Джонатан Раб
Ръкописът Q (7)

6

Пиърс слушаше.

— И ето протягам двете си ръце към Теб, и всичко да е в орбитата на Светлината…

Стените като че ли го затискаха, въздухът ставаше все по-тежък с всяко вдишване. Иво го зяпаше.

— Когато съм изпратен да се боря с мрака, като знам, че Ти си близо до мен и можеш да ми помогнеш…

Пиърс опря ръка в стената; хладният камък му донесе облекчение. Тъничкият глас долетя до него:

— Не я ли знаеш?

Пиърс одра стената с нокти и болката вкара въздух в гърдите му. Вече чуваше момчето.

— Защо не пееш, ако го знаеш? — повтори Иво.

Пиърс несъзнателно кимна. Пасажите от пет реда. Първата молитва на детето. Толкова очевидно.

Отнякъде, като през мъгла, намери думите и каза:

— Ароматът на живота е винаги с мен.

Иво се усмихна и запя:

— О, жива вода,

о, дете на Светлината,

о, име на славните,

в истината Те намирам.

В търсене на истината.

Която говори за Твоята мощ!

— Еема, еема, айо — запя Пиърс.

— Салко пее с мен.

Пиърс се приведе и се насили да се съсредоточи.

— Салко ли те научи на тази песен?

Иво кимна.

Това беше още по-ужасно от първоначалния шок.

— Знам и друга — усмихна се Иво. — Ама не до края. Пяхме я за Радисав. Салко казва, че трябвало да я науча без книга. Искаш ли да ти я изпея?

Той пак можа само да кимне.

И детето отново запя:

— И от Съвършената светлина, от Истинското възнесение, което открих…

— В онези, които ме търсят — продължи Пиърс. Това, че знаеше молитвата, за момент го извади от вцепенението.

— В онези, които ме търсят — повтори Иво. — Точно така. И тази я знаеш.

Пиърс пак само кимна.

— Като ме опознаете, ще опознаете себе си — запя отново Иво — Обгърнати от светлина се издигате към неона…

— Към еона — поправи го Пиърс. Главата му започваше да се прояснява.

— Към еона — повтори Иво — Това е почти всичко, което знам. Какво е еон?

— Еон означава „вечност“ — нещо, което не може да узнаем. — Автоматичен отговор от съзнание, което все още отказваше да приеме очевидното. Видя смущението на Иво и се опита да се усмихне. — Не съм много сигурен. Значи мама и Оалко те учиха на тези песни?

Отново притеснен поглед.

— Мама ли? — Бърза усмивка, очите му бяха широко отворени. — Те са само за Салко и за мен. Той казва, че това е нашата тайна. И тебе ли той те научи?

Пиърс не отговори. В главата му се въртяха безброй неща: Салко, дошъл съвсем ненадейно, хората в Кукеш — нямаше заплаха, нямаше Ватикана — взривяването на църквата, телефонното обаждане, проследяването.

Опитваше се да не се обвинява за това, което изглеждаше очевидна глупост.

Но Салко, част от това… и откога? В главата му се появи една картина от Слитна. Как да приеме това? Как да приеме, че Иво…

Тежестта на последната половин минута беше смазваща. Но до него беше Иво — и очакваше отговор. Невинно момче. Нежната усмивка на Иво, малката му ръчичка, сгушена в ръкта му. Песни, не молитви. Думи, не идеология.

— Да — каза Пиърс, — Салко ме научи и мен.

Изпита огромно желание да сграбчи Иво, да го притисне до гърдите си, да го скрие от заплахата, която той не разбираше — най-осезаемата й форма беше скитането из селото, търсенето на детето.

Салко.

Знаеше, че трябва да тръгне, макар че бе сломен — физически и духовно. Трябваше да се измъкнат оттук.

Стисна ръката на Иво, вдигна го и тръгна към стълбите.

На средата на стълбището осъзна, че ходжата не е на масата. Нямаше го. На долния етаж също го нямаше. Пиърс бързо мина през стаята, пусна Иво на пода, бавно отвори предната врата и огледа празния път към селото. После отстъпи назад към сенките и коленичи пред момчето.

— И ти никога не си казвал на мама за тези песни, така ли?

Усмивката на Иво изчезна.

— Не — каза накрая той. — Салко ми каза, че не бива.

Изражението му беше достатъчно убедително. Пиърс кимна и му намигна.

— Щом така е казал…

Усмивката на Иво се върна.

— Значи сега ние тримата имаме една обща тайна — каза Пиърс и отново вдигна Иво.

Преди да излязат Иво го погали по бузата и каза:

— Радвам се, че и ти знаеш песните.

Пиърс спря. За миг всичко около тях като че ли изчезна.

— Да, знам ги.

Разбираше, че не може да се втурне към Салко с Иво на ръце. Нямаше начин обаче да ги раздели. А трябваше. Салко беше опасен и трябваше да се отърве от него. После щеше да има достатъчно време, за да разбере доколко хърватинът се е обвързал с всичко това.

— Какво ще кажеш за едно малко приключение? — попита Пиърс и свали Иво на земята.

Очите на Иво заблестяха.

— Какво?

— Да изненадаме Салко.

— Салко ли! — възкликна Иво. — Страхотно!

— Слушай сега какво ще направим — каза Пиърс и му намигна.

Знаеше, че играта е повече за него, а не толкова за момчето. Да се измъкне от един постови от ООН, от човека в автобуса, дори от австриеца беше едно. Салко обаче го познаваше много по-добре, а и очевидно можеше да надушва измамите. Пиърс си даваше сметка, че хърватинът ще усети нещо. Единствената му надежда беше да задържи вниманието му върху Иво.

Той хвана момчето за ръка и го поведе надолу по хълма. Минаха през някаква градини и прескочиха няколко огради и два каменни зида. Накрая стигнаха задната страна на къщата, пред която — според предположенията на Пиърс — бе паркиран микробусът. Той надникна иззад ъгъла. На двайсетина метра от тях стоеше Петра, Салко бе до нея. На лицето й се бе изписала истинска паника.

Пиърс приклекна до Иво и се взря в усмихнатите му очи.

— Виж сега какво ще направим — прошепна той.

Иво го гледаше и чакаше.

— Ще отида до колата и ще говоря със Салко и с мама. Искам да ме наблюдаваш. Ако легнеш по корем и пропълзиш до ъгъла на къщата, ще видиш колата. — Иво се просна и запълзя напред. — Виждаш ли я вече?

Иво се обърна към Пиърс, ухили се и кимна.

— Добре. — Пиърс го дръпна назад, после го погледна право в очите. — Ще чакаш, докато не ти дам знак да излезеш. Ще ти махна ей така. — Той му показа. — Щом видиш да ти махам, тръгваш към нас. — Иво кимна. — И искам да тичаш колкото се може по-бързо.

— Салко много ще се изненада!

— Обаче нито звук. Иначе ще разбере.

— Нито звук.

Пиърс изчака Иво да заеме позиция, после заобиколи къщата от другата страна и излезе при колата.

— И Салко не го намери — каза Петра. — Какво…

— Аз го намерих — каза Пиърс. — При ходжата е. Гледа младежа, който почина вчера.

От реакцията на Петра му стана ясно, че Иво не за първи път проявява такъв стряскащ интерес.

— Проблемът е — продължи Пиърс, — че нашият приятел от вечерята снощи не искаше да ме пусне вътре. Католически свещеник нямал работа при мъртви и мюсюлмани. Каза, че трябвало ти да отидеш и да го прибереш, Салко.

Хърватинът тръгна, Петра понечи да тръгне след него, но Пиърс я хвана за ръката.

— Той каза Салко.

— Янош си е такъв — каза Мендравич. — Не му се сърди.

— Няма нищо — каза Пиърс. Беше му трудно да гледа Мендравич в очите.

— Ей сега ще го доведа — каза Салко и бързо тръгна към дома на ходжата.

— Пусни ми ръката — тихо каза Петра.

Пиърс гледаше след Мендравич.

— Пусни ми ръката, казах!

Мендравич зави зад ъгъла и Пиърс я пусна и изсъска:

— Качвай се в колата!

— Какво?!

— Качвай се в колата — повтори той.

— Иън, какво…

— Иво ей сега ще дойде. Качвай се!

— А Салко?

— Тръгваме без него. Ако си искаш Иво, качвай се. — Той я погледна. — Трябва да ми вярваш.

Това, което видя в очите му, беше достатъчно, за да я накара да се качи.

Пиърс размаха ръка и Иво веднага изскочи иззад къщата и се спусна към тях. След секунди беше в прегръдките на Петра на седалката. Нямаше време за обяснения. Пиърс забърза към лявата врата.

Обърна се и видя Мендравич да тича към тях — със забележителна скорост за мъж с такива размери. На двайсетина метра зад него тичаше ходжата.

Пиърс запали колата и потегли. Видя в огледалото как Мендравич вади телефона от джоба си.

 

Бял дим.

Тълпата на „Свети Петър“ избухна и Клайст погледна надолу. Хората стигаха почти до реката, над сто хиляди души, повтарящи възторжено: „Habemus Рара!“ — „Имаме папа“. След минути най-възрастният член на кардиналската колегия щеше да излезе на балкона. Клайст се надяваше, че след него ще излезе фон Нойрат.

Още веднъж измъкна малкия уред от джоба си и натисна едно копче. От другата страна отговориха.

— Пуснахте ли кучетата? — попита Клайст.

— Преди осем минути.

— Искам шахматните фигури на дъската, докато не получим потвърждение.

— Разбрано.

— Дръжте ги, докато царят не се оттегли. Другите фигури обратно в кутията.

— Разбрано.

— Удвоете покритието на района. Никой да няма достъп, включително хората с пропуски.

— Разбрано.

Клайст изключи телефона. Именно той беше нарекъл шахматни фигури кардиналите, но това нямаше значение — този следобед те бяха пешки.

Най-възрастният кардинал се показа и над стохилядната тълпа се възцари свръхестествена тишина.

— Имаме папа! — прогърмя над човешкото море. — Негово светейшество папа Луций Четвърти!

