Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (28)

28.

Цезарион продължи спокойно по пътя за Мемфис, макар че двамата възрастни македонски слуги го увещаваха да вземе корабчето до Леонтополис на Пелузийския ръкав. Така според тях щяха да избегнат риска да се натъкнат на армията на Октавиан, а и пътят до Нил бил по-къс.

— Ама че глупости, Праксис! — разсмя се младежът. — Най-късият път до Нил е пътят до Мемфис.

— Само когато по него не се движи римска армия, сине на Ра.

— И стига си ме наричал така! Аз съм Парменед от Александрия, младши банкер, тръгнал да инспектира сметките на Царската банка в Коптос.

„Жалко, че мама настоя да взема тези двама пазачи“ — помисли си Цезарион, макар че в крайна сметка това нямаше особено значение. Той знаеше точно къде отива и какво ще направи. На първо място, няма да изостави мама — що за син би постъпил по подобен начин? Навремето са били свързани с връв, през която в него е влизала нейната кръв, докато е лежал в нежната топла течност, която тя му бе осигурила. И дори след прерязването й връвта си оставаше — невидима, но способна да се разтегли през целия свят. Разбира се, тя си мислеше, че когато го изпрати в една толкова далечна страна, той нямаше да може да разбере нито обичаите, нито езика й. Той обаче мислеше за нея, когато потегли с пълното съзнание, че ще иде другаде и ще направи нещо съвсем различно.

На оживеното разклонение за Шедия Цезарион жизнерадостно се сбогува със своите спътници, обърна камилата и препусна в галоп по пътя към Мемфис.

— Бррр, бррр! — подканваше той животното и притискаше здраво крака в предната част на седлото, за да не падне. Походката на камилата беше необичайна — и двата й крака от едната страна се изнасяха едновременно напред и тя се люлееше като в кораб при странично вълнение.

— Трябва да го настигнем — въздъхна Праксис.

— Бррр! Бррр! — и двамата мъже се втурнаха да догонят бързо отдалечаващия се Цезарион.

Няколко мили по-нататък, тъкмо когато пазачите го настигаха, той видя армията на Октавиан. Дръпна юздите на камилата и тя премина в раван, след което отби от пътя. Никой не му обърна внимание. Войниците и офицерите бяха погълнати от маршовите си песни — знаеха, че дългият хиляда мили преход е към края си и ги очаква хубав лагер — добра храна, александрийски момичета, които ще се отдадат доброволно или насила, и несъмнено много мънички златни статуетки за награда.

Раз-два, раз-два,

блъскаме Антониевата врата!

Раз-два, раз-два,

ще наритаме Антоний по гъза!

Раз-два, раз-два,

ще го хванем и накрай света!

Раз-два, раз-два,

Антоний, срещай своята съдба!

Цезар! Цезар!

За всяка жена мъж, за всеки мъж жена!

Александрия!

Александрия!

Александрия!

Омаяният Цезарион забеляза, че войниците променят ритъма на думите, за да го поддържат в такт с марша си — леви — десни, леви — десни. Докато напредваше бавно напред, той осъзна, че всяка кохорта си има своя песен и че някои войници с добри гласове и повечко дарба измислят нови думи и ги изпяват между хоровите изпълнения. Беше виждал армията на Антоний в Египет и Антиохия, но неговите войници нямаха подобни маршови песни. Може би защото не бяха на марш. Песните го караха да се размърда, дори когато думите не бяха особено ласкателни към майка му, която като че ли беше основната им тема. Вещица, брантия, свиня, пинтия, курва на жреците, царица на лъжите.

А! Ето го и аленото генералско знаме, носено на дълъг прът от мъж, наметнат с лъвска кожа. Когато генералът опъваше шатрата си, знамето се забиваше до нея. Октавиан, най-сетне! Подобно на останалите легати, той вървеше пеш, облечен доста неугледно в кафява кожена ризница. Златната коса щеше да го издаде, ако го нямаше аленото знаме. Толкова е… дребен! Най-много пет и половина стъпки, помисли си изуменият Цезарион. Слаб, загорял, с красиво лице, без обаче да е женствен. Малките му грозни ръце се движеха в ритъм с този път не мръсната песен на кохортата отпред.

— Цезар Октавиан! — извика той и свали качулката си. — Цезар Октавиан, идвам да преговарям!

Октавиан се закова на място и половината армия зад него спря. Онези отпред продължиха, докато един младши легат не препусна да ги спре.

В един безумен момент Октавиан наистина си помисли, че е видял Божествения Юлий такъв, какъвто би трябвало да изглежда, ако можеше да се материализира като някой гръцки бог. После изуменият му поглед се спря върху светлокафявата вълна на дрехите, върху младежките черти на Божествения Юлий и той разбра, че това е Цезарион. Синът на Клеопатра от божествения му баща. Птолемей XV Цезар Египетски.

Двама по-възрастни мъже на камили приближаваха стремително. Октавиан рязко се обърна към Статилий Таурус.

— Хванете ги… и сложи качулката на момчето, Таурус! Веднага!

Докато войниците сваляха товарите от отдавна свикналите с тежести рамене и отделни групи се отправяха към намиращото се наблизо езеро Мареотида за вода, тиловаците набързо издигнаха командирската шатра на Октавиан. Нямаше начин да изключи военачалниците от предстоящия разговор или поне от началото му. Месала Корвин и Статилий Таурус бяха зърнали златистата глава, манифестацията на Божествения Юлий — или може би на духа му?

— Отведи другите двама и ги убий незабавно, после се върни тук — каза той на Таурус. — Никой не бива да говори с тях, така че се погрижи лично, ясно ли е?

Трима мъже съпровождаха Октавиан по негов избор, а не заради военните си умения — те просто нямаха такива. Единият бе благородник, а другите двама — освободени роби. Гай Прокулей беше полубрат на зетя на Меценат Варон Мурена, прочут с ерудицията и приятния си характер. Гай Юлий Тирс и Гай Юлий Епафродит бяха роби на Октавиан и му бяха служили толкова добре, че след освобождаването им той не само ги бе взел на служба при себе си, но и ги направи свои довереници. За човек като Октавиан компанията само на типични военни като старшите му легати в продължение на месеци би била влудяваща, затова той бе взел Прокулей, Тирс и Епафродит. Всички военачалници от Сабин до Калвин и Корвин знаеха, че главнокомандващият е ексцентричен, така че не се обиждаха и не се чувстваха изолирани, когато Октавиан дори по време на кампанията предпочиташе да вечеря самичък — тоест с Прокулей, Тирс и Епафродит.

По редица причини на Октавиан му трябваше известно време, докато отмине шокът от срещата. На първо място, той беше открил съкровището на Птолемеите, следвайки буквално описанието на божествения си баща. Направи го с двамата си освободени роби, никой римски благородник нямаше да види какво се крие в стотиците малки помещения от двете страни на плетеницата тунели, които започваха от светилището на Птах. До тях се стигаше, като се докосваше определен картуш, после трябваше да се спуснат в непрогледния мрак на земните недра. След като няколко часа бе бродил като пуснат в Елисейските полета роб, Октавиан бе събрал своите „мулета“ — египтяни, чиито очи бяха завързани, докато не навлязоха дълбоко в тунелите — и се зае да изнесе онова, което по негова преценка беше най-належащо, за да изправи Рим на крака — предимно злато и няколко блока лазулит, планински кристал и алабастър, за да има с какво скулпторите да украсят храмовете и обществените места в Рим. Когато излязоха навън, личната му кохорта уби египтяните и пое обоза, който в момента пътуваше към Пелузиум, а оттам — към дома. Войниците може би се досещаха за съдържанието на сандъците заради тежестта им, но никой нямаше да посмее да счупи печатите със сфинкс и да ги отвори.

