Найджъл Харис седеше в къта за закусване на своя мезонет на най-горния етаж на лондонския хотел „Кларидж“. На малката маса пред него бяха разпилени петнайсетина вестника. Между тях бе сбутана чаша слаб билков чай, чинийка с две твърдо сварени яйца — само белтъците, и купа димяща овесена каша — неизменната закуска от дванайсет години насам, с изключение, разбира се, на неотдавнашната му среща в Испания. Не че не обичаше плодове, конфитюри и безкрайните други вкусотии, но тази безвкусна диета беше всичко, което неговият стомах можеше да си позволи — през дългата му военна кариера бяха пострадали не само очите му.

Още усещаше последствията от закуската с графинята. Но нямаше възможност да откаже — графинята бе прочута със стриктното си придържане към правилата на гостоприемството. Как и какво бе ял бе толкова важно, колкото и това, което бе говорил. Знаеше условията. Нещо повече, той наистина вярваше, че би приела един слаб стомах като белег за слаб характер, а той не можеше да си позволи да остави у нея подобно съмнение. Както и да е — резултатите от срещата им оправдаваха няколкото дни неразположение.

Той вдигна чашката към устните си и отпи глътка чай; първата винаги предизвикваше неприятно свиване на вътрешностите му. Нещо с киселините се било объркало, обясняваха докторите. Слабият сладникав вкус на билките стегна гърлото му и болезнено сви основата на езика му. Той преглътна няколко пъти; слюнката само подсилваше разбунтувалия се стомах. Почака малко, после внимателно отхапа първата хапка белтък. Беше се приучил да проследява пътя на храната в себе си; податливото бяло се пригодяваше към очертанията на неговия хранопровод, надолу през центъра на гърдите му, всеки токсин се поглъщаше от гъбестата му повърхност. Паренето започна да намалява. Изяде и втория белтък. Навик. Бе стигнал до точката, когато вече не съзнаваше какво яде. Почти.

Дръпна най-близкия от вестниците на масата и стигна до страницата за външните новини. Нямаше и следа от вчерашните събития. Вместо това предлагаха обичайната сергия на „Ню Йорк Таймс“: политолог от фондация „Хувър“, САЩ в Косово; коментар на Сафир за Клинтън (още един опит да се обрисува Никсън в по-меки нюанси); мнение на кмета за ограничаването на данъците. Несъмнено утре нещата щяха да бьдат различни. Сега трябваше да прегледа само уводните статии. Вече го бе направил с петнайсет от водещите в света вестници и бе намерил само объркана смесица от отговорите и въпросите по повод декларацията на Алианса на вярата. Беше запазил „Таймс“ за последно. Най-добрата проверка за издръжливостта му.

Заглавието на първия материал казваше всичко: „Монахът Савонарола в цивилен костюм“.

Той се облегна и зачете:

Вчера Найджъл Харис, бивш изпълнителен директор на Съвета по духовните ценности, започна най-новата си кампания, за да се наложи като морален маяк на Запада. Най-скорошното му усилие доби формата на един много мъгляво определен Алианс на вярата, група, която се разпростира широко — от Холивуд до академичния свят, от Уолстрийт до Църквата. Определено твърде широка основа. Със система от Дванайсет ръководни принципа (броят им е чисто съвпадение) новите апостоли на моралната общност заявяват, че е дошло времето да се противопоставят на онези елементи в обществото, които заплашват основните устои на приличието. Техният отговор е: общокултурно, общоверско усилие, „лишено от политически амбиции“.

Докато на абстрактно равнище приветстваме господин Харис и колегите му за загрижеността им, то посланието за мисията на Алианса повдига сериозни въпроси. Макар че не определи точно центъра на кампанията, той спомена бегло къде може да очакваме да се намеси неговият Алианс: рап музиката, Интернет, еднополовите бракове, молитвите в училище и др. Изглежда някак си неубедително да се твърди, че няма политическа програма, когато Алиансът се стреми да се намеси в толкова оспорвани проблеми.

Още по-смущаващо е амбициозното определение, според което в Алианса на вярата „религиозните различия отстъпват в интерес на едно по-широко духовно издигане“. Стремежът на г-н Харис към толерантност е спорен, особено като се имат предвид бившите му съидейници от Съвета по духовните ценности, които стояха твърдо настрани от подобна намеса. Това, че той характеризира желаното единение като отговор на „заплахата от страна на тези, които разглеждат свещената война като форма на дипломация“, също рисува противоречива картина. Да се използва ислямът като плашило едва ли е най-добрият път да се укрепват и утвърждават приличието и моралът.

Защото монахът Савонарола от петнайсети век, бичът на…

Харис бегло погледна последния абзац — историческа отправка, нещо като финален акцент на статията, строго напомняне за съдбата на флорентинския проповедник, загинал от ръцете на собствените си последователи. Като имаше предвид отзвука в повечето от вестниците, Харис обаче нямаше почти никаква причина да се съобразява с това предупреждение. Преобладаваше одобрението. Потвърждаваха го и петдесетте хиляди и-мейла, пристигнали през последните два дни.

Не беше зле за осем без петнайсет сутринта.

Пиърс седеше върху една плоска скала. Планинският пейзаж беше изпъстрен с многобройни каменисти склонове. На изток един язовир, осигуряващ вода за водноелектрическата централа Фиерца, се простираше като огромна палачинка, безметежно спокоен и тих в прегръдките на планините. Водата му отдавна беше заразена и според последния бюлетин на Червения кръст бе неподходяща за пиене или къпане. Но това като че ли нямаше значение. Бежанците продължаваха да я използват, дизентерията, диариите и гъбичките заболявания бяха приемлива разменна монета срещу собственото им безкрайно нещастие и нищета. Оттук, отвисоко, той можеше да види група жени до брега, но бяха твърде далеч, за да види какво правят.

От това разстояние гледката беше спокойна и тук, на своя наблюдателен пост, той се чувстваше като временен беглец от хаоса дол у.

Мендравич седеше до него и мълчаливо чакаше. Вече седяха повече от час, неподвижни, загледани пред себе си. Накрая Пиърс заговори.

— Тя трябваше да ми каже.

Мендравич не отвърна нищо.

— Той знае ли за мен?

Мендравич понечи да каже нещо, но спря.

— Преди час щях да кажа да. Сега… Мислех, че ти е казала. Не съм ги виждал от месеци.

Пиърс кимна, все така загледан пред себе си. Беше вперил поглед в туфа прегоряла трева — само върховете още зеленееха сред пръснатите почернели корени. Нямаше представа откъде се беше взела тази трева, но всред тази овъглена рана нямаше нищо друго, на което да спре поглед.

В един момент — не си спомняше точно кога — посегна, свали якичката си и се обърна към Мендравич.

— Още ли мислиш, че ми отива?

Мендравич изчака, после попита:

— Какво всъщност правиш тук, Иън?

— И аз се питам същото.

— Нямах предвид това.

— Знам. — Независимо какво си мислеше Мендравич, през последния час Пиърс си задаваше същия въпрос и единственият отговор, изглежда, се намираше в изминалите осем години.

Бягство.

Не че бе знаел за Петра и момчето, не че би могъл да узнае. Но това, което бе търсил в Църквата, всъщност не беше там. Не и за дълго. Сигурно бе, че не е изгубил вярата си в Словото, в неговата сила — имаше я, — но не виждаше смисъл да бъде служител на Църквата, когато самата тя бе причина за толкова несправедливости. Продължаваше да се пита: с изключение на свещеническата якичка и адреса му във Ватикана, каква всъщност разлика имаше между него и баща му? Свещеник или не, вече си бе изработил навика да гледа на нещата от разстояние. Беше изоставил Босна и Петра, за да стане свещеник. Беше изоставил Бостън, за да стане учен. Беше изоставил Чечилия Аниели… Този път каква бе причината? Кукеш беше просто едно благотворно разсейване по предварително набелязания маршрут. А около него отново кънтеше на кухо…

Новината за сина му дълбоко го разтърси, но това нямаше нищо общо с безпътството на един свещеник, с нарушаването на каноническия закон, с пренебрежението към смъртния грях. Ставаше дума за едно момче, една жена и един мъж. И за осъзнаването на един живот, прекаран в постоянно бягство.

— Ти не си тук, за да помагаш на бежанците — каза Мендравич, като че ли четеше мислите му.

— Защо мислиш така? — Пиърс бавно се обърна към него.

— Защото не се вписваш в действителността тук. В списъците на МККМ името ти го няма. А във Ватикана мислят, че си в Рим. Изглежда, си се появил от нищото.

— Звънял си в Рим?

— Трябваше да съм сигурен, че става дума точно за теб, нали така? Не бих пресякъл половин Косово за никой друг.

Пиърс забави отговора си. Споменаването на Рим го изкара от равновесие. Погледна пак Мендравич.

— Трябва да отида във Вишеград.

— Какво? — Внезапната промяна завари Мендравич неподготвен.

— А после трябва да ме отведеш при Петра.

И преди Мендравич да може да отговори, Пиърс скочи.

— Прав си. Не съм дошъл тук заради бежанците. И дори бях забравил за тях.

И без предупреждение заслиза надолу по склона.

В летните следобеди улица „Кондрти“ често бе просто движеща се тълпа от хора. Потокът туристи откъм Испанските стълби, съчетан с вълната купувачи по „Корсо“, към четири следобед достигаше критичния си връх, най-неподходящия момент някой да си пробива път към сграда, разположена по средата й. За Артуро Лудовизи времето беше определено неподходящо — неговият самолет от Франкфурт беше закъснял достатъчно, за да си доставя сега удоволствието да броди по улица „Кондоти“ в най-натоварените й часове. Освен това бе взел със себе си най-важните счетоводни книги и знаеше, че ще е най-добре незабавно да ги върне в касата.

Той си проби път през тълпата и стигна до входа на номер 201, сграда забележителна със съвсем обикновения си вид: четири етажа сиво-черни тухли, притиснати между два елегантни бутика. Върху безликите манекени бяха навлечени модни мъжки дрехи. Вътрешността на магазините отразяваше строгостта на сградата — по празните стени дори не се виждаха много тоалети. Лудовизи никога не бе разбирал причината за това.

Бръкна в джоба си за ключовете и внимателно се огледа, за да е сигурен, че никой не проявява специален интерес към него. Доволен, той натисна бравата и влезе.

Миризмата на влага го удари в ноздрите. Той захлопна вратата зад себе си и запали осветлението — разрухата наоколо пролича съвсем ясно. Зад тясното коридорче имаше стръмна стълба към втория етаж, силно изхабена, обградена от стари ръждясали перила. Потъмнял кафяв килим, раздърпан и целият в лекета, се гънеше по всяко стъпало, но бе достатъчен да омекоти стъпките и да заглуши скърцането и пукането на дъските отдолу. Стените бяха облепени със сини и бели тапети — цветя и вази, доколкото можеше да разбере — напразен опит да се освежи входното помещение. Напластяваният с години цигарен дим ги бе покрил с жълтеникавокафяв прозрачен филм, освобождавайки ги от тази отговорност. Просто малка мрачна пещера, висока четири етажа.

