да ги впечатлява. Списъкът от имена, който скоро щеше да бъде разпространен, щеше да ги зарадва много повече. Негова грижа бяха хората, които управляваха медиите; те наблюдаваха тази среща. А за тях звънците и свирките, големият шум винаги бяха добре дошли. Колко от тях можеха да отидат по-далеч от бръщолевенето? Звънци и свирки. По-добре беше да ги остави за тях.

Пристанището на Игуменица се появи неочаквано от откритото море — широка подковообразна извивка на бреговата линия, очертана от къщи, жилищни блокове, хотели — всички притиснати към плажа, защитени отзад от северния клон на планината Пинд. Склоновете й се спускаха меко към града, дърветата и зелените площи стигаха на петстотин метра до водата. Някога оживено пристанище, където Алкивиад и Никий са събирали флотата си, за да поемат срещу Спарта, сега градът се задоволяваше да бъде убежище за туристи, основна точка от маршрута до Корфу, и разполагаше с няколко плажа. Пиърс стоеше зашеметен от красотата на това място. Както и неговите нови познати. И четиримата гледаха мълчаливо, докато фериботът приставаше. Плажът бе брашненобял и повече приличаше на преспа сняг, отколкото на пясъчна ивица. Това, което се виждаше откъм морето, сега бе придобило ясни очертания — дърво и камък на кейове и сгради, обветрено сиви, завършващи с керамичното червено на стръмни покриви, блеснали под лъчите на ранното слънце. Пиърс осъзна, че ако досега бе имал някаква идеализирана представа за Гърция, то Игуменица отговаря точно на неговите очаквания. Изражението на трите лица до него му подсказваше, че не е единствен.

След закуската бе разбрал, че младежите са тръгнали да гледат приятел, който щял да играе в летните футболни състезания във Верея, намираща се малко на запад от Солун. Достатъчно подходящо. Нещо повече: споменаха дори и за някакъв автобус. Той реши да се присъедини към тях.

Постара се да бъде в средата на тълпата, когато се насочиха към мостика. Беше неспокоен, но се мъчеше да оглежда колкото се може по-небрежно лицата на струпалите се по кея.

Доколкото разбираше, повечето бяха свързани с туризма: продавачи, хора, предлагащи превоз до близките курорти, всички говореха някакво подобие на италиански със силен гръцки акцент. Паспортният контрол беше чиста формалност — никой не обърна внимание, че един свещеник е облякъл цивилни дрехи. На брега гледаше да стои по-близо до компанията; правеше се, че е със стари приятели — ръка на рамото, докато се смееше, или оживено кимане на разказите им. Очевидно усилията, положени за присъствието на мач, който се оказа кръг от европейското първенство по футбол, звучаха малко като израз на хайлайф. Пиърс се опитваше да се включи, макар че не винаги разбираше за какво говорят. Няколко въпросителни погледа от италианците, последвани от изблици на сърдечен смях — заедно с очакваното дружеско потупване по гърба — превърнаха някогашното трио в чудесен квартет.

Доколкото разбираше, никой не проявяваше интерес към тях. Един или два пъти се огледа наоколо, като се правеше, че наднича за нещо в раницата си или си завързва обувката. Нищо. На автобусната спирка отново бързо огледа лицата — изглежда, половината ферибот се надяваше да се набута в единствения автобус за града. Пак нищо. Може би Службата за сигурност на Ватикана не беше толкова ловка или способна, както бе мислил. Той си купи билет, скочи в автобуса и се настани вътре — в Игуменица (нещо съвсем нетипично за Гърция) проявяваха достатъчно разум да синхронизират пристиганията на ферибота в пристанището с разписанието на автобусите. В рамките на двайсет минути тримата му приятели бяха на път да подновят прекъснатия си сън от предишната нощ.

Трябваха им повече от осем часа, за да пропътуват по-малко от триста и петдесет километра и това до голяма част се дължеше на честите спирки по пътя. Развитият и Третият свят се смесваха със завидна лекота. На всяка спирка — едно доста неясно понятие — шофьорът слизаше за по няколко минути, за да се поразтъпче и да побъбри с някого от местните, като даваше възможност на всички да се отърват за малко от сауната вътре. Понякога дори се разхождаше между пътниците и правеше кратки бележки за околните места — легенди за кентаврите, за Язон и аргонавтите — но никога не отговаряше на повече от няколко въпроса преди да затвори всички обратно в автобуса.

Пиърс се възхищаваше на широките пространства необработена земя. Отдалеч тя изглеждаше тучна и свежа, но отблизо зелените островчета се оказваха груба земя, дива растителност, никнеща навсякъде, където е възможно. Като че ли земята бе толкова стара, че не можеше да предложи нищо повече от вялото си съдействие на онова, което се стремеше да си осигури място под слънцето. Трева, дървета, подпиращи безкрайното небе, останки от далечно минало, които се появяваха от време на време край пътя, за да бъдат подминати с обичайното безразличие. Една страна на древни руини можеше да избира какво да почита.

Футболната тройка успя да поспи здраво; това обаче не освободи Пиърс от задължението на пътните разговори. Един италианец, очевидно притеснен от горещината — постоянно бършеше врата и челото си с бяла кърпа — използваше спиранията, за да се оплаква от положението си на всеки, който го слушаше. Изпуснат ферибот, изгубена делова възможност. След третата спирка Пиърс беше единственият, който не го отбягваше явно. Бремето на свещеническата чувствителност. Едва когато мъжът започна да разпитва за него самия, Пиърс стана по-твърд.

— Малко в отпуска — отвърна той.

— Къде? — настояваше мъжът.

— Където ме отвее настроението.

След това намираше причини да си остава вътре или да ходи до тоалетните по време на спирките, като избягваше общите миниобиколки. Чувстваше се странно пред тази си реакция — да посреща невинните въпроси с такова подозрение, но знаеше, че няма избор. Трябваше да захвърли повечето си милосърдни инстинкти. Дори и нещо толкова просто като приятелско бъбрене. Наблюдаваше как мъжът накрая започна да занимава съседа си по място; но и там признаците на досада дойдоха бързо и Пиърс се запита ако човекът с кърпичката не слезе на следващата спирка, колко ли дълго ще издържи другият.

Като си спомни защо е в автобуса, Пиърс се върна към бележките си, като обобщаваше странните подробности, описани от Аниели, подчертаващи ексцентричността на маншхеите. Макар и малко общо, описанието не беше по-малко интригуващо: драматизирани варианти на „Божественото възнесение“; ритуални церемонии на „просветление“, за да се изпробва желанието и усърдието на новопокръстения във вярата; тайни ритуали на къпане и ядене, придружени със загадъчни елементи. Между всевъзможните измислици на сектата само една винаги оставаше еднаква: изтънченият ритуал на поздравите, който се появяваше във всяко от писмата. За разлика от преписите на молитвата, там нямаше различия. Пет еднакви стъпки, които, макар че не можеха да бъдат възпроизведени физически в едно писмо, все пак бяха обрисувани достатъчно подробно, за да изградят ясна картина. Когато пристигнаха на мястото, където щяха да обядват, Пиърс откри, че вече сам може да рецитира „знаците на приемането“.

Още едно запознанство с Братството на Светлината.

Изборът му да спре в Каламбдка беше свързан не толкова с богатия избор на ястия в този град, колкото с малката му гаричка. На десетина километра от шосето за Солун, това беше единствената възможност да хване влак на изток или на юг — към Лариса и Атина или навсякъде между тези точки преди автобусът да потегли на север. Нещо повече, това решение предлагаше едночасова почивка от задушаващата жега на обедното слънце.

Всъщност Каламбака беше очарователно място, по-голям от градчетата, през които бяха минавали досега, с централен площад, запълнен от няколко кафенета и ресторанти. Всичко, несъмнено, предназначено за бизнеса с туристи.

Преди да се спре на един, Пиърс реши да види дали скоро има влак за Солун — през Лариса, — който можеше да е по-бърз от автобуса. На гарата откри, че наистина, по отношение на загубените часове, влакът ще му икономиса цели три. По отношение на реалното време обаче този за Лариса щеше да потегли след цели шест часа. Разбира се, ако пътуваше за Атина, щеше да замине само след час. Нищо чудно.

И за да не бъде прескачането до гарата напълно загубено време, той спря при една будка и си купи един от местните вестници. Идеята да поупражни гръцкия не беше много лоша.

Докато прибираше рестото, забеляза до гишето за информация съседа по място на човека с носната кърпа. Очевидно не само Пиърс търсеше нещо по-бързо от автобуса. И за секунда на Пиърс му се стори, че този мъж го наблюдава.

Каза си, че това е нищо — в крайна сметка досега бяха пътували заедно в автобуса. Беше естествено за някого да погледне към познато лице. Не беше ли направил и той същото? Все пак имаше нещо във внезапното извръщане на очите. В пристъп на чиста параноя, Пиърс си представи разговора между двамата мъже в автобуса, мушна монетите в джоба си и колкото се може по-спокойно закрачи към изхода, като се насили да не се обръща.

Докато пресичаше улицата, успя да мерне гарата през рамо; мъжът крачеше след него към магазините и кафенетата. Колкото повече Пиърс мислеше за това, толкова повече разбираше, че предпазните мерки, които бе взел в Бриндизи и после в Игуменица, са доста любителски. Да наблюдава няколко туристи. Да открие група, с която да говори. Лесни решения за една невидима заплаха.

Не можеше да измисли нищо друго, освен да предположи, че заплахата вече се е появила.

И все пак нямаше никакъв смисъл. Ако един от двамата мъже беше от Службата за сигурност на Ватикана, защо чакаха досега и не се приближаваха към него?

Освен ако, разбира се, изобщо имаха намерение да влизат в контакт с него. Внезапно в главата му проблесна, че Ватаканът се нуждае само да го проследи. Нямаха представа къде го е изпратила „Съвършената светлина“; всичко, което им трябваше, бе да качат някого в автобуса и да оставят свещеника да го отведе при пергамента. Възможността обаче да се прекачи на влака бе притеснила преследвача му.

Спря и се загледа във витрината на един магазин; с крайчеца на окото си забеляза как мъжът спира, за да си завърже обувката. Това беше цялата информация, от която се нуждаеше. Наоколо нямаше подлези и безистени и той разбра, че няма възможност да се отърве от непознатия. Трябваше да намери друг начин.

Отправи се към площада. Повечето от пътниците в автобуса седяха в очевидно най-доброто заведение, което Каламбака можеше да предложи. Вместо да спре при тях, той мина покрай фонтана в центъра и се отправи към едно не толкова представително кафене на отсрещния край на площада. Дори и келнерите бяха изненадани от пристигането му. Невъзмутим, Пиърс седна и вдигна менюто пред лицето си. Забеляза, че мъжът се е разположил така, че да може да го наблюдава пряко. Пиърс махна на келнера, посочи нещо на листа, после поиска кафе. Келнерът кимна и изчезна.

След две минути се върна с чаша и я постави на масата. Пиърс сръбна глътка и попита за мъжката тоалетна. Келнерът посочи към вътрешността на заведението и Пиърс стана и влезе. Отвън можеха да го видят, а същевременно той можеше да следи прекрасно човека в другия край на площада. Минаха пет минути преди келнерът да излезе с поръчката му — чиния с нещо кафяво. Пиърс му даде няколко банкноти и му каза да отнесе яденето на масата отвън. Келнерът излезе, после се върна в кухнята.

Пиърс изчакваше.

Минаха десетина минути и накрая непознатият се насочи към кафенето. Лицето му изглеждаше загрижено, Пиърс се дръпна по-навътре в сянката на залата. Няколко минути наблюдаваше как човекът се прави, че обикаля просто от любопитство. Накрая обаче нямаше избор и тръгна към вратата. Пиърс бързо излезе и преди мъжът да може да реагира, му кимна.

— А, здравейте. Нали и вие сте от автобуса от Игуменица?

— Да — отговори мъжът.

— На една седалка с онзи бъбривия италианец.

— Да.

— Ще ми направите ли компания?

Само моментно колебание.

— Много любезно от ваша страна.

Петнайсет минути бъбриха безсмислици, Пиърс си поглеждаше часовника и по едно време каза, че пътува за Атина. Влакът беше след двайсет и пет минути. Какво съвпадение, мъжът също пътуваше натам. Можели да пътуват заедно? Пиърс заяви, че това е прекрасна идея. Свършиха с обяда, отидоха пак на гарата, купиха билети и започнаха да се разхождат по перона.

За голямо свое облекчение Пиърс забеляза, че гръцките влакове са в стария европейски стил: отделни купета с врати към коридора. Насочи се към задната част на влака. Трябваше да убият още пет минути и те седнаха в предпоследния вагон, разговорът ставаше все по-приятелски и лек с всяка секунда.

Пиърс изчака още две минути и внезапно се намръщи.

— Какво ви е? — попита мъжът.

Пиърс задържа дъх, после каза:

— Стомахът. — Усмихна се. — Сигурно от ресторанта. Гръцката храна май не ми понася.

Мъжът кимна; в очите му се появи загриженост.

— Е, все ще мога да издържа, докато влакът тръгне — добави Пиърс.

Усмивката на мъжа се върна.

С остро изсвирване влакът бавно потегли. Пиърс стана, взе си раницата — да си извадел тоалетна хартия и кърпа, излезе в коридора и тръгна към задната част на вагона. Усещаше, че мъжът ей сега ще се покаже от купето. Остави раницата на пода, наведе се уж да я развърже — и го видя. Изправи се, бутна вратата на тоалетната, без да натиска дръжката, уж че е заключено, и тръгна към последния вагон. Дори и през замърсеното стъкло видя как мъжът се приближава. Затича бързо по коридора, стигна края на влака и отвори вратата — след секунди щяха да излязат от гарата. Той стисна раницата и скочи.

Ударът беше силен, тялото му се изтъркаля по цимента четири-пет пъти. Най-остра бе болката в рамото. Лицето му бе останало невредимо, прикрито от раницата. Пиърс погледна след ускоряващия влак. След няколко секунди от вратата се наведе един мъж — влакът вече беше доста далеч и Пиърс не можеше да го разгледа, но действията му бяха достатъчно ясни: трескава изненада, докато съобразяваше, че влакът увеличава скоростта си и че вече не може да скочи.

Беше се отървал от преследвача си. От тази мисъл дори болката в рамото му поутихна.

Към него тичешком се приближи един гаров служител и се развика, че компанията не носела отговорности за скачащи от влака. Пиърс се изправи, кимна и отвърна:

— Нямаше тоалетна хартия.

След пет минути излезе от гаровата тоалетна — бе се погрижил да се поизчисти от драскотините и мърсотията. След още пет минути благополучно се качи на автобуса.

Напрежението от последния половин час му натежа едва когато автобусът потегли.

Верея мина и замина, заедно с бързото сбогуване с тримата нови приятели. Половин час по-късно автобусът се движеше в предградията на Солун.

Макар че беше успял да обърка преследвача си в Каламбака, Пиърс остана нащрек. Оттогава бяха минали няколко часа, достатъчно време неговият компаньон по обяд да се свърже с приятелите си и да ги насочи към Солун: това бе логичното решение.

Пиърс се нареди зад първата група пътници, слизащи от автобуса. Нямаше представа какво ще направи, ако се появи някой. Беше изчерпал цялата си фантазия в Каламбака.

Мина по рампата на автогарата и влезе в голямата чакалня.

Автогарата беше по-голяма, отколкото беше очаквал, залата беше покрита с извит купол от стомана и стъкло покрай стените, имаше десетки будки за цигари, вестници и закуски, слабият звук на увеличеното ехо правеше съобщенията почти неразбираеми.

Почти веднага Пиърс забеляза един мъж — на не повече от двайсет и пет, който вървеше право срещу пристигащите. И като че ли гледаше право към него.

За втори път през последните няколко часа Пиърс почувства как кръвта се отдръпва от лицето му и се навря още по-навътре в групата.

Мъжът продължаваше да върви срещу него. Пиърс разбираше, че е безсмислено да бяга. С крайчеца на окото си забеляза пазач на един от изходите. Тъкмо се канеше да се спусне към него, когато младият мъж направи нещо, което Пиърс не беше очаквал.

Размаха ръка и колебливо се усмихна.

Движението спря Пиърс.

— Професор Селдън? — попита младият човек. — Питър Селдън?

На Пиърс му трябваше цяла секунда, за да си спомни.

— Да… Да, аз съм.

— О, хубаво — каза мъжът. — Малко се тревожех. Доминик Андракос. Професор Аниели ми се обади…

— Разбира се. Да. Здравейте. — Двамата се ръкуваха.

— Бяхте загрижен как ще намерите пътя до жилището ми, така ли? — попита Андракос.

Пиърс разбра, че облекчението, изписано на лицето му, е било твърде очевидно.

— Всъщност да.

— Разбираемо е. — Андракос се усмихна. — Солун може да обърка всеки. Професор Аниели ви описа по телефона. Каза ми, че пристигате с ферибота. И тъй като от запад има само по един автобус дневно, репгих да си опитам късмета. Колата ми е точно отпред.

— Водете тогава — каза Пиърс на гръцки.

— О, вие говорите гръцки? — каза Андракос любезно. — Професор Аниели не ми спомена това.

— Достатъчно, за да се оправям. Но със старогръцкия съм по-добре.

— Е, тук ще можете да се поупражнявате.

След десет минути вече се бореха с натовареното движение по булевард „Игнатия“, една от най-широките артерии на Солун, и Андракос разказваше за историческите места, покрай които минаваха. Пиърс държеше едната си ръка върху таблото на колата и кимаше всеки път, когато младия човек поемаше дъх. Ако не беше скоростта и все още напомнящите за себе си минути на ужасно напрежение на автогарата, вероятно щеше да се наслаждава на тази част от пътуването. Във всеки случай беше доволен, че се приближава към планината.

Охранителят при бюрото кимна на Клайст: нямаше нужда от легитимиране, нито от допълнителен поглед към това, което носеше. След смъртта на папата мерките за сигурност бяха затегнати, повечето сгради във Ватикана бяха под постоянно наблюдение. Като старши офицер обаче Клайст беше станал позната фигура в целия Град. Всъщност през последните два дни бе идвал четири пъти в „Света Марта“. Нищо чудно, като се имаше предвид, че шестетажният хоспис скоро щеше да приюти стотината членове на конклава. От летия кардиналите бяха принудени да се завират в тесни, неудобни стаи в папския дворец; сега можеха да се радват на много по-просторни помещения по време на колебанията си кого да изберат. Папа Йоан Павел II се бе погрижил за това. Папа Бонифаций не бе открил смисъл да връща нещата обратно.