Падналият от раменете му товар при вида на надхвърлящото въображението му съкровище го изпълни с толкова радост и безгрижие, че легатите му се зачудиха какво толкова имаше в Мемфис, че да го промени до такава степен. Октавиан пееше, подсвиркваше си, почти подскачаше от радост, когато войската потегли по пътя към Александрия, леговището на Царицата на зверовете. Разбира се, след време щяха да се сетят какво се бе случило в Мемфис, но дотогава всички (и цялото злато) щяха да бъдат в Рим, завинаги пропуснали момента да скрият по нещо малко в гънките на тогите си.

Така че когато Цезарион го извика на по-малко от петнадесет мили от хиподрума и околностите на Александрия, Октавиан все още не беше доизмислил стратегията си. Да, златото пътуваше към Рим, но какво щеше да прави с Египет и царското семейство? С Марк Антоний? Как най-добре да опази съкровището на Птолемеите? Колко хора знаеха как се стига до него? На кои потенциални съюзници беше разказала Клеопатра за богатството, от царя на партите до Артавазд Арменски? Мътните го взели момчето, да се появи така неочаквано! И то право пред армията!

Когато Статилий Таурус се върна, Октавиан кимна отсечено.

— Доведи го, Тит. Лично.

Той влезе с все още покрита глава, но веднага смъкна робата и остана по простата си кожена туника за езда. Колко е висок! По-висок от Божествения Юлий. Замаяни, пълководците на Октавиан поеха дъх едновременно.

— Какво правиш тук, цар Птолемей? — попита Октавиан от курулното си кресло, в което се бе настанил. Нямаше да има ръкостискания и дружески приветствия. Никакви лицемерия.

— Дойдох да преговарям.

— Майка ти ли те прати?

Младежът се разсмя, разкривайки още по-голяма прилика с Божествения Юлий.

— Разбира се, че не! Тя си мисли, че съм на път за Береника, откъдето ще отплавам за Индия.

— По-добре да я беше послушал.

— Не. Не мога да я оставя. Не бих могъл да я оставя сама срещу теб.

— Тя си има Марк Антоний.

— Ако съм го разбрал правилно, той скоро ще бъде мъртъв.

Октавиан се протегна и се прозя, докато очите му не се напълниха със сълзи.

— Добре, цар Птолемей, ще преговарям с теб. Но само на четири очи. Господа легати, свободни сте. Не забравяйте клетвата, която положихте към мен. Не искам никой друг да научава за случващото се, нито да го обсъждате помежду си. Ясен ли съм?

Статилий Таурус кимна и излезе с останалите.

— Седни, Цезарионе.

Прокулей, Тирс и Епафродит застанаха край шатрата, без да бъдат забелязани от двамата участници в драмата, като едва дишаха от ужас.

Цезарион седна, единствено синьо-зелените му очи издаваха, че не е истинският Божествен Юлий.

— Смяташ, че можеш да постигнеш нещо, което Клеопатра не може. Какво е то?

— Като начало, спокойна атмосфера. Ти не ме мразиш — а и как би могъл, щом никога не сме се срещали? Искам да ти предложа мир, който ще бъде от полза и за теб, и за Египет.

— Да чуя подробностите.

— Майка ми ще се оттегли в Мемфис или Тива. Децата й от Марк Антоний ще заминат с нея. Аз ще управлявам в Александрия като цар и фараон. Като най-верният от клиентелата на Гай Юлий Цезар, Сина на Божествения. Ще ти дам всичкото злато, което поискаш, а също и зърно, за да изхранваш Италия.

— Защо смяташ, че твоето управление ще бъде по-мъдро от това на майка ти?

— Защото съм кръвен син на Гай Юлий Цезар. Вече започнах да поправям грешките, допуснати от многото поколения Птолемей — въведох безплатна дажба зърно за бедните, дадох граждански права на всички жители на Александрия и смятам да въведа демократични избори.

— Хмм. Много цезарско, Цезарионе.

— Открих негови книжа, които описват плановете му за Александрия и Египет, за да ги извади от хилядолетната стагнация в страната. Видях, че идеите му са добри, че сме затънали в безжалостното тресавище от привилегии за висшата класа.

— О, говориш съвсем като него!

— Благодаря.

— Вярно е, имаме общ божествен баща, но ти далеч повече приличаш на него — рече Октавиан.

— Майка ми все това повтаря. Антоний също.

— Никога ли не си се замислял какво означава това, Цезарионе?

Младежът го погледна неразбиращо.

— Не. Какво би могло да означава, освен че е реалност?

— Реалност. С една дума, точно това е проблемът.

— Проблем?

— Да. — Октавиан въздъхна и сви кривите си пръсти. — Ако не беше външният ти вид, цар Птолемей, щях на драго сърце да се съглася да преговарям с теб. Но както стоят нещата, нямам избор. Длъжен съм да те убия.

Цезарион ахна, понечи да стане, но после се отпусна на мястото си.

— Искаш да кажеш, че ще вървя на триумфа ти и след това ще бъда удушен? Но защо? Какво прави смъртта ми така необходима? Между другото, какво прави необходима и смъртта на майка ми?

— Разбра ме погрешно, сине на Цезар. Ти никога няма да вървиш на триумфа ми. Всъщност не бих позволил да доближиш и на хиляда мили до Рим. Никой ли не ти го е казал?

— Кое? — излезе от търпение Цезарион. — Спри да си играеш с мен, Цезар Октавиан!

— Приликата ти с Божествения Юлий представлява опасност за мен.

— Аз? Опасен заради някаква си прилика? Та това е безумно!

— Може да е всичко друго, но не и безумно. Изслушай ме и ще те осветля… колко странно, че майка ти така и не го е направила! Може би си е мислела, че ако разбереш, ще я изхвърлиш моментално от Капитолия. Не, сядай и слушай! Говоря честно за Клеопатра не за да те дразня, а защото тя е мой непримирим враг. Мило мое момче, трябваше да се боря със зъби и нокти, за да установя надмощието си в Рим. Цели четиринайсет години! Започнах, когато бях на осемнайсет, като осиновен римски син на божествения си баща. Поех наследството си и се придържах към него, макар мнозина да ми се противопоставяха, в това число и Марк Антоний. Сега съм на трийсет и две и — след като ти бъдеш мъртъв — най-сетне в безопасност. Аз нямах младост като твоята. Бях болнав и слаб. Мъжете ми се подиграваха. Отчаяно се стремях да изглеждам като Божествения Юлий — упражнявах усмивката му, носех високи ботуши, за да изглеждам по-висок, копирах изказа и реториката му. Докато накрая земният образ на Божествения Юлий избледня от паметта и хората решиха, че той сигурно е изглеждал като мен. Започваш ли да разбираш, Цезарионе?

— Не. Съчувствам ти за несгодите, братовчеде, но така и не разбирам какво общо има външният ми вид с това.

