Колийн Маккълоу
Антоний и Клеопатра (29)

VI
Метаморфоза
29–27 г. пр.Хр.

Когато трите деца на Клеопатра заминаха за Рим под опеката на освободения роб Гай Юлий Адмет, те плаваха сами. Подобно на Божествения Юлий в края на египетската му кампания, Октавиан реши да обиколи Сирийска Азия и Анатолия, преди да се върне в Рим. Златото, което бе пратил в хазната, трябваше да се продаде и да се купи сребро за изсичане на денарии и сестерции — но в умерени количества. Последното, което искаше, бе да предизвика инфлация след толкова много години депресия.

Уморителна работа, мило мое момиче, но все пак мисля, че ще одобриш логиката ми, твоята е единственият й съперник. Остави желанията си някъде, където няма да ги забравиш, запази ги за мен, когато се прибера. За жалост няма да е за дълго. Ако искам да уредя Изтока както подобава, ще трябва да се връщам там и през следващите години.

Направо не мога да повярвам, че Царицата на зверовете е мъртва и се намира в гробницата си, където я превръщат в нещо като кукла, слепена от парченца пергамент. Също като онези от пътуващите театри, които народът така много обича. Видях няколко мумии в Мемфис, всички увити в бинтове. Жреците не бяха много радостни, когато им заповядах да ги разповият, но се подчиниха, тъй като мумиите не бяха на хора от най-висшата класа. Просто някакъв богат търговец, жена му и котката им. Не знам какво точно се стопява, мускулите или тлъстината. Във всеки случай, лицето остава изпито и хлътнало, както беше това на Атик. Вижда се, че е останка от човек, и може да се правят предположения за характера му, красотата и тъй нататък. Ще донеса няколко мумии в Рим и ще ги покажа на триумфа си заедно с неколцина жреци, за да може народът да види всеки етап на отвратителния процес. Царицата на зверовете си получи заслуженото, макар че мисълта за Антоний не ми дава покой. Несъмнено именно мумифицираният Марк Антоний предизвика такъв интерес сред нас, които бяхме в Египет. Според Прокулей Херодот е описал всичко това в творбата си, но тъй като е писал на гръцки, аз лично не съм го чел — не влиза в учебната програма.

Оставих Корнелий Гал да управлява Египет като префект. Той е толкова поласкан, че поетът у него изчезна — поне временно. Непрекъснато говори за експедициите, които иска да предприеме — на юг до Нубия и отвъд нея до Мерое — на запад във вечната пустиня. Освен това е убеден, че Африка е огромен остров и смята да я обиколи с египетските кораби, строени за пътуване до Индия. Нямам нищо против шеметните му есета за пътешествия, стига да го държат зает. По-добре да се занимава с това, отколкото да души около Мемфис в търсене на заровени съкровища. За делата в страната ще се грижи екип от служители, които избрах лично.

Това писмо пристига при теб заедно с малките деца на Клеопатра — противно трио от миниатюрни Антонии с жилка Птолемей. Ще се нуждаят от сурова дисциплина, за която Октавия няма да бъде готова, но това не ме тревожи. Няколко месеца живот с Юл, Марцел и Тиберий ще ги укроти. След това ще видим. Смятам да омъжа Селена за някой цар клиент, когато порасне, момчетата обаче са по-сложен проблем. Искам да бъде изтрит всеки спомен за произхода им, така че кажи на Октавия, че занапред Александър Хелиос ще бъде известен като Гай Антоний, а Птолемей Филаделф — като Луций Антоний. Искрено се надявам момчетата да се окажат посредствени. Тъй като няма да конфискувам имотите на Антоний в Италия, Юл, Гай и Луций ще разполагат с приличен доход. За щастие толкова много от тях са осребрени или продадени, че те никога няма да станат толкова богати, че да представляват заплаха за мен.

Само трима от пълководците на Антоний бяха екзекутирани. Останалите са никои, внуци на отдавна мъртви величия. Простих им, при условие че положат клетва към мен в леко променен вид. Това обаче не означава, че имената им няма да попаднат в тайния ми списък. Определено всеки от тях трябва да бъде следен. Аз съм Цезар, но не Цезар.