Ако някой го бе попитал, фон Нойрат би избрал още преди няколко седмици далеч по-неизвестното име Зефирин. Не толкова за това, което бе направил Зефирин, а заради летоброенето — той беше станал папа през 216-а година. А през тази година близо до град Ктесифон, столицата на Персия на река Тигър, се бе родило дете. Мани. Закрилникът. Надеждата за една истинска и свята църква.

Клайст наблюдаваше през бинокъла си как бившият кардинал Ерих фон Нойрат, загърнат в бяла наметка и с тиара, — емблемата на неговия сан — излиза на балкона. Ръцете му бяха в класическата поза на благочестив, авторитет.

Четиринайсет минути. Така бе обещал фон Нойрат. След това осем минути, та кардиналите да стигнат до „Света Марта“.

Клайст се обърна и тръгна. Започваше неговата програма. Четири минути по коридорите, дванайсет минути да постави пластичния взрив, четири — да се оттегли.

Разполагаше само с две резервни минути.

Предвестникът на Светлината обичаше най-късите възможни срокове.

 

— Къде е Салко? — попита Иво.

Още веднъж момчето поставяше най-очевидния въпрос. И още веднъж Пиърс бе напълно неподготвен за него.

— Салко… — почна той.

— Салко остана в селото — отсече Петра и притисна Иво до гърдите си.

— А какво стана с изненадата?

— Каква изненада? — попита майка му.

— Тази, която щяхме да му направим.

— Всъщност той… — почна пак Пиърс.

Очите на Иво заблестяха.

— Аха — прошепна той, обърна се към прозорчето към задната част, дръпна го и викна:

— Здрасти, Салко! — Дърпаше се от майка си, за да може да надникне в задната част на колата. — Знам, че си отзад! — После се обърна към Пиърс с широка усмивка. — Много си хитър! — Пак надникна през прозорчето и викна: — Знам, че си там! Излизай!

— Салко не е тук, миличък — каза Петра. — Казах ти вече — той остана в селото.

Иво мушна цялата си глава през прозорчето.

— Знам, че си тук! — И когато накрая разбра, че отзад няма никой, странно притихна. После попита:

— Защо? Защо не е тук? — Седна в скута на Петра и погледна Пиърс.

— Ти ми каза, че ще го изненадаме. Каза, че ще е тук. — В тъничкия му гласец се долавяше истинска тъга. — Защо не е тука?

— Трябваше да остане в селото и да помогне на приятелите си — каза Петра и го прегърна.

— Но защо не ни каза довиждане? — Иво почти плачеше.

— Всичко стана много бързо, миличък — каза Петра. — Дори и на мен не ми каза довиждане. Просто трябваше бързо да помогне на приятелите си.

— Защо?

Петра погледна Пиърс.

— Не знам. Салко често трябва да помага на приятелите си и понякога си тръгва, без да се сбогува.

— Но той не си тръгна! — Иво вдигна ръчичка да избърше сълзите си. — Ние си тръгнахме.

— Знам, сладичък. Знам. — Тя притисна главицата му към гърдите си. — Салко скоро ще дойде.

— Не му казах довиждане — изхлипа Иво. — Не му казах довиждане!

Минаха десетина минути в мълчание, после Пиърс каза:

— Нямах избор.

— Май заспа — прошепна Петра.

Пиърс хвърли поглед към момчето. Изглежда, наистина беше заспало.

— Никога повече не използвай сина ми като уловка — каза тя.

Строгостта в гласа й го порази.

— Какво?

— Каза ми, че ако си искам сина, трябва да се кача в колата. Не прави това никога повече.

— Не исках да кажа, че…

— Искаше — натърти тя. — Кажи какво става? Защо оставихме Салко?

— Доста е… сложно.

— Опитай се да ми обясниш.

Той се замисли. Все още не можеше да проумее последните двайсет минути и макар че искаше да вярва на Иво, реши да е съвсем сигурен и каза:

— Omnes fingi in gyro lucis.

— Какво? Какви ги дрънкаш. Казах ти, че не знам латински!

— Нямаш представа за какво ти говоря, нали?

— Нямам, разбира се. Кажи защо оставихме Салко?

Той гледаше втренчено пътя.

— Защото е замесен в това.

— Ти също. — Тонът й бе все така остър.

— Нямам предвид това. Той търси пергамента. Затова дойде в Кукеш.

— Искаш да ми кажеш, че той е…

— Манихей — каза Пиърс. — Да.

— Това е глупаво!

— А откъде Иво знае молитва отпреди хиляда и седемстотин години, за която твърде малко хора дори са чували?

— Иво? — Тя го изгледа смаяно.

— „И простирам двете си ръце към Теб, всичко да бъде обхванато в орбитата на Светлината.“ На латински. Каза ми, че Салко го е научил. Това е една от техните тайни. Очевидно ги пази много добре.

Пиърс знаеше точно какво изпитва Петра в момента — неверие, чувство, че е предадена, безпомощност. Знаеше го, защото самият той съвсем наскоро го бе изпитал.

— Аз не… — Тя гледаше втренчено някъде напред. — Иво не е… Та той не знае дори „Отче наш“.

Пиърс посочи раницата до краката й и каза:

— Отвори я.

— Какво?

— Просто я отвори.

Тя се поколеба, после се пресегна през заспалото дете и вдигна раницата.

— Извади малката книга, която е завързана с връвчица — каза той.

Тя я извади и я запрелиства.

— Тук — каза Пиърс, като погледна бързо. — Опитай петия ред, после единайсетия.

Тя се зачете.

— Не мога да повярвам, че Иво знае това!

— Ами тогава го попитай. Събуди го.

Стигнаха до пусто кръстовище, първото обещание за павиран път. Пиърс зави на запад.

Петра се втренчи в страницата, после погледна Пиърс.

— Попитай го — повтори той.

Тя продължи да го гледа. После нежно погали Иво по бузата и прошепна:

— Иво, миличък. Ако спиш сега, няма да можеш да заспиш нощес.

Момчето дишаше тежко.

— Хайде, сладичък. Събуди се.

Дълга въздишка, после Иво отвори зачервените си очи.

— Вкъщи ли си отиваме?

— Не знам, сладичък. — Петра погледна Пиърс.

Пиърс не каза нищо.

Петра погледна книгата и се постара възможно най-добре да произнесе на латински „Sic tibi manus meae intendeo“.

Иво бързо се обърна към нея. Учуденият му поглед беше почти смешен. После също толкова бързо се обърна към Пиърс.

— Ти си й казал! — възкликна детето. Разочарованието му граничеше с гняв.

— Не, тя просто чете.

Иво рязко се обърна към майка си и видя книгата в ръката й.

— Дай да я видя!

— Внимавай, миличък. Това е много стара книга.

— Знам. Знам! Салко ми е казвал. — Иво отново се обърна към Пиърс. — Това не е книгата.

— Покажи му текста — каза Пиърс.

Иво погледна редовете и попита:

— Какви са всичките други думи?

— Те са… други песни — отвърна Пиърс. — Я ми кажи, за коя книга Салко ти каза, че е стара?

— Книгата с песните — отвърна Иво.

— Но нали не е позволено да се записват.

— Това е само „Съвършената светлина“. Аз имам цялата книга с другите песни.

Детска молитва. Част от молитвеник. Разбира се. Загледан в пътя, Пиърс попита:

— Салко има ли тази книга?

Иво поклати глава и каза:

— Не. Даде я на мен. Когато станах на шест години. Всеки получава книга, когато стане на шест. Знаеш го.

— Да, знам. — Манихейска награда за новопокръстените. Съвсем очевидно.

— И още ли я пазиш? — попита Пиърс.

Иво кимна.

— За какво говорите? — попита Петра.

— Къде е книгата сега? — продължи Пиърс, без да й обръща внимание.

— Вкъщи — отвърна Иво.

Пиърс кимна замислено.

— Какво? — попита Петра.

— Значи така се е подсигурил — каза Пиърс на себе си.

— За какво говориш?

— Рибаденейра е вмъкнал молитвата, за да е сигурен, че човекът, който реши загадката, ще е един от тях. Един манихей. Кой друг би знаел детската молитва? Кой друг… — Внезапно той натисна спирачките и и тримата подскочиха напред.

— Какво правиш? — изкрещя Петра.

— В книгата има много молитви, нали, Иво?

Момчето не изглеждаше стреснато от внезапното спиране.

— Молитви, рисунки и гатанки. — То се обърна към Петра. — Салко каза, че когато науча достатъчно, ще мога да решавам загадките.

— Има нещо в тази книга — каза Пиърс. — Иначе защо трябва да учи молитвата? Нещо, което само един манихей би знаел да търси. Нещо, което ще обясни останалите куплети на Рибаденейра.

И като забрави Салко за момент — и всичко, което се бе случило през последния половин час — Пиърс натисна газта.

Щяха да ги очакват във Вишеград. Не в Рогатица.

Погледна часовника си. Ако караше бързо, щяха да стигнат там към обяд.

 

Перети чу експлозията и чак после усети труса. Две от снимките на бюрото му паднаха, една гравюра от стената също. Последва втора експлозия. И още една, трета.

Той се спусна към прозореца. Мястото на взривовете бе само на стотина метра, обвито в пламъци.

„Света Марта“.

Света Богородице!

Горните етажи приличаха на срутени пещери от стъкло и камък. Вътре във Ватикана? Невъзможно. Той се прекръсти и се помоли за хората вътре.

А можеше и той да е там. Беше си тръгнал само преди минути, като едва беше убедил стражите да го пуснат.

Посегна към телефона, но видя първите оцелели, измъкващи се от сградата — с разкъсани дрехи и окървавени. Бяха петима-шестима и се строполиха на земята — всички с изключение на последния, който залиташе, загубен в мъглата на сътресението, странно спокоен сред хаоса. Един страж притича, хвана го и го сложи да легне.

Чий ли болен мозък бе вдъхновил това?

Перети вдигна телефона.

Вратата зад него се отвори с трясък и влетяха двама мъже с извадени пистолети.

— Всичко е наред — каза Перети. — Добре съм.

Двамата прибраха оръжията си.

— Трябва да ви заведем в Габиа, ваше високопреосвещенство. За всеки случай.

Габиа, съкратено от „Габиа пер учели“ — „клетка за птици“ — беше скривалище от военно време, на шест етажа под библиотеката, сега превърнато в убежище на Ватикана за подобни случаи.