— Външният вид е основното, около което се въртеше кариерата ми. Ти не си римлянин и не си отгледан като такъв. Ти си чужденец. — Октавиан се наведе напред, очите му блестяха ярко. — Нека ти обясня защо ние, римляните, известни като прагматични и разумни хора, обожествихме Гай Юлий Цезар. Нещо крайно нетипично за римляни. Хората го обичаха! За много генерали се казва, че войниците им били готови да умрат за тях, но за Гай Юлий Цезар би умрял цял Рим, цяла Италия. Когато той вървеше по Форума, по уличките на Рим или на някой друг италийски град, той се държеше с хората като с равни — шегуваше се с тях, изслушваше дребните им болки, опитваше се да им помогне. Роден и израснал в копторите на Субура, той се движеше из простолюдието като един от тях — говореше жаргона им, спеше с жените им, целуваше миризливите им бебета и плачеше, когато мъките им го трогваха — а това се случваше често. И когато онези надути отявлени сноби и алчни за богатство изроди го убиха, народът на Рим и Италия не можа да понесе загубата му. Той го превърна в бог, не Сенатът! Всъщност Сенатът — воден от Марк Антоний! — се опита по всякакъв начин да смаже култа към Цезар. Безуспешно. Клиентите му бяха цял легион и аз ги наследих заедно с неговото богатство.

Октавиан се изправи, заобиколи бюрото си, застана пред объркания младеж и го погледна отгоре.

— Достатъчно е народът на Рим и Италия да хвърлят един поглед върху теб, Птолемей Цезар, и ще забравят всичко друго. Ще се влюбят безумно в теб и ще ликуват. А аз? Аз ще бъда забравен за една нощ. И всичко, което извърших през тези четиринайсет години, ще бъде забравено. Подлизурският Сенат ще започне да се умилква около теб, ще те направят римски гражданин и вероятно още на следващия ден ще те изберат за консул. Ти ще владееш не само Египет и Изтока, но и Рим, при това като какъвто си пожелаеш — от пожизнен диктатор до цар. Самият Божествен Юлий започна да размива отколешните ни традиции, после ние, триумвирите, ги размихме още повече, а след като напълно се справих с конкуренцията на Антоний, аз съм вече безспорният Господар на Рим. Разбира се, ако нито Рим, нито Италия не видят теб. За Рим най-сетне е настъпил подходящият момент да прегърне автокрацията. Ако те видят в Рим, хората ще те приемат. Но ти ще управляваш така, както те е научила майка ти — като цар, седящ на Капитолий и раздаваш правосъдие, досущ като Минос пред портите на Хадес. Ти не виждаш нищо лошо в това въпреки всичките ти либерални програми за реформи в Александрия и Египет. А моето управление ще бъде невидимо. Аз няма да нося диадема или тиара, за да демонстрирам положението си, нито ще позволя на скъпата си съпруга да се прави на царица. Ще продължим да живеем в сегашната си къща и ще оставим Рим да си мисли, че го управляваме демократично. Ето защо трябва да умреш. За да остане Рим римски.

Емоциите се гонеха по лицето на Цезарион — изумление, мъка, замисленост, гняв, тъга, разбиране. Но той не беше объркан, нито озадачен.

— Разбирам — бавно рече той. — Наистина разбирам и не мога да те виня.

— Е, ти си истинският син на Божествения Юлий и от онова, което съм чувал, си наследил не само външния вид, но и блестящия му ум. Съжалявам, че никога няма да разбера дали си наследил и военния му гений, но разполагам с много добри пълководци и не се боя от царя на партите, с когото възнамерявам да сключа мир, а не да нападам. Един от крайъгълните камъни на властта ми ще бъде мирът. Войната е най-разорителната човешка дейност, тя поглъща и живот, и пари, затова няма да позволя римските легиони да диктуват на Рим или на онзи, който го управлява.

Цезарион почувства, че Октавиан вече говори само за да отложи екзекуцията.

„Мамо! Защо не си ми казала? Нима не знаеше онова, което току-що ми каза истинският римски син на Цезар? Антоний със сигурност го е знаел, но той беше твоя марионетка. Не защото го упояваше, или защото понякога прекаляваше с виното, а защото те обичаше. Трябваше да ми кажеш. Но пък може и да не си го разбирала, а Антоний е бил твърде зает да се покаже достоен за любовта ти, за да сметне това за важно…“

Цезарион затвори очи, заповяда си да мисли, да насочи могъщия си ум към положението си. Съществува ли поне най-малка възможност да избяга? Безнадеждно беше, усещаше го с цялото си същество. Въздъхна. Не, най-много щеше да създаде трудности на Октавиан да го убие, ако се втурнеше навън от шатрата с викове, че е син на Цезар — нищо чудно, че Таурус го зяпаше така! Но дали това би искал баща му от своя неримски син? Или щеше да пожелае той да се жертва? Знаеше отговора и отново въздъхна. Октавиан бе истинският син на Цезар по неговата собствена воля и завещание, не се споменаваше нито дума за другия му син в Египет. А Цезар в живота беше ценил най-много своята dignitas. Dignitas! Най-римското от всички римски качества, личните достижения, дела и сила на човек. Дори в последните си мигове Цезар беше запазил своята dignitas непокътната. Вместо да се съпротивлява, той бе използвал един свободен миг, за да покрие с тога лицето си и друг — за да падне на колене. За да не могат Брут, Касий и останалите да видят изражението на лицето му или да зърнат гениталиите му.

„Да — реши Цезарион. — Аз също ще запазя своята dignitas! Ще умра като господар на себе си, с покрито лице и гениталии. Ще бъда достоен за баща си“.

— Кога ще умра? — със спокоен глас попита той.

— Сега, в тази шатра. Ще трябва да го сторя лично, не мога да се доверя на никого. Съжалявам, ако липсата ми на опит направи смъртта ти болезнена.

— Баща ми е казал „Нека да бъде бърза“. Стига да не забравяш това, Цезар Октавиан, ще бъда доволен.

— Не мога да те обезглавя. — Октавиан беше много блед, ноздрите му се бяха разширили, той се мъчеше да овладее устата си. Успя да се усмихне криво. — Нямам нито силата, нито подходящо оръжие. Нито пък желая да виждам лицето ти. Тирс, подай ми онази кърпа и въжето.

— Тогава как? — попита Цезарион, който вече се бе изправил.

— С удар на меч под ребрата нагоре към сърцето. Не се опитвай да бягаш. Това няма да промени участта ти.

— Това ми е ясно. Ще има повече публика, но ще бъде много по-противно. Въпреки това ще избягам, освен ако не се съгласиш с условията ми.

— Да ги чуя.

— Ще бъдеш добър с майка ми.

— Ще бъда.

— И с малките ми братя и сестра ми?

— Косъм няма да падне от главите им.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— Тогава съм готов.

Октавиан метна кърпата на главата на Цезарион и завърза импровизираната качулка на шията му. Тирс му подаде меч. Октавиан провери острието. Беше остро като бръснач. Погледна отъпкания под на шатрата, намръщи се и кимна на пребледнелия като платно Епафродит.

— Помогни ми, Дитус.

Хвана Цезарион за ръката.

— Върви с нас — каза той и погледна бялата кърпа. — Колко си храбър! Дишането ти е тихо и спокойно.

От качулката се чуха думи, които спокойно би могъл да произнесе и Марк Антоний.

— Стига си дрънкал и действай, Октавиане!

На четири крачки от тях имаше яркочервен персийски килим. Епафродит и Октавиан отведоха Цезарион при него. Не можеше да се бави повече. Действай, Октавиане, действай! Опря меча и го натисна напред и нагоре с едно бързо движение и сила, каквато не подозираше, че има. Цезарион изстена и рухна на колене. Октавиан го последва, като продължаваше да държи дръжката от слонова кост, без да може да я пусне.