Колкото до искането ти да получиш някои от дрехите и бижутата на Клеопатра, скъпа моя Ливия Друзила, всички те ще пристигнат в Рим, но за да бъдат показани на триумфа ми. След това двете с Октавия можете да изберете кои неща да ви купя, за да не ощетя хазната. Времето на крадливите пръсти свърши.

Бъди здрава. Ще ти пиша отново от Сирия.

 

 

От Антиохия Октавиан отиде в Дамаск и прати посланик до цар Фраат в Селевкида на Тигър. Пратеникът беше претендент за партския трон на име Арзак и нямаше никакво желание да пъха главата си в пастта на лъва, но Октавиан бе непреклонен. Сирия беше пълна с римски легиони от единия край до другия и беше ясно, че царят на партите няма да се реши на някоя глупост като тази да посегне на посланик на римския завоевател.

В началото на зимата на онази година, в която умряха мечтите на Клеопатра, Октавиан се срещна с дузина партски благородници в Дамаск и сключи нов договор — всичко на изток от Ефрат да бъде за царството на партите, а западно от реката — на римляните. Армиите на двете империи никога не биваше да пресичат млечнобелите води на могъщата река.

— Чували сме, че си мъдър, Цезаре, и новият договор го потвърждава — рече главният партски пратеник.

Те се разхождаха из благоуханните градини, с които се славеше градът. Бяха доста странна двойка — Октавиан в обшита с пурпур тога, а Таксил — в плисирана пола и блуза, златни пръстени на шията и малка кръгла шапка без периферия, инкрустирана с океански перли върху накъдрената черна коса.

— Мъдростта означава преди всичко здрав разум — с усмивка рече Октавиан. — Кариерата ми беше толкова пъстра, че щеше да се провали десетки пъти, ако не бяха две неща — здравият ми разум и късметът.

— Толкова си млад! — възхити се Таксил. — Младостта ти очарова моя цар повече от всичко друго, свързано с теб.

— Навърших трийсет и три през септември — доста самодоволно отвърна Октавиан.

— Ще бъдеш начело на Рим още десетилетия напред.

— Определено. Надявам се, че мога да кажа същото за Фраат?

— Само между нас двамата, Цезаре — не. Дворът ври и кипи, откакто Пакор нахлу в Сирия. Предричам, че ще се сменят много партски царе, преди да настъпи краят на твоето управление.

— А те ще се придържат ли към този договор?

— Да, категорично. Той им развързва ръцете да се разправят с другите претенденти.

Армения беше западнала след битката при Акциум. Октавиан започна изтощителното пътуване нагоре по Ефрат към Артаксата с петнадесет легиона. Някои от войниците имаха чувството, че са обречени до края на живота си да изминават този маршрут. Този път обаче щеше да е за последно.

— Предадох отговорността за Армения на царя на партите, при условие че стои от своята част на Ефрат — каза Октавиан на Артавазд Мидийски. — Твоята част от света е неясна, защото се намира северно от изворите на Ефрат, но според договора границата в този район минава между Колхида на Евксинския Понт и езерото Матиане. Което означава, че Рим получава Карана и земите около Арарат. Връщам дъщеря ти Йотапа, царю, за да се омъжи за царя на партите. Твое задължение е да поддържаш мира в Армения и Мидия.

 

 

— И всичко това без загубата на нито един живот или крайник — рече Октавиан на Прокулей.

— Не беше нужно лично да ходиш в Армения, Цезаре.

— Така е, но ми се искаше да я разгледам. За в бъдеще ми се очертава да стоя в Рим и трябва да познавам всяка източна страна. Иначе някой жаден за слава генерал може да реши да ме преметне.

— Никой не би се осмелил, Цезаре. Какво ще правиш с царете клиенти, подкрепили Клеопатра?

— Със сигурност няма да искам пари от тях. Ако Антоний не се беше опитал да го стори, а те просто нямаха пари, нещата можеха да се развият по съвсем друг начин. Но назначенията на Антоний са отлични и не виждам смисъл да ги отменям само за да демонстрирам собствената си мощ.

— Цезар е загадка — каза Статилий Таурус на Прокулей.

— В какъв смисъл, Тит?

— Не се държи като завоевател.

— Не смятам, че се възприема като такъв. Той просто свързва парчетата от света, който да предаде на Сената и римския народ като едно завършено във всяко отношение цяло.

