Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Antony and Cleopatra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2011 г.)
Корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Колийн Маккълоу. Антоний и Клеопатра

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Евгения Мирева

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: Десислава Петкова

ИК „Бард“, 2008 г.

ISBN: 978-954-585-890-1

История

  1. — Добавяне

17.

Порт Юлий бе завършен навреме и Агрипа можеше да обучава своите гребци и морски пехотинци през цялата мека зима, през която консули станаха Луций Целий Попликола и Марк Кокцей Нерва. Както обикновено, партийният представител победи неутралния, Луций Нерва, безпристрастният участник в преговорите, довели до сключването на договора от Брундизиум, изгуби от брат си, който бе поддръжник на Октавиан. Върналият се Попликола, който трябваше да защитава интересите на Антоний, бе натоварен с управлението на града. Октавиан не искаше да му дава възможност да припише някоя победа над Секст Помпей на фракцията на Антоний, която все още бе многобройна и доста гласовита.

antonij_i_kleopatra_10.png

Сабин се показа адекватен надзирател на изграждането на Порт Юлий и искаше да получи командването, но заради трудния си характер изглеждаше неподходящ в очите на Октавиан. И докато Агрипа бе зает с тренировките, Октавиан се обърна с предложенията си към Сената.

— Тъй като си бил консул, ти си равнопоставен на Сабин — каза той на Агрипа, когато приятелят му дойде в Рим да докладва. — Затова Сенатът и римският народ решиха ти да бъдеш главнокомандващ по суша и по вода. Разбира се, под мое ръководство.

Двете години управление на Оттатъшна Галия, консулската длъжност и доверието на Октавиан в инициативата му се бяха отразили сериозно на Агрипа. За неща, за които преди щеше да се изчерви и отрича, сега той просто кимаше леко и поглеждаше доволно. Мнението за собствената му важност — че е нулева — не се бе променило, но самоувереността му беше пораснала, без да показва фатални недостатъци като у Антоний. У Марк Агрипа нямаше мързел, безотговорно отношение към подробностите и нежелание да се занимава с кореспонденция. Когато получеше писмо, Агрипа му отговаряше незабавно и тъй стегнато, че получателят нямаше никакви съмнения относно съдържанието му.

Затова отговорът му на новината за важното назначение беше:

— Както желаеш, Цезаре.

— Бих искал — продължи Октавиан, — да те помоля най-смирено да ми заделиш няколко кораба или един-два легиона под мое командване. Искам лично да участвам в тази война. Откакто се ожених за Ливия Друзила, астмата ми напълно изчезна и не се появява дори сред коне, така че би трябвало да оцелея, без да предизвикам нов куп измислици за страхливостта ми.

Това бе казано със съвсем прозаичен тон, но стъкленият блясък в очите му издаваше твърда решимост да изчисти завинаги петното от Филипи.

— Така или иначе възнамерявах да го направя, Цезаре — усмихна се Агрипа. — Ако разполагаш с време, бих искал да обсъдим военните планове.

— И Ливия Друзила трябва да присъства.

— Така е. Вкъщи ли си е, или е излязла на пазар за дрехи?

Жената на Октавиан имаше малко недостатъци, но страстта й към хубавото облекло определено спадаше към тях. Настояваше да се облича добре, имаше чудесен вкус, а накитите й, допълвани редовно от съпруга й, бяха обект на завистта на всяка жена в Рим. По принцип пестеливият Октавиан не възразяваше на тази екстравагантност. Това се дължеше на желанието му неговата жена да надминава всички останали във всяко едно отношение. Тя трябваше да изглежда и да се държи като некоронована царица и така да установи превъзходството си над другите жени. Един ден това щеше да бъде много важно.

— Мисля, че си е вкъщи. — Октавиан плесна с ръце и каза на прислужника да извика господарката.

Тя дойде миг по-късно, облечена в широка тъмносиня рокля с пришити отделни сапфири, които проблясваха, когато улавяха светлина. Огърлицата, обеците и гривните й бяха инкрустирани със сапфири и перли, копчетата, придържащи ръкавите й, също бяха от сапфири и перли.

Замаян, Агрипа примигна.

— Великолепно, скъпа моя. — Октавиан прозвуча като седемдесетгодишен старец. Тя му въздействаше по такъв начин.

— Не мога да разбера защо сапфирите са толкова непопулярни — рече тя, докато се настаняваше на стола си. — Намирам тъмния им цвят за изтънчен.

Октавиан кимна на писарите и секретарите, които се мотаеха наоколо и подслушваха всяка дума.

— Идете да обядвате или пребройте рибите в единственото езерце, което германците не са преслушали — каза им той, след което се обърна към Агрипа. — Ох, писна ми да живея зад тези стени! Кажи ми, че тази година ще мога да ги махна!

— Тази година — определено, Цезаре.

— Говори, Агрипа.

Агрипа най-напред опъна една голяма карта върху масата, която служеше за подбиране на безбройните документи, натрупани от заетия триумвир. Картата показваше Италия от Адриатическо до Тусканско море, Сицилия и провинция Африка.

— Току-що направих проверка и мога да ви кажа, че разполагаме с четиристотин и единадесет кораба — каза Агрипа. — Всички без сто и четиридесет са в Порт Юлий, готови за действие.

— Сто и двайсетте на Антоний и двайсетте на Октавия са в Тарент — обади се Октавиан.

— Точно така. Ако потеглят през Месинския пролив, ще бъдат уязвими, така че няма да ги насочваме натам. Ще заобиколят на юг и ще стигнат сицилианския бряг при нос Пахим, след което ще продължат на север покрай брега и ще атакуват Сиракуза. Този флот ще се командва от Таурус, който ще има и четири легиона за действия на сушата. След като превземе Сиракуза, той ще продължи по склоновете на Етна, като овладява пътьом страната, и ще изведе легионите си при Месина, където ще срещнем най-голяма съпротива. Таурус обаче ще се нуждае от помощ и за Сиракуза, и за похода си след това. — Лешниковите очи под издаденото чело на Агрипа внезапно проблеснаха в зелено. — Най-опасната задача е стръвта от шейсет големи пентери, специално подбрани да издържат на тежко морско сражение — бих предпочел да не ги губя, въпреки че са примамка. Флотът ще отплава от Порт Юлий през Проливите, за да помогне на Таурус. Секст Помпей ще бъде зает с това, което винаги прави — ще дебне в теснините. И ще се хвърли върху примамката като лъв на елен. Целта е да държим вниманието му заковано към Проливите и съответно към Сиракуза — за какво друго флот от яки кораби ще плава на юг, освен за да атакува Сиракуза? С малко късмет, моят флот, който ще следва примамката, ще изпревари Секст и ще извърши десант при Миле.

— Аз ще командвам примамката — разпалено рече Октавиан. — Моля те, Агрипа, дай ми тази задача! Ще взема Сабин с мен, за да не се чувства натоварен с маловажна работа.

— Щом искаш стръвта, Цезаре, твоя е.

— Така имаме атака в две посоки в източната част на острова — обади се Ливия Друзила. — Ти, Агрипа, ще тръгнеш от запад към Месина, а Таурус ще приближи града от юг. А какво ще правим със западната част на Сицилия?

Физиономията на Агрипа помръкна.

— Боя се, че за западната част ще трябва да използваме Марк Лепид и част от многобройните легиони, които е събрал в провинцията. Разстоянието от Африка до Лилибеум и Агригентум е късо и най-добре да се поеме от Лепид. Щабквартирата на Секст може и да е в Агригентум, но той няма да остане там, ако има работа при Сиракуза и Месина.

— Не съм си и помисляла, че ще остане в Агригентум, но съкровищницата му си е там — каза Ливия Друзила и го погледна твърдо. — Каквото и да правим, не можем да позволим на Лепид да се измъкне с богатствата на Секст Помпей. А той ще се опита да направи точно това.

