Джонатан Раб
Ръкописът Q (2)

1

Летният дъжд бе сварил неподготвени повечето от събралите се в базиликата „Сан Клементе“. Дневната горещина беше навън, зад каменните стени, но и тук шапки и ръце се бяха превърнали във вентилатори, за да се борят със задухата. Дори мозайките отгоре, извивки в червено и зелено, като че ли се потяха в горещината. Обикновено празен, сега нефът беше зает от плътни редици столове, поставени точно зад „скола канторум“ — мястото на църковния хор, запълнено от деца в бели одежди.

От време на време малка ръчица се вдигаше, за да изтрие капките пот; иначе момчетата бяха съвсем неподвижни, заслушани в месата, посветена на монсеньор Себастиано Руини. От олтара се извиси глас на скръбен латински. Равният му ритъм действаше приспивно на тълпата.

Отец Иън Пиърс седеше от лявата страна на предпоследния ред и си вееше с молитвеника си, за да прогонва горещината; мислите му бяха заети с многобройните вадички пот, който се стичаха по гърба му.

Всъщност не познаваше Руини. Виждал го беше веднъж-дваж в библиотеката на Ватикана — мъж, влюбен в архитектурата на четвърти век, само допреди няколко седмици участвал в тримесечни разкопки някъде из Турция — но познанството им беше достатъчно, за да оправдае появата си на погребението му. Така беше и с повечето от присъстващите духовници, дошли да повишат знанията си в Рим — те отделяха по-малко време на въпросите на вярата, отколкото на учението. Всеки би могъл, ако бъде принуден, да направи избор между двете неща, но техният път бе различен начин да се служи на Господа — да учиш, а не да водиш паство. Да е тук, за един млад свещеник, работещ неуморно в малката си бостънска енория, бе нещо чудесно.

Е, може би неуморно не беше правилната дума. Но винаги разтревожен. Несигурен. Въпросите от Босна така и не бяха забравени. Защо? Няколко месеца, след като се бе прибрал, Петра бе престанала да пише — той бе взел своето решение; тя — своето. Всички връзки бяха прекъснати. Това правеше болката само по-остра. Майка му и баща му бяха казали, че трябва да се върне и да я намери, за да може да прецени всичко. Този път нямаше друг мотив. Просто искаха да е щастлив.

Вместо това той беше отишъл в „Саут Бенд“, бе играл с младите възпитаници от колежа, вложил бе усилия в отбора, прибавил бе загубените пет кила. Най-добрата форма в живота му.

И пак същата празнота.

След това повика Джек и Анди. Малкият брат имаше нужда от помощ. Джек учеше словесност; Анди беше в Харвард — пишеше дисертация по философия. И двамата зарязаха всичко и дойдоха в Кейп. Една седмица в старата лятна къща. Нощи на брега с повече каси бира, отколкото можеха да запомнят. И разбира се, свещеното среднощно плуване в последната вечер заедно.

— Много шибано подаване, отче. — Това беше вечната шега на Джек. Докато беше в колежа, „Отците“ бяха единственият отбор, от който Пиърс наистина се интересуваше. Джек обичаше иронията. — Не ти трябва студена вода. Хващай самолета и отиди при нея. Вярвай ми, нещата ще се оправят.

Джек решаваше нещата по свой начин. Дори когато по-младите му братя се измъкваха от заплашителната сянка на огромния му ръст, Джек си осигуряваше първенството по други пътища. Изразът „вярвай ми“ му беше любим.

Както винаги, Пиърс се опитваше да плува по гръб, очите му бяха втренчени в звездите.

— Дами и господа, предлагам ви теорията за решимостта на сбръчканите топки! — Анди се разсмя и нагълта вода. Благословен с тяло на Адонис — сто осемдесет и пет сантиметра, седемдесет и пет кила — той нямаше и грам спортен талант.

Започна да кашля и да плюе вода.

— Давиш ли се, недоносче такова? — попита Пиърс.

— Ще ви се обадя от рая.

— А бе и аз се нагълтах достатъчно — обади се Джек.

— И това го чувам — разсмя се Пиърс — от човек, който прави докторска дисертация.

— Замръзнах. — Джек заплува към брега. — Вие с Водния човек може да продължите. Аз се отказвам.

Пиърс пусна краката си надолу и задържа над водата само главата си. Анди беше на три метра от него.

— Мислиш, че трябва да се върна ли? — попита той.

— Може би.

— Отново заговори философът. — Пиърс изчака. — Не, какво мислиш наистина? — Анди заплува наляво.

— Мисля, че животът ти щеше да е много по-лесен, ако ставаше въпрос само за нея.

— В смисъл?

— В смисъл, че ако беше само тя, ти щеше да останеш.

Пиърс не каза нищо.

— Така че въпросът не е само в нея — продължи Анди. — Трябва да прочетеше Декарт.

— Какво?

— Декарт. „Cognito ergo sum“ (Мисля, следователно съществувам (лат.) — Б. пр.). Трябва да го прочетеш.

— Е, и?

— Нищо. Само че това не е вярно. Не мисленето ти казва, че съществуваш; а съмнението. Защото когато човек се съмнява, трябва да мисли. Така че фразата трябва да е dubito ergo sum (Съмнявам се, следователно съществувам (лат.) — Б. пр.), а не cognito ergo sum.

— Колко си пил?

— Не ме слушаш, момче. Аз съм може би най-близко до атеизма в това семейство, но дори и аз знам, че вярата е съпътствана от съмнението. Ако не си задаваш въпроси, защо вярваш? А в Босна очевидно нещата са доста изкривени. Точно това беше главната причина, поради която отиде там, нали? И ако не се бе върнал разочарован, наистина щеше да имаш проблем. Аз не мога да го разбера, братко, но знам, че ти можеш. Винаги си бил изправен пред някакъв морален проблем. Сега за първи път нещо те кара да защитаваш вярата си. Точно затова всичко е толкова трудно. И така ще е, докато не разбереш, че ако сега тя беше тук, с нас, нямаше да има никаква разлика. — Анди потопи главата си под водата, после отново се показа. — Едно е сигурно. Че тук е шибан студ.

И заплува към брега.

— Благодаря, Анди — подвикна Пиърс.

И някак си нещата като че ли започнаха да идват на мястото си.

По време на целия семинар той се мъчеше да поддържа това чувство. Тази връзка. Това усещане за истинско чудо. Живот в манастирска изолация. Най-сигурният начин да държи Петра на разстояние.

И с времето въпросите избледняваха, дори и предположението, че Анди бе казал нещо много важно. Пиърс предпочиташе да вижда нещата така. Чист размисъл. Близостта до Бога, усетена в сенчестото усамотяване на следобедната молитва.

Но само за известно време. Когато бе извън града, той като че ли изпадаше в още по-силно смущение, особено по отношение на ролята си на свещеник: твърде много отговорности, поети за едно добронамерено паство; твърде лесно бе да се възползваш от отдалечената йерархия. Църковната догма можеше да замъглява всичко. И това, което изглеждаше толкова чисто, толкова лично по време на семинара, започна да прилича на онази посредствена духовност, която бе наблюдавал при родителите си. Истинската връзка вече губеше смисъл. Имаше прекалено много препятствия между вярващия и Христос, та тази връзка наистина да съществува.

И не беше учудващо, че духовната празнота от Босна неусетно се завърна, заплашвайки да разруши всичко, което бе изградил. Знаеше, че трябва да открие нов път към призванието си, по-самотен и по-сигурен, където църковната структура не можеше да минира неговата винаги твърде крехка и неустойчива вяра. И където Петра нямаше да намери отново път към него.

Един следобед, докато се разхождаше близо до площад Копли, внезапно му хрумна къде би могъл да открие този път. Или най-малкото как. Всичко бе някак си помрачняло; трябваше да освети нещата. Така се върна при игрите, при забавата да търси отделните части и да решава пъзелите. Този път не беше пътят на Павел, чийто подход все пак бе оцветен от едно фарисейско минало, нито на евангелистите, всеки погълнат от собствената си програма, а на Августин, където откровенията бяха много лични и някак си по-малко ограничаващи — веселието и чудото се възпяваха едновременно.