— Ха! — изсумтя Таурус. — Сенатът и римският народ, дрън-дрън! Той няма никакво намерение да пуска юздите. Не, стари приятелю. Онова, което ме озадачава, е как смята да управлява — а определено трябва да управлява.

 

 

Октавиан беше консул за пети път, когато установи лагера си на Марсово поле и разположи в него двата си любими легиона — Двадесети и Двадесет и пети. Трябваше да остане тук, докато не отпразнува триумфите си. Те бяха общо три — за завоюването на Илирик, за победата при Акциум и за войната в Египет.

И макар че нито един не можеше да се сравнява с някои триумфи от миналото, и трите оставиха другите далеч назад, що се отнася до пропагандата. Карнавалните му Антонии представляваха тътрещи крака стари гладиатори, Клеопатрите му — гигантски германки, държащи Антониите с нашийници и каишки.

— Прекрасно, Цезаре! — каза Ливия Друзила, когато триумфът за Египет приключи и съпругът й се прибра у дома след разточителното пиршество при храма на Юпитер.

— Да, и аз мисля така — самодоволно отвърна той.

— Разбира се, някои си спомняме Клеопатра от времето, когато беше в Рим, и останахме изумени колко много е пораснала.

— Да, изсмукала силата на Антоний и се ослонила.

— Какъв интересен глагол!

 

 

После дойде ред на работата, която Октавиан обичаше най-много. Той беше заминал от Египет като притежател на седемдесет легиона — астрономически брой хора, които можеха да бъдат разпуснати единствено благодарение на съкровището на Птолемеите. След сериозно обмисляне беше решил, че в бъдеще Рим ще се нуждае от не повече от двадесет и шест легиона. Никой от тях нямаше да бъде разположен в Италия или Отсамна Галия, което означаваше, че никой амбициозен сенатор с намерения да го измести нямаше да разполага с войници подръка. И най-сетне тези двадесет и шест легиона щяха да представляват постоянно действаща армия. Войниците щяха да служат шестнадесет години и щяха да бъдат на разположение още четири. Всеки от разпуснатите четиридесет и четири легиона бе разпръснат от единия до другия край на Mare Nostrum и войниците получиха земя, конфискувана от градовете, които бяха подкрепили Антоний. Тези ветерани никога нямаше да живеят в Италия.

В самия Рим започнаха промените, които бе обещал Октавиан — да го превърне от кирпич в мрамор. Всеки храм беше пребоядисан, площадите и градините бяха благоустроени, а награбеното от Изтока отиде за украса на светилища, форуми, циркове и пазари. Прекрасни статуи и картини, прочута египетска мебел. Милиони свитъци бяха дарени на обществената библиотека.

Естествено, Сенатът гласува на Октавиан всякакви почести. Той прие една малка част от тях и никак не му хареса, когато настояха да го нарекат dux — водач. Имаше си тайни копнежи, но те не бяха крещящи — последното, което искаше, е да изглежда като някой деспот. Затова живееше както подобава на сенатор от неговия ранг, но никога не прекаляваше с разкоша. Знаеше, че не би могъл да управлява без съгласието на Сената и в същото време осъзнаваше, че трябва да му извади зъбите, без това да личи. Сенатът му помагаше да контролира хазната и армията — двете сили, от които нямаше намерение да се отказва, но те не му осигуряваха абсолютно никаква лична неприкосновеност. За целта му трябваха правомощията на народен трибун — и то не за една година или десетилетие, а до края на живота му. Затова трябваше да работи в тази насока, да си осигурява правомощията едно по едно, докато не се сдобие с най-важното — правото на вето. Той, най-немузикалният от всички хора на света, трябваше да запее омайна песен на сенаторите и така да ги прелъсти, че завинаги да останат в неговия плен.

 

 

Когато стана на осемнайсет, Марцела се омъжи за Марк Агрипа, който беше консул за втори път. Тя така и не бе разлюбила своя кисел и необщителен герой и встъпи в брака твърдо убедена, че ще успее да го спечели.

Детската на Октавия не се опразни въпреки напускането на двамата най-големи — Марцела и Марцел. Сега в нея бяха Юл, Тиберий и Марция, всичките на по четиринадесет, Селина, Селена, близнакът й с ново име Гай Антоний и Друз, дванадесетгодишни, единадесетгодишните Антония и Юлия, деветгодишната Тонила, седемгодишният новоизлюпен Луций Антоний и шестгодишната Випсания. Общо дванадесет деца.

