Пиърс тичаше надолу по стълбите, а в ушите му звучаха думите на Чезаре: „Все още съм жив“. Стигна до партера, отвори рязко външната врата и блъсна някакъв престарял йезуит, който тъкмо се канеше да влезе. Нямаше време за извинения. Пиърс затича към арката.

Беше чакал почти пет минути Данте да звънне пак, зазяпан в телефона — внушаваше си, че причината за прекъсването е само в лошата връзка. Трябваше да се съсредоточи и да се успокои, но съзнанието му все още не можеше да приеме очевидното. „Те ще променят всичко.“ Те?

Излезе от Ватикана и погледна към стоянката за таксита. Не се виждаше никаква кола. Видя един автобус да завива към спирката в центъра на площад „Рисорджименто“ — маршрутът му бе към „Лабикано“ — и хукна натам, като се промькваше между туристите, които все още обикаляха около базиликата.

Скочи през задната врата последен. Повечето пътници го погледнаха неодобрително — така се бе засилил, че едва не проби отсрещния прозорец. Вратата се затвори с тих шум и автобусът потегли. Пиърс се сети, че е тръгнал без якичката си, инстинктивно прокара ръка по врата си и се усмихна притеснено на малцината, които го зяпаха.

След двайсет и пет минути автобусът мина през Траяновия парк и Пиърс слезе и се втурна през кръстовището. Спирачките на колите заскърцаха. Той прескочи металната ограда, разделяща двете платна, провря се между колите и с бърза крачка тръгна по „Сан Джовани“ — вече виждаше базиликата „Сан Клементе“.

Влезе вътре — пустата централна зала приличаше на огромна пещера без столовете от вчерашния следобед и бе странно студена в оскъдната светлина, осигурявана само от една-две лампи на високия таван. Постоянните молитвени скамейки стояха зад мястото на църковния хор — тежко черно дърво върху камък. Имаше един-единствен молещ се и още един — при свещниците, със затворени очи. Тишината се нарушаваше само от стъпките на Пиърс, който тръгна към стълбите, които бе изкачил само преди пет часа.

Внезапно се сети, че там няма осветление, а той не носи фенерче — как щеше да намери пътя през тунелите без светлина? И изведнъж видя фенерчето, което му беше дал Чезаре и което беше оставил на второто стъпало. Взе го и заслиза надолу.

Картата на Данте беше далеч от съвършенството, Пиърс на няколко пъти се озоваваше в задънени проходи и трябваше да се връща, само за да разбере, че някоя почти незабележима крива линийка на рисунката сочи завой под прав ъгъл. Бе изолиран от света, освен капането на водата нямаше нито звук, само собствено му дишане; но пък в това имаше нещо успокояващо. Когато стигна катакомбите, вече бе свикнал с указанията на монаха и му трябваха само минути, за да открие малкото помещение, да разбута купчината камъни и да измъкне металния цилиндър. След малко беше отново в базиликата и направи всичко възможно, за да изглежда спокоен, докато минаваше през пустата зала с цилиндъра в ръка. Никой не му обърна внимание.

Навън поспря и се огледа. Ризата му безмилостно се бе лепнала за гърба му. Не беше сигурен дали обилното изпотяване се дължи на влагата, или на напрежението, че свитъкът е у него. Дъждът бе завалял пак, не, по-скоро бе мъгла — неподвижен въздух, изпълнен с влага. Пътят бе тих и спокоен дори под ярките отблясъци от Колизея. Той спря до една сергия за плодове и започна да разглежда ябълките — трябваше му нещо повече от няколкото парченца сирене в апартамента му. Странно усещане — да разбереш, че апетитът може толкова лесно да измести разсъжденията.

Избра две големи ябълки и ги подаде на жената зад количката, а съзнанието му бавно се върна към последните четирийсет минути. За пръв път след обаждането на Данте намираше удобен момент, за да размисли върху това, което правеше. Лудешката реакция, завела го до „Сан Клементе“, вече губеше импулсивността си. Цилиндърът беше у него, но оставаше въпросът: а сега какво? Всяко напомняне за Руини, за Данте, за внезапния край на телефонния разговор — дори и за загадъчния текст — всичко беше само и единствено това — напомняне, съмнение. Намирането на свитъка не променяше нищо. В полицията, да не говорим за ватиканските служители на реда, щяха да кажат, че няма никакви факти, само приказки.

Оставаше му само едно решение — самата молитва. Данте знаеше истината: някъде в свитъка беше ключът, способен да обедини отделните случки.

Прибра рестото, взе хартиената торбичка с ябълките и си погледна часовника. Десет без пет. Внезапният пристъп на лудост бе загубил силата си, но нещо все още го караше да бърза; реши да се обади по телефона. Всъщност не беше много късно за Рим. В крайна сметка нали точно тя му бе казала „Никога не сядайте на вечеря преди девет и половина; със сигурност ще ви вземат за турист.“

Думите й още звучаха в ушите му, когато тръгна към телефонните кабини срещу Колизея. Когато вдигна телефонната слушалка, от първата ябълка беше останала само огризка.

— Атендере, прего. (Почакайте, моля (итал.) — Б. пр.) — Операторът намери търсения номер за по-малко от минута. След още трийсет секунди един телефон някъде в Трастевере иззвъня.

— Пронто? — Гласът й беше напълно буден.

— Буона сера — каза Пиърс. — Професор Аниели?

— Да?

— Обажда се Иън Пиърс, от Ватикана. Преди няколко месеца беседвахме с вас за ръкописите на свети Амвросий.

— За свети Амвросий? — Кратко колебание. — А, отец Пиърс. — Гласът стана по-оживен. — Разбира се. Още въпроси ли имате? Още някой от пъзелите, в които сте толкова добър?

— Всъщност не точно. Надявам се, че не звъня много късно.

— А, сега си спомних. — Смях. — Отец Пиърс, американецът. Защо да не вечеряме заедно… или вече е твърде късно за вас? — Отново смях.

— Вече посвиквах. Не по-рано от осем и половина.

— Слава Богу. Макар, че не и преди…

— Девет и половина. Да. Помня. Да разбирам ли, че не съм се обадил твърде късно?

— Съвсем не — отговори тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

Пиърс се постара да измисли нещо, едновременно смислено и не много конкретно — без много подробности, с акцент върху изключителната находка — надяваше се, че любопитството й да види свитъка ще надвие скептицизма.

— И никой не е имал възможност да провери автентичността му? Аз ли ще съм първата? — Въпросът й му подсказа, че е успял.

— Доколкото знам, да.

— Разбирам. — Кратка пауза. — А как точно го е намерил вашия приятел? — И без да дочака отговор, тя продължи: — Разбира се, „Сан Клементе“ е идеалното място за подобни находки, но все пак…

— Просто късмет — намеси се Пиърс, като се опитваше да отклони по-нататъшното разпитване. — Той знае, че се интересувам от такива неща. И щом го видях, пожелах да разбера колкото се може повече за този свитък.

— Да, това е съвсем разбираемо. — Той усети почти детската й нетърпеливост, после линията отново замълча, — „Съвършена светлина“. — В гласа й се прокрадна нотка на копнеж. — Знаете ли, смятаха, че са го открили в Наг Хама в един от Берлинските сборници. Беше 46-а или 47-а. Някъде там. Мисля, че Клознър направи първите съобщения в началото на петдесетте.

— Не съм имал възможност да ги видя. Даже не съм сигурен, че…

— Смятате ли, че може да го донесете още тази вечер?

Той се надяваше точно на този въпрос, но трябваше да се престори на малко изненадан.

— Ами аз… сигурно, но само ако сте убедена, че не е много късно.

— Стига с това „много късно“. — Отново къс смях. — Отче, колко пъти сте имали възможността да държите пергамент от преди хиляда и седемстотин години? Сигурно и вие сте заинтересуван не по-малко от мен.

— Разбира се.

— Отлично. Запишете си адреса ми.

След четирийсет и пет минути той натискаше втория звънец на площад „Санта Чечилия“ № 145 — четириетажна сграда, издигаща се до двора на църква от пети век. На тесния площад имаше място само за няколко коли. Единствените признаци на живот идваха от малкото ресторантче вляво — тракане на чинии и разговори на висок глас. Не беше идвал никога в дома й: предишните им срещи винаги бяха в библиотеката на Ватикана или в някое близко кафене. Това място подхождаше чудесно на Аниели.

Чу се глас, премесен с пукота на домофона.

— Да?

— Здравейте, аз съм…

Още преди да свърши, ключалката приглушено избръмча. Пиърс хвана дръжката и отвори високата дъбова врата. В коридора светеше една-единствена крушка и всичко се нуждаеше от поне няколко пласта боя. В дъното вляво имаше вити стълби. Някъде отгоре се чу звук на отваряща се врата. Светлина на втората площадка. Преди да измине и половината от разстоянието Пиърс видя познатото лице, широката усмивка между двете пълни бузи. Очите й блеснаха при появяването му.

— Отец Пиърс — каза тя. С едната ръка го канеше да влезе, от другата се издигаше цигарен дим.

— Професор Аниели — каза той и прекрачи прага.

Тя незабавно затвори вратата след него.

— Добре дошли, добре дошли. — Тя мина пред него и се отправи към всекидневната; той я последва.

В центъра на стаята имаше бюро, отрупано с книги; в средата имаше малко празно пространство, в единия му край бе поставен празен пепелник. Беше ясно защо бюрото е така претрупано. Висока до тавана библиотека покриваше всеки сантиметър от едната стена; рафтовете бяха претъпкани с всевъзможни книги — от древни томове до съвременни романи с меки корици. Жълтеникава светлина се процеждаше от два лампиона, които позволяваха да се виждат тесните проходи, оставени между книгите на пода. Там се подаваха и краищата на овехтял ориенталски килим. Повечето от пътечките, прилични на някаква паяжина, започваха от бюрото и завършваха при един дълъг шкаф на отсрещната стена. Несъмнено странната подредба бе свързана с проекта, върху която тя работеше в момента.

— Точно така си представях дома ви — каза той, все още застанал на прага.

— Смятам да го приема като комплимент — отвърна тя и му посочи един стол до пътечките. Пиърс седна. — Малко е разхвърляно, но трябва да ме извините. Пиша статия за едно английско списание. Знаете как англичаните държат на уговорените срокове.

Не по-висока от метър и петдесет, с прошарена черна коса, Аниели беше най-малко на шейсет — макар никой да не можеше да определи възрастта на италианките — и несъмнено бе малко по-пищна, отколкото преди двайсет години. Теглото обаче почти не бе нарушило извънредно бодрия й вид и лекотата, с която тя се придвижваше към единствения друг свободен от книги стол. Този, най-близко до втория пепелник.

— И това е Чечилия, моля — каза тя с усмивка, докато сядаше и дърпаше от цигарата си. — Не помните ли, Чечилия от улица „Санта Чечилия“?

— Как бих могъл да забравя — усмихна се той. — А аз съм Иън от Ватик-Иън.

Тя се разсмя високо.

— Да, да. Това сте вие. Никога не намалявай темпото, така ли беше? — Бързо дръпване преди да остави цигарата в пепелника. — А сега да видим този свитък. — Ръцете й вече бяха протегнати, нямаше молба, просто едно движение във въздуха, пръстите разперени, чакащи нетърпеливо. Без да мисли, Пиърс й подаде цилиндъра. Тя седна отново и внимателно махна капака.

— Господи, запазили сте го запечатан. — Докато я чакаше да разгъне свитъка, той видя, че тя прави нещо съвсем неочаквано; помириса отвора на кутията. Няколко пъти. — Запазил е мириса на масло — каза тя. — В някаква делва ли е намерен? — Той не отговори и тя поясни: — В амфора ли? Нали ги знаете, от тези, които бяха открити в Кумран или Наг Хамади?

Той поклати отрицателно глава.

— Когато го видях, беше в тази кутия и това е всичко, което знам.

Тя кимна, бръкна в отвора и извади свитъка; цилиндърърът падна на пода. С огромно внимание и напрежение започна да изучава лентите около пергамента. Две кожени ивици — увити около трета, поставена напреко — единствената преграда между опитните й пръсти и текста. Вместо да ги развърже, тя продължи да прокарва палеца си покрай кожената обвивка. Ясно беше, че търси нещо определено, макар Пиърс да нямаше представа какво означава целият този странен ритуал.

— Структурата — каза тя, като че ли разбрала озадачения му вид. — И влажността на кожата. Ако сте се занимавали със свитъци като този, сигурно знаете, че това е… нещо, което трябва да се установи много внимателно. Ако директно е отишло от делвата в цилиндъра, все още може да се усети влажността на кожената обвивка. — Очите й останаха втренчени в тънката кожа. — Клознър беше изключителен при подобни неща. Успя да датира два от ръкописите от Мъртво море при Кумран с точност плюс-минус сто години от истинската им възраст само с допир. — Тя погледна Пиърс; очите й издаваха огромно вълнение. — Имаше фантастични пръсти. — После стана и се отправи към бюрото; той незабавно я последва. Гледаше я как разгръща свитъка на празното място, очевидно разчистено след обаждането му. Беше забележително как е знаела колко пространство ще й трябва; свитъкът бе разположен чудесно.

Тя внимателно свали кожената обвивка, после бавно започна да развива пергамента. Трябваха й двайсет минути, за да отвори част не по-дълга от педя. Грижливостта й порази Пиърс. От време на време дума или две се изплъзваха от съсредоточено присвитата й уста; очите й горяха, макар че внимателните пръсти не издаваха вълнението й. Когато сметна, че е разгърнала достатъчна част от пергамента, тя измъкна отнякъде нещо, което приличаше на четири кадифени торбички, пълни с пясък, и ги постави на краищата на древния ръкопис. После, когато свитъкът беше подготвен, измъкна от едно чекмедже широка стъклена купа — в края й беше монтирана странна метална клапа — и я постави над свитъка. С неуловимо движение обърна металната скоба и загледа как купата прилепва към повърхността на бюрото с внезапно свистене на въздух.

— Хитро приспособление — каза тя. — Не е вакуумно устройство, но е нещо подобно. Позволява ми да прекарам известно време с ръкописа, без да го повреждам. — Извади цигара от пакета на бюрото, измъкна запалката от джоба си и запали.

— Удобно е да разполага човек с нещо такова — каза Пиърс. — Радвам се да ви наблюдавам, как се справяте. — Той се усмихна.

— Така си осигурявам собствената индулгенция, отче.

Той гледаше текста.

— Ако мислите, че вярвам в това, че…

— Наистина, отче, карате меда де изчервявам… — Зад цигарата се чу задавена тютюнджийска кашлица.

— Някак си — каза той, като се усмихна още по-широко — се съмнявам и в това.

— Какъв резил, та вие сте свещеник… — Отново взрив от смях. — Четете ли древносирийски, отче? — Той поклати отрицателно глава и тя продължи: — Точно това лежи пред вас. Доста изненадващо. Бих помислила, че…

— Латински или гръцки — отсече той.

— Латински или гръцки? — Тя беше искрено озадачена.

— Ами — обясни той — малкото манихейски текстове, които съм виждал, са писани на единия от тези езици.

— Наистина ли? Това е странно. По-скоро бих казала китайски. Единственият латински текст, с който разполагаме, е „Устав за оглашение“ — той бе открит край Тебеса, в Алжир. А на гръцки има само по-късни трудове. Предполагам, че говорите за определена сбирка? — Нямаше време за отговор, защото тя отново се съсредоточи върху ръкописа; от джоба си бе измъкнала очила; говореше някак си отнесено, а очите й пробягваха по думите. — Всъщност най-запазените текстове, с които разполагаме, идват от няколко секти от седми и осми век, които са успели да оцелеят по границите на китайската империя. — Тя го погледна. — Може ли да си представите? Китай! — Със същата бързина тя се обърна към свитъка. — Дори има сведения за една манихейска общност, толкова отдалечена на изток…

— Фу-Киен? — каза той, неспособен да сдържи усмивката си. — Тринайсети век?

Тя спря и го погледна. Изненадата й беше очевидна.

— Много добре.

— Е, трябваше да се поровя в латинските текстове. Да ви покажа, че съм малко повече от едно симпатично лице.

— Наистина. — Тя замълча, после добави: — Забравих, че трябва да съм нащрек с вас.

Усмивката й показа, че е отбелязал точка.

— О, знам, че това не е истина. Спомням си, че вие сте много, много добра във всички древни пъзели. — Тя отново се изсмя. Очевидно можеше да е и доста скромна, когато пожелаеше; Пиърс не беше сигурен, но си помисли, че току-що е участвал в моментен флирт. Съзнателен или не. Още едно обяснение защо винаги му е толкова приятно да работи с Чечилия Аниели.