— Повече от сигурно — рече Октавиан. — За съжаление той е запознат с пазарлъка ни с Антоний и много добре знае, че Агригентум е от първостепенна важност. И че не е първата ни военна цел. Ще трябва да изпреварим Секст при Месина, която е отделена от Агригентум от половин остров и няколко планински масива. Аз обаче виждам Агригентум като друга примамка.

Лепид не може да си позволи да продължи да действа в западната част, ако иска да запази положението си на триумвир и основен сътрудник във войната. Затова ще му се наложи да остави в Агригентум няколко легиона, докато бъде в състояние да се върне и да изпразни съкровищницата. Значи не трябва да му позволим да се върне.

— И как смяташ да постигнем това, Цезаре? — попита Агрипа.

— Още не съм сигурен. Просто ми повярвай. Точно това ще се случи с Лепид.

— Аз ти вярвам — погледна го дяволито Ливия Друзила.

— Аз също — рече Агрипа, верен и всеотдаен както винаги.

 

 

Агрипа нямаше желание да рискува с равноденствените ветрове и не започна атаката до началото на лятото, когато от Африка пристигна вестта, че Лепид е готов и ще потегли на юлските иди. Статилий Таурус, който щеше да измине най-дългия път, трябваше да отплава от Тарент петнадесет дни по-рано, на календите, а Октавиан, Месала Корвин и Сабин тръгнаха от Порт Юлий в деня преди идите. Агрипа ги последва два дни по-късно.

Бяха се разбрали Октавиан да акостира на сицилианския бряг непосредствено на юг от носа на Италианския ботуш при Тавромениум и да поеме командването над основната част от легионите, Таурус трябваше да се присъедини към него, след като пресече Етна. Приятелят на Октавиан Месала Корвин трябваше да поведе легионите през Лукания към пристанището Вибо, откъдето да се придвижат до Тавромениум.

Всичко щеше да мине много добре, ако не се бе разразила неочаквана буря, която нанесе повече щети на Октавиановата примамка, отколкото атаката на Секст Помпей. Самият Октавиан бе спрян на италианския бряг с половината от легионите си. Другата половина бе вече в Тавромениум и трябваше да чака идването на Таурус и Октавиан. Чакането се оказа дълго. Дори след като бурята отшумя два нундина по-късно, Октавиан и Месала Корвин бяха силно обезсърчени от пораженията върху транспортните кораби. Поправката им продължи до секстилий и вече по целия остров се водеха сухопътни боеве.

Лепид нямаше абсолютно никакъв проблем. Стигна Лилибеум и Агригентум навреме, стовари дванадесет легиона и пое на североизток през планините към Месина. Както беше предвидил Октавиан, той остави в Агригентум още четири легиона, напълно уверен, че той и само той ще се върне да прибере съдържанието на съкровищниците на Секст Помпей.

Кампанията обаче бе спечелена от Агрипа. Тъй като големината на флота от Тарент му беше известна и бе надценил примамката на Октавиан, Секст Помпей съсредоточи всичките си кораби при Проливите, твърдо решен да удържи Месина и източния край на острова. В резултат на това двеста и единадесетте квинквереми и триреми на Агрипа потопиха един малък флот на Помпей при Миле и стовариха на брега четири невредими легиона. После Агрипа продължи покрай северния бряг на запад, преди да събере корабите си и да се спотаи край нос Навлох.

Явно на Секст Помпей изобщо не му беше минало през ума, че презреният Октавиан може да събере толкова много кораби и войски срещу него. Лошите новини следваха една след друга — Лепид овладява западната част на Сицилия, Агрипа овладява северното крайбрежие, а самият Октавиан най-сетне е успял да прекоси Проливите. Сицилия се напълни с войници, но малцина от тях бяха на Секст Помпей. Обзет от ужас и отчаяние, по-малкият син на Помпей Велики реши да заложи всичко на една голяма морска битка и потегли срещу Агрипа.

Двата флота се срещнаха при Навлох. Секст бе убеден, че поради численото си превъзходство ще спечели сражението. Разполагаше с повече от триста галери с великолепни капитани и екипажи, намиращи се под личното му командване — как можеше някакъв си апулийски селяк да си помисли, че е в състояние да се справи със Секст Помпей, непобедим на море вече цели десет години? Но корабите на противника бяха по-агресивни и въоръжени с тайното оръжие на Агрипа — харпакс. Той бе използвал за прототип обикновена абордажна кука, която усъвършенства така, че да може да се изстрелва от скорпион на далеч по-големи разстояния, отколкото на ръка. След това вражеският кораб се придърпваше, като през цялото време се обсипваше със стрели, камъни и горящи смеси. В подходящия момент корабът на Агрипа се завърташе и носът му унищожаваше греблата на единия борд. Накрая войниците се прехвърляха по подвижния мост с куки и довършваха двубоя, убивайки всеки, който не бе скочил във водата, за да се удави или да бъде уловен в плен. Според Агрипа бронзовите клюнове бяха хубаво нещо, но рядко потопяваха кораб и почти винаги му позволяваха да се измъкне. Харпаксът, разбиването на греблата и абордажът означаваха неизбежен край.

Със сълзи на очи Секст Помпей гледаше как обединеният му флот се превръща в куп развалини. В последния момент той обърна флагманския си кораб на юг и побягна, твърдо решен да не позволи да го водят във вериги през Форума и като Салвидиен да бъде тайно осъден от Сената за измяна. Знаеше много добре, че статутът му ще го спаси от обичайната участ на обявения за държавен враг — убийство от ръката на първия срещнат. Подобно нещо би могъл да понесе по някакъв начин.

Скри се в едно заливче и прекоси Проливите през нощта, след което пое на изток към Пелопонес. Надяваше се да намери убежище при Антоний, за когото знаеше, че е тръгнал срещу партите. Смяташе да се скрие на някое тихо местенце и да изчака завръщането на триумвира. Град Митилена на остров Лесбос беше дал убежище на баща му, Секст бе уверен, че няма да го откаже и на сина.

 

 

Съпротивата по суша бе незначителна, особено след третия ден на септември, когато Агрипа спечели битката при Навлох. Легионите на Секст бяха съставени от разбойници, роби и либертини, зле обучени и неособено храбри. Секст ги използваше единствено за да тероризира местното население. Те нямаха абсолютно никакви шансове срещу истински римски легиони. Повечето се предадоха, молейки за пощада.

Лепид се наслаждаваше на превъзходството си и без да бърза, прекоси острова. Въпреки това пристигна при Месина преди Октавиан, който срещна най-решителната съпротива на брега северно от Тавромениум. Когато Лепид стигна Месина, завари поставения от Помпей градски управител Плиний Руфус готов да се предаде на Агрипа. Това бе обида, която Лепид не можеше да допусне. Той прати моментално вест на Плиний Руфус с искането да се предаде на него, а не на онзи никаквец от долен произход. Това можеше и да мине, ако не беше приел капитулацията не от свое име, а от името на Октавиан.

Когато пристигна в лагера на Агрипа, Октавиан завари приятеля си кипнал. Това беше нещо ново! През всичките им години заедно никога не бе виждал Агрипа обхванат от ярост.

— Знаеш ли какво направи онзи боклук? — ревна Агрипа. — Каза, че той бил победителят в Сицилия, а не ти, триумвирът на Рим, Италия и Островите! Каза… каза… ох, толкова съм бесен, че не ми идват думите!

— Да идем да го видим — успокои го Октавиан. — Да се изясним и да приемем извиненията му. Как ти се струва?

— Не бих се задоволил с нищо по-малко от главата му — промърмори Агрипа.

Лепид обаче не бе в помирително настроение. Посрещна Октавиан и Агрипа, облечен в аления си командирски плащ и разкошните си златни доспехи. Върху бронята му бе изобразен победоносният Емилий Павел на бойното поле при Пидна. Лепид бе на петдесет и пет и доста болезнено приемаше да го засенчват, някакви си младоци. Сега беше неговият момент. Време бе да направи решителната крачка към властта, която сякаш все му се изплъзваше. По ранг беше равен на Антоний и Октавиан, но никой не го вземаше на сериозно и това най-сетне трябваше да се промени. Всеки „легион“ на Секст бе включен към собствената му армия, в резултат на което се бе озовал при Месина с общо двадесет и два легиона — при това без четирите в Агригентум и онези, които беше оставил в Африка. Да, време му беше да действа!