— Мъчно ми е, че Марцел си отива, но той си има собствена къща и трябва да живее там — каза Октавия на Гай Фонтей. — Догодина ще постъпи в щаба на Агрипа.

— А какво ще стане с Випсания, след като Агрипа се ожени?

— Ще остане при мен. Мъдро решение, доколкото мога да преценя. Марцела не би искала някой да й напомня за последните й години в детската, а Випсания ще прави точно това. Освен това Тиберий щеше да провеси нос.

— Как се справят децата на Клеопатра? — попита Фонтей.

— Много по-добре!

— Значи на така наречените Гай и Луций Антоний най-сетне им е писнало да бъдат бити от Тиберий, Юл и Друз?

— След като си наложих да се направя на сляпа, да. Добър съвет от твоя страна, колкото и да не ми хареса отначало. Сега ми се налага единствено да убедя Гай Антоний да не преяжда — какъв лакомник е само!

— Такъв беше и баща му в много отношения. — Фонтей се облегна на една колона в новите пищни градини, които Ливия Друзила бе построила около старото езерце с шарани на Хортензий, и скръсти защитно ръце. Марк Антоний беше мъртъв, гробницата в Александрия — запечатана завинаги, и той вече бе твърдо решен да опита късмета си с Октавия, която имаше много години да оплаква последния си съпруг. Беше на четиридесет, времето й да ражда деца сигурно бе отминало и в детската нямаше да има нови попълнения. Освен ако не се появяха внуци. Защо да не опита? Двамата бяха толкова добри приятели, че той вече не се страхуваше, че ще го отпрати заради паметта на Антоний.

„Какъв прекрасен мъж!“ — мислеше си тя, докато го гледаше. Чувствителната й природа й подсказваше, че е намислил нещо.

— Октавия… — започна той и млъкна.

— Да? — подкани го тя. — Давай, кажи!

— Трябва да знаеш колко много те обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

Шокът разшири зениците и стегна тялото й. Тя въздъхна и поклати глава.

— Благодаря ти за предложението, Гай Фонтей, а най-вече за любовта ти. Но не мога.

— Не ме ли обичаш?

— Напротив, обичам те. Чувството ме превзе малко по малко през годините, а ти беше много търпелив. Но не мога да се омъжа за теб, нито за някого другиго.

— Император Цезар — със свити устни произнесе той.

— Да, император Цезар. Той ме представи пред цял свят като олицетворение на съпружеската всеотдайност и майчинската любов. А си спомням много добре как реагира, когато майка ни излезе от правия път! Омъжа ли се отново, Рим ще се разочарова от мен.

— Тогава можем ли да бъдем любовници?

Тя се позамисли и пълните й устни се изкривиха в усмивка.

— Ще го попитам, Гай, но знам, отговорът му ще бъде не.

— Въпреки това го попитай! — Той отиде да седне на ръба на езерцето, прекрасните му очи сияеха, устата му се усмихваше към нея. — Така ще имам отговор, Октавия, дори той да е не. Питай го — още сега!

 

 

Брат й работеше в кабинета си — че кога е било другояче? Погледна я въпросително.

— Може ли да поговорим насаме, Цезаре?

— Разбира се. — Той махна на писарите да излязат. — Е?

— Получих предложение за брак.

Това предизвика недоволно намръщване.

— От кого?

— От Гай Фонтей.

— А! — Той сплете пръсти. — Добър човек, един от най-доверените ми поддръжници. Би ли искала да се омъжиш за него?

— Да, но само с твоето съгласие, братко.

— Не мога да дам съгласието си.

— Защо?

— Стига, Октавия, знаеш защо! Не защото бракът ще издигне него твърде високо, а защото ще принизи теб.

Раменете й се отпуснаха, тя седна на един стол и сведе глава.

— Да, знам. Но ми е много трудно, Малки Гай.

Обръщението от детството напълни очите му със сълзи и той примигна, за да ги разсее.

— Как така трудно?

— Много ми се иска да съм омъжена. Дадох ти много години от живота си, Цезаре, без нито веднъж да се оплача или да очаквам награда. Позволих ти да ме издигнеш дотам, че да съм равна на весталките. Но все още не съм грохнала и си мисля, че съм заслужила някаква награда. — Вдигна глава. — Аз не съм като теб, Цезаре. Нямам желание да бъда над всички. Искам да усетя отново мъжка прегръдка. Искам да бъда желана и търсена в по-личен смисъл, не само от децата.