Тя пак се обърна към разтворения свитък.

— И така, както казвах, очаквах китайски, ако не китайски, то пахлави, согдиански или средноперсийски. Но не и древносирийски. — Тя се наведе още по-ниско над стъкления похлупак, пушекът излизаше от ноздрите й. — Това прави този документ доста странен. Наистина доста особен ръкопис.

Свали очилата си и се изправи.

— И значително по-стар от подобните китайски текстове… — Обърна се към него. — Искате ли кафе? Мисля да сваря една каничка. — И без да дочака отговор, се запромъква през купчините книги; очилата изчезнаха в джоба й, зад нея се носеше струя сив дим.

Пиърс се усмихна. Не я възпираше това, че беше трийсет години по-млад от нея. Само якичката, която сега — както се сети — дори не си бе сложил. Но тя бе достатъчно любезна да не му го спомене. Или може би именно това я бе развълнувало. Пиърс се разсмя и се приближи към бюрото.

Погледна странния ръкопис под стъклото. Дебелите извивки на буквите се сливаха леко една с друга, макар че всяка бе различна. Редове неразгадаеми знаци, свързани само от докосването на ръката на пишещия. И между буквите — тънички, прилични на пръчки фигурки — малки човечета с ножове, нещо прилично на лъв, готвещ се за скок. Като че ли бръчки и петна от сълзи изпъстряха почти хипнотичния поток от думи и илюстрации, липсващи откъси, изгубени завинаги, оставени на разумното въображение на съвременния читател. Пиърс знаеше, че Аниели няма да се затрудни да запълни празнотите, да предложи своята гледна точка за вечността заедно с различни интригуващи обяснения, като че ли е била там, надничаща над рамото на древния писар. Така се бе справила и със свети Амвросий; той усещаше някак си, че тя се чувства по-добре, по-удобно, с вероотстъпниците и еретиците.

— Мислех си — каза тя от вратата, — че това може да има връзка с мандеанците, предвид малките рисунки. Бащата на Мани е бил мандеанец. Това е естествена връзка. Колко далеч ви отведоха вашите изследвания на свети Амвросий, стигнахте ли при тях? — Отново извади очилата и се приближи към бюрото.

— Мандеанци? — попита Пиърс. — Всъщност… не. Не бих казал.

— Познавате Фу-Киен, а не знаете за мандеанците? — Тя като че ли видимо се забавляваше. — Сериозно?

— Звучи шокиращо, знам.

— Всъщност те са нещо като изолирана гностична групировка. — Усмивката й се разшири. — Личната отговорност, скрито познание — така нареченият „гносис“. Подобни неща. Сигурно има връзка, но те са много по-ранни от Мани и манихейството.

Като остави за момент шегите настрани, той каза:

— Щом са живели по-рано, това означава, че са били вече мъртви по времето, когато е написана „Съвършената светлина“.

— А, не — отвърна тя. — Днес повечето от сребърните и златни пазари в Басра и Багдад са собственост на мандеанци. В действителност веднъж прекарах чудесен следобед с един от техните „насурай“ — „пазител“ на тайните им ритуали и знания. — Вгледа се в една точка на килима. — Впечатляващ мъж. Опитваше се да ми обясни петте царства на светлината. Абсолютно неразбираемо. — Тя го погледна с усмивка. — Все едно гледаш този древносирийски текст с рисунките — да, доста странно усещане. — Тя пристъпи напред и отново заразглежда ръкописа.

— Естествено. — Той си спомни колко важни са за нея подобни отклонения — за нея и за работата й — важни, макар и неразбираеми донякъде. Най-добре беше да остави умът й сам да търси посоката. Но все пак попита:

— Значи не мислите, че е свързано с мандеанците?

— Разбира се, че не. Защо питате?

— Ами… просто така — усмихна се Пиърс.

Беше време да се захванат за работа. След секунди тя превеждаше прочетеното.

— Това е Съвършената светлина, Истинското възнесение, което съм открил за онези, които ме търсят… — Тя замълча и зачете наум. После продължи: — Това е нещо като увод, после липсва един пасаж, а след това пише: — Това съм аз, с богатството на Светлината, аз съм този, който пази цялата памет. И аз пътувам към… — Спря и се наведе по-близо, за да разгледа изречението по-добре; очите й бягаха по следващите редове, устните й помръдваха. Пиърс забеляза друга следа от сълза точно под пръста й на стъклото. — Странно. Този откъс, като че ли е взет направо от „Тайната книга на Йоан“, „Поема за избавлението“, поне първите няколко реда… — Тя продължи да чете. — Тук има още един липсващ абзац и след това: „И като пътувах в тъмнината…“ — нещо за затвор и после продължава насред реда: „…и основите на хаоса помръднаха“.

Тя се изправи, очите й бяха втренчени в свитъка.

— Това наистина е Евангелието на Йоан. Сирийска версия на гностическия гръцки, но определено е Йоан. Сигурна съм, че бих могла да намеря и по-добър превод; но мисля, че едва ли ще има голяма полза. Предполагам, че авторът е използвал схемата, за да улови верния тон, търсил е връзка — но защо ще свързва Съвършена светлина с Йоан… — Тя пак се наведе над стъклото. — Все пак не е много ясно.

— Правилно — колебливо каза Пиърс. — Всъщност манихеите може и да не са били единствените, пътуващи из тъмнината.

— Какво? — Тя вдигна очи; очевидно го бе слушала с половин ухо.

— Май съм пропуснал точно този урок — усмихна се той.

— О… мисля, че сте го наваксали със свети Амвросий… или може би не. — Засмя се. Учител, опитващ се да намери правилните думи. — Но всичко това е твърде… мъгляво, нали?

— Малко по-старо е от периода, който съм изучавал. Това е всичко, което разбрах.

— Винаги може да се намери добро извинение.

— Е, тогава ще усвоя и това.

— Достатъчно честно. — Тя отново запали цигара. — Няма смисъл да се запознавате много подробно с този текст. — Усмивката в очите й образуваше ситни бръчки. — Е какво да бъде, отче, встъпителна лекция или да се спра само на основните моменти? — Така и не му даде време за отговор. — Предполагам, само основните моменти.

Тя седна на ръба на бюрото.

— Да видим — дръпна дълбоко от цигарата и я размаха, за да подчертае всяка основна мисъл — датирането… Текстът на Йоан е написан някъде в първи или втори век, така че свитъкът е съвременник на каноничните Евангелия; това е един гностичен трактат и все пак по-късно ще бъде оценен като заплаха за това, в което се е превърнал правоверният католицизъм; авторът на ръкописа възражда мита за Сътворението и тълкува Бог едновременно като майка и баща; по-висш и от Бога в еврейската Библия… — Силно дръпване, очите й се местеха без определена цел, разказът не намаляваше темпото си. — Той изследва самопознанието и осъжда създаването на верска организация, на институция на вярата; предполага се, че е писано от един от първите ученици на Иисус — Йоан Зеведеев, който претендира, че отразява думите на самия Христос; написано е в разказвателен стил, който наричаме „апокрифно действие на апостолите“, нещо като християнизиран роман. — Последно дръпване преди да се обърне и да смачка фаса в пепелника, без да спира да говори. — Поемата е само част от книгата и обяснява как някой може да стигне до избавлението, като следва чистата или Съвършената светлина. И тук има връзка с манихейската молитва. Не много видима, но все пак връзка.

Като се опитваше да сглоби отделните парчета, той попита:

— И това ли е всичко, което прави поемата му типичен гностически трактат?

— На елементарно ниво, да — отвърна тя. — Това е човек, който притежава тайното познание — директно от Христос, — което избраните първо научават, за да постигнат просветление. Това е гностицизъм в най-характерните си първоначални форми.

Той почувства неочаквана дързост и добави:

— И когато четирите Евангелия са канонизирани, това потьва в мрака заедно с другите гностични писания.

— Е, изтласкано може би е по-добрият израз. Припомнете си, че в края на втори век последователите на Иисус — в техните безбройни секти — са се борили за живота си. Било им нужно да изградят единен фронт, нещо доста трудно, предвид многото евангелия и апостолични писмена, съществували тогава. Това означава, че е имало вътрешно обсъждане, насочено главно към въпроса за оцеляване, а не толкова към идеологията.

— Целесъобразността, надделяла над духа — кимна Пиърс. — Нещо като дошлифоване на нещата, така ли?

— Действителността някак си обикновено прави точно това.

— Радвам се, че не захаросвате нещата заради мен.

— Въобще не се надявайте.

— А аз бих скрил всичките ви пепелници — усмихна се той.

— Държа ги на места, за които никога не бихте се сетили.

Той понечи също да отговори с шега, но размисли.

— Значи са се нуждаели от общо, обединяващо тълкувание, за да се сплотят и изправят срещу врага от Рим, така ли?

— Да… но не само тълкувание. Ранната католическа църква се е нуждаела от структура, която да обедини вярващите. Някак си да превърне „последователите на Иисус“ в „християни“. „Движението на Иисус“ в „християнство“. Гностицизмът отхвърля всяка форма на организация и структура и по този начин прави вярващите трудни за контролиране. Няма контрол, няма единен фронт. Разбирате ли накъде клоня?

— Към края на гностицизма.

— Точно така. Антигностичните писания стават един от стандартите на новите ортодоксални католици, най-известните принадлежат на перото на епископа на Лион Иреней. Той написва няколко книги… Тя спря за момент, очите й отново се устремиха някъде в пространството. — Кои бяха най-значителните от тях? „Смъкването“? „Разрушението“? Нещо, свързано с „фалшивото познание“. Както и да е. Той осъжда всички гностични евангелия като ерес и с това помага да се изкорени всяка вътрешна разправия. Така се получава единен фронт.

Като че ли очакваше по-активна реакция от него, но той само кимна енергично.

— Благодаря. В същото време обаче — продължи тя, — този стандарт утвърждава образа на Христос, който може би е бил доста по-различен от фигурата на Иисус, какъвто са Го познавали най-ранните му последователи. Променяне? Може би. Разбира се, никога няма да узнаем.

— Различна представа за Христос? — За първи път Пиърс не реагира просто като студент. — Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Не бих искала да се чувствате неудобно, отче — усмихна се Аниели.

— Да, но определено го правите. — Той й върна усмивката. — Какво променяне?

— О, не съм казвала, че е направена промяна. Казах, че може би е станало така. Никой не е съвсем сигурен как през онези първи няколко столетия, хората са разбирали Иисус. В обръщение са били твърде много версии на Словото. Вземете Павел, Евангелистите, гностиците и редицата Христови секти…

— Да, така е — прекъсна я той, — но има начин да се направи разлика между ортодоксалните католици и гностицизма, нали? Между единия и другия Христос?

— Естествено. Само че не сме сигурни кой е автентичния Христос.

— Разбирам. Но разликите…

— Те съществуват. Да. — Очевидно тази част от разговора изискваше нова цигара. Тя бръкна в джоба си и извади една от видимо безкрайния си резерв. — Казвам това в чистия му вид като учен, отче, независимо дали е захаросано, или не. Като католичка…

— Не се безпокойте, опростена сте.

Аниели му върна усмивката, запали цигара и се впусна в теориятаси.

— Да, две основни различия разделят ортодоксалната католическа и гностична представа за Христа. Първо, ортодоксалните католици разглеждат Бог като съвсем отделно цяло. Първичното начало. Може да го почитаме, да се опитваме да подражаваме на Неговия живот и милосърдие, но никога не можем да достигнем сливане с Него. От друга страна, гностиците твърдят, че самопознанието — най-висшата форма на достижимото — е истинското познаване на Бога. По този начин Егото и Божественото стават идентични при определена степен на саморазкриване и опознаване.

— Това звучи като съвсем източно схващане за духовното израстване — каза той.

— На определено равнище, да.

— А вторият момент?

— Също нещо твърде източно. И политически доста по-взривоопасно. За ортодоксалните католически християни „живият Иисус“ говори за грях и отричане. В основата си Христос е Спасителят, причина за смъртта Му и за Неговото възкресение са нашите грехове. И възкресението Му буквално е потвърдено от Петър. Без тази доктрина, без Петър, застанал зад твърдението: „Аз бях първият, мога да се закълна в Неговото завръщане, Той ми даде ключовете и ми поръча да се грижа за овцете…“ и така нататък, нямаше да има нужда от група хора — ръководителите на църквата, — които да поддържат това твърдение. С други думи, без доктрината за телесното възкресение няма начин да се обясни и оправдае апостолическото наследство на епископите. Няма как да се открие пътят към папството.

— Малко притеснително, нали?

— Може и така да кажете. От друга страна, за гностиците, Иисус говори за видения и просветление. Те в един глас отхвърлят буквалното възкресение. Така Христос става само водач по пътя. И отново се наблюдава драматична промяна в отношението към Него, когато последователят достига просветление. Иисус вече не е духовен господар. Вместо това двамата се изравняват по своите познания. Егото и Божественото стават идентични. Следователно вече няма нужда нито от възкресение, нито от папската власт, със съответните структури. Дори и малкото гностични ръкописи, които споменават Възкресението, описват как Иисус се е появил първо на Мария Магдалина, а не на Петър. Представете си как би се отразило това на папското наследство? Доста разтърсващо, нали?

— Тоест гностицизмът очовечава Христос?

— Не. — Аниели поклати глава. — Той издига човешкото самопознание до божествен ранг и поставя отговорността за този висок ранг на плещите на отделната човешка личност. Иисус си остава там, високо. Само че в този случай Той може и да не е задължително сам.

— И всички ние можем да се превърнем в Богове? — Пиърс постави въпроса си някак скептично.

— Не, не мисля, че е точно така… — Този път тя малко забави отговора си. — Всички ние придобиваме знанието, но Христос си остава Христос. Само че нашите отношения с Него не са… не са толкова отдалечени. Не мога да измисля по-добър начин, за да формулирам мисълта си.

— Звучи ми като твърдение, че няма нужда от църква.

Тя се поколеба.

— На определено равнище предполагам, че… да. — Не изглеждаше много сигурна в отговора си и като че ли искаше да убеди самата себе си. — Да, мисля, че така би било най-правилно да се каже. Но на духовно ниво, разбира се, това е много по-сложно.

— Самопознанието е единственият водач, който би търсил един гностик. — Пиъре схвана идеята. — Няма структура. Нищо не се изпречва по пътя му. Една индивидуална, страстна връзка с Христа. Твърде красиво.

— Както казах, в по-голяма или по-малка степен, да. Но не забравяйте, че те никога не са се отказвали от принадлежността си към вярата. Или към Христос като към Месия.

— Да, така е. Но това е била чиста, незамърсена вяра. — Очите му се зареяха някъде далеч.

— Точно така. — Тя забеляза изражението му. — Отче? — Изчака, докато привлече вниманието му. — Сигурна съм, че някои от тези неща ви оскърбяват. Не искам да…

— Не се безпокойте.

— Сигурен ли сте?

— Когато започна да ръмжа, ще разберете, че вече ми е дошло в повече.

— Като и да е, разбирате, че ортодоксалното католическо християнство е имало нужда да потиска тези неща. Имало е нужда от контрол… — Тя спря; беше по-добре да не завършва мисълта си пред свещеник, независимо как би могъл да реагира той. После стана и посочи ръкописа. — Нищо от това обаче не ни помага да отговорим на въпроса: защо гностикът е сложил Йоан в началото на един манихейски молитвеник? Мани може би е започнал като някакъв гностик, но не е завьршил пътя си така. — Тя се обърна към Пиърс. — Има много съществени различия.

— Може би това има нещо общо с устната традиция. Нещо, което паството на самия автор е казвало, преди да започне самата молитва?

Силно вдишване, придружено с бързо отрицателно поклащане на главата.

— Ще приема това като „не“.

— При положение, че е бил против всичко, което познаваме като литургически тълкувания — каза Аниели, — разбира се, че не е така.

— Предпочитах да чуя сумтене.

— Предполагам. — Тя се наведе над ръкописа, устните й отново се раздвижиха безмълвно. — Разбирате ли, тук пишещият се приближава към нещо съвсем ново. — Тръгна към един от книжните шкафове. Пиърс я наблюдаваше как преглежда ред след ред, как малкият й дебел показалец се движи във въздуха. С рязко извъртане тя го погледна:

— Вие сте достатъчно висок. Подайте ми зелената книга на четвъртата полица, втората от края. — Разтвори книгата на бюрото и известно време я разглежда мълчаливо. Прелисти още няколко страници, търсейки нужния пасаж, като от време на време хъмкаше, после обръщаше поглед към пергамента, отсичаше „не“ и продължаваше. След шест или седем неуспешни опита хъмкането стана почти постоянно. Тя затвори книгата и я остави разсеяно върху купчината зад себе си.