— Какво искаш, Октавиане? — високомерно попита той.

— Дължимото — тихо рече Октавиан.

— Никой с нищо не ти е длъжен. Аз победих Секст Помпей, не ти, нито пък протежетата ти простаци.

— Странно, Лепиде. Защо си мисля, че Марк Агрипа победи Секст Помпей? Той потопи корабите му в морска битка, в която ти не участва.

— Може да владееш морето, Октавиане, но не и този остров — каза Лепид, като се изпъна в цял ръст. — Като триумвир с равни на твоите правомощия, обявявам, че отсега нататък Сицилия е част от Африка и ще се управлява от мен. Според договора от Тарент Африка е моя за още пет години. Само дето — продължи Лепид с презрителна усмивка — тези пет години не са ми достатъчни. Вземам и Африка, и Сицилия за постоянно.

— Сенатът и римският народ ще те лишат и от двете провинции, ако не внимаваш, Лепиде.

— Тогава нека Сенатът и римският народ тръгнат на война срещу мен! Имам трийсет легиона под свое командване. Заповядвам ти да се махнеш заедно със слугите ти в Италия, Октавиане! Незабавно напусни провинцията ми!

— Това ли е последната ти дума? — попита Октавиан, като стискаше с все сили ръката на Агрипа, за да не му позволи да изтегли меча си.

— Това е.

— Наистина ли си готов за още една гражданска война?

— Готов съм.

— Мислиш си, че Марк Антоний ще те подкрепи, когато се върне от царството на партите. Но той няма да го направи, Лепиде. Повярвай ми, няма да го направи.

— Не ме интересува какво ще направи. А сега се махай, докато си още жив, Октавиане.

— От няколко години съм Цезар, а ти си оставаш все същият Лепид Турпис. Лепид Гнусния.

Октавиан се обърна и излезе от най-хубавото жилище в Месина, като продължаваше да пречи на Агрипа да извади меча си.

— Цезаре, как смее! Само не ми казвай, че ще се наложи да се бием с него! — извика Агрипа, като най-сетне се отскубна от пръстите на Октавиан.

Устните на Октавиан се бяха разтегнали в най-прекрасната му усмивка. Той погледна приятеля си с блестящите си очи, невинни и трогателно млади.

— Скъпи Агрипа! Не, няма да се наложи да се бием с него, обещавам ти.

Агрипа не би могъл да научи повече. Октавиан просто каза, че няма да има гражданска война, нито дори битка, сблъсък, дуел или перчене на мускули.

 

 

На следващата сутрин Октавиан бе изчезнал. Когато обезумелият Агрипа го откри, всичко беше приключило. Самичък, облечен в тога, той беше влязъл в огромния лагер на Лепид, бе се разходил сред многохилядното множество, бе се усмихвал на всички, бе поздравявал и те станаха негови. Заклеха се в Земята, Слънцето и Татко Либер, че Цезар е единственият им генерал, че Цезар е техният любим златокос талисман, техният divi filius.

Осемте легиона на Секст Помпей бяха разформировани още същия ден и събраните от кол и въже войници останаха под засилена охрана да очакват съдбата си, без да са особено разтревожени. Лепид им бе обещал свобода и тъй като малко познаваха Октавиан, предполагаха, че и той ще се отнесе така с тях.

— За теб играта приключи, Лепиде — каза Октавиан, когато изуменият Лепид нахлу в шатрата му. — Тъй като си кръвен роднина на божествения ми баща, ще пощадя живота ти и няма да те обвиня в измяна пред Сената. Но ще те лиша от титлата триумвир и от всичките ти провинции. Ще се оттеглиш от политическия живот завинаги и няма да се кандидатираш дори за цензор. Можеш да си останеш първожрец. Титлата ти е пожизнена и ще си остане такава. Искам да потеглиш с мен на борда на моя кораб, но ще бъдеш свален в Цирцеи, където имаш вила. По никакъв повод няма да влизаш в Рим, нито ще ти бъде позволено да отсядаш в Domus Publica.

Лепид слушаше със сведен поглед, като преглъщаше конвулсивно. А след като не намери какво да каже в отговор, просто рухна на един стол и скри лице в гънките на тогата си.

 

 

Октавиан държеше на думата си. Макар да бе пълен с поддръжници на Антоний, Сенатът без никакви възражения ратифицира поисканите декрети относно Лепид. Забраниха му да влиза в Рим и го лишиха от всички обществени постове, почести и провинции.

Зърното тази година се продаваше по десет сестерции за модий и цяла Италия ликуваше. Когато Октавиан и Агрипа отвориха съкровищницата в Агригентум, откриха вътре зашеметяващата сума от сто и десет хиляди таланта. Четиридесетте процента на Антоний, или четиридесет и четири хиляди таланта, бяха отделени и изпратени в Антиохия веднага щом атинският му флот бе готов да отплава. За да се предотвратят евентуални кражби, съкровището бе заключено в обковани с метал дъбови сандъци, заковани и запечатани с оловен печат със сфинкса на Октавиан и надписа IMP.CAES.DIV.FIL.TRI. Всеки кораб превозваше шестстотин шейсет и шест сандъка, по един талант от петдесет и шест либри на сандък.

— Това би трябвало да го задоволи — каза Агрипа. — Макар че няма да му хареса, че си задържал двайсетте кораба на Октавия.

— О, те ще се върнат в Атина догодина с две хиляди подбрани войници и самата Октавия. Той много й липсва.

 

 

В крайна сметка обаче делът на Рим — шейсет и шест процента след елиминирането на Лепид — не стигна до града непокътнат. Шейсет и шестте хиляди сандъка бяха натоварени на транспортните кораби. Те трябваше да отплават първо до Порт Юлий и да оставят там двайсетте легиона, които Октавиан връщаше в Италия — някои за да бъдат разпуснати, повечето, за да останат под орлите си поради причини, известни единствено на Октавиан.

Слухът за огромното съкровище вече бе плъзнал. Представителите на легионите в края на Сицилианската кампания не бяха изпълнени с възхищение към командирите си, нито пък изгаряха от патриотични чувства. Когато Октавиан и Агрипа ги поведоха към Капуа и ги настаниха в лагер в околностите на града, двайсетте представители отидоха при Октавиан и обявиха, че ще се разбунтуват, ако на всеки войник не бъде изплатена солидна премия.

Изобщо не се шегуваха и това се виждаше съвсем ясно.

— Колко? — попита Октавиан, след като изслуша с безизразно лице говорителя им.

— По хиляда денарии — четири хиляди сестерции — на човек — отвърна Луций Децидий. — Иначе и двайсетте легиона ще побеснеят.

— Това включва ли и тиловаците?

Явно не включваше и тях и пратениците се споглеждаха объркано. Децидий обаче мислеше бързо.

— За тях — по сто денарии на човек.

— Извинете ме, докато видя какво ще покаже сметалото — преспокойно отвърна Октавиан.

И се зае да пресмята. Белите мъниста летяха напред-назад по тънките пръти с такава скорост, че никой от представителите не можеше да ги следи. О, с младия Цезар определено шега не биваше!

— Това прави петнайсет хиляди седемстотин четиридесет и четири сребърни таланта — не след дълго рече той. — С други думи, обичайното съдържание на римската хазна.

— Как ли пък не! — възкликна Децидий, който можеше да чете и пише, но не умееше да се оправя с числата. — Ти си измамник и лъжец!

— Уверявам те, че не съм нито едното, нито другото, Децидий. Просто ти казвам истината. За да го докажа, когато ви плащам — да, ще ви платя! — ще разпределя парите в сто хиляди торби по хиляда за войниците и в двайсет хиляди торби по сто за тиловаците. Денарии, не сестерции. Ще струпам торбите на плаца и ти предлагам да намериш легионери, които могат да броят и да потвърдят, че всяка торба наистина съдържа толкова, колкото е обявено. Макар че по-бързо е да се претеглят, отколкото да се броят — завърши той сдържано.