След като бе огледал сградата няколко пъти, Клайст реши, че би било по-добре, ако покойният го бе направил. Целият комплекс беше твърде пръснат, твърде разпокъсан и труден за наблюдение.

Разбира се, грижите му нямаха нищо общо с безопасността на кардиналите. Всъщност беше точно обратното. Да погребе стотина мъже под петдесет тона мрамор изискваше — както бе установил — много повече експлозиви, отколкото за папския дворец. Имаше и много голяма опасност всичко да се разкрие. Това, че пластичният взрив щеше да бъде поставен в сградата само час след като участниците бъдат свикани, не променяше много нещата. Внезапни проверки от отряда по експлозиви — те водеха обучени кучета — можеше да се очакват всяка нощ, когато конклавът се събираше на заседание. А след като изберяха нов папа, охраната щеше да стане още по-строга. Всичко това означаваше, че докато светът честваше избирането, той трябваше да тича из хосписа и в рамките на дванайсет-четиринайсет минути — в промеждутъка между тръгването на кучетата и връщането на кардиналите — да сложи бомбите.

Фон Нойрат категорично настояваше някои части от експлозивите да останат сравнително запазени, за да може да се проследи произходът им. Трябваше да се справят с редица трудности, докато получат необходимото — експлозиви, които техният сирийски дилър уверяваше, че са от оръжейния склад на Дар Хаджид, най-отчаяната и войнстваща групировка в Иран — и които не би трябвало да затруднят много намирането на първоначалния източник. Изборът на обектите за взривяване — третия и пети етаж, от друга страна, имаше връзка с разпределението по стаи, а също така с характера на сградата. Някои важни кардинали бяха на петия етаж. Най-добра възможност за оцеляване на отделни части имаше на третия. Както бе казал на фон Нойрат, с един удар два заека: печатът на Аллах върху жестокостта и повече места за техни хора в Кардиналската колегия. Беше проявил истински ентусиазъм при описването на подробностите по акцията.

При това ужасът, който подготвиха, ни най-малко не тревожеше Клайст, по-сложно беше с преките инструкции, които получаваше само той, когато обсъждаха с кардинала приготовленията. Обичайният протокол изискваше Блейни, Лудовизи и графинята да са в течение на всяка подробност. Но фон Нойрат бе заявил, че контактите по този въпрос трябва да се ограничат максимално. Макар това да изглеждаше странно.

Като стигна петия етаж, той измъкна набор скоби и част от плана на етажа и тръгна по коридора. Схемата беше учудващо проста. Във вътрешността на няколко вентилационни тръби и отвори в тавана, разположени в общото помещение, монтира скоби, като на всяко място изчакваше около минтута, та епоксидната смола да се втвърди. Същото бе правил този следобед и на третия етаж. Още едно или две минавания и всичко щеше да е готово.

После слезе на приземния етаж, кимна на охраната и каза:

— Всичко изглежда наред.

— Не сме и очаквали друго — отговори мъжът.

„Добре е да се чуват такива неща“ — помисли си Клайст, докато потъваше в нощта.

Като видя университетското общежитие, Пиърс си помисли, че в сравнение с тези малки помещения ватиканските му стаи са претрупани. Андракос настоя да пийнат по чаша преди да излязат; Пиърс прие с готовност, предвид преживяното през последния ден и половина. Чукнаха се над мъничката дървена маса в помещението, което минаваше за кухня, и обърнаха чашите на екс.

Пиърс се закашля и очите му се напълниха със сълзи. Беше пробвал „узо“, но това определено не беше „узо“.

— Наздраве — каза младият грък. — След това качествено питие няма да имате нужда от алкохол поне два дни.

— Е, значи всяко зло за добро.

Андракос се усмихна и напълни чашите отново преди Пиърс да може да каже „не“.

— Там, в планината, пият само вода.

— Мога да разбера защо.

И преди шофирането на Андракос го бе разтревожило, а пък сега, след две от тези чашки, изобщо не гореше от нетърпение да го види отново.

За негова изненада алкохолът не промени много нещата. В действителност дори като че ли повиши умението му. Докато Пиърс се бе вкопчил в арматурното табло и в дръжката на вратата, Андракос караше из улиците, като задминаваше колите в следобедното движение с изключителна лекота. Дори успя и да му покаже арката на Галерии, двайсет метра изветрял от времето камък и мрамор, външната облицовка бе паднала, откривайки само един портал, на който бяха запазени няколко реда очукани барелефи: прозорец към римското минало на града.

— Малко напомняне за вашия дом — каза Андракос.

— Не прилича на Бостън — рече Пиърс.

— Не — рече Андракос, — имах предвид сегашния ви дом.

— Бостън би ви харесал. Само не забравяйте да си наемете кола.

Минаха по някакви тесни улички; бърз поглед към родното място на Ататюрк, потвърждение за това, че Солун е място за срещи между Изтока и Запада. Андракос бе доста приличен гид и с удоволствие разказваше мрачната история на града, осеяна с войни и бедствия, като постоянно подчертаваше, че независимо от това какво са се опитвали да наложат завоевателите, никога не са имали възможността да избегнат характерния гръцки отпечатък. Солун винаги е бил гръцки, а реликвите — римски, турски, арменски — проникнати от образа на елинистичното минало.

Чак сега Пиърс разбра, че вместо да отиват към планината, навлизат все по-навътре в града, и попита домакина си накъде кара.

— Отиваме за визи — обясни Андракос. — Без визи няма монаси.

След пет минути спряха пред Министерството на Македония и Тракия. Улица „Агиу Димитриу“ отговаряше на римския „Палацо Боргезе“, макар и в доста по-скромен размер и вид. Пепелявосивата сграда се издигаше малко по-навътре от улицата, една декоративна градинка със ситен чакъл водеше към стълбите на главния вход, пред които се издигаха колони и арки. Вътре фантазията на строителя бързо се изчерпваше — мрачни голи стени, врати, водещи към многобройни канцеларии, заедно с две странни съвременни фигури, които стояха на стража до входа. Далечен отзвук от игривите решения на Бернини, които се бе надявал да открие тук.

Андракос забърза към главната зала, като постоянно се здрависваше и кимаше на всеки. Същото беше и на втория етаж: гъркът говореше на малките имена; усмивки и помахвания го следваха по коридора. Очевидно Аниели бе избрала добре своя познат.

Стигнаха една канцелария в дъното на коридора и Андракос влезе, без да почука.

— Ясу, Станто — каза той и тръгна право към бюрото.

Човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи — една леко състарена версия на Доминик, братско просветване в очите.

— Никога ли не чукаш, Ники? Можеше да има някой…

— Казах ти, че идвам. Трябват ни документи.

Чак сега по-възрастният Андракос забеляза Пиърс на прага.

— О, да. Здравейте — каза той на английски. — Заповядайте, влезте.

Пиърс пристъпи напред, впечатлен от гледката през прозореца — живописна черква, няколко издути купола над керемиден покрив, ясно указание за важното положение на Станто в министерството. Изглед, за който трябваше да се чака с години.

Доминик вече ровеше в купчините книжа на бюрото.

— Те не са в тези купчини — каза Станто, като се опитваше възможно най-добре да прикрие досадата си, усмихна се на госта, после взе документите от ръцете на брат си и продължи на съскащ гръцки: — Виж, Ники, не мога постоянно да уреждам за теб нещата в последната минута. Това е сериозна служба, а не туристическа агенция. Момчетата в планината могат да се ядосат.

— Там ме обичат — отвърна Доминик и намигна на Пиърс.

— Те обичат Бога, Ники. Теб те търпят.

— Едва ме търпят. — Доминик се засмя. — Между другото, професорът говори гръцки.

По-възрастният Андракос се поколеба, после се обърна към Пиърс.

— Ох. Разбира се. — Той протегна ръка. — Извинете. Константин Андракос. Обикновено не съм така…

— Няма нужда да се извинявате — каза Пиърс, като стисна ръката му. — Питър Селдън. Аз би трябвало да се погрижа за това. Моя е грешката, че оставих нещата за последния момент.

— Много сте любезен, че го казвате, професоре, но аз си познавам Доминик. Не му е за първи път.

Той отиде до един шкаф и извади някакви внушително изглеждащи папки. Пиърс забеляза, че и на двете е написано, че са документация на Светата общност на планина Атон. Носеха и характерния знак: голямата имперска емблема — двуглавият орел на Византия — в горния си край.

— Издадоха „диамонитирио“ само преди петнайсет минути. Мастилото сигурно още е влажно.

Доминик взе паспортите и като се опита да бъде самата любезност, попита:

— Ами корабчето? Осигури ли корабче, Станто?

— Да, осигурих ви превоза — отвърна с досада по-големият брат, като че ли се обръщаше към дете. — Ще ви чака в Уранополис. В Дафни ще ви посрещне брат Генадиос. Каза, че вече ви очаква.

— Казах ти, че ме обичат.

— Мисля, че имаше предвид професора. — Той се обърна към Пиърс. — Генадиос ми спомена, че някога е работил малко върху свети Амвросий.

— Наистина ли? — Пиърс се усмихна. — Аз… просто нямам търпение да поговоря с него.

Доминик вече беше до вратата.

— Сигурен съм, че имаш още много работа. Не искаме да ти пречим.

— Ти никога не си искал такова нещо — каза по-големият брат. — Само че гледай да си сложиш ред в нещата.

Сто и трийсетте километра до Уранополис — така наречената Небесна порта, нещо малко по-голямо от село в основата на Атонския полуостров, им отнеха малко повече от два часа. Доста изненадващо, като се имаха предвид пътните условия.

— Веднъж го взех за час и четирийсет и пет. — Лицето на Андракос светна в усмивка, докато паркираха на една уличка, широка едва колкото да могат да отворят вратите на колата. — Един приятел твърди, че го е взел за час и половина, но е бил сам. Моят рекорд все още е валиден.

Той измъкна парче хартия, надраска нещо на него, после го остави под чистачката.

— Това е за хората, които живеят тук — обясни гъркът. — Просто им съобщавам кога ще се върнем, за да преместят колата, ако потрябва.

Пиърс забеляза, че ключовете останаха на таблото. Наистина различен свят.

Тръгнаха към следващата улица, малко по-широка и тук-там павирана, но определено нуждаеща се от поправка. Тя слизаше надолу през селото; малките къщички от двете страни приличаха на гигантски пясъчни стъпала, водещи към брега.

— Доста е пусто — отбеляза Пиърс.

— Повечето от лодките още са в морето. Но след час, когато се върнат и почнат да пият, ще е доста шумно.

— От онази огнена течност, която пихме при вас ли?

— Тя е като оризова водица в сравнение с тяхната пиячка — засмя се Андракос. — Не ща да ви кажа колко пъти съм идвал тук и не съм стигал до планината.

— Друг вид изследвания — усмихна се Пиърс.

Приближиха се до една древна кула, издигаща се близо до водата. Два-три тесни прозореца гледаха от върха й, тук-там мазилката се бе изкъртила, виждаха се тъмночервените белези на тухления зид отдолу, но кулата се извисяваше, достатъчно горда с височината си — единственият знак на истинската цивилизация сред вечния декор зад нея.

— От това, което чух — отбеляза Пиърс, — може би е нужно нещо по-силно от узо, ако трябва постоянно да се занимавате с монасите. Казвали са ми, че са доста строга компания.

— Строги ли? Те приемат нещата толкова сериозно, че не позволяват в планината нищо женско. Нищичко. Нито коза, нито крава, нито кокошка. И това само защото преди хиляда години неколцина от тях имали приятелски отношения с някои от дъщерите на овчарите… Може би затова наричат мястото „Градината на Девата“.

— Не съм много сигурен — Пиърс се засмя — дали Светата Дева би била съгласна с това.

— Защо? Дори и нея не биха пуснали горе.

Стигнаха до брега и тръгнаха по един тесен мостик: дъските скърцаха под тежестта им. На края на пристана имаше малка кабинка, в която светеше една-единствена крушка. Андракос пристъпи напред.

— Ще се върна след минутка.

Вратата се затвори след него, последва шумен разговор. Пиърс пристъпи към ръба на пристана. За първи път бе останал сам.

Беше достатъчно да затвори очи и да се вслуша в плясъка на вълните, да вдиша дълбоко въздуха, смесен с аромат на мандарини и сено; или да присвие силно очи и да се обърне към слънцето, залязващо зад Беломорието, и към облаците, образуващи тънки червени ивици върху потъмняващото синьо на небето. Вместо това гледаше с широко отворени очи — всичко пред него блестеше, това го освобождаваше от всяка мисъл. Очите му се бяха спрели на една точка, може би на стотина метра разстояние, място на пълна неподвижност. На безтегловност. И за няколко мига той беше там, освободен от всичко около себе си, носещ се, плуващ във въздуха. Чувстваше как водата се надига около него, как залива главата и безсилно отпуснатите му ръце.

— Сега вече знаете защо монасите са дошли тук. — Андракос бе застанал до него. — И защо планината е тяхна.

Пиърс продължи да се взира в невероятната картина. Андракос също не се помръдна. После Пиърс се обърна; на десетина метра ги очакваше рибарска гемия с набит капитан с квадратна посивяла брада.

Гърция беше хубава, погледната отвсякъде.

Андракос отиде при кормилото да бъбри с капитана и остави Пиърс да се любува на изгледа на Атон откъм морето. Пиърс стискаше ръждивите перила, с нарастващо чувство за нищожност пред планината.

Това, което отдалеч приличаше на трева и дървета, скоро отстъпи място на оголени скали, стръмни склонове, спускащи се към морето камънаци, зелено-бели въглени, искрящи срещу вечерното небе. И там, където покривалото от дъбове и зелени храсти се опитваше да наложи волята си, широките склонове от назъбени стени се издигаха нагоре, за да осуетят и най-агресивните им опити. Дори разпокъсаните парчета прозрачни облаци, носещи се отгоре, не можеха да се надяват на нещо повече от измамна надежда срещу суровия и недостъпен терен.

Богът на Атон беше отмъстителен Бог, изпитващ вярващите в него, нямащ желание да им предложи лесната си милост.

И все пак красотата на планината беше безспорна, не само заради гордото й величие, но и заради нейната монолитност, тя беше ръбът на разлома между морето и небето. Приличаше на извечно, първично чудо.

Пиърс стоеше, останал без дъх пред това величие, поразен от усещането за плът, за една жива, дишаща земя. Планината беше свещена, и не толкова заради това, че хората я бяха избрали за свое убежище, колкото заради допира си до божественото във всичките му аспекти. Святост, подчертавана от бруталността на природата.

Истината пролича още по-ясно, когато се видяха и първите манастири, съвършени хоризонтални форми, издигащи се над парцаливия хаос на планинското лице. Идеални редици от балкони и покриви, издигащи се над склоновете; камбанария, покрита с характерния византийски купол, стърчаща от замръзналата ъгловатост. Слънцето бе слязло много ниско, за да могат да се виждат подробности, но светлините отвътре образуваха съзвездие, очертаващо малкия град там горе. В неочаквани моменти гледката се изменяше, като откриваше странни отклонения от основната група манастири. Скоро те изчезнаха от погледа им и в далечината се появи ново съчетание; сега профилът на планината се очертаваше срещу вече потъмнялото небе. Някои от манастирите се бяха осмелили да се изкачат нависоко, оспорващи разликата между земята и звездите; други се бяха сгушили в малките долини; видът им беше като на поток от неукротена вода. Всеки от тях — място на съвършен ред, на хиляда години пълна отдаденост.

И той знаеше, че един от тях е пазачът на пергамента, чиято истина надхвърля прелестта и очарованието на самата планина. Като се загледа нагоре към небето, Пиърс разбра — може би за първи път — какво го е довело тук. И до какво се е приближил толкова близо.

Гемията вече бумтеше покрай брега. Погледът му се спря на върха на планината, забулен в корона от облаци. Дори и в тези вечерни часове можеше да се забележи, че блясъкът от единствения манастир в основата му огрява короната му със златно сияние.

„Свети Фотий“ бе на края на полуострова, най-таченото от всички места, запазено за най-най-светия от манастирите.

Капитанът намали хода и остави гемията да се плъзне към пристана на Дафни, селището, което беше в средата на острова — само дотам имаше право да ги води. Оттук щяха да поемат с муле или камион, в зависимост от трудността на подстъпите към манастира „Свети Фотий“

Спряха. Андракос бутна на мъжа няколко банкноти, после грабна чантата си и слязоха на пристана. Мястото изглеждаше пусто, от градчето на склона долитаха слаби шумове, но не можеха да се съревновават с бодрото пърпорене на рибарската гемия, която потегляше обратно. Андракос заизкачва стълбите нагоре изненадващо тихо. Пиърс го следваше. Стигнаха до пътя. Той също бе пуст. Андракос пусна чантата си и седна; Пиърс направи същото. Все още не произнасяха нито дума. Очевидно тук в планината имаше други правила. Единственият звук беше от подрънкването на стъкло от някаква невидима таверна — няколко глътки преди последните лодки да потеглят назад, към Уранополис.

Не чакаха много дълго — скоро на шосето се появиха две подскачащи светлини. Андракос бързо се изправи и когато очуканият камион спря, намести чантата си на рамо и сложи двете си ръце зад гърба. Престореното нахалство в кабинета на брат му се бе превърнало в истинско уважение. Пиърс се стараеше да се държи като него и зае почтителна поза, когато монахът пристъпи да ги поздрави.

— Какви хитрини си замислил пак, Доминик? — засмя се брат Генадиос и потупа младия мъж по рамото. Носеше класическото черно расо на гръцката православна църква, монашеската му шапка бе накривена под някак войнствен ъгъл. Той прегърна Андракос. Ръцете му бяха големи и мускулести, валма косми се подаваха от ръкавите му. Пиърс забеляза дяволитата усмивка на младия мъж от Солун.

— Ами доведох него — отвърна той и кимна към Пиърс с познатото му вече игриво намигване.

Генадиос се обърна към Пиърс, сграбчи го за раменете, дръпна го към себе си и го целуна по двете бузи. Прегръдката му беше изненадващо мощна; двамата бяха почти еднакви на височина, но монахът беше с цели трийсетина килограмо по-тежък. Мекотата на брадата му изненада Пиърс.

— Професор Селдън! Какво удоволствие. Извинявам се за времето, което сте прекарали с този тук, но животът е пълен с изпитания и никое не е по-мъчително от младия Андракос.

— Не е толкова лош, ако вече сте пийнали няколко чашки.

Генадиос избухна в смях, след това сграбчи врата на Андракос под сгъвката на лакътя си.

— Доминик е като отворена книга. Като отворена книга. — Той се обърна отново към Пиърс. — Не му позволихте да шофира, нали?