— Това е невъзможно — отвърна през зъби той.

— А да бъдем любовници? Много тихо и потайно, по най-дискретния начин. Дай ми поне това!

— Бих искал, Октавия, но ние живеем като в прозрачен басейн. Слугите говорят, агентите ми също. Не може да стане.

— Напротив, може! Слуховете за нас не спират нито за миг — твои любовници, мои любовници, Цял Рим говори! Мислиш ли, че вече не са нарочили Фонтей за мой любовник, щом прекарваме толкова много време заедно? Какво ще се промени, освен че една мъничка част от приказките ще се окажат верни? Това е стара, побеляла новина, Цезаре, едва ли ще си заслужава да се раздува наново.

Той я изслуша с неразгадаема физиономия и притворени очи, после вдигна клепачи и се усмихна с най-сладката усмивка на Малкия Гай.

— Добре, вземи Фонтей за любовник. Но никакви жестове или думи на обществени места. Лично на мен идеята не ми харесва, но пък ти не си падаш развратница. — Той се плесна по коленете. — Ще кажа на Ливия Друзила. Помощта й ще бъде незаменима.

Октавия се сви.

— Цезаре, недей! Няма да одобри.

— Напротив, ще одобри. Ливия Друзила нито за миг не забравя, че си имаме една майка в семейството.

 

 

Краят на годината беше изпълнен с кризи, които нито Октавиан, нито Агрипа бяха предвидили. Както винаги, в основата на всичко стоеше една от благородните фамилии — този път Лицинии Крас. Родът беше стар колкото републиката и сегашният му лидер замисли толкова хитър опит да заграби властта, че не виждаше как би могъл да се провали. Но онова парвеню, онзи измамник Октавиан се справи блестящо с положението — напълно законно и с помощта на Сената, който Марк Лициний Крас смяташе, че контролира. Оказа се, че не е така.

Сестрата на Крас Лициния беше съпруга на Корнелий Гал и така поетът също се оказа замесен в събитията. Като губернатор на Египет, той се беше проявил като голям изследовател. Успехът му завъртя главата до такава степен, че той описа подвизите си върху стените на пирамиди, храмове на Изида и Хатор, както и на редица паметници в Александрия. Освен това навсякъде беше издигнал гигантски изображения на самия себе си — нещо забранено за всички римляни, чиито статуи задължително трябваше да бъдат най-много в естествен ръст. Дори Октавиан бе забелязал това. Новината за неговия приятел и поддръжник Гал не го изненада. Привикан в Рим да отговаря за действията си, Корнелий Гал се самоуби със съпругата си по време на процеса за измяна.

Октавиан никога не пропускаше да си вземе урок от подобни неща. От този момент нататък той назначаваше за управители на Египет само обикновени хора без знатен произход и се грижеше бившите консули да получават провинции без големи армии. Войската се поемаше от бивши претори, тъй като имаха желание да станат консули, вероятността да се държат разумно бе далеч по-висока. Триумфите щяха да станат достояние единствено на фамилията на Октавиан и на никоя друга.

— Хитро — рече Меценат. — Сенаторите тръгнаха като стадо овце — беее, беее.

— На новия Рим не бива да се позволява да издига амбициозни мъже така, че да се перчат пред конниците или обикновените хора. Нека си печелят военните лаври, но в служба на Сената и римския народ, а не за славата на собствените си фамилии — каза Октавиан. — Замислих как да кастрираме аристокрацията, без значение стара или нова. Нека живеят както им се харесва, но никога да не влизат в устата на хората. Ще им позволя пълни кореми, но не и слава.

— Трябва ти и друго име, освен Цезар. — Погледът на Меценат се бе спрял върху прекрасния бюст на Божествения Юлий, отмъкнат от двореца на Клеопатра. — Направи ми впечатление, че не се блазниш от титли като дук или принцепс. Император по-добре да се забрави, Син на Божествения вече не е нужно. Какво име да ти измислим?

— Ромул! — пламенно извика Октавиан. — Цезар Ромул!

— Невъзможно! — изкряка Меценат.

— Харесва ми Ромул!