— А, забравих да кажа, че за центурионите сумата е четири хиляди денарии — добави Децидий.

— Късно, Децидий! Центурионите ще получат колкото и редовите войници. Приех първоначалното ти искане и отказвам да го променям, ясно ли е? Ще ида по-далеч — след всичко това и тъй като съм триумвир и имам това право — и ще ви кажа, че не можете да получите тази премия и да се надявате на земя. Това е сумата за уволнението ви и с нея сметките ни се уреждат. Ако получите земя, това ще е по мое решение. Пропилейте онова, което би трябвало да влезе в хазната, но не искайте от мен повече нито сега, нито в бъдеще. Защото Рим вече няма да плаща големи премии. В бъдеще римските легиони ще се бият за Рим, а не за някой генерал и не в граждански войни. И в бъдеще римските легиони ще получават заплатите и спестяванията си, както и малка премия при уволнение. Вече няма да има никаква земя и нищо, което не е одобрено от Сената и римския народ. Организирам постоянно действаща армия от двайсет и пет легиона — мъже, които ще служат двайсет години, без да бъдат разпускани. Това ще бъде кариера, а не временна работа. Факел в името на Рим, а не свещ за някой генерал. Ясно ли се изразих? Всичко свърши, Децидий. Свърши днес.

Двайсетте представители слушаха с растящ ужас, тъй като в прекрасното младо лице на Цезар сега виждаха нещо, което не бе нито тъй прекрасно, нито толкова младо. Много добре знаеха, че той не блъфира. Като представители те бяха най-непокорните и най-користните сред войниците, но дори най-непокорните и користни мъже могат да чуят как им се затръшва вратата — а тя се затръшна в този момент. Може би в бъдеще щеше да има нови бунтове, но Цезар им обясни, че наказанието за всички участници ще бъде смърт.

— Не можеш да екзекутираш сто хиляди от нас — каза Децидий.

— Не мога ли? — Очите на Октавиан се разшириха и заблестяха още повече. — Колко време ще оцелеете, ако кажа на трите милиона жители на Италия, че ги държите като заложници и измъквате парите от кесиите им? Само защото носите ризница и меч? Това не е достатъчна причина, Децидий. Ако жителите на Италия разберат, ще ви разкъсат всичките сто хиляди на парченца. — Той махна презрително с ръка. — Махайте се всички до един! И гледайте колко големи ще бъдат премиите ви, когато струпам торбите. Така ще знаете колко много сте поискали.

Представителите се измъкнаха навън с глуповати, но непоколебими изражения.

— Имаш ли имената им, Агрипа?

— Да, до последния. Плюс още няколко.

— Раздели ги и ги разпръсни сред останалите. Най-добре ще е всеки да го сполети някакъв инцидент, не мислиш ли?

— Фортуна е капризна, Цезаре, но смърт в битка се урежда по-лесно. Жалко, че кампаниите приключиха.

— В никакъв случай! — с най-сърдечен тон отвърна Октавиан. — Догодина заминаваш за Илирик. Не го ли сторим, племената ще се обединят с бесите и дарданците и ще се изсипят през Карнийските Алпи в Отсамна Галия. Това е най-ниският и най-лекият път към Италия и единствената причина да не е бил използван от неприятел е липсата на единство между племената. А те се романизират, но по погрешен начин. Представителите на легионите трябва да покажат геройство и мнозина ще загинат в борбата за слава. Между другото, смятам да те наградя с Флотска корона. — Октавиан се изсмя. — Ще ти отива, Агрипа — цялата е златна.

— Благодаря, Цезаре, много мило от твоя страна. Но Илирик?

— Бунт, как ли пък не. Бунтът ще излезе от мода, или името ми да не е Цезар и да не съм син на Божествения. Пфу! Току-що изгубих близо шестнайсет хиляди таланта за една мизерна кампания, в която имаше повече жертви от удавяне, отколкото от меч. Не може да има граждански войни, ако няма такива раздути премии. Легионите ще се сражават в Илирик за Рим и само за Рим. Това ще бъде подобаваща кампания, без преклонение към военачалника, от когото да зависят премиите. Аз също ще дойда, но това ще бъде твоя кампания, Агрипа. На теб ти имам доверие.

— Ти си изумителен, Цезаре.

— Защо? — погледна го с искрена изненада Октавиан.

— Та ти насмете онази шайка изпечени негодници. Дойдоха тук да те заплашват, а ти обърна ролите и започна да заплашваш тях. Излязоха страшно уплашени.

Появи се усмивката, която бе в състояние да разтопи и бронзова статуя — или поне Ливия Друзила мислеше така.

— Агрипа, те може да са изпечени негодници, но същевременно са и същински деца! Знам, че поне един на всеки осем легионери трябва да може да чете и пише, но в бъдеще, когато станат част от постоянната армия, всички ще бъдат образовани — и да пишат, и да смятат. Зимните лагери ще бъдат пълни с учители. Ако имаха някаква реална представа колко струва на Рим алчността им, щяха да си помислят отново. Затова уроците ще започнат сега, с тези торби. — Той въздъхна и погледна мрачно. — Трябва да повикам цяла кохорта чиновници от хазната. Ще остана тук, докато разпределянето не бъде извършено пред очите ми. Не искам никакви намеци за присвоявания, злоупотреби и измами.

— С цистофори ли ще ги изпързаляш? В съкровищницата на Секст имаше много от тях. А си спомням и историята, че на брата на великия Цицерон било платено с такива монети.

— Цистофорите ще бъдат претопени и изсечени като сестерции и денарии. На моите изпечени негодници и хората, които те представляват, ще бъде платено в денарии, както сами пожелаха. — Погледът му се зарея. — Опитвам се да си представя колко високи ще бъдат тези купчини торби, но дори моето въображение е безсилно.

 

 

Едва през януари Октавиан приключи с тази задача и можеше да се върне в Рим. Успя да превърне самото събитие в нещо като цирк, като накара всички сто и двайсет хиляди войници да дефилират покрай плаца и да погледнат малките планини от торби. След това произнесе реч, която по стил по-скоро подхождаше на Цезар, отколкото на него. Начинът, по който разпространяваха думите му бе нов. Той самият стоеше на висока трибуна и говореше на онези центуриони, които според агентите му бяха доста влиятелни. В същото време собствените му хора изнасяха неговата реч на центуриите — при това научена наизуст, а не прочетена. Агрипа остана поразен — той знаеше, че Октавиан има агенти, но никога не бе предполагал, че са толкова много. Една центурия се състоеше от осемдесет души и двадесет тиловаци, в един легион имаше шестдесет центурии, а за случая се бяха събрали общо двадесет легиона. Хиляда и двеста агенти! Нищо чудно, че Октавиан научаваше всичко, което трябваше да знае. Може и да се представяше за син на Цезар, но в действителност не приличаше на никого, дори и на божествения си баща. Той бе нещо абсолютно ново, както някои прозорливи мъже като покойния Авъл Хирций бяха разбрали още в самото начало на кариерата.

Цивилните му агенти бяха хора, които на практика не можеха да си намерят никаква друга работа — бъбриви и бездействащи типове, които нямаха нищо против срещу скромна сума да се мотаят из пазарите и да приказват, приказват и приказват. Когато някой съобщаваше ценна информация на шефа си в дългата и внимателно изградена верига, той получаваше няколко денарии награда, но само ако информацията се окажеше вярна. Военните агенти на Октавиан получаваха заплащане само срещу информация, Рим осигуряваше надниците им.

Към края на сбора легионите знаеха, че само ветераните от Мутина и Филипи ще бъдат уволнени, че следващата година повечето от тях ще се сражават в Илирик и че няма да се толерират бунтове по абсолютно никакви поводи, особено заради премии. При най-малкия намек за размирици ще има разголени за бичуване гърбове и ще се търкалят глави.