Преди Пиърс да може да отговори, монахът ги набута в камиончето. Предната седалка беше художествено произведение от напукана пластмаса и скоч-ленти. Притиснат в кабината, Пиърс предположи, че фордът е съществувал тук още преди самия Генадиос; ръмженето на скоростната кутия потвърди предположението му.

Карането през нощта не можеше да се сравнява с изгледа откъм морето; от време на време край пътя се мяркаха планинските склонове, тъмни под сянката на листа и храсталаци. В редките участъци, където растителността отстъпваше от пътя, можеха да видят за миг блясъка на звездите. Пиърс разбра, че без човек, който да познава пътя, шофирането по този маршрут е невъзможно. Светлините едва огряваха внезапните завои на тесния планински път. Дори и при двайсетина километра в час колата постоянно друсаше — съчетание от изровения път и отдавна повредените ресори — нещо, което правеше разговора им почти невъзможен. Чувстваха се като в спасителна лодка. Генадиос не спираше да разказва — очевидно всичко, което знаеше за свети Амвросий. Пиърс се усмихваше и кимаше, доловил от време на време дума или две.

Петнайсет минути след започването на лекцията монахът спря камиона.

— …би могло да промени коренно възгледите ви за свети Августин. Както и да е — каза той и бутна с рамо вратата на кабината, като остави ключовете на арматурното табло — трябва да слезете откъм моята страна. Не искаме да ви изтървем от ръба на пропастта още първата нощ.

Пиърс надникна към внезапната урва, откриваща се отдясно, после се промъкна покрай волана и се присъедини към двамата, застанали до кабината на камиона. Генадиос му подаде един фенер.

— Останалия път ще извървим пеш.

Стръмното изкачване не предразполагаше към разговор. Тук дърветата и храстите бяха значително по-големи, пътеката беше широка колкото за едно муле, натоварено с припаси, а оплетените коренища ги принуждаваха да крачат предпазливо. Фенерите служеха повече за да могат да виждат Генадиос, отколкото да осветяват околността. Откъм брега подухваше лек вятър, но Пиърс усещаше как започва да се поти под ризата — въздухът бе пропит с лятна влага. Чувстваше се добре от положените физически усилия и ако отпред не се чуваше учестеното дишане на Генадиос, би ускорил крачка, щастлив да потъне в забравата на физическото усилие.

Изкачваха се почти двайсет минути в плътно мълчание и накрая се озоваха на едно голо скалисто било. На петнайсетина метра надясно планината внезапно свършваше над пропаст, дълбока триста метра. Над стръмния склон надничаше пълна луна. Отдолу се дочуваше шумът на прибоя. От другата им страна се виждаше слабо блещукаща светлина.

Сградата на „Свети Фотий“ се издигаше току над тях.

— Оттук нататък е по-лесно — обади се Генадиос запъхтяно. — Има още двайсетина минути.

Беше абсолютно прав: след петнайсетина минути се изкачиха на едно възвишение и манастирът се откри пред тях. Бе значително по-малък от останалите „градове“ в планината, но все пак имаше много внушителен вид. Строга, права линия кипариси стоеше на стража пред външната стена, части от която датираха още от четвърти век. През годините повечето от падналите камъни бяха замествани с тухли или хоросан, архитектурните стилове се сливаха в някаква дива смесица. От всяка страна стената следваше релефа на планината — неравни стъпала, издигащи се високо по склона и изчезващи в гъстата гора, може би двеста метра нагоре; гледката създаваше представа за безглава костенурка, опитваша се да лети.

Но това, което привличаше вниманието, беше видът на фасадата. Две изработени от желязо врати — огромни щитове, опиращи в една каменна арка, висока десет метра — напомняха времето, когато монасите от Атон са били принудени да се сражават за живота и вярата си срещу постоянната заплаха — пиратите; над стената стърчеше дуло на топ. Дори надписът, изсечен грубо в каменната зидария на стените, съдържаше двойственото послание за убежище и за съпротива.

„Намери мир между тези стени и надени бронята на Любовта и Светлината.“

Като първа линия на защита на полуострова срещу атаки от морето — и винаги обект на разпри между далечни императори и султани — „Свети Фотий“ много отдавна се бе научил да защитава самостоятелността си. Дори и сега се смяташе за най-изолирания сред общността, известен със своята откъснатост и уединение.

И все пак сега вратите бяха широко отворени, три или четири лампи във вътрешността на двора осветяваха последните няколко метра от пътя им.

Пиърс бе поразен от тишината. Не се появи никакъв монах, за да им поиска документите. Пристъпиха необезпокоявани до фонтана в центъра — малко басейнче със странно украсен водоскок. Представляваше молещ се монах, водата изтичаше от очите му като сълзи. Пиърс го гледа втренчено няколко секунди. Не можеше да не си помисли, че тези сълзи са проливани за единствената и свята християнска църква, една наистина тревожна мисъл. Двамата му спътници загребваха пълни шепи вода, Генадиос плискаше шепа след шепа на врата си. Изкачването го бе поизморило. Чак сега Пиърс разбра колко е жаден самият той. Минаха няколко минути преди някой да заговори.

— Хубаво изкачване — каза Пиърс накрая. — Сигурно често минавате по тази пътека.

Монахът — дишаше тежко — изчака да се поуспокои и отговори:

— Два пъти през последната половин година. Не обичам катеренето.

— Не излизате много навън, така ли?

— Да излизам навън ли? Не разбирам.

— Е, след като слизате долу само два пъти…

— А, разбрах — рече той и усмивката се върна на лицето му. — Доминик очевидно не ви е обяснил. Аз не съм брат от „Свети Фотий“. Моят дом е Голямата лавра — добави той и посочи с пръст някъде на изток, — вторият по древност манастир, почти бебе в сравнение с този. Нашият е само от 963-та година. А „Свети Фотий“ е изграден около — как беше, Доминик, 384-та или пета? Никой не е съвсем сигурен. — Той отново се наведе над водата.

— Не е моят период — обади се Андракос.

— Това винаги е най-доброто извинение — каза Пиърс и сякаш видя пред себе си усмивката на Аниели.

Андракос понечи да отговори, после спря.

— Наистина го накарахте да млъкне с тази приказка — засмя се Генадиос. — Трябва да я запомня.

Пиърс почака и Андракос да се усмихне, после попита:

— Значи може да останем тук, така ли?

— Не бих извървял този път — рече Генадиос, — ако не бях сигурен в това.

— Всички манастири имат един вид политика на отворените врати помежду си — обясни Андракос. — Ако двамата с вас бяхме влезли тук сами, веднага щяха да ни попарят с вряла вода. След като сме с брадат човек обаче, те знаят, че всичко е окей. Самият аз никога досега не съм бил в „Свети Фотий“.

— Преди пет-шестстотин години — допълни монахът — не е било така. Сега, когато сме по-малко от две хиляди души във всички манастири, нещата са се поохлабили.

— Без този човек — Доминик постави възторжено ръка на рамото на Генадиос — не бих могъл да видя и половината от архивите, които ми трябваха за моя труд.

— И този човек — каза монахът и свали ръката на Андракос от рамото си — ми развали отношенията с половината игумени. Брат Тимотей от „Ставроникита“ още не ми говори.

— Това е защото е поел обет за шестмесечно мълчание — разсмя се Андракос.

— Това не е извинение.

Пиърс също се разсмя; звукът отекна в празния двор. В крайната сграда — странно натрупване на раирани арки, завършващи с кафяви надстройки и островърхи покриви — се забеляза някакво движение. Малка фигура се появи от страничната врата — още едно черно расо, крачещо към тях. Създаваше впечатление, че се плъзга по излъскания от времето камък.

— Виждам, че сте се справили без проблем — каза монахът, когато ги приближи. Генадиос рязко се обърна и дръпна мъничкия монах към приличните си на варел гърди — прегръдка, която почти скри човека, два пъти по-дребен от него. И все пак дребният монах устоя на огромната преса.

— Трябва да се изкъпеш — бяха първите му думи, когато се освободи от огромните обятия. — Нашият фонтан не е достатъчен.

Двамата се засмяха.

— Радвам се да те видя — каза Генадиос, докато ги запознаваше. — Професор Селдън, Доминик Андракос, това е брат Никотей, библиотекарят на „Свети Фотий“, мъж с чудесно обоняние.

Лицето на новодошлия имаше почти женски черти, нежни, оформени като черни маслини очи, мека бяла кожа, изгубена в бръчките. Дори брадата му изглеждаше много мека. Ръцете му обаче издаваха годините, кафеникави и костеливи. Пиърс предположи, че Никотей е над седемдесетте.

— Обикновено не допускаме гостите да идват след второто ядене — всъщност ние въобще нямаме гости, — но Генадиос ни обясни, че работите върху свети Амвросий. Въобще не знаех, че е пътувал дотук.

— Именно за това съм тук, за да проверя — усмихна се Пиърс.

— Да. — Личеше, че очаква още обяснения. Когато никой не каза нищо, той кимна и се обърна и към тримата:

— Е, ще ви разведа по стаите. За нас вече е доста късно.

Пиърс щеше да спи в последната от килиите, които обиколиха — всичките бяха застлани с големи гладки плочи и стените им бяха искрящо бели. В неговата имаше малка маса и желязна кушетка под единствения неголям прозорец. Крилата на прозорците бяха широко отворени, във въздуха се носеше аромат на зрели маслини.

Както бе направил за Генадиос и за Доминик, монахът извади две купи от шкафа до вратата, едната пълна със сушени плодове и ядки, другата с миришещ на рози локум, и ги сложи на масата.

— В случай че огладнеете през нощта. Ние ставаме преди изгрев слънце, първата молитва е в четири. — Той се обърна, после спря. — О, исках да ви попитам — вие православен ли сте, или еретик?

Това бе въпрос, който Пиърс се надяваше да избегне. Знаеше, че малцината, на които позволяват да стъпват на планината, без да са от гръцката православна църква, са безобидни туристи. Онези, които искаха да преглеждат древните ръкописи, бяха подлагани на много по-строга проверка. Твърде дългата история на изчезващи документи, които по някакво чудо по-късно се появяваха в Британската библиотека и във Ватикана, бяха направили монасите оправдано подозрителни. Недоверието към католиците граничеше с мания.

— Католик съм — отвърна Пиърс.

— А, разбирам. — Изражението на Никотей остана непроменено. — Колко жалко за вас. — Той отново тръгна към вратата и отново спря. — Няма да разгласявам това. Някои от братята са доста чувствителни на тази тема, включително и игуменът. — Усмивка. — Но ще ви осигурим достъп до ръкописите. Бих се радвал да разбера какви са връзките на свети Амвросий с нас тук. — И излезе и тихо притвори вратата.

Пиърс остави раницата на леглото и пристъпи към прозореца. Светлината бе някак призрачна. Усещаше полъха на нощния въздух над зданията; луната се криеше зад тях. Дори при тази бледа светлина можеше да види манастира и склоновете на планината, които като че ли се доближаваха до килията му на третия етаж.

Манастирът беше доста по-голям, отколкото си бе представял; имаше широки празни пространства, разпростиращи се на невидими разстояния, всичките оградени от разноликото строителство на петнайсет века архитектурна еволюция. Надясно, недалеч от него, фонтанът продължаваше безкрайното си шуртене, ромоленето на водата се носеше с ритъма на дишане; само случайното прошумоляване на листа нарушаваше тишината. Докато продължаваше да гледа, видя Никотей да се появява във вътрешния двор; монахът се движеше бавно, като гасеше лампите. Стана тъмно, с изключение на едно-две кандила, блестящи в някои от горните прозорци — молитви през късния вечерен час, послания, отправяни в последната минута.

Пиърс нямаше представа за по-голямата част от това, което все още тънеше в мрак. Бързата обиколка на Никотей беше именно това — бърза. Един-два от по-малките параклиси, магерницата, библиотеката — всичко в тиха последователност; само последната, както забеляза Пиърс, беше заключена.

— Имаше един инцидент — обясни монахът. — Преди няколко години, в Голямата лавра. — Нападатели с оръжия, бяха дошли с моторници. Откраднаха ръкописи, златни реликви, дори няколко икони. Заловиха ги, но злото бе сторено, много ценни илюстрации бяха разкъсани и унищожени. Сега през нощта държим тези врати заключени. Не бих искал да е така, но какво може да се направи?

Пиърс с облекчение научи, че останалата част от манастира остава отворена. От бележките на Аниели знаеше, че няма нужда от библиотеката и ръкописите й.

За нещастие, това бе всичко, което знаеше. Малко от това, което виждаше сега, имаше прилика с набързо надрасканата от нея карта. През деветте столетия много неща се бяха променили, повечето от сградите бяха допълвани през четиринайсети и петнайсети век, докато други — през златната епоха на царете, когато руското православие бе взело Атон под покровителственото си крило. Единственото нещо, свързващо древния „Свети Фотий“ с по-съвременните му продължения, беше външната стена — равнобедрен триъгълник; входните врати бяха разположени в центъра на основата му. Той се надяваше, че изчисленията на Аниели са достатъчно точни, за да го отведат от двора с фонтана до „Криптата на Закрилника“, помещение, разположено някъде в подземията на една от най-древните съществуващи постройки.

И все пак беше странно, като си помислеше колко близо се намира до скритото в криптата, колко дълго този пергамент бе чакал да бъде намерен.

Ако, разбира се, все още бе тук. И ако Аниели бе дешифрирала свитъка правилно. Твърде много „ако“.

От морето полъхна тих ветрец, довя още мирис на маслини и мента, нежно напомняне за света, който обитаваше сега. Лицето на отеца от „Сан Бернардо“ се появи пред очите му, старческите рамене, молитвата, прошепвана от изсушените му старчески устни. Пиърс си помисли, че тук би му харесало.

Обърна се към леглото и забеляза расото, закачено до вратата — очевидно предпочитано облекло дори и за гостите. Чудесно. Щеше да си почине един час, а после да тръгне. По-добре беше да го направи, докато всички спяха.

Защото трябваше да се върне преди първата молитва.

„О, съществуващ в самата истина.

О, който си във вечната и пълна истина.

Невидим за всички освен за мен.

Невидим за всички.

Ееема, Ееема, Айо.

О, самосътворен, ти, който си съвършен и свободен.

дойдох да те позная и да се смеся с твоята непреходност.

Аз препасах бронята на любовта и светлината.

И станах просветлен.“

Коленичилото шестнайсетгодишно момче стана, като се опитваше с всички сили да прикрие облекчението си. Това беше последната от молитвите, които трябваше да изрече наизуст. Останалото можеше да продължи и насън, както го бе правил през последната половин година. Подготовка за подготовката.

Беше красиво сресан на път. Избърса няколко капчици пот, събрали се около веждите и устните му. Докато тази сутрин се обличаше в хотелската си стая, се бе надявал, че въздухът тук долу ще е по-хладен — четири етажа камък под бронята на Деветдесет и четвърта улица, достатъчни, за да не допуснат жегата отгоре. Но не беше очаквал, че робата на посвещението ще е толкова дебела.

Чак сега малкото момче от Охайо разбра колко малко знае за нюйоркските лета.

Заедно с него чакаха шестима други, стъпили на беама, издигнатата платформа в центъра на подземието; лицата им бяха осветени от трепкащата светлина на факлите, закачени по стените. По стените висяха няколко много стари гоблени с повехнали цветове. Ако избраните бяха искали да придадат на церемонията нещо като средновековна патина, можеше да се каже, че бяха успели. Юношата стоеше прехласнат.

— Вие вече се намирате в орбитата на Светлината — пропя триото избрани, което стоеше плътно зад новопокръстените.

— И нека сред вас да мога да живея в мир заедно със светците — отговориха те вкупом.

— И ние ви приветстваме с добре дошли. Нека Светлината бъде в гърдите ви, недостижимата Светлина, знакът на пророците да бъде с вас.

— О, Иесей — Мазарей — Еседекия.

— О, Мани Закрилнико, пророк на пророците.

— Вечно съществуващ в самата истина.

— Ееема, ееема, айо.

Принцепсът — най-висшият от избраните — мина зад тях, като ритуално поставяше ръце върху раменете им, в мълчалива молитва. Носеше нещо като бял памучен шал, преметнат над главата му и спускащ се до коленете му — далечен братовчед на еврейския талис с изключение на липсващите еврейски надписи по колана. Дори и начинът, по който бе ушито това одеяние, издаваше връзката с миналото и с Аарон. Когато свърши с докосването, принцепсът целуна всекиго по бузата и направи кръстен знак на челата им — и знака на тристенника върху гърдите им. Едно по едно момчетата слизаха от беама и заемаха местата си сред трийсетината седнали в каменната зала. Юношата се върна при баща си.

Нямаше поздравления. Нямаше приветствия.

Когато и последният от тях седна, принцепсът свали шала от главата си и го сложи на раменете си. Всички видяха, че това е Джон Джоузеф Блейни.

— Нека си припомним Първичната вечност — каза той и събраните се изправиха. — Дълбоката… — започна Блейни.

— Съвършеният отец, първичният извор и предшественик — отвърнаха те.

— Тишина.

— Обручените. Мисъл, любов.

— Интелектът.

— Единствено сътвореният, родителят и източникът на целостта.

— Истината.

— Обручените.

— Словото.

— Отецът и изворът на пълнотата.

— Животът.

— Обрученият.

— Човешкото същество.

— Църквата.

— Обрулената.

— Това са първичните Вечности. Чрез тях свързваме нашите стремежи с Твоето познание; чрез нашето познание ние сме свързани с Твоята воля. В името на Отеца на Величието, който е в царството на Светлината. В името на Могъщия космос, който носи спасението ни. В името на Мъдростта на вековете, която се връща, за да възроди целостта на църквата ни.

— В името на Отца, Силата и Мъдростта.

Блейни се върна към един малък подиум в центъра.

— И нека си припомним „Съвършена светлина, Истинско възнесение“.

И отново гласовете започнаха:

В Съвършената светлина, в Истинското възнесение мога да се открия пред онези, които ме търсят.

Като ме познаят, те се завръщат при себе си, обгърнати от светлина, за да се изкачат към вечността.

Защото искам да просветля вашето просветление;

защото ще се възнеса с вашето възнесение;

ще ви обединя във вашия съюз.

Защото аз съм богатството на светлината,

аз съм паметта за целостта…

Момчето продължи да произнася молитвата, но умът му се рееше. Откакто се помнеше, беше заучавал молитвите, ритуалите, които го подготвиха за днешния ден; баща му беше неговият водач. Винаги в пълна изолация, толкова различна от повърхностната неделна служба, когато наблюдаваше как баща му играе ролята на проповедник, застанал зад амвона и проповядващ думи, които бяха толкова далече от истината.