— Мъртъв ли е? — попита той и погледна нагоре. — Не, не! Не откривай лицето му, каквото и да правиш!

— Артерията на врата му не пулсира, Цезаре — отвърна Тирс.

— Значи съм се справил. Увийте го в килима.

— Пусни меча, Цезаре.

Тръпка премина през него, пръстите му се отпуснаха и най-сетне се отделиха от дръжката.

— Помогни ми да стана.

Тирс бе увил тялото в килима, но то беше толкова дълго, че краката се подаваха навън. Големи стъпала, също като на Цезар.

Октавиан рухна в най-близкия стол, преви се надве и скри глава между коленете си.

— Не исках да го правя!

— Трябваше да го направиш — каза Прокулей. — А сега какво?

— Извикайте шестима тиловаци с лопати. Могат да изкопаят гроба направо тук.

— Вътре в шатрата? — с изумление и погнуса попита Тирс.

— Защо не? Размърдай се, Дитус! Не искам да прекараме нощта тук, а не мога да издам заповеди, докато момчето не бъде заровено. Има ли пръстен?

Тирс затършува в килима и го намери.

Октавиан го взе — добре, добре, ръката му не трепереше — и впери поглед в него. Върху пръстена имаше изобразен уреус — изправена кобра с разперена качулка. Камъкът беше изумруд, а около него имаше някакви йероглифи. Птица, око със сълза, няколко вълнисти линии, друга птица. Добре, ще свърши работа. Ако се наложеше да доказва съдбата на Цезарион, това ще свърши работа. Прибра пръстена в кесията си.

 

 

Час по-късно легионите и конницата отново бяха на път, макар че не изминаха голямо разстояние. Октавиан реши да се установи на лагер за няколко дни и да заблуди Клеопатра, че синът й е избягал и пътува за Индия. Зад тях на мястото, където се бе издигала шатрата, имаше участък гладка, грижливо отъпкана пръст. Отдолу, на дълбочина шест лакти, лежеше тялото на Птолемей XV Цезар, фараон на Египет и цар на Александрия, увит в пропит от кръвта му килим.

„Каквото повикало, такова се обадило — помисли си Октавиан вечерта в същата шатра, но на различно място, без да се притеснява ни най-малко от победата на Антоний срещу авангарда. Онази жена вече беше легенда и част от легендата гласеше, че е била отнесена тайно при Цезар, увита в килим. Според самия Цезар всъщност била евтина рогозка, но историците вече я превръщаха във великолепен килим. Сега всичките й надежди и мечти завършваха отново в килим. — И аз най-сетне мога да се успокоя. Най-голямата заплаха за мен изчезна завинаги. Все пак умря добре, признавам му го“.

 

 

След пълната победа в последния ден на юли, когато армията на Антоний се предаде, Октавиан реши да не влиза в Александрия като завоевател начело на безкрайните си легиони и кавалерия. Не, по-добре щеше да бъде да влезе в града на Клеопатра тихо, без да се натрапва. Само той, Прокулей, Тирс и Епафродит — разбира се, и с германските стражи. Нямаше смисъл само заради анонимността да рискува да бъде изненадан от кинжала на някой убиец.

Остави старшите си легати на хиподрума да преброят войниците на Антоний и да приведат поне донякъде в ред целия този хаос. Забеляза, че жителите на Александрия не се опитват да бягат. Това означаваше, че са се примирили с присъствието на Рим и ще се вслушат в глашатаите му, когато те обявят съдбата на Египет. Беше получил вест от Корнелий Гал, който също не беше далеч, и му бе заръчал корабите да подминат двете пристанища на града и да хвърлят котва край пътищата при хиподрума.

— Колко е красиво! — обади се Епафродит, докато четиримата приближаваха Портата на Слънцето малко след изгрева на календите — първия ден на секстилий.

Наистина беше красиво — Портата на Слънцето в източния край на Канопиевия булевард представляваше два масивни пилона, свързани с напречна греда — четвъртито и типично египетско като всичко видяно в Мемфис. Цветовете бяха поразителни под лъчите на изгряващото слънце — всяка сутрин чисто белият камък се превръщаше в злато.

Публий Канидий ги чакаше в средата на невероятно широката улица зад портата, яхнал червеникавокафяв кон. Октавиан спря до него.

— Ново бягство ли си замислил, Канидий?

— Не, Цезаре, приключих с бягствата. Предавам се с една молба. Да почетеш храбростта ми, като ме дариш с бърза смърт. В края на краищата, можех да падна върху меча си.

Спокойните сиви очи се спряха замислено върху пълководеца на Антоний.

— Обезглавяване, но без бичуване. Става ли?

— Да. Ще остана ли римски гражданин?

— Боя се, че не. Има още някои сенатори за сплашване.

— Тъй да бъде. — Канидий смушка коня си. — Отивам да се предам на Таурус.

— Чакай! — рязко извика Октавиан. — Марк Антоний… къде е той!

— Мъртъв е.

Мъката заля Октавиан по-силно и внезапно, отколкото беше очаквал. Той спря дребния си кремав държавен кон и заплака горчиво, докато германците зяпаха ококорено Канопиевия булевард, а на тримата му спътници им се искаше да бъдат някъде другаде.

— Бяхме братовчеди, не трябваше да се стига дотук. — Октавиан избърса очи с кърпата на Прокулей. — Марк Антоний, беден глупчо!

Украсената стена на Царския квартал отделяше Канопиевия булевард от бъркотията дворци и сгради. Портите се намираха недалеч от онзи край, който свършваше в скалистото рамо на Акро-театъра, който навремето е бил и крепост. Никой не ги охраняваше, бяха широко отворени и всеки можеше да влезе.

— Ще ни трябва водач в този лабиринт — рече Октавиан и спря, за да разгледа великолепието наоколо.

Сякаш за да изпълни желанието му, между два малки мраморни двореца в дорийски стил се появи възрастен мъж и тръгна към тях с дълъг златен жезъл в лявата си ръка. Той беше много висок и красив, облечен в плисирана ленена роба с пурпурен цвят и широк златен колан със скъпоценни камъни. В същия стил бяха широката огърлица на врата му и гривните на голите му жилави ръце. Главата му бе непокрита, само една широка златотъкана пурпурна лента стягаше дългите му сиви букли.

— Време е да слизаме от конете — каза Октавиан и скочи върху покритата с полиран мрамор земя. — Арминий, пази портите. Ако ми потрябваш, ще пратя Тирс. Не вярвай на никого другиго.

— Цезар Октавиан — каза новодошлият и се поклони ниско.

— Достатъчно е само Цезар. Единствено враговете ми добавят и Октавиан. Кой си ти?

— Аполодор, главният дворцов управител.

— О, добре. Заведи ме при царицата.

— Боя се, че това е невъзможно, господарю.

— Защо? Да не би да е избягала? — попита той и стисна юмруци. — Мътните да я вземат тази жена! Искам всичко най-сетне да свърши!

— Не, господарю, тук е, но в гробницата си.

— Мъртва? Мъртва? Не може да е мъртва, не искам да е мъртва!

— Не, господарю. В гробницата си е, но жива.

— Заведи ме там.

Аполодор се обърна и тръгна сред объркващия лабиринт от постройки, следван от Октавиан и приятелите му. Не след дълго се озоваха пред още една от високите стени с ярки двуизмерни рисунки и любопитната писменост — йероглифи, както му бяха обяснили в Мемфис. Всеки символ означаваше дума, но за него те бяха напълно неразбираеми.