И все пак за момент мястото успя да пренесе Лудовизи в друго входно помещение, в друга, отдавна съборена сграда, въздухът там бе наситен със звуците на скрибуцащи цигулки и духови инструменти. Малката консерватория на доторе Масачо в Равена: огромният крак на мъжа, отмерващ ритъма, дебелите пръсти, прелистващи страниците на нотите, впереният поглед към младия Лудовизи, който се опитваше отново и отново да изпълни противната триола, но все не успяваше да я изсвири по-добре. Беше по-добър при двутактовия ритъм. Стая след стая, пълни с млади виртоузи, всички талантливи, с малки изключения, достатъчни, за да раздразнят великия Маестро.

Лудовизи не бе пипвал кларнет от четирийсет години, сградата на улица „Кондоти“ № 201 го вдъхновяваше да опита отново.

Това беше така, защото несъмнено старият дом събуждаше много по-мощни асоциации, отколкото музиката на Моцарт и Вивалди. Колкото и да изглеждаше странно, номер 201 беше хранителната почва за най-разтърсващия финансов скандал в историята на Ватикана. Една доста пикантна историята, помните ли? Снимката на Роберто Калви, увиснал на въжето под лондонския мост „Блекфайърс“ през юни 1982 — край на една незабележима кариера, неразкрита измама, блестящо осъществена, сред цялата бъркотия, от фон Нойрат. Това, че покрай многото „специалисти по заговора“ пресата успя да изопачи фактите около смъртта на Калви, правеше схемата на кардинала още по-гениална. Историята бе толкова интригуваща, че не друг, а самият Марио Пузо й намери място в трилогията „Кръстникът“. Масонство, пране на мафиотски пари, смъртта на Иоан-Павел Първи. Всичко това бе някак свързано. Лудовизи още се усмихваше, като се сетеше за този случай.

Честно казано, фон Нойрат никога не се бе замислял да проваля престижа на института за религиозни дела, ИРД — известен на външния свят като „Ватиканската банка“. Поне в началото. Целта му беше много по-ограничена и бе насочена към някой си Личо Джели, главен съперник за ранга сумус принцепс, най-високия пост в Братството.

Роден през 1919, Джели бе избрал по-скоро политическия, отколкото религиозния подход към манихейството, прониквайки в батальоните на черноризците в Испания през 30-те години, а по-късно в СС-дивизията „Херман Гьоринг“. През петдесетте вече бе заел позиция като водещ играч в италианските тайни служби, активни участници в операциите „Гладио“ и „Опора“ — водещите сили на Запада в изграждане на антикомунистически нелегални отряди в случай на съветско нападение. Но когато времената изглеждаха идеални за осъществяване на „Голямото пробуждане“, Джели излезе на преден план и отвсякъде започнаха да го забелязват. През 1960-а той се оттегли в полза на много по-младия фон Нойрат — вече беше решил, че връзката му с манихейството е изживяла полезността си. Обикновеният фашизъм беше много по-приемлив.

Тъй като имаше достъп до най-чувствителните разузнавателни досиета в Европа — изнудването бе най-сигурният начин да напълни касите си, и петнайсет хиляди оперативни работници на разположение, Джели създаде „Пропаганда дуе“: частна армия в сянка, с пипала, простиращи се във всяка сфера на италианския живот. По време на процеса срещу него през 1983 година един от прокурорите твърдеше, че в края на 60-те П-2 е включвала „трима членове от правителствения кабинет, няколко бивши премиер-министри, четиридесет и трима членове на парламента, петдесет и четирима висши държавни служители, сто осемдесет и трима офицери от армията, флота и военновъздушните сили (включително трийсет генерали и осем адмирали), съдии, водещи банкери, издателя на най-тиражния вестник в страната («Кориере дела Сера»), университетски професори и ръководителите на трите главни разузнавателни служби“. Макар че бе ограничена в сферата на италианската политика, П-2 можеше да създаде сериозни проблеми, особено като се имаше предвид колко добре Джели познаваше манихейската клетъчна структура.

Отначало фон Нойрат бе действал внимателно. По-скоро искаше да контролира Джели, отколкото да го унищожи. Той осъзнаваше, че „Пропаганда дуе“ е съвършено средство за отклоняване на вниманието на всеки, който би искал да разкрие група като тази на манихеите, и създаде мита за Ложата — заговорите тогава бяха доста на мода, особено след убийството на Кенеди. Фон Нойрат пусна слуха, че П-2 всъщност е последният наследник на дълга поредица тайни общества, свързани с кръстоносците — масоните, Военният орден от Малта, карбонарите. Една организация, с която шега не бива. Също така, на майтап, пусна и слуха, че Ватаканът финансово подпомага операциите им в името на новата борба срещу безбожната левица (в крайна сметка ИРД бе имала през годините доста съмнителни връзки с „Паяк“ и ОДЕССА — мрежи, извеждали много бивши нацисти от Европа. Дали не се занимавала с това и П-2?). Няколко добре подхвърлени фрази в подходящите кабинети бяха достатъчни, за да оформят клюката. И докато Джели продължаваше своята мръсна война — между другото, на много елементарно равнище — именно фон Нойрат забеляза, че П-2 е свързана с многобройни незаконни действия в Европа и Близкия изток. От продажбата на оръжие до покупките на суров нефт. Чудесна възможност да се провери какво влияние може да има един манихей. На практика в периода около края на 70-те беше практически невъзможно, ако разчоплиш нещо, свързано с „черните афери“, да не чуеш името „Пропаганда дуе“. Според хората от разузнаването влиянието на Джели се простираше от Южна Америка (Хуан Перон) до Съединените щати (Алекзандър Хейг и правителството на Никсън). Това, че П-2 всъщност беше замесена само в около 10 % от тези действия, за тях не означаваше нищо. Джели бързо бе провъзгласен за „Кукловода“ и беше държан отговорен за всичко. Онези, които търсеха заговори, намериха своя демон.

Фон Нойрат — може би наивно (макар че Лудовизи никога не би се съгласил с подобно мнение) — беше предположил, че с времето една от многото международни организации, борещи се срещу организираната престъпност, ще проникне в тази машинация и ще сложи край на всичко. Но това не беше главният му мотив. Всъщност влиянието на Джели започваше да засяга репутацията, която фон Нойрат бе запазил за себе си. Митът се бе превърнал в реалност. Ватиканът и Мафията вече се оказаха двете основни сътрудничещи сили на П-2. Очевидно лукавството не бе свършило добра работа.

Колкото повече фон Нойрат се радваше, че П-2 разсейва всеки търсещ поглед, толкова повече разбираше, че Джели се превръща в истинска заплаха. Колкото по-активна ставаше Ложата, толкова по-сигурен ставаше той, че старият му съперник ще търси място, за да изпере парите, получавани от не толкова безобидни афери, като пази контактите си с ИРД. И тук се включи Роберто Калви и разположената в Милано „Банко Амброзиано“. Калви беше в джоба на фон Нойрат още от средата на 60-те, когато банката трябваше да преодолее няколко трудни години. Под прикритието на частни инвестиции манихеите с удоволствие бяха готови да помогнат. Инвеститорите се съгласиха да съдействат и Калви стана посредник на Джели. „Амброзиано“ започна да върти мръсните му пари. А Ватиканът остана чист.

Докато фон Нойрат не нареди на Калви да развали работата.

Скандалът около Калви, блокирането на близо 1,3 милиарда долара на Джели в „Банко Амброзиано“ и връзките му с мафиотските пари, изпрани през ИРД, се превърнаха в уводни заглавия на първите страници на вестниците през 1982 година. И снежната топка се затъркаля надолу. „Самоубийството“ на Калви принуди Ватикана да създаде нова, независима комисия във вътрешните си финансови среди, в която бе включен един от най-младите й членове — наскоро назначеният финансов анализатор Артуро Лудовизи. Крайните резултати: отвътре бе разтърсено самото сърце на папството, Джели бе арестуван и хвърлен в затвора — съобщено бе, че се е опитал да избяга от швейцарските си пазачи през 1986 година, два дни по-късно тялото му бе предадено на фон Нойрат — и разбира се, „Пропаганда дуе“ се разпадна. За онези, които искаха да изобличат тайните организации и подобни неща, победата бе спечелена. Нямаше основание да търсят другаде.

И всичко това бе внимателно оркестрирано от фон Нойрат.

За манихеите разплатата донесе и други изгоди. Те лесно приобщиха клетките на П-2 към своята мрежа, като ги накараха да смятат, че продължават да работят за Джели чрез неговия наследник, някой си Артуро Лудовизи. Когато го видяха за първи път, малко се изненадаха от вида на нервния, дребен мъж. Но все пак геният на Лудовизи за числата постепенно ги спечели. В крайна сметка кой би повярвал, че някой като него ще оглави П-2? Но клетките му оказаха пълно доверие. В резултат на това първите семена на петдесетническото, баптиското и методистко манихейство пуснаха корени в Щатите. И като връх на всичко, Лудовизи бе помолен да заеме поста старши аналитик в банката на Ватикана — със специална препоръка на кардинала-камерленго — пост със значителна автономия. Не беше зле за човек, започнал кариерата си като чистач по домовете.

Всъщност именно връзката на Лудовизи със старите клетки на П-2 правеше последното му пътуване толкова лесно. Осемнайсет града за девет дни и още 30 милиона долара, вложени от над шестстотин клетки. За „Голямото пробуждане“, очертало се вече на хоризонта — както твърдеше фон Нойрат, — финансите бяха вече в пълна готовност. Въпросът бе само да се подсигури и да съгласува цифрите на финансовите книги, които бе взел със себе си, с ватиканските база данни.

Това беше и причината за бързото му отскачане до улица „Кондоти“ №201.

Стигна до втория етаж и се отправи към канцеларията в дъното на коридора — стая около четири квадратни метра, достатъчна, за да побере овехтяло бюро, завинтено за пода, и един стол. Странно място за всеки незапознат. Единственият прозорец гледаше към улицата; съвсем малко светлина, още по-малко въздух. Но Лудовизи харесваше мястото. Никой не го безпокоеше. На никого не трябваше да отговаря. Запали настолната лампа и дръпна въженцето за вентилатора над главата си. Седна, измъкна от джоба на сакото си малка карта и прокара пръсти по долната страна на плота на бюрото. Напипа тясната цепнатина от лявата му страна и вкара картата. Миг по-късно много по-сложна ключалка, отколкото някой би предположил, отвори едно от чекмеджетата. Той натисна серия числа и загледа как в центъра на бюрото се отваря панел. Под него имаше компютърен екран. Нямаше нужда от ключалки.

Лудовизи осъзнаваше техническото съвършенство, но така и не бе свикнал да вярва на нещо такова. Твърде голяма бе вероятността някой отвън да намери път към файловете му. Ето защо продължаваше да използва стария вид счетоводни книги за манихейските сметки. В един екземпляр, грижливо пазени в сейф. Това, че от пет години Ватиканът изполваше по-съвременни системи, означаваше, че той няма друга възможност, освен от време на време да играе по тяхната свирка.

Отвори един файл и зачука по клавиатурата.

Двайсет минути по-късно базата данни на ИДР показа резултатите от последните операции — фондове за хуманитарни проекти, училища из Латинска Америка, движения за демокрация в Далечния изток. Все неща, които не можеха да бъдат проследени с голяма точност. Над половината от почти 30 милиона долара бяха отишли за финансиране на Алианса на вярата, но не бяха отразени никъде.

От джоба си извади втора карта и известно време търси другата цепнатина; намери я и пъхна картата — друга ключалка, друга комбинация. Тя освободи вратата на една каса, поставена зад две от долните чекмеджета в дясната страна на бюрото. Лудовизи прибра счетоводните книги вътре и затвори сейфа. Огледа бюрото да види дали не липсва нещо, бръкна отдолу и си прибра двете карти. Компютърът и ключалките изчезнаха — древното бюро придоби стария си вид. Лудовизи счупи картите на две и ги изхвърли през прозореца.