И докато умът му препускаше, същото правеха и очите му: оглеждаха лицата наоколо, много от присъстващите познаваше от съседните градчета — Дейвънпорт, Кентън, Елмсфорд — и никого от тях досега не бе свързвал с изолирания свят, който споделяха той и баща му.

До днес.

Пътуването на север към избраните. Денят на просветлението. Членство в неговата клетка.

Сега всичко щеше да се промени. Вече му бяха говорили за това. Как, все още не знаеше. И той стоеше между своите братя и повтаряше думите на „Съвършена светлина“, макар че не всички разбираше.

Ееема, ееема, айо.

Всичките плодове бяха ометени, купичката с локум — облизана. Беше по-гладен, отколкото бе предполагал, а храната беше много по-добра, отколкото бе сметнал отначало.

Като изчака и последното кандилце да угасне, Пиърс навлече расото и излезе в открития коридор, оформящ триетажен атриум. Ръкавите му бяха малко дълги, макар че бяха идеално мяето за прикриване на бележките, които държеше. Не че предвиждаше нещо, но все пак листовете не биваше да се виждат, ако случайно се появеше някой.

Опрял ръка в стената, той бавно напипваше пътя към стълбите. Луната се бе показала иззад облаците и правеше всички стъпала освен последните относително безопасни. Когато излезе от спалните помещения, откри една тъмна ниша и запали фенера, като се стараеше да го държи ниско, при коленете си. Нямаше шапка и брада, но със светещия фенер — ниско, а не по-нависоко — можеше да види къде стъпва, без да хвърля светлина върху лицето си.

Тръгна през двора към фонтана — най-откритото място, доколкото си спомняше.

Стигна приютяващата сянка на големите порти и спря, за да се ориентира.

Сградите, които бе гледал отгоре, сега се оказваха притиснати една до друга, нещо като кръстовище от постройки; луната хвърляше малко светлина, но достатъчно да се виждат очертанията им. Треперещите й отражения, уловени във фонтана, изглеждаха като разлята вода в бледожълто и бяло, а зоната, където тя не стигаше, бе по-тъмна. Привлечен от спокойствието на манастира, той чувстваше, че свиква с него. Разбира се, виждаше само малка част пред себе си, но различията между картата на Аниели и действителното разложение като че ли изчезваха, пространството не беше толкова компактно, вече беше по-разбираемо, той имаше растящото усещане, че може би ще намери знаците, споменати в свитъка. Или може би това беше само вярата? Каквото и да беше, той измъкна листовете от ръкава си, погледна първите няколко и продължи.

Беше забележително колко много бе разбрала от текста, или по-скоро колко бяха способни манихеите да скрият толкова неща в молитвените си слова. Половината от бележките за „Свети Фотий“, отнасящи се до оставените указателни знаци, несъмнено бяха намерени сполучливо и се запомняха лесно: извивки във външната стена, древни парчета дялан камък, вкопани в земята, склончета и падини покрай стената, които не можеха да бъдат объркани от сгради или изкопни работи. Неща, за които манихеите бяха знаели, че ще издържат на времето.

И, разбира се, както Аниели бе обещала, данни за разстоянията между тях. Като следваше линията на стената вляво, той извървя предписаните трийсет и пет крачки до един сводест вход, разположен срещу малка маслинена градина, точно както описваха бележките. Пиърс осъзна колко по-висок е съвременният човек от хората, живели през десети век, когато трябваше да се приведе силно, за да мине през отвора. Все още наведен стигна при следващия указателен знак, упоменат извънредно странно — „време, заключено в камък“ — първият от двата слънчеви часовника, поставени в отсрещния край на градината, сред овощните дървета. И маслиновата горичка, и плодната градина предлагаха плетеница от пътеки, но само едната, водеща нагоре, беше определено стръмна. Тръгна по нея, мина покрай един малък извор и се озова до външната манастирска стена.

И тук за първи път срещна препятствие. Няколко минути не можеше да открие серията стъпала, описани като „вдлъбнатини в голямата преграда“. Ръцете му опипваха стената и той все повече и повече се тревожеше, че по някакъв начин е пропуснал важна следа. Като се бореше с буйно прораснали бурени, накрая успя да намери първото стъпалало, после второто, и да напипа останалите толкова добре вкопани в стената, че ако не знаеше какво търси, щеше да ги пропусне. Дори когато се катереше по тях, трябваше да ги опипва едно след друго — светлината на фенера не му беше достатъчна. На средата осъзна, че ако не бяха тези стъпала, никога нямаше да намери пътя през тази група сгради строени, както преценяваше, през тринайсети — четиринайсети век и разположени покрай стената. Как манихеите още през десети век бяха знаели да избегнат онова, което щеше да остане незастроено пространство, бе загадка, която оставяше на другите. Продължи да се катери.

Когато стигна върха на стената, усети повей на вятър; ръката му беше върху гладката повърхност на камъка, тялото му бе напрегнато. Замръзнал за момент, почувства, че не може да не отправи дълъг поглед към хоризонта — такава огромна експлозия на звезди, че бе принуден да приклекне, за да не загуби равновесие и да не падне през ръба. Морето тихо шумеше някъде далече долу — ритъм, съзвучен с безкрайните мигащи светлинки горе. Опита се да се изправи, но тялото му отказваше, омаяно от съвършеното съзвучие на светлината и мрака. Въпреки всичките си съмнения — и страховете си пред манихейския аскетизъм — Пиърс все пак трябваше да признае единствената осезаема истина в момент като този.

Толкова близо до небесата, колкото са могли.

Отзвукът от гласа на Аниели го извади от омаята. Той се огледа отново и забеляза втората поредица стъпала от другата страна на сградите. Приведен, мина по ръба на високата стена и заслиза.

Озова се в друг двор, мина през него и стигна до мостче, дълго не повече от три метра. Под него течеше поточе — повече камъни, отколкото вода — чуваше се слабото му шуртене, но самото то не се виждаше. Провери бележките; не се споменаваше за мост. Очевидно това беше някакво „скорошно“ допълнение. С указание да следва потока той постави ръка върху дъските на моста и скочи на около метър и половина надолу; краката му нагазиха в тиня и кал; внимаваше да държи фенерчето високо. Ставаше все по-трудно и по-трудно, камъните бяха хлъзгави и едва пазеше равновесие. След четирийсетина метра отново излезе на брега.

Разбра, че това, което от прозореца на килията му изглеждаше сблъсък между дърветата и каменната зидария, е някогашното сърце на манастира — сгради, оттеглящи се все по-далеч и далеч в миналото. И колкото повече напредваше, толкова повече чувстваше самотата им: много от тях бяха изоставени, спомени за времето, когато „Свети Фотий“ е приютявал зад стените си петстотин монаси. Сега бяха само около осемдесет, всяка година броят на погребенията растеше, болестта на „съвременните момчета“, както я бе нарекъл Никотей — изкушението на Солун — растеше в епидемични пропорции. Старите монаси си отиваха от този живот, новите бягаха и сградите оставаха самотни и пусти. Състраданието му беше само символично. Колкото по-малко монаси имаше наоколо, толкова по-малка бе и опасността да се сблъска с някого от тях.

Всичките му подобни грижи се изпариха на върха на краткото изкачване, когато се изправи лице в лице с два реда колони: зад тях се виждаше фасада.

Сърцето му затупка.

„Две редици по осем ще пазят Криптата.“

Пергаментът го очакваше някъде между тези стени.

Огледа се и разбра защо манихеите са избрали това място за скривалище — то се намираше точно в средата между трите външни стени. Нещо повече, беше проектирано по такъв начин, че както можеше да разбере, подходът към него беше възможен единствено по пътя, който бе изминал. Задната и страничните стени на постройката като че ли израстваха от планината — полуизваяна скулптура, изникнала от скалите. Само предната колонада беше построена напълно — „двойната редица“ с извит портал по средата. Пиърс извади от ръкава си последните няколко листа и ги погледна.

Четири покрити ходника образуваха малък четириъгълник; във вътрешността му бе оформено дворче, обрасло с бурени. За разлика от другите постройки, които бе видял досега, тази силно напомняше за древното римско минало — сграда, която спокойно можеше да е била тук още преди манихейското присъствие в „Свети Фотий“. Той тръгна покрай арките отляво. Камъкът бе изронен от вековете, но дори в тази призрачно слаба светлина можеше да се видят строгите форми на всяка колона, пиедесталите, свързани отдолу с ниска стеничка. Между камъните си бяха пробили път увивни растения, навсякъде се виждаха лишеи и петна мърсотия. Тук-там попадаше на прозорец или врата — стаите също говореха за отдавнашно забвение; въпреки това на места се виждаха следи от древни мозайки — тук част от разпятие, там ръката на Светата Дева — всички проблясващи, когато светлината на фенера падаше върху тях. От различните размери и форми на килиите ставаше ясно, че мястото някога наистина е приютявало някаква особена независима общност, много по-различна от монасите, събрани в един обикновен манастир.

Следващото потвърждение го очакваше на третия ъгъл от четириъгълника — вход към подземие, нещо много необикновено за манастир от онази епоха. Вита стълба, скрита в миниатюрна ротонда, водеше надолу. Имаше осемнайсет стъпала. Бележките отново сочеха верния знак.

Проблемът беше в последните описани подробности. Финалните „два ключа“ бяха загадъчни, абстрактни фрази, без никакви определени указания. Това му беше направило впечатление още в автобуса. „Онзи, който влезе, може да види Светлината“, следвано от също така неясното „Неподвижният, готвещ се да размаха крило“. Първото може би беше от Евангелието на Лука, но все пак това не помагаше да се отгатне конкретният смисъл. Второто беше още по-мъгляво. Надяваше се, че по пътя ще разбере поне едното от тях — иначе защо трябваше да се подготвя толкова подробна карта, ако двете последни важни неща бяха оставени зашифровани? Беше изправен пред две възможности: или манихеите смятаха фразите за достатъчно очевидни за тях самите, или бяха решили за последен път да използват „скритото познание“, та нещата да бъдат по-интересни. Докосване до гносиса откъм горчивия му край. Ако обичаше да се обзалага, Пиърс по-скоро би заложил на последното, което означаваше, че ако иска да открие пергамента, трябва да започне да размишлява като манихей.

Стигна до края на стълбата. Светлината на фенера само подчертаваше изоставеността на мястото. Беше достатъчно все пак, за да забележи, че долното ниво е истинско копие на манастира отгоре, с изключение на централния двор, който тук беше купчина масивен камък. От отвора на стълбата се разделяха два коридора, първите две страни на четириъгълника, изчезващи в прашната пустота. Звуците на нощта, които го бяха придружавали досега, бяха изчезнали; тук цареше абсолютна тишина, съчетана с гъст, лепкав мрак.

Той закрачи по коридора наляво, очите му оглеждаха стените — неравен камък, изсечен от планината. От време на време се появяваше ръждива стойка за факли, неизползвана от столетия, парчета разядено желязо, увиснали на разкъртени клинове. Колкото до килиите, те следваха на равни разстояния, на шест до осем крачки една от друга, с малки отдушници горе, мръсни подове долу. Изненадващо беше, че някои от тях пазеха слабия мирис на изгорени листа — защо бе така, не можеше да си обясни — внезапните спомени за огньове, палени на открито, бързо изчезваха под влиянието на мястото. По-трудно бе да се определи за какво са били използвани помещенията — складове, молитвени килии, дори за някакви ритуали — отново тук-там проблясваха парчета мозайка. Прекара няколко минути да разглежда мозаичните плочки, като се надяваше да види нещо, което да го покани „да влезе“ и „да види Светлината“, но нямаше нищо. Само нова редица килии, която го върна към мястото, откъдето бе тръгнал преди малко.

Без да губи увереност, той поднови крачките си. Когато за втори път стигна до стълбите, се опря до камъка и притвори очи. Трябва да помисли. Къде биха могли да го скрият? Тишината отново го върна към бележките. „Това е игра за тях“ — помисли си той, докато гледаше страниците. „И как ли са скрили «познанието»?“ Като нямаше какво друго да прави, преброи древносирийските букви. Трийсет и пет. Нямаше късмет — килиите бяха двайсет и две. Очевидно манихеите не бяха обръщали голямо внимание на нумерологията. „Гледай думите. Трябва да е скрито в думите.“ Продължи да зяпа фразата. „Онзи, който влезе, може да види Светлината“. Светлината. Знаеше, че не са използвали метафора, нито духовит намек, а са имали предвид нещо осезаемо, реално. Светлината беше истинска. Влез и я открий. Очевидно в случая не бе така. Тогава какво тук съдържаше светлина? Започна да се чуди дали не е изпуснал нещо характерно по пътя.

Започна да се притеснява. Очите му бяха вперени в черното пространство. Стоя така почти минута, мислите за бележките постепенно се изместваха от потискащата обстановка — студени хлъзгави стени, безжизнени килии, част от древно подземие, предадено на разруха, изоставено от всички. Това, което преди малко бе смятал за парчета от някакъв пъзъл, сега му изглеждаше много по-объркана действителност; чувстваше се изолиран от всичко живо. Подтиквани от дълбоката самотност на мястото, тези представи нахлуха в главата му в объркващ поток, толкова завладяващи, че той почна да губи всяка надежда и желание да поднови опитите си. Сърцето му биеше силно. Той инстинктивно обърна глава надясно и светна с фенера; искаше да се увери, че и другият коридор е празен. Всичко, което се виждаше, беше танц на прашен въздух, играещ в светлината на фенерчето. Зад него беше пълен мрак, населен с детски страхове; дробовете му се стегнаха, той изпита свръхсилно желание за светлина, истинска светлина, за да се освободи от това трескаво вцепенение.

И докато се бореше със себе си, внезапно изпита чувство на съвършена яснота.

„Онзи, който влезе, може да види Светлината.“

В същия момент осъзна какво точно означава фразата. Напътствието, което бе търсил. То не бе споменато в пергамента; то се отнасяше до самата светлина. Истинска светлина, която да унищожи мрака и да разпръсне страховете. Светлина в най-осезаемата й форма, дори и за един манихей.

Всичко, което трябваше да направи, бе да потърси източника й.

Сърцето му се поуспокои, въздухът отново стана поносим за дишане, мисълта за новата възможност прогони нахлулата паника. Като си помисли отново за последните петнайсет минути, той разбра, че източникът не може да е в нито една от килиите; беше ги разгледал много добре, за да пропусне нещо толкова очевидно.

Така ли беше всъщност? Внезапно му дойде наум, че може би светлината, която търси, се нуждае от пълен мрак, за да се покаже. Всякаква сянка само би объркала манихейската представа за светлината и мрака като абсолютни противоположности. Фенерът бе развалил тази чистота.

И като в акт на манихейска вяра той го изключи.

Трябваха няколко минути, за да привикнат очите му. Странно как, но в непрогледния мрак постепенно го обхващаше чувство за удобство, тялото му бе някак по-неопределено, невидимо, по-скоро част от камъка, а не нещо противоречащо му. След като вече не бе ограничен от кръга светлина, той можеше да потъне в черния мрак, сигурен в прегръдката му — растящо уважение към изтънчения афинитет на манихеите към двете противоположни царства.

Когато се появи първата светлинна, той реши, че очите му правят номера, не заради самата светлина, а заради разположението й. По таваните на двата коридора бавно се появиха тънки бели линии, паяжинообразни черти на равни интервали, като че ли стотици паяци бяха решили да правят странна дълга мрежа. В жълтеникавата светлина на фенера те не можеха да бъдат забелязани, но сега издаваха някакъв първичен светлик на фона на черната повърхност. Той се отправи към първата и прокара ръка по тавана; светлината очерта формите на ръката му. Той събра пръсти към насрещната стена, като очакваше да улови светлината. Вместо това лъчът изчезна и той с изненада видя, че светлината блести по кокалчетата му. Поразен, Пиърс се обърна към „вътрешния двор“, оформен от голямото парче скала. Светлината се излъчваше оттам.

Той прокара пръсти по горния ръб на камъка и откри, че в него има малки дупчици. Всеки път, когато покриваше някоя, изчезваше някоя от светлинките, а когато махнеше ръката си, се появяваше пак. Не беше обръщал внимание на гигантското парче скала в центъра на четирите коридора; сега забрави всичко друго. Запали фенера, започна да оглежда шуплестия камък и откри нещо още по-любопитно.

Издялани в скалата личаха гръцки букви, скрити под дебел слой прах. Като изтри мърсотията, видя надписа — стих от Библията. За одеждата на свещеника. Бронята на Бог. Както стъпалата, които бе открил по манастирската стена, така и буквите бяха издълбани така хитро, че на практика се сливаха с контурите на скалата. Сърцето му отново се разтупка. Няколко стъпки по-натам — нов стих. Този беше от Стария завет. Обиколи и четирите страни, но така и не намери никакъв намек за евангелист Лука.

Изведнъж се сети колко е глупав, за малко не се удари по главата. Стиховете на Лука, разбира се, не бяха написани явно. Тук също нещо беше скрито в текста. Като се водеше от „Съвършена светлина“, той отново прегледа стиховете, този път внимателно вглеждайки се за акростих. В края на втората стена стигна до букви, скрити в един пасаж от Апокалипсиса — хитроумната хватка не му избегна. Още веднъж прочете гръцкия надпис отдолу нагоре:

„Онзи, който влезе, може да види Светлината.“

Отдръпна се и огледа мястото около стиха. Повърхността на скалата приличаше на миниатюрен планински хребет, пукнатините изглеждаха като реки и поточета, пресичащи стените му. Вдигна високо фенера и се опита да открие в отворите някакъв механизъм, но нямаше нищо. „Нито път през, нито път отгоре.“ Пресен спомен. Почти безцелно прокара пръсти над надписа, като въобще не очакваше нищо. Обърна специално внимание на думата „Светлина“, като натискаше всяка буква, като че ли те по някакъв чудноват начин можеха да го преведат през дебелата стена.

Тъкмо се готвеше да се откаже, натискайки последната, когато почувства, че нещо поддава, и миниатюрното „С“ потъна по-дълбоко в камъка. Момент по-късно чу шум и цяла част от скалата мръдна на два-три сантиметра назад, движена от невидим механизъм. Той отстъпи и загледа невярващо как с цяла поредица щраквания на невидими механизми се оформя рамка на врата. Забележително инженерно творение! Щом вратата се отвори достатъчно, той се провря през нея.