Агрипа най-накрая триумфира за победите си в Оттатъшна Галия. Калвин, натоварен с испанска плячка и със страховита репутация заради отношението си към непокорните войници, облицова очуканата малка Регия, най-стария храм в Рим, със скъпи мрамори и я украси отвън със статуи. Статилий Таурус бе назначен за губернатор на Африка и легионите му бяха намалени на два. Зърното преливаше, както би трябвало, и се продаваше на старата цена. Безкрайно щастливият Октавиан най-сетне заповяда укрепленията около дома на Ливия Друзила да бъдат съборени. Построи удобна казарма за германците в края на Палатин, на ъгъла, където Триумфалният път излизаше при Големия цирк, и ги направи свои специални телохранители. Макар да вървеше след дванадесет ликтори, както бе обичаят, и той, и те бяха заобиколени от германци в доспехи — нов феномен в Рим, който бе свикнал да вижда въоръжени войници в свещените граници на града единствено при крайно наложителни случаи.

И докато легионите бяха на Рим, германците принадлежаха единствено на Октавиан. Бяха общо шестстотин — преторианска кохорта, официално натоварена с охраната на магистрати, сенатори и триумвири, но никой сенатор и магистрат не си правеше илюзии. При необходимост германците щяха да се подчинят единствено на Октавиан, който внезапно се беше превърнал в много специален човек по начин, по-специален дори и от Цезар. Богатите и влиятелни сенатори и конници винаги си бяха наемали телохранители, но те бяха сбирщина от бивши гладиатори, които нямаха вид на истински военни. Октавиан снабди своите германци с ефектно снаряжение, поддържаше ги във форма и простолюдието се забавляваше да ги гледа как всеки ден тренират на арената на Големия цирк.

Вече никой не освиркваше, не съскаше и не плюеше по Октавиан, когато вървеше по градските улици или излизаше на Форума. Той беше спасил Рим и Италия от глада без помощта на Марк Антоний, за чийто флот някак изобщо не се споменаваше. Задачата да организира Италия беше дадена на Сабин, който с изненада откри, че работата му доставя огромно удоволствие — бе свързана с проверки на сделките със земя, разпределянето на обществените земи между различните градчета и муниципии, преброяване на ветерани, на зърнопроизводители и на всички, които Октавиан бе сметнал за важни, ремонт на пътища, мостове, обществени постройки, пристанища, храмове и хамбари. Сабин се обзаведе и с екип от претори, които да поемат съдебните спорове, а те не бяха никак малко — римляните от всички класи обичаха да се съдят.

Двадесет дни след битката при Навлох Октавиан навърши двадесет и седем. Вече девет години се намираше в сърцето на римската политика. По-дълго дори от Цезар и Сула, които отсъстваха от града цели години. Октавиан бе като заземен в Рим. Това си личеше по много начини, но особено във външния му вид. Неговата слаба, не много висока, облечена в тога фигура се движеше с грация и достойнство и излъчваше странна мощ — мощта на човек, който бе оцелял въпреки всички предизвикателства и беше излязъл победител. Жителите на Рим от всички прослойки свикнаха да го виждат из града и подобно на Юлий Цезар, той не се големееше и разговаряше с всеки от тях. Германските му телохранители бързо се научиха да не се намесват, когато той се промъкваше между редиците им, за да си поговори с един или друг гражданин. Макар мечовете им да бяха готови за действие, те се бяха научили да крият безпокойството си, като разменяха по някоя дума на развален латински с онези от тълпата, които не се опитваха да стигнат до Цезар. Разбира се, научиха се и да изглеждат великолепно.

 

 

Около Нова година, когато един представител на Помпеите на име Секст Помпей стана консул заедно с Луций Корнифиций, от Изтока започнаха да пристигат вести за велики победи. Разпространяваха ги агентите на Антоний, подбудени от Попликола. Антоний покорил партите, завоювал огромни територии за Рим, плячкосал несметни богатства. Поддръжниците му ликуваха, враговете му гледаха объркано. Октавиан, като най-голям скептик, прати специални съгледвачи на изток, които да проверят дали в слуховете имаше зрънце истина.

На мартенските календи той свика Сената — нещо, което обикновено не правеше. В подобни случаи сенаторите се събираха до последния човек, водени от любопитство, но и от все по-растящото си уважение към него. Него все още го нямаше, все още имаше сенатори, които го наричаха Октавиан и отказваха да му признаят титлата Цезар, но броят им намаляваше. А оцеляването му през последните девет гибелни години добавяше около името му елемент на страх. Ако мощта му продължаваше да расте и Марк Антоний не се появеше в най-скоро време, нищо нямаше да му попречи да се обяви за какъвто си поиска. Именно това бе причината за страха.

Като триумвир, отговарящ за Рим и Италия, Октавиан заемаше курулното кресло от слонова кост на подиума за магистрати в края на новата курия. Строежът й бе започнал божественият му баща, но тя бе завършена едва в годината на победата над Секст Помпей. Тъй като имаше imperium maius, Октавиан превъзхождаше консулите, чиито курулни кресла бяха от двете му страни и малко по-назад.

Той стана да говори, без да държи записки, с изправена стойка. Косата му блестеше като златен ореол в сградата, чиито огромни размери я правеха сумрачна. Светлината влизаше през прозорците високо горе, но я поглъщаше сумракът на вътрешността, която бе достатъчно обширна да побере хиляда души в две крила с по три амфитеатрално разположени реда от двете страни на подиума. Повечето седяха на малки столчета, като старшите магистрати заемаха най-долния ред, младшите — средния, а така наречените pedarii[1], които нямаха право да говорят — третия. Нямаше партийна система и беше без значение дали човек ще предпочете да седне отляво или отдясно, макар че членовете на една или друга фракция по принцип се събираха заедно. Някои си водеха бележки за собствените си архиви, а шестима писари записваха цялото заседание. След това стенограмите им се преписваха, подпечатваха се с печатите на консулите и отиваха в архива наблизо.

— Почитаеми консули, бивши консули, претори, бивши претори, едили, бивши едили, народни трибуни, бивши народни трибуни, стари и новозаписани сенатори, тук съм да докладвам за свършеното. Съжалявам, че не успях да направя този доклад по-рано, но се наложи да пътувам до провинция Африка, за да направя Тит Статилий Таурус неин губернатор и да видя с очите си каква бъркотия е създал бившият триумвир Лепид. Значителна бъркотия, свързана предимно с натрупването на зашеметяващо количество легиони, които той използва в опита си да свали римската власт. Ситуация, с която, както много добре знаете, успях да се справя. Никога вече няма да се позволи на който и да било магистрат с какъвто и да било ранг и правомощия да набира, въоръжава и обучава легиони в провинцията си или да внася легиони в нея без изричното съгласие на Сената и римския народ.

Добре, да продължим нататък. Моите най-стари легиони, ветераните от Мутина и Филипи, ще бъдат разпуснати и ще им се даде земя в Африка и Сицилия. На острова цари по-голяма бъркотия и от Африка и той отчаяно се нуждае от добро управление, добро земеделие и проспериращо население. Тези ветерани ще получат по сто или двеста югера земя, на която ще бъдат задължени да отглеждат последователно зърнени и бобови растения. Земите на старите латифундии в Сицилия ще бъдат преразпределени, с изключение на латифундията на император Марк Агрипа. Той ще бъде главен надзорник на ветераните и така ще им спести грижите да продават реколтата си — това ще прави той от тяхно име и ще им плаща честно. Представителите на тези легиони са доволни от това решение и с нетърпение чакат да бъдат освободени.

След разпускането им Рим ще остане с двадесет и пет боеспособни легиона, достатъчни да се справят с всяка война, която бъдем принудени да водим. Съвсем скоро те ще служат в Илирик, който смятам да покоря окончателно през тази и следващата, а може би и по-следващата година. Крайно време е жителите от източната част на Отсамна Галия да бъдат опазени от нашествията на япуди, далмати и други илирийски племена. Ако божественият ми баща беше жив, това щеше отдавна да е свършено. Сега тази задача остава за мен и аз ще я изпълня заедно с Марк Агрипа. Аз самият не мога и няма да напускам Рим за повече от един-два месеца. Доброто управление се прави от първа ръка, а именно моята ръка бе почетена с тази задача от Сената и римския народ.