Минута по-късно излезе на улица „Кондоти“ и се насочи към „Корсо“. Внезапно някой го сграбчи за ръката и я изви. Остра болка прониза рамото му. Лудовизи обърна глава и видя мъж, който го бе приклещил в желязна хватка.

— Какво… какво правите?

— Не викай. — Отново мълчаливо извиване на ръката. Двамата прекосиха „Корсо“, задната врата на една лимузина се отвори още преди да се приближат. Мъжът набута Лудовизи вътре и затвори вратата. Бравата се заключи.

Срещу него седеше и го гледаше Щефан Клайст.

Пиърс се появи иззад процепа на палатката в чисти, макар и измачкани панталони и риза — свещеническите дрехи бяха разпределени между някои от съседите му по болнична койка. Отначало те се бяха поколебали. Дрехи на свещеник. Не че някой от тях беше католик, но предвид съществуващото положение, изглежда, никой нямаше желание да предизвиква съдбата, без значение чий Бог е намесен. Но после решиха, че сигурно ще свършат работа, когато застудее. Не му се наложи да ги убеждава дълго, че дрехите ще са по-полезни за тях, отколкото за него.

Бяха минали четирийсет минути, откакто Мендравич беше отишъл да потърси нещо за из път. Каквото намери — вода, храна и най-важното, транспорт на запад. Ако бе възможно, към Подгорица. Това не бе най-удобният път, но безспорно бе най-бързият. А при това небе, набъбнало от дъждовни облаци, и двамата разбираха, че е по-добре да потеглят преди всичко да се превърне в безкрайно кално блато. Мендравич, който се бе погрижил всеки от мъжете в палатката да пийне по няколко глътки коняк, който бе донесъл, се бе заел със задачите, без да иска от Пиърс повече подробности около промените в плана. Това припомни на младия свещеник колко удобно е да имаш приятел, който да се грижи за теб. Отново.

Отново благосклонност свише.

Но божествената воля не се потвърждаваше единствено от успокояващото въздействие на Мендравич. Нито от неговото внезапно появяване — той бе идеалният водач за предстоящото пътуване. Тези неща много лесно биха се превърнали в потвърждение на вярата. По-скоро всичко бе свързано с объркването, което донесоха — новината за Петра и момчето, изгарящото нахлуване на действителността в изолирания досега живот на Пиърс. Това, което потвърждаваше Божественото тук, както и в Атон, бе бруталността, съществуваща в самата природа, вградена в самата истина. Нещо, което не изпробваше вярата, но определяше самата й същност: груба, разтърсваща, понякога дори мъчителна, но в крайна сметка човешка. Жива вяра в нейната пълна мяра, един духовен екстаз, роден от истинската борба; човешкото битие, рисувано с груби линии. Изчезваща заедно със спокойствието, подхранвано от манастирското уединение. Клеймото на удовлетвореност можеше само да замъгли яснотата, да я прихлупи под мъгла от самовнушено блаженство. Вярата изискваше противопоставяне. Яснотата изискваше издръжливост и упоритост.

Едва сега Пиърс бе започнал да проумява това.

— Баба Пиърсич? — Едно десетинагодишно момче го гледаше. Беше измършавяло от недостига на храна и липсата на истински дом, но в очите му все още имаше следа от оживление, искрица енергия. Изглежда, му се искаше да пита нещо свещеника, ала промяната в дрехите го бе смутила.

— Отче?

— Да, аз съм. Какво има?

— Някакви мъже. Дядо ми каза. Дошли са отвън. Искат да те видят.

— Казали ли са какво искат?

Момчето продължаваше да го гледа. После посочи към западния портал.

— Някакви мъже. Търсят те. — И изчезна сред плетеницата от палатки и въжета.

Мъже отвън. Странен начин да се опише някой. Пиърс знаеше, че момче на тази възраст няма да има проблем да определи униформата на всеки хуманитарен работник от лагера, както и на хората от АОК, НАТО и албанската полиция. Мъглявото определение „някакви мъже“ му подсказваше, че страховете на момчето са оправдани.

Първата му мисъл беше за австриеца. Бяха минали пет дни, достатъчно време, за да стане нетърпелив. Пиърс се мъчеше да вярва, че Аниели все още им трябва, независимо дали бяха определили местоположението му, или не. Да го открият — може би обаждането на Мендравич до Рим и търсенето на изгубен свещеник в бежански лагер беше достатъчно указание, — но това беше все още половината от битката. Те все още се нуждаеха от него. Молеше се на Бога по същата причина да пазят още жива и Чечилия Аниели.

А може би бяха успели да го проследят гърците? Откриването на колата на Андракос, връзката между Блаце и Кукеш?

Които и да бяха, Пиърс реши, че трябва да ги види преди да го намерят. Като прецени възможностите си, той грабна раницата си, бързо прекоси калната пътечка и се мушна в една палатка, третата подред от неговата. Внезапно шест познати лица се взряха в него; четири жени и момичета на възраст от единайсет до шейсет, момче на четири и мъж към седемдесетте.

Преди някой от тях да може да каже нещо, Пиърс вдигна пръст към устните си. Тишина. Бяха се научили на силата й много отдавна, още през войната, когато се бяха крили в мазета и дупки и бяха чакали сръбските патрули да разграбят каквото има и да си отидат. Нужен им бе един-единствен жест. Пиърс им кимна и надникна през процепа на предното платнище.

След минута ги забеляза. Подозрителни както с облеклото си, така и с държането си. Четирима мъже, които, ако се съдеше по лицата им, бяха във военната зона съвсем отскоро — опитваха се да прикрият отвращението си от смрадта и безредието. Облечени в защитни униформи, с винтяги и туристически обувки — мътножълти, завързани само до половината — лесно можеха да минат за членове на някой туристически клуб, ако се изключеха атлетичните им фигури. Всички бяха високи, с изправени стойки и широки рамене. Всичко в тях издаваше военния. И за разлика от другарите си в Рим, тези мъже от Ватикана не се опитваха да важничат, както при срещата им първия път. Изглеждаха някак много по-… човечни. Това беше единственият начин, по който можеше да ги опише. Дори когато се пръснаха, за да обградят палатката му, не размениха приличащите на команди жестове, които очакваше. Един от задната страна, един десет метра на юг, един — десет метра на север. Координирано и точно.

Четвъртият кимна и влезе в палатката.

И след минута излезе с един от бившите съседи по легло на Пиърс: Акиф Дема, който бръснеше всички под близкия брезент; мъжът, който бе приел на раздяла сакото на Пиърс като подарък за довиждане. Очевиден избор за търсене на сведения. Дема клатеше глава и сочеше към медицинските палатки; ръцете му се мятаха в нервни жестове, всички приемани с лека усмивка от хората на Ватикана. Пиърс знаеше какво прави бежанецът, или най-малкото се опитва да направи — да прати любопитния чужденец за зелен хайвер. И номерът може би щеше да мине, ако в този момент не се бе появил Мендравич.

Дема, който не беше актьор, трудно можа да сдържи реакцията си и Мендравич веднага се оказа в центъра на вниманието. Още от облеклото му бе ясно, че не е обикновен бежанец, факт, който не се изплъзна на новодошлите. Те го наобиколиха като един — внимателно, но с точност, която издаваше, че са свикнали с подобни ситуации. Пиърс можеше само да наблюдава.

За щастие Мендравич добре познаваше лагера. Пиърс наблюдаваше как старият му приятел крачи по пътеката, с очи, забити в земята — отнесен и замислен на вид, — но в него се долавяше напрежението, показващо, че вече изгражда плана за атака. Мина близо до палатката, където се криеше Пиърс, и потърка бузата си. В същото време, без да намалява крачката си, прошепна:

— Изчакай ги да тръгнат след мен. Ще се видим при северния портал.

Пиърс нямаше представа как Мендравич е разбрал къде се укрива. Нито имаше време да осъзнае чутото, защото след секунда Мендравич скочи наляво, тромаво и мечешки, като момчето, което се бе появило в палатката преди десет минути. Мъжете от Ватикана незабавно хукнаха след него.

С изключение на един, който остана при Дема. Стоеше съвсем неподвижен, въртеше бавно глава и внимателно оглеждаше околните палатки.

Очите му се спряха на тази, в която се криеше Пиърс, и той тръгна към нея.

Ако вярата искаше противопоставяне, Пиърс знаеше, че скоро щеше да проси милост. Мъжът ускори крачка. Пиърс усети как сърцето му подскача, внезапно нещо в гърлото му затуптя. Нямаше избор, освен да излезе. Разтвори платнището, изскочи и се шмугна надясно през плетеницата от въжета.

Чу, че мъжът го преследва. Започна да се провира между палатките приведен, за да може да минава под въжетата, а също и да се прикрива зад ниските платнища. Блъскаше се в хора и ругатните им го преследваха — всяка очертаваше пътя на бягството му.

Пиърс бягаше на север, в надежда да стигне портала. След минута закапаха първите тежки капки дъжд и след тях се изля порой, който сля земята и небето, потъмнели под надвисналите облаци. Барабаненето на дъжда по брезентите го съпровождаше от палатка до палатка.

Земята се разкалваше с невероятна бързина, малки поточета търсеха пътя си към по-ниското, към дълбоките коловози, изровени от каруци и камиони, докарващи средства за преживяване. Облаците се спуснаха още по-ниско, шуплеста сива маса, превръщаща следобеда в ранен здрач. Пиърс не знаеше колко далеч е отишъл сред хаоса от палатки. Продължаваше да тича. Дори нямаше възможност за бърз поглед назад, за да види колко се е приближил преследвачът му. Опънатите въжета, по-рано препятствия, сега му помагаха да се задържи прав, ръцете му се плъзгаха по влажните усукани влакна, той минаваше от една пътека на друга, като катурваше набързо скованите пейки и столове.

Вече виждаше портала, но дробовете и мускулите му започнаха да се предават, краката му омекнаха. Той хвърли поглед през рамо — очакваше огромният мъж да се стовари върху него.

Но пътеката беше празна.

Поразен, Пиърс забави ход, после спря. Приведен напред, с ръце на коленете, вдишваше жадно въздух; дъждът се лееше върху косата му, по лицето му се стичаха едри капки. Той ги обърса. Отново се обърна, убеден, че дъждът някак си е замъглил погледа му и мъжът е само на няколко крачки. Нищо. Една светкавица освети всичко наоколо — още едно потвърждение, че е сам. Още не вярваше в късмета си, но бавно се изправи и по устата му се плъзна неволна усмивка. Беше се измъкнал. С внезапен пристъп на увереност се огледа, за да добие по-добра представа къде се е озовал.

И изведнъж краката му се подкосиха — на трийсетина метра пред себе си видя мъжа — проправяше си път от въже до въже. Коленете му се вдигаха високо при всяко мощно движение, калта сякаш изобщо не пречеше на странните му механични движения. Някак си беше заобиколил, беше предвидил посоката, поета от Пиърс, и сега му пресичаше пътя. Под тътена на гръмотевицата Пиърс бързо се обърна, почти светкавично за уморените си крака, и се втурна напред с приведена глава. Обувките на момчето не спираха калта и тя влизаше отвсякъде. Огледа се за миг назад и падна; кошмарно усещане: собствените му крака бяха неспособни да се движат, тялото му бе сграбчено от калта, ръцете му дращеха в усилие да се изправи. Хвърли се към близкото въже и се изправи. Отзад вече се чуваше шляпането на преследвача.