— Можеш да харесваш каквото си искаш, Цезаре, но това е името на основателя на Рим — и неговия първи цар.

— Искам да се казвам Цезар Ромул!

И Октавиан се заинати като магаре въпреки увещанията на Меценат и Ливия Друзила. Накрая отидоха при Марк Агрипа, който по това време се намираше в Рим — беше консул от миналата година и щеше отново да стане такъв през следващата.

— Марк, кажи му, че не може да бъде Ромул!

— Ще се опитам, но не обещавам — рече Агрипа.

— Не разбирам защо е цялата шумотевица — намусено каза Октавиан, когато стана дума за това. — Трябва ми име, което да подхожда на положението ми, а не мога да се сетя за друго и наполовина добро като Ромул.

— А ще размислиш ли, ако някой ти предложи нещо по-добро?

— Разбира се! Не съм сляп, че да не си давам сметка за царския намек в името Ромул!

— Измисли нещо по-добро — каза Агрипа на Меценат.

В крайна сметка го измисли поетът Вергилий.

— Какво ще кажеш за Август? — деликатно попита Меценат.

Октавиан замига.

— Август ли?

— Да, Август. Означава най-възвишеният от възвишените, най-славният от славните, най-великият от великите. И никой не го е използвал за прякор. Абсолютно никой.

— Август — повтори името Октавиан, сякаш дегустираше вино. — Август… Да, харесва ми. Добре тогава, да бъде Август.

 

 

На тринадесетия ден на януари, когато беше на тридесет и пет и консул за седми път, Октавиан свика Сената.

— Време е да се откажа от всичките си правомощия — каза той. — Опасността премина. Бедният, наивен Марк Антоний е мъртъв вече две и половина години, а заедно с него и Царицата на зверовете, която го поквари по най-долен начин. Дребните страхове след това също отшумяха и са нищо в сравнение с могъществото и славата на Рим. Аз бях верен и неуморен пазител на републиката. Затова днес, почитаеми сенатори, искам да ви уведомя, че се отказвам от всичките си провинции — зърнените острови, двете Испании, Талиите, Македония и Гърция, провинция Азия, Африка, Киренайка, Витиния и Сирия. Предавам ги на Сената и римския народ. Искам да запазя единствено своята dignitas, която води след себе си статута ми на бивш консул, на пръв сенатор и сегашната ми длъжност като почетен народен трибун.

Залата избухна в спонтанен рев. „Не, не!“ — раздаваха се оглушителни викове от всички страни.

— Не, велики Цезаре, не! — извиси се над шума гласът на Планк. — Продължи да управляваш Рим, умоляваме те!

— Да, да, да! — закрещяха всички.

Фарсът продължи няколко часа. Свитият Октавиан се мъчеше да протестира и да доказва, че вече не е необходим, докато Сенатът настояваше обратното. Накрая Планк, като видна фурнаджийска лопата, предложи да оставят въпроса така и да се съберат отново след три дни.

На шестнадесетия ден на януари Сенатът в лицето на Луций Мунаций Планк се обърна към най-яркия си представител.

— Цезаре, мъдрата ти ръка винаги ще е нужна — с най-мелодичния си глас рече Планк. — Затова те умоляваме да запазиш пълната си власт над всички римски провинции и да продължиш да служиш и занапред като старши консул. Твоята искрена загриженост за добруването на републиката не е останала незабелязана и всички ликуваме, че благодарение на твоите усилия тя получи нови сили и жизнеспособност.

Речта му продължи цял час и накрая гръмовният му глас отекна в цялата зала.

— В знак на специална благодарност от наша страна бихме желали да ти дадем името Цезар Август и да предложим закон никой друг да не го ползва! Цезар Август, най-възвишеният от възвишените, най-храбрият сред храбрите! Цезар Август, най-великият мъж в историята на Римската република!

— Приемам.

Какво друго можеше да каже?

— Цезар Август! — изрева Агрипа и го прегърна. Пръв сред поддръжниците, пръв сред приятелите.

Август излезе от построената от Божествения Юлий Курия Хостилия обкръжен от тълпа сенатори, но рамо до рамо с Агрипа. Във фоайето прегърна жена си и сестра си, след което отиде до началото на стълбите и вдигна двете си ръце към ликуващата тълпа.

Вече е имало един Ромул, помисли си той. Аз съм Август. Единственият.