— След малко ще влезем в Сема — рече Аполодор и поспря. — Тук са погребани членовете на Птолемеевата династия и Александър Велики. Гробницата на царицата е край стената към морето, ето там. — Той посочи една четвъртита постройка от червен камък.

Октавиан погледна огромните бронзови врати, скелето, скрипеца, кошницата.

— Е, поне няма да е трудно да я изкараме навън — рече той. — Прокулей, Тирс, влезте през онзи отвор в горната част на скелето.

— Ако направиш това, господарю, тя ще чуе и ще умре, преди хората ти да стигнат до нея — обади се Аполодор.

— Богове! Искам да говоря с нея, трябва ми жива!

— Има тръба — ето там, до вратата. Надуй я и нейно величество ще разбере, че някой отвън иска да говори с нея.

Октавиан я наду.

— Да? — попита нечий глас, който сякаш достигаше много отдалеч.

— Аз съм Цезар и искам да говоря с теб. Отвори вратата и излез.

— Не, не! — изписка гласът. — Няма да разговарям с Октавиан! С всеки друг — да, но не и с Октавиан! Няма да изляза навън, а ако се опитате да влезете, ще се самоубия!

Октавиан направи знак на Аполодор, който изглеждаше напълно изтощен.

— Кажи на нейно величайшо досадничество, че с мен е Гай Прокулей, и я питай дали е готова да разговаря с него.

— Прокулей? — разнесе се тънкият ясен глас. — Да, ще говоря с Прокулей. На смъртното си легло Антоний ми каза, че мога да се доверя на Прокулей. Нека говори.

— Няма да разпознае гласовете ни през това нещо — прошепна Октавиан на приятеля си.

Но тя явно долавяше разликата. След като я остави да говори с Прокулей, Октавиан се опита да се поеме нещата в свои ръце, но тя го разпозна и млъкна. Не искаше да говори и с Тирс или Епафродит.

— Направо не мога да повярвам! — извика Октавиан и се обърна към Аполодор. — Донеси вино, вода, храна, столове и маса. Щом се налага да придумам нейно величайшо досадничество да излезе от крепостта си, поне да имаме малко удобства.

За нещастния Прокулей обаче нямаше удобства. Тръбата беше твърде високо в стената, за да говори седнал, макар че няколко часа по-късно Аполодор се появи с висок стол — Октавиан подозираше, че е изработен специално за случая, което и обясняваше забавянето му. Прокулей трябваше да убеди Клеопатра, че е в безопасност, че Октавиан няма намерение да я убива и че децата й са добре. Именно мисълта за децата й я тормозеше най-много — не само тяхната безопасност, но и съдбата им. Нямало да излезе, докато Октавиан не се съгласи да направи единия владетел на Александрия, а другия — на Тива. Прокулей спореше, заплашваше, увещаваше, молеше, убеждаваше, отново спореше, ласкаеше, пазареше се, но без резултат.

— Защо е този фарс? — попита Тирс, когато се стъмни и от двореца дойдоха слуги с факли, за да осветят района. — Трябва да знае, че не можеш да й обещаеш каквото иска! И защо не говори направо с теб? Знае много добре, че си тук!

— Защото се страхува, че ако говори направо с мен, никой друг няма да чуе какво сме си казали. Това е начинът да документира думите си — знае, че Прокулей е учен и писател.

— Нали можем да влезем през отвора през нощта?

— Не, още не е достатъчно уморена. Искам да се изтощи и бдителността й да се притъпи. Едва тогава ще можем да влезем.

— В момента, Цезаре, основният ти проблем съм аз — рече Прокулей. — Страшно съм изморен, мислите ми се разбъркват. Готов съм да направя всичко за теб, но тялото ми не издържа.

В този момент пристигна Гай Корнелий Гал — свеж, с будни живи очи. На Октавиан му хрумна идея.

— Питай нейно величайшо досадничество дали е склонна да разговаря с друг, не по-малко изтъкнат писател — каза той. — Кажи й, че не се чувстваш добре или че те пращам някъде — каквото и да е!

— Да, ще говоря с Гал — каза гласът, вече не така силен след изминалите дванадесет часа.

Разговорът не спря, докато слънцето не изгря отново, после продължи и на сутринта — цяло денонощие. За щастие малкото светилище пред портата ги пазеше от лятното слънце.

Гласът й бе станал много слаб и вече звучеше така, сякаш не й оставаше много енергия. Октавиан обаче имаше за сестра не друг, а Октавия, и много добре знаеше на какво е способна една жена в името на децата си.

Накрая, много след пладне, той кимна.

— Прокулей, продължи нататък. Това ще я събуди и ще насочи вниманието й към тръбата. Гал, вземи двамата либертини и влез в гробницата през онзи отвор. Искам да го направите абсолютно безшумно — никакви дрънчащи макари, никакво скърцане, никакви странни шепоти. Успее ли да се самоубие, ще ви натикам носовете в лайна и няма да пускам.

Корнелий Гал беше като котка, много тих и ловък. Когато и тримата застанаха на отвора, той предпочете да се спусне направо по въжето. На слабата светлина на факлите видя Клеопатра и двете й спътници скупчени около тръбата. Царицата беше насочила цялото си внимание върху Прокулей и пламенно жестикулираше, докато говореше. Едната прислужница я поддържаше от дясната й страна, другата стоеше отляво на нея. Гал беше бърз като светкавица. Въпреки това тя нададе писък и се хвърли към кинжала на масата до нея. Мъжът с лекота го изтръгна от пръстите й, въпреки че двете изтощени прислужници го деряха и удряха. В следващия миг дойдоха Тирс и Епафродит и трите жени най-сетне бяха укротени.

Тридесет и осем годишен мъж в отлично здраве, Гал остави жените на вниманието на другите двама, вдигна тежките бронзови резета и отвори вратите. Слънчевите лъчи проникнаха вътре. Той примигна, временно заслепен.

Когато жените бяха буквално изнесени навън, Октавиан беше изчезнал. Нямаше намерение да се изправя срещу Царицата на зверовете нито сега, нито в близките дни.

Гал я отнесе на ръце в покоите й. Двамата освободени роби носеха Хармия и Ирас. Старшият легат и „нов римлянин“ бе шокиран от вида на Клеопатра на светло — корави от засъхналата кръв дрехи, оголени гърди, покрити с дълбоки драскотини, сплъстена коса и кървящ скалп.

— Има ли си лекар? — попита той Аполодор.

— Да, господарю.

— Тогава го извикай незабавно. Цезар иска царицата ти жива и здрава, икономе.

— Ще ни бъде ли позволено да се грижим за нея?

— Какво каза Цезар?

— Не се осмелих да попитам.

— Тирс, иди и разбери — нареди Гал.

Отговорът пристигна незабавно — царица Клеопатра не бива да излиза от покоите си, но да й се осигури всичко необходимо и да бъде пускан всеки, от когото има нужда.

Клеопатра лежеше на кушетката, широко отворила огромните си пусти очи. Във вида й нямаше нищо царствено.

Гал се наведе над нея.

— Клеопатра, чуваш ли ме?

— Да — изграчи тя.