Светлината, внезапно бликнала отвътре — млечнобяло сияние, много по-чисто и ярко от всичко, което бе очаквал, го накара да замижи. То като че ли излизаше от стените, застинала маса от безупречно гладък камък. Право пред него шест стъпала водеха към пода, който блестеше по същия начин както извития таван. Той заслиза надолу, като прокарваше ръка по близката стена — студена, влажна, лепкава. Оставяше впечатление за нещо първично, като че ли бе извадена от самото сърце на планината. Даже когато зърна истинския източник на светлината — факли, поставени в отсрещния край на светилището — продължи да се чуди на ефекта на скалата. Това, че пламъците говореха за скорошно посещение на някой друг, не го притесняваше. Вместо това се загледа във факлите, твърде слаби, за да могат да предизвикат толкова силна светлина. По някакъв начин стените, таванът и подът поглъщаха светлината им и я връщаха с допълнителна яркост.

Светлина струеше от шестте гоблена, окачени на четирите стени.

Като остави за момент геоложката загадка встрани, Пиърс опипа гоблена, който бе най-близо. Доста вехт — ранно средновековие в най-добрия случай, — той като че ли показваше Възкресението на Христос: едно агне, заспало в долния десен ъгъл, ангели от двете страни, очакващите го горе небеса. Христос благославяше всички, докато се възнасяше, облаците се разтваряха пред Него, лицето и снагата Му бяха по-закръглени, отколкото обикновено. Още по-любопитно бе, че Той носеше плаща на мистик от Стария завет, а в дясната си ръка стискаше книга, покрита с астрологични символи.

Отначало Пиърс приписа тези необикновени странности на византийския стил, но колкото по-дълго гледаше, толкова повече разбираше, че по-голямата част от сцената е иконоборческа — Богородица не се виждаше никъде, апостолите подозрително отсъстваха. А светлината, излъчвана от Христос, беше спираловидна. Той бавно осъзна защо всичко е така. Това не беше Възкресение, а Небесно възнесение. Не Христос, а манихейски пророк. Енох. Кой друг би държал книгата на „Небесната физика“? Огледа се из помещението. Всеки от гоблените разкриваше подобна история на Сит или Енос, фигурите почти не се различаваха една от друга. Само един бе по-различен — най-големият, окачен на задната стена, представящ мъжка фигура два пъти по-голяма на ръст от останалите. В отворените шепи на мъжа стояха миниатюрни образи на другите пророци, тъничките им аури се губеха в блясъка му.

Мани, Закрилникът, по-велик и голям от живота.

От своята извисеност Великият пророк гледаше надолу към залата, от всяко негово отверстие се излъчваше гносис като поток от букви и символи, втъкани в плата; взорът му беше насочен към една издигната платформа в центъра на помещението. Погледът му определяше нейното значение. Пиърс последва ключа на Мани и тръгна към нея.

Серия от дървени скулптури, всяка висока не повече от половин метър, обграждаше четирите страни на амвона — византийски фигури, издялани от тесни дървени парчета, по лицата и ръцете им личаха жълтеникави и сини цветове. Изглеждаха като типични източноправославни икони; очите бяха вперени в гоблените, всички бяха в класическата поза на примирена благост. Но между тях имаше и различия — жест на ръка, наклон на глава — достатъчни, за да привлекат още повече вниманието на Пиърс. Като минаваше от една към друга, той разбираше колко много всъщност се различават; всяка фигура носеше нещо характерно: маслинено клонче, притиснато до гърдите, венец от цветя, поставен върху бръснатата глава, тъничка книга в дясната ръка. Книга? Веднага се обърна към гоблените, осъзнал връзката. Всяка от фигурите представляваше една от тези на стените. Както свети Йероним със своя лъв или света Катерина с нейното кросно, манихейските пророци се различаваха със своите пристрастия.

Но докато гоблените бяха шест, статуите около платформата бяха седем. Пиърс бързо сравни фигурите с изображенията на гоблените. Най-странната очевидно не се връзваше нито с едно. Първо го смути късата коса и липсата на брада. Чак когато се взря по-отблизо, видя белезите на дланите. Иисус като пророк. Иисус като продължение на линията, водеща към Мани. Защо? Той бе отричан, Небесното Му възкресение оставаше загадка. Може би само за да потвърди по-висшестоящото положение на Мани? Пиърс не можеше да отговори. Това обаче, за което се сети, беще много по-изумително.

Сравнен с другите, Христос оставаше свързан със земята, статичен. Неподвижният.

Пиърс трябваше само да му помогне да „размаха крила“.

Остави фенера на платформата и клекна. Плащаницата стигаше до земята, подаваше се един сандал, достатъчен, за да открие ръждясал пирон, забит през ходилото. Отначало Пиърс реши, че това по-скоро е допълнително хрумване на скулптора, символ на последното страдание на Христос, но като погледна по-отблизо, разбра, че пиронът закрепва статуята към каменния под. Огледа и другите фигури; всяка беше прикрепена с една-единствена метална скоба към платформата отзад. Само при Христос беше различно.

Пиърс легна по корем и започна да разглежда пространството от няколко сантиметра между фигурата и амвона. Не откри ключалка, нито освобождаващ механизъм. Изправи се на колене, постави ръце около кръста на статуята и леко се опита да я повдигне. Дървото изскърца, камъкът отдолу като че ли леко мръдна. Освен това зад плащаницата се издигна облак прах и се разкри невидим досега източник на светлина. Пиърс отново се наведе и повдигна — този път очите му зорко следяха камъка. Да! Тънката сянка при задния ръб започна да се увеличава, блесна ивица светлина. Камъкът се повдигаше. Още прах. Той опита пак, но болтът не отстъпваше, нещо задържаше камъка. Опита още няколко пъти, но очевидно механизмът не се задействаше, камъкът се отместваше само на сантиметър. Трябваше му нещо, което да вмъкне в цепнатината и с което да повдигне камъка отдолу.

Огледа залата. Нищо освен гоблените и статуите. Погледна към факлите и железните им стойки — дебели парчета метал, които не можеше да се помръднат.

А онези, ръждясалите?

Той скочи, грабна фенера и изтича по стъпалата. Намери един разхлабен клин, успя да го измъкне и след минута вече го подпъхваше в отвора под камъка.

Натисна с цялата си тежест импровизирания лост и разшири отвора почти двойно, но силите му не издържаха и той се отпусна отмалял. С последен напън натисна железния клин, като се надяваше да освободи камъка, но коленете му се подхлъзнаха и той се извъртя на една страна, а ръждивият клин се отплесна встрани. И в същия миг камъкът също се премести с десетина сантиметра встрани.

Пиърс разбра, че болтът, който задържа статуята на пиедестала й, е предназначен да действа като лост за обръщане. Мушна пръсти в отвора и отмести камъка още повече; отекна скърцането на плоча, триеща се в друга плоча. Когато отвори достатъчно широк отвор, надзърна вътре.

Под статуята имаше около половинметрова дупка; стените й бяха оформени от същия светещ камък. В центъра имаше квадратна метална кутия, висока около двайсетина сантиметра и два пъти повече на ширина и дължина. Протегна ръка и я взе. Беше по-лека, отколкото очакваше. Сложи я на платформата, очарован от семплотата й.

Обикновена кутия, недокосната хиляда годинд… и какво съдържаше?

Обзе го някакъв мисловен транс. Досега бе играл игра, предложена и замислена от манихеите, бе изпитвал удоволствие от нейната хитроумност. Сега всички кодове, значенията, скрити в значения, всичко това бе отминало. Стоеше сам, между него и невъобразимата реалност имаше само една проста желязна заключалка. Не мислеше за предупреждението на Аниели, нито за собствения си стремеж към яснота. Усещаше само незначителността си; пред него отново бе планината, една божественост, за която можеше да бленува, но никога да не проумее цялата й дълбочина. Парализа, родена от вярата. Главата му се замая и той седна; блестящата белота на залата го погълна още повече.

Нямаше представа колко дълго е седял така, втренчен пред себе си, но едно потрепване на пламъците на факлите го извади от съзерцанието и той посегна към кутията. Тя се отвори съвсем лесно — очевидно този, който би стигнал дотук, можеше да види съдържанието. Пиърс повдигна капака и усети отвътре странна миризма, нещо познато, макар че не можеше да се сети какво е.

Това, което видя вътре, беше още по-притесняващо. Малка стъклена купа върху кадифена подложка. До нея имаше нещо като книга, подвързана с кожа, не по-голяма от дланта му. Някакво вещество, прилично на восък, облепваше мястото, където стъклото опираше до кадифето — някакъв вид запечатване — или защита срещу увреждане. Освен това имаше купчинка златни монети — присъствието им също бе смущаващо. Но това, което го обезпокои най-много, бе чистотата на стъклото — много по-голяма от това, което би могло да излезе изпод ръката на занаятчия от десети век; качеството отговаряше повече на това от петнайсето или шестнайсето столетие. Цялото чувство на чудо изчезна; той отлепи купата от леглото й, взе книгата, огледа я и разбра, че и тя принадлежи на друга епоха. Беше подвързвана книга, в стила на изработваните в средата на Възраждането, и когато я отвори, видът на хартията потвърди предположението за датирарането.

Последният удар беше латинският. Аниели бе обещала гръцки. Къде беше пергаментът, който онези бяха защитавали толкова дълго? Къде? И какво бе оставено на негово място?

— Мисля, че няма да намерите много от свети Амвросий тук.

Пиърс скочи и се обърна към вратата.

Там стоеше брат Никотей и го гледаше. В едната си ръка държеше фенер. В другата имаше малък револвер.

Монахът остави фенера на най-горното стъпало и бавно тръгна към платформата.

— Монах с пистолет — каза той. — Не е много редно, нали? — Пиърс го гледаше смаяно. — А също така и да ви открие човек тук, долу. Първото мога да си го обясня. Второто… Как намерихте пътя до това място?

А после видя кутията и дупката. Учудването му беше съвсем очевидно. Нито гоблените, нито статуите, нито светлината го бяха изненадали. Но скривалището — да. Което означаваше, че е бил тук и преди. Че се чувства удобно тук. И това можеше да означава само едно нещо.

Още веднъж Пиърс трябваше да разсъждава като манихей.

Като се мъчеше да усмири сърцето в гърдите си, той се опита да си припомни думите от писмата на пророците, „знаците на приемането“. Знаеше, че те са единственото, което може да го спаси. Остави книгата на камъка и без да откъсва очи от очите на монаха, бавно заговори на гръцки:

— С приветствие за мир, аз се изправям пред теб. В лъчите на Светлината те наричам брат. — И вдигна дясната си ръка с дланта надолу.

Като че ли цяла вечност Никотей не каза нищо. Гледаше протегнатата ръка, после Пиърс, с леко присвити очи. В този момент Пиърс си помисли, че е сбъркал много, че човекът пред него не е манихей. Почти очакваше да натисне спусъка; вместо това обаче монахът бавно отпусна ръка до расото си. И пусна револвера на пода. Миг по-късно протегна ръка, сложи я над ръката на Пиърс и отвърна:

— За светлината в твоята гръд, недостижимата светлина, знака на пророците в теб.

Произнесената фраза порази за миг Пиърс; оживяваше хилядолетна церемония.

— О, Иесей — Мазарей — Еседекия — отвърна той.

— О, Мани Закрилник, пророк на всички пророци.

— Вечно съществуващ в самата истина.

— Ееема, ееема, айо.

Двамата се гледаха. Пиърс не беше сигурен как да осъществи на практика това, което бе чел. Нямаше защо да се безпокои обаче, защото монахът пусна ръката му, пристъпи към него, целуна го по двете бузи, прекръсти челото му — с три пръста, по православната традиция — а след това очерта над сърцето му нещо като триъгълник. „Ето какво е означавал знакът“ — помисли си Пиърс. Това беше част от писмата, която не бе разбрал. Пиърс повтори жеста, после двамата се прегърнаха.

Когато се пуснаха, Никотей каза:

— Бъди приет в нашата общност.

Пиърс кимна с достойнство; стараеше се да свежда отговорите си до минимум. Ритуалът на поздравленията беше едно; целият верски канон — съвсем друго. Монахът като че ли си помисли същото; имаше изражение на недостатъчно убеден човек.

— Отдавна не бях произнасял тези думи — започна той. — Ти си първият от външна клетка, дошъл след много години в планината.

— Да — отвърна Пиърс.

— И първият, за когото не бе съобщено.

Пиърс отново само кимна. Очевидно имаше нужда от повече от няколко запомнени реда, за да преодолее възникналите съмнения. Колкото и да се стараеше да не се разкрие, Пиърс знаеше, че трябва да спечели монаха, да му вдъхне доверие. Нещо повече, осъзнаваше възможността, която се откриваше пред него. Тук имаше един съвременен манихей, човек с познания за света, чиято повърхност Пиърс едва бе започнал да докосва. Трябваше да се справи на всяка цена.

— Никой от тях все пак не бе влизал в тази зала — добави Никотей; подозрението му растеше. — Никой не я знаеше. А сега ти си тук. Без никой да ти покаже пътя.

„Условно приемане“ — помисли Пиърс. Манихеите от планината пазеха криптата скрита дори и от своите, макар че нямаха представа какво съдържа. Реакцията на Никотей при вида на скривалището издаваше това.

— Бях изпратен, за да намеря това — отвърна Пиърс. — Криптата на Закрилника. — Очакваше добавената подробност да поуспокои монаха.

Вместо това очите на Никотей се разшириха и той попита още по-остро:

— Как разбра за това?

— Какво да съм разбрал?

— Името. Как разбра името?

— Не те разбирам.

— Криптата на Закрилника. Само ние в „Свети Фотий“ знаем това име. То е скривано хиляда години. Как си го разбрал? — Никотей сграбчи револвера. — Откри криптата. Знаеш името й. И идваш отвън. Как е възможно това?

Пиърс стоеше неподвижен. Бавно разбра какво е изровил — последната защитна преграда между пергамента и преследвача. Никой освен монасите не знаеше името на тайното помещение; а те пък не знаеха какво защитават. Идеалната система за сигурност: в случай че някой дойдеше в Атон да търси пергамента, наградата му, че се е добрал до планината, щяха да са само празните погледи на монасите.

„Пергамент? Не знаем за никакъв пергамент“ — така щяха да кажат.

А ако някой би споменал за Криптата, сигурно щеше да го постигне още по-неприятна участ. Пиърс гледаше револвера в ръката на Никотей. Това, което все още го задържаше, бе, че той е в Криптата и че я беше намерил сам.

— Значи има и друг източник. — Пиърс имаше малък избор от възможности.

Очите на монаха се присвиха — това предположение беше още по-объркващо.

— Друг източник? Това е невъзможно. Никой не знае за това. Никой друг не би могъл да знае за него. Дори и сумус принцепс.

Пиърс нямаше желание да разбира точно сега кой е този сумус принцепс, но разбираше, че трябва да засилва смущението на монаха, така че колкото се може по-делнично продължи:

— Знаеш ли защо поддържате факлите винаги запалени?

— Защо ги… — Въпросът имаше желания ефект. — Защо ме питаш? Какъв друг източник?

— Знаеш ли защо? — настоя Пиърс.

Монахът се поколеба.

— Пазим името скрито, факлите запалени.

— И никога не сте се питали защо?

— Защо ли? — Смущението му растеше. — Нямаше причина да питаме. Подържаме вечния пламък за Мани. Какъв друг източник?

Пиърс обходи с поглед гоблените по стените.

— Бе ми казано, че така ще намеря мястото — продължи той с почти успокояващ тон. Обърна се и погледна Никотей право в очите. — Пазели сте факлите запалени, за да може Съвършената светлина да ме доведе дотук.

— Какво?! — прошепна Никотей. — Съвършената светлина?

— Другият източник. — Пиърс спря. Трябваше да разбере колко знае монахът за свитъка. — Разбираш ли сега?

Никотей го погледна; притеснението бавно отстъпваше на дълбоко разбиране.

— Свитъкът? — Значението на това, което каза, го порази. — И той те доведе тук? — Очите му се разшириха още повече. — „Агиа Ходопория“ е тук. — Погледът на монаха се местеше трескаво от ямата към кутията, от стъклената купа към подвързаната с кожа книга. — Това не може да бъде. „Ходопория“ би трябвало да е…

— Много по-стара — отряза Пиърс. — Да. Знам.

„«Агиа Ходопория» — помисли си той. — «Свещеното пътуване». Съкровището, скрито грижливо почти хилядолетие.“ С две думи Никотей бе показал, че не само е запознат със скритото познание на „Съвършената светлина“ — нещо запазено не само за римските манихеи, — но също и пълното си доверие в Пиърс: кой друг освен манихей от най-висок ранг би знаел подобни неща? Първото отхвърляше всички съмнения; последното даваше на Пиърс свободата да задълбае повече.

— Значи го притежаваш — промълви монахът. — Писмения текст на „Съвършена светлина“? — И огледа криптата като учудено дете, като че ли напълно забравил за Пиърс.

— „Ходопория“ е била тук. И ние не сме знаели.

— Да — каза Пиърс.

Очите на монаха бяха приковани в гоблена на Мани, гласът му звучеше отнесено.

— Ние знаем, ние сме израснали с разкази как свитъкът е скрит от нашите врагове. Скрит така добре, че е бил загубен дори за нас. Или откраднат. Или унищожен. Митът за „Съвършената светлина“. Защото сигурно такава е била волята на Мани. — Той отново се обърна към Пиърс. — И вярваме, че един ден някой ще го открие, ще разгадае загадките му и ще намери пътя към „Агиа Ходопория“. Юношески фантазии. — Усмивката му се разшири. — А сега ти си тук. Ти си този мъж. — Лицето му се озари от истинско възхищение. — Кажи ми къде го намери? Имам предвид свитъка. И кога?

— Преди няколко седмици. — Пиърс позабави отговора си. — Трябваше ни време, за да го разгадаем.

— Естествено. — Монахът внезапно разбра, че все още стиска оръжието, и бързо го прибра в джоба си. — Разбираш нашата предпазливост. — Той приседна на ръба на платформата. — Ако ни беше съобщено, щяхме да помогнем…

— Така беше по-добре.

— Разбира се. — Той кимна; в тона му, дори и в държането му личеше ново отношение. Пиърс разбра, че ако не друго, то всеки манихей знае мястото си в йерархията. Никотей наистина вярваше, че мъжът, който бе открил изгубения свитък — и който сега имаше достъп до „Ходопория“, — е дошъл от най-висшите редици на църквата; това беше достатъчно за дълбоко уважение. Пиърс нямаше желание да го разубеждава. Някъде дълбоко в съзнанието му изплуваха думите на Джон Джей — съвети към един току-що ръкоположен свещеник, млад мъж, чувстващ се неудобно от напрежението при изповядването: „Посей семената, Иън. Дай им възможност да свалят товара от плещите си. И слушай.“ Странно колко подходящо звучаха думите сега в тази необичайна обстановка.

— Сумус принцепс взе решение — каза Пиърс, пробвайки почвата.

— Разбира се — кимна монахът. — Той винаги е бил очарован от мисълта за „Ходопория“.