И все пак беше погълнат от акта на себеспасение. Откри, че това е напълно в негова власт, че просто е прекрачил на друг път, водещ към по-сложния свят на литургичния анализ. Някъде по този път той дори започна да добива авторитет — конференции извън стените на църквата, трудове извън рамките на личната вяра — започна да се превръща в учен езиковед. Всички бяха много изненадани, но не повече от самия него. Някогашният борец за свобода от Босна бе потънал в света на подробностите, на вариациите на значенията — енергия, посветена на подробностите около вярата, а не на самата вяра.

Защото бе много по-лесно да „вземеш и да прочетеш“, отколкото да „разбереш и познаеш“.

В крайна сметка той бе син на родителите си.

Като не искаше да приеме, че е попаднал в същия капан, той се зарови в свети Амвросий, наставника на свети Августин, вдъхновението за най-блестящия ум, който бе познавала Църквата. Най-смислената вяра, която бе познавала. Самата яснота и мъдрост.

И когато във Ватикана му се откри възможност да прегледа сборника с лични писма на свети Амвросий — писма от четвърти век! — той направо подскочи от вълнение при този неочакван късмет. Не само от гледна точка на науката, но също така и от самото място. Може би в Рим щеше да може да си възвърне чистотата, която някак си бе загубил по житейския си път. И сигурността.

Оттогава бяха минали две години. Две години, в които намираше и други проекти, които го ангажираха, заемаха вниманието му и го държаха в Рим, усамотен в един свят на абстрактното благочестие и набожност. Отговорите можеше да не са толкова лесни, но поне въпросите отново изглеждаха някак си далечни.

Духовниците се изправиха, Пиърс също стана. За причастието. Направи няколко крачки, за да заеме мястото си на опашката, и на десетина метра пред себе си забеляза познато лице — един мъж гледаше назад и се опитваше да привлече вниманието му. Беше Данте Чезаре, брат от манастира „Сан Клементе“, страстен изследовател на древните църковни основи — стоеше под една арка край главния църковен кораб.

Беше висок, но с петдесетте си килограма буквално се губеше в расото си и приличаше на безтелесен — подаваха се само костеливите му ръце и крака, — а отгоре бе кацнала издължената му глава с клюнест орлов нос. Един оживял Ел Греко.

Бяха се срещнали преди година във Вила Дориа Памфили, парк, разположен досами Ватикана, най-доброто място за игра през уикендите. Всяка събота Пиърс взимаше няколко деца от американското училище, разхождаше ги и играеха бейзбол. Един следобед Чезаре се появи зад едно дърво — гледаше отдалече, но очевидно бе впечатлен от играта им. Когато една изпусната топка се изтърколи край него, той затича след нея с ентусиазма на петгодишно момче. Споменът за скелетоподобните му ръце и крака, размятани при тичането, още предизвикваше усмивка у Пиърс. Оказа се, че това, което липсваше на монаха като физическа способност, е компенсирано от разбирането на играта — Чезаре беше отчаян запалянко и почитател на „Янките“, знаеше всички статистики и истории. Децата го обикнаха, така че Пиърс водеше тренировките, а Чезаре се занимаваше с всичко останало.

Завързаха много добро приятелство.

Сега кокалестото лице на Чезаре изглеждаше още по-изопнато, което не беше много чудно, като се имаше предвид колко близък беше той с покойния монсеньор. Но Пиърс забеляза в очите му повече загриженост, отколкото мъка. Монахът кимна наляво, тръгна към украсените с фрески и мозайки високи стени и Пиърс го последва.

Никой не им обърна внимание.

— Изпускаме най-важната част — каза Пиърс, когато излязоха навън.

Чезаре не му отговори. Стигнаха до една порта от ковано желязо — зад нея се виждаха стълби, водещи към подземията. Монахът отключи и отвори. Скърцането на ръждясалата врата се загуби в траурната меса, която звучеше зад тях. Чезаре бързо се огледа и побутна Пиърс надолу. Нямаше време за въпроси. После затвори вратата, заключи я и заслиза след приятеля си.

Пиърс бе идвал тук само веднъж. Тогава двамата разглеждаха една малка статуетка, която Чезаре бе намерил при разкопки: божество на плодородието от храма на Митра от втори век, който се намираше два или три етажа надолу — не можеше да си припомни точно, — още една антика от все по-разрастващата се слава на прочутата „Сан Клементе“. Както и другите подобни базилики в града, тя се славеше с поддържаната си крипта — събрала археологически находки още по времето на древните римляни. За разлика от тях обаче, в „Сан Клементе“ можеше да проследяваш историята, като слизаш от един етаж на друг, от една църква към друга — дванайсети век, четвърти, втори — всичките запазени в почти отлично състояние. Затова базиликата беше толкова известна сред туристите. И затова Пиърс винаги се чувстваше някак си нервно тук. „Сан Клементе“ твърде много приличаше на една друга църква. От едно друго време.

„Никога не скъсвай напълно с миналото…“

Чезаре го беше въвел през входа, запазен само за хората, заети с разкопките. Извади фенерче, включи го и го подаде на Пиърс; после извади още едно и заслиза надолу, без да продума. На първата площадка отново погледна назад. Без да знае защо, и Пиърс направи същото; стълбището беше празно. Продължиха надолу. На два пъти Пиърс попита къде отиват и и двата пъти Чезаре само му махна да мълчи.

След като се промъкнаха през поредица криволичеща тунели — навсякъде около тях се чуваше шум от стичаща се вода — стигнаха до катакомбите от шести век: грубо издялани камъни, надвиснали над тесни коридори. Чезаре спря, приведе се и пристъпи в едно малко странично помещение, високо не повече от метър и половина. Пиърс го последва.

— Тук е — каза италианецът. Стоеше превит почти на две в помещението, широко може би два метра и дълго около три. Стените напомниха на Пиърс за замъците, които правеха в края на лятото на плажа на Кейп Код — влажен пясък сипещ се от тавана, всяка капка заплашваше да срине целия градеж. Имаше чувството, че стената от древен пясъчник ще се срути и ще ги затрупа.

— Още едно божество на плодородието ли? — попита той с усмивка, но все пак остана на прага на помещението.

— Какво? — Чезаре го погледна; мислите му очевидно бяха другаде. След момент осмисли въпроса. — Не, нищо подобно. Защо стоиш там? Ела по-близо. Бързо.

Пиърс се наведе и влезе.

— Наистина не мога да те разбера. — Той се усмихна широко. — Един монах и божество на плодородието.

— Какво? — попита разсеяно Чезаре. Беше се навел над купчина камъни и ги местеше. И без да чака отговор, продължи: — Знаеш ли, че Себастиано копаеше зад фреските Рапица? — Спря за момент. — Какво говоря? Разбира се, че знаеш. Нали точно там откриха тялото. — Личеше, че е развълнуван. — Но не смятам, че е бил тук преди две нощи.

Снимката на четиридесет и пет годишния Руини, тялото му, лежащо в храма от четвърти век — замръзнал в контрастно черно и бяло на първа страница на вестниците — изникна в съзнанието на Пиърс.

— Смяташ, че не е бил там, където са го открили? — попита той саркастично.

— Да. И не мисля, че сърцето му просто се е пръснало, както ни убеждават.

Пиърс го погледна по-внимателно: нервни, отривисти движения на човек, известен със сдържаността си. После каза:

— Разбирам. — Сарказмът му очевидно нямаше ефект. — Но защо все пак ме доведе тук?

Чезаре го погледна и каза:

— Ела ми помогни. — Отмести се, за да направи място за Пиърс, и той приклекна до него. Заедно отместиха последните няколко камъка. В стената се откри малка дупка. Чезаре се просна на пода, бръкна в нея и измъкна цилиндрична метална туба; после се изправи и каза:

— Защото преди три дни той ми даде това.

И вдигна цилиндъра.

— Какво е това? — попита Пиърс, докато също се изправяше.

— Беше много разтревожен — продължи Чезаре, като че ли не бе чул въпроса. — Никога не го бях виждал такъв. Каза ми да го пазя няколко дни и да не казвам на никого.

Спря, сякаш загубил нишката на мислите си. Изглеждаше разсеян. Много разсеян.

— Доста интригуващо — каза Пиърс в опит да разведри настроението.

Коментарът му върна Чезаре към действителността.

— Какво?

— Нищо. Каза ли ти защо ти го дава? — Чезаре продължи да гледа безизразно и Пиърс добави. — Погледна ли какво има вътре?