Октавиан слезе от подиума, пристъпи покрай дългата дървена скамейка, на която седяха десетте народни трибуни, и отиде в центъра на мозаечния под. Заговори оттам, като се въртеше много бавно, за да може всеки сенатор да вижда лицето му. Ореолът от златиста светлина го следваше и придаваше на слабата му фигура малко неземен вид.

— Имахме бунтове и размирици още откакто Секст Помпей започна да пречи на доставката на зърно — продължи той със спокоен и равен глас. — Хазната бе празна, хората гладуваха, цената на стоките скочи до такива висини, че никой без средства не можеше да живее така, както би трябвало да живеят всички римляни — с достойнство и поне мъничко удобство. Увеличи се броят на хората, неспособни да си позволят и един роб. Онези от простолюдието, които получават войнишка надница, бяха в толкова тежко положение, че имаше моменти, в които никой търговец в Рим не смееше да отвори магазина си. Вината не е тяхна, почитаеми сенатори! А наша, защото не предприемахме мерки срещу Секст Помпей. Нямахме нито флот, нито пари за тази цел, както много добре знаете. Нужни бяха четири години спестяване и събиране монета по монета, докато построим корабите, но миналата година това бе направено и Марк Агрипа прочисти завинаги морето от Секст Помпей.

Гласът му се промени, появиха се стоманени нотки!

— Справих се със сухопътните войски на Секст Помпей толкова сурово, колкото и с неговите моряци и гребци. Робите бяха върнати на господарите им с искане никога да не бъдат освобождавани. Онези, чиито бивши господари са били убити от Секст Помпей, бяха набити на колове. Да, именно набити на колове! Дървен прът, забит през ануса в жизненоважните органи. Освободените роби и чужденците бяха бичувани и жигосани по челата. Адмиралите бяха екзекутирани. Бившият триумвир Марк Лепид искаше да ги включи в легионите си, но Рим нито се нуждае, нито може да толерира подобна измет. Те умряха или ще водят робски живот, както и подобава.

Римските консули, претори, едили, квестори и войнишки трибуни имат задължения, които изпълняват с желание и умение. Консулите съставят закони и одобряват различни начинания. Преторите отговарят за гражданските и углавните дела в съда. Квесторите се грижат за финансите на Рим, независимо дали те се намират в хазната или се отпускат на някой губернатор, пристанище и тъй нататък. Едилите служат на самия град, като следят за доброто състояние на водопроводите, канализацията, пазарите, сградите и храмовете. Като триумвир, отговарящ за Рим и Италия, аз ще следя отблизо тези магистрати и очаквам от тях да си вършат добре работата.

Усмихна се, зъбите му проблеснаха в бяло и му придадоха малко дяволит вид.

— Оценявам позлатената статуя, която сте ми посветили на Форума с надпис, че съм възстановил реда по суша и море, но повече ценя доброто управление. Рим все още не е толкова богат, че да си позволява подобни статуи. Харчете мъдро, почитаеми сенатори!

Обходи първия ред, след което се върна на подиума и се изправи да произнесе заключителните думи на тази кратка — макар и доста ужасяваща — реч.

— Накрая, но не и на последно място, почитаеми сенатори, научавам, че Марк Антоний бил спечелил велики победи на изток, че е увенчан с лавров венец и че е спечелил огромна плячка. Проникнал в земите на партите чак до Фрааспа, само на двеста мили от Екбатана, и навсякъде жънел победи. Армения и Мидия са в краката му, царете на тези страни са негови васали. Затова нека гласуваме двадесетдневна благодарност за достойните му дела! Нека всички съгласни да кажат да!

Ревът „Да!“ премина в радостни възгласи и тропот на крака. Погледът на Октавиан обхождаше редиците и броеше. Да, поддръжниците на Антоний все още бяха около седемстотин.

 

 

— Взех инициативата и не оставих възможност на привържениците му да изкрещят от скамейките вестта за постиженията му — самодоволно каза той на Ливия Друзила, когато се прибра у дома.

— Още никой ли не знае за провала му? — попита тя.

— Така изглежда. А като предложих да му бъде гласувана благодарност, никой не можеше да възрази.

— И същевременно си попречил на всякакви опити да му се гласуват игри или чествания, които да станат известни дори на простолюдието — доволно отбеляза тя. — Отлично, любов моя, отлично!

Той я придърпа към себе си на кушетката и целуна очите й, бузите, прекрасната й уста.

— Май ми се играе — промърмори в ухото й.

— Тогава да си поиграем — прошепна тя и го хвана за ръка.

Прегърнати, двамата излязоха от дневната на Ливия Друзила и отидоха в спалнята й. Сега, докато е изпълнен с радост! Сега, сега! — мислеше си тя, докато се освобождаваше от дрехите си и се опъваше съблазнително на леглото. Целувай гърдите ми, целувай корема ми, целувай надолу, покрий ме с целувки, напълни ме със семето си!

 

 

Шест нундина по-късно Октавиан отново свика Сената, въоръжен с купища доказателства. Знаеше, че няма да му потрябват, но трябваше да му бъдат подръка за всеки случай. Този път започна с вестта, че в хазната има достатъчно средства, за да се премахнат някои данъци и да се намалят други, а после декларира, че републиканското управление ще бъде възстановено веднага след завършването на кампанията в Илирик. Триумвирите няма да бъдат нужни, кандидатите за консули ще могат да издигат кандидатурите си без тяхното одобрение, върховната власт ще бъде в ръцете на Сената, народните събрания ще се свикват редовно. Всичко това бе посрещнато с радостни викове и шумни аплодисменти.

— Преди да завърша обаче — каза той със звънлив глас, — трябва да разгледам положението на изток. Иначе казано, делата на император Марк Антоний. На първо място, Рим е получил много малко данъци от провинциите на Марк Антоний, откакто той пое управлението на Изтока малко след Филипи, преди около шест и половина години. Това, че аз, триумвирът на Рим, Италия и Островите, успях току-що да намаля някои данъци и да отменя други, е мое собствено постижение, без абсолютно никаква помощ от страна на Марк Антоний. И преди някой от предните или средните редици да скочи и да заяви, че Марк Антоний ми е дарил сто и двадесет кораба за кампанията срещу Секст Помпей, трябва да кажа на всички, че той поиска Рим да плати за използването на тези кораби. Да, поиска Рим да му плати! Чувам ли да питате колко? Четиридесет и четири хиляди таланта, почитаеми сенатори! Сума, която възлиза на четиридесет процента от намереното в съкровищницата на Секст Помпей! Другите шейсет и шест хиляди таланта отидоха за Рим, а не за мен. Повтарям, не за мен! С тях бяха изплатени огромните дългове и се регулира доставката на зърно. Аз съм слуга на Рим и нямам никакво желание да ставам негов господар! Вземам пари от него единствено ако го повеляват старите и уважавани от всички ни обичаи. Онези сто и двадесет кораба струват по триста шейсет и шест таланта единия, при това бяха дадени под наем от Антоний, а не дарени. Една нова квинкверема струва сто таланта, но ние трябваше да наемем флота на Марк Антоний. Хазната беше празна, а не можехме да си позволим да отлагаме с още една година кампанията срещу Секст Помпей. Затова в името на Рим се съгласих на това изнудване — защото то беше именно изнудване!

Залата кипна. Сенаторите крещяха обиди или надаваха одобрителни викове, седемстотинте поддръжници на Антоний усещаха, че ги притискат, и това ги правеше два пъти по-гласовити. Октавиан спокойно изчака страстите да се уталожат.

— А хазната получи ли си своите шейсет и шест хиляди таланта? — обади се Попликола. — Не! В нея постъпиха само петдесет хиляди! Какво стана с останалите шестнайсет? В твоята съкровищница ли се озоваха, Октавиане?