„Той“ — помисли си Пиърс. Някой, не нещо. Покана за нова проба.

— Можеш да разбереш защо той искаше да държи всичко във възможно най-голяма тайна. Особено — добави той, без да е сигурен точно какво цели — предвид събитията от последните дни.

— Кардиналът винаги е бил предпазлив човек — отвърна монахът.

Пиърс се опита да прикрие огромното си учудване. Кардиналът? Дали Никотей току-що не бе потвърдил съучастието на фон Нойрат? Нямаше избор, освен да продължи.

— Нищо — продължи той, — дори „Ходопория“, не трябва да попречи на избора.

— Разбирам. — Монахът отново кимна. — Представям си. С „Ходопория“ той би могъл да използва Рим както никога досега. Ще се справи с всичко.

Отново Пиърс бе принуден да сдържа реакцията си. Да използва Рим както никога досега? Какво друго имаше предвид Никотей освен Нойрат на папския престол? И да се справи с какво? Един манихей във Ватикана… пречистването към „единствено истинската и свята християнска църква“?

Преди Пиърс да успее да отговори, очите на монаха блеснаха с внезапно прозрение.

— Или това е другият път? — Изчака какво ще каже Пиърс, но като не получи отговор, продължи: — Клетките бяха поставени в готовност, защото той е предвидил откриването на „Ходопория“? Което означава… че освободеното място в Рим не е било просто късмет?

Клетките… поставени в готовност. Пиърс знаеше, че трябва да опипва почвата внимателно; и въпреки това подхвърленото от Никотей изискваше по-голяма яснота.

— „Ходопория“ и „Голямото пробуждане“ вървят ръка за ръка — каза Пиърс. — Клетките трябва да имат готовност за действие.

— Църквата ще бъде една и Неговото име — едно — повиши глас монахът. — Но това не е „Ходопория“, нали?

Без значение колко много му се искаше да научи нещо повече за клетките, Пиърс знаеше, че няма избор, освен да продължи мисълта на Никотей. Монахът може би не знаеше много за това, което ставаше извън собствената му клетка. Шепа монаси на склона на една планина не можеха да играят кой знае каква роля в „Голямото пробуждане“. Но въпреки това Пиърс само можеше да съжалява за пропуснатата възможност.

— Не, поне от това, което видях — отвърна той. — Не.

— Тогава какво е това?

Беше въпрос, на който не бе имал време да потърси отговор дори за себе си.

— Друга част от загадката може би?

— Да — кимна монахът. — Но все пак сигурно ще му направи удоволствие като чуе за това.

— Да.

— Може да телефонирате след първата молитва, ако искате.

— Да телефонирам? — Този път Пиърс не можа да скрие учудването си.

— Восъчните свещи не означават непременно външни нужници.

— Разбирам. — Пиърс пусна най-искрената си усмивка. За голямо негово облекчение Никотей бе изтълкувал реакцията му погрешно.

— Имаме телефон, имаме факс. — Той посочи към стълбите. — Дори и нещо във вратата. Поставихме го след инцидента в Голямата лавра. Бяхте първият, който го задейства. Така разбрах, че сте тук.

Пиърс кимна. Колкото и да искаше да чуе гласа от другата страна на линията, си даваше сметка, че не може да става и дума за контакт с Рим. Това можеше да потвърди ролята на фон Нойрат, но и означаваше той самият да се разкрие. Без „Ходопория“ не разполагаше с никакъв лост за действие, с нищо, с което да ги притисне.

— Трябва първо да разгледам това — каза той, взе книгата и я пусна в джоба си.

— Разбира се. — Никотей беше стигнал до горното стъпало.

Пиърс се наведе и постави камъка на място. Иисус отново беше в редицата заедно с другите пророци. Междувременно монахът гледаше криптата; на лицето му се четеше ново преклонение.

— „Агия Ходопория“ — промълви той. — Кой би помислил за това?

Пиърс прибра стъкленицата, кадифето и кутията и го последва по стълбите. И също огледа криптата.

Нищо чудно, че погледът му се спря на Мани. Несъмнено бе резултат от изтощението му, но Пиърс видя как в очите на Великия пророк пробягва загриженост.

Може би имаше в ръцете си по-голяма сила, отколкото предполагаше.

Кардинал Джакомо Перети прелистваше дневниците — тук покойният бе отбелязвал всяка своя мисъл — лична или папска. Бонифаций беше записвал методично всичко и бе заключвал дневниците си в бюрото до леглото, това бе известно само на най-близките му сътрудници и приятели. И в онзи момент Перети беше взел единствения ключ, окачен на безжизнената му шия, бе грабнал последните три тома — от юни до август, и ги бе изнесъл незабелязано от хората на охраната. Това бе станало няколко дни преди който и да било от тях да реши да прегледа личните вещи на папата.

Сега, седнал в своя апартамент — привичното време за лягане отдавна бе отминало, — Перети изучаваше записките с огромно внимание. Малко неща от първия дневник бяха привлекли вниманието му: чернова за енциклика на вярата, дълги размишления върху продължаващите избивания в Косово, растящи тревоги за амбицията на фон Нойрат. В края на втория обаче всеки запис започваше да включва редове от нещо далеч извън ежедневните задачи на службата. Изреченията бяха замествани от кратки, набързо надраскани.

Перети четеше:

9 юли: Откритието в Истанбул все още твърде спорно. Документацията разпръсната. Ислямски текст? (Руини убеден, че е ранен гностически.) Източник на езика несигурен. Някаква форма на коптски, арамейски?; загрижен от пристигането на Клайст (К (Н)

13 юли: Източник — древносирийски. Руини не е запознат с езика. Втората част е гръцка (писма?). Отправки към Стария завет (Апокриф? Необикновени фантазии. Пророчески пътувания (Сит като пророк?) Древносирийският текст даден на професор Алиходжа (отдел за коптски изследвания). Р. работи с писмата.

19 юли: Частичен превод (Тайното Евангелие на Йоан (Сит, Енох не е част от гностичната традиция (приписано е погрешно? 3-то или 4-то ст. Писмата около 10-то(?).

22 юли: Гностичен текст само като встъпление. Руини настоява „Съвършена светлина“ (???) (петнайсет версии, вариации). Алиходжа незапознат с „ПХ. Л“, (по-добре). Р. търси текстови указания езикът още проблематичен.

26 юли: Руини има текста. Алиходжа не може да бъде открит(?). Мисли, че има връзка с Атон (Православните?). „Крипта на Закрилника“ (?). Връща се в Рим утре.

30 юли: Ако е Атон, Руини предполага първо ст. (да се провери датировката) (Ако е така, защо Клайст и фон Нойрат са заинтересувани? Руини още не отговаря. Внезапни новини за сърдечния удар на Алиходжа (инсценировка ???). Р. убеден.

5 август: Себастиано също мъртъв. Оставам само аз. Няма следа от текста. Какво за Атон? И къде?

Последният запис свършваше с молитва за Руини, самообвинение за това, че не е видял очевидните опасности, и последен въпрос:

Фон Н → „Съвършена светлина“ → Атон: Заради това зас лужава ли си да се убива?

Перети затвори дневника. Смъртта на приятеля му два дни по-късно беше достатъчен отговор.

Манихейска молитва и Атон. Към какво се стремеше фон Нойрат?

Изчака десетина минути в килията си — достатъчно време, за да се увери, че Никотей не се навърта наоколо. После, без да сваля расото и шапчицата си, Пиърс излезе, тръгна надолу по стръмния склон и стигна до древния „форд“. Три сутринта. Имаше още един час до утринната молитва. Достатъчно време, за да изчезне от планината.

Това, което бе отнело на Генадиос петнайсет минути, отне на Пиърс четирийсет; пътят към Дафни беше не по-малко опасен и по обратния маршрут. С първите зари на утрото — сивкавият небосклон с неохота отстъпваше на слънцето — в пристанището пристигаха и първите гемии. Облечен в расо, Пиърс без труд си уреди пътуване до Уранополис; раницата му беше съпроводена от любопитния поглед на още сънения капитан. Подарък от скорошен посетител, обясни Пиърс. Господ пожелал да я използва. Мъжът вдигна рамене, после подкара гемията. Тази сутрин го интересуваха портокалите, а не волята Божия.

След десетина минути бумтенето на мотора бе заглушено от ехтенето на симандроните — дългите дървени клепала, използвани за призоваване на монасите към молитва — всяко с отделен тембър — дълбоки, резониращи тонове, прилични на глъхнеща китова песен, обикаляха склоновете на планината.

Миналата нощ мелодията им го бе обаяла, бе извисила чувството му на благоговение пред божественото; сега му напомняше само за предстоящото преследване.

Нови десет минути и ехтежът започна да заглъхва: първите лъчи на слънцето надничаха зад кулата в Уранополис, селището вече бе оживено, лодките — заети с товарене на стоки за планината. Самотният монах незабелязано се промуши през оживената улица и лесно намери тясната уличка, където Андракос бе оставил колата, скрита в предутринната сянка. Бързо смъкна шапката и расото, хвърли ги на задната седалка и запали двигателя. След минути бе на аутобана.

Сега въпросът бе: накъде? Трябваше да се откаже от Игуменица, Атина и Солун; новините от „Свети Фотий“ несъмнено щяха да изпратят хора на Ватикана към всяка от трите точки, и то много по-бързо, отколкото Пиърс би могъл да стигне до тях. Нещо повече, той знаеше, че Никотей няма да губи време и ще вдигне по тревога гръцката полиция за изчезването на един от най-ценните ръкописи на манастира. Да не говорим за открадната кола на Андракос. Като имаше предвид ограниченото време и проблемите при различните граници, Пиърс реши да избере България: най-добре бе да заложи на Кулата — според пътната карта в колата дотам имаше час и десет минути, ако не попаднеше в задръстване. Трябваше да се надява, че Никотей ще провери къде е гостът му едва на закуска.

Атон все повече се отдалечаваше, а Светата Дева, изглежда, беше все тъй благоразположена към нето — грижливият й поглед пазеше пътищата почти празни, нямаше и следа от полицията през седемдесетте и пет минути форсиране през гръцката провинция. На негова страна беше и при границата — смяна на граничните служители; мъже, бързащи за вкъщи — свещеническата яка и документите от Ватикана отново бяха достатъчни, за да смажат колелата на бюрократичната машина. Десетина минути след малкия граничен пункт той спря встрани от пътя, въздъхна облекчено и се опита да се съсредоточи върху преминаването на следващия граничен пост.

И едва тогава осъзна, че не знае какво да прави по-натагьк. Всичко след „Сан Клементе“ го беше завъртяло така, че не му бе оставало време за мислене, задачите се нижеха една след друга: малката, подвързана с кожа книжка бе заместила свитъка. Освен това, трябваше да си признае, че след като напусна Рим, нещата значително се бяха променили. Отец Никотей със сигурност бе потвърдил за ролята на фон Нойрат, а също бе и намекнал, че нещо ще бъде „извършено“, че „клетките“ са в готовност — но нещата все още не бяха достатъчно ясни, за да се съберат различните части на пъзела.

Пиърс се опита да систематизира нещата; бръкна в раницата си и измъкна книжката в кожена подвързия.

Първата страница съдържаше познатите му вече манихейски поздрави, този път на латински. Макар и от писмата в „Съвършена светлина“ да го деляха шест столетия — датата 28 април 1521 година бе написана в горната част на листа, „знаците за прием“ оставаха еднакви по форма и съдържание. Новото в оформлението беше един малък триъгълник — половината запълнен с черно, заемащ горния десен ъгъл на страницата. Всичко това, заедно с миризмата от кутията, му напомни нещо, но без да се старае да го открие, той се съсредоточи върху текста.

Там, на книжовен латински, можа да прочете разказа на някой си Игнасио де Рибаденейра:

За онзи, попаднал на тази книга в резултат на грабеж или светотатство, искам да те уверя, че няма да намериш в страниците й нищо, което да те заинтересува. Вземи златните монети, които оставих като откуп. Остави книгата цяла и невредима като твой първи акт на разкаяние.

Този обаче, който прочете „Съвършена светлина“, не бива да позволи на гнева да победи по-добрата част от душата му. По-скоро приеми от мен, Игнасио де Рибаденейра, нещастен брат от манастира „Свети Павел“, най-дълбоките ми извинения за твоето разочарование. Трябва само да си припомниш днешните грабежи, голямата схизма, написана от един еретичен свещеник, и ще разбереш решението, което взех — да скрия „Агиа Ходопория“ далеч от стените на „Свети Фотий“. Ако прецениш, че съм действал необмислено или поради страх, знай, че решението ми бе продиктувано от най-силна и права вяра и ръководено от ръката на Мани.

Пътуването ми до „Ходопория“ започна през втората година от управлението на Джулиано де ла Ровере, познат на християнството като папа Юлий Втори. По това време мястото ми в света беше на север от големия град Валядолид, сборище на монаси от ордена на свети Йероним, винаги ревностни при работата си за Спасителя. За онези, които идваха в нашето абатство, ние бяхме лечители за слабите, верни на думите на Рим и крепки в нашата католическа вяра. За нас, ние бяхме послушници на Големия пророк, мъже, които очакваха знаците на „Голямото пробуждане“.

През зимата на 1504 година навърших шестнайсетата си година. След като девет, усилени сезона бях изучавал пътищата на Живото Евангелие, ми беше наредено да направя голямо пътуване, тъй като моето бъдеще било посветено на намирането на изгубения свитък. Никой от моя беден манастир не бе получавал толкова висока мисия. Защо тази висока чест се падна на мен, не знам. Нито намерих отговор през тези изминали двайсет години. Бърз с ума си и с лек дух, знаех, че само волята на Мани и нищо друго ще осигури успеха ми.

С голямо желание и старание заминах от Паленсия за двореца на кардинал Вобон, мъж с голямо влияние в двора на френския крал и брат, посветен на преоткриването на свитъка. Прекарах много месеци под неговото наставничество, изучавах историята на свитъка и се запознавах с чудесата на „Ходопория“. Моят ментор беше човек с безкрайно състрадание, чистота на сърцето, макар че стремежът му да открие на всяка цена свитъка понякога ми тежеше — толкова трескаво беше желанието му. Не след дълго обаче започнах да споделям голямата му амбиция — още веднъж волята на Мани сочеше, че ще успея, подготовката ми вървеше бързо. С последния сняг, добре подготвен и екипиран, напуснах Париж.

Щях ли да продължа да нося своята мисионерска посветеност и извън неговите порти? Щях ли да бъда достатъчно решителен? Как би могъл да се промени светът сега. Но нищо от това не стана. Бях момче на шестнайсет години, незнаещо, че няма да види повече нито Франция, нито любимата си Испания, близо двайсет години. И може би, пиша го сега, никога отново. Знам, че това просто е наказание за живота, който водих.

Това е цената на слабостта.

Първите години на моето пътуване минаваха и си отиваха със скорост, която сега ми е трудно да определя, загубени в стремежа за опрощение, което постоянно се борех да получа. Първо в Лион, после в Милано, Бремен, навсякъде бях убеден, че проследявам отдавна загубени следи на писмата от свитъка; вместо това потънах в разврата на епохата. Седемнайсет години позволявах светът на мрака да ме изкушава, не с вино и меса, не с плътски неща, ас един особен вид самоизмама; душата ми бе непостоянна в задълженията си към Светлината. Както и свети Августин преди мен, и аз бях много млад или много горделив пред изискванията на такова пътуване; вярата ми бе здрава, но главата ми бъкаше от въпроси, не виждах ясно мястото и задачата си в този свят. Дали свитъкът, неговото значение бяха собственото ми изкупление на греховете? Умът ми бе объркан, вълна от нерешителност ме потопи в един свят, който не успявах да разбера. Може би бях много неук. Любовта ми към Бога и вярата ми в Мани не ми помагаха в задачата, която изпълнявах. Изпитание на волята? Може би. Не мога да кажа. Ако е така, бях изпитан и се провалих.

Колко често бях имал желание да препиша няколко стиха от Живото Евангелие, да нося със себе си думите на Мани, за да укрепя собствената си воля. Тогава може би щях да превъзмогна собственото си пилеене (или по-скоро гордостта ми говори отново?) Но да нося такива неща беше твърде опасно, маската на добър католик никога не трябваше да се излага на риск. Бях се научил много добре да изпълнявам тази роля, собственото ми корумпиране не бе изключение в света на разгулната папска църква.

И така, в покварен живот, преминаваха годините, за които говоря и които дори и сега поглъщат по-голямата част от християнския свят. Когато онзи еретически свещеник се възправи, трябваше да забележа знака и да изляза от вцепенението си, да уловя възможността да се възправя отново пред очите на Мани. Но не го сторих. Вместо това реших, че този Лутер е Брат на Светлината, възгледите му, насочени срещу Рим, доказваха това. Бях убеден, че той е открил „Ходопория“, иначе защо щеше да разклаща така портите на нечистата църква? Сигурно думите му във Витенберг бяха прелюдия към „Голямото пробуждане“. Сигурно това доказваше намесата на великата ръка на Мани. Още веднъж се самозалъгах. Лутер не беше брат, неговото послание беше за разделение, а не за обединение.

Колко предразположен бе светът за подобно надигане. Какво чудесно време „Ходопория“ да възвести своята воля. Колко нещастно бе моето собствено съществувание.

Накрая събуден от бълнуването си, можах само да разбера моята погрешност. Като Йона към Тарсис, побягнах да изпълня моята задача към Изтока и града на турците. Мога ли да твърдя, че знаех, че ще намеря свитъка между стените му? Трябва да призная, че не бе така. Отивах в Константинопол, за да се заровя в един непознат свят. Въпреки моите заблуди Мани направляваше стъпките ми. Дори и с всичките ми човешки слабости Той ми позволи да открия семената на моето спасение.

Историята на моето изкупление е свидетелство за могъществото на Мани…

Пиърс пробяга по следващите няколко страници — собствената версия на Рибаденейра на „Изповедите“ — неговото спасение, подобно на това на свети Августин, на трийсет и три годишна възраст, докато седял в една градина в Истанбул. Но докато свети Августин бе извоювал победа над плътта — „дай ми непорочност, дай ми постоянство, но не ми ги давай още сега“ — Рибаденейра се бе борил с един далеч не толкова осезаем противник: собственото си съмнение.

Пиърс се замисли дали подобна несигурност е обединяваща черта на всички, които са търсили свитъка. С всяка измината страница чувстваше по-голяма привързаност към непознатия монах-йеронимит.