— Защо питаш? — Очите на Чезаре внезапно подивяха.

Пиърс вдигна ръце в знак на шеговито предаване — още един опит да успокои приятеля си.

— Само питам. Не исках да кажа…

— Да, разбира се, само питаш… — Лицето на Чезаре внезапно се разведри. — Извинявай. Само че… — Той отново застина, загубил нишката на разговора, пое дълбоко дъх, после бавно издиша. Пиърс търпеливо чакаше. — Взех го, прибрах го в стаята си и не помислих повече за него. И изведнъж той умря. Естествено, че погледнах вътре.

— И?

Чезаре повъртя тубата в ръцете си, хвана малката ръчка, монтирана по средата, дръпна я и загледа как капакът се отваря с тихо съскане — звукът на освободен вакуум. После внимателно извади свитък тънък пергамент.

— Каза, че го открил тук, зад стенописите.

— И нямащ ли представа какво е това? — попита Пиърс. Чезаре бързо поклати глава. — А защо го е дал точно на теб?

— На мен ли? — Трябваше му време, докато осмисли въпроса. — Беше уплашен. Двамата бяхме тук и копаехме, той ме видя и… Не знам. Каза, че трябвало да го скрия само за няколко дни.

Пиърс кимна, повече за да ободри Чезаре, отколкото себе си.

— Тогава защо си донесъл тубата тук?

Италианецът го изгледа така, сякаш не го разбираше.

— Защо… защо тук ли? — Отново замълча, за да събере мислите си. — Защото в деня, след като Себастиано беше… в деня, след като той умря, се прибрах и видях, че някой е претърсвал стаите ми.

— Какво? — Тонът на Пиърс загуби всяка следа от хумор.

— Някои неща не си бяха на точните места. Аз съм много педантичен. — Той кимна няколко пъти, за да подчертае фразата. — Както и да е, разбрах, че някой е влизал. За щастие, имам местенце, където пазя някои неща. Те не са го открили, които и да са били. Но са влизали. Разбрах го. И за да съм по-сигурен, преместих тубата тук.

— Защо не каза на абата или на полицията?

— Бях в паника. Докато измисля какво да направя, вече бяха решили погребението да е тук, в „Сан Клементе“. Всички приготовления — беше невъзможно да се слезе долу, без някой да ме види. А не можех да отида нито при абата, нито в полицията без това — каза той и вдигна свитъка. После внимателно го сложи пак в цилиндъра, дръпна механизма и тубата се затвори плътно.

— А защо ме доведе тук?

Чезаре го погледна безизразно, после опита да се усмихне.

— Не знам. Видях те. И си помислих, че е по-добре да има някой с мен. — Внезапно спря, погледът му шареше по пода. — Всъщност това не е цялата истина. — Пиърс чакаше приятелят му да продължи. — Знаех, че днес ще си тук. — Продължаваше да гледа надолу. — Знаех, че никой няма да ни забележи по време на причастието.

Очевидно се бореше с нещо. Пиърс чакаше.

— Себастиано каза, че свитъкът… ръкописът… — Чезаре вдигна очи. — Че може би има нещо общо с манихеите.

Пиърс не каза нищо и той продължи:

— Запознат си с тази ерес от четвърти век, нали — с отговора на Августин до Мани и неговите последователи. Помислих си, че ще знаеш какво да правиш с този свитък… Защото някой може да бъде убит заради него.

Тази мисъл го накара да притвори очи и да опре глава в стената.

— Манихеите ли? — Пиърс го изгледа смаяно. — Данте — той се усмихна, опитвайки се да намери подходящите думи, — не съм специалист, но не мисля, че някой би могъл да убие човек заради това, което са твърдели манихеите. Това е… нелепо. — Не можа да сдържи усмивката си. — Сектата я няма от хиляда и петстотин години. — Видя, че усилията му са безрезултатни. — Виж, ако съдържанието на свитъка е такова, мога да ти кажа, че няма от какво да се тревожиш. Просто няма за какво. Може би не си разбрал правилно какво ти е казал Себастиано…

— Не! — Отговорът беше изпълнен с гняв. — Знам какво видях. Знам и какво ми каза той. И знам кои са манихеите. Разбира се, никой не убива за една древна ерес. Аз не съм глупак, Иън.

— Не съм казвал…

— Себастиано мислеше, че има и нещо друго. И е много станно, че умря два дни след като ми даде свитъка, който според теб не би трябвало да ми дава никакъв повод за тревога. Стаята ми е била преровена много внимателно. Ако мислиш, че това е смешно…

— Добре — предложи Пиърс, — да занесем ръкописа на абата или на полицията, или където смяташ, че е най-добре. И тогава ще видим. Какво ще кажеш?

Чезаре въздъхна.

— Добре.

— Значи се разбрахме. — Пиърс усещаше, че атмосферата е все още много напрегната, така че добави: — Снощи „Сокс“ спечелиха срещу „Янките“.

Минаха няколко секунди преди Чезаре да разбере какво му е казал.

— Какво?

— „Сокс“. Напредват.

— Какъв беше резултатът?

Пиърс продължи да гледа отсрещната стена.

— Не си спомням точно.

— И това ми било бейзболист. — Чезаре не можа да скрие усмивката си.

Внезапно в коридора се появиха светлини и той пак се напрегна.

— Светлините за туристите — каза той и тръгна към вратата. — Могат да се включват само два етажа по-нагоре. — Огледа коридора, после се обърна към Пиърс и му подаде тубата. — Ще им трябват няколко минути да слязат дотук. Пъхни това пак в дупката.

— Данте, сигурен съм…

— Моля те, Иън, направи това, което ти казвам. После ако искаш ми се смей. Но просто го направи! — Пиърс погледна цилиндричната кутия. — Сложи камъните, изключи фенерчето и изчакай десетина минути преди да тръгнеш. Аз ще се опитам да ги объркам. Ще се видим пред Колизея след час.

И преди Пиърс да може да отговори, монахът се промъкна през ниската врата и звукът от стъпките му бързо заглъхна по коридора. Пиърс скри тубата в дупката, затрупа я с камъните, угаси фенерчето и помещението потъна в мрак с изключение на слабата светлина, проникваща от коридора. Той погледна часовника си — пет без двайсет. Седна до стената и притвори очи.

Манихеите. Пиърс не можа да сдържи усмивката си. Бич за истински вярващите. Петнайсет столетия потънали в тъмнина, а сега го принуждаваха да седи в една влажна дупка в основите на базиликата и да чака лампите да угаснат. Какво по-подходящо за Братята на светлината?

Но дори свети Августин се беше увличал от мистиката на манихеите — известно време бил техен предан член, впечатлен от отговора на сектата на големия въпрос: „Откъде идва злото?“. Темата се бе превърнала в истинска мания сред ранните християни — всички били съгласни, че не идва от съвършения Бог. Но ако не е от Господ Бог — източника на всички неща — тогава откъде? От това, което откъслечно си спомняше за тях, манихеите бяха заложили на много интелигентен подход: персийския дуализъм — светът, разкъсан между двете враждуващи царства на светлината и мрака, на духа и плътта — принуждаващи човек да използва разума си, за да открие разликата между тях. И изведнъж самопозаанието се бе превърнало в ключ към спасението. Дори бе поставено и над вярата — стъпка, която младият Автустин накрая все пак бе отказал да направи. И колко люто се бе нахвърлил по-късно върху някогашните си другари — беше ги наричал еретици, беше ги принудил да минат в нелегалност, беше обрекъл сектата на унищожение. Като че ли това с било най-важното — да дамгоса опасната, но крехка простота на учението им.

И колко драматично се бе променило всичко през последните хиляда и петстотин години. Погребалната служба горе все още се даваше причастие — един обичаен ритуал, пренебрегващ необходимостта да се вниква в по-дълбокото му значение. Противоречията отдавна бяха забравени. Нямаше вече битки за спечелване, нямаше ереси за сваляне, нямаше нищо, което би могло да породи реален диспут.

Вяра в най-кроткия й вид.

Пиърс прогони от ума си съмненията и се замисли за Чезаре. Много му се искаше да отхвърли твърдението, че смъртта на Руини не е естествена, но напрежението на монаха го бе завладяло и го караше да се замисли. Дори и сега обаче не виждаше никакъв смисъл. Вестниците твърдяха, че е сърдечен удар. Същото твърдеше и църквата. Защо? За да открият свитъка? Манихеите? Това беше… абсурд.