Пиърс се обърна и видя две кристалносини очи на не повече от пет метра от него. Погледът им обаче не издаваше заплаха. Всъщност мъжът като че ли спираше, ръцете му бяха отпуснати покрай тялото в успокояваща, а не заплашителна поза. Странно изнервящо положение…

Картината продължи не повече от секунда.

Откъм дясната страна на мъжа изскочи някой и го блъсна в близката палатка.

Беше Мендравич. Той надигна мъжа за раменете и го изрита с коляно в слабините. Мъжът се сгърчи и Мендравич го изрита пак, този път в главата, и той се свлече на земята.

Всичко отне само секунди.

Мендравич се наведе и пребърка непознатия. Не намери нищо, пристъпи към Пиърс и му помогна да се изправи.

— Спокойно де — каза и се ухили. — След двайсетина минути ще е на крака. Само дето ден-два ще го боли главата. Знаеш как е.

— Откъде се взе? — попита Пиърс.

Мендравич го заведе до мястото, откъдето бе изскочил, и посочи през паяжината от въжета. На четирийсетина метра пред тях беше северният портал; от двете му страни се издигаха циментови постройки — контролните пунктове за влизащи и излизащи. Зад него се виждаше странна сбирка от камиони и микробуси. Двама албански постови, облечени с мушами, се бяха скрили от пороя под каросерията на един голям камион, пушките им бяха опрени до тях. В бетонните постройки може би имаше още двама или трима. Пиърс не вярваше на късмета си — че е стигнал толкова близо до портала.

— Бях тук минута, може би две преди теб — каза Мендравич. — После те мернах да тичаш насам, видях и онзи. Тоя де — допълни той и посочи тялото на изпадналия в безсъзнание мъж.

После тръгна към портала.

— А другите трима? — попита Пиърс.

— Дъждът ми помогна. — Мендравич като че ли не искаше да говори за това.

Когато излязоха на открито, единият от албанците изскочи изпод каросерията. Усмивката му ясно показваше, че се знаят с Мендравич.

— Иска още двеста долара — тихо каза Мендравич. — Надявам се, че имаш.

Пиърс бръкна в раницата си, очевидно твърде бързо за двамата войници, защото онзи, който стоеше под камиона, вдигна оръжието си, а другият, тръгнал към тях, спря. Мендравич вдигна ръце настрани и се усмихна широко; Пиърс направи същото. Приближиха се още няколко крачки и Мендравич заговори на албански:

— Приятел! — Ръцете му още бяха разперени. — Той просто търси останалите пари. Както се разбрахме. Сто долара.

— Двеста — отвърна албанецът.

— Да бе, двеста. Забравих.

Усмивката на постовия се върна.

Пиърс бавно кимна и посочи раницата, като че ли искаше разрешение да я отвори. Войникът махна с ръка на другия до камиона и той отпусна пушката. Пиърс внимателно измъкна само необходимите банкноти и ги подаде на Мендравич, който пък ги предаде на постовия. Войникът ги преброи набързо и кимна на другаря си, който на свой ред махна на Пиърс и Мендравич да го последват през портала.

След неколкостотин метра стигнаха до гъста гора. Постовият измъкна фенерче, насочи лъча му към лъщящите от влага стволове на дърветата и откри това, което търсеше — почти незабележима пътека, която очевидно много добре познаваше. Минаха около половин километър и стигнаха до малка поляна, където имаше два овехтели автомобила със седалки само отпред. Пиърс си помисли, че са „доставени“ от Печ или Призрен преди ден-два — изгодно предприятие за пазачите на лагера и за бежанците, желаещи да платят. Четиристотин долара изглеждаха напълно разумна цена за един американски свещеник и неговия хърватски приятел. Несъмнено цената до голяма степен зависеше от клиентелата. Днес войниците бяха сключили добра сделка.

— Имате достатъчно бензин, за да стигнете до Шкодра — каза мъжът, като посочи десния автомобил. — Вътре има и карта. И няколко пешкира. — Той се усмихна. — Да не кажете, че сте си дали парите напразно. — Обърна се и викна през рамо: — И не се тревожете. На югославската граница няма да има никакви проблеми за колата.

Мендравич запали двигателя и колата забуксува. Дъждът барабанеше с трескава скорост по покрива. Пиърс бе оставил раницата между двамата и сега използваше повечето от „пешкирите“ — раздърпани малки кърпи на преклонна възраст, — за да се подсуши и да избърше предното стъкло, което бързо се запоти. Мендравич успя да подкара и скоро поеха по нещо, подобно на път.

Мендравич свали малко прозореца, за да спре изпотяването на стъклата, и викна на Пиърс.

— Е, от кого все пак бягаме?

Доста труден въпрос. Пиърс все още не можеше да си обясни странната липса на агресивност на мъжа малко преди Мендравич да се намеси. Никаква заплаха. Никакво…

— Какво ще кажеш за Службата по сигурността на Ватикана? — Натискаше копчетата на таблото, за да пусне повече въздух за предното стъкло.

— Какво?

— Трябва да се обадя по телефона, за да се уверя — отвърна Пиърс. Копчетата очевидно не вършеха никаква работа. — Е, ако минем покрай „Макдоналдс“ някъде тук наоколо, дай да спрем да се подсилим.

— Не си падам по бързото хранене — каза Мендравич, бръкна в джоба си и извади мъничък клетъчен телефон. — Може би трябваше да се спазарим за един от онези натовски камиони при портала. Дори за два. — Той отвори апарата и натисна няколко бутона. — От време на време се закачам за спътниците на НАТО. — Подаде телефона на Пиърс. — Просто набери номера.

Пиърс знаеше, че не трябва да се изненадва. Измъкна една хартийка от джоба си и докато набираше, попита:

— Между другото как разбра, че съм в онази палатка?

Мендравич се засмя.

— Следващия път си дръж пръстите зад платнището, не отвън.

Включи се телефонният секретар на Аниели. Пътуване до Париж. Изследователска работа. Щяла да се върне другата седмица.

— Обажда се Иън Пиърс…

Някой изключи телефонния секретар и се чу глас:

— Намерихте ли „Ходопория“?

— Искам да говоря с професор Аниели. — Пиърс не познаваше гласа.

— „Ходопория“ у вас ли е?

Пиърс не отговори. Минаха няколко секунди и въпросът бе повторен. После се чу гласът на Аниели, уморен, очевидно уплашен.

— Намерихте ли каквото ви искат?

— Благодаря на Бога — каза Пиърс. — Добре ли сте?

— Била съм и по-добре. Искат да знаят дали пергаментът е у вас.

— Ще го намеря. Скоро. Но те…

— Колко скоро, отче? — отново се чу мъжкият глас.

— Дайте й телефона. — Този път предпочетоха да не му отговарят. — Ще ми отнеме повече време, ако пращате хора по петите ми.

Последва кратка пауза. После се чу:

— Какво искате да кажете?

— Четирима мъже дойдоха в Кукеш — отвърна Пиърс. — Нямах време да ги попитам кои са.

Пак пауза. После звук от приглушен разговор. И като че ли набираха друг телефон. След минута мъжът заговори отново.

— Опишете мъжете.

Гласът му издаваше много. Хората в Рим знаеха за одевешните му нападатели толкова, колкото и той. Те не бяха изпращали никого.

Без надутост. Без заплаха. Това не беше Ватиканът.

Въпросът оставаше: откъде идваха? И кой ги бе изпратил?

— Опишете ги — чу се пак.

Пиърс изчака, после каза:

— Искам професорката да е в безопасност. — Затвори телефона и го подаде на Мендравич.

— Е? — попита той.

— Лошо — каза Пиърс.

Към седем лимузината върна Лудовизи на улица „Кондоти“. Стъпките му бяха несигурни — за околните сигурно приличаше на човек, прекалил с виното. Лудовизи не забелязваше нищо и слепешком си проправяше път през тълпата; шуртенето на водата във фонтана му подейства като желано успокоение. Той седна на ръба му. Гледаше бълбукащата вода и се опитваше да разсее мъглата от главата си, за да си припомни последните три часа.

Доколкото си спомняше, вечерта бе започнала с мълчание. Клайст не отговаряше на въпросите му. Не беше ясно накъде пътуват — прозорците бяха затъмнени. Само скоростта на колата — твърде бърза за градските улици — показваше, че се отдалечават от центъра. Някъде в покрайнините на града. Може би към някаква вила. Накрая Клайст му бе предложил питие — в колата или във вилата — не можеше да си спомни. Коняк или скоч, това вече нямаше значение. Веднага след това главата му се бе замаяла. Спомняше си нещо като подземен гараж, после някаква доста голяма библиотека.

Дадоха му цял куп книжа — някои трябваше да бъдат подписани, други само трябваше да подържи, след което Клайст веднага му ги взимаше. И компютърни дискове. Безкрайни въпроси за номера на банкови сметки, на финансови фондове, всичко това забулено в сгъстяваща се мъгла.

На връщане към гаража трябваше да му помагат двама души. Пътуването към града беше калейдоскоп от думи и лица.

Внезапен спазъм го накара да се наведе и да повърне. Главата го заболя още повече. Повърна пак. Повечето минувачи бързаха да го отминат, един-двама се опитаха да му помогнат. Без да им обръща внимание, той бръкна в джоба на сакото си за носна кърпа, за да си обърше устата; вместо кърпа извади две карти, подобни на онези, които бе хвърлил през прозореца на № 201. Вгледа се в тях, неспособен да се съсредоточи. „Нали… ги унищожих.“ И все пак те бяха тук, цели-целенички. Какво ставаше, по дяволите? Прилошаването отстъпи място на страха.

Внезапно лявата страна на врата му се схвана и той почувства пробождане в рамото и ръката. Главата му се разтрепера конвулсивно. Пак му се догади и той се строполи на студения плочник.

Когато линийката пристигна, Артуро Лудовизи беше мъртъв. Ръката му все още стискаше картите.

Стигнаха Шкодра и я отминаха — спряха само за бензин. Дъждът не преставаше. Минаха границата без проблеми, както бе обещал албанският постови.

— Значи онази книга във Вишеград, това търсят от теб, така ли? — попита Мендравич. Все още се опитваше да разбере сложната история.

— Не съм сигурен — отвърна Пиърс. Вниманието му беше погълнато от последните пет абзаца на Рибаденейра. Бореше се с тях повече от час. — Но за каквото и да им трябва, много им се иска да е в техни ръце.

— И какво правиш сега? — Мендравич кимна към малката книга — Това ще ни каже къде да отидем ли?

Пиърс изхъмка нещо неясно и продължи да се взира в текста. Бе надраскал на един лист отделни изрази и откъси, десетки измъкнати букви, думи, производни от други думи, една до друга в странни съчетания.