— Трябва да проведа някои разговори — каза Перети.

— Линиите са повредени, ваше високопреосвещенство. Трябва да тръгваме веднага.

Перети поклати глава и тръгна към вратата.

— Имате късмет, ваше високо преосвещенство — каза другият мъж. — Вътре имаше сто кардинали. Онзи, който е направил това, е знаел точно кога да го направи.

Перети замислено поклати глава.

А кой впрочем?

 

Пиърс седеше зад волана, ръцете му бяха скръстени в скута. Иво седеше до него. Никой не бе казал и дума през последните десет минути.

Чакаха на една уличка на половин километър от апартамента — така им бе наредила Петра. Забележително колко бързо беше успяла да постави нещата под контрол — боркинята за свобода отново бе на поста си. Или може би просто бе майчински инстинкт. Каквото и да беше, Петра твърдо бе заявила, че тя ще отиде за книгата.

— Ще чакате тук. — И една целувка за Иво.

Пиърс понечи да я последва, но Петра го спря.

— Казах да чакате тук. Не познаваш района. А и те знаят как изглеждаш. — Гласът и бе напрегнат, както навремето, преди осем години.

— И пази Иво. Разбрано?

Иво очевидно бе минал през достатъчно подобни положения и знаеше кога да стои мирен.

Чакаха вече почти петнайсет минути.

Пиърс не беше сигурен кое е предизвикало това мълчание: бягството от Салко, отсъствието на Петра или това, че бяха накарали момчето да каже къде е скрита книгата. Тонът на Петра беше достатъчен, за да разбие тайната — книгата беше под една разхлабена дъска в неговия шкаф. Очевидно Салко му бе помогнал да направи скривалището.

— Няма ли да спреш да ми се сърдиш? — попита Пиърс. Иво само изсумтя.

— Това е глупаво. Няма никакъв смисъл.

— Искам да ти се извиня.

— Не трябваше да ме караш да признавам — отвърна Иво без да го поглежда. — Това си беше моя тайна. И на Салко. И не трябваше да оставяме Салко. Той нямаше да ме накара да кажа на мама.

— Знам — каза Пиърс. Наблюдаваше как Иво си играе с едно скъсано парче от тапицерията на вратата.

— Ако това е толкова важно — каза момчето, — защо не даде на мама твоя екземпляр от книгата?

— Ами… защото твоята книга е специална. Тя ще ни помогне да намерим друга също специална книга. Салко също иска да намерим другата книга.

— Тогава защо той не ти каза къде е книгата ми?

Много умен въпрос.

— Защото — отвърна Пиърс и вдигна книгата на Рибаденейра от арматурното табло — не знаеше, че притежавам тази книга.

Иво бавно се обърна към него.

— Тази, от която четеше мама ли?

— Да — отговори Пиърс. — Искаш ли да й хвърлиш един поглед?

— Вече я видях. Нали мама я държеше.

— Добре — кимна Пиърс. — Просто си мислех дали не искаш да я подържиш. Но ако не искаш…

Иво погледна книгата, после вдигна очи към Пиърс и каза:

— Е, мога. — Взе книгата. — Но не си мисли, че това ще ме зарадва. Все пак не трябваше да ме караш да си признавам.

— Съгласен съм.

Иво взе книгата изключително внимателно и бавно заразгръща страниците. Ако не друго, Салко го бе научил да уважава древността. Той знаеше малко латински — достатъчно, за да произнася всичко правилно, макар и да не разбираше повечето от това, което четеше. По едно време спря — очите му бяха широко отворени — и посочи една дума, която бе разбрал.

— Манихеус!

— Да. Мани. — Пиърс бе потресен като чу Иво да говори с такава почит. — Знаеш много за Мани, така ли?

— Знам историите от моята книга.

— Разкази за Мани.

Иво кимна.

— Чел ли си ги всичките?

Отново кимване. Иво постави Рибаденейра на арматурното табло и започна да брои на пръсти: „Апостолът на Светлината“, „Крал Шапур“, „Посяването на зърното“, „Картир в мрака“, „Откриване на Светлината“.

Библейските истории на Братството.

— Коя ти е любимата? — попита той.

— „Картир в мрака“.

— Защо?

— Не знам — повдигна рамене Иво. — Защото накрая мракът го поглъща.

— Картир ли?

Иво кимна.

От това, което Пиърс си спомняше, Картир беше груб еквивалент на Пилат. Зачуди се колко ли хиляди други деца са привлечени от гибелта на Картир.

Тази мъчителна мисъл бе прекъсната от Петра, която отвори вратата и се мушна до Иво. Бърза целувка, после момчето отново се зае с парченцето тапицерия.

— Някакви проблеми? — попита Пиърс.

— Отпред имаше кола. Минах отзад, през мазето. Не се тревожи, не ме видяха. — Тя му подаде книгата. — И това не беше просто скривалище. Беше като малък олтар. — Ядът й личеше съвсем ясно. — Статуетки, рисунки… Нямам представа за какво служат. — Тя отпусна глава на облегалката, очите й бяха загледани в прозореца.

— Как си могъл да направиш това, без да ми кажеш?

— Съжалявам, мамо. — Иво я погледна със сълзи в очите. — Салко ми каза, че всичко ще е наред.

Тя го погледна и изведнъж го прегърна.

— О, не, миличък! Аз не ти се сърдя. Никак дори не ти се сърдя. — Целуна го по главицата.

— На Салко ли се сърдиш? — Сълзите на Иво спряха.

— Не се тревожи за Салко, захарче. Няма какво да мислиш за това.

— Не се сърди на Салко, мамо.

— Добре. — Отново няколко целувки. — Няма. — Погледна косо към Пиърс. — Значи е така, както предполагаше?

Той продължи да ги гледа.

— Какво има в книгата, Иън? — настоя тя.

Той я погледна внимателно, после хвърли поглед надолу.

— Правилно. Книгата.

Размерите й бяха като на малък лаптоп, макар и по-тънък. В горната част — на сърбохърватски — беше отпечатано заглавието „Стихове за деца“. Нищо не подсказваше, че вътре има манихейски писания. Като я отвори, Пиърс разбра, че книгата скоро е преподвързвана — вътрешните страници бяха доста по-стари от корицата. Заглавието се повтаряше на челната страница, този път с по-голям шрифт, сигурен знак за публикация от деветнайсети век. В долната част на листа имаше доказателство за това — дата, отпечатана с малък шрифт — 1866. Между заглавието и годината в колона бяха написани на ръка четири имена, всяко с различно перо: Алибег Мендравич, Владо Мендравич, Салко Мендравич, Иво Коркан.

Една манихейска линия, продължавана с разкрачения почерк на четири шестгодишни момчета.

Пиърс не знаеше кое повече го тревожи — дълбоко вкоренената семейна посветеност или очевидното професионално качество на книгата. Това нещо бе произведено в някоя скрита задна стаичка от шепа фанатици, може би само в стотина екземпляра, които трябваше да бъдат раздавани на ръка. Това беше значително по-сериозно — очевидно разпространението беше на много по-високо равнище. И ако това беше случаят със сърбохърватското издание, кой можеше да каже колко такива книги бяха напечатани в Германия или в Англия? Направо зловещо.

Очевидно манихеите не бяха използвали последните хиляда и седемстотин години само за да чакат завръщането на своя Закрилник.

— Написах моето име — каза Иво и малкото му пръстче посочи страницата. — Това е Салко и бащата на Салко, и неговият баща. Доста стара е. — Той погледна Пиърс. — И ти имаш такава книга от татко си, нали?

Пиърс почувства познатата болка, че се е провалил и е допуснал Иво да стане част от всичко това. Или по-скоро това беше ревност към връзката на Салко с момчето, проличала от милувката на малката детска ръка?

— Да — отвърна той и отгърна колкото се може по-бързо следващата страница.

Там беше съдържанието — списък на разказите и молитвите, всяка с първи ред, отпечатан точно под заглавието. Не беше учудващо, че единствената, която разбра, беше молитвата на Рибаденейра, озаглавена „Пробуждането“. Заглавието „Съкровището на живота“ беше следващото. Той прегледа останалата част от страницата. Всеки куплет носеше вмъкнати елементи, няколко от заглавията се появяваха отново и отново: „Прагматея“, „Шахпухракан“, „Книга на Гигантите“, „Живо евангелие“ и най-известната „Кефалайя“. Не му трябваше много време да разбере, че тук са източниците на различните пасажи на Рибаденейра. Текстове, смятани от столетия за загубени, оживяваха от страниците на една детска молитвена книга.

Той прелисти страниците до „Пробуждането“.

Както в „Съвършена светлина“, текстът бе изпълнен с малки рисунки на хора с ками и промъкващи се лъвове. Тъкмо щеше да попита Иво какво означават, когато очите му се спряха на една рисунка в долната половина на страницата. Отначало помисли, че просто е още един триъгълник — половината черен, половината празен — вездесъщият символ на манихейската литература. Като погледна по-отблизо обаче, разбра, че е нещо много повече. И двете страни бяха изпълнени с думи:

 

Думите в „светлината“ представляваха доброто — пророците, плода, мъдростта, знанието. Онези в „черното“ — злото, скарани братя, месо, грях, безсмислие. Детски пътеводител в двете царства на вселената.

Това, което видя, го зашемети. Половината от думите в триъгълника съвпадаха точно с фрази от куплетите на Рибаденейра. Само местоположението им го озадачаваше.

— Подай ми раницата — каза той на Петра. Очите му бяха вперени в страницата.

Иво бързо се наведе и вдигна раницата; не беше обаче още толкова силен, че сам да я вдигне. Петра му помогна и двамата я сложиха в скута на Пиърс. Той погледа страницата още един момент, постави отворената книга на арматурното табло и извади бележките си от раницата.

Отне му само пет минути да напише отговорите, които бе разшифровал от едноредовите до четириредовите куплети, заедно с нерешените стихове от по пет реда, както ги бе написал Рибаденейра. Обозначи отделните сектори с букви от А до Д, всяка кореспондираща с реда на куплета. Като се взираше в завършения списък, започна да разбира къде го води испанецът.