Далечни стъпки по коридора го накараха да отвори очи. Без да мисли, той се прилепи по-плътно до стената. Ненужна предпазливост, тъй като седеше скрит в тъмнината, но инстинктът да потърси опора в камъка зад гърба си беше по-силен от разума. Очакваше някое познато от базиликата лице да надникне през вратата и да му зададе притеснителния въпрос какво прави тук? Опита се да намери отговор, но стъпките приближаваха и нещо привлече вниманието му към тях — твърде премерени, твърде точни. Който и да беше, вървеше съвсем бавно, като че ли търсеше нещо.

Или някого.

За първи път, откакто бе започнала цялата тази дивотия, Пиърс се разтревожи. Прибра крака към гърдите си и се загледа в светлината в коридора — тя бавно се приближаваше.

— Тръгна към старата църква — изведнъж отекна италианска реч, глас от радиостанция. — Падна ни. — Някой притича покрай вратата, твърде бързо, за да може Пиърс да го огледа добре. Мъж, среден на ръст. Черна коса. Шлифер. След няколко секунди стъпките му заглъхнаха.

Пиърс не мръдна. Отекналият глас беше достатъчен, за да го стресне, но думите направо го вцепениха.

„Падна ни.“

Тревогата се превърна в истински страх и Пиърс разбра как се чувства Чезаре. Опита се да си обясни последната половин минута. Но не можеше. Безстрастният глас по радиото, съчетан с ужаса в очите на монаха, предлагаше само един извод.

Той се изправи — главата му едва не удари тавана — и се запромъква към вратата. Фенерчето бе в ръката му. Надникна в коридора. Нищо. Забърза, но само след секунди разбра, че няма представа къде е старата църква. Грубите стени се смениха с по-гладки, сега таванът беше на няколко сантиметра над главата му, но пак не знаеше накъде да върви. Подмина едно стълбище и излезе на площадка, от която тръгваха три коридора. Спря и се вслуша за някакво движение, но му пречеше шумът на течащата вода.

Избра централния проход — опитваше се да стъпва възможно най-тихо, вслушваше се много внимателно и в най-слабия звук. Нищо. Скоро отново стигна до разклонение. Опита да се ориентира — затвори очи и се помъчи да си представи завоите и коридорите, през които бе минал, като си сравняваше с плана на църквата, който помнеше от различните посещения. Това още повече го обърка. Тръгна наляво, отново с предпазлива стъпка, но скоро разбра, че е отишъл твърде далеч и е подминал подземната църква. Тук пътят не се разклоняваше и имаше възможност да се върви само напред. Помисли си да се върне, но реши, че ще е безполезно.

След пет-шест минути стигна до някакво стълбище и изкачи едно ниво, после още едно. Яката му беше мокра от пот. Накрая спря пред голяма желязна врата. Обзе го моментна паника, че може да е заключена като онази, която беше отворил Чезаре. Тук обаче имаше само метално резе, спуснато в каменния под, и беше достатъчно да го повдигне няколко сантиметра, за да може да отвори. От другата страна на вратата бе окачен надпис, гласящ „Влизането забранено“. Той затвори вратата и огледа малкото входно антре. В другия му край имаше обикновена дървена врата и през прозорчетата й се виждаше плочникът на църковния двор.

Най-после разбра къде се намира — основната сграда на базиликата беше от лявата му страна. Стълбите към храма от четвърти век бяха точно отсреща. Колкото се може по-небрежно Пиърс закрачи през вътрешния двор, с бавна, делнична походка, като придържаше фенерчето към крака си. Отвори стъклената врата и отново го посрещна тихият шум на погребалната церемония от лявата му страна; монотонността приглушаваше шума от собствените му стъпки. Той бързо отиде до арката в другия край на двора и заслиза по стълбите. Видя друга табела: „Затворено“, написана с дебели червени букви — разкопките бяха затворени заради погребението. Без да й обръща вниманиое, продължи надолу.

Пак погледна часовника си: пет без пет. Бяха минали над десет минути, откакто гласът по радиостанцията му бе подсказал къде са открили Чезаре. Десет минути лутане. В ума му пробяга лицето на монаха, обхванат от ужас, паниката, предизвикана от собствената му безпомощност. Стигна долното ниво, опита се да успокои дишането си и да пристъпва безшумно към входа на подземния храм. Откри фреските Рапица и продължи по коридора, като се придържаше към стената. Посрещна го пълна тишина. Той спря при сводестия вход. Нищо. Миг по-късно Пиърс влезе в сърцето на древната църква.

Беше абсолютно празна. Колоните, ограждащи центъра на помещението, бяха осветени отгоре и хвърляха ъгловати сенки. Пиърс пристъпи по-навътре, погледът му шареше насам-натам. Знаеше много добре, че няма да открие нищо, но все още се надяваше. Стигна до отсрещния край, тръгна обратно и повтори безсмислената проверка; мина и край малката, опасана с кордон зона, където бяха намерили тялото на Руини. Нямаше и следа, че някой е идвал тука, след като го бяха открили преди два дни. Искаше му се да вярва, че въображението му го е подвело, че гласът по радиостанцията е просто странно съвпадение с паниката на Чезаре — резултат от лудешки подозрения. Притихналата зала обаче само засилваше предчувствията му.

Тук цареше някакво странно спокойствие, придружено от блясъка на флуоресцентните светлини върху древния камък. Тънкото бръмчене на лампите като че ли увеличаваше чувството му за самотност. Започна да осъзнава всяко свое вдишване, потта, стичаща се по гърба му, внезапно изстудена от въздуха в подземието. Невъзможно му беше да мисли, така че просто закрачи към изхода.

На половината път към стълбите лампите изведнъж угаснаха. Инстинктът му го прилепи до стената, сърцето му препускаше бясно. Очакваше някой да се нахвърли върху него от тъмнината, нещо да потвърди това, което казваше Чезаре, но всичко си беше тихо. Сети се, че ключовете за лампите са на горния етаж. Които и да бяха непознатите, сега премахваха следите си. Пиърс не можеше да направи нищо. Запали фенерчето и забърза по коридора.

След минута беше горе; чуваха се гласове — хората излизаха от базиликата. Той остави фенерчето на предпоследното стъпало и спокойно тръгна към преддверието. Повечето хора излизаха през отсрещната врата, само един или двама поемаха през двора. Пиърс кимна на неколцина познати, докато вървеше към главната сграда. Вглеждаше се в тълпата с надеждата да мерне характерния профил на Чезаре, главата, стърчаща над другите. И внезапно се сети, че и някой друг може да прави същото. Може би Чезаре беше успял да избяга. Може би затова църквата долу беше празна. Надеждата е мощен еликсир. Той задиша по-спокойно.

Излезе на улица „Сан Джовани“ в квартала Латерано; дъжтьт се бе превърнал в ситна мъгла. Краткото успокоение, което бе почувствал в църквата, бе отстъпило на чувството, че Чезаре е изчезнал.

„… Колизея… след един час.“ Можеше само да се надява, че монахът ще е там.

 

Щефан Клайст вървеше по покрития с килим коридор, следван само от звука на собствените си стъпки. В него нямаше нищо забележително освен раменете — два пъти по-широки от нормалното за човек с неговия ръст. Те му придаваха неочаквана мощ и плътна твърдост, която се отразяваше на цялата му личност. Елегантните ръце се спускаха покрай тялото му, мускулите личаха дори под финия плат на костюма му, едната ръка бе мушната в джоба на панталона му. Някаква прислужница излезе от една стая; влачеше количка. Върху хотелските кърпи се виждаше запазеният знак на хотел „Бернини-Бристол“. Клайст се усмихна — само леко повдигане на устните, зелените му очи не издаваха друго освен пълна съсредоточеност. В момента, в който младата жена отмина, изражението на Клайст се върна към обичайната му суровост — леденостудени очи, устни, свити в твърда права линия. Той стигна до края на коридора, зави наляво, спря пред двойната, облицована с кожа врата, водеща към последния апартамент, разположен надве нива, и натисна звънеца.

След секунда отвътре се чу глас.

— Си? (Да (итал.) — Б. пр.)

— Щефан.

Ключът се превъртя и вратата се отвори. Клайст влезе в широкото антре, кимна на мъжа до вратата и тръгна към просторната стая.