— Някой да й даде малко вино! — веднага заповяда той и я изчака да изпие една глътка. — Клеопатра, имам съобщение за теб от Цезар. Можеш да се движиш свободно в покоите си, да ядеш каквото пожелаеш, да държиш ножове за рязане на плодове и месо, да се виждаш с когото поискаш. Но ако отнемеш живота си, децата ти ще бъдат незабавно убити. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Кажи на Цезар, че няма да се опитвам да се самоубия. Трябва да живея заради децата си. — Тя се надигна на лакът, когато в стаята влезе египетски жрец с бръсната глава, следван от двама послушници. — Мога ли да ги видя?

— Не, не можеш.

Тя се отпусна назад и покри очи с грациозната си ръка.

— Но те са още живи, нали?

— Имаш думата ми, както и думата на Прокулей.

 

 

— Ако жените искат да управляват като суверени, те никога не трябва да се омъжват и да раждат деца — каза Октавиан на четиримата си другари по време на вечерята. — Много рядко може да се намери жена, наистина способна да превъзмогне майчината любов. Дори Клеопатра, която сигурно е убила стотици — в това число брат и сестра — може да бъде контролирана с най-проста заплаха за децата й. Един цар на царете е в състояние да убие децата си, но не и царицата на царете.

— Каква е целта ти, Цезаре? Защо не я остави да сложи край на живота си? — попита Гал, докато част от ума му съчиняваше ода. — Или искаш да върви на триумфа ти?

— Последната, която искам на триумфа си, е Клеопатра! Не си ли представяш сантименталните ни баби и лели покрай парада, гледащи тази нещастна, мършава, жалка дребна жена? Тя, заплаха за Рим? Тя — вещица, прелъстителка, курва? Скъпи ми Гал, те ще плачат за нея, а няма да я мразят. Ще се излеят кофи, реки, океани сълзи. Не, тя ще умре тук, в Александрия.

— Но тогава защо не още сега? — попита Прокулей.

— Защото първо трябва да я пречупя, Гай. Трябва да стане жертва на една нова форма на война — войната на нерви. Ще заигравам с чувствата й, с тревогата й за децата, ще я карам да пълзи като охлюв по острието на нож.

— Продължавам да не разбирам — рече Прокулей със сбърчено чело.

— Всичко е свързано с начина на смъртта й. Накрая цял свят трябва да остане с впечатление, че сама е решила да сложи край на живота си, а не по моя подбуда. Трябва да изляза от всичко това чист, като благородния римлянин, който се е отнесъл добре с нея, дал й е пълна свобода в двореца й, нито веднъж не я е заплашил със смърт. Ако вземе отрова, аз ще бъда обвинен. Ако се прободе, аз ще бъда обвинен. Смъртта й трябва да бъде толкова египетска, че никой да не заподозре, че аз имам пръст в нея.

— Не си я виждал — обади се Гал и посегна към някакво месо със странни, вкусни подправки.

— Не съм и нямам намерение. Засега. Първо трябва да я пречупя.

— Тази страна ми харесва — каза Гал, наслаждавайки се на тръпчивия вкус в устата си.

— Тогава имам чудесна новина за теб, Гал. Оставям те тук да управляваш от мое име.

— Цезаре! Наистина ли? — радостно възкликна поетът. — Египет няма ли да стане провинция под властта на Сената и народа?

— Не, това не бива да става. Не искам някой крадлив проконсул или пропретор, пратен тук с благословията на Сената — отвърна Октавиан, докато дъвчеше нещо, което смяташе за египетски еквивалент на целина. — Египет ще ми принадлежи лично, както Агрипа на практика е собственик на Сицилия. Дребна награда за победата ми над Изтока.

— Сенатът ще те послуша ли?

— По-добре да го направи.

Четиримата се взираха в него, сякаш го виждаха в нова светлина. Това не беше човекът, който се бе борил отчаяно години наред срещу Секст Помпей и бе заложил всичко на склонността на сънародниците си да му се закълнат във вярност. Това беше Цезар, Синът на Божествения, който един ден сам щеше да стане бог, неоспорим господар на света. Твърд, хладнокръвен, безпристрастен, далновиден, който не обичаше властта заради самата власт, неуморен закрилник на Рим.

— Какво да правим сега? — попита Епафродит.

— Ще се настаните в големия коридор пред покоите на царицата и ще водите списък на всички, които влизат при нея. Никой не бива да й води децата. Нека се поизмъчи няколко нундина.

— Не трябва ли да се прибираш в Рим колкото се може по-скоро? — попита Гал, който изгаряше от нетърпение да бъде оставен на спокойствие в тази прекрасна страна.

— Няма да мръдна оттук, докато не постигна целта си. — Октавиан стана. — Вън е още светло. Искам да разгледам гробницата.

 

 

— Много е хубаво, но в двореца има по-ценни неща — отбеляза Прокулей, докато минаваха през стаите, водещи към гробната камера на Клеопатра. — Мислиш ли, че го е направила нарочно, за да й оставим вещите за отвъдния свят, в който вярват?

— Може би. — Октавиан огледа гробната камера и самия саркофаг, изработен от цяло парче алабастър, оформен като царицата от кръста нагоре и богато изрисуван.

От вратата в дъното на помещението се разнасяше противна миризма. Октавиан влезе в камерата на Антоний и замръзна с разширени от ужас очи. Нещо, наподобяващо Антоний, лежеше на една дълга маса. Тялото му бе погребано под някакви соли, а лицето все още се виждаше, тъй като мозъкът на Антоний трябваше да бъде изваден на малки парченца през носа, след което черепната кухина трябваше да се напълни с миро, канела и парченца тамян.

Октавиан се задави. Балсаматорите вдигнаха за момент очи към него, след което продължиха работата си.

— Мумифицират Антоний! — рече той. — Доколкото знам, цялата работа отнема около три месеца. Едва след това махат солите и го увиват в бинтове. Отвратително неримско! Това обижда Сената много повече, отколкото Александрия.

— И Клеопатра ли ще поиска същото?

— О, разбира се.

— И ти ще разрешиш това противно нещо да продължи?

— Защо не? — безразлично отвърна Октавиан и се обърна да излезе.

— Значи затова е отворът в стената. За да могат балсаматорите да влизат и излизат. Щом като всичко приключи — и за двамата — ще залостят вратите и ще зазидат отвора — каза Гал, който вървеше най-отпред.

— Да. Искам и двамата да бъдат обработени така. По този начин ще принадлежат на стария Египет и няма да се превърнат в лемури и да преследват Рим.

 

 

Дните се точеха, Клеопатра отказваше да отстъпи и на Корнелий Гал изведнъж му хрумна защо Октавиан не иска да види царицата — защото се страхуваше от нея. Неуморната му пропагандна кампания срещу Царицата на зверовете бе завладяла дори него. Той не знаеше дали магьосническите й сили няма да го покорят, ако се изправи лице в лице срещу нея.

В един момент тя беше започнала да се мори с глад, но Октавиан я накара да спре, като заплаши, че ще убие децата й. Стар номер, но свърши работа. Клеопатра започна отново да се храни. Безпощадната война на нерви и воля продължаваше и никой от враждуващите не даваше признаци, че се уморява.

Непреклонността на Октавиан обаче въздействаше на Клеопатра по-силно, отколкото тя предполагаше. Ако можеше да погледне на положението си отстрани, тя щеше да види, че Октавиан не би посмял да убие децата й, които бяха съвсем невръстни. Може би я заслепяваше убеждението, че Цезарион е успял да избяга. Каквато и да беше причината, тя продължаваше да бъде убедена, че децата й са в опасност.