1. Вишеград — А-1

2. Близо до пробуждането — А-2

3. Издигане — А-З

4. Където Светлината и Мракът се срещат — А-4

5. И така простирам двете си ръце към Теб — А-5

 

6. Исав — Б-1

7. Близо до греха на Яков — Б-2

8. Пристигащи — Б-3

9. Благороден мост — Б-4

10. Всичко да бъде обхванато в орбитата на Светлината — Б-5

 

11. Мъдрост и милост — В-1

12. Над тревите — В-2

13. Отваря — В-3

14. Странноприемницата — В-4

15. Където бях пратен да се боря с мрака — В-5

 

16. Гносис поразява виното — Д-1

17. Плуващ отгоре — Д-2

18. Енох — Д-3

19. Хълмовете се въздигат — Д-4

20. Знаейки, че Ти ми помагаш отблизо — Д-5

 

21. Съкровище — Е-1

22. Открито — Е-2

23. Просветленият говори — Е-3

24. На своите ученици — Е-4

25. Благоуханието на живота е винаги с мен — Е-5

Първите серии бяха съвсем ясни. „Вишеград, близо до пробуждането, издига се там, където светлината и мракът се срещат“. Светлината и мракът се срещаха в триъгълника; триъгълникът беше близо до „Пробуждането“ в молитвеника; а Вишеград „излизаше“ от него. Тоест триъгълникът някак си представляваше Вишеград.

Сега за географията на града. Пиърс забеляза, че първите две или три линии на всяка мрежа сочат различни области на триъгълника.

„Исав, близо до греха на Яков“ — Esau, Peccatum, Jacubus долу вдясно.

 

„Мъдрост и милост над тревите“ — Sapientia, Pietas, Olera, в средата и долу вляво.

 

И накрая, „Гносисът поразява виното, плуващо над Енох“

Gnosis, Vinum, Enoch: горното ляво и дясно.

 

Трите страни на триъгълника.

Последната линия на всяка мрежа водеше към последния ключ. Исав от долната дясна част ставаше „благороден мост“. Мъдростта от средното ляво отваряше думата „странноприемница“. И гносис отгоре определяше думата „хълмове“. Три точки във Вишеград. Три точки от триъгълника.

 

Дори и без да разглежда последната схема, Пиърс знаеше къде „Ходопория“ е скрита в картата. Къде другаде, ако не при Мани в неговия център? Съкровище, което можеше да бъде открито у „просветления“.

И този, който можеше да реши загадката, трябваше да бъде негов последовател.

Като всеки добър манихей, Рибаденейра беше избрал добре указателните си знаци. Мостът, макар и бомбардиран в неотдавнашната война, беше останал почти цял. Хълмовете си бяха хълмове. Единственият въпрос беше къде е странноприемницата? Без третата точка в триъгълника щеше да е невъзможно да се определи центърът.

— Къде мога да намеря стара карта на Вишеград? — попита той, докато прерисуваше триъгълника от книгата на Иво върху отделен лист.

— Колко стара? — попита Петра.

— Шестнайсети, седемнайсети век.

Тя го гледаше как продължава да чертае.

— Къде ли си оставих картата на Вишеград от шестнайсети-седемнайсети век?

Без да вдига поглед от чертежа, той каза:

— Говоря сериозно.

— Четиристотингодишна карта? Нямам представа. Може би в кметството. Защо?

— Защото ми трябва да знам къде се е намирала точката, наречена „странноприемница“, през 1521 година.

— При входа на стария пазарен площад — каза тя делово — Където пътят към Междан започва да се изкачва по склона.

— Казах, че говоря сериозно.

— Аз също.

Той я погледна невярващо.

— Честна дума — каза тя.

— Откъде знаеш, че…

— Защото всеки, който е израснал в тази част на света, знае историята на стария хан. Това е едно от първите неща, което учим в училище.

— В училище ли?

Тя се обърна към Иво и започна да пее:

— „Момчето от хълмовете, което порасна и стана мъж…“

— „Познат бе на света като Мехмед паша Велики — продължи Иво с широка усмивка. — Той ни даде моста до големия каменен хан, строен от майстор Раде от великата Турска империя“.

Пиърс изненадано погледнали двамата.

— За какво говорите?

Иво се изхили; Петра се усмихна и запя отново:

„Така разпиляха дърво и слама и оборите, странноприемницата, разрушена от Мехмед паша Велики.“

— „Кажи сбогом на дървото, на сламата и на оборите — изпя Иво. — Правете път за хана на Мехмед паша Велики.“

— Велики кой? — попита Пиърс.

— Мехмед паша от Соколовичи — каза тя с най-добрия си глас на детска учителка. — Бил е един от везирите на султан Сюлейман. — Видя, че изражението на Пиърс не се променя, и добави: — Местно момче, което вършело добрини. Около 1570 решил да докара цивилизацията в Босна, така че построил мост и заедно с него — каменен хан, големия „кервансарай“. За това става дума в песента.

— И какво е станало с тях?

— Странноприемницата е била на мястото, където са изградили Каменния хан — обясни тя.

Пиърс бавно кимна.

— Но първо е разрушил дървото и сламата…

— Пръснал ги е — каза Иво.

— Правилно. Пръснал ги е. — Той се обърна към Петра. — И тази древна странноприемница е съществувала петдесет години преди онзи паша да реши да строи толкова величествено?

— Е, никой не е сигурен кога е строен старият хан — каза тя, — но легендата твърди, че е било някъде в началото на 1400-ната година. Затова е станало такова голямо събитие, когато той го е „разпилял“.

— Тоест, който е минавал през Вишеград, да кажем през 1521 година, би знаел за старата странноприемница?

— Абсолютно вярно.

Пиърс се замисли.

— Би ли ми посочила мястото на картата?

— Разбира се.

Той й подаде листовете, книгата и раницата.

След половин минута вече пътуваха за Вишеград.

 

Имаше нещо определено неватиканско в помещенията, скрити под библиотеката, някаква студенина от сивата стомана, способна да угаси дори и душевния пламък. Досега Перети никога не бе идвал в Габиа, място на странна смесица от атомната психоза на 50-те години и манията по високите технологии от 90-те. Врати, дебели по няколко педи, отделяха всяко помещение от следващото, всяка бе снабдена с пневматична ключалка, която би могъл да опише само като желязно колело, закрепено в средата. Същевременно архаичните сводове, съчетани с електронните съоръжения и монитори, наредени по продължението на стените, превръщаха някога просторния бункер в доста оживен команден център. Жилищните помещения бяха превърнати в компютърни зали и комуникационни центрове.

База, от която можеше да се поддържа вярата дори и пред лицето на заплахата от всеобщо унищожение по време на Студената война.

Единственото място, което свързваше подземията с града отгоре, беше параклисът, висок около два етажа, притиснат в задната част на големия комплекс: мраморните панели прикриваха стоманените стени и подове; трепкането на полилеите заместваше тихото бръмчене на флуоресцентните лампи; над олтара бяха поставени религиозни рисунки — Перети разпозна една на Филипо Липи — нежно напомняне за това, което трябваше да защитават оттук; и в основното помещение — сдвоени редици от богато орнаментирани скамейки, стигащи до задната стена.

Всички места бяха празни с изключение на тези, заети от деветима зашеметени кардинали, застанали самотно в мълчалива молитва.

Перети погледна приведените фигури. В по-голямата си част те бяха „и веккии“ — „старците“, кардинали над осемдесетте, които вече не гласуваха в конклава, но чието духовно присъствие беше важно. Беше ги спасила възрастта им — бяха твърде бавни, за да стигнат до „Света Марта“ преди експлозията. Едно малко утешение. Най-старият беше кардинал Виргилио Деза, преди много време архиепископ на Ферара, слаб, с лице, обрамчено с дълга бяла коса. Перети бе говорил с него тази сутрин — не за избора, разбира се, а за красотата на Сикстинската капела. Деза се бе съгласил, че винаги е имал слабост към езическите сибили на тавана — предположение, че може би Микеланджело ги е рисувал с толкова внимание само за да подразни Юлий Втори. Това го бе накарало да се разсмее; Перети също се бе смял.

Сега Деза бе съкрушен.

Перети потопи пръсти в светената вода, прекръсти се и пристъпи към Деза. Очите на стария човек бяха затворени. Перети също коленичи, затвори очи и започна да се моли.

Когато ги отвори, Деза го гледаше; на устните му играеше измъчена усмивка.

— Перети… вие не бяхте ли… — Не можа да се насили да довърши. — Слава Богу. Това е ужасно! Ужасно.

Перети кимна.

— И другите неща — продължи старият човек. — Знак ли е това? Градушка и огън, смесени с кръв, падащи на земята. Дали Той идва?

Деза бе стигнал онази точка в живота, когато трагедията може да бъде разглеждана само като поличба. Нищо странно за човек, толкова дълго отдаден на църквата.

— Терористи, ваше преосвещенство — каза Перети. Познаваше Деза от много години — първо като епископ, после като кардинал — така че го наричаше само така. В известен смисъл ги свързваше това, че бяха намерили пътя към Ватикана по едно и също време.

Старецът го погледна.

— Но това не е само тук, Джакомо. Не е само във Ватикана, нали?

Перети не беше сигурен как да оцени репликата — нескрит ужас или знак на сенилност, — затова го изгледа внимателно.

— Църквата е здрава — каза той. — Има други, които ще заемат местата им.

— Да заемат местата им. — По лицето на стария мъж премина смущение. — Дори това да се издигне пак, кой би имал смелостта отново да пристъпи вътре?

— За какво говорите, ваше преосвещенство? — Перети го изгледа няколко секунди.

— Църквите, Джакомо. Църквите.

— Какво църквите?

— Онези, които разрушиха — каза той. — Стотици.

Перети отново погледна стария човек.

— За какво говорите?

— В помещението с екраните — каза Деза. — Има цяла зала с екрани. Църкви в пламъци. Град и огън, примесен с кръв. Град и огън. — Той отново се вгледа в олтара и затвори очи. Разговорът като че ли бе забравен.