Трябваше му доста време, за да разбере, че „квестио лузориа“ на Рибаденейра е много по-сложно от проста поредица мистериозни анаграми. Това му бе станало ясно още при първата му борба с пасаж номер две, през втората нощ в Кукеш. Нямаше нищо, което дори отдалечено да напомня характера на обикновената анаграма. Използваше същата схема за числата от три до пет, но всеки път комбинацията или беше много къса, или много дълга, за да състави смислена дума. Чак когато започна да работи с шест, можа да види схемата. При това се сблъска с друга, макар и решима анаграма. От седем до десет не можеше да се разбере нищо. Единайсет вършеше работа. Но всяка пета буква? И внезапно разбра. Същото като при „Съвършена светлина“ — буквите и абзаците бяха съобразени с манихейската предпоставка за разделяне в разделеното и винаги в група от пет. В свитъка това бе направено чрез възнесенията на пророците; тук Рибаденейра бе успял да го направи чрез изтънчени игрословици. Пет категории, пет от всеки вид. Оставаше въпросът какво трябваше да се направи според изискването на останалите четири категории?

Беше му хрумнало, че към това може би има простичък път. Като открадна няколко минути на един от лагерните компютри, той спокойно прегледа Интернет за неща, свързани с тайнописа и шифрирането. Не бяха най-подробните или точни източници, но все пак бяха нещо, което му даде насоката. Резултатът беше дълги подробни списъци на различни форми на съвременна шифрована игрословица, много повече от петте категории, които търсеше. Преобладаваха методите, наречени „задрасквания“, „обръщания“, „шаради“ и „контейнери“; към всеки имаше кратко описание, а също така простичък пример. Инструменти За избрани фанатици на кръстословиците. Очевидно „квестио лузориа“ беше изминала дълъг път през тези четири столетия. Пиърс се чудеше колко ли от съвременните ентусиасти разбират неясната й история.

Беше открил, че двустишията (както бе нарекъл пасажите, които бе групирал в категория две) приличат на шарада, макар и в не толкова характерна форма. Модерната версия, според Интернет, изискваше решаващият да измъкне отговора с няколко думи, всяка определяна независимо: срички и букви, с които се стигаше до края на шарадата.

Връзки едно към едно. Рибаденейра беше търсил по-неясни отправки, някои използващи думите само частично, но всички създаваха дълги поредици между ключовете и техните комбинирани форми, особено когато отговорът бе по-скоро фраза, отколкото една-единствена дума. Във всички случаи обаче се изискваше много творчески подход.

За да затрудни още повече нещата, Рибаденейра рядко предпочиташе да включва отговора като част от ключа. Една от най-трудните му загадки гласеше:

„Ab initio, surgunt muti in herbam“

Преведено най-буквално това означаваше:

Отначало те се изправиха безмълвни в тревата.

Колкото и странно да звучеше изразът, в него имаше смисъл, предвид влиянието на манихейството. Всъщност истинският белег за гения на Рибаденейра беше способността му да изгражда пасажи, които обръщаха наопаки отправките към онези неща, които можеха да открият път за освобождаване на светлината: „изправяне“, „безмълвие“, „трева“.

Отговорът, който Пиърс откри, бе „deversoriolum“, латинската дума за „хан“. В началото извличането бе тръгнало съвсем лесно.

DE = от

VER = начало (латинската дума за „пролет“, началото на всички неща)

OLUM = в растителността (винителният падеж на думата трева, olus, в случая — olum)

Но какво беше това „sori“, вмъкнато в средата на думата? Именно там Рибаденейра беше показал таланта си (най-любезното определение, на което бе способен в случая Пиърс). След като часове наред си бе блъскал главата в търсене на ключа, накрая бе разбрал, че глаголът „изправям се“ — в случая — „surgere“ — може да бъде заместен с латинското sororio („да набъбна“, „да се издуя“, както млякото в майчината гръд, друг подходящ избор, като се имаше предвид метафората с началото и раждането). В допълнение към втората, откъм края на фразата, част от ключа — „muti“ („безмълвни“) той се досети, че би трябвало да извади латинската дума за „говоря“ („oro“) и да образува комбинирана форма, буквално „безмълвни“. Като махна „oro“ от „sororio“ (с малка допълнителна намеса) получи „sori“. Тоест:

De — ver — sori — olum

Доста работа за един отговор от три букви.

Така беше постъпвал и с пасажите от три или четири реда — всеки от тях мъглива версия на модерната криптограма, естествено много по-трудни заради необходимостта от отправки към гръцкия и латинския. Триредовите пасажи се разгадаваха предимно със задрасквания — от думата се изваждаха една или две букви, за да оформят друга дума. Примерът по Интернет „Правиш нещо, то ражда плодове“, даваше отговор „вишна“. Извличането:

виш (отправиш) — н (от нещо) — а (от ражда) = вишна (плод)

Лесна работа.

Пасажите от четири реда обаче бяха много по-трудни — съчетаваха елементи от предишните три, за да оформят най-дългите изречения. Например, за да се изрови само единствената дума „pons“ („мост“) в един от отговорите, трябваше да вземе думата „ponus“ („плодно дръвче“), да отстрани „гръцката Медуза“ й да я замести с „римския Нептун“. Тук „гръцката Медуза“ беше поставена заради буквата „мю“, гръцкия еквивалент на „м“, първата буква в „Медуза“, римският „Нептун“ съдържаше буквата „н“. Като се заместваше „mu“ в „pomus“ с „n“, се получаваше „pons“ — „мост“

Определено тук гносисът не бе скрит с толкова заобиколки както в „Съвършена светлина“ — думите и пресичачащите се отправки не съставляваха карта. По-ранните манихеи бяха разполагали с пет века, за да усъвършенстват своя пъзел, Рибаденейра го бе направил за осем месеца. Усилие, определено достойно за един техен наследник.

Пиърс бързо оцени красотата на играта, нейната прецизност. Нямаше характерни точки за откриване, нямаше механизми за разучаване. Истинска алхимия, злато, скрито в тъмнината на езика, чакащо своето откриване. Странен вкус за „Сола скриптура“. Откритие в най-чистата му форма.

Знаеше, че на Аниели щяха да й потрябват само няколко часа, за да разкрие всичко това; на него му отне почти четири дни. Дори когато помагаше на бежанците, търсеше възможните ключове и ги намираше в най-неочаквани моменти, често пъти го подсещаше дума от случаен разговор.

Тепърва му предстоеше да се занимава с пасажите от пет реда. Никой от тях не приличаше на онова, което бе гледал в компютъра. Нещо повече, той в крайна сметка разбра, че последната от категориите държи ключа към целия пъзел. Както и при акростиховете, останалото беше безсмислено — миш-маш от абстрактни изречения и думи — без нищо, което да ги свързва. В „Съвършена светлина“ връзките бяха писмата на пророците. Тук това правеха пасажите от пет реда. Друга географска карта, която трябваше да разчете.

Не проумяваше какво би му помогнало да намери ключа към последните пасажи. Нещо повече, очите му се нуждаеха от почивка — тръскането по пътя затрудняваше четенето, а и главата му все още се бореше с последствията от мозъчното сътресение.

Загаси фенерчето, пусна листовете в скута си и облегна глава назад. След няколко минути — очите му бяха вперени в почернелия пейзаж навън — каза:

— Не си прав, знаеш го.

Мендравич не беше сигурен какво има предвид и си замълча.

— За твоите приятели от АОК — поясни свещеникът.

— Аха. — Мендравич гледаше пътя. Връщаха се към разговора, който бяха водили преди два часа.

— Сега те носят отговорността и вината за бежанците, както сърбите преди година. — Пиърс продължи да гледа навън.

— Пет дни в региона и вече стана специалист.

— Това са група насилници, ирландски терористи, само че с марка „Косово“. С изключение на това, че може би са по-брутални.

— Разбирам. — Мендравич кимна. — Винаги съм се затруднявал да различа Милошевич от Тони Блеър. — И преди Пиърс да отговори, добави: — Година след мирното споразумение сърбите все още правят така, че хората да не се завръщат по домовете си. Не съм съгласен с всичко, което прави АОК, но те все пак се опитват да направят нещо.

— Като например да убиват сърби ли?

— Да. Като убиват сърби. — Изчака, после погледна към Пиърс. — Не всичко е така възвишено, знам. Но това е положението. — И като отново впери поглед в пътя, с лека следа от усмивка добави: — Ние сме хора от типа „око за око“. В тази част на света никога не е имало достатъчно място, за да си обърнеш и другата буза за удар.

Пиърс се усмихна.

— Не знаех, че АОК изгражда политиката си върху библейски спор.

— Само общата стратегия — каза Мендравич. — Твърде много различни видове библейски писания се носят около тази част на географската карта, извън всекидневната обичайна игра.

Беше забележително колко лесно се върнаха към старите спорове, дори след осем дълги години. Пиърс беше готов със следващия си аргумент, но внезапно нещо го спря.

Той запали фенерчето и погледна листовете в скута си. Имаше нещо в това, което Мендравич току-що бе казал. Библейско картографиране.

— Какво ти стана? — избоботи хърватинът.

Потънал в текста, Пиърс бавно разбра, че всеки от петредовите пасажи има една особена черта, нещо, което никога не би забелязал, ако продължаваше да тълкува всеки от тях като отделна криптограма. Като ги четеше като свързана в едно фраза, забеляза, че всеки напомня песенен такт, ритъм, като че ли предназначен да се произнася гласно.

Така че аз наистина протягам двете си ръце към Теб,

всичко да бъде оформено в орбитата на Светлината,

Когато бях пратен да се боря с мрака,

знаещ, че Ти можеш да ми помогнеш отблизо.

Благоуханието на живота е винаги в мен.

Като откъс от Писанието. Като стих от молитва.

За миг изпита задоволство, бързо развалено от разбирането, че няма представа какво означава всичко това. Не беше стих, който познаваше. Откъси от Библията или не, пасажите по пет реда си оставаха загадка.

Тъкмо щеше да каже това на Мендравич, когато забеляза пред тях знак за разклонение на шосето: на изток към Вишеград, на запад към Рогатица и Сараево. Още двайсетина минути до „града на Дрина“.

Мендравич обаче пое към Рогатица и Пиърс направо подскочи в седалката.

— Какво правиш? Защо натам?

— Минава десет — каза Мендравич. — Откакто почна войната, Вишеград вече не е туристически град. По-добре да се опитаме да намерим хотел другаде.

Пиърс разбра, че Мендравич е прав. В крайна сметка какво биха могли да направят през нощта? А и той беше прекалено уморен, за да размишлява над последното си разкритие. Трябваше му сън, за да може да мисли ясно.

Пътуваха още половин час, Мендравич загледан внимателно в пътя, Пиърс, забил нос в книгата. Учудващо беше, но Мендравич беше доста запознат с Рогатица. Мърмореше имената на улиците под нос, изглежда, търсеше определен хотел. След няколко завоя стигнаха до сграда, приличаща на жилищен блок, шестетажна, от мръсносиви тухли.

— Не прилича на хотел — каза Пиърс.

Може би погълнат от последната група неразгадани пасажи или в резултат от натрупаното през последната седмица напрежение, Пиърс не разбра къде са го довели, докато не видя усмивката на Мендравич.

— Не си много досетлив — каза Мендравич.

Хърватинът се наведе и надникна към сградата през предното стъкло.

— Петият етаж. Вторият прозорец отдясно.

Пиърс не можа да намери сили да се наведе.

— Това беше втората ти молба, нали? — Мендравич се отпусна назад, на лицето му отново се появи усмивка. — Да видим дали майката и синът имат място за нас през нощта.

Доня Марсела свали очилата си и ги сложи до документите на масичката за кафе. Чакаше Блейни да свърши с четенето.