 

 

Когато секстилий клонеше към края си и наближи септември, който заплашваше с равноденствените си ветрове, Октавиан отиде при Клеопатра в покоите й.

Царицата лежеше апатично на кушетката. Драскотините, синините и другите следи от оплакването на Антоний бяха заздравели. Когато той влезе, тя отвори очи, погледна го и извърна глава.

— Вън — кратко заповяда Октавиан на Хармия и Ирас.

— Да, вън — рече Клеопатра.

Той придърпа един стол до кушетката и седна, като оглеждаше помещението. Видя няколко бюста на Божествения Юлий и един великолепен бюст на Цезарион, направен малко преди да умре — изображението беше повече на мъж, отколкото на младеж.

— Същински Цезар, нали? — попита тя, като проследи погледа му.

— Да, досущ като него.

— По-добре да стои в тази част на света, по-далеч от Рим — каза тя с мелодичен глас. — Баща му винаги смяташе, че съдбата му е в Египет. Аз бях онази, която пожела да разшири хоризонтите му, без изобщо да подозирам, че той няма желание за империя. Той никога няма да представлява опасност за теб, Октавиане — ще бъде щастлив да управлява Египет като твой цар клиент. Най-добрият начин да осигуриш интересите си тук е да го поставиш на двата трона и да забраниш на римляни да влизат в страната. Той ще ти осигурява всичко, което пожелаеш — злато, зърно, данък, папирус, лен. — Клеопатра въздъхна и се протегна мъничко. — Не е нужно никой в Рим да научава, че Цезарион съществува.

Погледът му се премести от бюста върху лицето й.

„Бях забравила колко прекрасни очи има! — помисли си тя. — Сиви, чак сребристи, изпълнени със светлина и украсени с гъсти и дълги мигли като кристал. Защо никога не издават мислите му? Също като лицето му. Приятно лице, напомня на Цезар, но не е така ъгловато, с някак по-потайни кости отдолу. И за разлика от Цезар този ще запази златната си коса“.

— Цезарион е мъртъв. — Повтори: — Цезарион е мъртъв.

Тя не отговори. Погледът й срещна неговия и се закова на място, неподвижен като застояло езерце, покрито със зеленикавокафява слуз, цветът изчезна за миг от лицето й от линията на косата до шията, оставяйки прекрасната й кожа сивкавобяла.

— Дойде при мен докато напредвах към Александрия от Мемфис, яхнал камила и с двама по-възрастни спътници. Главата му беше пълна с идеи как ще ме убеди да пощадя теб и двойното царство. Толкова млад! Толкова заблуден относно човешката почтеност! Толкова сигурен, че може да ме убеди. Каза ми, че си го изпратила да замине, че би трябвало да отплава от Береника в Индия. И тъй като вече бях намерил съкровището на Птолемеите — да, госпожо, Цезар те предаде и ми каза как да го открия, преди да умре — нямаше нужда да го измъчвам, за да научавам местоположението му. Не че щеше да ми каже, независимо от мъченията. Много доблестен младеж, личеше му отдалеч. Само че не можех да му позволя да живее. Един Цезар е достатъчен и този Цезар съм аз. Убих го със собствените си ръце и го погребах край пътя в необозначен гроб. — Той завъртя ножа. — Тялото му е увито в килим. — Бръкна в кесията на колана си и й подаде нещо. — Пръстенът му, но не е за теб. Сега ми принадлежи.

— Убил си син на Цезар?

— Със съжаление, но да. Беше ми братовчед, убих роднина. Но съм готов да живея с кошмарите.

Тялото й се разтресе и загърчи.

— Удоволствие ли ти доставя да гледаш каква болка ми причиняваш, като ми казваш тези неща? Или всичко е политика?

— Политика, естествено. Жива, ти си проклето неудобство за мен, Царице на зверовете. Щеше вече да си мъртва, само че не бива да излезе така, че имам нещо общо със смъртта ти — и това е трудното!

— Не ме ли искаш на триумфа ти?

— Богове, не! Ако приличаше на амазонка, с радост щях да те накарам да вървиш, но ти изглеждаш досущ като малтретирано и прегладняло коте.

— Какво стана с другите младежи? Антил? Курион?

— Убити, заедно с Канидий, Касий Пармензис и Децим Турулий. Пощадих Цина — той е никой.

Сълзите се стичаха по лицето й.

— А децата на Антоний? — прошепна тя.

— Те са добре. Нищо не съм им сторил. Тъгуват за майка си, за баща си, за големия си брат. Казах им, че всички сте мъртви — нека се наплачат сега, докато подобава. — Погледът му се отмести към една статуя на Божествения Юлий Цезар, изобразен като египетски фараон — много чудновато изображение. — Знаеш ли, никак не ми харесва всичко това. Не ми доставя удоволствие да ти причинявам толкова много страдания. Но въпреки това го правя. Аз съм наследник на Цезар! И смятам да владея света на Нашето море от единия край до другия и от горе до долу. Не като цар или диктатор, а като прост сенатор, облечен с всички власти на народните трибуни. Справедливо! Римлянин ще управлява света така, както би трябвало да бъде управляван. Нужен е някой, който се наслаждава не на властта, а на работата.

— Властта е прерогатив на владетеля — каза тя. Не го беше разбрала.

— Глупости! Властта е като парите — просто средство. Вие, ориенталските аристократи, сте глупци. Никой от вас не харесва самата работа.

— Ще вземеш Египет.

— Естествено. Но не като пълна с римляни провинция. Трябва да се погрижа както подобава за съкровището на Птолемеите. След време египетският народ — и в Александрия, и в Делтата, и покрай Нил — ще започне да мисли за мен, както мисли за теб. И аз ще го управлявам по-добре от теб. Ти разсипа тази прекрасна страна с войните си и с личните си амбиции, похарчи маса пари за кораби и войници с погрешното убеждение, че по-големият брой винаги побеждава. А в действителност побеждава работата. И организацията, би казал Божественият Юлий.

— Колко самодоволни сте вие, римляните! Ще убиеш ли децата ми?

— В никакъв случай! Тъкмо напротив, ще направя от тях римляни. Когато отплавам за Рим, те ще дойдат с мен. Сестра ми Октавия ще се грижи за тях. Най-милата и добрата от всички жени! Никога няма да простя на дръвника Антоний, че я нарани така.

— Махай се — рече тя и му обърна гръб.

Той се канеше да излезе, но тя заговори отново.

— Кажи ми, Октавиане, мога ли да изпратя някого навън за един плод?

— Не и ако го поръсиш с отрова — рязко отвърна той. — Ще наредя прислужниците ти да опитат всеки плод точно там, където аз им покажа. При най-малкото подозрение, че си умряла от отрова, обвиненията ще паднат върху мен. И недей да храниш грандиозни идеи! Опиташ ли се да направиш така, че сякаш аз съм те убил, ще удуша и трите ти останали деца. Говоря съвсем сериозно! Щом съм виновен за твоята смърт, какво значение ще има, ако убия и децата ти? — Помисли си малко и добави: — Те дори не са особено хубави.

— Няма да има отрова — рече тя. — Сетих се за един начин да умра, който ще те освободи от каквито и да било обвинения. На всички ще бъде ясно, че аз сама и по собствена воля съм избрала този път. Ще умра достойно, както подобава на един фараон на Египет.

— Тогава можеш да си поръчаш плода.

— И още нещо.

— Да?

— Ще го ям в гробницата си. След като всичко свърши, можеш да видиш как съм умряла. Настоявам обаче да позволиш на балсаматорите да завършат работата си върху Антоний и мен. После запечатай гробницата. Ако ти самият не си в Египет, това трябва да бъде сторено от заместника ти.