Перети стана и тръгна обратно по лабиринта от коридори, които минаваха през Габиа. След три минути намери пътя до „залата с екраните“. Отсрещната стена беше заета с трийсет и повече телевизионни монитора, всеки настроен на различен канал. Картините си приличаха. Разрушение в широк мащаб. Той пристъпи по-напред и видя фон Нойрат: седеше на един диван, около него на столове седяха десетина млади свещеници, които или бясно записваха нещо в бележниците си, или говореха по телефоните. Беше ясно кой направлява всяко тяхно движение. Фон Нойрат често вдигаше очи, за да погледне новинарските програми. Иначе енергията му оставаше насочена към хората около него. По време едно от тези бързи поглеждания той мерна Перети, застанал в ъгъла, и каза:

— Кардинал Перети, съобщиха ми, че сте жив и здрав. Слава Богу, че сте оцелели.

Перети остана до входа.

— Да, ваше светейшество.

— Ужасна трагедия, Джакомо. Ние с вас бяхме късметлии.

— Сигурно има някаква причина, поради която Той ни наказа, ваше светейшество — каза Перети безизразно.

Изгледаха се продължително.

— Да — каза фон Нойрат накрая. — Сигурно има. — Погледна екраните. — И после това… Просто е невероятно.

— Да, ваше светейшество.

— Мислех си, че имаме достатъчно неприятности с банката — добави фон Нойрат и подаде няколко бележки на един от своите помощници, — но сега разбирам, че съм грешал.

— Неприятности в банката ли? — попита Перети с тон повече утвърдителен, отколкото изненадан.

— Не сте ли чули? — Фон Нойрат вдигна поглед към него, но когато Перети кимна отрицателно, продължи: — Не е учудващо. Аз го разбрах преди няма и час. — Той се обърна отново към бележките. — Изглежда, един от нашите анализатори е поставил банката в много неудобно положение с някаква група сирийски инвеститори. Отново се повтаря случая с банка „Амброзиано“, с изключение на това, че сега се говори за инвестиции на терористи. Не съм запознат в подробности.

— Забележително съвпадение, ваше светейшество.

— Да, така е. И казват, че може би е само началото.

— Кои са те, ваше светейшество?

Фон Нойрат отново го погледна, после посочи екраните и каза:

— Онези, сине мой. Взривени са хиляди църкви, на всеки континент, от всяко вероизповедание.

Последната дума го впечатли много.

— Вероизповедание ли? — попита Перети.

— Атакувани са също така протестантите, Джакомо. Както и гърците и руснаците. — Той започна да пише нещо в един бележник. — Прилича ми на всеобща война срещу християнството.

— Казват ли откъде произхожда това, ваше светейшество?

— Стар противник — отвърна Нойрат и подаде един лист на човека, седнал срещу него. — От Изтока. Като се има предвид новата вълна на фундаментализъм, предполагах, че това в един момент ще се случи.

— Разбирам. — Перети погледна екраните. Виждаше не само разрушението. Вече започваха да се събират групи разярени мъже и жени, чакащи да излеят отровата си; около тях не се виждаха пастори или свещеници да ги успокояват. Кръвна мъст, оставена да вилнее. Той се обърна към фон Нойрат. — Трябва да, направим всичко възможно, за да остане нашата църква здрава, ваше светейшество.

— Да. Трябва. — Фон Нойрат отново го погледна.

Взрив на един от екраните привлече вниманието на всички в залата. Перети използва този момент, за да напусне.

Спря за момент в коридора и незабавно свърза значимостта на това, което току-що бе видял и чул, с нещо друго. Всеобща война срещу християнството. Оркестрирана отвътре, от Ватикана? Ако беше така, това означаваше, че последното място, където трябваше да остане, беше между тези стени.

Той тръгна към изхода.

Двама стражи стояха мълчаливо до вратата, трети до бюрото. И тримата държаха пистолети. Перети се приближи към човека на бюрото. Пазачът го позна и веднага стана.

— Нещо не е наред ли, ваше преосвещенство?

— Не. — Перети бързо поклати глава. — Но трябва да напусна Габиа за няколко минути.

— Това е невъзможно, ваше преосвещенство. Все още не е безопасно.

— А кога всичко ще бъде обезопасено?

Въпросът като че ли за момент затрудни човека.

— Мисля, че… когато проверят Града, ваше преосвещенство.

— И колко дълго ще продължи това?

Пазачът отново не отговори.

Перети продължи:

— Защото, ако това не свърши до тазвечерната първа литургия, ще имаме проблем. Негово светейшество ме помоли да взема една книга от библиотеката. За въвеждането в Светия сан. — Перети импровизираше. Фон Нойрат бе станал папа в момента, когато отговаряше на въпроса на доайена: „Volo aut nolo?“ (Приемаш или не? (лат) — Б. пр.) с отчетливо „Да“. След това трябваше да чака няколко дни, за да му наметнат в определен момент вълнената плащаница. Имаше възможност младият пазач от Ватикана да не знае нищо за това.

— Негово светейшество трябва да я има колкото се може по-бързо, специално предвид сегашната обстановка. Това е проста задача, но тази книга ни трябва.

— Разбира се. Мога да изпратя някой от моите хора…

— Ще знае ли къде да намери „Ритус иногурационис феудалис предикационис“? — Не че някъде из библиотеката имаше такава прокламация за въвеждане в сан — не че въобще съществуваше подобна книга, — но звучеше достатъчно убедително.

— Ами… ако някой му обясни къде е.

— Няма как. Тя не може да се пипа от никого освен от кардинал. Сега ясен ли съм?

— Не. Исках да кажа, да, ваше преосвещенство. — Мъжът погледна другите двама пазачи. И двамата гледаха пред себе си. Никаква помощ. Той се обърна отново към Перети. — Искате да кажете, че още не е папа ли?

— Не мога да се бавя тук и да отговарям на въпросите ви. Отворете вратата и ме пуснете.

— Но Негово светейшество — искам да кажа, Негово преосвещенство… — Мъжът се наведе над масата и прошепна: — Кардинал фон Нойрат каза, че никой не трябва да напуска. Даде изрична заповед.

Перети също се наведе напред.

— Е, докато не стане папа, тази заповед не тежи повече от моята, нали?

Стражът се нуждаеше точно от това. С възвърната решителност се отправи към вратата, натисна няколко бутона до шифрованата ключалка и загледа как пневматичната брава започва да се отваря.

— Ти — каза той на единия мъж. — Тръгваш с Негово преосвещенство. Пистолетът ти да е винаги готов. Разбрано?

— Да, господине.

Пазачът се обърна към Перети.

— Ако е възможно, ваше преосвещенство, върнете се колкото се може по-бързо.

— Разбира се — каза Перети. — И аз бих искал да се намирам на колкото се може по-безопасно място.

 

Книжарницата разполагаше с всички уловки за туристите: илюстровани книги за моста, пощенски картички, дори и няколко изрисувани чаши за кафе. Иво се заинтересува много от умаления макет на моста: прахът върху кутията свидетелствуваше повече за неотдавнашната история на района, отколкото можеха да покажат всичките разкази. Човекът на касата разцъфна при вида на тримата, които обикаляха рафтовете, но ентусиазмът му намаля, когато Петра измъкна от рафтовете една карта и ги поведе към задната част на магазина. Не искаха да се приближават до прозорците. Не че очакваха приятелите на Салко да се скитат из покрайнините на града — още по-малко в книжарницата, но тя беше направила толкова много след пристигането им, за да не будят подозрение, че сега щеше да е жалко да провалят усилията й.

Бяха спирали в Устипрача — градче между Рогатица и Вишеград — Петра беше много любезна с местните продавачи и откри различни небиещи на очи неща: дълга пола и забрадка за нея, палто, шапка без козирка и високи обуща за Пиърс; носеше вързоп, който приличаше на бебче — тримата станаха четирима с помощта на едно малко одеяло и няколко вестника, навити вътре. По-странното беше нейното настояване и Иво да сложи дълга пола и забрадка. Той се хилеше през целия път. Пиърс сметна, че това е малко прекалено, докато не ги огледа. Освен това тя му сложи малко грим, за да изглежда с петдневна брада, която да им помогне да приличат на бедно босненско семейство. Пиърс трудно можеше да се познае.

Сега, докато оглеждаше картата на града, той наблюдаваше изпод око малцината клиенти в книжарницата и беше благодарен за маскировката.

— Тук — прошепна Петра и посочи на картата. — Старият хан трябва да е бил тук.

Пиърс измъкна лист от якето си и го постави над картата. Като отбеляза хана, моста и хълмовете, постави един Х за мястото на Мани в оригиналния триъгълник. После прибра листа и каза:

— Това не може да е вярно.

— Там е било мястото, където ханът…

— По този начин точката „Х“ идва в средата на реката — каза той и провери пак, за да е сигурен, че не е сбъркал при пресмятането.

— Дай да погледна — рече тя и взе картата.

Махна чертежа настрани и Пиърс посочи трите знака.

— Тук, тук и тук — каза той. — Което поставя Мани на това място. — Той бодна с пръст в средата на Дрина.

— Не може да е така.

— И аз казвам същото.

— Кои са трите ориентира?

— Мостът, хълмовете и твоят хан, който очевидно не е бил там, където си мислиш.

Тя го погледна замислено.

— Какво? — запита той.

— Аз ти показах хана и хълмовете, но ти си на грешния мост.

— Какво?

— 1521 година, Иън. Големият мост е построен петдесет години по-късно. Помниш ли песента?

Пиърс не отговори.

— Това е мостът над река Ржав, не над Дрина — продължи тя. — Сигурно за него е споменал твоя манихей. — Тя постави пръста си на картата. — Ржав е другата река в града, която минава тук. — Пиърс погледна там, където му сочеше, свърза новия ориентир с другите два и видя къде отива точката „Х“. Не беше далеч от Дрина. За щастие там имаше само едно място, което можеше да представлява интерес и естествено Пиърс веднага се сети за него.

— Испанската чешма — прочете той. — Рибаденейра е бил много по-носталгичен, отколкото личи от творението му. — Той се обърна към Петра. — Какво прави чешма с такова странно име във Вишеград?

Тя погледна картата по-отблизо.

— То е в стария еврейски квартал.

— Има смисъл. — Пиърс закима. — Много евреи са дошли насам след изгонването им от Испания. Тъкмо по това време. Сигурно те са построили чешмата. Далече ли е?

— На петнайсетина минути оттук.

Той водеше Иво, тя носеше „бебето“. В късния следобед улиците бяха относително тихи. Колкото повече навлизаха в града обаче, толкова по-оживено ставаше, магазините отваряха след проточилия се следобеден сън и по улиците излизаха все повече хора.