— Странно — каза по-скоро на себе си и пак тръгна към шкафа; Пиърс търсеше и донасяше нови книги; кратко преглеждане, отхвърляне на поредната теория и книгата отиваше върху растящия куп ненужни текстове. После тя застана до библиотеката и реши да вземе шест книги наведнъж. Пиърс мълчаливо я наблюдаваше как хъмка над всяка от тях. Помисли си, че би могла да стане превъзходен играч на покер. Накрая, след десет минути, очите й се затвориха и лицето й застина в истински, неподправен шок. Пиърс пристъпи към нея.

— Кафето! — избърбори тя, скочи и забърза извън стаята. Чак сега той си припомни какво означаваше работата с Чечилия Аниели. Винаги беше най-добре да й се оставя простор. Всъщност би било най-умно да я остави известно време сама с пергамента. Почти с нищо не можеше да допринесе за изследването й, освен да я разсейва.

Това би му позволило да се порови ден-два в своята гностична и манихейска литература — една възможност да се чувства по-удобно с този свитък преди да проследи насоката му, независимо къде би могла да го отведе тя. Различен образ на Христос. В това имаше нещо наистина изкусително.

И най-вече, това щеше да му даде възможност да открие какво е станало с Данте.

Преди тя да се върне с кафето, Пиърс реши, че може да остави ръкописа при нея, без да й казва нито за Руини или Данте, нито за предупреждението на монаха, като просто я помоли да не разгласява, че е открил свитъка. Знаеше, че едва ли би понесла посещение от хората от Службата за сигурност на Ватикана. Беше хубаво да я пази встрани от тази история.

Разбираше също, че е ненужно да я моли да не разгласява откриването на документа. Аниели беше прочута с това, че ревниво крие всичко преди да е събрала всички подробности. Нейната професионална колебливост би била очарователна, ако не беше толкова крайна. По този начин настояваше да разглеждат и свети Амвросий; сега нямаше да бъде по-различно.

Тя се появи на вратата с поднос кафе и бисквити, плюс един празен стол, предназначен да замества масичка. Наля кафето.

— Само по една чашка набързо — каза той — и след това ще ви оставя да поспите.

— Да спя ли? — Тя се засмя. — Мислите, че ще заспя тази нощ? За какво мислите направих кафе? Не, отче, и двамата знаем, че не работя така. Вие ми донесохте нова играчка; искам да си поиграя с нея.

— И двамата знаем също, че тя попадна при мен случайно.

Тя му подаде чаша, взе една бисквита и с усмивка добави:

— Да, да, сигурно е така. — Отхапа внушително парче от бисквитата. — Надявам се вашият приятел няма да има нищо против, ако прекарам известно време с документа?

— Съвсем не. — Пиърс отпи от димящото еспресо. — Разбира се, ако откриете нещо повече за тези странности…

— Веднага ще се свържа с вас, разбира се. — Тя постави чашата и няколко бисквити на бюрото, на мъничкото свободно място между стъкления похлупак и ръба. — В крайна сметка нали вие ми донесохте ръкописа. — Нова хапка. — Подозирам, че в следващите дни все ще открия нещо. Както знаете, обичам да работя… сама, затова ми отнема малко по-дълго време.

— Ще се опитам да запомня кодовете за прием от миналия път — каза той.

— Не беше лошо, нали?

— Резултатите си струваха.

— Вие сте толкова добър свещеник. Все пак срамота е…

Допиха кафето и тя стана да го изпрати — очевидно бързаше да се върне към „играчката“ си. Сбогуването беше кратко.

В дванайсет и петнайсет той вече беше на моста „Гарибалди“. Небето беше пълно със звезди, измито от мъглата и дъжда. От реката полъхваше хладен въздух, закъсняло извинение за горещия ден. Чувстваше как ветрецът гали косата и дрехите му, чуваше шума на Тибър. Спря за кратко на най-високата точка на моста; отразяващите се покрай бреговете светлини бяха дълги няколко метра и оставяха в центъра на реката тясна лента от черно кадифе. Пиърс се загледа в празното пространство под себе си, завладян от въображаемата му пустота.

„Светлина и мрак — помисли си. — Простотата на контраста. Понякога наистина е успокояваща.“

Дежурните, охраняващи портата, изглеждаха изненадани от късното му завръщане. Свещениците — дори и тези без якички — в този час обикновено бяха в леглата си. Пиърс не познаваше нито един от смяната. Преди да го пуснат, огледаха внимателно и него, и личните му документи. Очевидно това, че не го познаваха, ги караше да не го изпускат от очи и докато вървеше към арката.

Ходът на времето бе заобиколил някак си Ватикана. Още в преддверието на сградата го посрещна тежкият мирис на прах. Този път йезуитът не му се изпречи и той леко отвори вратата. Заизкачва стълбището в мътната светлина; коридорът на третия етаж го очакваше притихнал. Като се опитваше да се съобразява с тишината, той закрачи към стаята си на пръсти, внимателно отключи, влезе, затвори тихо вратата и остави ключа на масичката до нея.

— Един без четвърт — чу се глас зад него. Пиърс рязко се обърна; очите му още не бяха привикнали към тъмното. Видя решетъчните сенки под прозореца и се опита да определи къде се намира невидимият говорещ. — Доста късно, нали?

Първият му импулс беше да се изкочи обратно през вратата, но от дясната му страна внезапно се появи фигура и една голяма ръка прегради входа. Пиърс неохотно тръгна към стаята си; сега очите му виждаха по-ясно и забеляза фигурата, седнала до прозореца. Имаше и още един, по-близо до него. Без да става, мъжът запали настолната лампа.

— Защо не седнете, отче?

Пиърс изгледа мъжете. И тримата бяха в тъмни костюми.

— Как влязохте тук?

Щефан Клайст бръкна в джоба си и измъкна малък портфейл. Отвори го и показа служебна карта.

— Служба за сигурност на Ватикана.

Беше по-дребен от другите, но определено по-заплашителен. Или може би това се дължеше на акцента? На точността, с която австриецът произнасяше английските думи? Не можеше да каже със сигурност.

— Не знам да има разрешение за влизане посред нощ в частния апартамент на свещеник.

— Само при известни обстоятелства, отче. — Клайст изглеждаше странно различен. По-малко фалшив, отколкото при първоначалната си фраза.

— И това включва и дебненето, докато някой се прибере, така ли?

— Защо не седнете?

Пиърс огледа стаята. Беше малко променена, книгите бяха върнати на лавиците и вече не лежаха на пода до дивана, чинията със сирене също бе изчезнала. Топката беше отново в ръкавицата. Някой бе решил да почисти — може би прекалено старателно — след основното преобръщане на апартамента, в което той не се съмняваше. Погледна още веднъж мъжа, застанал най-близо до него — метър и деветдесет, празни очи; нямаше нужда да заплашва, фигурата му бе достатъчна. Пиърс бавно отиде до дивана и седна. Имаше противното чувство, че вече е изпитвал всичко това.

— Къде е свитъкът, отче? — попита Клайст.

Прямотата му накара Пиърс да застане нащрек. Все пак, като имаше предвид преживяното от Данте, очакваше малко повече финес.

— Какъв свитък? — попита той.

— Тази нощ не ни е до игрички. — Изражението на Клайст остана непроменено, тонът му бе напълно достатъчен, за да покаже нетърпението му. — На погребението на Руини се видяхте с един монах.

— Откъде знаете…

— Често ли излизате без якичката си? — продължи Клайст и вдигна тънката бяла лентичка от масата. — Или само когато бързате? — Пиърс не каза нищо. — Какво сте искали да намерите, че толкова сте бързали? — Той изчака, после попита отново: — Свитъкът, отче — къде е?

Пиърс продължаваше да го гледа, като се опитваше да не позволи на паниката да се надигне в гърдите му. Вслушваше се напрегнато в настъпилата тишина; секундите се изнизваха една след друга. Накрая чу някак далечен глас:

— Имате предвид статуетката ли? — Бе вперил поглед в Клайст, поразен, че думите са излезли от собствената му уста. Видя как през очите на австриеца премина следа от несигурност.

— Какво? — попита Клайст.

— Данте каза, че ставало въпрос за произхода й — продължи Пиърс, не по-малко изненадан от лекотата, с която лъжеше. — И че манастирът твърдял, че имал предимство пред Ватикана.

— За какво говорите?

— За божеството на плодородието, което е намерил в катакомбите. Една статуетка. — Като че ли бе спечелил известно предимство. — Каза, че сте искали да я вземете насила, макар че не съм сигурен, че бихте стигнали толкова далеч. За това ли става дума?

Няколко секунди Клайст не каза нищо. Погледът му бе втренчен в Пиърс. Накрая заговори все така бавно и прецизно.

— Става дума за нещо много по-просто от това, което казвате, отче. — Направи многозначителна пауза и продължи: — И двамата знаем, че монахът изобщо не е споменавал за статуетка. Или за някакво предимство. Говорил ли ви е за един свитък?

Пиърс не каза нищо. Австриецът очевидно бе готов да чака.

След около минута обаче търпението му очевидно започна да се изчерпва и той кимна и каза:

— Добре. — Изправи се и закопча сакото си. — Да отидем да видим тази ваша статуетка.

— Какво? — възкликна Пиърс; мъчеше се да изглежда изненадан. — По това време?

— Да, отче, сега. Ако е там, където казвате, значи сме направили ужасна грешка. И ще ви поднесем извиненията си. — Думите му бяха лишени от всякакво чувство. — Ако не, ще трябва да започнем всичко отначало.

Нищо в думите му не потвърждаваше това, което Пиърс виждаше в отправените към него очи. Очи, които показваха съвсем ясно защо най-дребният от тримата издава заповедите. И това нямаше нищо общо с акцента. Спомни си монаха; спомни си ужаса в гласа му. Този мъж бе в състояние да каже твърде много неща само с един поглед.

— Вижте, аз съм свещеник… — почна Пиърс.

— Ватикански свещеник — напомни му твърдо Клайст. — Това ви поставя под наша юрисдикция.

— Но също съм и американец…

— В независима държава, където няма посолства. — Той остави време на думите да стигнат до съзнанието на Пиърс. — Градът Ватикана не признава искания от други страни за намеса в суверенитета на Негово светейшество. Като представители на този суверенитет, пред нас също няма ограничения по отношение на онези, които са поискали гражданство между тези стени. — Той изчака и продължи: — Статуетката, отче.

— А ако откажа да ви заведа там, където е? — В него се надигна пристъп на внезапна смелост.

— Защо да го правите? — попита другият без следа от вълнение. — Както ви казах, ние се интересуваме от свитъка. Вие ни показвате статуетката и повече няма за какво да говорим.

Пиърс разбра как добре го бяха изиграли, но реши да се хване за сламката.

— С изключение на вашето извинение.

По някаква причина Клайст си позволи леко да се усмихне.

— Да, отче. С изключение на това.

— Не може да изчакате, така ли?

— Не. — Усмивката беше изчезнала. — Не е възможно.

Едно кимване на Клайст и мъжът до вратата излезе в коридора и застана в очакване и другите да го последват. В същото време вторият мъж мина зад дивана. И той нямаше нужда да заплашва — ръстът му беше достатъчен, за да накара Пиърс да се изправи. Клайст се приближи още една стъпка и кимна на Пиърс да тръгне след човека в коридора.

Нямаше избор. Нямаше никаква възможност. Всички разумни доводи, които бяха останали в ума му, се завъртяха в бесен вихър. Ватикански свещеник. Това никога не бе звучало така заплашително. Тръгна към вратата, завладян от ужас.

Но с всяка стъпка паниката като че ли отстъпваше на чувството за огромна самотност. Чувство, което някак си се бе завърнало, някак си бе обхванало всичко; той наблюдаваше цялата случка, но някак си отдалеч. Под натиска на все по-засилващата се паника Пиърс започна да усеща и необяснима яснота, после умът му внезапно се освободи от трескавото търсене на начини за бягство. Краката му вървяха сами.

Той се наблюдаваше някак отстрани как стигна вратата, как спря спокойно и се обърна към шефа на тримата.

— Трябва ми картата — каза глас, който очевидно беше неговият собствен. — Данте ми нарисува карта.

Клайст, изглежда, не бе подготвен за това.

— Значи можете да намерите статуетката? — попита той; в гласа му се усети гняв.

— Не — отвърна Пиърс. — Свитъка.

За секунда Клайст не знаеше как да отговори. Бе очаквал свещеникът да хитрува, докато лъжата не изплува с някоя неволно изпусната дума в обхваналата го истерия — най-вероятно чак след като се озовеше в колата. Много пъти бе виждал какви чудеса прави пленничеството. Но свещеникът не бе реагирал така. Беше признал истината без обичайното извъртане.

— Карта на „Сан Клементе“?

Пиърс кимна; очите му бяха заковани в отсрещната стена.

— Да.

— Къде?

Пиърс посочи библиотеката.

— Не открихме там никаква карта. — Устните на Клайст се изкривиха раздразнено. Пиърс гледаше библиотеката. Могъщата ръка на Клайст тупна на рамото му. — Казвам ви, там не открихме нищо.

Натискът като че ли го освободи от вцепенението. Умът му бе все така съсредоточен и постепенно надмогваше паниката. Той остана неподвижен, с очи, втренчени в отсрещната стена. Нещо му подсказваше да премисли отново последните трийсет секунди. Нещо в подсъзнанието питаше: „Какво не разбирам?“

— Тя е в библиотеката — каза той. — Няма как да я намерите.

Клайст продължаваше да държи ръката си на рамото му. Никой не отронваше и дума. След няколко секунди австриецът свали ръката си и му кимна да извади картата. Пиърс отиде до библиотеката. Очите му все така бяха втренчени в стената. И изведнъж действителност и подсъзнание се сляха в едно. Картина в картина, съвършено преливане. „Не гледам стената… а прозореца… пожарната стълба… пожарната стълба.“ Той приклекна между библиотеката и прозореца — нарочно забавяше движенията си, като че ли търси нещо. Опря се в рамката на прозореца точно зад себе си — беше открехнат, през тесния отвор полъхваше свеж въздух. Десет секунди престорено търсене и Клайст тръгна към него.

Пиърс рязко тласна библиотеката към средата на стаята — тя се стовари на пода точно пред краката на Клайст, — дръпна шнура на лампата от контакта и за една ослепяваща секунда лампата угасна. Пиърс чу движението, усети телата, хвърлили се през стаята, и поразен, усети как собственият му гръб излита през разтварящите се крила на прозореца и се стоварва върху противопожарната стълба. Остра светлина се появи от прозореца, една бясно търсеща ръка се протегна към него, но той вече беше скочил. Ръцете му уловиха перилата, ръждата дращеше дланите му, но той налучкваше перилата и слизаше бързо, без да мисли за мъжете горе, за звуците на трескавото преследване. Виждаше само стълбите, последната извивка, взета на един скок. Краката му удариха земята, подпря се на ръце на чакъла, за да омекоти падането. Дрънченето отгоре стана по-силно. Той се изправи и хукна по пътеката вляво. Всичко потъна в непрогледния мрак, но той продължаваше напред — ръцете му опипваха гладкия камък на стените, очите му се опитваха да измерят разстоянието. Нямаше представа къде е нито какви са сградите, знаеше само, че трябва да избяга. Знаеше, че австриецът е някъде зад него, почти усещаше ръцете му, готови да се вкопчат в раменете му и да го повалят на земята.

Внезапно алеята го изведе в малък вътрешен двор; в единия му край самотно светеше мъждива крушка. До нещо, което приличаше на товарна рампа, бяха наредени микробуси за доставки. Зад тях се виждаше малка арка. Стената от дясната му страна отчасти бе потънала в сянка. Пиърс се прислони до нея, очите му бяха приковани в изхода, който се намираше на не повече от трийсетина метра. Мястото беше пусто, само тук-там светеха прозорците на съседните сгради. Бусовете приличаха на заспали стражи с черни шлемове. Вече приближаваше арката, когато в двора отекнаха стъпки. Пиърс замръзна в напразен опит да не диша.

Появи се ниският мъж — ясно бчертана жилеста фигура, бягаща стремително, стегната и бърза. Ръцете замахваха в плавни движения, гърдите издуваха костюма. Мъжът спря и огледа двора; нямаше никакъв знак, че се е изморил дори и малко. Очите му се спряха върху сенките, където се бе притаил Пиърс, и за секунда той си помисли, че мъжът го е видял, но Клайст продължи да тича все така бързо към арката. Пиърс си пое дъх — австриецът не го беше забелязал.