Четиримата присъстващи вдигнаха погледи и му кимнаха, Клайст не каза нищо и седна на един стол до стената, точно зад човека, който говореше.

— Може би довечера или утре — продължи мъжът, — най-късно до края на седмицата. — Също като Клайст, и той беше облечен безупречно. От малкото джобче на сакото му се подаваше върхът на кърпичка; дългите му крака бяха кръстосани. Кардинал Ерих фон Нойрат беше към шестдесетте, оплешивял, тъничкият венец на останалата му коса му придаваше решителна строгост. Изпъкналите скули и жълтеникавият цвят на кожата подчертаваха почти неизменния му израз на безразличие. Обичайните му свещенически одежди му придаваха вид на замислена състрадателност. Ако облечеше костюм обаче, веднага изпъкваше аристократичната му превзетост.

— И няма изглед по някакъв чудодеен начин да се възстанови? — попита единствената жена в стаята. — Някакъв Божествен акт? — Доня Марсела де Ортас Сомальо, кастилска графиня — единствената истинска аристократка тук — беше към петдесетте и вече бе погребала четирима съпрузи, последния трийсет години по-стар от нея. Не носеше черно — бе облякла костюм на Армани в тъмнозелено: полата бе точно под коленете й, така че да подчертае най-доброто от фигурата й. В интерес на истината всичко по нея и у нея бе от най-добро качество. Изящен нос и нежни страни, над които светеха две тъмнокафяви очи, говорещи, че тя винаги знае много добре какво мисли другият. И наистина в повечето случаи бе така. Дори тъмнорусата коса, събрана на кок — който при друга жена би изглеждал превзет, та дори и по-лошо — подхождаше чудесно на цвета на кожата й. Не че изглеждаше двайсет години по-млада. Не беше така. Но нямаше двайсет и пет годишна жена, която не би дала всичко, за да притежава това, което имаше графинята. И тя го осъзнаваше чудесно.

— Не — отвърна фон Нойрат, — дори и папата има своите граници. Лекарите нямат обяснение за внезапната поява на болестта му, но са на едно и също мнение: че тя е вече много напреднала, за да могат да му помогнат. Както казах, най-късно през уикенда.

Най-младият член от четворката се помръдна на ръба на креслото.

— Тогава ще трябва ли… така да се каже, ще трябва ли …

— Изплюйте камъчето, Артуро — каза фон Нойрат.

Артуро Лудовизи, старши аналитик в банката на Ватикана, кимна неловко и това му придаде още по-притеснен вид. Беше дребен; един идеално оформен кичур подчертаваше линията на напомадената му коса, яката на ризата му беше стегната почти до задушаване и там, където вратът допираше плата, се виждаше тънка линия пот. И все пак имаше забележително красиво лице, запечатало като че ли завинаги неловкото си изражение. Той пое дъх и започна отново:

— Ще трябва ли в такъв случай да ускоря вноските?

Фон Нойрат го погледна.

— Просто поддържайте нещата в ред, Артуро. Не. Няма нужда да ускорявате нищо.

Бързо кимване. Лудовизи очевидно съжаляваше за неуместната си намеса.

— И смятам, че няма нужда да отменям никой от ритуалите — каза последният от четиримата и леко се размърда на канапето. Отец Джон Джоузеф Блейни, някогашен енорийски свещеник, сега специален пратеник във Ватикана, очакваше отговор.

— Разбира се, че не — каза фон Нойрат. — Сега те са още по-важни. — Изчака познатото кимване на Блейни и продължи: — Ако това се случи в следващите няколко дни, ще се нуждаем от потвърждение за разпределението на гласовете. Това е много спешно. Вече има слухове, че Перети и аз разединяваме кардиналския съвет, като по този начин оставяме папството на не знам кого си.

— Не мисля, че ще е много трудно да приложим малко натиск в определени кръгове — обади се графинята.

— Натискът, доня, няма да е проблем — намеси се Клайст, все още седнал зад фон Нойрат. Двамата бяха развили топло приятелство, нещо като майка и син, но без обичайните усложнения. Една наставница за него… Един довереник за нея.

— Проблемът не е в прилагането на сила — каза Блейни. — Оценявам вашия ентусиазъм, хер Клайст, но физическата принуда — или някаква друга крайна мярка — трябва да е последното, крайно средство. Ако въобще е нужно.

— Но това е една възможност — каза фон Нойрат.

— Не сме в петнадесети век, Ерих — въздъхна Блейни, — И вие не сте херцог Медичи.

— Изборът няма да е проблем — противопостави се графинята, — но трябва да помислим за следващите седмици. Нали затова сме се събрали тази вечер.

— Без избори — отвърна фон Нойрат — няма да има следващи седмици.

Отново мълчание. Накрая Блейни каза:

— Трябва просто да изгладим някои неща.

Говориха още половин час и накрая Лудовизи събра документите пред себе си и каза:

— Полетът ми… Ако трябва да се прехвърлям… трябва да тръгвам веднага.

Като че ли очакваше позволение.

— Добре — кимна фон Нойрат. — Мисля, че свършихте работата си тук.

Лудовизи се изправи, очевидно облекчен.

— Ще осъществите необходимите контакти, нали? — запита фон Нойрат. — Припомнете им, че сега от тях ре изисква да поддържат абсолютна тайна.

Лудовизи кимна.

Фон Нойрат се изправи и се обърна към Блейни.

— О, между другото. Някакви новини от историята в „Сан Клементе“? Имате ли представа какво точно се е случило там?

Блейни изчака малко, после поклати отрицателно глава.

— Наистина не знам. Смятам, че хер Клайст отговаря за това. — Погледът му мина покрай фон Нойрат. — Не е ли така?

— Съвършено вярно, отче. — Младият мъж се изправи и застана почти мирно. — Това е моя грижа.

Лудовизи тръгна към изхода.

— Не забравяте ли нещо, Артуро? — попита Блейни. — Не пропуснахте ли нещо?

Графинята първа стана и коленичи на пода. Фон Нойрат показа леко раздразнение, после направи същото. Другите ги последваха. Блейни беше последен и започна молитвата:

„Идвам от Съвършената светлина, от истинския възход, който съм открил за всички, които ме търсят. Като ме приемете, вие намирате себе си, обгърнати в светлина, за да се въздигате към вечността…“

След пет минути апартаментът беше празен.

 

Последната група туристи мина забързано през въртящите се прегради — скоро щяха да затворят. Пиърс седеше на една пейка на двайсетина метра от тях, подпрял брадичката си с длан, и се чудеше къде ли са тръгнали — денят беше мрачен, залязващото слънце не можеше да пробие дебелата стена от облаци, но все още беше твърде рано и лампите по площада не бяха запалени. Но дори и при това положение фотоапаратите и камерите вече бяха готови.

Мислеше си да отиде в полицията, но знаеше, че Чезаре бе прав: какво можеше да каже, че да не го помислят за побъркан? От друга страна, свитъкът бе скрит под основите на „Сан Клементе“. Освен това той все още вярваше, че има някакво разумно обяснение, че Чезаре ще дойде — глупаво-добродушна усмивка, леко повдигане на раменете — и ще се смеят по пътя към близкото кафене.

— Манихеите — щеше да каже той. — Глупости!

Но в главата му звучаха думите от катакомбите: „Падна ни“.

Погледна часовника си: шест и четвърт. Огледа се. Чезаре трябваше да е тук преди половин час.

Може би за четвърти път през последните петнайсет минути стана и се запъти към пешеходната зона — широка павирана алея, простираща се на двайсетина метра във всяка посока. От лявата му страна малка група чакаше на автобусната спирка, имаше и няколко души, пред фургоните за кафе и закуски покрай оградата на Форума, но Чезаре не се виждаше никъде. Отново поглеждане към часовника.

Беше трудно да не привлече внимание — свещеник, разхождащ се сам, с несъмнено угрижено лице. Една от жените до подвижната лавка за кафе се усмихна нервно, когато погледите им се срещнаха, Пиърс разсеяно кимна и се обърна с надежда да види костеливата фигура на Чезаре. Нищо. Върна се, мина покрай пейката, неспособен да седи на едно място. Приближи до мястото, където наскоро бе издигнато скеле — триетажна метална конструкция, извисяваща се над амфитеатъра — и чу шепнещ глас.