— Както желаеш.

Бюстът на Цезарион изпълни очите й. Нямаше вече сълзи, времето за тях бе отминало. „Мое прекрасно, прекрасно момче! Колко много бе син на баща си, и същевременно колко малко. Подлъга ме толкова хитро, че изобщо не заподозрях намеренията ти. Да се довериш на Октавиан? Ти беше твърде наивен, за да видиш, че представляваш заплаха за него, в теб имаше твърде малко римска жилка. И сега лежиш в необозначен гроб, без гробница около теб, без лодка, с която да пътуваш по Реката на Нощта, без храна и питиета, без удобно легло. Макар че сигурно бих простила на Октавиан всичко, но не и килима. Тази долна дребна подигравка. Онова, което той не знае, е че отмъщението му ти осигури саркофаг, достатъчен да задържи за известно време твоя Ка“.

— Извикайте Ха’ем — каза тя, когато Ирас и Хармия се върнаха.

Той винаги беше изглеждал неподвластен на времето мъж без възраст, жрец на Птах, глава на ордена си, откъснат от светилището, за да служи на фараона. Напоследък обаче имаше вид по-скоро на мумия.

— Не е нужно да ти казвам, че Цезарион е мъртъв.

— Не, дъще на Ра. В онзи ден, през който ме попита за видението ми, разбрах, че той ще живее само до осемнайсетата си година.

— Увили са го и са го погребали покрай пътя за Мемфис на място, където би трябвало да има следи, че войската е спирала на лагер. Разбира се, сега ти ще се върнеш в светилището си заедно с каруци, носилки и натоварени магарета. Намери го, Ха’ем, и го скрий в мумията на някой бик. Няма да те задържат дълго, ако изобщо те задържат. Откарай го в Мемфис за скрито погребение. Тепърва ще бием Октавиан. Когато отида в Царството на мъртвите, трябва да видя сина си в цялата му слава.

— Ще бъде направено — отвърна Ха’ем.

Хармия и Ирас ридаеха. Клеопатра ги остави да се наплачат, след което им махна да замълчат.

— Тихо! Времето наближава, искам да направите някои неща. Кажете на Аполодор да осигури кошница свещени смокини. Цели. Разбирате ли?

— Да, твое величество — прошепна Ирас.

— Какви одежди ще носиш? — попита Хармия.

— Двойната корона. Най-добрата ми огърлица, пояс и гривни. Плисираната бяла рокля и горнището с мъниста, което носех преди години за Цезар. Без обувки. Къна по ръцете и стъпалата. Дайте всичко това на жреците за деня, когато ще ме сложат в саркофага. Вече имат парадните доспехи на любимия ми Антоний, които той носеше на коронацията на децата.

— Децата? — сети се Ирас. — Какво ще стане с тях?

— Ще заминат в Рим и ще живеят при Октавия. Не й завиждам.

Хармия се усмихна през сълзи.

— Особено когато става дума за Филаделф! Чудя се дали вече е успял да изрита Октавиан по кокалчетата?

— Най-вероятно.

— Ох, господарке! — възкликна Хармия. — Не трябваше да се стига до такъв край!

— И нямаше да се стигне, ако не се бях сблъскала с Октавиан. Кръвта на Гай Юлий Цезар е много силна. А сега ме оставете.

„В момент като този човек би трябвало да премисли целия си живот, но аз не искам да го правя — помисли си Клеопатра, докато обикаляше стаята, без да откъсва поглед от бюста на Цезарион. — Мога да мисля единствено за Цезарион, за рошавата му златна главица на гръдта ми, когато сучеше млякото ми с големи дълги глътки. За Цезарион, който си играе със своя дървен Троянски кон — знаеше името на всяка от петдесетте кукли в търбуха му. За Цезарион, твърдо решен да отстоява титлата си фараон. За Цезарион, вдигнал ръце нагоре към баща си. Цезарион, който се смее с Антоний. Винаги и завинаги за Цезарион.

Но все пак се радвам, че всичко свърши! Не мога повече да понасям броденето из тази долина на сълзите. Грешките, мъките, сътресенията, борбите. Вдовството. И за какво? Син, когото не разбирах, двама мъже, които не разбирах. Да, животът е долина на сълзи. Благодарна съм, че мога да се махна от нея по своя воля“.

 

 

Кошницата с маслини пристигна с бележка от Ха’ем, че всичко е направено според нарежданията й, че Хор ще я посрещне, когато пристигне, и че самият Птах е осигурил средството.

Тя се изкъпа грижливо, облече съвсем проста дреха и влезе с Хармия и Ирас в гробницата си. Птиците приветстваха наближаващото утро, тихо повяваше нежният александрийски ветрец.

Целувка за Ирас, целувка за Хармия. Клеопатра свали робата си и остана гола.

Вдигна капака на кошницата и смокините се размърдаха. Огромна кралска кобра обикаляше в тесния си затвор. Ето! Сега! Клеопатра хвана змията точно под качулката, докато тя се издигаше от кошницата, и я приближи до гърдите си. Влечугото атакува, чу се тъп звук. Ударът беше толкова силен, че Клеопатра се олюля и изпусна змията. Тя незабавно запълзя да се скрие в един тъмен ъгъл, не след дълго успя да излезе през една тръба.

Хармия и Ирас останаха с Клеопатра, докато умираше — процес не много дълъг, но изпълнен с агония. Вцепеняване, конвулсии, неспокойна кома. След като всичко приключи, жените отнеха собствения си живот.

Балсаматорите излязоха от сенките, за да вземат тялото на фараона и да го опънат на голата маса. Ножът, с който направиха разреза в хълбока й, беше от обсидиан. През отвора извадиха черния дроб, стомаха, белия дроб и червата. Всеки орган беше измит и напълнен с изсушени билки и подправки, с изключение на забранения тамян, след което — поставен в каноп сред смоли и соли. Мозъкът щеше да бъде изваден по-късно, след посещението на римския завоевател.

Когато той пристигна заедно с Прокулей и Корнелий Гал, тя беше покрита с купища соли, с изключение на гръдния кош и главата. Знаеха, че римляните искат да видят от какво е умряла.

— Богове, вижте колко големи са били зъбите! — обади се Октавиан и посочи дупките. После се обърна към главния балсаматор. — Къде е сърцето й? Искам да го видя.

— Сърцето не е извадено, Велики, нито бъбреците — с нисък поклон отговори мъжът.

— Дори не прилича на човек.

Октавиан явно не се бе впечатлил особено, но Прокулей пребледня, измърмори някакво извинение и излезе.

— Телата се свиват, когато животът ги напусне — рече Гал. — Знам, че беше дребна, но сега съвсем прилича на дете.

— Варварство! — каза Октавиан и излезе.

Той изпитваше огромно облекчение и задоволство от решението на дилемата — змия! Идеално! Прокулей и Гал видяха дупките от зъбите и ще потвърдят пред всички начина, по който е умряла Клеопатра. Какво чудовище я е ухапало само! — помисли си той. Бих искал да го видя, за предпочитане с меч в ръка.

 

 

Късно вечерта, леко замаян — месецът беше мъчителен — Октавиан стоеше и чакаше прислужника да вдигне завивките, за да си легне. Под тях, в средата на леглото лежеше навита кобра, дълга седем стъпки и дебела колкото човешка ръка. Той изпищя.