Не беше идвала в стаите му на „Джардини дел Квиринале“ от години. Обстановката показваше, че свещеникът не беше гледан зле от архиепископията си в Чикаго. Пред четириметровите прозорци висяха дебели кадифени завеси, мебелировката бе от махагон — кафяво върху кафяво, с елементи от тъмночервено. Беше си позволил малко цветово разнообразие с двете големи вази, поставени от всяка страна на строгия бюфет.

— Трябва ли да повярвам наистина в това? — попита тя, когато той най-после я погледна.

— Не мисля, че сте човек, когото се опитват да убеждават — отвърна Блейни.

— Всичко това са таблоиди, жълта преса. — Тя побутна вестниците до себе си. — „Духът на Джели се завръща“. Пълна безсмислица. Сутрешните вестници няма толкова лесно да преглътнат тази история. Кой би повярвал, че Артуро е способен на такива неща?

— Открит е с документи, с дискове.

Тя забави отговора си.

— Ако това, което казват, е истина, цялата история с Калви изглежда като дребно недоразумение. Това не е обичайна кражбица. Ще ми трябва време, а не съм сигурна че разполагам с време.

— Това не ме тревожи — каза Блейни. — Отслабването на банката прави църквата само по-уязвима, събужда призрака на корупцията. Което прави задачата на „Ходопория“ още по-лесна. Въпросът е дали е оставил някъде някои от онези дискове, които ни свързват с банката.

— Това искам да кажа и аз: въпросът не е в църквата. — Тя се размърда притеснено. — Кажете ми, че не е бил толкова глупав, Джон. — Блейни понечи да отговори, но тя продължи: — А какво казва Ерих?

Той замислено поклати глава.

— Нямам представа. Неоткриваем е. Срокът на новемдиелес изтича утре сутринта. Вече са започнали да събират конклава.

— Не беше най-подходящото време.

— Ако не е планирал всичко предварително.

Тя го погледна изненадано.

— Какво имаш предвид? — Той не отговори. — Не говориш сериозно, нали? Защо Ерих да има нещо общо с това?

— Нека да кажем само, че не съм толкова сигурен, че вярата му в „Ходопория“ е такава, каквато беше някога. Той много обича да ми напомня, че живеем в „сложен свят“. А сложният свят изисква сложни отговори. — Блейни отново поклати глава. — Сега вече не бих се клел в Ерих. Въпреки всичките си особнячества, Артуро беше забележително здрав човек. Гордееше се с това. Беше и нещо като хипохондрик. Човек като него не може току-така да припадне на площад „Еспаня“без причина.

— И мислиш, че Ерих би могъл… Защо?

Блейни се облегна назад. По някаква причина очите му се спряха на малкото кристално агънце, поставено между няколко снимки — подарък от първата му енория. Нещо отдавна забравено. Загледа се в него, после се обърна към графинята.

— Защото мисълта, че някой друг има нещо общо с това, е още по-тревожна.

Мендравич бе съобщил по домофона само за себе си — беше оставил изненадата за срещата горе. На Пиърс му трябваха цели десет минути, за да слезе от колата — предстоящата среща със сина му беше някак си по-малко плашеща, отколкото това да я види отново. Нямаше представа какво очаква от момчето. Но знаеше какво иска да чуе от Петра — това се бе въртяло в главата му целия следобед. Никаква мекушавост. Никакви опити да се извъртат нещата, да му се казва, че така било най-добре. Беше надхвърлил възрастта за подобни глезотии.

Изостана по стълбите може би цял етаж зад Мендравич. Чу отгоре развълнуваното „Салко“, после звук от целувка, къс смях. Спря за момент, после продължи нагоре. Първо видя ръцете й, обгърнали огромните плещи на Мендравич, главата й, облегната на рамото му. Очите й бяха затворени — един момент, в който я виждаше такава, каквато беше, както бе очаквал, че ще бъде.

А после очите й се отвориха. Не промениха изражението си. Остана неподвижна. Само очите й го гледаха.

Мендравич някак си усети това и без да каже дума, я пусна и тръгна по коридора. След секунди се чу скърцане на врата.

Двамата продължиха да се гледат.

Картината, която Пиърс бе носил със себе си последните осем години, оживя. Изминалите години личаха само по една-две бръчици около очите. Битката с буйната й коса продължаваше и познатите къдрици отново висяха покрай страните й. Носеше обикновена блуза и пола, стигаща до голите й глезени — нещо, което по-рано не бе виждал и дори не би могъл да си я представи така.

Тя се опря на перилата. Мълчание.

— Здрасти — каза накрая той и съжали за казаното още преди думата да е излетяла от устата му.

— Здрасти — отвърна тя.

— Изглеждаш…

Тя кимна някак на себе си.

— Изглеждам чудесно, нали?

Той отново разбра колко глупаво изглеждат думите му. Опита да се усмихне.

— Така е.

— А ти все така не приличаш на свещеник. — Тя поклати глава.

— Е, някои неща никога не се променят.

— Да, не се променят. Защо си тук, Иън?

Искаше да се приближи към нея, но не можеше.

— Това е дълга история.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Не мислех, че ще те видя отново.

— Знам. — Отново прекъсната усмивка. — Не бях сигурен, че искаш.

— Аз също. — Като че ли понечи да каже още нещо, но млъкна.

Неудобно мълчание. Накрая той попита:

— Защо не ми каза?

— А, разбрах — отвърна тя. — Салко ти е казал.

Облекчен смях.

— Сигурно ти е казал. И затова си тук.

— Това не е единствената причина.

Кракът й търкаше усилено стълбището.

— Защо не ми се обади, когато си разбрала?

Отново мълчание. Когато го погледна, изражението й беше много по-различно от това, което бе очаквал. Нов опит за усмивка. Не беше много убедителна.

— Направо бъркаш в раната — каза тя. — Не е честно. — Той се опита да отговори. — Виж, Салко сигурно вече е преполовил хладилника. Защо не влезеш? — И без да го изчаква, се обърна и влезе в антрето.

Апартаментът беше такъв, какво си го представяше — коридор, кухня, малка всекидневна, зад нея стаите. Нисък, отрупан със завивки диван, разположен на отсрещната стена. Мендравич вече се бе разположил на него, в скута му имаше някаква чиния. До прозореца имаше малка масичка, половината заета от невероятно допотопен телевизор — отзад се виждаше една дори по-стара от него видеоигра и два стола около свободния край — за майката и сина. До входа на хола имаше библиотека — леко наклонена на една страна; шестте рафта бяха затрупани с безброй дреболийки, снимки и книги. Пиърс позна няколко лица: най-изпъкващото бе на Мендравич, камерата го беше уловила как се смее, с едно дете в ръце; бяха на открито и носеха зимни шапки.

— На тази снимка е четиригодишен — каза Петра, уловила погледа на Пиърс. — Това е в един парк в Сараево — „Велики“. Живеехме наблизо.

— „Дузанов“ — изломоти Мендравич с уста, пълна с портокал. — Бяхме от другата страна на реката, в парка „Дузанов“. Помниш ли как се поряза, когато падна?

Петра поклати отрицателно глава и се приближи към шкафа.

— Не, това е във „Велики“. — Отвори пластмасовата рамка и извади снимката. Миг по-късно усмивката й показа, че се предава. — „Пети ноември 1997-а — прочете тя. — В парка «Дузанов» със Салко.“ — Погледна Мендравич. — Как помниш всичко?

Той повдигна рамене.

— Може би защото го обичам повече от теб. — И се усмихна доволно.

— Сигурно — каза тя. Понечи да сложи снимката в рамката, но вместо това я подаде на Пиърс.

Той погледна детското личице и разбра, че вижда очите на Петра — също така антрацитночерни; и същите големи мигли, трапчинките. Скулите също бяха нейните, остро очертани около топчето на носа, устните вече напомняха за пълността на майчините му. Но докато индивидуалните черти бяха нейни, овалът на лицето не беше — това се долавяше особено в челюстта, извивката й беше по-ясно изразена, линията — по-ъгловата — едно детско очертание, което Пиърс познаваше много добре от самия себе си.

Пет мънички пръстчета стискаха големия нос на Мендравич; почти чуваше гръмкия смях на двамата.

— Хубав е — каза накрая Пиърс.

— Да. — Тя го изчака да й върне снимката, погледа я няколко секунди, после я мушна в рамката и я постави на шкафа. — Сега спи. — Погледна отново Пиърс и за първи път в очите й се появи мекота. — Ела. Само че тихо.

И тръгна през хола. Пиърс веднага я последва.

Момчето лежеше свито на една страна, ръцете му бяха под бузата, върху него беше метнато тънко одеялце; краката му стърчаха. Едно малко рамо повдигаше и снишаваше завивката, чуваше се тихо дишане. Нищо друго не нарушаваше тишината. Момчето беше доста по-голямо, отколкото на снимката, и брадичката му бе по-ясно изразена, устните леко разтворени, но лицето все още си беше нейното. Пиърс не можеше да сдържи възторга си; това момче беше просто едно притихнало чудо. Изпита внезапна нужда да го докосне, да го прегърне, но не смееше да мръдне, за да не развали момента на съвършеното спокойствие. Разкъсван между двата импулса, той коленичи и доближи лицето си на сантиметри от бузата му, една почти непоносима близост. Затвори очи, почувства топлината до себе си и напълно се обърка.

Но не можа да посегне и да вземе сина си на ръце, независимо от това колко му се искаше да го направи. Остана с наклонена глава, дишането му все повече се учестяваше. Накрая се отдръпна и се обърна към нея. Тя го гледаше. И продължи да го гледа, а очите й се съпротивляваха на сълзите.

После без звук се приближи до леглото, наведе се и целуна сина си. Детето помръдна, устните му се разтвориха и то въздъхна тихо, като че ли бе видяло нещо; после — все така бързо, отново заспа. Петра изчака, кимна на Пиърс и тръгна към вратата. Преди да излезе се обърна и за момент спря несигурно.

— Можеше да го погалиш. Нямаше да се събуди.

Пиърс не можа да каже нищо. Стояха така. Звукът на изпусната чиния внезапно наруши тишината. Тя се обърна към кухнята и каза:

— Салко си е Салко.

Пиърс я хвана за ръката и усети, че цялото й тяло се напряга.

— Не още — тихо каза тя и бавно издърпа ръката си. За момент я постави на гърдите му, после се обърна и тръгна към всекидневната. Пиърс я последва.

Мендравич клечеше до хладилника.

— Нищо няма — оплака се той и набута главата си вътре. — Е, почти нищо.

— Нямаше да е така, ако ви очаквах — каза Петра, мушна се край него и отвори големия бюфет до печката. От едно чекмедже извади бисквити, няколко кутии, пълни с храна, каквато Пиърс въобще не бе виждал, и макарони.

Мендравич се измъкна от хладилника, надникна в ръцете й и направи гримаса.

— Бисквити? Ние да не сме деца? — Тя го изгледа без знак на милост в очите и той добави примирено: — Е, портокала го биваше.

След десет минути вече я бе убедил, че е по-хубаво да хапнат навън. Десет и половина. Не било чак толкова късно. Все щяла да намери кой да наглежда момчето. Да, знаел къде да хапнат. Съвсем наблизо. Щели да се върнат до половин час. Най-много до четиридесет минути. След огромна съпротива и постоянно отхвърляне на увещанията тя почука на съседската врата и обясни, че приятелите й идват от друг град и че няма нищо вкъщи. Съседката беше повече от любезна и доброжелателна.

— Разбирам — каза тя. — Вървете, аз ще се оправя.

Намигването на Мендравич изобщо не я обиди.