— Иън! — Беше Чезаре, невидим, някъде между натрупаните пръти и големи билбордове. — Продължавай да се разхождаш, като че ли чакаш някого.

Пиърс съвсем се обърка. Погледна отново часовника си, като съзнаваше, че жестът му е неловък, неубедителен.

— Продължавай — настоя Чезаре, — Гласът му едва се чуваше, но бе достатъчно убедителен, за да изпрати Пиърс обратно към лавката за кафе. Едни автобус спря, започнаха да се качват. Шофьорът го погледна и му каза:

— Отче?

На Пиърс му трябваше известно време, за да разбере, че говорят на него. Въпросът някак си изискваше от него повече, отколкото бе в състояние да направи. Шофьорът го попита отново. Пиърс бавно завъртя глава. Човекът кимна, затвори вратата и подкара автобуса по улицата.

Пиърс се обърна и отново закрачи към скелето. Колкото се може по-естествено мина до ниската каменна стена — висока не повече от шейсет сантиметра — и тревната ивица между автобусната спирка и Колизея, достатъчно близко, за да може да се води разговор. Седна, отпусна ръце на коленете си и зачака.

— Това е най-добрият начин, за да можем да говорим — започна Чезаре. Гласът му бе уморен и напрегнат. Пиърс кимна. Очите му оглеждаха района.

— Имаш ли носна кърпа? — попита Чезаре. Без да отговори, Пиърс бръкна в джоба си и извади кърпата си. — Ако искаш да ми отговориш, престори се, че я използваш. Не смятам, че някой ме следи, но ще е по-добре да сме предпазливи.

Пиърс веднага постави кърпичката на устата си и прошепна:

— Какво става?

— Исках да се уверя, че си сам.

— Търсих те в старата църква. Помислих, че някой те е… не знам.

Настъпи мълчание, после монахът попита обвиняващо:

— Откъде разбра, че съм ходил в старата църква?

— Чух един от тях да говори по радиостанция, Данте. — Тонът му беше твърд: Пиърс не искаше повече да си играе на криеница. Чакаше ясни отговори. — Кои бяха тези хора?

— Аха, радиостанцията — повтори другият. Обяснението като че ли го задоволи. — Трябва да отидеш да вземеш свитъка.

— Какво? — Пиърс се притесни. — Ами ти… Защо?

— Защото мен ще ме проследят.

— Нямам предвид това. — Чезаре не отговори и Пиърс настоя. — Кой ще те следи, Данте? Кои бяха онези хора в тунелите?

— Казах ти. Има връзка с манихейството.

— Това не е отговор и ти го знаеш много добре! — Раздразнението и объркването на Пиърс растяха.

— Моля те, Иън. Единственото, което трябва да направиш, е да вземеш свитъка и…

— Не — категорично възрази той и продължи по-меко: — Виж, просто ми обясни какво става. Защо толкова се плашиш да не те видят, че говориш с мен?

Близо половин минута италианецът не каза нищо. Когато отново се обади, в гласа му не се усещаше обичайната настойчивост.

— Повярвай ми, нямах намерение да въвличам и теб.

— В какво да ме въвличаш? — Пиърс се обърна и огледа скелето. — Тук няма никого, Данте. Никой не те следи. — Тишина. — Казвам ти, че е безопасно. Можеш да излезеш.

Отново тишина. След близо минута Чезаре предпазливо се измъкна от сенките, седна до Пиърс, скръсти ръце на гърдите си и наведе глава.

— Дали това ще те направи по-щастлив?

— Светът ще стане по-щастлив. Кажи сега какво става?

— Преди два дни стаите ми бяха претърсени основно…

— Вече ми го каза — прекъсна го Пиърс.

— Да, но… аз ги заварих. Трима души.

— Какво? — Пиърс се опита да скрие недоверието си. — Защо не отиде в полицията?

Чезаре пренебрегна въпроса и продължи:

— Беше по време на вечернята. Бях уморен — не бях спал достатъчно предишната нощ, когато работихме със Себастиано. Помислих си, че ще е добре да полегна. Очевидно са си мислили, че това е най-подходящото време за тяхната работа. Когато им казах, че ще ида при абата, те ми отговориха, че именно той им е дал разрешение да прегледат стаите ми.

— Абатът?!

— Да. После единият ми показа удостоверението си: Службата за сигурност на Ватикана. Много добре знаеш, че полицията не се меси в работите на Ватикана.

Няколко секунди Пиърс не промълви дума. После попита:

— И затова ти скри свитъка?

— Да. — Чезаре кимна. — Полицията нямаше да е от полза. А абатът… нали точно той ги бе пратил.

— И какво им каза?

— Това, че доколкото знам, моите две стаи не са част от Ватикана. Те не видяха в това нищо смешно.

— Има си хас!

— Разпитваха ме, дали Себастиано ми е дал нещо. Попитах ги дали не му се е случило нещо. Те отново ми зададоха въпрос дали ми е дал нещо. И така нататък. Не знам защо им отговорих отрицателно. Имаше нещо в тях, нещо, което ме караше да защитавам приятеля си. Може би грешах. Може би трябваше да им дам това, което искаха.

— Аз щях да постъпя по същия начин — рече Пиърс. — Казаха ли нещо друго?

— Искаха да знаят дали Себастиано ми е говорил за нещо, открито напоследък в църквата.

— Споменаха ли въобще свитъка? Обясниха ли какво е това?

— Не. Попитах ги защо ватиканската служба за сигурност е излязла така далеч от границите си. Казаха ми, че това не било моя грижа. После продължиха с въпросите. И всеки път им казвах, че съжалявам, но не знам какво търсят.

— И те ти повярваха?

— Нямам представа. Но накрая си тръгнаха.

— И това ли беше всичко? Нищо друго ли не се случи до историята в подземието?

— Нищо друго ли? — допита изненадано Чезаре. — Е, нищо, ако не смяташ смъртта на Себастиано за нещо дребно.

Пиърс се обърна към него.

— Знаеш, че нямам предвид това. — Почака, после попита: — И това е всичко, което казаха, така ли?

— Да. — Чезаре закима, после спря. — Не, имаше и още нещо… Когато си тръгваха, единият… единият каза: „Ние знаем за Съвършената светлина“. И допълни: „Не бъдете толкова глупав да си мислите, че можете да я скриете от нас“. — Той погледна Пиърс. — Стори ми се доста странно. Разбира се, нямах представа какво има предвид. Мислех си, че е във връзка със Свети Дух или…

— „Съвършената светлина“? — повтори Пиърс с внезапно напрегнат тон. — Сигурен ли си, че каза точно това?

— Мисля, че да — отвърна Чезаре, забелязал промяната в гласа му. — Да, така беше. Както казах, думите бяха странни… — Предполагам, че го каза като някакъв вид заплаха. Очакваше да го разбера. Очевидно нещо ми се губи.

— Това не е било във връзка със Светия Дух. — Пиърс гледаше пред себе си. — Имал е предвид Съвършената светлина.

— Да де… — повтори италианецът малко озадачено. — Нали точно това казах.

— Съвършената светлина, Истинското възнесение — каза Пиърс. — Може би не е толкова абсурдно.

— Какво да не е толкова абсурдно?

— Съвършена светлина, Истинското възнесение — това е молитва, Данте. Молитва на манихеите. Предполага се, че е съставена от слова на Иисус.

— Молитва ли?

— Предавана е само устно — обясни Пиърс. — Никога не е имало писмен текст. Или поне така казва свети Августин. — Той се обърна към монаха. — Абсолютно сигурен ли си, че онзи мъж е казал точно тези думи?

— Да! — Чезаре внезапно се оживи. — И може би свитъкът е именно това… Съвършената светлина?

— Нямам представа — поклати глава Пиърс.

— Искаш да кажеш, че една молитва е била причина тези мъже да ми ровят из жилището, така ли? — Чезаре внезапно кипна. — Причината да ме преследват в „Сан Клементе“ и в старата църква? И Себастиано е убит заради една молитва, така ли? — Последната мисъл го ядоса още повече. — Не вярвам в това, Иън. Това е абсурд! Една молитва не може да обясни това, което се случи.

— Разбирам, но нямам друг отговор, който да те задоволи. Искаше връзка с манихейството. Е, това е. Колкото и да е странно. — Пиърс скочи на крака. — Сигурен ли си, че същите трима бяха и в тунелите?