Точно когато стигнаха стария пазар, видяха първия от пришълците; мъжете, които събудиха подозренията им, носеха слушалки без жица, портативни радиостанции, да не говорим за характерните тъмни костюми на ватиканската Служба за сигурност. Никой от тях като че ли не забелязваше погледите на местните хора.

Пиърс тръгна към една от страничните улици, за да ги избегне, но почувства ръката на Петра да се мушва под неговата. Тя го поведе право срещу единия от тях.

Той инстинктивно започна да я дърпа назад, но веднага спря, защото разбра, че така само ще привлече вниманието им.

Внезапно краката му омекнаха — та тя го водеше право към мъжа. За миг дори я заподозря в предателство. Той й бе показал къде се намира „Ходопория“ и тя нямаше нужда повече да се преструва и да го води за носа. Разбира се, че беше знаела на какво учи сина й Салко. Как можеше да е толкова глупав?

Вече бяха на няколко крачки от мъжа и Пиърс се подготви за последната целувка на Юда, но Петра просто хвърли небрежен поглед на непознатия и го отмина. С разтуптяно сърце Пиърс крачеше до нея.

— Ще те забележат само ако се опиташ да им избягаш — каза тя, когато се отдалечиха достатъчно. — Те не търсят четиричленно семейство със седемгодишно момиченце, не помниш ли? Ако бяхме свърнали по страничната улица, сега щяхме да бягаме, за да си спасяваме живота.

Най-доброто, което Пиърс можа да направи, бе да кимне.

Все още дишаше тежко. Тя го заведе в един район на града с тесни улици и с къщи, сбутани една до друга.

— За минута си помислих…

— Знам — каза тя, без да го погледне. — Не помниш ли, че трябва да ми вярваш?

Връщаше си го за момента в планинското село.

Няколко минути вървяха мълчаливо по калдъръмените улици, после тя свърна по една къса пресечка — по този изяден от времето път нямаше следи от копоите на Ватикана. Като следваха завоите на тясната уличка, стигнаха до малко мръсно площадче.

— Испанската чешма — каза Петра.

Пиърс стоеше и гледаше. Всичко беше занемарено.

Площадчето бе около трийсет на трийсет метра, сградите около него се бяха смъкнали под тежестта на древния камък и дърво. Бяха на по три или четири етажа и като че ли се подпираха една в друга и внимателно се опитваха да надникнат напред. В отсрещните ъгли растяха две дървета, чиито гъсти клони засенчваха площадчето още повече. Няколко деца играеха на топка пред една от най-старите къщи — постоянните удари на топката ускоряваха разрухата й. Никое от тях като че ли не забеляза семейството близо до чешмата.

Пиърс се приближи на десетина крачки и отново спря. Беше се надявал, че щом като „Ходопория“ е толкова близо, може би ще усети някакво чудо, както бе станало в „Свети Фотий“; вместо това изпитваше странно чувство на безразличие. Наистина се стремеше да открие истината, но това някак си бе свързано единствено с онази част от него, която търсеше спокойствие в самотата. И не беше вече от толкова голямо значение.

Без да пуска ръката на Иво, той започна да обикаля чешмата. В главата му отново пробяга мисъл за „Свети Фотий“ — Генадиос, който попиваше потния си врат — мисъл, че може би Рибаденейра е избрал чешмата не заради спомена за далечния дом, а затова, че има прилика с мястото в Атон. Единствената значителна разлика беше, че този фонтан не бе виждал вода от доста време: пукнатини пълзяха по вътрешното корито; някога зелените мънички водорасли бяха станали маслиненочерни, а в горната му част, където в „Свети Фотий“ водата бликаше през очите на молещ се монах, тук фигурата беше на човек, гледащ назад през рамото си. В един момент Пиърс забеляза, че водата е текла от темето му; сега по бузата му имаше ръждива следа, може би последните сълзи за една страна, която е бил принуден да остави.

Пиърс не можеше да се освободи от чувството, че гледа самия остарял Рибаденейра.

Оглеждаше всичко внимателно, но нищо не подсказваше къде един манихей би могъл да скрие съкровището си тук, в камъка. А като имаше предвид съдържанието, Пиърс не можеше да си представи, че един испанец би избрал място, толкова близко до вода. Приклекна и започна да оглежда основата на фонтана. Иво направи същото.

— Какво търсим? — попита момчето, като вдигне роклята над коленете си, за да не я влачи по земята.

— Не съм сигурен — каза Пиърс.

Иво кимна и продължи да оглежда камъните.

— Може да е нещо, което си видял в твоята книга — каза Пиърс.

Иво отново кимна, коленичи и се затътри около фонтана.

— Ще се изцапаш — каза Петра, въздъхна и седна на ръба на фонтана.

Пиърс забеляза датата на строежа: 1521 година. Очевидно Рибаденейра беше живял тук по време на градежа — още едно доказателство, че се намират на точното място. Изведнъж Иво надигна глава от другата страна и викна:

— Намерих го! Намерих го! — Виковете му бяха достатъчно силни, за да прекъснат играта на топка.

Пиърс скочи и отиде до него.

— Много хубаво, отлично… Но не забравяй, че трябва да говориш тихо.

— Но аз го намерих — отвърна момчето все така развълнувано.

Пиърс клекна и веднага разбра какво е намерил. Докато останалите камъни около фонтана бяха правоъгълни, Иво бе открил две триъгълни парчета. Нещо повече, всеки триъгълник имаше светла и тъмна страна, трудно видима от разстояние, но все пак това си личеше.

Не само че Рибаденейра беше живял тук по време на строежа — очевидно бе участвал и в каменоделската работа. Пиърс отново погледна камъните. Наистина много ясна и умна следа.

— Браво — каза той на Иво и му намигна. Очите на Иво светнаха; той също намигна, после се засмя и погледна майка си.

— Казах ти, че американците правят така.

— Да, каза ми — повтори тя и погледна Пиърс с малко насмешливо одобрение.

Той продължи да оглежда камъка. Постави ръка върху него и се опита да го помръдне. Нищо. Отдръпна се и огледа наоколо. Иво незабавно също постави ръка, натисна камъка и също поклати глава и го пусна.

Пиърс гледаше камъка, за да намери още нещо, което можеше да му послужи като следа. Нито акростих, нито лостче.

Иво вдигна рамене и отново натисна камъка.

— Доста е твърд.

— Да — съгласи се Пиърс. Очите му бягаха по следите от длетото. — Доста е твърд. — Започна да опипва околните камъни. Почти не бяха мръднали. Забележително майсторство — с изключение на това, че когато сега гледаше фонтана от нивото на земята, забеляза, че е с около педя наклонен на една страна. Или, ако не беше наклонен, е бил изграден върху неравна основа. Колкото повече гледаше, толкова повече го обхващаше чувството, че камъните са се слегнали с времето. Което означаваше, че каквото и да е оставил Рибаденейра, за да бъде открито от неговия „ученик“, може би вече е погребано, когато част от фонтана е потънала в земята.

Като взе това за изходна позиция, Пиърс започна да прокарва пръсти по мястото, където камъкът опираше в прахта — почвата беше ронлива и отстъпваше сравнително лесно. След минута беше изкопал малка трапчинка, достатъчна, за да може да рови с един камък. Иво, разбира се, започна да му помага. Междувременно Петра наблюдаваше площада; игралите на топка момчета все по-живо се интересуваха от странната група при фонтана.

— Имаме си публика — тихо каза Петра.

— Надявам се, че шоуто ще бъде кратко. — Той погледна към децата, после се наведе отново.

Още няколко сантиметра и откри знаци, изсечени в камъка. Като избърса праха — нямаше как да погледне надписа, прекара пръсти по тях. Потрябва му близо минута, за да открие какво представляват. Букви. Четири. Гръцкото „хома“ — „земя“.

Все пак някакво начало. След няколко сантиметра — втора дума. Този път три букви. Старият му приятел „фос“ — „светлина“.

Пиърс разбра, че Рибаденейра се е върнал към оригиналния свитък „Съвършена светлина“ за последното си съобщение. Отново всичко изплува в главата му. Земя над светлината, светското над святото. И както всичко, което имаше нещо общо с манихеите, той трябваше да го приеме буквално. Земята скриваше светлината.

Продължи да копае.

Сега вече четиримата футболисти се бяха приближили; още стояха на разстояние, един държеше топката под мишница — сигурен знак, че интересът им вече е променен. Най-голямото момче, може би дванайсетгодишно, се опита да надникне над Пиърс, за да види какво прави.

— Загубихте ли нещо? — попита то.

Пиърс погледна през рамо, после погледна Петра.

— Мъжът ми е каменар. Ще поправя фонтана и иска да види какви камъни са използвани — каза тя.

Момчето кимна и продължи да гледа. След няколко минути попита отново.

— Този фонтан е много стар, нали?

— Много е стар — каза Пиърс. — Здрав камък.

Момчето отново кимна. Това беше достатъчно да задоволи любопитството му. Децата се върнаха до стената и играта започна отново.

— Чу ли, Иво? — каза Пиърс, докато измъкваше нова шепа изкопана пръст. — Аз съм Раде, зидарят от великата Турска империя.

Иво се разхили и с още по-голямо желание започна да рие в прахта.

— Така разпиляха дървото, сламата и оборите — запя той, — хана, срутен от Мехмед паша Велики.

— Кажи сбогом на дървото, сламата и оборите — отвърна Пиърс, — ханът се срина.

— Не — засмя се Иво. — Сбърка. — И после с тон, очевидно заимстван от майка му, пренебрежително добави: — Такива сте вие, американците.

Пиърс спря да копае, засмя се и погледна Петра.

— Чудя се къде ли е чул това?

— И аз. — Тя не можа да сдържи усмивката си. Наведе се и целуна Иво по главата. Шепа пръст, хвърлена нагоре, я отказа от подобни нежности.

— Мамо, ние копаем. Не ни пречи. Това е много важно.

— Знам. Много важно. — Отново целувка.

— Мамо!

— Добре, добре. Ще ви оставя да си работите. — Тя погледна Пиърс, после се обърна към уличката, водеща към площадчето.