Кафенето наистина беше само на пет минути с кола и беше много по-добро решение от бисквитите и макароните.

Както и навсякъде, Мендравич като че ли беше в приятелски отношения с всички в ресторанта — макар че тези „всички“ бяха само един келнер и касиерът, които очевидно бързаха да затворят. Очевидно спомените му за късните разходки не бяха много точни. Нямаше значение. И двамата бяха щастливи да оставят кухнята отворена малко по-дълго. Заради един стар приятел.

— Бих хапнал един бюрек — започна Мендравич; келнерът кимаше утвърдително. — И малко ракия и лимонада.

— Какво е това бюрек? — попита Пиърс.

— Като гръцката спанакопита. — Когато Пиърс продължи да гледа тъпо, Мендравич обясни: — Спанак, сирене, тестена коричка. Чудесно.

— Няма ли нещо по-сериозно? — Изражението на Пиърс съвсем не бе възторжено.

— Веднъж бюрек и веднъж масленица — каза Петра на келнера. — И бутилка прокупач.

— Масле… какво? — Пиърс отново не разбра нищо.

— Повярвай ми — усмихна се тя, — по-хранително е.

След половин час подносът все още беше пълен, дори Мендравич бе преял и не можеше да се тъпче повече. Виното и ракията бяха друго нещо.

— Значи е нормално човек да изяде цялото това нещо? — попита Пиърс. Бе пийнал повече от обикновено и не можеше да побере в ума си капацитета на босненци за храна.

— Разбира се — разсмя се Петра. — Иво изяжда най-малко по две на вечеря.

Мендравич също се засмя, изхъмка одобрително и бодна парченце меко бяло сирене, което се бе показало под останалото парче месо.

— Иво ли? — Пиърс не можеше да си припомни човек с такова име.

Преди Петра да може да отговори, Мендравич я прекъсна.

— Синът й. Твоят син. Иво. На хърватски това е като Иън. — Той набоде последната гъба в чинията си, лапна я, остави вилицата и добави: — Когато са две, е по-лесно. — Ленив смях и побутна чинията встрани.

Иво. Пиърс разбра, че дори не се е сетил да попита. Поради някаква причина и той се засмя. Само за момент, но определено се засмя.

— Какво смешно има? — попита Петра.

Той поклати глава, смехът замря; нервната му система се бореше с ефекта от алкохола.

— Винаги има причина за смях — намеси се Мендравич и се изправи. — До тоалетната. — Изреченото беше по-скоро с цел да му напомни защо се е изправил, отколкото да извести на компанията. Набучи една гъба направо от подноса, лапна я и тръгна към дъното на помещението.

Пиърс се взираше в Петра.

— Какво? — попита тя.

— Като чух името… нещо ме накара да се засмея.

— Това е хубаво име — каза тя. — Щом е достатъчно хубаво за теб.

— Нямах предвид това.

— Знам.

— Знам, че знаеш.

Петра наля отново, отпи глътка и остави чашата си на масата.

Ново неудобно мълчание. Накрая Пиърс се обади:

— Когато го видях, това ме накара… Не мога да ти го обясня. Да го видя и да осъзная колко време не е бил до мен, колко дълго е бил без… — Мисълта му се изплъзна. — И сега чух името. Не знам. То като че ли… дойде отникъде. — Взе вилицата и започна да я върти в механично в чинията. — Глупости говоря, нали?

Петра продължаваше да го гледа.

— Той е твой син. Носи името ти. Да. Това би трябвало да те прави щастлив.

Пиърс кимна, гледаше в чинията. След малко попита:

— А ти?

— Какво аз?

— Това прави ли те щастлива?

Тя замълча, после каза:

— Глупав въпрос.

— Защо?

— Защо ли? — Отново пауза. — Ти го видя. Това е глупав въпрос.

Отново го връхлетя завладяващо чувство на объркване, на загуба.

— Тогава защо не ми каза?

— Католически свещеник със син? — Усмивка, поклащане на глава. — И двамата знаем, че щеше да захвърлиш всичко, за да направиш каквото трябва. А аз не исках да причиня това на никого от нас. Ти ме помоли да разбера. — Тя го погледна втренчено. — Не разбираш ли, аз направих точно това — разбрах те.

— Може би по-добре, отколкото аз себе си.

Тя го изгледа невярващо — дори и за момент не бе помисляла, че може да каже такова нещо.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че никога не ми е било по-ясно. Никога не е означавало толкова много.

— Колкото какво?

Той продължи да я гледа.

— Не… не казвай това. Нали всеки ден потвърждаваше колко прав е изборът ти. Че принадлежиш на друг свят. И всеки от тези дни ме караше по-силно да чувствам, че трябва да направя именно така. Това подсилваше решението, което взех.

Минаха няколко секунди, преди той да отвори уста.

— Той знае ли за мен?

— Разбира се.

— Че съм свещеник.

Сега тя се разсмя. Реакцията й го изненада.

— Никой не се казва на едно седемгодишно дете, че баща му е свещеник, Иън. — Посегна към чашата си. — Не се безпокой. Тук не е рядкост едно момче да няма баща. Половината му приятели са в същото положение. С изключение на това, че техните са мъртви. Все пак той знае, че си жив.

— И това е нещо.

— Така е. — Тя отпи глътка. — Знае и че си американец. Знае, че си се бил заедно със Салко през войната. — Тя пак остави чашата си на масата и вдигна очи към него. — И знае и че си добър човек.

Той я гледа няколко секунди.

— Благодаря ти — каза накрая.

— Не исках да лъжа сина си.

— С изключение на малката подробност за свещеника.

— Да, с изключение на това.

— Виж, съжалявам, че…

— Не го казвай.

— Добре. — Той пийна глътка. — Сигурно се чуди защо досега не съм дошъл да го видя.

— Ти си американец. Това означава много за едно момче тук. Вие носите мир и шоколади, и видеоигри.

— Нямам това предвид.

Тя понечи да каже нещо, но вместо това започна да върти чашата в ръцете си и без да вдига поглед, добави:

— Той има Салко, който е чудесен. И има представа за баща, което го кара да се чувства различен от всички други деца. Какво друго би искал?

— Значи засега аз съм някакъв американец от комиксите, който е направен от шоколад и оформен по японски.

— Ти си всичко възможно за него. Всичко, което ни липсва тук. — Очите й бяха приковани в чашата. — Повечето бащи мечтаят да бъдат за синовете си точно това.

За първи път тази вече Пиърс разбра, че е изгубил нещо голямо. От първите моменти с нея умът му беше обзет от мисълта за Иво. Всяко нещо, за което говореха, всъщност бе за момчето. Странно бе, че в колата той се бе съсредоточил върху мисълта как ще реагира, като я види. Но това бе изчезнало от главата му в секундата, в която я видя.

И сега тя беше тази, която му го напомни.

— А ти? — попита той.

В гърлото й заклокочи нервен смях.

— Никога не те е бивало много с жените.

Неизвестно защо и той се засмя.

— Права си.

— Казвам ти — рече Мендравич, избрал точно този момент, за да се върне — не е смешно. Иво. Иън. Това са само имена. — По лицето му се виждаше, че е съвсем наясно за какво точно си говорят. Пиърс не беше много сигурен кого от двамата смята Мендравич, че спасява или по-точно, за кого от тях мисли, че има нужда от спасяване.

Както и да бе, Мендравич очевидно искаше да си тръгват, въртеше се на стола и често поглеждаше към вратата. Вече беше похапнал и сега искаше да поспи. Същият като едно време.

— Е, няма да те караме да чакаш — каза Петра. — Тръгваме ли?

Бутна стола си назад и тъкмо се готвеше да стане, когато Мендравич рязко каза:

— Чакай! — Тонът му беше заповеден, нямаше нищо общо с очарованието само отпреди секунди. Той стана и тръгна към вратата. Тя погледна Пиърс.

Неговото изражение й подсказа всичко.

— Дошли сте не само да ни видите, така ли?

Беше тренирана много добре и не можеше да сбърка една заповед. И бе твърде умна, за да пропусне подробностите.

Пиърс я изгледа тъпо, после погледна след Мендравич, който излизаше навън.

След двайсет секунди хърватинът се върна. До него стоеше съседката на Петра. Мендравич беше прегърнал момчето. Бузките на Иво бяха още червени от съня. Очите му обаче светнаха, щом видя Петра. Тя изтича при него, а Мендравич каза:

— Трябва да се измъкнем от задния вход. — И подаде детето на майка му. В ръцете на Мендравич Иво изглеждаше съвсем малък, а в прегръдките на Петра, като че ли натежаваше върху крехката й фигура. Все пак тя го държеше здраво до рамото си, главата му бе сгушена в шията й, крачетата му се клатеха отдолу. Изразът й не издаваше никакво объркване, бузата й бе притисната до неговата, тя му шушнеше нещо в ушенцето. Пиърс гледаше как двете жени тръгват през ресторанта; очите на момченцето примигваха сънливо, ръцете му се губеха в буйната коса на майка му. В същото време Мендравич пристъпи към келнера, каза му нещо и той кимна, после отиде до вратата и я заключи.

— Как…

— Видях ги през прозореца до вратата — обясни Мендравич.

Пиърс се обърна и видя, че уличната лампа на ъгъла осветява по-голямата част от тротоара пред заведението. Не беше трудно да се забележат две фигури на пустата улица.

Отидоха при жените в ъгъла, далеч от прозорците — главата на Иво лелееше в скута на Петра.

— Казва, че някакъв мъж дошъл в апартамента.

— Как е влязъл в сградата не знам — забързано каза жената, — но дойде десетина минути, след като излязохте.

— В единайсет вечерта? — попита Петра, обърна се към Пиърс, после към Мендравич. — Какво не сте ми казали?

Мендравич поклати глава, после попита:

— Каза ли какво търси?

— Нея — отвърна жената и кимна към Петра.

Мендравич се поколеба, после каза:

— Естествено. Това е нейният апартамент. Каза ли, че иска да я види?

— Не. Показа полицейска значка или нещо подобно. Научаваш се да гледаш очите, а не значката. Виждала съм подобен поглед много пъти през войната. Мъж, който идва посред нощ. Не свалих веригата на вратата. — Тя се обърна към Петра. — Казах му, че вече не живееш тук, че сега това е мой дом. Когато ме попита къде си заминала, вдигнах рамене — тя показа нагледно, — казах му, че не е моя работа. Чаках на прозореца, докато не го видях, че тръгва. Замина с кола, заедно с още един. Изчаках десет минути и доведох Иво тук.

— Дошли сте пеша? — обади се Пиърс за първи път.

— Не се тревожете — каза жената, после се обърна към Мендравич. — Мазетата на всички жилища в блока са свързани. Слязохме долу, после излязохме на задната улица. Не са ни видели. — Тя се обърна и подаде на Петра чантата, която държеше в скута си. Малко дрехи за теб и за Иво. Помислих си, че ще е добре да посъбера нещо. — После отново се обърна към Мендравич, усмивката й беше почти кокетна. — И аз съм се сражавала във войната.

— Разбрах. Превъзходна работа — кимна Мендравич.

Жената беше очевидно поласкана.

— Как беше облечен човекът? — попита Пиърс.

Изражението на жената показваше ясно, че смята, че е казала всичко необходимо.

— Облеклото ли? — Тя повдигна рамене. — Не знам. Яке. Панталони. А… и високи туристически обуща. Завързани над панталоните. Такива, каквито носят из планините. — Тя отново се обърна към Мендравич за потвърждение. Той отново се усмихна и кимна.