— Да. Кой друг би могъл да е?

Внезапно му хрумна един въпрос и той се обърна към монаха.

— Откъде си сигурен, щом не са те заловили?

Чезаре го погледна, внезапно притеснен от въпроса.

— Откъде знам ли? — Пиърс усети в гласа му отбранителни нотки. — Има много начини да бъдеш забелязан или не в онези проходи, Иън. Не беше толкова трудно да се оставя да ме открият, а също така бе лесно и да им изчезна.

Сигурен съм, че по времето, когато са отивали към старата църква, вече съм поемал насам. Това има ли някакво значение?

— Е, щом си им се измъкнал, защо те е страх, че може да те следят?

— Не те разбирам! — възкликна Чезаре малко гневно.

Гледаха се известно време. Накрая Пиърс поклати глава и отново седна.

— Не знам… наистина не знам.

— Виж, поставих те в неудобно положение, разбирам — почна Чезаре. — Естествено е да си подозрителен. Дори може би така е по-добре.

— И сега какво смяташ да правиш?

— Имам приятели. Все ще ме приютят довечера.

— А после? — Чезаре измъкна една торбичка, окачена на врата му.

— Има ли някой, който разбира повече от тези неща — как да се изразя?…

— По-умен от мен ли? — попита Пиърс с усмивка. — Разбира се.

— Тогава мисля, че тази личност трябва да види свитъка.

— И искаш да го взема, така ли?

Чезаре отвори торбичката и измъкна лист хартия.

— Нарисувал съм ти една малка карта. Как да стигнеш до катакомбите през главния вход на базиликата. Може да отидеш утре. — Той подаде листа на Пиърс.

— И ако го направя, всичко ще почне отначало, така ли? Отново ще трябва да говоря два дни с човек, скрит зад скелето?

Чезаре не каза нищо; просто остави листа да падне в скута на Пиърс.

— А ако кажа не? — попита Пиърс.

— Себастиано е мъртъв. Ще се върна в „Сан Клементе“. Може би онези мъже са там и може би този път няма да задават само въпроси. Ти сам ми каза, че това има реална връзка с нещо, което, както предполагахме, е забравено преди столетия.

— А ако не е забравено — настоя Пиърс, — каква възможна заплаха може да представлява то сега? Говорим за идеология, Данте. Църквата е разполагала с хиляда и петстотин години, за да се утвърди и изгради. Не мисля, че някаква древна ерес може да подкопае нейния авторитет.

— Добре. Защо тогава онези мъже толкова се стараят заради една молитва? Това не ти ли говори нещо? Не те ли поразява фактът, че именно Службата за сигурност на Ватикана проявява интерес? Каквото и да е, то е извънредно важно за някого. Достатъчно важно, за да струва един човешки живот.

Пиърс се взря в очите му. Известно време никой от двамата не произнесе нито дума. Накрая Пиърс взе листа от скута си.

— Благодаря — каза монахът. — А утре ще го занесем на вашия специалист.

— Сигурен ли си, че имаш къде да пренощуваш? — попита Пиърс, докато гледаше набързо надрасканата карта.

— Имам стари приятели. — Чезаре стана, постави ръка на рамото на по-младия мъж и с бавна крачка се отдалечи. След десетина метра се обърна. — Върви си с мир. — Двамата си размениха усмивки, после Чезаре се обърна и продължи пътя си.

Останал сам на пейката, Пиърс го наблюдаваше. „Върви си с мир.“ Де да беше толкова лесно.

 

Щефан Клайст седеше в малкото студио. Пред него имаше няколко телевизионни монитора. Един от екраните показваше момиче, към седемгодишно — играеше си на тревата. Около него имаше други деца; малко встрани една възрастна жена дремеше на една пейка. Главата й бе клюмнала, ръката й бе отпусната на пейката. Камерата отново хвана в кадър момиченцето и Клайст заговори в микрофона, снабден с устройство за променяне на гласа.

— Мога да я отвлека, докато старата спи. Сестра ви би трябвало да е по-внимателна с внучката си. — Видеолентата показа друга сцена. Същото момиче, този път с млада жена на оживена улица; жената зяпаше витрината на някакъв магазин и не виждаше, че детето се отдалечава все повече и повече. После камерата показа лицето на жената, когато тя се обърна и видя, че детето го няма. На лицето й се изписа паника. Накрая зърна момиченцето, изтича след него, грабна го и започна да го гьлчи, че се е отдалечило. Клайст отново заговори в микрофона: — Или когато племенницата ви се зазяпа. Тогава е съвсем лесно. — Екранът потъмня, после показа друга картина, този път през решетките на желязна ограда: момичето седеше на стълбището пред едно манастирско училище. Камерата промени ракурса и се спря на млад свещеник, който идваше от другия край на двора. — Това може да съм аз — каза Клайст. — Или това — добави той, когато камерата се спря на една сестра, идваща от другата страна. — Защо детето да не подаде ръка на една монахиня? — Екранът се запълни с множество снимки на детето — в училище, с приятели, в парка — навсякъде, където може да се открие едно седемгодишно момиченце. — Толкова много възможности. Толкова е трудно да опазиш едно дете. И ако мислите, че полицията може да ви помогне, откажете се. Ще узная преди да сте затворили слушалката. И детето ще изчезне.

Екранът почерня, после се появи стара вестникарска изрезка. Отначало беше трудно да се разпознае снимката. Ватиканът. Дим от един комин, хиляди хора, наблюдаващи малките облачета, разтварящи се във въздуха. По всичко изглеждаше, че снимката е правена някъде през двайсетте години. Бял дим. Приветствия. Един безизразен глас внезапно изпълни стаята. „В Рим е избран папа Пий Единадесети. Светът чества…“ — Гласът замря, заменен от този на Клайст.

— Когато дойде време да направите своя избор, ваше преосвещенство, не забравяйте малкото момиченце. Не забравяйте какво може да се случи на внучката на един кардинал. — Отново снимка на играещото дете, и пак черно.

Клайст превъртя лентата, за да е сигурен, че всичко е записано точно, после я изтегли от машината. Елементарно, но ефикасно. Изборите нямаше да са проблем. Трябваше да се мисли за следващите седмици. Колко права беше графинята. И все пак работата сега бе важна. Клайст провери надписа — „Мадрид“ — и пусна касетата в кутията й. После я сложи на една купчина от може би двайсетина подобни поставени от лявата му страна: Буенос Айрес, Сидни, Сейнт Луис — това бяха само част от надписите. Той протегна ръка вдясно и издърпа следващата — „Ню Йорк“; все още не бе направил записа на гласа — и я пъхна във видеомагнетофона. Трябваше да подготви около шейсет касети.

Предстоеше му дълга нощ.

 

От Колизея Пиърс тръгна обратно към площад „Венеция“ през широкото Корсо, покрай близнаците-църкви на площад „Дел Пополо“ и по моста към Ватикана. Минаването по моста „Реджина Маргарита“ малко му удължаваше пътя, но той винаги предпочиташе да минава през района край Тибър, покрай широките булеварди и дърветата, които толкова му напомняха Париж. Колкото повече обикваше Рим, толкова повече нещо му тежеше. Може би това чувство извираше от собственото му съзнание. Париж му се струваше малко по-лек.

Тази вечер обаче мислите му не бяха свързани с Париж. „Съвършена светлина“ — мислите му непрекъснато се връщаха към това. Августин споменаваше за някакъв сборник от слова на Иисус. Пиърс знаеше, че въпросната молитва не съществува самостоятелно, извън различните религиозни трактати от четвърти век. Беше чувал за различни сборници от онова време — повечето от тях неоргинални и фалшифицирани, но всички претендиращи за връзка със Спасителя и стремящи се да наложат един или друг клон от новопоявилата се тогава религиозна идея. Това, че четирите Евангелия бяха надделели, не омаловажаваше търсенето на истинските Христови слова. Много вярващи не разбираха — дори и сега — защо Евангелията предлагат само преразказ на Христовите слова, като всяко дава свое тълкувание, оцветено от историческите условия, пред които са били изправени самите автори. Пиърс също често си бе блъскал главата над този факт. Матей, Марк, Лука, Йоан, всеки зает с основната задача да оформи лика на Църквата и нейната догма, но всеки от тях доста отдалечен от произнесеното Слово, страхуващ се да не бъде изтълкуван погрешно. Даже и след дните, прекарани в Чикаго с Джон Джей, Пиърс вярваше, че ако човек прочете истинските поучения на Христос, ако се изправи лице в лице с тяхната простота, ще си изясни всичко, ще премахне всяко съмнение, всяка несигурност. Неговото истинско Писание. Сърцевината на вярата.