Колко по-различно бе всичко от миналия път, когато се мъчеше да открие „Ходопория“, мислеше си Пиърс. Тогава нямаше детски викове и топка. Нямаше я Петра в Криптата на Закрилника. Тази промяна бе някак си добре дошла, Мани и неговите каменари го вълнуваха по-малко. Каквото и да бяха направили.

Дупката вече беше дълбока трийсетина сантиметра. Изведнъж той напипа нещо като железен лост, стърчащ от основата на фонтана. Проследи го с пръсти до каменния градеж и откри в стената малка вдлъбнатина — беше на седем-осем сантиметра нагоре и имаше същата ширина като желязната пръчка. Беше запълнена с пръст. Той почна да рови и откри, че жлебът отива надолу в камъка, за да може да мушне пръстите си в него. Нещо повече, откри, че пръчката продължава през жлеба към кухина в основата на фонтана.

Просто трябваше да разчисти пръстта и мърсотията, за да може да помръдне лоста.

Първото му намерение беше да го вдигне нагоре. В крайна сметка за какво друго имаше тук железен прът? После отново си помисли, че това са манйхеи. Нагоре означаваше надолу. Все пак го хвана и се опита да го дръпне нагоре. Не помръдна. След третия опит реши да продължава да подкопава пръстта под желязното лостче Там също откри вдлъбнатина, продължение на жлеба, която водеше право надолу. След като си отвори достатъчно място, за да обхване металното лостче, и след като разчисти вдлъбнатината, дълга около петнайсет сантиметра, той се обърна към Иво и каза:

— Гледай сега. — И се надигна, за да може да натисне надолу с всичка сила. Иво се отдръпна встрани.

Като разчиташе на първоначалния си инстинкт, Пиърс натисна желязото с цялата си тежест. Известно време продължи без успех, после разбра защо жлебът е издълбан в двете посоки: лостът се накланяше под определен ъгъл надолу, към каменната стена. Другият му край — този, който влизаше в кухината — се движеше нагоре, като хлътваше в съответния жлеб и служеше като противотежест. Нямаше представа как работи механизмът, нито пък се интересуваше — и изведнъж по-ниският от двата триъгълни камъка започна да отмества от съседния и в основата на фонтана се откри отвор.

— Виж! Виж! — възкликна Иво.

Пиърс кимна и отново натисна с пълна сила. Още половин сантиметър.

Иво хвана лицето си с ръце; малките му кални пръстчета трепереха от напрежение. Петра се постара да му попречи да ги лапне. Иво изведнъж се хвърли в ръцете й; очите му бяха приковани в камъка, краката му помръдваха при всяка следа от движение.

— Виж, мамо! Гледай!

— Виждам, миличък. — Тя се опита да изчисти ръцете му.

При четвъртия опит камъкът се предаде и лостът влезе право в жлеба. Пиърс издърпа ръката си от дупката и седна, изтощен от усилието. Погледна очите на Иво и почувства слабия трепет на очакването, далечно ехо на това, което бе изпитал в „Свети Фотий“.

„Ходопория“ беше тук.

Бръкна в отвора и слепешката заопипва кухината. Във въздуха се долови странна миризма, нещо тежко, макар че нямаше влага, както бе очаквал. Колкото пъти пръстите му опираха камъка, толкова пъти се учудваше на сухата и студена повърхност, много гладка, без признаци на стареене и разруха. Обясни си това със странния механизъм, с железния лост и противотежестта, които сигурно бяха изисквали идеална изолация. Напипа нещо метално с железни ръбове, под пръстите си усети малки болтове. Още една кутия.

Сърцето му ускори ударите си.

Сви пръсти от едната страна на кутията и започна да я издърпва. Почти очакваше да е закрепена отдолу или да има някакъв друг номер. Вместо това тя излезе леко. Той я остави до отвора и седна до нея.

Кутията беше същата като онази в Атон. Същият размер, същата безсмислена закопчалка. Пиърс погледна Иво и Петра.

— Е, това е — каза той и като се мъчеше да овладее вълнението си, дръпна лостчето нагоре. Двата камъка отново се наместиха. После започна да заравя дупката.

— Много старо е, нали? — попита Иво.

— Да, много е старо — отвърна Пиърс, докато затъпкваше и последната пръст. Изтръска колкото можа мърсотията от ръцете си, после взе кутията и седна на ръба на фонтана. Иво се премести по-близо до него; очите му бяха приковани в находката им.

Пиърс отвори кутията. Същото кадифе и златни монети. Този път обаче стъкленият похлупак беше значително по-голям. Така и трябваше — вътре имаше не малка книжка, а свитък. Както и „Съвършена светлина“, той бе увит в кожа и завързан с две кожени каишки. Тъкмо се готвеше да махне похлупака от кадифето, когато видя на какво приличат ръцете му и се обърна към Петра.

— Може би не бива да го пипам — каза той. — Ще трябва ти да го отвориш.

Тя се поколеба.

— Аз ще го направя — възкликна Иво, готов да грабне купата.

Петра бързо му попречи.

— Дай на мен, миличък. — Тя взе кутията и я сложи в скута си. Пиърс й кимна окуражаващо и Петра внимателно повдигна стъкления похлупак, като счупи тънката восъчна ивица. Отново погледна Пиърс.

— Продължавай — каза той. Нещо го стягаше в гърлото.

Тя пипна свитъка и веднага отдръпна ръката си.

— То е… мазно.

Влажността на кожата… Пиърс можеше само да се възхити на находчивостта на Рибаденейра. Беше създал достатъчно вакуум както вътре във фонтана, така и под похлупака, за да може свитъкът да се запази.

— Това е добре — каза той. — Развържи сега каишките.

Тя започна, после спря.

— Сигурен ли си, че не искаш да го направиш лично?

— Пипах ли с мръсни ръце твоята карта от шестнайсети век? — усмихна се той.

— Само си помислих няма ли да е по-умно да го направиш ти.

Колкото и отчаяно да желаеше това, той си даваше сметка за опасността да повреди ръкописа.

— Трябва да видим какво има вътре.

Тя отново се поколеба.

— Добре. — И развърза каишките и ги остави настрани.

— Сега махни обвивката. Ако усетиш, че нещо се къса, спри.

Тя махна първия пласт кожа. Появи се тънък жълтеникав пергамент, някак си грапав на вид. Петра се обърна към Пиърс, той кимна и тя го отгърна.

Между кожата и първата обложка внезапно се показа краят на друг лист пергамент.

— Какво да правя? — попита тя.

За един миг Пиърс изпита плашещото чувство, че са открили само следващия ключ по пътя на търсенето си, но отказа да му се поддаде и нареди:

— Продължавай да развиваш.

Още няколко обръщания и тя го разви достатъчно, за да могат отделните листа да се издърпват лесно. Измъкна първия и му го показа така, че да може да го чете.

— Това е от Рибаденейра — каза той. — Април 1521. Вземи златото… остави свитъка… — Очите му бягаха по текста. — Нека това бъде разкаяние… — Кимна и поясни: — Същата история както в манастира в Атон. С изключение на това, че сега свършва с историята си. — Зачете нататък. — Пристигнал е тук през 1520 година… Знаел е, че не е добре… Мани му е открил това място, за да умре… Да бъде прославен Мани и така нататък… — Той й кимна да му покаже следващия лист.

— Това е интересно. Казва, че е помагал при проекта за фонтана. Даже е изработил и част от каменната зидария… — Очите му пробягаха по следващите няколко реда и веждите му се вдигнаха.

— Уха! Значи затова! — каза накрая.

— Какво „затова“? — попита тя.

— Ти наистина си бил много умен, нали? — каза той на листа, без да обръща внимание на въпроса й. — Все пак манихеят си остава манихей завинаги.

— Какво? — попита тя отново.

— Рибаденейра. — Той я погледна. — Обяснява защо преди осем години открихме онези пергаменти в Слитна. Според написаното, преди да умре, е изпратил хора с пакети пресован твърд пергамент, като всеки е съдържал послание писано на източноарамейски, а не на латински. Нещо, свързано с чистотата на първоначалния език.

— Източно какъв?

— Няма значение. Въпросът е, че онези хора е трябвало да скрият пакетите в различни църкви из Европа. Това намерихме. Всеки от пакетите е съдържал един ключ към мястото, където е бил скрит свитъкът „Съвършена светлина“. С други думи, фактически ги е накарал да преместят ключовете, които е откривал през двайсетгодишното си търсене. Той вече е бил заровил свитъка „Съвършена светлина“ в Истанбул преди да тръгне на запад и е разчитал на това, че някой, по някое време — в зависимост от желанието на Мани — ще събере всичките пакети и ще открие пътя към „Съвършена светлина“.

— Свитъкът, който твоя монах ти е дал в Рим ли?

— Чезаре. Точно така. Неговият приятел Руини всъщност е открил свитъкът „Съвършена светлина“ в Истанбул. После го е предал на Чезаре, който пък го даде на мен. „Съвършена светлина“ ме отведе до „Свети Фотий“, където вместо да открия крайната находка, намерих малката книжка на Рибаденейра — тази с криптограмите, — която беше просто още една стъпка в преследването на винаги изплъзващата се „Агия Ходопория“.

— Това ли? — попита тя и посочи свитъка с очи.

— Да. Преди да умре, Рибаденейра е скрил „Ходопория“ в този фонтан и после е изпратил последния си помощник в „Свети Фотий“ да скрие малката книжка със загадки в Криптата на Закрилника. Край на историята.

— Предпазлив човек — каза тя.

— Или ужасно отдаден. Двете неща, изглежда, вървят ръка за ръка при тези хора. Особено когато си имат работа с тяхната „Ходопория“.

— Не мислиш ли — каза тя след малко, — че е доста странно, че се случи ти да намериш онази находка в Слитна и че сега си тук?

Пиърс я погледна.

— Ние дадохме онези страници на Салко, нали?

Тя кимна.

— Сега не мога да се безпокоя и за минали работи — каза той след кратко мълчание. — Трябва да открия какво представлява това. В Рим има една жена, чийто живот зависи от този свитък.

Тя прибра листата в кутията и го погледна.

— Мисля, че нещата станаха малко сложни. — Издържа погледа му, после се обърна към Иво. — Как си, миличък? Добре ли си?

Иво бързо кимна, после погледна Пиърс.

— Как си, Иън?