Не смееше да помръдне. Бе сигурен, че ще дойдат и здравеняците и ще го замъкнат някъде. Но дворчето остана празно.

За миг мислите му се върнаха към апартамента — алеята, пожарната стълба — последното място, където щяха да го търсят. Но в главата му отново прозвучаха думите на австриеца: „Ватикански свещеник… под наша юрисдикция“. Нямаше избор. Нито възможности. Трябваше да излезе от Ватикана, иначе бе лесна плячка между стените му. Плячка? Друга абсурдна мисъл, макар и съвсем реална.

Измъкна се от сянката на стената и тръгна към арката. Чу под свода й ехото на стъпките си. След арката имаше втори двор — по-голям, милостиво празен — в далечината се виждаше част от покрива на музея. Отново се опита да се ориентира. Проблемът беше, че двата изхода от този двор водеха далеч от портата „Света Ана“, което при това положение всъщност не беше толкова лошо. Ако хората от тайната служба искаха да го задържат под своя „юрисдикция“, на пазачите сигурно беше наредено да си отварят очите за свещеник без якичка. И да не го пуснат навън. Големите порти, предназначени да задържат прекалено любопитните туристи отвън, сега трябваше да опазят един свещеник вътре.

Нов абсурд. Трябваше да намери друг път за излизане.

Мина през двора и се озова в една част на Ватикана, където алеите се виеха от двор в двор, обикаляйки около катедралата „Свети Петър“ и Сикстинската капела. Някъде зад тях бяха охраняваните зони — дворецът, църквата „Света Марта“, фонтанът — до тази вечер свети места за него, а сега просто клетка. Усещането беше странно — да загубиш досег до единственото място в Рим, което винаги си смятал за най-сигурно, най-защитено. Горчива цена за нещо, за което той знаеше съвсем малко. Засега.

Като използваше всяка възможна сянка, Пиърс вървеше по тесните зелени площи. Насочваше се натам, където смяташе, че е най-уместно, и се надяваше да избегне възможен следващ сблъсък. Знаеше, че австриецът има на разположение много хора и че няма да мине много време преди да се сблъска с някого от преследвачите. Това означаваше, че бързо трябва да открие начин за бягство навън.

При всеки следващ завой пред него се извисяваха външните стени, безкраен градеж от камъни и тухли, губещ се в мрачното небе. Нямаше път нито през стената, нито над нея. Тази мисъл думкаше в главата му, докато минаваше от един двор в друг, а алеите го водеха все по-навътре и по-навътре в частния свят на Ватикана. Излезе в парка. Лампите хвърляха бледи кръгове върху каменната настилка. Спря да си поеме дъх, после приклекна в тревата, успокоен, че може да се прикрие под широките клони на дърветата. Тишина. „Няма път през, няма път над“ — продължаваше оглушителният рефрен.

Мина през малката горичка, облегна се на едно дърво и се огледа. Листата го пазеха в сянка. Очите му се спряха на купола на църквата — кръстът горе надничаше към невидимия оттук Тибър. А зад него беше светският Рим. Смешно убежище за човек, приклещен между тези стени. Колко ли хора бяха виждали „Свети Петър“ оттук — двете големи крила, обгръщащи площада, притискайки до гърдите си вярващите? За да ги приласкаят. А също и да ги унизят, да им покажат колко са нищожни.

Много повече, отколкото си бе представял досега.

Чак сега забеляза едно място, осветено от мътна светлина. Без да е много сигурен, тръгна натам по по-сенчестите алеи. Взря се и видя още една сграда.

Гарата. Разбира се.

Съвсем бе забравил за единствената железопътна линия, която минаваше през Ватикана. Проследи релсите с поглед и видя, че малко по-надолу изчезват в някакъв тунел. „Няма път през, няма път над.“

А как стоеше въпросът с пътя „под“?

Нямаше представа къде водят релсите и дали въобще се охраняват; все пак, като се имаха предвид обстоятелствата, те бяха възможно най-доброто.

Но релсите бяха на откритото. За петнайсет-двайсет секунди щеше да бъде като на длан. Отново се огледа. Никой. Пое дълбоко дъх и затича.

Беше лудост да се разкрие така — можеха да го видят отвсякъде. Усещаше почти болезнено светлината на лампите. Всичко, което долавяше, беше пълната неподвижност около него, като въздушен тунел между дърветата и гарата. Стигна платформата и се просна върху траверсите. Всичко изглеждаше все така ярко и съвсем неподвижно; единственият избор беше да се притисне до ниската стена. Очакваше всеки момент да чуе отекването на стъпките на тичащи към него стражи.

Нищо.

Пое дълбоко дъх и се хвърли към тунела — последните двайсет метра чист спринт преди, покривката на мрака…

Имаше усещането, че върви безкрайно дълго — релсите с тесни платформи от всяка страна изчезваха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята. Все пак беше по-добре, отколкото навън. Скочи върху платформата отляво и се взря навътре. Цва пъти погледна назад — светлината все повече се отдалечаваше. Когато се обърна за трети път, бе изчезнала съвсем. Чак сега забеляза сините блещукащи лампи, поставени нарядко по стената. Бяха доста слаби, но като че ли ставаха все по-ярки, докато очите му свикваха с тъмнината. Зачуди се дали вече е извън ватиканските стени.

Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше — отпред забеляза нещо, което се оказа огромна врата — от релсите до тавана, напълно затваряща тунела. Нищо чудно, че на гарата нямаше стражи: кой би могъл да мине през това? Огледа я. Дебела стомана, преграждаща прохода от край до край.

С надеждата да намери по-малка врата в металната стена, той започна да прокарва ръка по стоманата. Нищо. Клекна и отново прокара ръка. Отново нищо. Качи се на другата платформа и започна да опипва в тъмното. Лакътят му се закачи за нещо, стърчащо от стената. След секунди откри в какво се е ударил: парче желязо — доста здраво — пет сантиметра широко, трийсет дълго. На педя нагоре откри друго, после още едно, всичките на еднакви разстояния.

Стъпала! Направо чудо.

Изкачи десет или единайсет и напипа отгоре площадка от гофрирано желязо. Хвана се за едната й страна и се изкатери върху нея.

На площадката имаше малка остъклена кабина, несъмнено мястото, откъдето се управляваше огромната врата. Пиърс притисна лице до дебелото стъкло и видя табло за управление; копчетата светеха, боядисани в жълто — достатъчно ярко, за да очертаят дръжката от вътрешната страна на кабината, близо до стената. Но външна брава нямаше. Вместо нея от стъклото се подаваше широка метална кутия. От едната й страна имаше дълъг правоъгълен метален лост, сочещ към стоманената врата.

Пиърс коленичи и започна да опипва кутията. Не можеше да се отвори. Лостът обаче му се стори странно познат. Той прокара пръсти по него и напипа изпъкнали букви. Започна да ги опипва, като бавно оформяше смисъла на думите. Първата беше „SICUREZZA“.

След няколко минути разбра какво пише: „ДА СЕ ОТВАРЯ САМО В СЛУЧАЙ НА ПОЖАР ПО ЛИНИЯТА“. Изход за спешни случаи. Ако преместеше лоста, за да отвори вратата, сигурно щеше да се включи някаква аларма.

С труд сдържа усмивката си; съвременната технология беше стигнала и до Ватикана.

Отначало му се стори странно, че този малък лост стои между него и свободата му, но след като поразмисли, реши, че е още по-странно някой да стигне дотам, че да иска да напусне тайно Ватикана. Охраната в самия град беше минимална, защото единствената й задача беше да пази любопитните да не влизат; хората от сигурността след секунди щяха да тръгнат по тунела, макар че повечето щяха да го търсят по другите пътища, по които би могъл да се измъкне. Последен поглед към тунела.

После рязко натисна металната ръчка надолу.

Звукът беше оглушителен, но не толкова изненадващ, колкото избухналата светлина, която го обля отвсякъде. Той се огледа за врата. Да. Точно отдясно. Пак без ключалка, само кутия и лост. Натисна го без колебание, сега коридорът бе ярко осветен. Тесните стени бяха боядисани в бяло, под ниския таван минаваха тръби. Въздухът беше застоял, стерилен, оставяше метален вкус в устата му. Той забърза напред.

Непрекъснатият рев зад гърба му ставаше все по-дълбок, после с внезапен стон алармата изключи. Изненадващото прекъсване му подейства като удар в корема и той затича. Чуваше само екота на собствените си стъпки по голия циментен под.

Очакваше срещу него да се появи тичаща фигура — и да го притисне между себе си и тези, които сигурно вече бързаха през тунела. Забеляза, че тръбите правят остър завой наляво, забави темпото, зави и внезапно се озова пред друга врата. Блъсна я — изведнъж краката му загубиха опора и той се стовари върху някаква затревена площ.

И като че ли всичко спря. Пиърс лежеше неподвижно по гръб, напълно объркан.

Звезди.

Виждаше звездите. Беше навън. Погледна към стената и видя как вратата бавно се затваря. От външната страна се виждаше само ръждясала метална повърхност — без брава, без ключ — вградена във ватиканската стена; по овехтялата мазилка имаше няколко графити. Иначе бе съвсем незабележима. Той се надигна на лакът. Улицата — сигурно беше улица „Ватикана“ — беше само на два-три метра от него. Въпреки че гърбът го болеше от падането, той избухна в нервен смях. Погледна още веднъж стената и се изправи. Над дебелия каменен зид се издигаше „Свети Петър“.

„Под наша юрисдикция.“

Известно време той просто зяпаше купола.

„Никога вече.“

Звукът на сирени някъде вляво му подсказа, че няма време да се радва на победата. Преследвачите му сигурно скоро щяха да се появят. Затича по плетеницата от пешеходни алеи — и се изправи лице в лице с една истина: Ватиканът вече не беше негов. Той бе загубил убежището си.

Каква победа беше това?

Бе спрял да тича преди двайсет минути, преди десет си бе наложил да не се оглежда уплашено. Оттогава се бе уловил само веднъж или дваж, че се забързва; опитваше се чрез спокойния ход да освободи съзнанието си от случките през последните няколко часа. И все пак моментите на успокоение отминаваха бързо и отново изплуваше няма тревога и го караше да бъде нащрек. Помисли за хотел — късният час си казваше думата, — но се сети, че кредитната му карта може да се проследи. Порази го дори мисълта, че такова нещо би могло да се случи. За Аниели, разбира се, не можеше да става и дума — най-малкото в близко бъдеще. Най-добре беше да я държи настрани.

Пресече реката при моста „Аоста“ и тръгна по улица „Джулия“, лампите, окачени на високите стени, хвърляха отблясъци над магазините. Срещна само няколко влюбени двойки. Минувачите бяха доста пооредели, което не бе добре за него — трябваше да се насочи към по-оживен район.

Мина през площад „Кампо дей Фиори“, покрай един от любимите си ресторанти в северния му ъгъл — сега прозорците му тъмнееха, — и за миг почувства вкуса на горгонзолата. Беше вечерял тук преди три дни с няколко приятели от библиотеката; сега това място му се струваше странно чуждо — връзка, разрушена през последните осем часа.

Вървеше вече четирийсет минути, като избираше по-оживените места — площад „Навона“, фонтана „Треви“, нагоре към Испанските стълби — но тълпата по импровизирания му маршрут все повече оредяваше. Групички студенти бяха насядали по стълбите и около фонтана, скупчени около някоя китара, залисани в юношеска серенада, щастливи просто да зяпат римското лято. Тук имаше много повече двойки, имаше и туристи, които пробляскваха със светкавиците на фотоапаратите си срещу камбанариите, издигащи се в небето. Картини, измъкнати от чернеещия мрак.

Търсеното убежище обаче го нямаше. Той се чувстваше откъснат от тълпата, сякаш всяко негово движение се наблюдаваше през шпионка и бе попаднал във фокуса на увеличително стъкло, докато всичко друго се размиваше в неясни, мъгливи очертания. Каквато и сигурност да бе чувствал зад стените на Ватикана, бягството му му бе донесло растящо чувство на самота, подсилващо се от среднощното скитане. Самият град също като че ли усилваше това усещане: всеки нов завой засилваше чувството му за изолация, дори за изгубване на посоката. Всичко, което досега му бе познато, като че ли му бе отнето, останало далеч в миналото.

Дори и на площад „Барберини“ — сред внезапния сблъсък с булевардите, пълни с таксита и леки коли — дори и там му се струваше, че идва за пръв път. Всичко бе някак си по-студено, по-негостоприемно.

Внезапно разбра защо е поел по този път. Разбира се, той имаше и друго убежище в този град. Имаше място, където можеше да обмисли последните дванайсет часа на спокойствие. При Джон Джей. Малко на север от градините на „Квиринале“. Не можеше да повярва, че не му беше дошло наум досега. Вярно, през последните две години бе ходил там само три-четири пъти — Блейни непрекъснато хвърчеше до Щатите и обратно, — но дългите периоди без личен контакт не бяха разстроили отношенията им. Като имаше предвид какво му се бе случило тази нощ, Пиърс си помисли, че позвъняването на вратата му в два през нощта няма да доведе до нещо повече от леко повдигане на веждите. Независимо колко голяма щеше да е изненадата на стария свещеник.

Върна се няколко преки назад и стигна „Авигонези“ № 31, сграда, неразличима между останалите постройки по тясната улица — безкрайни стени от дялан пясъчник, осветени от лампи, накацали по металните стълбове. Огледа прозорците с надеждата да мерне светлинка на петия етаж. Нямаше късмет. Спря пред вратата и натисна звънеца.

На шестото позвъняване се отдръпна в празната улица и видя, че горе светна лампа. Миг по-късно шумът на древен домофон изпълни улицата.

— Си? — излая женски глас. — Са че оро соно? (Да? Знаете ли колко е часът? (итал.). — Б. пр.)

— Да, късно е… извинете — отвърна Пиърс на италиански. — Но трябва да видя отец Блейни.

— По това време? Кой сте вие?

— Отец Пиърс. Отец Иън Пиърс от Ватикана. Сигурен съм, че ще се сети.

— Отец…

Пиърс изчака.

— Американецът? — Тонът й вече не беше така войнствен.

— Да.

— Аха… — Отново мълчание. — Да, отче, сигурно щеше да се сети, но не е тук. Отсъства за няколко дни. Ако мога да направя нещо за вас… но в два през нощта…

Умът му отказваше да приеме факта.

— Не е тук ли?

— Съжалявам, не. Той очакваше ли ви?

Трябваха му няколко секунди, за да отговори.

— Не. Нямаме уговорка.

— Той се обажда от време на време. Какво да му предам?

— Нищо… Всичко е наред.

— Сигурен ли сте, отче? Не бихте ли искали… да се качите? Сигурен ли сте, че всичко е наред?

Още един дълъг момент.

— Лека нощ.

— Отче…

Докато се отдалечаваше, гласът все още го преследваше. Чувството за самотност беше още по-силно. Още няколко дни. Не разполагаше с толкова време.

Без да е съвсем сигурен какво означава това, той закрачи към площада и към светлините на улица „Барберини“ — градът отново му се стори студен и безпощаден. Не разбираше защо, но чувстваше нужда от опрощение.

Едва когато стигна стръмната част на „Барберини“, разбра. Там, срещу широкия булевард, сбутана в ъгъла на малък площад, беше църквата „Свети Бернардо“. Винаги я бе харесвал — изглеждаше като малокалибрен Пантеон, със скромен купол над старите, изгризани от времето стени. Много по-незабележима и скромна от прочутите си съседи. Може и да нямаше царствената фасада на „Света Сузана“ или архитектурните и скулптурни съкровища на Бернини в „Санта Мария дела Витория“, но излъчваше спокойно достолепие, едно почти средновековно милосърдие. Освен това тази простота му напомняше, сред цялото притеснение в момента, че съществува нещо постоянно и непроменливо. Защото нямаше нищо по-неосезаемо от вярата — макар и да знаеше, че може да намери сили в нея — освен далеч по-релефния образ на молитвата. Какво казваше Блейни? „Духовно убежище в мантрата на повторението.“ Друг вид укритие.

Защо опрощение? Защото днес не бе имал време за молитва, не бе имал време за църковната служба, не бе успокоил ума си. Той бавно прекоси неравния паваж и влезе в пустата църква.

Светлината бе слаба, но достатъчна да хвърля ъгловати сенки от статуите на светците, изпълващи високите ниши покрай стената. Посрещнаха го сурови гипсови лица, страните и ръцете тук-там бяха излющени, гънките на одеждите бяха твърде корави по краищата. Никъде в скованите фигури не се усещаше гальовната ръка на Бернини.