Нещо, което Петра никога не бе разбирала напълно.

Стигна до площад „Рисорджименто“ — в този натоварен час трамваите изплюваха и поглъщаха десетки пътници — и си позволи да се отдаде на фантазията си. Какво ли щеше да е, ако молитвата наистина бе свързана с тези Слова? Ако истинският Христос бе скрит някъде в нея? Освободени от структурата, която ги бе обгръщала през последните столетия, тези идеи биха могли да вдъхнат нов живот на вярата, която ставаше все по-статична, трудно подвижна, отдалечена. Биха могли да запалят истинска страст, основана на чистотата на Словото.

Хрумна му една много завладяваща мисъл, породена по-скоро от събитията през последните няколко часа, отколкото от нещо друго… Тази яснота и светлина бе нужна някому. И бе достатъчно важна, за да се отнеме един човешки живот. Преди двайсет минути той би направил всичко възможно, за да прогони мисълта за такава възможност; сега откриваше, че му е доста по-трудно. Можеше ли свитък като онзи да бъде заплаха — един-единствен глас, Христовото учение, най-после показано ясно и открито? Как щеше да се посрещне това? Не като отговор на благостта, а като шок за самия й корен. Щеше да смъкне одеждите на тълкуванията на Библията, натрупани върху притчите, върху словата на Блажените, цялата догма, която бе обрасла с безброй значения.

Можеше ли яснотата да изглежда така опасна, че дори намекът за нея да кара някого в църквата да се мъчи да я потисне — по-добре ли беше да се подържа сегашната структура, отколкото всичко да се промени коренно, без значение колко близък до Христовото слово може да е този източник?

Истинският парадокс на вярата: Истината срещу Структурата. Искаше му се да вярва, че Църквата е надрасла подобни страхове.

И все пак един мъж беше мъртъв.

Пресече булеварда, без да обръща внимание на гневните клаксони. Вече на сигурна почва, закрачи край стената на Ватикана — двайсет метра градеж от износен от ветровете иафяво-сивкав камък и малки кулички; след двайсетина метра влезе през портата на Света Ана. Стражите охраняваха прохода, облечени в обичайните сини куртки и шапки. Тук минаваха малко коли — стражите хвърляха небрежен поглед кьм излизащите, но бяха много по-внимателни, когато оглеждаха влизащите. Мъжът, застанал на пост, кимна на Пиърс, след като огледа внимателно ватиканските му документи.

Светът, скрит зад стените на Ватикана, толкова миниатюрен по пътя към истинското величие, можеше да го омае, но той не му се поддаваше. Пазеше възторзите си за обществените места — музеите, катедралата „Свети Петър“. Тук имаше просто административни сгради, поща, жилища; единственото величествено нещо беше двайсетметровата арка, водеща към библиотеката. И всичко това се нуждаеше от добро почистване. Но за разлика от всички други места в Рим — и може би в целия свят, — Пиърс се чувстваше истински сигурно зад стените: безопасност, за която суетността можеше само да мечтае. И същевременно усещаше лекота, непостижима в останалата част на Рим.

Именно затова бе приел предложеното помещение, когато пристигна и година по-късно бе поискал ватиканско гражданство. Духовно бягство. Истинско свързване на сърцето с Църквата. Чувство за сигурност, към което той толкова отчаяно се стремеше.

За нещастие изборът му драматично бе променил отношенията му със семейството му. Разговорите с Джек и Анди станаха по-редки — чувството, че свещеникът е станал по-недосегаем, се бе засилило. Родителите му не знаеха как да се отнесат към този факт — окончателното осъзнаване, че синът им вече не е техен, а принадлежи на Църквата. Той се опита да ги убеди, че не е така, но беше безнадеждно. Никой от тях не разбираше какво го бе тласнало към тази стъпка — особено след като Петра не можеше да го последва зад високите стени на Ватикана.

Това беше донякъде вярно, а може би не съвсем.

Докато крачеше по павираната алея — все още лъщяща от дъжда, — си помисли дали да не купи няколко плода от пазара, може би и нещо сладко, но не беше гладен. Пък и в стаята имаше някакво сирене, което щеше да се развали, ако не го изядеше. Мина под друга, по-обикновена арка и забърза през покрития с калдъръм вътрешен двор към входа на своята сграда.

Три стъпала, къс коридор и завъртане на ключа. И двете стаи, които вече му бяха дом.

Диванът, столовете и бюрото, служещо за маса, го посрещнаха мълчаливо, докато си събуваше обувките. Две малки прозорчета на отсрещната стена, които — доколкото знаеше — никога не бяха виждали слънцето. Но винаги имаше надежда. Между тях, върху една висока до кръста му етажерка, той държеше саксия с надеждата, че някой слънчев лъч може да помилва бледозелените листа.

Това беше осмото растение за две години.

Само през нощта светлината успяваше някак си да проникне в стаята му, достатъчно силна, за да хвърли решетъчната сянка на ръждясалата противопожарна стълба. И тази нощ не беше изключение. Успоредните черни линии незабавно се появиха, щом той светна настолната лампа. Свали якичката си — обикновено най-отпускащият момент за деня, завъртя врат и закрачи по покрития с линолеум под към книгите. Клекна и измъкна няколко тома. „Съвършена светлина.“ Време беше да види какво точно си спомня.

Измъкна и една топка от ръкавицата си на пода и отиде до масата. Седна и започна да я прехвърля в ръцете си. Това винаги му помагаше да се съсредоточи.

Първата книга беше един от подвързаните в червено томове на „Латински църковни текстове“ — вътре бяха антиманихейските текстове на Августин. Пиърс си припомни няколко откъса от молитвата, цитирана по време на борбата на Августин за собствената му вяра. Много преди той да реши „да вземе и да го прочете“, героят от „Изповеди“ бе размишлявал върху въпроса колко високо би могло да го издигне „Истинското възнесение“. Сега Пиърс преглеждаше тези въпроси и разбираше, че тази възможност е ясно усетена от младия Августин. Повечето от написаното обаче се съсредоточаваше върху манихейското „Царство на Мрака“, което бе направило на Августин много силно впечатление: злото на свобода — толкова спорно, колкото и зашеметяващо. За момент Пиърс се замисли дали сам не е бил свидетел на подобно нещо: описанието много му напомняше за дните, прекарани в Босна. Може би манихеите заслужаваха повече доверие, отколкото им бе гласувал Августин.

След четиридесетина минути затвори и последната от книгите — не бе стигнал много по-далеч, откъдето бе тръгнал: всяко позоваване беше твърде общо и несигурно по отношение на конкретното тълкуване на молитвата. За Августин „Съвършена светлина“ беше останала загадка. За човека, може би, с най-могъщия разум в дългата история на Църквата. Това само подчертаваше нейната сила — неразгадаема, като всяко нещо, близко до божественото.

Пиърс остави книгата на пода — вдигна парченце сирене, паднало между книгите, отиде до дивана, легна и изпъна крака. Започна да подхвърля топката във въздуха: надяваше се да му хрумне нещо. Но нямаше смисъл да упорства. След няколко минути очите му се затвориха и диванът го приласка с мекотата си.

Събуди го звънене. Отначало си помисли, че е будилникът, но видя, че е още на дивана, и разбра, че звъни телефонът. Зашляпа през стаята — светлината на лампата беше почти болезнена — и пристъпи към масата.

— Ало? — Беше прегракнал.

— Иън? — Беше Чезаре; чуваше се и шум на автомобили — Пиърс едва го чуваше. — Трябва да го намериш, трябва да го вземеш… — Кашлица.

— Данте? Къде си? Какво става?

— Някак си… дойдоха. Знаят… — Пак кашлица, не му достигаше въздух. — Те ще променят всичко. Всичко!

— Кой? Какво ще променят?… — Лицето му пребледня. — Данте, къде си? Как си?

— Все още съм жив… Не им казах… Още съм жив…

И връзката прекъсна.