— Не — меко отвърна Октавиан. — С тях бе платено на римските легиони, за да се предотврати много сериозен бунт. Тема, която смятам да обсъдя с членовете на това събрание друг път, тъй като на подобни неща трябва да се сложи край. Днес Сенатът обсъжда начина, по който Марк Антоний управлява Изтока. Това е измама, почитаеми сенатори! Измама! Римските магистрати от мен до най-незначителния получават толкова вести за действията на Антоний, колкото и хазната получава данъци от Изтока!

Спря, за да огледа редиците — първо дясната, после лявата, като спираше дълго поглед върху поддръжниците на Антоний, които започнаха да се свиват на местата си. „Знаят — помисли си той. — Дали са си мислели, че ще науча? Дали са повярвали, че съвсем чистосърдечно предложих да гласуват благодарност на Антоний?“

— Всичко на изток е една измама, в това число и прословутите победи на Марк Антоний срещу партите — на висок глас рече той. — Не е имало никакви победи, почитаеми сенатори. Абсолютно никакви. Тъкмо обратното, Антоний е претърпял поражение. Преди той да стане триумвир, в летния дворец на царя на партите в Екбатана имаше седем римски орела, изгубени след като легионите на Марк Крас бяха унищожени при Кара. Срам, който измъчва всеки истински римлянин! Загубата на орел означава загуба на легион в ситуации, в които врагът контролира бойното поле след края на битката. Тези седем орела са позор за Рим, но бяха единствените, попаднали у противника. Да, използвам минало време! Съвсем преднамерено! Защото за шестте години и половина, през които Марк Антоний управлява Изтока, още четири орела са се озовали в летния дворец в Екбатана! Орли, изгубени от Марк Антоний! Първите два са били на двата легиона, оставени от Гай Касий в Сирия, на които Антоний повери защитата на страната. Партите нападнаха, а той самият гуляеше в Атина. А какви бяха задълженията му? Че как какви, да остане в Сирия и да прогони врага! Той не го стори. Избяга в Атина, за да продължи разпътния си начин на живот. Назначеният от него губернатор Секса беше убит. Както и брат му. Върна ли се Антоний, за да отмъсти за тях? Не! Управляваше от Атина това, което беше останало от Изтока, а когато партите бяха най-сетне прогонени, това стори Публий Вентидий, най-обикновен мулетар! Добър мъж, чудесен генерал, човек, с който Рим може да се гордее, да се гордее, да се гордее! А в същото време началникът му пируваше в Атина и правеше кратките си екскурзии през Адриатика, за да тормози мен, неговия колега, че не съм изпълнил задачите си по нашето споразумение. Аз обаче изпълних своите задачи, а когато дойде време да го направя, присъствах лично. Това, че предадох командването на кампанията на Марк Агрипа, беше единствено проява на здрав разум. Той е далеч по-добър пълководец от мен — а подозирам, че е по-добър и от Марк Антоний! Затова аз оставих Марк Агрипа с развързани ръце, докато Антоний спъваше Вентидий. Той трябваше да задържа партите и да чака началникът му да склони да вдигне мускулестия си задник, било то след пет месеца или пет години! За щастие, Вентидий пренебрегна заповедите на Антоний и изхвърли партите. Казвам за щастие, защото все си мисля, почитаеми сенатори, че ако Вентидий бе спазил дадените му нареждания, Антоний щеше да поведе легионите към поражение! Точно както е станало сега!

Спря единствено за да се потопи в пълното мълчание на осемстотинте души, повечето от които поддръжници на Антоний — поразени, питащи се колко всъщност знае Октавиан, ужасени от предстоящата развръзка. Нямаше вече протестни викове, не се чуваше нито един! — През май миналата година — каза Октавиан, без да повишава глас — Антоний повел огромна войска от Карана в Малка Армения на дълъг поход на изток. Шестнайсет римски легиона — деветдесет и шест хиляди души, и помощни конни и пехотни войски от провинциите — още петдесет хиляди, спрели при столицата на Армения Артаксата, след което продължили към непозната страна, водени от някакви арменци, на които Антоний имал доверие. Една от трагедиите на моя разказ, почитаеми сенатори, се състои във факта, че Марк Антоний е проявил невероятната способност да се доверява на неподходящи хора. Съветниците му можели да протестират до края на света, но Антоний не се вслушвал в смислените им думи. Доверил се на онези, на които не трябвало, като се започне с царете на Армения и на Мидия. Двамата Артавазди му сложили качулката на главата и го одрали. Горката овца Антоний изгубил обоза си — най-големия обоз, събиран някога от римски пълководец, а заедно с него изгубил и два доблестни легиона под командването на Гай Апий Стациан от видната банкерска фамилия. Още два сребърни орела попаднали в Екбатана, което прави четири изгубени от Антоний от общо единадесетте, украсяващи летния дворец на цар Фраат! Трагедия ли е това? Разбира се, че да. Но е и нещо повече, почитаеми сенатори — това е бедствие! Кой чужд неприятел ще се бои от мощта на Рим, щом римски войски са изгубили орлите си?

Този път тишината се наруши от тихи хлипания. Не всички сенатори бяха чували тази история, а дори и повечето от запознатите едва ли знаеха подробностите.

Октавиан продължи:

— Без обсадната техника, отмъкната от цар Артавазд Мидийски заедно с обоза, Марк Антоний стоял напразно пред стените на Фрааспа повече от сто дни, без да успее да превземе града. Излизащите за провизии отряди били нападани от дебнещите наоколо парти, водени от някой си Моназес — парт, в когото Антоний имал пълно доверие. Когато дошла есента, Антоний нямал друг избор, освен да се оттегли. Петстотин мили до Артаксата, преследван по петите от Моназес и партската орда, която избила хиляди изостанали. Повечето жертви били от помощните войски, които не можели да поддържат темпото на римския легион. За един римски управник, който набира помощни войски, е въпрос на чест да се грижи за тях като за римски. Антоний обаче нарочно ги изоставил, за да спаси легионите си. Може би аз или Марк Агрипа бихме постъпили по същия начин в подобна ситуация, но се съмнявам, че някой от нас би изгубил обоза си, като го изостави на стотици мили зад основната армия.

След оттеглянето си в края на ноември армията се установила временно на лагер при Карана. Антоний избягал в малкото сирийско пристанище Левке Коме, оставяйки Публий Канидий да доведе войските, които отчаяно се нуждаели от почивка и лекарска помощ. Някои загинали при този последен поход от ужасния студ, мнозина изгубили пръсти на ръцете и краката си от измръзване. Измряла почти една трета от общо сто четиридесет и петте хиляди души, най-вече от помощните войски. Честта на Рим е опетнена, почитаеми сенатори. Ще спомена загубата на един мъж, на цар клиент, назначен от Марк Антоний — Полемон Понтийски, който много допринесъл за победите на Публий Вентидий и щедро отстъпил войниците си на Антоний, включително и самия себе си. Ще добавя, че от името на Рим реших да похарча една малка част от съкровището на Секст Помпей, за да откупя цар Полемон, който не заслужава да умре като пленник на партите. Животът му ще струва съвсем малко на хазната — само двайсет таланта.

Вече ясно се чуваше плач. Мнозина от сенаторите бяха скрили лица в гънките на тогите си. Наистина мрачен ден за Рим.

— Казах, че армията на Антоний отчаяно се нуждаела от помощ. И към кого се обърнал той? Къде потърсил тази помощ? Да се е обръщал към вас, почитаеми сенатори? Или към мен? Не! Обърнал се за помощ към Клеопатра египтянката! Към чужденка, към жена, почитаща богове в образа на зверове! Да, именно към нея! И докато чакал, дали е уведомил Сената и римския народ за катастрофалната си кампания? Не! Напивал се до безсъзнание в течение на цели два месеца, като спирал само за да изпълзява час по час от шатрата си и да пита „Иде ли?“ като мъничко дете, плачещо за майка си. „Искам при мама!“ — това е повтарял всъщност. „Искам при мама, искам при мама!“ Малкото момче Марк Антоний, триумвир на Изтока.