И все пак той почувства ведрото им спокойствие. Потопи ръка в светената вода, прекръсти се и тръгна край дървените пейки. Седна и усети как мускулите му се отпускат след страшно напрегнатите последни часове. Внезапно го обзе изтощение и главата му клюмна.

Обгърнат в лепкавата мъгла между съзнателното и несъзнателното, той се понесе нанякъде. За момент бе в Слитна, в Пряк, в многото други селища, които отдавна бе забравил; всичко около него се надигаше в лудешко настъпление — звуци, миризми, вкусове — нищо определено, всичко объркано в разногласен хаос, но все пак безкрайно осезаемо.

Сърцето му биеше лудо, умът му се губеше в безкрайна поредица от усещания. Той се опита да се съсредоточи. Обзе го спокойна решителност, странно познат отзвук от дните му с Петра. Още тогава бе разбрал, че това чувство не е просто отражение на нейното, а наивна смелост, граничеща с безразсъдството. Все пак това го бе опазвало жив при много случаи. Сега, докато гледаше излъсканото дърво на молитвената пейка пред себе си, Пиърс позволи на същото това чувство да го залее, да зазвучи в него. Един момент с нея. Можеше да има и други такива, но той се насили да не мисли за това.

Не беше трудно да разбере защо споменът бе изплувал точно сега; само се надяваше, че ще може да го задържи.

И той започна да се моли.

Кардинал фон Нойрат дръпна голямата кадифена завеса и замисленият му поглед се насочи към светлините на Рим. Минаваше четири и половина сутринта, а градът бе все така жив. Замисли се колко пъти си бе позволявал да застава така — по нощна роба и чехли, и да гледа, забравил и студа, и неспокойния сън? Твърде много неща искаше да си спомни. Безкрайните завои на улиците, изчезващи в лабиринта на града, характерни места, оформящи гледката така, че да придава някакъв смисъл на размишленията му: Колизеят — жълтеникав както стара слонова кост, натрапчивото бяло на „Ил Виториано“ и огромният, винаги смълчан купол, очертан върху тъмнеещото небе, който му даваше мълчалив знак, викаше го. Само него. Може би точно тази нощ.

До слуха му достигна звук на минаваща кола. Внезапно хладината и умората станаха по-осезаеми. Продължи да се взира. Рим. Винаги бе означавал твърде много за него.

— Защо не поспиш? — Блейни седеше в едно кресло до стената на спалнята, до него имаше запалена лампа, а краката му бяха изпънати върху ниско тапицирано столче. — Ако има новини, ще те събудя.

Фон Нойрат продължи да гледа навън.

— Не, така ми е добре. — След малко се обърна. — Ако на тебе ти се спи… — Нямаше защо да завършва изречението. Познаваха се от четирийсет години и бяха свързани с нещо, което някога за тях беше съвсем ясен път. Всъщност през всичките тези години Блейни беше разпространявал „Устава на Просветлените“, оформен от Нойрат. Всичко беше съвсем ясно.

Но нещата се променяха. Свещеникът, отдаден докрай на манихейската си вяра, никога не бе желал повече от това да бъде духовен фар. Да пази чисто учението на Мани. Да пази живо Словото. Блейни винаги бе вярвал, че само Словото е всичко, което им е необходимо, за да запазят Църквата истинска и свята.

Но фон Нойрат бе прозрял слабостта още навремето. Само вярата и учението не можеха да заведат някого достатъчно далеч. Идеята на Мани трябваше да има и практична страна. И колкото повече прагматизмът се утвърждаваше, толкова повече Блейни засилваше сляпата си вяра — факт, който го правеше в очите на Нойрат наистина трогателен.

Връзка, изградена на взаимно съмнение. Затова сега двамата можеха да чакат заедно знака.

Фон Нойрат се върна до леглото и седна.

— Някакво потвърждение от Артуро за трансфера? — Попита по-скоро за да минава времето, отколкото заради нещо друго.

— Преди час — отвърна Блейни. — Нашите приятели петдесетниците, баптистите и методистите високо оценяват всичко.

— Не ме интересува как и колко го ценят — каза Нойрат и приглади една гънка върху покривката на леглото. — Искам да знам, че разбират за какво става дума. — Отново приглади без нужда скъпата тъкан и погледна Блейни. — Не мога да започна да укрепвам паството без подкрепа отдолу.

— Сигурен съм, че са разбрали посланието, Ерих.

— Послание? Изразяваш се по доста изтънчен начин, не мислиш ли?

— Може би. Това е нещо, което сигурно би нарекъл „меко внушение“.

Фон Нойрат се засмя.

— Не знаех, че си толкова добър в това отношение.

— Наистина не съм.

— О, не се подценявай, Джон.

— Не, оставям това на теб.

Фон Нойрат го погледна.

— Оголен нерв ли докоснах?

Блейни не отговори.

Фон Нойрат изчака, после каза:

— Май си почнал да не ме харесваш, а?

— Не съм.

— Не ми казвай, че си разочарован.

— Разочарованието включва очакване.

Усмивка.

— Едно на нула за тебе.

— Виждаме нещата различно — каза Блейни.

— Да, така е. Знам, че това послание не е достатъчно. И все пак трябва да сме сигурни, че са го разбрали.

— Ами тогава… мисля, че трябва да има хора на място, за да разберат.

— Ние, Джон. Ние да имаме хора на място. — Той отново започна да приглажда механично покривката на леглото. — Да се рисува светът в черно и бяло не е толкова лесно при наличието на толкова много цветове. Една чиста църква не може да се появи внезапно. Трябва да поведем хората. И единственият начин да направим това е…

— Да ги манипулираме? — обади се Блейни.

Фон Нойрат не се и помъчи да го погледне.

— Звучи малко грубо и примитивно, но като че ли е така.

— И когато светлината се спусне и мракът отстъпи, кой ще е достоен за мистерията, скрита от очите ни цяла вечност? — Блейни като че ли говореше на себе си.

— Този, който може да съгради целия свят — отвърна фон Нойрат. — Духовното послание на Сит.

— Не си спомням в посланието да се говори за „манипулация“.

— А какво би предложил ти? — Фон Нойрат го погледна в очите. — Докато нашите протестантски приятели са така добре разположени, папските енциклики никога няма да са достатъчни, за да оформят всичко окончателно, с подобаващата непогрешимост или без нея. Само маслиненото клонче може да стигне толкова далеч.

— Всъщност ти си този, който го държи — напомни Блейни.

— Не мисля, че ще има голям проблем. — Кардиналът отново заприглажда покривката на леглото; гънките бяха почти изчезнали. — Понякога Словото не е достатъчно, за да мотивира хората за действие.

— Не съм сигурен, че Мани би се съгласил с теб.

— Мани не си е имал работа с толкова сложен свят.

— О, да, забравих. Бедният, нещастен, малък Мани.

Фон Нойрат отново се засмя.

— Наистина, сарказмът не ти отива, Джон. Много по-добър си, когато се държиш настрана и не привличаш внимание. Винаги съм забелязвал това. Виж, никой не е сигурен кой или какво представляват в наши дни агентите на мрака. Има твърде много демони. Ако мога да се изразя по-просто…

— Ако ние, Ерих. Ние.

— Ако можеше да опростим това, още по-хубаво. Една конкретна заплаха. Един последен демон, който да изгоним, да върнем нещата в ръцете на истинската църква.

— Дори ако този демон не съществува?

— Последния път, когато проверявах, ислямският фундаментализъм си беше жив и здрав. — По устните му пробяга хитра усмивка.

— Да се играе с ирационалните страхове на хората — едва ли Мани е имал предвид това.

— Вече обсъждахме този въпрос. И сега е малко късно да преценяваме метода отново.

— Не го поставям под въпрос. Просто го преповтарям, за да го направя по-разбираем за себе си.

— Нищо не сближава толкова хората, колкото незнанието, Джон.

— „И нищо, освен незнанието, не може да накара светлината да…“

— „Да отслабне и умре“. Да, знам този стих. „Шахпуракан“, три-пет. Може също да споменеш „Книга на гигантите“, глава шеста: „И през мрака Той ще излъчи толкова ослепителна светлина, че ще бъде казано — «Аз съм роден от мрака, но освен това съм и самата Светлина!»“ Незнанието, носещо мъдрост. Няма много място за тълкуване. Дали фундаменталистите наистина представляват заплаха, или не — дали Бен Ладен и неговата орда замислят нещо повече от няколко безсмислени експлозии — и двамата знаем, че можем да използваме съществуването им, за да създадем невиждано единство. Страхът от общия враг е могъщ стимул. Само трябва да сме сигурни, че импулсът е достатъчно силен. Оттам до истинската църква стъпката е много малка. Тогава ще се види силата на Словото… Ако това не е светлина, родена от мрака, не знам какво е.

— Зависи от това как ще се използва този враг.

— Да. Определено зависи. Не знаех, че си толкова заинтересуван от подобни светски неща… Не, не мисля така. — Стана и се върна при прозореца. — Пази вярата чиста, Джон. Именно там винаги си бил най-добър. Във всичко, което може да възвърне целостта на църквата… макар понякога да се чудя какво според теб означава това.

— Освободена светлина. Триумф над мрака. Не е толкова сложно, Ерих. „Суетната същност на тази плът — победена, безопасна и пречистена; нозете чисти на душата ми могат да пристъпват доверчиво по нея!“

Фон Нойрат се усмихна.

— Абстракциите са лесно нещо. Особено когато можеш да се скриеш зад тях.

— И какво означава това?

— Ние възвръщаме целостта на църквата, Джон, и наш ред е да възродим всичко от пепелищата. Наш ред е да изградим доктрина, да насочим стадото — не само с цитати от книга за псалми. Вече не сме само една доволна от себе си група.

Блейни не каза нищо.

— Две, три стотици избрани между нас? Останалите, приели да се подчинят на един живот в съвършен аскетизъм? Това ще изисква доста голям контрол. Ограничения. Колко от тях, смяташ, ще приемат доброволно да оставят „душите си“ да тъпчат света на плътта? Трябва да изкореним от тях много неща, така че да разберат как „Светлината може да бъде освободена“. Тържеството над мрака изисква голяма дисциплина, здрава доза… превъзпитание. Не всеки ще разбере какво правим за тях… — Фон Нойрат отново замълча. — Не ми казвай, че се чувстваш неудобно при мисълта какво ще правим с нашите врагове, истински или не. Знаеш не по-зле от мен, че всичко това бледнее в сравнение с онова, което сме предвидили за нашите последователи. Този аскетичен идеал изисква жертви. И ние не можем да си позволим лукса да търсим или да избираме какви точно ще са те.

Близо минута никой от двамата не продума. Блейни гледаше телефона: надяваше се да звънне. Фон Нойрат внезапно се обърна към него.

— Защита, нали?

— Какво? — попита Блейни.

— Защита — повтори фон Нойрат. — „Задоволен роб и броня за щита.“

На Блейни му трябваха няколко секунди, за да го разбере.

— А… Да. — Сега си спомни загадката, която му бе поставил през деня. Игрите на думи, с които се забавляваха от години, като всички добри манихеи. Загадки, скрити в самия език. Може би в отношенията им имаше голяма доза недоверие и неуважение, но в крайна сметка главоблъсканиците и словесните загадки поддържаха връзката им. — Това няма да отнеме много време.

— Задоволен, за. Роб, щита — комбинирай ги — каза фон Нойрат — и получаваш „защита“. — Хитро. Непретенциозно, но ловко.

— Правя, каквото мога — каза Блейни. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да… Разбирам. Кога?… Не, това няма да е нужно… Добре. Дръжте ме в течение. — И затвори.

— Е? — попита кардиналът.

— Моля? — Блейни го погледна. — О, не. Не е за Негово светейшество. Имаме обаче проблем. Свещеникът от „Сан Клементе“ е изчезнал.

— Мислех, че Клайст се е погрижил за това.

— Както каза, не съм много добър в светските дела, но очевидно и той не се е справил.

— А монахът?

— Аз мога да се погрижа за това. Сега за господин Клайст главната цел е свещеникът.

— Съгласен. — Фон Нойрат помисли за момент. — Сигурни ли сме, че свитъкът е у него? — Блейни не отговори. — Знаем ли дали той изобщо разбира за какво става дума? — Отново не последва отговор. Фон Нойрат се загледа навън към светлините. — Тогава наистина имаме проблем.

Някой го хвана за рамото — внезапно и вцепеняващо усещане. Пиърс нямаше представа къде е; очите му отказваха да се отворят. Лежеше на една страна, краката му бяха притиснати към гърдите, ръцете подложени под бузата на твърдата дървена седалка. Опита да се изправи и насмалко да падне на пода. Огледа се. В църквата беше по-светло, лъч слънце проникваше през един прозорец под купола и огряваше горната третина от стените. Светците обаче си оставаха долу, в мътносивото.

— Извинете — чу глас отляво, — тук не може да се спи, младежо.

Пиърс вдигна глава и видя един свещеник — над седемдесетте, с дебели очила в черни рамки, които почти скриваха лицето му. Очите му изглеждаха огромни зад лещите — гигантски кафяви кълба, запълващи дебелото увеличително стъкло. И все пак в лицето му имаше нещо приятно, тънките бледи устни бяха свити загрижено и с разбиране. Когато забеляза облеклото на Пиърс, очите му като че ли станаха още по-големи.

— О — продължи той, — не разбрах, че сте свещеник. — Откритието обаче, че един свещеник е спал в църквата, беше още по-смущаващо. — Вие… молехте ли се, отче?

— Аз… да. Дойдох да се помоля — отвърна Пиърс. — Нямах намерение да… — Ръката му несъзнателно се вдигна към врата.

Старият свещеник се притесни още повече. Заспал свещеник, и то без якичка. Как можеше да си обясни това?

— Аз имам резервни — каза той, посочи стълбата до олтара и тръгна натам.

Пиърс се огледа; църквата бе празна.

— Кое време е, отче? — попита той.

— След малко ще е сутрешната служба — отвърна старият свещеник, без да се обръща. — Винаги идвам по това време. — И пак посочи с треперещата си ръка към стълбите. — Там е, горе. Якичката. — Пиърс стана и го последва, краката му бяха вдървени.

Канцеларията беше строга и семпла: два дървени стола с прави облегалки, поставени пред еднакво неприветливи бюра. Трети беше изправен до стената. Всичко това под внимателния поглед на едно разпятие, закачено на олющената стена. Помещението бе занемарено, като че ли не бе църква, а някакъв мизерен приют. Старият свещеник запристъпва към едното бюро, дръпна чекмеджето и измъкна нова якичка.

— Винаги забравям дали имам достатъчно. Когато минавам край „Гамбрели“, винаги си мисля, че трябва да си купя. — Пиърс кимна — знаеше този магазин на площад „Минерва“. — Стар съм вече, забравям. — Възрастният свещеник се усмихна. — Сигурно имам поне двайсет набутани някъде тук. — Пиърс взе якичката и си я сложи.

— Благодаря.

— Не сте ли италианец? — попита свещеникът.

— Не. Американец съм.

— Нямате къде да се настаните ли? — И продължи преди Пиърс да може да отговори: — Имахме някога един отец от Щатите. Каза ни, че си бил загубил целия багаж и документите. И той беше без якичка. Нахранихме го.

— Значи сте му помогнали. — Пиърс донагласи якичката и разтри вдървения си врат. — Всъщност имам квартира във… — Той млъкна. — Наблизо. — Усмихна се. — Идвам от Бостън… от една малка енория. — Не знаеше какво предизвика това неочаквано признание, но то като че ли имаше желания ефект: свещеникът слушаше внимателно. — Дойдох рано сутринта да се помоля, но бях много уморен и съм заспал.

— Разбирам. — Внезапен блясък изпълни очите на стария човек. — Искате ли да отслужим сутрешната служба заедно?

Пиърс понечи да откаже, после се спря. За какво всъщност бе влязъл тук? Кога друг път щеше да има такава възможност? Като имаше предвид последните двайсет часа, нямаше представа какво го чака зад вратите на църквата. Ако последната нощ беше някакво указание — при положение че не броеше моментното избухване на някаква решителност, — всичко отсега нататък щеше да бъде непознато.

— Да — каза той. — Много ще се радвам.

— И аз така си помислих. — Свещеникът бръкна в друго чекмедже и извади необходимите принадлежности — кърпи, потир, вино, нафора. Движеше се бавно, много предпазливо. Потъмнялото сребро и пожълтелите ленени кърпи в ръцете му напомняха за загубения блясък на вярата. Той ги сложи на бюрото, обърна се към един малък шкаф до вратата и измъкна също толкова древен епитрахил. Пиърс му помогна да се облече, после взеха нещата от бюрото и заслизаха към църквата, като стъпваха предпазливо по разнебитените стъпала. Пиърс бе обзет от странно спокойствие. Наредиха нещата на масата до олтара.