— Високи обуща — повтори Пиърс и също погледна Мендравич. Лицето на хърватина беше замислено.

— Добре — каза той накрая. — Отидете при приятели за няколко дни. — Реакцията на жената показваше, че знае какви мерки да вземе. — А ние трябва да се измъкнем бързо оттук.

— Може да отидем до… — почна Пиърс.

Жената го прекъсна:

— Не искам да знам къде ще ходите. — Очевидно се наслаждаваше на завръщането си в света на Мендравич. Тя стана. — Няма да се връщам в апартамента три дни. След това може да се свържете с мен. — Обърна се към Петра с усмивка, после целуна Мендравич по двете страни и тръгна към вратата.

Докато я наблюдаваше как си отива, Мендравич тихо каза:

— Вив ла резистанс. (Да живее съпротивата (фр.). — Б. пр.)

— Страшна е — каза Петра с усмивка. — Видяла е повече от мен и теб през войната. И знае точно какво да направи. Само че е малко самотна. Без нея вашите приятели с туристическите обувки вече щяха да са тук.

— Не можем да ги заведем до Вишеград — каза Пиърс, докато взимаше раницата си.

— Не можем и да ги оставим тук — отвърна Мендравич.

— Преди да вземем някакво решение — каза Петра — трябва да знам от какво и от кого бягаме.

— Не, не трябва. — Тонът на Мендравич, беше заповеден, както преди години. Той стана и взе Иво преди Петра да може да реагира. Момченцето, което отново бе заспало, само помръдна и мързеливо отвори едното си око. Мендравич му прошепна нещо да го успокои, огромната му ръка нежно го погали; после продължи: — Качваме се в колата и потегляме. После ще оправяме неразбориите.

Обърна се и тръгна към кухнята. Пиърс и Петра нямаха друг избор освен да го последват.

Студеният въздух го изненада — полъх на идващата есен. Беше доволен, че е облякъл пуловер, за да извърви близо двата километра до църквата от мотела, който си бе харесал в покрайнините на града. Бе имал достатъчно време да се аклиматизира — преди два дни бе кацанал на „Хийтроу“ — и имаше възможност да наблюдава шетнята на жителите на Бибъри, типично село в Котсуолд, изпъстрено с чайни, старовремски магазини от епохата на Тюдорите, дълги тесни улички и обичайния наплив на летовници от съседния голям град. Нарочно беше избрал едно от големите села, където един турист по-лесно щеше да остане незабелязан. Но въпреки многолюдието днес, в дванайсет без петнайсет, само централните улици даваха признаци на живот. И дори и този живот бе сведен вече до минимум. Кръчмите и ресторантите бяха затворени преди повече от час — ако идваш от испанския юг, трудно можеш да разбереш как англичаните могат да се примиряват с ранното затваряне — оставаше им само да се приберат вкъщи, да облекат пижамите и нощниците и да се заровят сред пълните с гъши пух възглавници.

Той продължаваше да крачи. Възможността да убие някъде петнайсет-двайсет минути ставаше все по-малка.

Накрая не остана и лампа, която да нарушава спокойния му ход. Осветлението беше за града; тук лампите се смятаха за досадно нахлуване в спокойния, полузаспал живот.

Този ден беше изминал тази отсечка поне петнайсет пъти: опитваше се да запомни точния брой крачки до всяка пресечка, положението на всеки завой, местата, където улицата слизаше надолу или поемаше стръмно нагоре. Провинцията можеше да прави номера, да мами с появата на стобор, с профила на отделна къща. Вече можеха да му завържат очите и пак щеше да се оправи.

Освен това съсредоточаването върху числата му позволяваше да освободи вниманието си за звука на стъпките си, едва доловими дори в замръзналото спокойствие на късната вечер. Отмина последната къща и след няколко минути стигна до края на броенето.

Погледна нагоре и видя малката черквица: очертаваше се на фона на нощното небе, норманските й линии чезнеха в тъмата. Огледа района вдясно; жилището на свещеника, през деня малък котидж, сега бе само безформена гърбица. Тръгна към църквата, към стената, където по време на следобедното си посещение бе оставил отворен прозорец. Всъщност бе изкъртил райбера. Не искаше да оставя нищо на късмета.

Долепи се до зида и бързо, но внимателно повдигна прозореца: моментно изскърцване на метал върху дърво, нищо особено, което да вдигне тревога. После се прехвърли през него, смъкна се на каменния под и свали раницата от гърба си. Извади фенерче от един от джобовете й и насочи яркия лъч към пода.

Отне му почти час да заложи експлозивите така, че да могат да бъдат намерени достатъчно парчета. Така по-бързо щеше да бъде установен произходът им. Това изискваше известна опитност. И именно затова бе избран той.

Освен него имаше и други избрани.

Виена. Анкара. Билбао. Над хиляда имена. Над хиляда църкви.

Един сериозен резултат.

Ееема, ееема, айо.

Навън беше влажно и смърдеше на тридневен боклук — уличните котки очевидно се бяха справили добре с кашоните и торбите, сложени край стените. Две-три още си имаха занимание и пристигането на странната четворка въобще не им направи впечатление.

Когато стигнаха края на задната уличка, Мендравич каза:

— Чакайте тук — ще докарам колата. — После подаде момчето на Пиърс и закрачи по другата улица.

Иво вдигна глава само за момент, очите му бяха полузатворени; после се отпусна и задиша спокойно, опрял меката си буза във врата на Пиърс.

Стана толкова бързо, че Пиърс не можа да реагира. Момчето бе в ръцете му. Онова, което не се бе престрашил да направи в апартамента, сега му се даваше ей така, направо.

Странно, но Пиърс наистина забрави къде се намират и какво правят. Синът му беше в ръцете му! Той стоеше със затворени очи, прегърнал спящото момче. Опитваше се да не го притиска твърде силно, въпреки че искаше да го направи. Главата му бе празна. От косичката се долавяше мирис на сън. Усещаше и тихото дишане във врата си.

В един момент усети ръка на рамото си и отвори очи. Беше Петра.

— Дай аз да го нося — каза тя и протегна ръце.

Той понечи да й каже, че не му тежи, но видя изражението й. Изглеждаше тревожна, несигурна дали да се отдаде на миг, който бе очаквала толкова дълго, или да се върне там, където беше свикнала — ако все още можеше да мисли Иво само за свой.

Внезапно Пиърс разбра защо се бе чувствал толкова уплашен в апартамента. Именно заради този момент. Да го подържи и след това да й го върне. Именно това беше загубата.

Сега просто кимна, подпъхна ръка под рамото на детето и внимателно го подаде на майка му.

И внезапно осъзна, че Мендравич много се бави с докарването на колата — нали я бяха оставили точно пред входа на ресторанта. Кимна на Петра да остане в сенките и бавно надникна към осветената улица.

Тишина. Нямаше признаци на живот. Той бавно закрачи но паважа, с наведена глава, собствената му сянка бе на крачка пред него. С всяка стъпка въздухът ставаше по-чист. Близо до ъгъла нещо сякаш му каза да се обърне, но той продължи напред.

Чу звук на свистящи гуми и инстинктивно се прилепи до стената. Колата идваше към него, беше на дълги светлини и за миг го заслепи. После с рязко изръмжаване на двигателя спря пред задната уличка. Пиърс се отлепи от стената и затича натам. В главата му беше само образът на Петра и момчето и ужасът, че ги бе изоставил. Вратата на шофьора се отвори и слезе някакъв мъж. Пиърс затича още по-бързо и се хвърли върху него.

Мендравич го хвана ловко и притисна врата му в желязна хватка.

Познаха се моментално. Мендравич отпусна желязната си ръка, а Пиърс мъчително пое въздух и се опря на колата.

— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Мендравич, но нямаше време да изслуша отговора; отиде до задната врата, отвори я и махна на Петра да донесе Иво. Тя излезе от задната уличка, Мендравич взе момчето и го сложи вътре. Петра също се качи и Мендравич затвори вратата.

Чак тогава Пиърс видя кръвта на ръкава му.

— Салко, какво…

— Качвай се! — изрева той и забърза към шофьорското място. Пиърс се хвърли към другата врата. Едва я бе затворил, когато колата се понесе напред.

Мендравич се пресегна и плъзна малкото стъклено прозорче, което ги отделяше от задната част.

— Добре ли сте отзад?

— Добре сме — отвърна Петра. — Макар че той се събуди.

Едно малко лице се появи в отвора — големи очи и заразителна усмивка.

— Здрасти, Салко.

— Я виж ти, кой бил тука! — Мендравич продължаваше да наблюдава в огледалото дали не ги преследват.

— Здрасти, мъж. — През прозорчето се показа една ръчичка и хвана Мендравич за ухото: очевидно това беше някаква игра между двамата. Като махна тънките пръстчета, Мендравич каза:

— Ще ми направиш ли една услуга, Иво? Да седнеш там с мама и да не издаваш нито звук?

— Мога ли да дойда и да седна при теб?

— Може ли да седнеш при мама?

Чак тогава Иво забеляза Пиърс и каза:

— Здравей. — Тонът му беше все така бодър.

— Здравей — усмихна се Пиърс.

— Наистина искам да седнеш до мама — каза Мендравич, очите му все още бяха втренчени в огледалото. — Нали ще го направиш?

Момчето погледна за момент непознатия, после отново Мендравич. Още един бърз поглед и се отдръпна.

Мендравич затвори прозорчето.

— Лесно се ориентира, нали? — попита Пиърс.

— Какво? — Мендравич бе погълнат от пътя.

— Нищо. — Погледна пак кръвта по ръката на Мендравич и попита. — Какво стана?

— Очевидно нашата приятелка от съпротивата не е толкова добра, колкото си мисли.

— Откриха ли те?

— Не. Аз ги намерих. В колата. Добрата новина е, че този път бяха само двама. Лошата е, че аз не бях съвсем във форма.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че може и да имаме компания. — Той така рязко зави в една уличка, че хвърли Пиърс към вратата.

— А ръката ти?

— Боли.

Пиърс замълча. Гледаше как Мендравич поема пътя към планината. Очевидно Вишеград трябваше да почака.

След двайсетина минути мълчание Мендравич най-после се поотпусна.

— Не отиваме във Вишеград — отбеляза Пиърс.

— Не и тази нощ. — Мендравич намали на седемдесет. — Няма да излагаме Иво на опасност, нали?

Пиърс кимна, внезапно ядосан. Това беше нещо, което не биваше да му се обяснява.

— Защо ги заряза сами на задната уличка? — попита Мендравич.

Въпросът го удари като шамар.

— Аз… мислех, че…

— Следващия път недей. Ако ти кажа да стоиш някъде, ще стоиш там. Разбра ли?

Пиърс не отговори.

— Имам едни приятели — продължи Мендравич, — ще отседнем при тях ден-два, докато момчетата с високите обувки изчезнат.

Пиърс кимна.

— Също като едно време — отбеляза Мендравич в опит да повдигне спадналото настроение.

Пиърс погледна назад през прозорчето. Иво отново бе заспал в скута на Петра. Нейните очи също бяха затворени.

Също като едно време. Носталгия, без която можеше да мине.

Бележки

[1] Син, Син Господен (лат.) — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Ръкописът Q (5)

Метаданни

Данни

Ръкописът Q

Информация

История

Сваляне / Връзки

FILIUS[1]

4

Джонатан Раб
Ръкописът Q (5)

FILIUS^[1]