И отново, не можеше да не си зададе въпроса колко сериозно приема всичко това. Фразата „Вземи и прочети“ отстъпи на обнадеждаващата, макар и вече позната „Онзи, който влезе, може да види Светлината“. Явно Рибаденейра бе избрал фразата, след като бе видял свитъка и дешифрирал посланието му. Освен това бе направил разказа си много четивен. Твърде любопитни бяха историите за среднощни обиколки на изоставени църкви, тайни послания, изпращани от православните свещеници, появата на самия Мани, дошъл, за да насочи заблудилия се брат по верния път — всичко това в крайна сметка бе довело монаха до „влизането“ в една църква от единайсети век и скриването на свитъка в една от отдавна забравените крипти. Скоро след това дешифриране на текста, връзката със „Свети Фотий“, Криптата на Закрилника. Възнаградено благочестие. Възвърната увереност.

Пиърс само можеше да се надява на такива резултати.

Издирил „Ходопория“ обаче, запознал се със съдържанието й, Рибаденейра незабавно бе взел решение, че братството на Мани (и светът въобще), не е готово да се срещне с неговата сила. Сигурността му очевидно е била примесена и с изблик на неосъзната гордост.

Колко много от Чистия език се долавя в тези страници. Колко прости са словата, колко ясен е изворът им. Но тяхната сила изисква твърде много от нас, истината е много голяма, за да я понесем. Дали това са богохулствени мисли? Може би. Но това е богохулство, на което не можем да се противопоставим в наши дни. Много неща сега пречат „Ходопория“ да разгърне цялата си сила. Твърде много неща ще бъдат загубени в процъфтяващите ереси. И ако не се загубят, ще се използват в помощ на онзи Лутер и това ще попречи на завръщането на Мани. Не. „Ходопория“ трябва да се появи, когато всичко е мирно и тихо, когато папската църква ще е потънала в доволство и няма да е въоръжена срещу противниците си. (Как съжалявам за възможността, която изгубих. Колко дълго ще мога да живея с този позор?) Тогава „Ходопория“ би трябвало да наложи своята мощ и да направи място за пълнотата на Светлината.

Именно тук Рибаданейра предлагаше най-истинското свидетелство за своята вяра. Или единственото рационално обяснение за собственото си бездействие:

Но самият Мани трябва да реши кога ще дойде неговото време. Само той ще знае кога „Ходопория“ трябва да бъде открита.

И след това, сигурен, че действа напълно в интерес на всички манихеи, Рибаданейра се връща в Истанбул, заравя отново свитъка (за някой човек „достатъчно способен, за да поеме задачата“) и добавя още малко към гносиса, така че „след векове“ друг да може да го намери — това се бе оказал Руини — и да „открие пътя към Святата истина“. Мани щеше да пази свитъка добре скрит; Рибаденейра щеше да укрие „Ходопория“.

Пиърс прелисти следващата страница, за да прочете първите редове на „скритото познание“ на монаха.

Има град на Дрина…

Река Дрина. Босна. Очите на Пиърс се стрелнаха към горния ъгъл на страницата. Малкият триъгълник.

И той си спомни.

Половин час след българската граница премина в Македония — това бе преди около три часа и на всеки изминат километър той благодареше на Светата Дева за благосклонността й. Или може би на древните вражди между гърците и техните северни съседи. Както и да е, разчиташе на не особено добрите връзки, които можеха да забавят действията на хвърлените в тревога манихеи от Атон. Иначе едва ли би могъл да очаква, че късметът му на граничните постове ще продължава. Макар че това нямаше нищо общо с лошите предчувствия, вече беше минало доста време, откакто набързо бе потеглил от планината: свещеническата якичка скоро щеше да загуби въздействието си.

И все пак това не се отнасяше за опустошения район на границата, която се готвеше да прекоси. Той пътуваше с едно око към картата, с другото — към пътя и разбираше, че има само един избор: Косово. Преди повече от година бегълците се изливаха оттам, много от тях бяха натъпкани в лагери, разположени покрай албанската и македонска граници. Но бяха много повече, хиляди се отправяха по море към Турция, Армения, Гърция — където имаха роднини, готови да ги подслонят. Сега същите бегълци искаха да се завърнат. Всичко се беше объркало, нямаше къде да ги настанят, цели селища бяха изгорени до основи. Нещо повече, сърбите не ги окуражаваха много да търсят отново домовете си; по всички места бяха пръснати мини. И все пак бежанците пристигаха, И заедно с тях се възстановяваха лагерите. Останалият свят вече не им обръщаше такова внимание — това бяха стари новини. Ужасът на лагерите обаче си оставаше същият.

Колкото и грубо да звучеше, Пиърс знаеше добре, че свещеник от хуманитарна мисия лесно може да се смеси с тях. Или в крайна сметка, да се преструва на достатъчно оглупял и налудничав, за да го пропуснат без много въпроси. Залагаше на последното. Погледнато реално, Косово беше най-лесното място за изчезване, след като обаждането на Никотей стигнеше до Рим. Споменаването на „Ходопория“ несъмнено щеше да пришпори здраво австриеца и неговите съмишленици. Дори и да откриеха колата, която смяташе да изостави на няколко километра от границата, шансовете им да го проследят в този хаос бяха доста малки. А той все някак щеше да намери пътя към Дрина.

Къде обаче покрай реката беше съвсем друг въпрос. Доколкото разбираше, последната манихейска игрословица нямаше нищо общо с акростиховете; този път гносисът беше скрит в това, което Рибаденейра описваше като „език, преработен алхимически“. Обяснението почти не му помагаше да изясни нещата:

Всичко има не една ценност, а много, както цветето има повече от един цвят, и всеки цвят има много различни оттенъци; и все пак те представляват едно общо, едно цяло.

Все още блъскащ глава над указанията от шестнайсетия век, Пиърс спря на „последния бензин в Македония“. Очакваше да види признаци на живот близо до Косово; вместо това пътят беше празен, последните трийсет минути бе пътувал съвсем сам.

И отново тази самота не го изненада. Бе спрял преди около сто и петдесет километра на бензиностанция, снабдена с овехтяла малка помпа, и там му казаха, че сега ООН се опитва да сведе бежанските лагери до минимум — Сенокос и Чегране на юг от столицата и Блаце — на север. Тези, които нямаха работа, нямаха желание да отиват по-нататък.

Голямата бъркотия беше в Блаце — на дванайсет километра, както пишеше на знака при последното му спиране. Пиърс знаеше, че пеша ще вземе разстоянието за няколко часа.

Следващото отклонение очевидно бе направено за някогашните обиколки с автобус до манастира „Свети Никита“, миниатюрно кафене — будка със стъклени стени, беше разположено между дърветата. Помпата тук беше още по-първобитка, в сравнение с първата, която бе видял, а названието на бензина — трудно за произнасяне. Ударения и съгласни се смесваха в изобилие. Пиърс отиде до багажника, грабна раницата и се насочи към сградата. Остави ключовете на таблото. Ако някой пожелаеше колата, беше добре дошъл. Нека хората от Ватикана да преследват някой предприемчив бежанец.

Вътре бе пусто, с изключение на една двойка в дъното — мъж и жена, обвити в цигарен дим. Щом видя Пиърс, мъжът скочи.

— Добро утро. — Още няколко неразбираеми думи, после ръка, приканваща го да седне на някоя маса.

Пиърс поклати глава и се усмихна — международният знак за „Не ви разбирам“.

Мъжът продължи по-бавно:

— Как… аз помага… вас? Вие… разбира?

Пиърс кимна и каза:

— Телефон? — Незабавно видя разочарованието по лицето на мъжа. — И храна — добави той. Лицето на човека стана по-ведро. Пиърс измъкна малко долари и лицето на мъжа разцъфна съвсем.

— Телефон. Храна. Чудесно.

След две минути Пиърс се мъчеше да се разбере с централата. След още осем пред него поставиха чиния с нещо абсолютно неизвестно, макар и да бе учудващо вкусно. Вече беше успял да се свърже.

Гласът на професор Аниели бе изпълнен с очевидно облекчение. Не му отне много време, за да я запознае набързо с историята в „Свети Фотий“ и малката подвързана книга.

— Да, но къде сте сега? — попита тя.

— За вас може би е по-добре да не знаете — каза Пиърс.

Пауза.

— Разбирам. — Той не отговори и тя допълни: — Прав сте. — Той усещаше неудобството й, осъзнаването на истинското положение и, разбира се, любопитството й. — Добре… Казвате испански монах. Кодиран език. Как го нарича?

— Език, преработен алхимически — отвърна Пиърс.

— Не, не. Другата фраза. Тази от Плиний.

— О! — Пиърс обърна страницата и бързо прегледа паса.

— „Квестио лузориа“.

— Да. „Квестио лузориа“ — повтори тя. Очевидно предупреждението му я бе изнервило повече, отколкото предполагаше; тонът й остана безизразен. Освен това не беше редно да й се припомня, когато ставаше дума за света на тайните учения. — Може би имам книга по този въпрос. Задръжте секунда. — Пиърс слушаше звука от отдалечаващите се стъпки, последван от близо минута тишина. Когато вдигна слушалката отново, тя беше все така напрегната.

— Карло Пескаторе — каза тя. — „Изкуството на ренесансовата игрословица“. Знаех, че я имам някъде. Чу я как прелиства страниците, обичайното хъмкане подозрително отсъстваше. — Да. Тук е — започна тя. — Според синьор Пескаторе „квестио лузориа“ е вид главоблъсканица… — Отново прелистване на страници. — Основно използван от поети. Скриване в класически строфи. — Тя спря: първият знак, че премисля това, което ще каже. — Сега, това е интересното. Казва, че този прийом може да бъде считан за прапрадядото на модерното кодиране. — Още няколко прелистени страници, преди да се обади отново. — Винаги сте били добър в тази област. Както гръцката поема за свети Амвросий, помните ли?

— Разбира се.

— Добре, това е нещо подобно — обясни тя. — С изключение, че има повече анаграми и преобразувания на думи, не само премествания. Подобни неща.

— Звучи като шега.

— Добре. Защото смятам, че в една или друга степен синьор Рибаденейра ви е предложил именно това. Свързва се чудесно с манихейството. Смисъл, скрит в езика. — Отново пауза. — Може би ще е малко по-трудно с латинския. Ако искате, можете… да ми ги прочетете по телефона. Мисля, че бих могла да се справя.

Пиърс не чу молбата й — вече държеше пръст на първото встъпление. Беше му необходим само миг, за да се съсредоточи. Докато четеше, започна да разбира какво има предвид Аниели. Всъщност фразата, която четеше, нямаше никакъв смисъл. Но като я четеше като шифрограма — малко промяна на пунктуацията тук-там — изведнъж разбра какво цели Рибаденейра. „Той търси анаграма на дума, която означава «Този, който влиза в сражение»“ — помисли Пиърс. Продължи да се взира. „Този, който влиза в сражение.“ Имаше нещо познато в това — безкрайните часове, прекарани в католическото училище и на гръцките и латински семинари, изплуваха в главата му. Неговият „талант“, както често му бяха казвали. Затвори очи. „Този, който влиза в битка“. След момент имаше вече отговора — Gradivus. От „Енеида“ — епитета на Марс. Бързо прочете останалата част от ключа. „Който обръща седмия в пети.“ Седмият! Очите му се зареяха. Седмица? Седмата заповед? Отново погледна думата. Очите му се спряха на буквата „и“? „Превръща… в пети.“ Петата буква в латинската азбука? Замести буквата „и“ с „е“. Анаграма на Градивус. Написа буквите в кръг, най-сигурният начин да се разгадае една анаграма. Секунда по-късно имаше отговора.

Вишеград.

„Има град на Дрина…“

В същия момент чу гласа на Аниели.

— Отче? Ало? Защо не ми четете текста?

Той понечи да й отговори, но нещо го спря. Досега бе приписвал колебанието в гласа й на загрижеността й за него. Но сега нещо му подсказваше друго.

— Нещо не е наред ли, професоре?

— Не. — Гласът й беше лишен от всякаква емоция. — Няма нищо. — И изведнъж изпищя: — Унищожете книгата! Унищожете я! Те…

В слушалката се чу кратко боричкане, после мълчание. Накрая се обади друг глас.

— Чуйте ме внимателно, отче. — Беше мъж, акцентът му беше познат, Австриецът. — Открийте „Ходопория“. И ни я донесете. Разбирате ли?

И линията прекъсна.

Пиърс продължи към Блаце като в мъгла. Двойката от капанчето при паркинга настояваше да пийне нещо силно преди да тръгне. Независимо от езика, бяха разбрали достатъчно от изражението му, за да разберат от какво се нуждае. Ракия. Макар и много по-смъртоносна от това, което му бе сервирал Андракос, тя се плъзна леко в гърлото му и цветът на лицето му изведнъж се върна.

Сега, докато крачеше по пътя, виждаше лицето на Аниели пред себе си. Писък, после мълчание. Мъжете от Ватикана бяха стояли около нея и бяха чули всичко. Не си спомняше дали им бе казал за Дрина, за Косово, за колата. Беше ли споменал Вишеград? Шокът и ракията не му даваха възможност да си припомни.

А къде трябваше да отиде сега? Вече нямаше нужда да го следят. Нямаше нужда да откриват къде ще го заведе книгата на Рибаденейра. Той беше свещеник. Не можеше да я остави да умре. Щеше да им даде каквото пожелаеха. Без значение за последствията.

Този аргумент би звучал съвсем разумно преди четири дни. Сега вече не знаеше. Предаването на „Ходопория“ щеше да означава сигурна смърт за него и Аниели. Съвсем определено. Учудващо хладнокръвно разсъждение за човек на вярата. Може би бе изучил твърде добре методите на манихеите. Но да я изостави — и да убеди себе си, че техните действия диктуват собственото му безчовечие — това ли, наистина, беше единственият му избор?

Стигна билото на един хълм и забеляза първите признаци на безумието, пръснато извън Косово. Покрай границата имаше големи палатки, импровизирани барикади ограждаха широки пространства от доскоро гола равна земя. Зад тях се издигаше склонът на друга планина, гъсто обрасъл с дървета. Пиърс беше научил, че преди няколко седмици полицията е разчистила лагера и че е подписано споразумение със сърбите за завръщане на бежанците. Естествено, то отново се бе провалило и Блаце, селище може би със стотина къщи, отново бе претъпкано от бежанци.

От тази висока наблюдателна точка можеше ясно да види големите букви, отпечатани върху покривите на палатките — ООН, НАТО, АКТ, УНИЦЕФ и много други съкращения, които не познаваше — цял каталог на безсилието на един свят, неспособен да се справи с последните взривове на Балканите. Седемстотин години на императори, султани, президенти и крале не бяха успели да доведат до някакво решение. И той не разбираше защо тези тук си мислеха, че могат. Очевидно повечето от онези, които бяха останали в Блаце, просто се опитваха да контролират нещата, доколкото им е възможно.

Колкото повече приближаваше, толкова по-непоносима ставаше смрадта. Първата палатка беше все още на цял километър, но мирисът на урина вече обгръщаше въздуха. Той доближи първата бариера. Миришеше на мръсни дрехи, немита плът, някакви животински миризми, на влажна кожа, потопена в нещо очевидно сладко. Невъзможно бе да се избегнат — въздухът беше така пропит със смрад, че тя като че ли полепваше по всяка фибра от дрехите, кожата, косата. И все пак това беше по-малката беда и Пиърс не й обърна много внимание. Но гледката зад оградата беше достатъчна, за да го потресе. Дори от разстояние можеше да различи лицата, тъмните рамки на забрадените жени, деца — твърде големи, за да бъдат носени — носени в изтощените ръце. Някои се скитаха наоколо; други клечаха на малки групи, разговори нямаше, всички бяха примирени и безпомощни. Босненци, косовари — разликата беше малка. Ново място — само това бе по-различното през изминалите осем години.

Пиърс не бе очаквал мястото така да го порази — „Ходопория“, Аниели и всичко, което бе научил в Атон, моментално изчезна от главата му. Преди година дори си бе помислил, че най-лошото вече е свършило. Сега виждаше, че не е така. Сигурно затова не забелеза джипа с емблемата на ООН, който се приближи отляво. Мъж, облечен в камуфлажна униформа, спря колата и слезе.

— Извините, ойтец. Можам ли да го видам идентификация?

Пиърс се обърна. И без да е сигурен в чутото, кимна.

С бавен, небрежен английски — чисто британски акцент — войникът каза:

— Документите ви, отче.

— Англичанин сте, така ли? — попита Пиърс, измъкна измачкания ватикански паспорт и го подаде на мъжа.

— Да — каза той, докато го преглеждаше. — А вие не сте италианец.

След минута му върна паспорта. На устните му имаше крива усмивка.

— Американски свещеник от Ватикана. Твърде интересно. И какво точно правите тук, отче?

Пиърс се опита да върне усмивката. Трябваше му нещо убедително.

— Трябваше да се присъединя към една хуманитарна група в Скопие, но самолетът ми закъсня. Казаха ми да дойда тук. Успях да отида и до „Свети Никита“.

— Хуманитарна група? — Усмивката на войника стана още по-широка. — Имаме много такива, отче. Страхувам се, че трябва да бъдете по-точен.

— Международен католически комитет по миграцията. — отговори Пиърс. Това беше първото, което му хрумна, смътен спомен от едно неотдавнашно издание на „Осерваторе Романо“, където се описваше, че някъде в Македония МККМ подпомага бежанците. Пиърс можеше само да се надява, че Божията Майка все още е на негова страна.

— Пътувате с доста малък багаж за човек от хуманитарна мисия.

— Багажът ми е с групата — отвърна той, отново позволявайки думите сами да се изливат от устата му. — Всичките ми вещи, необходимите ми контакти. Всичко, което нося, е ватиканският ми паспорт.

— Разбирам. — По радиото в колата внезапно прозвуча глас и войникът отиде да отговори, но очите му не изпускаха Пиърс. След няколко минути се върна при него и каза:

— Мога ли да видя какво има в раницата ви, отче?

— Бельо. — Пиърс повдигна рамене. — Книги.

Войникът протегна ръка.

— Може ли? Проверка за сигурност. Мисля, че разбирате.

Пиърс кимна и му подаде раницата. Наблюдаваше как войникът я пребърква. Почти подскочи, когато мъжът измъкна Рибаденейра. Започна да я разлиства…

— Това са… молитви — каза Пиърс.

— Разбира се, отче. Просто проверявам за нещо скрито.

Пиърс кимна. Войникът премина към библията му. Отново бързо прелистване. После прибра всичко, затвори ципа на раницата и я подаде на Пиърс.

— Ужасно съжалявам, отче, но имаме известни проблеми с… хора, опитващи се да се вмъкнат вътре.

— Разбирам.

— Да. — Войникът се усмихна. — МККМ. Приятни момчета. Добре, може да уредим нещата и тук. Скачайте в джипа. Ще се опитаме да намерим някого вътре, за да разберем какво да правим.