И тя най-сетне пристигнала, почитаеми сенатори. Царицата на зверовете дошла, носейки със себе си храна, вино, лекари, целебни билки, превръзки, екзотични плодове и изобилието на Египет! И когато войниците се добрали до Левке Коме, тя се погрижила за тях. Не в името на Рим, а в името на Египет! А в това време Марк Антоний държал главата си в скута й и хленчел! Да, хленчел!

Попликола скочи на крака.

— Не е вярно! — изкрещя той. — Лъжеш, Октавиане!

Октавиан отново търпеливо изчака глъчката да затихне. На устните му играеше тънка усмивка, като слънчево зайче в пода. Започваше се. Да, наистина се започваше. Някои от не толкова пламенните поддръжници на Антоний вече бяха достатъчно разярени, за да изоставят него и каузата му. Достатъчно бе само да използва думата хленчел.

— Имаш ли да изложиш някакво предложение? — попита Квинт Лароний, един от поддръжниците на Октавиан.

— Не, Лароний, нямам — решително отвърна Октавиан. — Днес дойдох в построената от божествения ми баща Курия Хостилия, за да разкажа за случилото се, да изложа нещата такива, каквито са. Казвал съм много пъти, ще го кажа и сега — няма да вдигна оръжие срещу друг римлянин! По никакъв повод, дори такъв като този, не бих замислял война срещу триумвира Марк Антоний! Нека сам си сърба попарата! Нека продължава да прави грешка след грешка, докато този Сенат реши, че трябва да му бъдат отнети длъжностите и провинциите, както стана с Марк Лепид. Аз няма да предложа подобно нещо, почитаеми сенатори. Нито сега, нито в бъдеще. — Той замълча и погледна мрачно. — Разбира се, освен ако Марк Антоний не отхвърли своето гражданство и родина. Да се молим на Квирин и Слънцето Марк Антоний никога да не постъпи така. Днес няма да има разисквания. Закривам събранието.

Слезе от подиума и закрачи по черно-белите ромбове на пода към големите бронзови порти, където ликторите и германските му телохранители се скупчиха около него. Портите не бяха затворени — хитър ход — и нищо неподозиращите консули не бяха обърнали внимание на този факт. Любопитните отвън, които се мотаеха и из Форума, бяха чули всичко. Само след час цял Рим щеше да знае, че Марк Антоний всъщност не е никакъв герой.

 

 

— Виждам лъч надежда — каза той на Ливия Друзила, Агрипа и Меценат същия ден по време на вечеря.

— Надежда? — повтори жена му. — Надежда за какво, Цезаре?

— Сети ли се? — попита той Меценат.

— Не, Цезаре. Осветли ни, ако обичаш.

— А ти, Агрипа?

— Може би.

— Да, ти би се сетил. Ти беше с мен при Филипи и си чувал неща, които не съм изричал пред никого другиго.

Октавиан замълча.

— Моля те, Цезаре! — не издържа Меценат.

— Хрумна ми внезапно, докато говорех в Сената. Съвсем неочаквано, като се има предвид темата. Забавно е да се разказват истории, които не би трябвало да стават общо достояние. Естествено, познавам Марк Антоний откакто се помня и, честно казано, навремето много го харесвах. Той бе моята противоположност — грамаден, як, дружелюбен. От онзи тип хора, какъвто аз самият никога не бих могъл да стана, като се съди по здравето ми. После обаче изгубих илюзиите си — предполагам, по времето, когато ги изгуби и божественият ми баща. Особено след като Антоний изкла осемстотин граждани на Форума и подкупи легионите на Цезар. Такива удари! Не можеше да бъде наследник. Най-лошото бе, че той изобщо не се съмняваше, че ще стане наследник, така че аз бях най-жестокият удар в живота му. И той се зае да ме съсипе… но вие знаете всичко това, така че ще мина на настоящето.

Придирчиво си избра една маслина, метна я в устата си, задъвка и я глътна, докато другите го следяха със затаен дъх.

— В един момент оприличих Антоний на малко момченце, което плаче за майка си — „Искам при мама!“ И изведнъж видях картина от бъдещето — смътно, сякаш гледах през кехлибар. Всичко зависи от две неща. Първото е поредицата ужасни разочарования за Антоний — от изхвърлянето му от завещанието на Цезар до партската експедиция. Той не може да се справи с това разочарование, то направо го разтърсва. Унищожава способността му да мисли трезво, разпалва страстите му, прави го страшно зависим от приближените си и го кара да посяга към виното.

Изправи се в кушетката си и протегна малката си, неособено привлекателна ръка.

— Вторият фактор е египетската царица Клеопатра. Всичко се върти около нея, от неговата участ до моята. Ако тя наистина влезе в ролята на майка на Антоний, той ще се подчинява на всяка нейна прищявка, ще изпълнява всяко желание. Това е в природата му, защото истинската му майка е… разочарование. Клеопатра е властна и е родена да управлява. След смъртта на Божествения Юлий тя мина на заден план. А и вече е имала малка забежка с Антоний — той прекара една зима в Александрия и тя му роди момче и момиче. Миналата година е била с него в Антиохия и му е родила още едно момче. При други обстоятелства бих я отписал просто като едно от множеството знатни завоевания на Антоний, но поведението му в Левке Коме показва, че той вижда в нея човек, без когото не може — като своята майка.

— И какво точно видя през онзи кехлибар? — попита с блеснал поглед Ливия Друзила.

— Обвързване. На Антоний с Клеопатра. Чужденка, която няма да се задоволи със сравнително мизерните подаръци на Антоний — Кипър, Финикия, Филистия, Киликия Трахия и концесиите за балсама и битума. Не е включил Тир и Сидон в Сирия, както и Селевкида в Киликия — важните центрове, където са истинските пари. Май след около месец отново ще застана пред сената и ще повдигна въпрос за тези придобивки на Царицата на зверовете — какво ще кажете за прякора, който й лепнах? Отсега нататък ще споменавам непрекъснато името й редом с името на Антоний. Ще наблягам на това, че е чужденка, че е омагьосала Божествения Юлий и го е превърнала в свой роб. Ще говоря за големите й амбиции. За плановете й относно Рим чрез най-големия й син, когато нарича син на Цезар, докато цял свят знае, че момчето е копеле, че е заченато от някой египетски роб, използван да задоволи долните й страсти. Уф!

— Юпитер, Цезаре, това е гениално! — извика Меценат и радостно потърка длани. Но после се намръщи. — Само че ще ни свърши ли работа? Не виждам как Антоний ще се откаже от гражданството си, нито пък Клеопатра да го окуражава да постъпи така. По-полезен й е като триумвир.

— Не мога да ти кажа, Меценате. Бъдещето е твърде неясно. Всъщност не е задължително да се откаже официално от гражданството си. Достатъчно е да се погрижим да изглежда, че го е сторил. — Октавиан спусна крака от кушетката и изчака прислужникът да завърже обувките му. — Ще инструктирам хората си да започнат да говорят — рече той и подаде ръка на Ливия Друзила. — Ела, мила, да видим новите рибки.

 

 

— Цезаре, та тя е чисто злато! — възкликна благоговейно Ливия. — Без нито един недостатък!

— Женска, че и бременна. — Той стисна ръката й. — Как се казва? Имаш ли предложения?

— Клеопатра. А онзи огромен тип там е Антоний.

Покрай тях се стрелна една много по-дребна рибка, черна като кадифе и с очертанията на акула.

— Това е Цезарион — посочи Октавиан. — Виждаш ли го? Кръстосва незабелязан, все още дете, но въпреки това опасен.

— А онова — каза Ливия Друзила и посочи една бледа златна рибка — е император Цезар, Синът на Божествения. Най-прекрасният от всички.

Бележки

[1] Сенатори от втори разред, които не са били магистрати и са имали право само да се присъединяват към изказано от старши сенатори мнение. — Б.пр.