— Добре, Ивчо. Добре.

Иво се наведе още по-близо и прошепна:

— Мога ли да взема една от златните монети?

— Разбира се — усмихна се Пиърс. — Вземи ги всичките, ако искаш.

Петра бръкна в кутията и му подаде няколко монети.

— Защо не си поиграеш с тях, миличък? Трябва да прочетем още нещо от пергамента.

Иво си намери място на няколко метра от тях и седна на изгорялата трева.

— Много е сложно — каза Петра.

Пиърс кимна.

Изведнъж взрив разтърси малкия площад, последва силен трус. Иво бързо скочи. Децата, играещи на топка, се спуснаха към центъра на площада и се проснаха на земята. След секунди и други заизлизаха от сградите — стари и млади — и също тичаха към средата на площадчето. Петра тикна кутията в ръцете на Пиърс и хукна към Иво, който се беше проснал по очи на земята като останалите. Пиърс също залегна. Разнесе се вой на сирени.

— Не ми прилича на артилерийски залп — каза той.

— Не беше — отвърна тя.

— Тогава защо залегнахме?

— Защото някои стари навици умират трудно, Иън.

Той си припомни дните в Слитна, първия закон на оцеляването: бягай от сградите. Огледа се: стари жени и деца лежаха по очи в тревата и прахта. Главите бавно започнаха да се надигат. Всеки напрегнато се ослушваше за друг гърмеж.

След минута — сирените не спираха — хората започнаха да се изправят и повечето тръгнаха към тясната уличка. Повтаряха: „Черквата. Черквата.“

— За каква черква говорят? — попита Пиърс.

— Знам толкова, колкото и ти — отвърна Петра.

Стигнаха пазарния площад; от пресечките се стичаха все повече и повече хора. Пиърс усети горещината от експлозията, познатия от едно време мирис на бензин и сяра. Обхванатата от пламъци черква бе на стотина метра пред тях.

Цареше хаос. Навсякъде лежаха трупове, две коли бяха преобърнати и горяха, всичко бе осеяно със стъкла. Нищо обаче не бе така мъчително, като гледката на оцелелите — потънали в кръв, те с писъци тичаха по улицата. Една жена носеше бебе, което очевидно вече не бе живо. Други се спускаха да им помагат, появиха се и хора с бели престилки, но повечето от помагачите бяха от увеличаващата се тълпа.

Пиърс продължи напред, забравил, че носи желязната кутия. Дори не усети побутването на Петра, когато стигна до първата ранена.

Беше жена на двайсетина години. Седеше почти смирено на земята и гледаше безсмислено крака си. Нещо метално се бе забило в прасеца й. Пиърс свали дрехата си я загърна; тя сякаш не забелязваше, че е до нея.

— И рибата — каза тя. — Преди да се е измъкнала оттук.

Пиърс я погледна. В очите й нямаше никакъв разум.

— Ще се оправите — каза й той.

Жената не каза нищо.

Той внимателно постави едната си ръка под крака й, а другата около гърба й и понечи да я вдигне. Изведнъж тя започна да пищи. Той забърза през тълпата, стигна до мястото за разпределение и един лекар му каза къде да я сложи.

— Благодаря ви. Сега се махайте оттук — каза после. — Няма нужда от повече геройства днес.

Пиърс понечи да отговори, но човекът вече бе отишъл някъде.

Чак тогава се сети, че е оставил кутията на средата на улицата. Изтича да я намери и видя, че Петра и Иво стоят до нея. Тя вече не носеше „бебето“, а Иво бе загубил забрадката си. Нещо повече, роклята му се бе увила около кръста му, така че калните му панталонки се виждаха. Пиърс се спусна към тях — и в същия миг видя един мъж в тъмен костюм, който ги гледаше.

Пиърс затича. Видя, че и Петра забеляза мъжа, защото взе кутията, хвана Иво за ръка и тръгна през тълпата. Мъжът извади радиостанция. Беше на десетина метра зад тях. Пиърс се спусна след тримата.

Петра се опитваше да се измъкне от площада. С Иво край себе си обаче нямаше шанс да се скрие от мъжа и разстоянието между тях започна да се скъсява. Пиърс също се приближи; мъжът бе толкова съсредоточен в преследването, че въобще не можеше да предположи, че зад него има опашка. Петра се обърна само веднъж, но Пиърс беше сигурен, че го е видяла. Не беше сигурен дали това има някакво значение, но най-малкото сега тя знаеше, че той е край нея. Колко дълго щеше да издържи Иво беше съвсем друг въпрос.

Тя се спусна по една странична улица.

Мъжът не бързаше да се втурне и да настигне плячката си, а се занимаваше с радиостанцията си. Сигурно се беше повредила, защото повече я тръскаше, отколкото говореше. Може би експлозията бе предизвикала претоварване в съобщителните линии. Или може би нещо не бе наред с честотите на Ватикана? Пиърс нямаше представа. Без да спира да крачи след Петра и момчето, мъжът прибра радиостанцията в джоба си.

Пиърс вървеше след тях в сенките на сградите; един-два пъти загуби от погледа си Петра, която продължаваше да криволичи по улиците заедно с Иво. Беше пусто — всички се бяха отправили към пазарния площад. Пиърс не чуваше нищо освен стъпките пред себе си. Държеше мъжа под око и не знаеше дали да се спусне върху него, или да продължава така. Една нападение само щеше да направи Петра и Иво по-уязвими. Трябваше да се довери на това, което правеше тя.

Изведнъж Петра се спусна по една странична улица. Мъжът измъкна от сакото си пистолет и затича след нея.

Сега или никога. Пиърс изчака мъжа да завие, бързо хукна след него и изскочи иззад ъгъла.

Веднага разбра какво е замислила Петра. Тя стоеше само на два метра от мъжа, Иво беше скрит зад нея, кутията бе протегната на една ръка разстояние. Мъжът беше спрял, пистолетът му бе насочен към нея.

Но това беше само за миг. Преди мъжът да може да реагира, Пиърс се хвърли отзад и го повали на земята. Стовари юмрук в тила му, после го сграбчи за косата и тресна черепа му в калдъръма. Противникът му се отпусна безволно.

Пиърс си пое дъх и погледна нагоре към небето.

Чак сега чу писъците на Иво. Петра се беше облегнала на близката стена и притискаше с ръце лявата част на корема си. Пръстите й бяха почервенели от кръв.

— Няма нищо, Ивчо. Не е толкова зле — каза тя, борейки се с болката. Погледна Пиърс. — Стреля, когато ти скочи върху него.

Пиърс дори не бе чул, че пистолетът е изгърмял.

 

Никой не попита защо раната е от куршум. Болницата беше толкова претоварена, че изобщо нямаха време да се занимават с такива подробности.

Двамата с Иво чакаха вече втори час заедно с другите хора, пострадали или донесли пострадали от взрива. Иво, свит в скута му, беше някъде между сълзите и съня; първият половин час без Петра беше почти трескав. Беше започнал да блъска Пиърс и да го обвинява за всичко. После първа дрямка, последвана от пълно объркване, нова истерия, второ отмаляване, после трети път. Сега просто седеше, очите му бяха празни. Пиърс се опита да му говори, но това не промени нещата.

Само едно нещо беше постоянно: топката, която стискаше в ръката си.

От разговорите наоколо Пиърс разбра, че взривът не е разрушил църква; във въздуха бе вдигната Голямата джамия. Несправедливо възмездие, бяха му казали. Чак когато се примъкна към телевизора в ъгъла на чакалнята, разбра какво имат предвид. Телевизионни репортажи разказваха за нови вълни от насилие из Европа и извън нея. И, разбира се, Ватиканът. Джамията беше просто един момент от ответния удар на християнството — поне така го тълкуваше босненската телевизия. Очакваха и много повече. Близкият изток беше в центъра на обвиненията. Ватиканът призоваваше всички християни — всички — да се обединят. Бойните линии бяха очертани.

И всичко това, за да се създаде единна и свята църква. Прилоша му от тази мисъл. Към него се приближи един лекар и попита:

— Вие ли доведохте жената с коремната рана?

Пиърс стоеше вкаменен и чакаше следващите думи.

— Ще се оправи — каза лекарят. — Няма засегнати жизненоважни органи, но ще трябва да остане тук за ден-два. Можете да я видите.

Пиърс вдигна Иво и последва лекаря по някакви коридори. Влязоха в стая с осем легла. Петра лежеше на най-близкото до прозореца. Докторът я посочи, после излезе. Преди Пиърс да може да направи и крачка, Иво се спусна към нея и постави главичката си до нейната на възглавницата.

Тя изглеждаше невероятно спокойна, може би от упойката.

— Здрасти, Ивчо. — Протегна ръка и почна да разрошва косата му. — Мама ще се оправи.

Пиърс придърпа един стол и седна. Не знаеше какво да каже.

— Била съм и по-зле — каза тя. Усмивката й бе немощна.

— Не мислех, че той ще стреля…

— Аз също — каза тя. — Просто лош късмет.

Иво започна да плаче.

— Мама е наред, сладичък. Но ще трябва да полежа тук няколко дни. Лекарят каза, че можеш да спиш при мен. Ще донесат едно походно легло и одеяла. Какво ще кажеш?

— Добре. — Иво я целуна по бузата.

Тя отново погледна Пиърс, после го хвана за ръката.

Той чак сега разбра колко е уплашен да не я загуби отново.

— Няма обаче походно легло за теб — каза тя.

— Трябва да остана.

— Не, трябва да заминеш. — Тя помълча. — Искам си сина, Иън. Без повече хитрини. Ако това нещо в кутията може да върши такива работи, трябва да отидеш и да се оправиш. Нали така?

— Искам да знаеш, че… — Пиърс я погледна продължително.

— Знам. Разбира се, знам.

Няколко минути никой не проговори.

— Ивчо и аз ще сме много добре тук, нали?

Иво притисна главица до нея.

Пиърс не каза нищо. Наведе се и я целуна. Като се отдръпна, прокара пръсти по бузите й.

Накрая стана и погледна Иво, щастливо сгушен във врата на майка си.

— Скоро ще се видим отново, младежо.

Иво вдигна очи.

— Ще пазиш мама, нали?

Иво се усмихна.

Какво повече му трябваше от това?