„Грацие, Мадона.“

След петнайсет минути Пиърс седеше в една палатка на Червения кръст и чакаше една млада жена; седнала зад набързо сглобено бюро, да му обърне внимание. Скоро стана ясно, че един загубил се свещеник няма предимство пред постоянно напиращите проблеми. Пиърс беше щастлив да го считат за досадно недоразумение, за нещо, което трябва да бъде отметнато без излишни въпроси.

Докато чакаше, погледът му падна върху майка с две момчета, седнали на земята: на около десет и дванайсет години. По-малкото се беше сгушило до гърдите й; другото, по-високо, кльощаво, бе подпряло брадичката си с юмруци; в скута му имаше изпокъсана кожена училищна чанта. Майката някак си бе запазила внушителното си тяло; момчетата не бяха такива късметлии — лицето на по-голямото беше направо състарено. Беше на възраст, когато носът изглежда много голям, ушите много щръкнали, а мъжките черти едва се очертават. Момчето долови погледа на Пиърс, взря се за миг в якичката, после в обущата му. Накрая го погледна в очите и попита:

— Койе сте религие?

Пиърс бе учуден да чуе сърбохърватски.

— Католик съм — отговори той меко.

Момчето кимна, после посочи обущата.

— Добри са за ходене.

Пиърс погледна високите си обувки, после момчето.

— Да. Ти идваш от Косово, нали?

— Аха. От Медведа. На север.

— Сърбохърватският ти е много добър.

— Сега е добре да се говори този език. — Момчето се усмихна криво.

Пиърс си припомни няколкото срещи с албанци отпреди осем години. Всички говореха и втори език. Често сърбо-хърватски. Понякога немски. Никога английски.

— Католик ли си? — попита той.

— Не. Мюсюлманин.

— Тогава защо поиска да знаеш моята религия?

Момчето се поизправи.

— Протестантските свещеници, които идваха в нашето село да ни говорят за Иисус, имаха много пари и караха хубави коли. Католиците бяха бедни и ни казваха, че така трябва да бъде. — Отново погледна обущата му.

Пиърс разбра и погледна краката на момчето. Обувките му бяха почти скъсани. Пиърс се наведе, развърза връзките и изу обущата.

— Искаш ли да си ги сменим?

Отново крива усмивка.

Макар и скъсани, обувките се оказаха удобни — а през дупките краката му можеха да се проветряват, както бе свикнал.

— Знаеш ли колко време ще останеш тук? — попита Пиърс.

Момчето вдигна рамене и застърга с нокът някаква мърсотия, полепнала по токовете на новите му туристически обувки.

— Не можем да се върнем в Медведа — така ни казват. Където и да ни изпратят, искат да сме цялото семейство. Баба ми и сестрите ми са някъде в Турция. Не са сигурни дали трябва да дойдат тук. И не знаем къде са баща ми и по-големия ми брат. — Момчето вдигна очи. — Ти си тук да спасяваш хората ли?

Въпросът бе подхвърлен с толкова цинизъм, колкото можеше да вложи едно дванайсетгодишното момче. Това порази Пиърс и той се вгледа в лицето му.

За първи път, откакто бе напуснал Рим, нямаше избор, освен да се противопоставя на собственото си лицемерие. Свещеник, използващ свои колеги, за да постигне целите си. Разбира се, момчето имаше предвид нещо съвсем друго. В него звучеше отрицанието на думите, използвани да успокояват хората, попаднали в действителност, където няма място за такива жестове. Както и да е, забележката имаше желания ефект и Пиърс бе принуден да преоцени намеренията си. Тук хората умираха; световете бяха разкъсани на части. Тук. Където трябваше да бъде един свещеник. Макар че манихеите го бяха принудили да пренебрегне това, част от него все още си задаваше подобни въпроси.

— Не знам — каза той накрая.

Както пролича от изражението му, момчето не бе очаквало такъв отговор от свещеник. Потрябва му време, за да отвърне.

— Благодаря за обувките, отче. — После кимна към бюрото. Пиърс се обърна и видя, че жената го вика.

Опита се да се сбогува с момчето, но обувките вече бяха погълнали вниманието му. Още по-болезнено усещане. Имаше неща много по-полезни от един свещеник.

Пиърс се изправи и пристъпи напред.

При бюрото разбра, че жената все още е по средата на безброй други задачи. Тя му кимна да седне. Още няколко минути и накрая се обърна към него.

— Бяхте много любезен да чакате толкова търпеливо, отче. — Английският й беше с френски акцент, тонът й бе искрено любезен. — Някак си сте объркали мястото, така ли?

— Наистина се обърках — каза той. — Трябваше да бъда с МККМ.

— Аха. — Тя се обърна към купчина книжа на бюрото, после отвори новия си лаптоп. Докато работеше с него, Пиърс погледна към момчето. Беше се сгушило до майка си, очите му бяха затворени. Пиърс изчака, надявайки се да види знак на невинност да се плъзга по измъченото му лице. Никакъв.

— Изпуснали сте ги преди три дни — каза жената и Пиърс отново се обърна към нея. — Тя държеше малка папка, в нея имаше няколко листа, очите й бяха втренчени в екрана. — Страхувам се, че не мога да ви кажа със сигурност къде се намират точно сега. Има ли някого, с когото бихме могли да се свържем, отче?

— А къде бих бил най-полезен?

— Моля?

— Косово, Албания? Къде бих могъл да помогна?

Изразът й подсказваше, че не е подготвена да преговаря с толкова ентусиазиран свещеник.

— Помощ? Отче… наистина въпросът не е къде…

— Сигурен съм, че още две опитни ръце, без да споменавам свещеническото присъствие, ще са добре дошли навсякъде — каза той. Тонът му бе твърд, макар и не агресивен. — През войната бях в Босна. Познавам района, езика, хората. Все трябва да има място, където да могат да ме използват.

Жената продължи да го гледа. Появиха се две нейни сътруднички и трите заговориха бързо на френски. Когато те най-после си тръгнаха, тя отново се обърна към него, погледът й бе разсеян.

— Искате да отидете някъде, където можете да помогнете? — Тя сложи ръце на бюрото. — Вижте, отче, това не е обичайната ни политика…

— Не мисля, че думите „обичайна политика“ са много подходящи напоследък. Не смятам, че съм заплаха за някого.

— Разбира се, че не, отче. Не в това е проблемът.

— Аз трябваше да съм с МККМ. — Почти беше почнал да си вярва. — Това нищо ли не означава?

— Исках да кажа, че не можем да поемем отговорност.

— Не искам това от вас. Аз ще отговарям за себе си. Само ви попитах къде смятате, че ще съм най-полезен. — Разбираше, че тя почва да се колебае. — Или — добави той — бих могъл да ви досаждам следващите няколко дни, или седмици, или месеци, докато не се предадете и не позволите на един свещеник да върши работа.

— Разбирам. — По устните й премина усмивка. — Месеци?

— Месеци.

Тя присви очи и започна да рови в папките на бюрото.

— Само защото сте католик, отче. — След момент в ръката й се появи един-единствен лист. — След час заминава медицински транспорт до Кукеш. Не им достига един човек. — Той не беше сигурен дали желанието й да го уреди е свързано с молбите му, или с досадата от одевешната разправия с колежките й; всъщност това хич не го интересуваше. — Сигурен ли сте, че това ви устройва, отче? Кукеш е…

— Много по-спокоен, отколкото Омарска навремето. — Споменаването на бившия сръбски лагер я завари неподготвена, в очите й се мярна новопоявило се уважение. — Бях там през 1992. Мисля, че ще мога да се справя и с Кукеш.

Тя издърпа друг лист, накара го да се подпише на няколко места и му подаде ламинирана карта.

— Камионът ще бъде на западния портал след час. — Преди да успее да й благодари, двете й колежки отново се втурнаха вътре, още по-бесни. Пиърс понечи да тръгне, но жената го спря.

— Отче — каза тя, като се приведе към него. — Аз… не съм се изповядвала… откакто съм тук…

Пиърс се усмихна и осъзна колко отдавна не е изповядвал никого.

— Разбирам. Ще ви изчакам отвън.

Щеше да направи всичко по силите си в Кукеш. Да изкара поне един ден. Да оказва помощ. Но споменът за гласа на Аниели му подсказваше, че няма да може да продължи новата си мисия много дълго.

След два часа седеше срещу един служител от Червения кръст в каросерията на камиона; до него седеше един млад индийски лекар. Никой не се мъчеше да поддържа разговор, а изровените коловози съвсем не допринасяха за това.

Друсането успя някак си да заглуши и тътена на експлодиралата мина.

— Кога?

Блейни погледна рисунките на стената, без да ги вижда — беше съсредоточен изцяло върху гласа от другата страна на телефонната линия.

— Вчера. Около обед.

— И аз разбирам чак сега, така ли?

— Смятаха, че ще могат да го хванат преди това…

— Преди да разберат, че са го изтървали ли?

Мълчание.

— Смятахме, че пътува към Атон, и…

— Разбира се, че е заминал за Атон — каза Блейни. — Дори и кардиналът знаеше това. Обаждането беше в пет часа тази сутрин. И сте сигурен, че не е бил ранен на гарата на Каламбака?

— Да… казвам ви, че веднага стана. Няма наранявания. Но, както казах…

— Знам. Никой не е бил достатъчно близо до него, за да разбере с точност. — Блейни пое дълбоко дъх. Не можеше да си позволи да се разгневи. — Добре. Ще приемем, че е тръгнал на запад. Моето предположение е, че ще се отправи към Босна, може би към Албания. Очевидно познава региона. И знае, че там трудно може да бъде намерен. Трябва само да се надяваме да направи грешка.

— Да, отче.

— И настоявам да се свържете с мен в момента, в който установите контакт. Следващия път направо с мен — с никого другиго. И без отлагане. Наясно ли сме по този въпрос?

— Да, отче.

— Добре. — Блейни изчака. — Тогава върви с мир, сине мой. — Той затвори телефона и се обърна към жената, застанала на вратата. — Казваш, че си говорила с него, Джанета?

— Да, отче.

— Но не си го видяла?

— Не, отче. Само през прозореца, докато си отиваше.

— И не каза, че иска да ме види? Не спомена, че… има нещо, което трябва да ми покаже?

— Не, отче.

— Добре — каза той. — Благодаря ти, Джанета. Можеш да си тръгваш.

Тя кимна, после излезе и затвори вратата.

Блейни отново се вгледа в картините. „Няма наранявания.“ В крайна сметка това бе добра новина.

Пиърс бе имал късмет — няколко ожулени ребра, малко разтегляния, натъртено рамо. Най-лошо беше мозъчното сътресение. Трябваше да минат четири или пет дни преди лекарите в Кукеш да му позволят да си тръгне.

Човекът от Червения кръст и младият индус се бяха измъкнали почти невредими. Шофьорът обаче не бе в същото положение. Лежеше до Пиърс, от ръцете му висяха системи и различни тръбички, и почти не даваше признаци на живот, с изключение на лекото повдигане и спадане на гърдите. Горещината в палатката едва ли му се отразяваше добре.

Беше минал ден и половина след инцидента и едва сега Пиърс можеше, поне отчасти, да съсредоточи мислите и молитвите си за тежко ранения. И все пак се чувстваше по-добре. Достатъчно, за да се измъкне от завивките си. Изправи се, пристъпи към входа на палатката — болката в главата му пулсираше — и излезе навън.

Това, което видя, го накара да мисли за Блаце като за курорт. Почти можеше да вкуси смрадта, с всяко поемане на дъх. Имаше хиляди и хиляди тела, по-скоро животински, отколкото човешки, навсякъде — накъдето и да погледнеше. По времето на войната в Босна беше посещавал два или три подобни лагера, но нищо не можеше да се сравни с бъркотията и блъсканицата, пред която се бе изправил сега. Стотици малки палатки, щръкнали върху кални полянки; тук-там бе нахвърлян чакъл — там, където инженерите от специалната служба на Червения кръст се бяха опитали да отводнят терена. Тоалетните бяха в една редица на стръмен склон — гравитацията бе най-сигурно средство срещу задръстването. Навсякъде въженца, опънати от палатка до палатка, с провиснало по тях пране. Жилища под открито небе, на равнището на очите. Пиърс знаеше режима — за пране можеше да се използва само събираната дъждовна вода.

Самият град бе обстрелван до неузнаваемост и дори година след официалното прекратяване на огъня бе в ужасно състояние — залепен върху калното платно на унилия пейзаж.

Малкото останали сгради се използваха за болници. Както му бяха казали, претрупването в лагера беше започнало да взима жертви, особено с настъпването на топлото време. Влажността означаваше мухи; мухите носеха заплаха от епидемия. От няколко седмици една част от лагера бе изолирана, макар и да не беше поставена под истинска карантина. Там членовете на семействата настояваха да останат заедно и хуманитарните организации трудно можеха да ги убедят да не го правят.

Час ходене. Само толкова можа да издържи при първото си излизане.

Много му се искаше да тръгне — гласът на Аниели не го оставяше на мира, — но знаеше, че докторите имат право. Трябваше му време, за да се възстанови. Това, което сигурно не разбираха, беше колко много повече му бяха дали всъщност.

В следващите дни, докато главата му се проясняваше, правеше каквото може. „Баба Пиърсич“ (Баща; отец (алб.). — Б. пр.) отново работеше като свещеник. Жени, деца, старци — последните с обичайните плоски шапчици, дебели вълнени жилетки и безкрайни катове дрехи върху себе си — всички изглеждаха странно спокойни, докато бяха с него. Онези, които знаеха, че не могат да напуснат лагера, също искаха да си беседват с отеца. Не за Бог или за вярата, а просто така — да си поговорят. Беше пълно със селски ходжи и духовни лица, които можеха да извършват по-сложните мюсюлмански ритуали.

През нощта спеше колкото му е възможно, като се опитваше да не обръща внимание на откъслечните писъци в лагера. Насилието, като вирус, се разпространяваше дори и сред преследваните. Това само изостряше спомените му. Никой не говореше за изнасилване. Може би беше много болезнено за засегнатите жени, а и бащите и съпрузите сигурно мислеха за жертвите като за нещо отвратително, завинаги омърсено, независимо от обстоятелствата или кои точно са насилниците. Доказателство, че варварството няма любимци.

Не беше трудно всичко това да изтласка „Ходопория“ от съзнанието му.

На петата сутрин отиде в медицинската палатка. Шофьорът все още бе проснат на голите дюшеци. Пиърс беше край него при поредната операция през изтеклата нощ. Когато поставената му инжекция морфин започна да действа, Пиърс стана и тръгна към другите болни.

— Казвах ти, че можеш да даваш опрощение и да изповядваш — чу се глас зад него.

Думите, произнесени на английски, накараха Пиърс да спре. Без да е сигурен, че е чул добре, той се обърна и се закова на място.

— Салко?! — Мендравич вече се промъкваше между дюшеците. Фигурата му бе все тъй огромна, а прегръдката му — все тъй задушаваща като последната, при раздялата им.

— Радвам се да те видя, Иън — прошепна Мендравич в ухото му. После отстъпи, познатата усмивка разцъфна на лицето му. — Искам да кажа, отче.

На Пиърс му трябваха няколко секунди, за да се съвземе от изненадата.

— Салко? Какво…

— Свещеническите одежди ти отиват.

— Какво правиш тук? — успя все пак да попита Пиърс.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — разсмя се Мендравич.

— Не, аз… — Пиърс можа само да поклати глава, после отново прегърна Мендравич. — Толкова се радвам да те видя!

— И аз също.

— Все пак не разбирам…

— Бия се срещу сърбите. През последните няколко месеца докарвах хора от Прищина. Главно през Черна гора.

— А защо тук? — Изглежда, можеше само да задава въпроси.

— Защото преди два дни чух за „Баба Пиърсич“ в Кукеш — американец, който е бил в Босна. В Слитна, ако трябва да бъдем точни. Повечето от католическите свещеници са или на север, или в Македония. Рещих да дойда да видя. И ето те тук. Е, как ти е главата?

— Това е невероятно!

— Ти се задържа на едно място няколко дни. Не беше толкова трудно. Пак те питам, как ти е главата?

— Почти деветдесет процента.

— Значи по-добре отпреди — засмя се Мендравич.

Пиърс понечи да отвърне, но един ранен наблизо изстена и го повика.

— Свърши си работата — каза Мендравич. — Ще те чакам отвън.

След двайсетина минути Пиърс излезе.

— Станал си добър свещеник — каза Мендравич.

— Станал си добър бунтовник.

Мендравич пак се разсмя.

— Не ме ласкай. Не съм към АОК, но разбирам какво целят. Ние бяхме в същото положение. С изключение на това място тук, споразумението от Дейтън прави Милошевич само по-силен. Докато твоите приятели на Запад разберат това, тук нямаме избор, освен да се бием.

— Значи не си се връщал в Загреб?

— Разбира се, ходя си често. Но там така и не се оправи. Вече не го чувствам свой.

— А Слитна? Нали познаваше хората там.

— Слитна? — Пиърс започна да изброява имена, но Мендравич го прекъсна.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Петра не ти ли е казала? — И преди Пиърс да може да отговори, Мендравич продължи: — Цялото село бе разрушено. Изтрито от лицето на земята. Един ден след като ти напусна. Имаше голям късмет.

— Цялото… — Новината потресе Пиърс, като че ли това беше станало вчера. — Защо?

Загубата като че ли бе още прясна рана и за Мендравич. Той поклати глава.

— Никога няма специална причина.

— Но ти и Петра…

— Е, ние имахме късмет.

— Аз… не знаех.

— Разбирам… Бях сигурен, че Петра ти е казала… — Той спря поглед на Пиърс някак особено и попита: — Кога за последен път си говорил с нея?

— С Петра? Месец, може би два след като си заминах. Защо? Тя добре ли е?

— О, добре е. Сега е край Сараево. Отново преподава. — Закрачи напред. — Има си син.

— Значи се е омъжила? — Пиърс се усмихна и го последва. — Това е добре за нея.

— Не. Така и не се омъжи.

— Боже. Тя да не е била изна…

— Не. Нищо подобно — прекъсна го Мендравич.

Пиърс кимна.

— През май тази година детето навърши седем — добави Мендравич, взрян някъде встрани.

— Толкова голямо?

— Толкова.

На Пиърс му трябваше цяла минута, за да осъзнае това, което му казва Мендравич. Седем години.

Пиърс спря. Син.

Хърватинът продължи напред. Пиърс не бе в състояние да го последва.

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Ръкописът Q (4)

Метаданни

Данни

Ръкописът Q

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Джонатан Раб
Ръкописът Q (4)