— Предпочитам латинския — каза старият свещеник. — Когато съм сам. Стари навици. Надявам се, че това няма да ви притесни.

Пиърс кимна. Стари навици. Чувство за място, за принадлежност.

— Добре — усмихна се старият свещеник. После пое дълбоко дъх — момент на спокойна мисъл — и започна месата; очите му зад рамките някак се бяха смалили, бяха съсредоточени, дори вглъбени. Тялото му се клатеше, ръцете му търсеха опората на масата.

Пиърс се присъедини. И за няколко минути като че ли забрави всичко, накарало го да търси убежище в „Сан Бернардо“. Всичко, което се намираше зад тези врати.

Видя светлините на втория етаж и разбра, че е будна; сянката зад прозореца показваше, че още работи върху свитъка. Пиърс натисна звънеца и зачака.

Макар и да не искаше да го признае, наистина нямаше друг избор. Свитъкът беше всичко, с което можеше да продължи. Дори и повече от това — той беше единственият начин да упражни натиск; защото в някакъв момент — той си даваше сметка за това — щяха да го открият. По-добре беше да разбере какво искат преди да се срещне с неизбежното.

Значи пак на урок при Аниели.

Колеблив глас по домофона.

— Ало?

— Аз съм, Иън Пиърс — каза той. — Видях, че свети…

Електрическата ключалка избръмча и той бутна вратата и влезе.

Апартаментът беше целият в облаци дим. Нито дума за поздрав, нито очакваната усмивка; само стъкленият похлупак, показващ се над барикада от книги. Той погледна бюрото и забеляза, че е успяла да стигне до края на свитъка. Видя също колко е изморена: червенината на бузите й бе отстъпила на болезнена сивкавост, косата й бе разчорлена — очевидни признаци, че изобщо не е лягала. От бисквитите бяха останали само няколко трохи.

— Ха, що за изненада! — каза тя прегракнало. — Или може би не.

Пиърс не беше сигурен какво да отговори.

Тя беше напрегната и неспокойна. Загрижена. Може би дори изпитваше някакво опасение, някакъв страх.

— Защо не седнете, отче? — каза тя разсеяно. Пиърс седна на единия от двата стола и почна да гледа как Аниели събира десетките листове, разпилени около купола. Поглеждаше всеки и го изучаваше, като че ли се мъчеше да открие някакъв порядък. — Виждам, че сте намерили якичката си — каза тя, без да вдига очи. Вгледа се в един пасаж, после — в друг. Пиърс не каза нищо. Нямаше смисъл да я запознава със снощните събития.

Тя взе чашата си, заобиколи бюрото, седна на втория стол и отпи една глътка; изражението й му показа, че кафето отдавна е загубило вкуса си.

— Защо не ми казахте какво представлява свитъкът?

Тонът й го изненада.

— Аз… не знаех какво точно е това. И все още не знам.

— Това е открито в базиликата „Сан Клементе“, нали? — Тонът й беше почти обвинителен.

— Така ми казаха.

— Значи зле са ви информирали. — Той не отговори и тя продължи: — Бих приела един такъв молитвеник. Бих приела дори и странното встъпление от Йоан. Но не и това! — Тя вдигна листовете.

След всичко, което бе преживял миналата нощ, Пиърс най-малко се нуждаеше от опяването на Аниели. Освен това поведението й бе някак необичайно. Трудно можеше да си представи, че наистина е повярвала, че я е подвел нарочно. Какво можеше да спечели той от това? Ако беше знаел какво представлява свитъкът, защо му бе трябвало да й го носи? Защо бе цялата тази загадъчност?

Тя заговори отново, тонът й вече не беше толкова суров.

— Наистина ли нямахте представа какво е това?

— Не, никаква. — Той правеше огромни усилия да не позволи преживяното през последните часове да повлияе на тона му.

— Е, това поне е някакво облекчение.

— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума?

Тя гледаше някъде над него.

Той взе един от пепелниците и го сложи до ръката й.

— Това ще помогне ли?

Накрая усмивка.

— А, изкуството на изкушението.

— Ако знаех, че е толкова лесно, никога нямаше да стана свещеник.

Още една усмивка. Уморена.

— И така, какво има в този свитък? — попита той.

— Този свитък… е нещо, което никога не бях виждала.

— Това звучи обещаващо.

— Може би. — Дълбока въздишка. Тя се отпусна в стола и започна: — Добре… за начало… това не е цялостен текст, както би могло да се очаква. Това е поредица от пришити единични листа, навити заедно. Това само по себе си е странно, но не е нещо нечувано. — Преди Пиърс да успее да попита, тя поясни: — След пожари, бедствия и така нататък от време на време остават ценни единични листа, разхвърляни безредно, които по-късно се събират в сборник или свитък просто заради по-удобното съхранение.

— И какво е това? — попита той. — Нещо подобно?

— Не. Което е още по-изненадващо. В случая всеки лист е свързан с останалите по много целенасочен начин. Нещо, както казах вече, което не бях виждала. Започва с пълния текст на „Съвършена светлина“, което само по себе си го прави уникален — но после продължава в серия от епистоларен вид. Писма.

В главата му се появи мисъл за свети Павел, скитащ се из Мала Азия.

— Апостолични?

— Не съвсем.

— Тоест свети Августин е грешал? Това не е сбирка от слова на Иисус?

— Очевидно.

За момент той позволи на разочарованието да го обхване, но после попита.

— И към кого са били насочени?

— Добър въпрос.

— Благодаря.

— Към „Братята на Светлината“ — Усмивка й беше дори по-дръзка от отговора й.

— Манихеите ли?

— Да, манихеите.

Мълчание. Тя отново се замисли.

— Колко пепелника ще ми трябват? — попита той.

— Не съм сигурна, че бихте искали да чуете това. — Тя впери очи в него.

— Сега кой се занася? — Той изчака малко. — Тези писма… трябва ли да предположа, че са писани от някой древен книжовник?

— Така си помислихте, нали? Но не са. Всъщност са петнайсет отделни писма — и не са на древносирийски, а на гръцки — това променя датата поне с четиристотин години. — Тя спря, очите й бяха вперени в него.

— Четиристотин години? — повтори той. — Не звучи много правдоподобно.

— Да, съгласна съм. Но като се имат предвид позоваванията на различни императори, папи и патриарси, писмата може да се датират някъде от средата на шести до края на десети век. Като се има предвид, че се предполага, че западното манихейство е ликвидирано в края на петия, това са доста впечатляващи дати… И трябва да добавя, че всички писма са свързани с молитвата — всички започват с нейно описание. Също странна прилика.

— И откъде идват?

— Отвсякъде. От Лион, от северна Германия, от Рим, Милано, Константинопол, Акра. Известния по онова време свят.

— Това е… невероятно. В канона няма нищо такова.

— Мисля, че току-що го казах.

— И за какво става дума в тези писма?

— Е, точно това е най-интересното. — Веждите й се повдигнаха.

— Добре. Защото за момент си помислих, че съм толкова тъп, колкото снощи. Но какво все пак прави тези писма толкова интересни?

— Това, че всяко от тях е описание на личното „божествено възнесение“ на автора.

— На какво?

— На неговата обиколка в божественото царство, на неговото възнесение, на докосването му до езотеричното познание. Всичко е много манихейско. С изключение на това, че като че ли всяко от писмата е излязло изпод перото на петимата пророци. И точно това е най-странното.

— Петимата пророци?… Какви пророци?

— Адам, Сит, Енос, Сим и Енох — отговори тя, като че ли казваше азбуката. — Манихейските пророци. — Беше време за нова цигара. — В списъка ще откриете също и Ной, Буда, Заратустра и разбира се, Иисус, но първи са споменатите вече петима. — Тя запали цигара. — Самият Мани е последният от тях, Закрилника, „печатът“-, обещан от Христос.

— Добре — каза той. — Но какво всъщност казват писмата?

— Започват с основното. Предсказания за края на света, когато цялото зло ще бъде изпепелено в последен пожар, светлината ще бъде освободена, пълното познание — постигнато. Такива неща.

— Това — бавно каза той — са типично апокалиптични предупреждения. Светлината на Христос, изкореняваща злото. Прав ли съм?

— О, това не е светлината на Христос. Съвсем не. Тогава нямаше да са манихейски. — Тя загаси цигарата си и продължи: — Трябва да си спомните, че за манихеите борбата между светлината и мрака не е метафора. Тя е реална, което се показва и от начина, по който те изпълняват молитвите си, следват ритуалите си, дори избират храната си. За разлика от първите християни, или дори гностиците, манихеите вярват, че светлината и мракът са вещества, вградени в материалния свят. Например те действително са мислели, че дините и краставиците съдържат повече светлина, а месото и виното — повече тъмни елементи. Да ядеш диня означава да вършиш добро. Хапването на пиле вика злото.

— И това ли е взел Мани от гностиците? Лошата, недобра храна?

— Не е толкова глупаво, колкото звучи. Много по-глупава ли е представата за разделения дух и материя — духът е добър, материята — лоша? Гърците са извървели доста път с тази теза. И ако Мани не е считал материалния свят за толкова отвратителен, както го е заклеймявала правоверната християнска религия, то е само защото е успял да претвори част от него в основен етап на избавлението.

— Правилно, така е. — Пиърс си спомни краткото пътуване в света на „Светлината и Тъмата“. Може би затова свети Августин и Църквата се бяха чувствали толкова притеснени.

— Да, така е. Нещо повече: понеже Мани е смятал човешките същества за създадени от демонични сили — принуждаващи ги да пазят Светлината завинаги затворена, — той е мислел и че хората трябва да играят активна роля в своето собствено избавление: да откриват нещата, които им помагат да се освободи Светлината, и да избягват онези, които пречат за това. Дини срещу месо. Свети Августин казва, че волята е свободна само когато избере Бог. При Мани виждаме едно утвърждаване на някакво космическо усещане за отговорността на отделната личност — тя самата може да бъде носител на Светлина. Католицизмът никога не е вярвал в такъв вид автономия на личността.

— Благодаря, че ми припомнихте.

— Казах, че няма да ви хареса.

— Мога и да ви изненадам с отговора си.

— Както и да е, „божественото възнесение“ на един пророк е най-висшата форма на неговата отговорност, която е да се върне гносисът, познанието, и същевременно да се освободи достатъчно светлина, така че и последният от пророците — самият Мани — да може да се върне и да донесе последното пречистване на света.

— И писмата се занимават с всичко това?

— Не.

— Не? — повтори Пиърс. — Страхотно. — Полагаше неимоверни усилия да не се обърка. — Тоест тези „божествени възнесения“…

— Са, когато започват епистоларните текстове. Да. Това е нещото, което може да наречете манихейство в най-любопитната му форма.

— Разбирам. — Нямаше представа за какво говори Аниели, но реши да продължи да пита. — Но те не свършват с това, нали?

— Да.

Пак трябваше да се бори със смущението.

— Тогава с какво свършват?

— С нещо не толкова привлекателно.

— Какво имате предвид?

— Ами… — Тя отново се поколеба. — Трябва да си припомните, че последователите на Мани са мислели, че тяхната църква е най-истинската и свещена християнска църква.

— Както е правила всяка отцепническа секта навремето — контрира той. — Какво е непривлекателното?

— Да, но манихеите са следвали един вид хипераскетизъм. Те са проповядвали, че са по-чисти от другите църкви, техните писания са били по-разбираеми и безкористни, методите им за описание на света, техните познания — макар и полунаучни — са били много привлекателни навремето, а приготовленията им за завръщане на Месията — по-пълни.

Тя започна да търси нещо в книгите — отваряше ги, без да спира да говори.

— Приготовленията, между другото, изисквали да има само една църква, когато дойде Месията. Всички други църкви е трябвало да бъдат изкоренени, или най-малкото подчинени на манихейската система. Евангелизъм в най-голямата си крайност. Дори римляните са мислили за тях като за „висши християни“, по-усърдни, по-отдадени на вярата от останалите.

— Тоест персийският дуализъм има за цел единството, така ли? Това не звучи много логично.

— Да. Това е известно като „манихейски парадокс“. Светлината и мракът продължават да воюват, но до един момент. Последната, крайната цел е една чиста църква в свят, обграден от тъмнината. — Тя намери страницата, която търсеше, — Ето. Това е ключовата фраза, която са използвали, за да обобщят цялата теория: „На двата принципа и на трите момента.“ Разбира се, двата принципа са Светлината и Мрака. Трите момента са началото, средата и краят.

— Това е нещо, което не бях чувал.

Тя продължи, без да му обръща внимание.

— В началото светлината и мракът са отделни; в средата са смесени — именно тук се намираме ние сега; и накрая се възвисяват във вечния триумф на живота и светлината над смъртта. Това всъщност е съвсем просто.

— Съгласен съм. — Пиърс се насили да кимне. — Но все още не разбирам какво прави тези текстове отблъскващи. Тази теза не се различава много от това, което се е опитвала да прави католическата църква. Вие го наричате „обединен фронт“.

— Така е — каза тя и дръпна от цигарата си. — Но манихеите са били смятани за фанатици, горящи от желание да унищожат онези, които са неспособни да достигнат гносиса — тоест мнозинството, — а също са ги смятали и за заплаха. Само гносисът гарантира свободата; те са мислели, че тези, които не го притежават, трябва да бъдат контролирани, дори манипулирани. Нещо като задушаваща любов. И именно начините им за постигане на този контрол са били непривлекателни и са предизвиквали… подозрение.

— А всъщност истинското зло са били дините.

— Много смешно. Не. Някои ранни християнски писатели са предполагали — по различни, несвързани пътища — че манихеите са мислили повече за материалния свят, а не просто за пречистването му. Или, в крайна сметка, че методите им не са били така благородни, както те са претендирали. Много от съвременните учени твърдят, че това е още един интелигентен начин, по който католическата църква е успяла да низвергне една съперническа група.

— Да, така е. Не само че учението им е било еретично, но те са били също и измамници и манипулатори. Тази част я знам. По едно време църквата е била много добра в това отношение.

— Точно така. — Димът се точеше от цигарата. — И от време на време, през трети й четвърти век, са се появявали предположения, че те са били… внедрявани — в търсенето на един по-добър свят.

— Внедрявани? — Веждите му се повдигнаха. — Това звучи доста цветисто. И къде?

— Не съм сигурна дали бих използвала думата „цветисто“, но — тя дръпна дълбоко от цигарата — внедрявани в други църкви, където са се домогвали до властта и са насочвали духовните общности в определени посоки. Нещо като рак в католическата йерархия. Болшевиките на четвъртото столетие, ако бихте приели такъв образ. И всичко това с надеждата да създадат собствена, единствена и чиста църква. Разбира се, няма доказателства за подобни действия.

— Разбира се. — Усмивката му стана по-широка. — Наистина звучи много цветисто… болшевики, внедрявани. В чисто академичен план, разбира се.

— Да. Много… цветисто. — Във всички игри Аниели имаше някакви граници. Пиърс се забавляваше като се опитваше да ги премине.

— Както и да е — продължи тя, — повечето от нас вярват, че постепенно католическата църква е станала толкова могъща и добре защитена, че никаква тайна манипулация не би могла да я промени.

— Според вас манихеите са някакво тайно общество.

— Те наистина са били тайно общество. За това мога да ви представя много доказателства. — Тя му се усмихна. — Много цветисти доказателства. Много документи описват как са изграждали мрежа от клетки — като при френската съпротива — в рамките на римската империя, както с цел да разпространяват своето тълкувание за Словото, така и за да избягват преследването. Повечето от изследователите смятат, че сектата е искала да избегне преследване от страна на римляните. Както казах, именно те са били тези, които смятали, че може би манихеите са искали по този начин да избегнат преследване от страна на други християни. И като имам предвид свитъка, който ми дадохте, като че ли съм склонна се съглася с тях.

Пиърс си даваше сметка, че тя казва това повече като лично мнение, а не като академично твърдение. А неговата среща с австриеца беше допълнително доказателство за това. Но въпросът оставаше: какво следваше?

— И искате да кажете, че петнайсет писма, описващи трансцедентални преживявания, ще променят начина, по който гледаме на манихейството, така ли? Не виждам как това ще предизвика земетръс, освен сред шепа хора.

— Тогава грешите. — Нищо враждебно в тона й, само изтъкване на факт. Тя се наведе и започна да разполага листата на килима, един по един. Когато се нуждаеше от повече място, разбутваше някоя купчина книги. После коленичи, за да й е по-удобно. След малко пространството от бюрото до Пиърс се покри с килим от жълтеникави листове.

— Спомнете си, това е било молитва, предавана само устно — каза тя накрая. — Някак си бях забравила това. Глупаво, много, много глупаво.

Пиърс зяпаше морето жълти листове, объркан от лудешките стрелки, сочещи от лист към лист, от удивителните, оградени с червено мастило, от абзаците, написани в полетата: буквите бяха съвсем дребни и не можеха да се четат добре. Наблюдаваше как Аниели проследява връзките между листовете — червеният химикал току изскачаше от единия й джоб, за да подчертава верността на посоката. Накрая тя доволна се надигна и седна на мястото си.

— Е, какво мислите, че представлява това? — Тонът й беше почти поучителен.

Пиърс поклати глава и я погледна питащо.

— О, стига! Досега бяхте чудесен. Помните ли онези откъси от Порфирий Оптаний, поета-куриер на Константин? Онази игрословица? Вие донесохте това, не аз. — Тя кимна към листовете. — Кажете сега какво мислите, че представляват? Пред вас са.

Ръкавицата бе хвърлена. Пиърс се наведе и започна да чете жълтите страници.

— Преместване на редовете? — каза той накрая. Умора, липса на практика — съзнаваше, че опитът му е неубедителен, но трябваше да почне с нещо.

— Съвсем очевидно.

— Благодаря. — Той я погледна. — Обърнат словоред?

— Преди дванайсети век? Хайде стига. Още не сте се постарали както трябва.

— Обещавам, че ще опитам. — Не можа да сдържи усмивката си.

— Мислете за еврейските писания.

— Окей. Това наистина е… стълб от сол.

— Ха-ха. Казвам ви, че сам ще се намразите. — Той поклати глава и тя примирено добави: — Е, добре. Това е серия от акростихове. Нещо обичайно в молитвите — еврейската литература е пълна с такива. Отне ми цяла вечност, за да разбера какво правят тук, но си помислих, че вие… добре, както и да е. Това са акростихове.

Той проследи редовете и се увери в това.

— Първите букви на всеки ред, поставени заедно, създават друга дума.

— И те са гениалните. Тези страници там — продължи тя и посочи листовете най-близко до Пиърс — са петнайсет преписа на молитвата. Нищо странно ли не забелязвате в тях?

Той се вгледа и каза:

— Дължините на редовете са различни.

— Точно така. Като се има предвид, че това е една и съща молитва, би трябвало да се очаква да са еднакви, или най-малкото достатъчно близки, може би няколко думи, променени тук-там. Но в този случай всеки ред започва и завършва със съвсем различни моменти, докато самите думи остават еднакви. Защо?

Пиърс можеше да се закълне, че тя искрено се забавлява.

— Устната традиция?

— Точно така. Знаех си, че ще се сетите. Не е било необходимо да се определя броят на редовете и ритъмът, защото са могли да бъдат произнасяни като поток от думи — с малко паузи тук-там, — но нищо не е било точно установено. Няма очевидно обяснение за несъразмерностите. Но дали е така?

— Предполагам, че не — отвърна той, все така втренчен в ръкописа.

— И аз започнах да си задавам същия въпрос. Защо, като се има предвид традицията, са сметнали за необходимо в отделни моменти — обикновено разделени във времето с по трийсетина години — да записват молитвата с букви? Освен това с времето би трябвало да се появи естествен ритъм на рецитацията на молитвата и съответно да й придаде някаква форма. Най-малкото, за да има някаква прилика между копията. И все пак такава няма. Защо? И защо да се смесва молитвата с писма на пророците?

— И тогава сте помислили за акростиховете. — Той кимна.

— Разбира се. Това се връзва чудесно с основното, което лежи в сърцевината на всеки тип гностицизъм, манихейски или не — тайното знание. Гносисът. Ето защо всички те почват с малки откъси от Йоан. Сигнал за тревога, ако предпочитате такова сравнение. „Помни гносиса“, съобщава звънчето. В този случай знанието буквално е скрито в текста! — Ентусиазмът й нарастваше. — А защо е тази разлика в дължината на редовете? Защото всеки препис съдържа определено послание — точно това обуславя наличието на различни първи букви във всеки от редовете.

— И какво е посланието?

— За нещастие — цигарата й намери пепелника — никоя от първите ми находки не донесе нещо, което да ми се струва достатъчно смислено. Освен това започнах да разбирам колко странно е построена самата молитва. Някой би предположил, че молитва, наречена „Съвършена светлина, Истинско възнесение“, би била възходяща, ще започва от светското, за да се извиси до божественото. Всъщност тук става точно обратното. Възвишеност в началото, финалът е най-обикновен. Тогава се насочих към писмата. Тя посочи листата най-близко до бюрото. — Те също са за „божественото възнесение“. Защо са ги включили? И защо всичко това е запазено заедно?

Пиърс се взираше в схемата, което Аниели бе оформила на пода, като следваше стрелките, опитвайки се да открие смисъла. Усети нарастващото й нетърпение.

— Целият съм слух — каза той.

— О, стига, вече би трябвало да откриете загадката — каза тя. В тона й отново се долавяше детска закачливост. Когато той поклати глава, тя бързо се наведе и започна да размахва ръце над листовете, три или четири пъти — от бюрото към него. После кимна окуражително.

— Пясъчен стълб ли? — попита той.

Тя енергично вдигна ръце.

— Нагоре. Устремено е нагоре. Истинското възнесение. Трябва да четете преписите от края към началото. Така са направени и акростиховете.

Той погледна листата; да, сега го видя съвсем ясно.

— Отзад напред?

— Точно така. Посланието е във възнесението. Направо е вълшебно.

— Определено, но все още не виждам какво е…

— Толкова земетръсно ли? — прекъсна го тя. — И аз не разбирах, допреди час. Всеки акростих съдържа отделни смислени изречения, но цялостното им значение няма смисъл — просто несвързани фрази. Не мога да ви кажа колко ме притесни това.

— Работил съм с вас и преди, забравихте ли? Този път няма счупени чинии, нали?

— Онова беше случайно. — Тя замълча за миг. — Е, не съвсем. Само няколко счупени молива.

— Значи не е продължило толкова много, колкото ви се струва.

— Знаете ли — каза тя, — започвам да ви харесвам все по-малко и по-малко.

— Сигурен съм, че е така — засмя се той. — Открили сте отговора в писмата, нали?

— Умно момче!

— А те се приписват на петимата пророци от Стария завет. Което всъщност е невъзможно.

— Точно така. О, защо не бяхте тук преди няколко часа! Щяхте да ми спестите толкова време!

— Да не говорим за моливите. — Той се усмихна. — Е, защо писачите са избрали тези имена?

— Да, защо? — повтори тя, измъкна поредната цигара и опушването на стаята продължи. — За да придадат на писмата допълнителна сила и известна святост? Може би. Но самият факт, че всяко от тях включва написаната молитва, беше достатъчен, за да отхвърля това предположение. Трябваше да има и някаква друга причина, нали? И тогава започнах да мисля, че целият свитък може би е основан на идеята за възнесението, или най-малкото използва метод за четене отдолу нагоре. Още от гносиса. След като са използвали акростих, защо да не използват и пророците, които са били най-свещените в манихейската система? — Дълго дръпване от цигарата. — Може би имената им е трябвало да привличат вниманието не към святото, а към обикновеното.

— Още един начин за обръщане на всичко с главата надолу? Доста добър метод.

— И аз така мисля. — Тя кимна, от ноздрите й излязоха струйки дим. — Това и направих. И чак тогава акростиховете добиха смисъл. Забелязах, че всеки път, когато метафоричната пътека се споменава като част от „небесното възнесение“, има и ред от акростиха, който пряко се свързва с това в един наистина цялостен смисъл и прави нещата разбираеми. Например в ето онова писмо — тя посочи — се описва моментът, когато пишещият, който се нарича Енос, „следва ръката на Закрилника в градината на ароматните кестени и намира с какво да се подкрепи“. В акростиха, който предшества писмото, има изречение, което гласи „В Трипити кестените бяха узрели“. Както знаете, Трипити е град в североизточната част на гръцкия полуостров. — Пиърс не знаеше, но не отбеляза тази подробност. — А също така забелязах, че думата „кестен“ не се появява никъде другаде в акростих или писмо. И така нещата потръгнаха. С всеки нов намек в някое писмо акростихът предлагаше определена връзка с реалния свят. И колкото повече четях, толкова повече се увеличаваха подробностите — мястото, посоката, дори разстоянията. — Тя замълча, после продължи: — Молитвата и епистоларните послания не са свързани с отвлечените въпроси на познанието; те са насочени към много определен проблем. Тук. В материалния свят. — Тя едва се сдържаше да не захихика. — Това, което прави свитъкът толкова земетръсен, е, че той се оказва гениално кодирана географска карта.

Доня Марсела остави звънчето на бялата ленена покрива и разгъна салфетката върху скута си. Пред нея стояха три чинии, покрити със сребърни похлупаци. Вдигна първия и видя варено яйце, плод и идеален квадрат от чист желатин; във втората имаше сандвич с едрозърнест хляб; в третата — ужасната смес, препоръчана й настойчиво от лекарите: мазни сиви парчета, посипани с нещо като тебеширенобели кристалчета. Нейната битка срещу холестерола. По-добре сега, отколкото по-късно, бяха й казали лекарите. Да се противопоставела на лошите храни. Ако знаеха само!

Нахлупи третата чиния и се зае с яйцето. Твърдо сварено и безвкусно. Огледа масата за сол. Никаква. Винаги затрудняваха нещата.

Влакът пътуваше бързо — бяха на час от Барселона: четири частни вагона, носещи се през испанския пейзаж. Тя предпочиташе влака пред самолетите — не че я беше страх от летенето. Но във влака най-малко усещаше движението. Това, че за разлика от баща си и дядо си някога, нямаше лична прислуга в ливреи, ни най-малко не я вълнуваше — хората от железниците бяха любезни и услужливи. Какво повече можеше да иска? Никой от семейството й не я разбираше. Дори и най-младата й племенничка — вече на път към първия си брак — я окуражаваше „да се присъедини към съвременната епоха“. В живота на доня Марсела, особено през последните десетилетия на двайсети век, имаше достатъчно много премеждия, и тя не беше готова просто така да предаде връзките си с едно по-просто време. Десет и половина, Рим. Добро време за сън. Сутринта в Барселона. Бавничко, но с вкус.

Обичаше да кара всички да я чакат — урок, който бе научила от баща си. Тъй като нямаше синове, той рано я бе въвел в манихейската общност — нещо почти нечувано дотогава в братството. Там имаше само няколко жени, допуснати до вътрешните дела, но графът знаеше, че дъщеря му е повече от способна. Знаеше също, че това ще я изолира от останалите. Голямата сума, която бе изнесла тайно от Испания след смъртта на Франко, ясно разкриваше талантите й. Толкова неочаквани за една-жена. Да ги кара да я чакат. И да очакват. Да ги държи на нокти.

Това беше ролята, за която я бе подготвил баща й, роля, която сам бе изпълнявал преди това. Роля до известна степен на куче пазач, на някой, приковаващ вниманието на другите, каращ ги да осъзнават истинската му цена. Много подходяща роля за една жена, оказала се между много мъже.

Беше оставила вагона-всекидневна мебелиран така, както го бе проектирал баща й — скъпо обзавеждане от средата на шейсетте, датски мебели — диван, кресла и маса за карти, завинтена за пода. В малкото пространство между прозорците бяха закачени картини и снимки на разрасналата се фамилия. Тя самата нямаше деца. Но имаше достатъчно племенници, племеннички и дори няколко внуци от тях — увеселения, ловни спомени, сърф — това придаваше на салона много домашен вид. Обичаше да закусва тук, а не в по-елегантния салон-вагон. По-светло и не толкова официално. Нещо, останало от баща й.

А и малцината, които канеше тук, не се притесняваха толкова, колкото във вагона за вечери.

— Няма ли да ми дадете малко от вашето яйце? — попита тя. — Обичам яйца. — Мъжът посегна към чинията си. — Не-не, благодаря — продължи тя. — В крайна сметка бяхте толкова любезен да посрещнете влака съвсем рано и с такива добри вести. — Вдигна вилицата си и хапна парченце плод. — Сигурна съм, че това ви е причинило неудобство.

— Съвсем не — отвърна той. Към петдесетте, облечен в елегантен костюм, полковник Найджъл Харис изглеждаше като идеалния продукт на Итън и Сандхърст — широко лице и нисоко чело под късо подстригана пепеляворуса коса. Очевидно прекарваше доста време на открито — кожата му беше загоряла до пръстеночервен цвят. Един белег под лявото му око напомняше за последната му задача по време на намесата на НАТО в Босна — една мина го бе изхвърлила от играта след двайсет и пет години служба. Бяха му казали, че окото най-вероятно ще заболее сериозно през следващите пет години. Пълна слепота в рамките на десет. Всъщност нямаше много време, за да остави някаква диря след себе си.

— Мисля, че това не е съвсем вярно, полковник, но благодаря за любезността. — Тя задъвка бавно, но виждаше, че той не проявява признаци на нетърпение. Обещаващо. — Предполагам, че програмата ви е доста натоварена, както в Англия, така и в Съединените щати.

— Да, имам някои задачи.

Чертите му можеха да се определят като красиви, а държането му, както и изправената стойка, го правеха привлекателен мъж. С изключение на очите — прекалено насмешливи. И все пак, ако някой отнемеше войнишкото достойнство и слабата сянка на незадоволена амбиция — знаци, които доня Марсела беше виждала толкова често, че нямаше как да не ги разпознае — щеше да е още по-желан.

Тя изви устни в обиграна усмивка.

— Сега не участвате в „Нощна линия“, полковник. Тук фалшивата скромност не върши работа. — Реакцията му отново беше такава, каквато я бе очаквала. Усмивка за момент, поклащане на главата.

— Ще споделя с вас, че намирам внезапното ви излизане от Съвета по духовните ценности за доста странно.

— И защо?

— Една напредничава малка организация се превръща в новия образ на християнската политика и вие сте на нейното кормило. Несъмнено някои хора се ядосват, но трябва ясно да разберат, че единствено вие сте отговорен за новите им легиони последователи. И би трябвало да ви поставят на много отговорно място.

— Или да ме превърнат в плакатен образ — „поредния срамен пример за култ към личността“. Вестник „Мирър“ никога не е пестил обидите си.

— Все още — подчерта тя и си бодна още едно парче плод — християнският глас се чува трудно.

— Очевидно не е много силен, като се имат предвид последните парламентарни избори.

— Вашите членове стават все повече с всеки ден. След време…

— Ще бъдем заличени — прекъсна я той. — Не искам да съм мишена, графиньо. Армията ме е научила колко опасно е това. Съветът има влияние, но няма представа как да го използва.

— Християнското водачество не е ли същото като политическото? — Беше време да покаже колко добре разбира своя гост.

— И двата вида не могат да се похвалят с изключителност.

— Мисля, че Тони Блеър би могъл да каже нещо по-значимо по този въпрос.

— Да, това също е проблем. Но той е доста ограничен обект, не сте ли съгласна? Британските протестанти нямат толкова голям стремеж, колкото се наблюдава на други места.

— Както казах, забелязвам растящото ви влияние, полковник. Ставате много известен в Щатите.

— За момента, да. Изглеждат… заинтересувани. Доколкото разбирам, очевидно копнеят истински за нещо далеч над хладните манипулации на партизанщината в политиката, над спорните постижения на пазарните икономики. В Европа това също започва да проличава. За нещастие ние, англичаните, винаги сме на няколко стъпки зад подобни неща. Хората искат нещо по-стабилно и може би, ако мога така да кажа, нещо вечно. Вярата отново е станала извънредно привлекателна и като че ли американците водят в това отношение. Трудно е да не го забележи човек.

— Тогава вашето решение да напуснете Съвета изглежда още по-обезпокояващо.

— Съвсем не — отвърна той. — Съветът винаги е бил, в известна степен, твърде ограничен. Постепенно попадаме в същата клопка, която разедини Християнската коалиция в Щатите. Превръщаме се в инструмент на радикалната, на крайната десница. Никой не може да очаква, че нечий глас може да се превърне в пътеводен знак за основния поток християни. Не съществува реална възможност за политическа промяна. Не, не смятам, че решението ми да напусна Съвета е обезпокояващо.

— Но вие все още вярвате, че там има голяма и реална възможност да се установи ръководство, което бихте одобрили. — Тя замълча многозначително за момент, после добави: — И затова сте тук.

— Да.

— И мислите, че съм способна да помогна ли?

— Да.

Няколко секунди доня Марсела се вглеждаше в лицето му. После бавно набучи друго парченце плод, вдигна вилицата и спря пъпеша изкусително близко до устните си. Отново загледа напрегнато своя гост.

— Но аз съм католичка, полковник Харис.

Той също я погледна многозначително, после се наведе над ягодите си.

— И аз така знам.

Графинята го наблюдаваше как изискано загребва с лъжичката сметана.

— Вярата не е средство за политически изгоди, полковник. Нито структурите, които я ръководят. Доколкото разбирам, те служат само и единствено на себе си. Не съм сигурна, че ще се съгласите с това, но е така.

За няколко секунди той остана напълно неподвижен. После много бавно бутна купичката настрани и сложи ръцете си на масата. Изглеждаше доволен от мекия допир на тъканта. Очите му оставаха втренчени в почти незабележимите вълнички на белия лен. Обмисляше отговора си — несъмнено печеливша тактика. Когато беше готов, вдигна очи; в израза му имаше неочаквана строгост.

— Самодоволството, графиньо, това разкъсва Църквата вече петстотин години. Нищо друго. Представям си как хиляда години сигурност я превръщат в монолит. И това, което е започнало като многоочакван период на възстановяване, става пречка пред процесите, за които ме предупредихте току-що. Въпросите на вярата, поставени извън политическите процеси; спор за ритуалите и йерархията, превърнали се в семето на собствената ни смърт. С всяка стъпка, с която се отдалечаваме един от друг, ние подкопаваме това, което ни е позволило да определим границите на този несигурен свят — сцеплението, общуването. И все пак е забележително, че християнската вяра е оцеляла въпреки това обременяване. Или може би именно заради него. Всъщност не съм учен. Но по-скоро не: вярата е просъществувала и се е държала, защото нищо особено не я е предизвикало. Ние бяхме единственият отбор в града, както казват американците. — Погледът му се оживи. — Но вече не разполагаме с този лукс. Сега за нас има много по-опасни заплахи от собствените ни болезнени противоречия.

Тя бе очаквала повече политика и по-малко педагогика. Още една точка в негова полза. Той съвсем съзнателно опипваше почвата.

— Какви противоречия по-точно?

— Увеличаващи се главоболия — обясни той. — Преди хиляда и петстотин години или нещо такова се появява господин Мохамед. Хиляда и петстотин години след рождението на Иисус Христос се появява господин Лутер, за да хвърли предизвикателство срещу съществуващия авторитет. Растящи главоболия — повтори той. — Този път обаче идващите от вековете не се прицелват в собствените ни противоречия. Този път те се насочват към един безбожен свят — бившият Лутер се е превърнал в ислямски фундаменталист. Голямата беда е, че в тази въртележка няма нищо достатъчно здраво, за да ги спре. И те имат най-смъртоносните играчки на света.

— Тоест, полковник, вие предлагате Десети кръстоносен поход, така ли? — каза тя с известна доза сарказъм.

— И от двете страни се задава свещена война, графиньо.

За момент тя не беше достатъчно сигурна дали говори сериозно.

— И вие наистина вярвате, че те представляват подобна заплаха?

— Няма значение в какво вярвам аз. Заплахата просто е средство, инструмент. Ние не влязохме в Ирак, защото Саддам убиваше невинни кюрди. Отидохме, за да защитим кувейтския петрол. Едва ли НАТО щеше да получи достатъчно силна подкрепа само за това. Саддам беше заплахата. Саддам беше оправданието. Ако искате да съберете разпръснатото, разединено християнство, предложете нещо ново, което да обедини всички.

— Разбирам. — Бе се появил политикът.

— И най-добрият гид, винаги съм го мислил, е киното. — Бе предвидил изненадата. — О, да. Преди двайсет години лошият идваше във вид на някогашен нацист; преди десет години беше ренегатът комунист. Сега това е полуделият арабин. Ако публиката купува това, защо не й предложим продажба на едро? Има ли значение колко истинска е заплахата?

— Тоест това, което ни разделя, е по-малко важно от това, което би ни обединило, така ли? — Той не отговори и тя продължи въпроса си: — Това ли искате да кажете, полковник?

— Вярвам — лицето му поомекна, — че ще направим глупост, ако не използваме всичко, което имаме на разположение, като се има предвид обстановката. Когато става въпрос да засилим позициите си, има ли значение по какъв начин ще го направим?

Тя го наблюдаваше. Все още не можеше да е сигурна дали това, което казва, идва от сърцето на фанатично настроен човек или от разума на практичен политик. Но какъвто й да беше отговорът, тя разбираше, че Щефан има право. Полковник Найджъл Харис щеше да е полезен през следващите месеци. Въпросът беше кой на кого ще помага?

— И разбира се, вече сте започнали да уреждате това.

— Разбира се.

Тя изчака малко.

— Добре — продължи графинята, като поднесе кърпата към устните си, а после я остави на масата — вие ме накарахте да се замисля за много неща. — Тя се изправи, Харис също стана. — Моля, седете си. Довършете закуската си. Ако имате нужда от нещо друго, просто звъннете. Имам да довърша някои неща преди да пристигнем. Надявам се, че в Барселона ще ви чака кола.

— Много мило.

Тя кимна и се отдалечи от масата. На вратата се обърна.

— Много се радвам, че се срещнахме.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Тя кимна пак, после излезе в коридора и влезе в съседното помещение.

Щефан Клайст стоеше пред едно огледало със специално покритие, през което наблюдаваше полковника, който сега отхапваше парче сандвич.

— Е? — каза тя, като изу високите си токове и тръгна към него.

— Трудно е да се каже дали ще можем да го контролираме.

— И аз мисля същото.

— Винаги има начин.

— Ревнив? — Тя се притисна към гърба му; дори без обувки беше два-три сантиметра по-висока. Посегна и разкопча панталона му. Продължиха да гледат Харис. Тя бръкна и скоро усети в ръката си обичайната твърдост. Възбудата й растеше. Обърна Клайст към себе си; очите й наблюдаваха напрегнато Харис, който измъкна от джоба си мобифон и започна да набира номер.

— Можем ли да го засечем? — попита тя, докато Клайст сваляше роклята й; тя остана само по колан за жартиери — никога бикини, за да не се затруднява.

— Погрижил съм се — каза той, докато я навеждаше над голямото стъкло. После посегна към кръста си, но тя го спря.

— Ципът ще драска — каза той.

— Знам — отвърна тя и го вкара в себе си.

Здравите му ръце обгърнаха ханша й и я задвижиха; тя всеки път късо изпъшкваше, когато се допираше до ципа, но това я караше само да се движи по-силно. Щефан пъшкаше високо.

— Тихо — прошепна тя, очите й бяха вперени в белега на лицето на Харис. Представяше си как го ближе, как прокарва езика си по него. Секунда по-късно свърши и усети, че и Клайст се освобождава в нея. Той продължи да трепери още малко — няколко последни вълни удоволствие, после дишането му се нормализира.

Тя си мислеше дали ще е така приятно и с Харис.

— Географска карта? — попита Пиърс изненадано. — Каква?

— За какво е може би по-точният въпрос — каза Аниели.

— Добре. Но те очевидно са смятали да скрият това от всички с изключение на няколко избраници. Не мога да си представя, че повечето от манихеите могат дори да препишат молитвеника правилно.

— Като се има предвид устната традиция, сигурно никой. А дори да могат, преписите ще бъдат без значение, ако липсват писмата. Както се оказа, необходими са всички части, в които добре са разграничени и трите подраздела.

— Колко удобно.

— Именно — усмихна се тя. — Както и да е, всеки от подразделите съдържа пет писма — по едно от Адам, Сит, Енос, Сим и Енох. Първата част — най-ранната хронология — описва предимно географските подробности. Каквото и да е скрито, нещата се движат около онези първи пет века. Има следи, водещи дори към Таврическата планина и Армения — диви гористи местности, които не са се променили стотици години. В края на осми век обаче съкровищницата намира постоянния си дом в горната част на гръцкия полуостров — планината Атон. Винаги досега съм мислила, че поселенията в Атон не са по-ранни от десети век. Но очевидно манихеите са били там много по-рано. Атон става центърът на следващите пет писма, пълни с подробности за много оживения някога манихейски манастир, наречен „Свети Фотий“. Според директорията за Атон в Интернет „Свети Фотий“ става гръцки манастир някъде през единайсети век.

— Тоест виждате връзка между онези манихеи и гръцката църква?

— Гърците ли? — Трябваше й момент, за да разбере какво точно й казва. — О, разбирам какво имате предвид. Не. Нищо подобно. Гръцките манастири на Атон се появяват чак към края на десети век, преди разрива между Източната църква и Рим.

— А „Свети Фотий“ предшества манастирите в тази планина?

— О, да. Според тези писания — с около петстотин години. Умни са били онези манихеи. Намерили са си много подходящ светец, какво ще кажете? — Когато Пиърс не отговори нищо, тя добави, че „Свети Фотий“ е от „фос“… гръцката дума за „светлина“. — Всичко е с някаква цел, нали?

Изражението на Пиърс й беше достатъчно, за да се върне към основната си мисъл.

— Както и да е, атонският манастир е изграден около 380-а година. Според директорията монасите от „Свети Фотий“ избрали мястото, защото било толкова „близо до небето“, колкото могли да се приближат. Манихеите очевидно са проникнали там някъде към осми век. Според тези писма още през шести век е имало няколко такива манастира, разположени из цяла Гърция и Македония.

— Непривлекателната страна на манихейството.

— Точно така.

— Следващият цикъл писма?

— Това е мястото, запазено за отговора на въпроса „какво“. — Тя вдигна поглед към него. — За нещастие те не са много ясни. Става дума за нещо истинско, което усърдно и дълго пазят. Но има достатъчно доказателства да се предположи, че е нещо необикновено.

— Над академичните понятия ли? — попита той.

Възбудата от последните десет минути като че ли се смъкна от лицето й и предишната й загриженост се появи отново.

— Ако нещо, способно да подкопае устоите на католическата църква, е повече от чисто научно любопитство, да. Твърдят, че имат нещо, което може да прочисти вярата и да прокара пътя, за да се появи истинската им църква. Нещо много истинско за тях, „най-висок авторитет“, много по-висш и от самия Мани.

— И какво може да е това нещо?

— Не знам. Текстът е много мъгляв. Доколкото мога да предположа, нещо, предхождащо Мани и дори Евангелията. Пергамент, написан на гръцки. Това е най-конкретното, което разбрах. И най-обезпокоително е съобщението, че имат значителен брой клетки, пръснати навсякъде, които са способни да разпространят властта и мощта му.

— Дори и толкова късно — през десети век ли?

— Да. „Картографията“ на последните две писма очертава разположението на големи групи служители в католическата йерархия, свързани с манихеите. Има имена, които дори и аз разпознах, макар че това не е моят период.

— Добро извинение.

— Всичко това предполага — продължи тя, като пренебрегна забележката му — че никога не са изоставяли „Свети Фотий“ и просто са го обявили за свое седалище. Също така очевидни са и данните за останалата част на Европа. Дали са се укривали и далеч от Атон? Винаги са успявали да се справят със задачите си. Въпросът е: защо не са използвали това, когато мрежата им е била така добре разпространена?

— Може би са се опитали и са открили, че то не е толкова могъщо, колкото са си мислили.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Писмата са ясни в предупреждението си, че онова, което споменават, е предопределено за „Голямото събуждане“, независимо кога ще стане то. Няма бойни викове за действие, няма сигнали, че завръщането на Месията е предстоящо, дори и в приближаващото се хилядолетие. Нещо повече, още когато са се криели в Атон, са подозирали, че в един момент Църквата ще заговори за манихейската ерес или нещо подобно. Както казах, манихеите са изчезнали от Запада през пети век — няма нищо споменато за тях, като се изключат фалшивите позовавания на катари, богомили и албигойци.

— И вие мислите, че те са оцелели. — Становище, а не въпрос. Пред погледа му мина образът на австриеца.

— Кой знае колко време са стояли встрани? От писмата става ясно, че са се окопали добре и са оцелели столетия. Кой ще докаже, че не са били способни да подържат едно по-продължително криене и бягство? От всичкото, което знаем, може би излиза, че те все още изчакват. Бих казала, че това е повече от малко земетресение. — Чак сега тя забеляза промяната в израза му. — И като гледам лицето ви, смятам, че сте съгласен с мен. — Погледна го право в очите и разбра, че има нещо повече от това. Когато заговори отново, тонът й не беше толкова любезен.

— Всъщност защо дойдохте?

Въпросът й го изненада. Не беше сигурен как да й отговори.

— Исках да разбера как върви със свитъка.

— Да, но защо толкова рано? Ако сте нямали представа какво е това… казах ви, че ще ми е нужно време, нали така беше? — Тя рязко спря, после каза: — Вие сте влезли в контакт с тях, така ли? — Той не отговори, но тя продължи да го притиска. — Вие знаете, че са успели да оцелеят. А те знаят, че свитъкът е у вас. — Той пак не каза нищо. — Значи затова ми разказахте всички онези глупости за „Сан Клементе“.

— Не са глупости — настоя той. — Човекът, който ми даде свитъка, каза, че е открит в църквата от четвърти век.

— И двамата знаем, че това е невъзможно; просто не е могъл да бъде открит там.

— Чак сега го разбирам.

— Кой беше? — настоя тя. — Кой ви даде свитъка?

— Човек, на когото вярвам.

— Може би ще се наложи да направите преоценка.

Тъкмо щеше да й отговори, когато го прекъсна звукът на тръба, последван от военна музика. Пиърс за момент се обърка и затърси източника на звука.

Без да реагира, Аниели погледна часовника си, протегна ръка зад купчината книги в края на бюрото и каза:

— Ранните новини. Шест и половина е. — И извади малък радиоапарат, снабден с часовник. Сините неонови цифри потвърждаваха часа.

— Понякога заспивам тук и го включвам да ме буди — обясни тя и спря, щом коментаторът заговори.

— Месецът на тъга и молитви дойде до своя печален край — започна той. — Добро утро, аз съм Паоло Тонини. Ецио Паладзини, главата на католическата църква, обявен за папа Бонифаций Десети, почина на шейсет и седем години. Новините за внезапната му болест разнесоха вълни от потрес сред католическата общност, когато преди двайсет и шест дни това бе съобщено. Източници от Ватикана потвърдиха, че тази нощ Негово светейшество се е споминал в съня си…

Пиърс се прекръсти. Аниели скочи, остави радиото в креслото, отиде в единия ъгъл и извади иззад един музикален шкаф малък телевизор. Измъкна от джоба си кърпа и с няколко бързи движения избърса прашния екран. После включи телевизора. Черно-белият екран оживя — показваха стари снимки на папата пред „Свети Петър“, един глас изреждаше кратки подробности за шестте години, които бе прекарал на папския престол.

— Угасете това, може ли? — каза тя на Пиърс, и посочи креслото, като не сваляше очи от екрана. Той изключи радиото и отиде при нея. Манихеите трябваше да изчакат още малко.

— … учен, много пъти оспорван, подобен папа не е имало от времето на папа Пий Втори през петнадесетото столетие. Въпросът сега е — подчерта гласът — за неговото наследяване. Вече има слухове за двама кандидати. Първият е дългогодишно доверено лице на покойния Бонифаций и също така изтъкнат духовник и учен, кардинал Джакомо Перети, архиепископ на Равена. — Снимка на италианеца по време на аудиенция при папата запълни екрана. — На петдесет и две, Перети е един от най-младите кардинали и мнозина го смятат за изтъкнат представител на либералите. Вторият — нова снимка зае половината екран до тази на Перети: стръмен алпийски пейзаж някъде в Тирол — е кардинал Ерих фон Нойрат, архиепископ емеритус на Линц, шейсет и осем годишен, радетел за помиряване с европейските протестанти чрез работа по обединяване на вярата. И двамата имат голяма подкрепа в конклава, макар че Перети…

Пиърс разглеждаше снимките. Имаше нещо познато, нещо, несвързано с нито единия от кандидатите. Приближи се до екрана; очите му се спряха на трета фигура — мъж, застанал отляво на фон Нойрат. Стоеше зад рамото на кардинала, лицето му бе потънало в сянка. Пиърс се наведе да го види по-ясно и Аниели забеляза внезапния му интерес.

Пиърс усети как гърдите му се стягат.

От екрана го гледаше човекът от Ватикана. Австриецът, който го бе изгонил от дома му.

Неспособен да откъсне очи от екрана, Пиърс усети как сърцето му замира.

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Ръкописът Q (3)

Метаданни

Данни

Ръкописът Q

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Джонатан Раб
Ръкописът Q (3)